Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance with the devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Кърк Дъглас

Заглавие: Танц с дявола

Преводач: Юрий Михайлов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ГАЛ-ИКО

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Полипринт“, Враца

Художник: Атанас Василев

Коректор: Анка Захариева

ISBN: 954-8010-34-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5198

История

  1. — Добавяне

Глава първа

1944 г., Концентрационен лагер Сан Саба, Триест, Италия

С големи кафяви очи, пълни с възхищение, дванадесетгодишният Мойше наблюдаваше искрите, излитащи от горелката, с която баща му оформяше нова скулптура, споявайки я от парчета старо желязо.

Италианските пазачи се забавляваха от артистичните усилия на баща му. Германците бяха безразлични. Често Тате правеше миниатюрни скулптури за италианците и те му позволяваха да се мотае из работилницата в сутерена, след като приключи работата си за деня. От парчета желязо сега той оформяше момченце в къси панталони, теглещо малко вагонче. Към главата на момчето той запои фини завити стоманени стружки като черната къдрава коса на Мойше.

Пламъкът осветяваше дълбоко изрязаното, изпито лице на скулптора, отразявайки се от среброто в неговата коса. Сребърните кичури ги нямаше, когато те пристигнаха на това място преди година. Сега само брадата му бе все още черна. Тате бе висок мъж със силно телосложение, чиито мускули се очертаваха ясно, докато придвижваше тежките железни парчета към огъня. Едва напоследък той започна да изглежда сякаш малко приведен, някак си по-дребен, по-слаб, не така жизнен както някога. Сега кашляше непрекъснато.

Застанал върху перваза на прозореца на сутерена, Мойше бе на равнището на засипания с чакъл път, който водеше към главния вътрешен двор, центъра на лагера. Там се извършваха ежедневните екзекуции. Мойше не можеше да види нащърбената от куршуми стена, дългия наклонен дървен улей за отвеждане на кръвта, нито телата, които бяха извозвани към крематориума с ръчни колички. Но той чуваше изстрелите и стоновете на умиращите, които гърмящата музика се опитваше безуспешно да заглуши.

Той притискаше бузи към металните решетки и гледаше минаващите крака — чистите, крачещи високо ботуши на есесовците, шляещите се прашни ботуши на италианските пазачи, бавно влачещите се износени обувки на обитателите. Спомни си безгрижния звук, който издаваха дървените подметки на сестра му Рахел. Те потропваха върху каменната настилка на двора на фермата, докато тя бързаше към плевнята, точно когато той се събуждаше.

Върху сламения покрив на тази плевня имаше скулптура на щъркел, която баща му бе направил преди години. Единият крак бе повдигнат, а крилете разперени. Тате бе казал на Мойше, че когато той навърши тринадесет години и стане мъж на Бар Мицва[1], желязната птица ще отлети.

Мойше се надяваше, че щъркелът е още там. Надяваше се, че плевнята е още там. А какво ли бе се случило с всичките други скулптури, които баща му бе създал?

След като си свършваше работата на полето, Тате се занимаваше със своите скулптури с часове до късно през нощта. Мойше се промъкваше в работилницата и го гледаше, очарован от умението на баща си, озадачен от скръбното изражение на лицето му, докато той превръщаше парчетата желязо в произведения на изкуството.

„Не се приближавай много, за да не се изгориш“, предупреждаваше баща му. Ацетиленовата горелка изпускаше дълъг бял пламък, пращайки искри в тъмнината.

Но защо, чудеше се Мойше, Тате изглежда нещастен, след като върши това, което обича? Често по бузите на баща му течаха сълзи, докато мърмореше някоя молитва на староеврейски. Недоволен ли бе от работата си? Молеше се да бъде успешна? Мойше не знаеше, но страдаше от това, че баща му плаче.

Скулптури имаше из цялата ферма. Малкият Давид с изпънат гръб и насочена прашка стоеше срещу великана Голиат, който се прикриваше с голям кръгъл щит. Парче скъсана верига опасваше гърдите на Голиат. Към мъничкия си противник той бе насочил дълго остро копие. Мойше седеше с часове залепен, очаквайки Давид да запрати камъка. Нямаше да бъде изненадан, ако се събуди една сутрин и види великана Голиат прострелян в краката на Давид.

Голямата дървена порта на фермата, обрамчена от лешникови дървета, се охраняваше от фигура на Дон Кихот, възкачен на изправен на задните си крака кон. Мойше си спомняше, че береше лешниците и се опитваше да ги чупи със зъби, така както правеше баща му. Само Тате можеше да го прави.

 

 

Родителите му бяха дошли във фермата, когато Мойше бе на три години, а Рахел на осем. И двамата учители от Мюнхен, Яков и Леа Нойман, бяха пометени от вълната от антисемитизъм, разпалена от нацистката партия. Бяха решили да избягнат вълненията. Заеха се с фермерство недалеч от швейцарската граница, където се надяваха, че ще бъдат в безопасност, докато отмине заплахата.

Фермата не бе голяма — няколко измазани с мазилка и покрити със слама сгради бяха разположени около покрит с камъни двор. Едната бе жилището, а другите приютяваха пилетата, овцете, кравите и четирите коня. Конете оряха двадесетте хектара нива зад голямата дървена плевня, от които получаваха сено и жито. Макар и малка, фермата бе достатъчно самостоятелна и не се налагаше да общуват много с външни хора. Отглеждаха достатъчно плодове и зеленчуци, за да заделят за зимата. Когато им трябваха суровини, които фермата не можеше да осигури, техният наемен работник Ханс, единственият човек, който знаеше, че са евреи, ги носеше от близкия град Равенсбург.

Ханс, веселяк и любител на немските бирени песни и корем, като доказателство за това, как ги е научил, живееше на няколко километра по шосето. Всяка сутрин той идваше с велосипед до фермата. Мойше харесваше Ханс, който бе обещал да го научи да кара велосипед веднага щом краката му станат достатъчно дълги. Ханс вършеше тежката работа, а Тате и Маме правеха останалото. От Рахел и Мойше се очакваше да поемат своя дял от по-леката работа, като поотраснат. Рахел имаше особен усет към животните. Тя обичаше всички живи същества и те сякаш долавяха това. Мойше наблюдаваше с тревога от разстояние как Рахел отваряше кошерите, които бяха между плевнята и овощните градини. После тя се появяваше с лице и ръце, покрити с пчели, приближаваше предизвикателно към него и му се смееше, когато той побягваше, разпръсвайки пилетата под краката си.

Мойше следваше Рахел навсякъде, където и да отидеше тя. Той се чувстваше в безопасност в нейно присъствие. Тя се отнасяше с него като към едно от малките телета, за които се грижеше. Ако Маме го хванеше да върши нещо неразумно, тя можеше да бъде много строга, но Рахел би го погледнала само със своите меки кафяви очи и би казала: „Мойше, не бива да правиш това.“ Сочните й устни се извиваха в бегла усмивка. Той не можеше да устои на изкушението да се плъзга по наклонения сламен покрив на плевнята — нещо строго забранено от Маме, — защото знаеше, че Рахел ще се престори, че не го е видяла. Играейки на покрива, веднъж той падна на камъните долу. Както обикновено, Рахел бе там и го спаси. Тя го отведе в къщата, разранен и ревящ, после проми драскотините и превърза кървящата му ръка. В този ден тя му приличаше на ангела, който бе видял в една книжка с картинки. Рахел обеща да не казва на Маме.

Майка му бе винаги мълчалива. Ниска, дребна, с кръгло лице, чиято заобленост се подчертаваше от двойните плитки, които носеше завити около главата си, Маме стоеше настрана от животните, предпочитайки самотата на своята цветна градина. Докато се грижеше за своите бели рози, очите й зад очилата с телени рамки често гледаха отнесено в далечината. Тя никога не се оплакваше, мечтаейки за времето, когато ще се върнат в Мюнхен. Големият град й липсваше — музеите, театърът, операта. Засега трябваше да се задоволява с книги и плочи.

 

 

Годините отминаваха без събития. Спокойният живот във фермата бе в пълен контраст с размириците навън. Мойше, вече седемгодишен, почваше да осъзнава тревожните събития, които ставаха в света навън. Маме и Тате често слушаха радио. То винаги изглеждаше, че предава сърдити гласове. Понякога той дочуваше неща, които не можеше да разбере. Гласът по радиото викаше:

— Ако международните еврейски финансисти отново успеят да хвърлят нациите в световна война, резултатът ще бъде унищожаването на еврейската класа из цяла Европа.

Мойше никога не можеше да чуе до края. Веднага щом влизаше в стаята, Маме изключваше радиото. Веднъж, докато помагаше на Рахел да внесе млякото в кухнята, той чу родителите си да спорят:

— Джейкъб, твоят приятел доктор Голдман е паникьор. Смята да замине за Америка само защото е загубил правото си да практикува. Защо не се обърне към съда?

— Леа…

— Това е цивилизована страна — продължи Маме, отказвайки да бъде прекъсната, — пълна с почтени, уважаващи закона хора. Добри хора, справедливи, трудолюбиви като нашия Ханс.

— Но, Леа, сега страната се управлява от други хора. — Гласът на Тате бе напрегнат.

— Тя не може да бъде завладяна от група хулигани — настояваше тя. — Ние сме родени тук. Ние сме германски граждани.

— Ти предпочиташ да забравиш, че ни отнеха гражданството преди години. Хистерията е взела връх. Мисля, че Голдманови са прави…

— Глупости, Яков. Не мога да приема това. Ще се свърши скоро и ние ще се върнем в Мюнхен.

Мойше побутна Рахел и пошепна:

— Ще се връщаме ли в Мюнхен?

— Не веднага — отвърна му тя шепнешком.

— Рахел, кажи ми пак, как беше там?

Те оставиха кофите с мляко на пейката до вратата на кухнята и излязоха навън.

— Не си спомням много, Мойше. Беше много красиво и ние живеехме в малка хубава къща… боядисана в жълто, с червени цветя отпред в двора.

— Къде живееха кравите и конете?

— Това не беше ферма, Мюнхен е град. Нямахме животни, докато не се преместихме тук. Маме и Тате бяха учители в едно голямо училище.

— Иска ми се да можеше да ходим в голямо училище. Сигурен съм, че не бихме имали толкова домашни работи, колкото Маме ни кара да правим тук.

— Престани да се оплакваш. Мойше. Важно е да се учат неща.

 

 

Всякакви въпроси, които имаше Мойше, се забравяха, когато лежеше в леглото до сестра си и слушаше любимата си приказка от Ханс Кристиян Андерсен. Тя бе за огледалото, което Дяволът създал, за да направи всичко да изглежда грозно и изкривено.

— „Дяволът бил толкова доволен от своето творение, че решил да занесе огледалото на небето, за да се надсмива над Бог. Но както летял все по-високо и по-високо, огледалото се изплъзнало от него и паднало на земята. Из целия свят се разпръснали милиарди парченца, някои малки колкото песъчинки.“ — Гласът на Рахел бе мек. В стаята нежно проникваше музиката на Моцарт от грамофона на Маме. — „Ако парченце от огледалото попадне в окото ти, то те кара да виждаш всичко изкривено и грозно. Ако парченце попадне в сърцето ти, то те прави зъл и жесток, а сърцето ти се превръща в лед.“

Изведнъж Мойше я прекъсна:

— Рахел, имаш подутини на гърдите си.

Рахел не повдигна поглед от книгата.

— Рахел, може ли да пипна подутините ти?

Тя затвори шумно книгата.

— Няма да ти чета повече, ако продължаваш да ме прекъсваш.

Мойше си замълча, озадачен от нейното раздразнение.

Рахел взе книгата отново, като се уви плътно с нощницата.

Мойше беше разочарован. Ако той имаше подутини, би й позволил да ги пипне.

 

 

Всяка вечер, след като разпрягаше конете и оставяше колата със сеното, Тате позволяваше на Мойше да му помогне при почистването и смазването на многобройните кожени ремъци, от които бяха направени хамутите. Мойше постоянно питаше:

— Кога ще мога да карам конете, Тате? — и винаги получаваше един и същ отговор:

— Когато се научиш да ги впрягаш.

Мойше не можеше да се научи да прави това.

След вечеря той гледаше как Тате работи върху своите скулптури. Отдалече се чуваше как Рахел пее една приятна песен — „Стафиди и бадеми“, докато помагаше при миенето на чиниите. Хубавият й глас бе пропит с тъга.

По-късно Мойше щеше да си спомня как една вечер Тате спря да работи, свали си защитните очила и избърса сълзите си.

— Тате, плачеш ли?

Баща му спря да бърше сълзите си.

— Защо, Тате, защо?

Тате погледна сина си продължително и се усмихна:

— В очите на Бога това, което върша, е грях.

— Грях?

— Някой ден ще ти обясня. — Тате отново си сложи очилата и запали горелката.

На Мойше му се искаше да зададе стотици въпроси. Да правиш скулптури, е грях? Как е възможно това? Бог е странен наистина. Той е искал Авраам да жертва Исак, а сега не иска баща му да прави хубави скулптури.

Но Мойше не споделяше тези мисли. Не искаше Тате да плаче пак.

 

 

През деня, след като си свършеха уроците, които Маме им бе определила, те вършеха домакинската работа, която Мойше винаги предпочиташе пред задачите по математика. Това бе черна работа — хранене на пилетата, разхвърляне на чиста слама в обора, разтоварване на колата със сено заедно с Ханс.

Един ден той помоли Рахел да го научи да дои кравите. Тя го вършеше добре. Седнала на малко столче, сръчно изцеждаше мляко във ведрото. Когато той се надвеси да гледа през рамото й, видя, че подутините под роклята й са станали по-големи.

— Рахел, може ли да видя подутините на гърдите ти?

Тя пръсна мляко от вимето на кравата право в лицето му. Мойше избърса топлата течност с ръката си и настоя:

— Моля ти се, Рахел, само да погледна малко.

— Не — каза тя твърдо. — Помогни ми за другото ведро.

Докато излизаха от плевнята, Мойше промърмори:

— Аз ти показвам всичко. Когато намерих умрялата змия…

Изведнъж той млъкна, привлечен от шума на конски копита. Двамата погледнаха през плета. На поляната зад овощната градина новият сив жребец, с вирната като знаме опашка, обикаляше около кафявата кобила.

Той скачаше така, сякаш танцуваше във въздуха. Кобилата бе извила врата си като дъга и когато той прекъсна танца си и се приближи, тя подуши гривата му. След това се обърна, вдигна опашката си и разкрачи задните си крака. Жребецът се изправи на задните си крака и Мойше и Рахел видяха огромния му член. Жребецът сложи копитата си върху гърба на кобилата и я покри с тялото си. Това, което те можеха да видят, бяха неговите енергични движения.

— Той ще я нарани! — извика Мойше.

— Не, не… на нея й харесва — каза Рахел тихо, с очи, приковани в сцената.

Те наблюдаваха безмълвно, когато гласът на Маме наруши очарованието:

— Моля ви, донесете млякото, преди да се е развалило.

 

 

След като си свършиха домакинската работа, Мойше склони Рахел да играят на криеница. Той стоеше свит под палтата пред кухненската врата, ликувайки, когато тя отмина в друга посока, докато го търсеше. Тогава чу Тате в кухнята и надзърна през открехнатата врата.

— Скъпа, защо не слушаш радиото?

— Не искам да слушам повече — каза Маме, кърпейки чорапи на масата. Искам да говоря с теб.

— За какво?

Маме направи още няколко бода.

— Жребецът и кобилата се чифтосваха тази сутрин.

— Добре, каза Тате. — Радвам се да чуя, че животът все още продължава в този побъркан свят.

— Рахел и Мойше гледаха…

— Какво от това?

— С голямо любопитство.

Тате се засмя.

— Невинно любопитство. Децата трябва да научат, че в живота има нещо повече от съществуване и смърт. Има също секс, всякакъв секс. Не мислиш ли, че те трябва да научат това, Леа?

Маме не вдигна глава от работата си.

— Това, което мисля, е, че Мойше е вече достатъчно голям, за да има собствено легло. Би трябвало да спи на тавана.

Тате се разсмя гръмогласно.

— Да, това също е част от живота.

Мойше не разбра всичко, което се каза, но това, което чу, не му хареса. Не искаше да бъде изгонен на тавана, далеч от Рахел.

Същата вечер съкрушеният Мойше качи малкото си вещи по дървената стълба. Таванът бе тъмна стая, с миризма на мухъл, с малко прозорче, като на килия, което гледаше към стопанския двор и конюшнята. Би могъл да мине и за мрачна тъмница. Тежките груби греди под покрива се простираха застрашително над него, докато седеше на сламеника, свит под тяхната притискаща тежест. По ръката му пробяга един паяк и Мойше, който преди никога не се страхуваше от паяци, неволно потреперя. Ужасно му се искаше да бъде отново долу, свит в безопасност на големия сламен дюшек до Рахел.

Както си лежеше, опитвайки се да не плаче, той чу как някой бавно се качва по стълбата. В отвора се появи главата на Рахел и Мойше трябваше да запуши устата си с шепа, за да сподави радостния си вик. Не я изпусна от поглед, докато тя внимателно запали малка свещ, която бе скрила в джоба на престилката си. Рахел седна на леглото до него и зачете любимата му приказка — тази за Дявола и счупеното огледало:

— „Герда и нейният малък приятел Кай се намирали в една красива градина с рози, миришейки и радвайки се на цветята. Изведнъж от полъха на вятъра нещо попаднало в окото на Кай. Герда се опитала да го извади, но Кай казал, че вече го няма. Той погледнал злобно към розите. «Грозни са» — казал той, прекършил стъблото на розовия храст, ритнал саксията и избягал.“

— Рахел — прекъсна я Мойше, — днес духаше вятър. Погледни в очите ми… — и той ги отвори широко.

Рахел се наклони към него, усмихна се и го целуна по челото.

— Нямаш никакви лоши прашинки. Сега заспивай.

После тя духна свещта.

 

 

В петък вечерта Тате не работи върху своите скулптури. Измиха се старателно, облякоха си най-хубавите дрехи и седнаха около кухненската маса, която бе покрита с бяла покривка за случая. Маме направи благословията над запалените в чест на Шабата[2] свещи, докато Рахел повтаряше молитвите след нея. Мойше се почувства много пораснал, когато баща му го накара да благослови разчупването на хляба, приготвен за Шабата от майка му и Рахел:

— Благословен да си, о, Господи, който си ни дал плода на земята.

Докато жените миеха чиниите от яденето, което се състоеше от супа, печено пиле, картофи и моркови, Тате взе Мойше за ръка и го заведе на двора. Гледайки към небето, мастиленочерно и осеяно със звезди, Тате се помоли тихо. После каза:

— Мойше, не е лесно да бъдеш евреин.

Мойше почака, не знаейки какво да отговори.

— Синко — продължи Тате, — да се правят идоли, дори от старо желязо, е грях пред Бога. Моля се Господ да ми прости и да ми разреши да изпълня своето призвание.

— Но аз обичам статуите, които правиш, Тате.

— Грешно е, Мойше, Грешно е. Това е против заповедта „Не трябва да правиш идоли“. Аз съм грешник, Мойше, грешник.

Значи за това плачеше баща му.

Тате погледна към Мойше с тъжна усмивка.

— Зная, че сега не ме разбираш. Но когато пораснеш, синко, ще откриеш, че има мъка в това да бъдеш евреин.

 

 

Ханс го видя пръв. Мойше помагаше на наемния работник да събира сено на ливадата, когато един млад човек с раница се появи на склона на хълма.

— Кой сте вие? — извика Ханс.

— Приятел… търся господин Нойман.

Ханс го погледна подозрително.

— Бях негов ученик — добави младият човек, като се приближи и показа равни бели зъби в искрена усмивка. Той бе среден на ръст, здраво сложен, със светлокестенява коса и кафяви очи и добре подравнена брада.

— Господин Нойман е много зает — отговори Ханс рязко.

Мойше се изненада, че дружелюбният Ханс отговаря така грубо.

— Но, Ханс, при нас не идва никой. Мисля, че татко би се радвал да го види.

Ханс промърмори нещо несвързано в отговор и Мойше предложи:

— Аз ще ви заведа.

Докато той водеше човека към плевнята, Ханс ги последва, без да каже дума. Тате оправяше копитото на кобила, което бе пробито от пирон преди няколко дни. Когато се приближиха, той бавно постави копитото на земята и се втренчи в лицето на непознатия.

— Не ме ли помните? Давид Майер. Вашият най-слаб ученик.

По лицето на Тате се разля широка усмивка. Той обгърна младия човек в здрава прегръдка.

— Давид, Давид, ти ли си това зад тази брада? Последния път, когато те видях, още не се бръснеше.

— Аз все още не се бръсна.

Тате се разсмя сърдечно.

— Колко време има оттогава — пет, шест години?

— По-скоро седем или осем, господин Нойман.

— Прав си. Преселихме се тук, когато Мойше беше на три години, а сега той е почти на единадесет. Как ме откри?

— Доктор Голдман ме изпрати със съобщение за вас.

— Как са Голдманови?

— Напуснаха страната.

— Толкова ли е зле?

Давид, вече без да се усмихва, погледна през рамо към Ханс.

— Трябва да говоря с вас — поверително.

— О, не се притеснявай — каза Тате. — Ние всички сме приятели тук. Но нека влезем вътре, за да се подкрепиш след пътуването си.

Ханс ги последва в къщата, все още гледайки с недоверие към непознатия, както забеляза Мойше.

След като влязоха вътре, семейството се разположи около кухненската маса, слушайки Давид.

— Всички евреи от градовете си заминаха и сега Айхман е пратил „ловци на евреи“ да претърсват градовете и фермите за такива, които са успели да се скрият.

В тишината, която последва, Давид пое няколко големи глътки от супата, която Маме бе поставила пред него, хвърляйки от време на време възхитени погледи към Рахел. При това Рахел всеки път се изчервяваше.

— На път за тук видях камиони на Гестапо, натоварени с хора — мъже, жени, деца.

— Къде ги водят? — попита Маме. Мойше бе изненадан от трепета в гласа й.

— Не съм сигурен — отговори Давид, поглеждайки отново към Рахел. — Чувам, че ги карат в лагери в различни страни.

— Лагери? Какви лагери? — попита възбудено Мойше, представяйки си палатки и лагерни огньове.

Те го изгледаха и Мойше се почувства виновен, че е прекъснал разговора на възрастните.

— Не зная, Мойше — каза Давид с бегла усмивка.

— Не мислите ли, че тук сме в безопасност, докато всичко свърши? — попита Маме с все още несигурен глас.

Мойше почти подскочи от острия отговор на Давид.

— Не! На път съм към езерото Констанс. Ако успея да премина в Швейцария, има начини да се отиде в Палестина или Америка. Елате с мен.

— Да — кимна Тате. — Ти си прав. Трябва да тръгваме.

— Но кога, Яков? — Паниката в гласа на Маме нарастваше.

— Сега, Леа, сега. — Тате обгърна Маме с ръка и тя скри лице в рамото му. — Мойше — каза Тате дрезгаво, — ти и Ханс сложете на животните достатъчно сено за няколко дни.

Мойше изтича навън, викайки:

— Ханс, Ханс! — Но наемният работник бе изчезнал. Тогава Мойше забеляза, че велосипедът му го няма. Защо си е отишъл? Какво става? Тичайки към плевнята, Мойше се опитваше да разбере смисъла на всичко това.

Същата вечер опаковаха набързо нещата си. Мойше бе на тавана, слагайки си малкото неща, които имаше, в ученическата чанта, когато чу бръмченето на приближаващ камион. Втурна се към малкия прозорец и през клоните на дърветата видя как в двора влизат ярки фарове. Кучетата лаеха. Той позна Ханс, седнал до шофьора. Искаше да му извика, но точно тогава от камиона изскочиха двама униформени мъже, въоръжени с пушки.

Никога нямаше да забрави звука от юмруците им, които се стоварваха върху вратата.

 

 

Някои от войниците претърсваха къщата, докато други ги подкараха към камиона. Мойше видя как един войник прибра златния часовник на Тате. Друг сграбчи Маме за ръката. Тя се дърпаше, треперейки, и молеше:

— Не, не, пуснете ме!

Войникът грубо издърпа венчалния й пръстен от пръста. Когато Тате се опита да се намеси, той го удари с приклада на пушката. Рахел се разплака. Давид я обгърна с ръка, докато Тате държеше Маме и я успокояваше, повтаряйки:

— Всичко ще се оправи, скъпа, всичко ще се оправи.

Мойше дърпаше силно баща си за ръкава.

— Защо Ханс е с тях?

Тате го потупа по къдравата глава.

— Хората вършат много странни неща от страх… или от алчност.

Докато камионът се отдалечаваше, Мойше се опитваше да разбере какво искаше да каже Тате.

На гарата чакаше товарен влак. Заповядаха им да се качат в един вагон с три други еврейски семейства. Един от мъжете каза, че е във влака от четири дни и е чул слухове, че пътува за Италия, където е открит нов концентрационен лагер.

Когато влакът спираше от време на време, за да прибере още евреи, последните останали в Германия и Австрия, през един тесен процеп на вратата им подаваха тенекиени канчета с вода и комати черен хляб. След това затваряха процепа плътно. Не им разрешаваха да излизат и те трябваше да се облекчават в ъгъла на вагона, където бе натрупана слама. Жените се прикриваха една друга. Вагонът бе винаги в полумрак, като единствената светлина проникваше през малки отвори близо до покрива.

През трите дни на пътуването Давид се държеше бодро, опитвайки се да увлече другите в разговор и игри с думи, за да минава времето. Той полагаше специални грижи за Рахел, като я намяташе с палтото си, когато беше студено, или й правеше място да седне, уморена да стои права, и настояваше тя да сподели дажбата му.

Те всички понасяха сравнително добре изпитанията освен Маме, която само гледаше втренчено пред себе си като в транс. Тате трябваше да я склони да яде по малко хляб. Тя изглеждаше като че ли не забелязва нищо около себе си, тананикайки една соната от Шопен и люлеейки се напред-назад като метроном.

Мойше вземаше пример от Тате, който изглеждаше спокоен и не се страхуваше. Тате му даде джобното ножче и Мойше започна да се опитва да издълбае дупка в дебелата стена на вагона. Не бе никак лесно и му се искаше да бъде силен като Тате.

След като пристигнаха в Триест, мъжете и жените бяха разделени и закарани с камиони от гарата до покрайнините на града. Там им заповядаха да излязат и да застанат пред една голяма желязна порта. Няколко тухлени здания бяха обградени от висока, измазана с хоросан стена. Над портата имаше надпис „LA RISIERA DI SAN SABBA“.

— Какво означава това? — попита Мойше.

— „La Risiera“ означава фабрика за ориз — каза Давид. — Може би ще получим нещо добро за ядене.

Никой не се засмя.

Когато влязоха през вратата, Мойше видя висок камион, който бълваше към ясносиньото небе черен дим. Той хвана ръката на Тате и с изненада откри, че тя трепери. Погледна нагоре към лицето на баща си и видя, че брадата му също трепери. За пръв път, откакто бе започнало пътуването, Мойше почувства, че нещо ужасно предстои да се случи.

Подкараха ги под строй по двама по посипания с чакъл път между зданията. След това трябваше да се наредят в редица на двора за преглед от коменданта на лагера. Комендантът, висок, слаб, не повече от четиридесетгодишен, вървеше напред-назад, обръщайки се елегантно на токовете си, и изучаваше с остър поглед затворниците. Докато даваше заповеди на адютантите си, нетърпеливо замахваше с малък камшик.

Евреите, твърде уплашени, за да възразяват, бяха бързо разделени на различни групи. Зловещата тишина бе прекъсната от отделни сподавени ридания. Първи бяха отведени жените с бебета, болните и възрастните. Мойше видя Маме в тази група, която се движеше като сомнамбул.

— Къде отива тя? — попита Мойше, но Тате само гледаше втренчено към Маме и мърмореше молитва на староеврейски. Мъжете, които изглеждаха годни за работа, бяха следващите. Тате, Мойше и Давид бяха сложени в тази група. Мойше погледна към мястото, където стоеше Рахел с други млади жени, и видя, че командирът говори с един от адютантите си, като сочи към нея. Офицерът хвана Рахел учтиво за ръка и я отведе към една чакаща кола. Стреснат от един сподавен вик, Мойше се обърна и видя Давид, който с изпълнен с ужас поглед хапеше стиснатия си юмрук.

 

 

Така започна неговото невероятно съществуване. Бяха наблъскани плътно, шест души в малко помещение, което по-рано е служило за складиране на неолющен ориз. Често нощем Мойше се събуждаше от дрънченето на железните врати и от виковете на затворниците, които бяха изкарвани навън. Денем гърмеше музика — любимите на коменданта валсове на Щраус. От високия комин непрекъснато бълваше черен дим.

В началото Мойше почти не спеше. При всеки нов ужасяващ звук той скачаше и след това трепереше неудържимо с часове. Сега, след една година, невидимо покритие притъпяваше емоциите му и той дори вече не плачеше, когато си мислеше за Рахел и Маме. Непрекъснатият кошмар изглеждаше обичаен. Поне той и Тате бяха заедно.

Давид бе с тях за известно време, след което бе изпратен да работи в дърводелската работилница. На Тате му дадоха работа като заварчик и Мойше можеше да му помага, като мете и събира материалите. Италианските пазачи дори разрешиха на двамата да спят в работилницата в сутерена и да не се връщат нощем в претъпканата килия.

Мойше носеше дрехите, с които бе дошъл. Сега те бяха изпокъсани и много мръсни. Панталоните му бяха станали твърде къси. За една година бе пораснал много, докато Тате изглеждаше смален. Сега Тате бе много слаб, кашляше непрекъснато и изглеждаше затворен в някакъв свой собствен свят, далеч от действителността.

В началото, когато дойдоха, Мойше не преставаше да гледа минаващите крака, надявайки се да види кафявите обувки с жълти връзки, които майка му носеше в деня на пристигането им. След известно време се отказа — знаеше, че няма да ги види никога повече.

 

 

Мойше стоеше на обичайното си място, надзъртайки между решетките на прозореца. По едно време чу бръмченето на камиони в далечината, а след това видя колелата на бързо отминаващи мотоциклети, последвани от много влачещи се крака. Това означаваше, че е пристигнала нова група обитатели. Баща му не забелязваше какво става навън. Музиката продължаваше да свири и той като че ли не чуваше нищо. Бе погълнат от работата си върху нова скулптура.

— Мойше, какво гледаш?

— Наблюдавах птиците, Тате.

— Да, птиците са красиви. Те са така свободни. И аз обичам да ги гледам. — Ръцете му не спираха работата си над парчетата желязо. — Помниш ли щъркела, който направих?

— Да, Тате, ти го сложи на покрива на плевнята.

Баща му се усмихна тъжно и изведнъж се сви на две от пристъп на кашлица.

— Какво ти е, Тате?

Баща му кимна, все още опитвайки се да си поеме дъх.

— Добре съм, добре съм — промърмори той и продължи работата си.

Тате бе запоил една основа от машинни части. Това, каза той, представлява механизмът на нацисткия режим. От основата се издигаше скелетът на човешка фигура с протегнати ръце, заковани с огромни пирони на дървения кръст. На едната от ръцете имаше лента от бяло платно със синята звезда на Давид. Главата му бе клюмнала назад, съкрушена от страданията, на които бяха подложени всички евреи в ръцете на нацистите. През ивиците желязо, които оформяха гръдния кош, проблясваше парче мед — неговата душа.

Може би работата изтощаваше Тате. Мойше се тревожеше за него, но какво можеше да направи? Той въздъхна и се обърна отново към прозореца.

Изведнъж се появи, тичайки, малко дете с руса коса като пух. То се спъна и падна на чакъла точно под прозореца. Мойше инстинктивно протегна ръка през решетките да му помогне. В този момент един подкован черен ботуш се стовари като чук върху главата на детето. От разтрошения малък череп пръснаха кръв и мозък.

Мойше почувства остри игли да пробягват по кожата му и затвори очи.

Бавно слезе от прозореца и започна да събира парчетата желязо около скулптурата. Баща му, все още кашляйки, изписваше на дъската до едната от протегнатите ръце староеврейската дума Adonai — Бог.

— Тате, защо Бог не попречи на хората да вършат лоши неща?

Баща му остави инструмента на пода.

— Бог се е отказал от властта си над човека, когато му е дал свободна воля. Човекът избира доброто или злото.

— Но добрите хора биват наказвани!

— Това не е така, Мойше. Те страдат понякога.

— Ние не сме ли избраните хора на Бога?

— Разбира се, ти знаеш това.

— Тогава защо Той не ни защитава? — попита Мойше, повишавайки глас.

Тате гледаше втренчено към скулптурата си.

— Ще го направи, той ще го направи — отговори баща му много тихо.

Мойше се отдалечи. За първи път не бе сигурен, че Тате е прав.

 

 

Пред прозореца на сутерена се спряха затворнически крака. Когато краката клекнаха, Мойше видя едно усмихнато лице.

— Давид!

— Как си, малък Мойше?

— Отлично.

— А баща ти?

— Кашля през цялото време.

— Неприятно ми е да чуя това. Грижи се за него, Мойше. Знаеш какво става, когато някой не може да си върши работата.

— Старая се.

— Слушай… — Давид се огледа бързо наоколо. — Това ще го ободри. Дочух от италианците — съюзниците напредват. Кажи му, че войната е почти свършила! Ако даде Бог, след няколко месеца ще излезем оттук.

Мойше сграбчи решетките и притисна развълнувано лице към тях.

— Сигурен ли си?

Давид кимна, усмихвайки се широко.

— И му кажи… Рахел е добре.

— Видя ли я?

— Да. Тази седмица правя рафтове за книги в къщата на коменданта. Тя ви изпраща поздрави.

— О, това ще направи Тате щастлив.

— Мойше… — Давид се поколеба. — Когато всичко свърши, искам да ми бъдеш шафер.

— Шафер? — повтори Мойше, без да разбира какво иска да каже той.

— Да, на моята сватба. — Той хвърли отново бърз поглед през рамо. — Ще се оженя за сестра ти. — И лицето му изчезна от прозореца.

Мойше се втурна към задното помещение, викайки:

— Тате! Тате! Давид току-що…

Замръзна на място.

Двама германски войници влачеха безжизненото тяло на баща му. Тате бе винаги толкова силен и закрилящ. Колко слаб изглеждаше сега, втренчил очи безпомощно в лицето на Мойше.

— Не! — изкрещя Мойше, хвърляйки се към един от войниците, който с един замах на ръката го запрати към желязната скулптура.

Замаян, Мойше видя подкования ботуш да лети към главата му. Загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Тате го нямаше. Сложи ръка върху пулсиращата си глава и усети лепкава течност. Лежеше в локва кръв. Лицето от разпятието сякаш го гледаше втренчено.

 

 

Давид нагласяваше внимателно рафтовете за книги в нишата в спалнята на коменданта. Тя трябваше да събере колекцията от подвързани с кожа книги на Гьоте, Ницше и Шопенхауер. Стаята бе просторна и мебелирана с тежки, богато украсени немски мебели, с високи прозорци с тъмнокафяви плюшени пердета, привързани с дебели сатенени шнурове.

Давид остави чука, когато Рахел влезе, носейки сребърните рамки за картини, които бе чистила в кухнята. Тя се отправи към масата до леглото, покрито с балдахин, и внимателно започна да подрежда в определен ред фотографиите на вдървено позиращи военни.

— Рахел — пошепна Давид.

— Шшт… някой може да чуе.

Давид затвори вратата и приближи до нея.

— Давид, моля ти се. — Тя се опита да го отблъсне от себе си. — Твърде опасно е.

Пренебрегвайки нейното настояване, той обгърна лицето й с шепи и я целуна.

— Изглеждаш прекрасна.

Рахел придърпваше нервно престилката, която покриваше нейната прислужническа униформа на сини райета.

— Не, Давид, не…

Той поглади дългата й кестенява коса.

— Казах на Мойше какви чувства изпитвам към теб. По-лесно е да кажа на него, отколкото на тебе.

Когато го погледна в откритото честно лице, големите й тъмнокафяви очи бяха изпълнени със сълзи.

— Не плачи, Рахел. — Той взе ръцете й в своите и ги стисна силно. — Обичам те. Ще се грижа за теб. Просто вярвай, че ще бъдем заедно. Това ще стане скоро.

Точно в този момент вратата се отвори широко и те отскочиха един от друг.

— Свършихте ли си работата? — На вратата стояха комендантът и зад него личният му адютант.

— Не, господине. — Давид се върна бързо при рафтовете за книги. — Ще ми трябват само още няколко часа. — Гласът му бе малко несигурен.

— Вие свършвате веднага.

Давид напусна стаята, без да погледне назад, и адютантът го последва, затваряйки вратата след себе си. Комендантът и Рахел останаха сами.

Комендантът свали шапката и ръкавиците си, остави ги на бюрото, седна и започна да прелиства документи.

— Хер комендант. — Рахел се приближи до него със сплетени като в молитва ръце, треперейки силно. — Извинявам се за Давид.

— Извинения не са необходими. Разбирам — трудно е за един мъж да устои на такова хубаво момиче.

— Не, не… Давид само ми каза, че е видял брат ми.

— Ако имаш въпроси относно обитателите на лагера, Рахел, трябва да питаш мен. — Тонът му вече не беше заповеднически и остър. Бе станал почти приятен.

— Да, хер комендант.

— Рахел… — Той остави документите. Облегна се назад в стола си, при което острите му очи изглеждаха по-меки. — Не бъди толкова уплашена. Аз не съм чудовище. Не се ли отнасям добре с теб?

— Да, хер комендант.

— Кажи ми на колко години е брат ти?

— На дванадесет, хер комендант.

— Е… Достатъчно голям, за да работи в кухнята?

— Да, хер комендант. Така е, хер комендант. — Тя се смееше през сълзите, които сега свободно се стичаха по лицето й. Комендантът се усмихна.

 

 

На Мойше дадоха чиста риза, две престилки и сламеник в малката стаичка на Рахел до кухнята. Тя го пускаше да се сгуши до нея и двамата бяха отново заедно, както някога във фермата. Той й каза за Тате. Говореха си за Маме, която не бяха виждали след деня на пристигането им. Знаеха какво се е случило и с двамата.

— Можеше да ги спася — пошепна Рахел.

— Ти? Как?

— Можеше да уредя да работят тук.

— А защо не го направи?

— Тогава не знаех, че мога…

В леглото при Рахел Мойше забеляза две пълни гърди на мястото на предишните подутини. Но не каза нищо от страх да не бъде върнат обратно на сламеника си.

— Рахел?

— Какво има сега, Мойше? — въздъхна тя.

— Ще се жениш ли?

Тя се обърна в леглото, за да го погледне.

— За какво говориш?

— Давид каза, че ще му бъда шафер.

Рахел се засмя и го целуна по челото.

— Да — каза тя, — ако слуховете са верни и ако се измъкнем оттук. Ще бъдем заедно. Давид и аз ще се грижим за теб, Мойше.

Често Рахел ставаше през нощта, хвърляше шала върху нощницата си и излизаше от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си. Обикновено Мойше заспиваше, преди тя да се върне. Чудеше се какво има да върши толкова късно, но тя никога не му отговаряше, когато я питаше.

През деня, докато Рахел горе се грижеше за жилището на коменданта, Мойше работеше в кухнята. Това бе голяма стая с тухлен под и печки от лято желязо. Той седеше на дълга дървена маса и белеше картофи. Също миеше чинии и тенджери и стържеше пода с четка. Харесваше му в кухнята. Миризмата на храна беше успокояваща и той се чувстваше в безопасност.

Рахел го предупреди да не излиза никога извън оградата, която опасваше къщата на коменданта. Но винаги когато отиваше в бараката за дърва, не можеше да се сдържи да не погледне през една дупка в оградата. Той наблюдаваше как измършавелите евреи се влачеха из лагера в своите дрипи. Често хвърляше през оградата парчета хляб, които крадеше от кухнята, и побягваше обратно към къщата.

Една вечер попита:

— Рахел, мислиш ли, че комендантът има в сърцето си парче от огледалото на Дявола?

— Не, Мойше, мисля, че не. — Рахел замълча, сякаш преценяваше какво да каже. — Той наистина е добър човек. Съжалявам го. Той е войник — от голям род на военни. Само изпълнява заповеди.

— Но тук убиват хора.

— Това е война, Мойше. Това е, което се прави, когато хващат вражески войници.

— Но ние не сме вражески войници — упорстваше Мойше. — Какви са хората като нас?

Гласът на Рахел премина почти в шепот:

— Ние сме тук, защото сме евреи.

За известно време не говориха нищо, после Мойше наруши мълчанието:

— Нека да не бъдем евреи.

— Какво говориш?

— Ти току-що го каза — ние сме тук, защото сме евреи. Така че нека да не бъдем евреи.

— Ние сме родени евреи. Ти си кръстен на Мойсей, нашия велик водач. Ние ще бъдем винаги евреи. Сега заспивай.

Мойше се уви плътно със завивките. Гледаше в тъмнината и мислеше, че не иска да бъде евреин. Надяваше се Рахел да не чуе мислите му.

 

 

Чувствайки се все по-добре при новите условия, Мойше стана по-смел. Една вечер, когато Рахел се измъкна от стаята, той изскочи от леглото и я последва. Затаи дъх, когато видя, че тя излиза от кухнята и затваря вратата след себе си.

Почака за момент, след това открехна вратата. Не можа да повярва на очите си. Рахел се изкачваше спокойно по забраненото стълбище. Мойше провря глава навън и видя, че горе стоеше един немски войник. Рахел продължи да се изкачва. „Не го ли вижда?“ — помисли Мойше. — Той е точно пред нея. Искаше да извика: „Връщай се, Рахел!“, — но бе замръзнал от страх.

Рахел мина покрай войника, който не помръдна и не каза нищо.

Мойше побърза да се върне в леглото, но не можа да заспи. Лежеше с часове с туптящо сърце. Бе почнало да се развиделява, когато чу, че Рахел се връща тихо. Мойше не можеше да си отговори на гатанката, но сега знаеше, че Рахел върши нещо, за което не бива да задава въпроси.

След това тя престана да излиза от стаята нощем и вече не му даваше да идва при нея в леглото. Липсваше му топлината на тялото й, но знаеше, че Рахел не се чувства добре. Няколко пъти я видя сутрин да излиза на двора и да повръща.

 

 

Беше пролетта на 1945 година. Давид бе прав — съюзниците приближаваха. Италианските пазачи бяха напрегнати и си шепнеха помежду си. Между тях и германците възникнаха търкания. Комендантът ускори графика за екзекуциите. Сега крематориумът работеше денонощно и непрекъснато бълваше дим.

Мойше продължаваше своята работа. Той садеше домати в градината, като търпеливо изкопаваше по една малка дупка за всяко стръкче разсад, когато обичайното спокойствие на лагера бе нарушено от шумни гласове. Погледна през процепа на оградата на градината и видя затворници, които се суетяха насам-натам между бараките. Какво ставаше?

Изплашен, Мойше сграбчи кошницата с разсад и изтича назад към кухнята. Двама италиански пазачи почти го събориха, като бръщолевеха нещо и жестикулираха, тичайки към камиона пред портата на лагера. Мерцедес-бенцът на коменданта чакаше пред къщата със запален двигател, а шофьорът бе зад кормилото.

Изведнъж се появи Давид, който тичаше към Мойше, викайки:

— Ние сме свободни! Живи сме! Американците са на шосето. — Той сграбчи Мойше, който все още държеше кошницата си, вдигна го и го целуна по двете бузи. — Ние сме свободни, Мойше! Оцеляхме!

Давид попита, оставяйки го на земята:

— Къде е Рахел?

— Трябва да е вътре.

Давид се втурна към входа на къщата, но точно тогава вратата се отвори и се появи комендантът. Рахел бе зад него в коридора. Двамата мъже застанаха един срещу друг. Мойше стоеше вцепенен. Давид каза нещо на Рахел, което Мойше не можа да разбере. Комендантът я погледна през рамо. След това, обръщайки се, вдигна ръка и я насочи към Давид. Чу се изстрел. Давид се олюля и падна назад. Тялото му потрепери и остана неподвижно.

Комендантът прескочи спокойно тялото на Давид и влезе в колата си. Мойше отскочи, когато колата изрева покрай него. Сърцето му щеше да се пръсне. Отправи се към къщата, след това спря, без да може да мине покрай кървавия труп. Рахел я нямаше. Побягна в паника към кухнята. Вътре имаше затворници, които се смееха, плачеха, прегръщаха се. Мойше изпусна кошницата с разсада.

— Рахел! — извика той сред суматохата. Там я нямаше. Малката им стаичка бе също празна. Изтича към главния хол. — Рахел! — извика отново. Нямаше отговор. Тази част от къщата изглеждаше изпълнена с тежка тишина. От лагера долитаха щастливите викове на евреите, които бяха се спасили от пещите.

Той се поколеба за момент пред забранената стълба, след това хукна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Горе отново се поколеба — имаше две врати, и двете затворени. Натисна бавно дръжката. Първата стая бе празна. След това отвори втората врата — спалнята на коменданта.

И там я откри, висяща от гредата на тавана, с тежък плетен шнур от завеса около врата й. Ужасеният му вик отекна в празната къща.

— Рахел!

 

 

Малката ръка на Мойше се губеше в здравата лапа на големия черен войник с усмихнато лице, който го изведе от лагера. Американецът се опитваше да разговаря с него, сочейки към гърдите му:

— Евреин? Жуд?

Мойше поклати отрицателно глава. Войникът го гледаше въпросително. Мойше посочи към себе си:

— Циган… циганин.

— Име? — попита войникът. — Име?

— Даниел — каза Мойше, спомняйки си за едно момче — циганче в лагера.

— О, момчето Дани! — ухили се войникът.

Мойше остави цялото семейство зад себе си мъртви. Беше почти на тринадесет години — време за Бар Мицва, церемонията, която щеше да го превърне в мъж. Но той вече не бе евреин.

Бележки

[1] Еврейски ритуал, отбелязващ настъпването на зрелостта. — Б.пр.

[2] Събота. Религиозен празник у евреите. — Б.пр.