Кърк Дъглас
Танц с дявола (19)

Глава седемнадесета

1988 г., Ню Йорк

Перките на хеликоптера се завъртяха бавно. После, когато набраха скорост, те се сляха в невидима вихрушка, която подхождаше на мислите, въртящи се в главата на Дани. Той не доведе Лили в Ню Йорк.

Не можеше. Чувстваше се неловко, притеснен, въпреки че тя си оставаше същото дръзко момиче, готова да помогне. Остави я в студиото да подготвя филмовите ленти за редактиране.

Хеликоптерът сега прелиташе край Световния търговски център. Дани погледна през прозореца към силуета на Ню Йорк. Поне филмът вървеше добре. С нетърпение очакваше да почне да го сглобява. Въпреки всичко, което се бе случило, той се чувстваше странно удовлетворен. Може би така се чувстваше баща му, когато завърши разпятието.

Сега хеликоптерът кръжеше над Уол Стрийт, пустеещ в неделя. Това щеше да бъде последната сцена във филма — тази с делириума. Камерата, закрепена на отворената врата, бе фокусирана върху млад човек, стоящ на един ъгъл. Дани виждаше долу Слим, който даваше последните си инструкции на актьора.

Гримьорът напръска повече „пот“ върху лицето на Евримен. Фризьорът разроши косата му по привлекателен начин. През рупора Слим извика:

— Всички да се отстранят!

Екипът, заобикалящ актьора, избяга в една сграда, оставяйки самотната измъчена фигура, гледаща към небето.

— Готова ли е камерата? — извика Дани по радиотелефона.

Операторът направи утвърдителен знак.

— Действие!

Хеликоптерът се насочи към фигурата на Евримен, който сега протягаше ръце във всички посоки, молещ се за помощ. Той увисна за известно време над сцената, след което се издигна бавно покрай стената на зданието. Щорите на всеки прозорец се спускаха в бърза последователност, отхвърляйки молбите на Евримен — етаж след етаж до покрива. Там камерата се фокусира върху едно голо момиче, чиито дълги руси коси се развяваха от скрита машина за вятър. Тя погледна надолу и извика:

— Евримен! Евримен!

Хеликоптерът се отправи към отсрещното здание, давайки възможност на камерата да заснеме залязващото слънце и да се спре на друго голо момиче. Това бе с огненочервена коса, отразяваща лъчите на прожектора. Тя посочи надолу по улицата и извика:

— Евримен!

Камерата се насочи към малката фигура долу, при което Едуард Евримен бавно се сви на земята, мъртъв.

— Стоп! — извика Дани.

— Успяхме! — отвърна ликуващият оператор.

Дани се разпореди и хеликоптерът направи кръг, отправяйки се към площадката за кацане. Небето вече потъмняваше — бяха свършили навреме. Той се облегна назад в седалката и погледна надолу към самотната фигура на Статуята на свободата — символ за милиони имигранти, бягащи от потисничеството в чужди страни, бежанци като Люба. Люба никога не бе виждала Статуята на свободата, но щеше да я оцени. Дани си представи как тя я гледа отдолу, една силна жена към друга. Ръката на статуята, вдигната за поздрав, сякаш поздравяваше него. В този момент фенерът й светна. Беше добро знамение.

 

 

Лондон

Магда бе в кухнята, разбърквайки соса за зелевите сарми. Това бе яденето, което приготви за Дани и Люба в Португалия. Колко щастлива бе Люба тогава, влюбена в Дани, който изглеждаше толкова сърдечен и мил към нея. Но още от самото начало Магда се притесняваше, че това няма да свърши добре.

Малкият пудел се мотаеше в краката й. Тя се наведе и му даде една мръвка от каймата с подправки.

— Ти също обичаш сарми, нали миличко?

Магда си спомни как очите на Люба блестяха, когато гледаше Дани. Бедната Люба. Единственото, което правеше сега Люба, бе да стои вкъщи и да рисува, рисува, рисува… Магда се радваше, че успя да я убеди днес да излезе и да пазарува. Толкова дълго Люба се бе опитвала да изкара Магда от къщата. Но сега си бяха разменили ролите.

Магда се натъжаваше от това, че Люба не може да се радва сега, когато вече нямаха финансови проблеми. Парите на полковник Джонсън ги направиха почти богати. Нямаше вече дребни кражби от магазините, очакване на обаждания от бюрото за придружителки. Люба би трябвало да е щастлива.

Магда остави соса да къкри на печката и уморено седна във всекидневната, която бе претрупана с бурканчета боя и кутии с четки. Погледна към недовършеното платно, поставено на истинския статив, който бе купила за Люба, в замяна на стария музикален статив. Люба почти не обърна внимание. Какво можеше да направи за дъщеря си?

Толкова дълго време Люба не разрешаваше на никой да види картините й. И все пак Магда помнеше колко щастлива бе дъщеря й, когато мисис Маккивър купи една, а след това и водопроводчикът.

Стана и отвори вратата на шкафа, където стояха картините на Люба. Беше претъпкан. Взе едно платно — силуетите на плажа. Изглеждаше й много добре направено. Колко талант притежаваше Люба? Имаше само един начин да разбере.

Магда отиде в кухнята, изключи печката и бързо изми ръцете си. Взе картината, уви я в една покривка и обличайки бързо палтото си, излезе от апартамента.

Притискайки картината към тялото си, Магда се разхождаше напред-назад по Маунт стрийт, като се опитваше да набере смелост, за да влезе в една от модните галерии. На витрината на „Джефри“ бяха изложени няколко красиви платна. Не беше ли наивна? Картината на Люба й харесваше повече, но какво ли разбираше тя?

Когато погледна зад витрината, Магда срещна строгия поглед на една висока суха жена, която я гледаше през дебелите стъкла на очилата си. Пое дъх и влезе.

Вътре няколко клиенти разглеждаха литографиите. Високата госпожа веднага се приближи до нея, сякаш за да прегради пътя й.

— С какво мога да ви услужа?

Магда пусна покривката на пода.

— Това дъщеря ми нарисувала. Харесва ви?

Жената направи лека гримаса. Тя едва хвърли поглед на картината.

— Съжалявам, госпожо, работим само с признати художници.

— Извинете — промърмори Магда.

Обезсърчена, тя се наведе да вземе покривката.

— Моля, почакайте за момент. — Висок мъж, облечен с тъмен костюм и копринено шалче, с чадър в ръка, се приближи към тях. Погледът му бе прикован върху картината. — Харесва ми, много ми харесва.

— Да, лорд Макфейдън, много е интересна — каза бързо собственичката.

Погледът на мъжа се премести от картината към Магда.

— Кой е художникът?

 

 

Бевърли Хилс

Беше полунощ, когато Дани се прибра вкъщи от летището. Всяка клетка на тялото му крещеше за почивка — една заслужена почивка. Снимките в Ню Йорк най-после свършиха и той изгаряше от нетърпение да започне редактирането. Леглото му никога не бе изглеждало толкова гостоприемно. Мушна се между новоизпраните чаршафи и техният успокояващ шепот бе последното нещо, което запомни, преди да потъне в сън.

През гъстата мъгла на съня Дани чу, че някой чука на вратата, но само се уви още по-плътно с одеялото. Чукането продължи. Разсънен, стана от леглото. Часовникът показваше един и петнадесет. Отправи се по пижама към вратата.

Веднага щом я отвори, съжали за това. Пред него стоеше дебелият мъж с кариран костюм. Лицето му бе безизразно.

— Мистър Стоунъм желае да ви види.

Дани поклати глава с недоверие.

— Самолетът чака на летището — каза мъжът.

— Луд ли сте?

— Мистър Стоунъм настоява.

— Да върви по дяволите мистър Стоунъм.

— Спешно е. Може да се върнете в Лос Анджелис след дванадесет или тринадесет часа.

Дани се опита да затръшне вратата, но месестият мъж я задържа.

— Отнася се до Патриша.

Изведнъж Дани усети, че му прилошава.

— Какво става с Патриша? Къде е тя?

— Мистър Стоунъм ще ви обясни. Патриша е добре, но той трябва да говори с вас.

Дани се облече бързо и последва дебелия мъж в лимузината му.

В частния сектор на летище Бърбанк в очакване с пуснати двигатели стоеше Боингът 707 на Стоунъм. Името му беше изписано с големи златни букви: „Патриша“. На Дани му бе някак си неприятно да види името на дъщеря си върху гигантското туловище на самолета на Д. Л. Стюардът бързо го поведе нагоре по стъпалата и после през салоните. Имаше напълно обзаведен офис с компютри, телефони, факсове. Друга стая приличаше на библиотека, взета направо от къща в стил от епохата на Тюдорите. Имаше дневна, трапезария, цветя, купи с пресни плодове, кристални гарафи с напитки. Стюардът — изглеждаше, че има поне четирима като него освен екипажа от кабината — го заведе в една пищно обзаведена спалня, в която за него бе приготвена копринена пижама.

— Преди да се оттеглите, може би ще искате нещо да ядете — каза стюардът. — Готвачът може да приготви пържола, омлет, каквото и да е.

Дани поклати глава отрицателно.

Стюардът започна да обяснява функциите на различните бутони до леглото, но Дани го отпрати, без да слуша. Хвърли се на леглото напълно облечен. Чувстваше се замаян от изтощение и същевременно трепереше от вълнение — какво ли му готвеше сега Д. Л.?

Не можеше да повярва, че е на този самолет, легнал в леглото на Д. Л., на път да се срещне с него в Лонг Айлънд. Скоростта, с която се развиха събитията, не му даде възможност да помисли, но той не искаше да мисли — само искаше да види Патриша.

Започна да натиска бутоните, опитвайки се да изгаси светлината, но вместо това включи огромния телевизионен екран, който в момента изобразяваше карта на Съединените щати, върху която се придвижваше малък, светещ с червена светлина самолет. Дани затвори очи и се опита да задреме, но мислите му не позволяваха да стори това. Отвори очи и видя, че малкият самолет е над Невада. Под екрана светеха постоянно променящи се цифри: скорост — 640 мили в час, височина — 47 000 фута, оставащо време на полета — четири часа и пет минути, външна температура — 42. Затвори очи и трябва да е спал, защото, когато ги отвори отново, малкият червен самолет бе напуснал Небраска и оставащото време за полет бе два часа и десет минути.

На летище Кенеди, в ярката сутрешна светлина, го очакваше друга лимузина. В момента, в който Дани се качи, тя потегли. Той остави главата му да потъне в облегалката. Само шест часа ли бяха минали, откакто си спеше спокойно в Бевърли Хилс? Стоунъм наистина вършеше нещата по драматичен начин.

Лимузината спря, шофьорът отвори вратата и Дани излезе. Не се намираше в Лонг Айлънд, а в Манхатън — пред болницата Линъкс Хил на Седемдесет и седма улица и Парк авеню. Дали Патриша бе там? Дебелият мъж бе казал, че тя е добре. Той се стегна в нервно очакване, когато облечен в бяло мъж го поведе, без да каже дума, към асансьорите и след това към интензивното отделение.

Затъмнената стая правеше екраните на сърдечните монитори да изглеждат необичайно живи. Пиукащите звуци се чуваха в такт с назъбените линии. В полукръг бяха разположени шест легла, само частично закрити със завеси, за да могат сестрите да наблюдават пациентите.

Дани едва разпозна Д. Л. Изглеждаше съсухрен. Познатото му червено лице сега бе бледожълто, а от носа му и ръцете му стърчаха полупрозрачни зелени тръбички. Но воднистите му очи не бяха загубили твърдия си поглед. Той гледаше остро Дани. Дрезгавият му глас се чу откъм леглото.

— Въобще не ми харесваш, ни най-малко.

— Чувствата са взаимни — каза сухо Дани. — Защо ме доведе тук?

— Слушай и не ме прекъсвай — заповяда Стоунъм. Те се гледаха втренчено един друг. Стоунъм пое плитко дъх. Изглеждаше болезнено за него да говори.

— Искам да направим сделка…

— Сделка ли каза?

— Казах да не ме прекъсваш — отвърна натъртено Д. Л.

„Дори в това състояние иска да държи положението“ — помисли Дани.

— Ще оттегля претенциите си към „Ейс Филмс“… Ще унищожа всички данни от моето разследване… — Той се закашля. — Запази си срамната малка тайна.

Дани направи гримаса. Очакваше да чуе цената. Дрезгавият глас изстреля думите в отговор на мисления му въпрос:

— Патриша… никога не бива да узнае… че си евреин.

Нещо дълбоко в Дани закипя. Той се засмя пресипнало.

— Това е смешно. Сделка, която не мога да откажа? До неотдавна искаше да изкрещиш моята „срамна малка тайна“ пред света. Сега искаш да я пазиш. — Думите му бяха пропити със сарказъм. — Не сключвам сделки за Патриша. Прави, каквото искаш.

— Винаги така правя.

Устните му се изкривиха странно под зелената тръбичка.

Дани се обърна да излиза.

— Денисън!

Дани се спря.

— Утре ще ми бъде направен троен байпас. Казват ми, че шансът да оживея, е петдесет процента. — Д. Л. отпусна главата си на възглавницата, сякаш за да събере сила да говори. — Ако не оживея, Патриша ще получи всичко. — Гласът му отслабна. — Няма никой друг.

Дани погледна към капките бистра течност, които се процеждаха надолу по интравенозната тръбичка.

След още едно остро поемане на дъх Д. Л. продължи:

— Ако се случи, очаквам ти да се грижиш за нея.

Сърцето на Дани заби бързо. Животът не имитираше ли изкуството? Току-що бе заснел тази сцена — правейки последна равносметка, Евримен търси отчаяно опрощение. Почти му дожаля за Д. Л.

— Разбира се, че ще се грижа за собствената си дъщеря.

— Не бъди толкова самоуверен, Денисън. Ако не прочетеш некролога ми в понеделнишкия вестник, приеми, че съм жив.

 

 

Лос Анджелис

Когато се върна в студиото, Дани разклати глава, опитвайки се да мисли ясно. За трети път бе помолил редактора да върне лентата с началните кадри на неговия филм, но не виждаше нищо от това, което бе пред него. Мисълта му постоянно се връщаше към събитията от последните четиридесет и осем часа.

В критичния за себе си момент Д. Л. го бе повикал. Най-големият му враг беше предложил да запази тайната му завинаги. Невероятно!

Милт нахълта с бутилка шампанско.

— Видя ли това, момченце? Свърши се! — извика той, държейки в ръце „Дейли Върайъти“.

Заглавието гласеше: „Стоунъм се отказва от завладяването“.

— Какво ти казвах… ха, какво ти казвах? — Милт се ухили. — Както е казал един мъдър човек, проблемът е въпрос на гледна точка. Имаме много да отпразнуваме.

— Пише ли нещо за операцията му?

— Този кучи син не може да бъде убит. Когато е разбрал за милионите, които е спечелил от вдигането на акциите на „Ейс Филмс“, трябва да е скочил от леглото. — Тапата изскочи, освобождавайки поток от шампанско, което заля ризата на Милт. — Боже Господи, Сара ще ме убие.

— Как вървят нещата със Сара?

— Дани трябва да се гордееш с мен. Бях като ангел.

Той размаха лактите си като крила.

Започнаха да пият топлото шампанско от пластмасови чаши.

— О, замалко да забравя — каза Милт. — Арт Гън иска да знае кога ще бъде готова първата версия. Можеш ли да ми дадеш някаква представа кога очакваш да приключи редактирането и монтажът?

— Добре, ще преценя и ще ти отговоря — каза Дани уморено.

Шампанското му действаше като приспивно хапче. Милт го погледна над очилата си.

— Изглеждаш уморен.

— Не съм спал много напоследък. Върнах се вкъщи и трябваше отново да отивам в Ню Йорк.

Милт се засмя, мислейки, че се шегува.

— Е, не се убивай. Имаме още много да празнуваме. Сара иска да дойдеш — ти и Лили Кейн.

Милт намигна, но Дани не реагира.

— Милти — каза той уморено. — За един месец ще се затворя тук, за да редактирам.

 

 

Дани беше смъртно уморен. Накрая, след като не можа да се съсредоточи, реши, че няма да свърши повече работа този ден, и си тръгна.

Когато влезе в къщата, видя, че червената лампичка на факса мигаше. Взе листа и прочете съобщението:

„Мистър Стоунъм желае да ви информира, че лекарите на Патриша биха разрешили тя да приема посетители в скоро време. Тя е в санаториума «Льо Мон» в Лозана, Швейцария. След излизането си тя ще бъде записана в подготвителното училище там, ако това получи вашето одобрение.“

Дани препрочете думите „ако това получи вашето одобрение“. Това наистина ли излизаше от устата на Д. Л.? И най-после разрешение да види Патриша. Очите му се премрежиха. Прочете факса отново. Може би все пак Д. Л. беше човешко същество? Може би и той бе съкрушен от самоубийството на дъщеря си и уплашен, че това може да се случи на внучката му. Може би е научил нещо, когато смъртта е надничала над рамото му. За първи път Дани почти изпита топло чувство към тъста си.

 

 

Той не можеше вечно да отбягва Лили. Когато я видя отново, тя се държеше като че ли нищо не се е случило между тях, но Дани се чувстваше неловко. По време на редактирането се стараеше да прекарва с нея колкото е възможно по-малко време. Нейното мило привлекателно лице сега го притесняваше — не можеше да се отърве от мисълта, че тя го съжалява. Щеше да се почувства облекчен, когато служебният й ангажимент приключи.

Той бе влюбен във филма си. Никога не се уморяваше да гледа любимата си сцена: камерата се отдалечава от нещастната фигура на Евримен и се насочва към прозорците на Световния търговски център — всички еднакви, като блоковете на една огромна медена пита на корупцията, а после се спира върху тялото на красива чувствена жена, чийто силует се очертава на фона на злокобното небе.

— Извинявай, Дани — прекъсна мислите му Лили, която надничаше иззад рамото му. — Глупава ли съм? И не отговаряй на този въпрос — прибави тя с обичайната си усмивка, — но защо тези момичета са голи?

Дани я погледна студено.

— Искам да са лишени от всякакви материални допълнения.

Стана му неприятно от това, колко помпозно прозвучаха думите му.

Тя отвърна на втренчения му поглед.

— Лили, те представляват изкушенията на алчността, властта, егоизма. Какъв по-добър начин да си представиш изкушението от това да покажеш една гола жена?

Лили каза тихо:

— Надявам се, че ще свърши работа.

— Мислех си, че харесваш този проект.

— Да, но…

— Но, какво? — попита той раздразнено.

— Нищо, Дани, нищо.

Той се зае отново с редактирането, но мисълта му продължи да се връща на нейните думи „Надявам се, че ще свърши работа“.

 

 

Кати свиреше на пиано… лошо.

„Нищо не се е променило — помисли си Дани. — За тридесет години не е напреднала. Сара също не е напреднала в готвенето. Слава Богу, че Джонатън не се издигна. На тридесет и седем годишна възраст е точно толкова противен, колкото и на седем, може би дори и повече, защото е дебел и оплешивява.“

По време на вечерята Сара обсипваше Милт с вниманието си:

— Милти, скъпи, това е твоята любима пълнена риба.

— Сара, любов моя, не биваше да си правиш труда.

Дани знаеше, че Милт наистина мисли това, което казва. Нямаше нещо, което Милт да мрази повече от пълнената риба. Той я сравняваше с жаби във формалдехид.

Дани огледа масата. Всички ядяха с такова усърдие. Милт поглъщаше пълнената риба с престорен апетит, усмихвайки се одобрително на Сара между хапките. Какъв човек! Толкова отдавна ли беше, когато Милт дойде в Южнокалифорнийския университет, за да види неговия малък филм? Посредниците повече не правеха така. Не ходеха да издирват таланти — чакаха да станеш звезда и тогава благоволяваха да предложат сделка. Милт все още ходеше в Южнокалифорнийския университет всяка година.

Милт видя, че Дани го наблюдава, и се ухили. Удари по чашата си с вино, прочисти гърлото си и се изправи.

— За Дани — един от първите клиенти, които съм имал в този бизнес. Той дойде в моя офис във „Феймъс Артистс“, когато бях последният в края на коридора. Току-що бе направил кратък филм, наречен „Освободен“. Нали така, Дани?

— „Спасен“ — намеси се Сара.

— Да, никога няма да забравя — продължи Милт. — Тогава разбрах, че има талант. И, повярвайте ми, приятно ми е да виждам, че очакванията ми са се оправдали. — Той се огледа усмихнато из стаята. — Тези десет процента стигнаха за цялата мебелировка в тази стая, включително тапетите. — Трудно бе да се каже дали се шегува или не. Изведнъж той спря да се усмихва. — Утре ще видим за първи път новия филм на Денисън „Евримен“. — Гласът му се задави от емоция. — Дани, зная, че с този филм ти, моят най-добър приятел… — той започна да примигва, за да сдържи сълзите си, Сара вече подсмърчаше, — ще се издигнеш на ново равнище във филмопроизводството. Мазел тов!^[1]

Той изпи виното на екс.

 

 

Дани се бе облегнал на стената в студиото, наблюдавайки как момчето товареше кутиите с филмова лента на количка. На всяка с дебели букви с мастило бе написано „Евримен“. Тази вечер персоналът на студиото щеше да види за първи път грубата версия на филма. Сега той бе извън неговия контрол. Докато количката се отдалечаваше, той изпита желание да сграбчи кутиите с филма и да си ги занесе у дома.

Лили влезе с шлифер и чанта в ръце.

— Е, мисля, че е време да си кажем довиждане, Дани.

— Какво искаш да кажеш?

— Работата ми свърши. Ти не се нуждаеш повече от мен — за нищо.

Дани бе объркан от нейната спокойна прямота.

— Няма ли да почакаш за отзивите?

— С нищо не мога да повлияя, независимо дали е добър или лош.

Тя се усмихна принудено.

— Защо си толкова критична?

Дани започна да губи самообладание и не можеше да се спре.

— Не съм критична, Дани. Искрено ми се иска да го харесат.

— Но ти не го харесваш.

— Слушай, Дани…

— Може би ще е по-добре да си тръгнеш — каза той сухо, като се захвана с някакви документи.

Дани почувства, че тя го гледа втренчено. После Лили излезе, без да каже дума. Той съжали за поведението си. Във всеки случай разговорът го бе направил още по-нервен.

Когато се върна вкъщи, той закрачи из стаята, слушайки съобщенията, записани на телефонния секретар.

— „Дани… обичам те, момченце. Ще се видим, когато свърши. Моля се за теб.“

Дани чувстваше ръцете си влажни.

Той взе пощата, която дневната прислужница бе оставила на бюрото му. Започна да я преглежда разсеяно, хвърляйки ненужните писма в кошчето. Имаше пощенска картичка с две малки мечета коала, гушещи се едно в друго на клон. На гърба й пишеше:

Аборигените са чудесни хора. Тук имам много приятели. Но ще имам само един приятел като теб. Бог да те благослови.

Рой

Двама души, които толкова обичаше, бяха толкова далеч — Рой в Австралия и Патриша в Швейцария. Веднага щом приключеше прегледа на филма, щеше да отиде в Швейцария и да вземе Патриша на разходка. Може би щяха да се разходят с лодка по Женевското езеро. Сами, най-после щяха да могат да си поговорят. Какво щеше да й каже…?

Бинг-бонг! Бинг-бонг! Старият часовник отмерваше часа. Пет. В момента се настаняваха на местата си. Той бе предложил прожекция рано вечерта. Мразеше късните прожекции, когато всички бяха натъпкани с храна и напитки и заспиваха. Пет часът беше времето на здрача, най-подходящото време да се гледа „Евримен“, така както го бе видял в Залцбург.

Изправи се. Просто не можеше да седи така и да чака. Трябваше да се върне в студиото. Имаше такъв наплив за филма, че бе трудно да намери място на паркинга. Изгаси мотора и остана седнал. После излезе нетърпеливо от колата и влезе в сградата през една странична врата. Отправи се бавно по пустия коридор към залата за прожекции. Погледна към плакатите на стените, изобразяващи сцени от известни филми: „Това се случи една вечер“, „Лоурънс Арабски“, „На кея“, „Моста на река Куай“. Той си помисли колко хубаво би било, ако към тази елитна колекция се прибави и сцена от „Евримен“.

Сложи ухото си на вратата. Тишина. Бяха погълнати от филма. Изпусна дълбока въздишка, каза наум една молитва и излезе.

Опита се да се настани удобно в колата си, но постоянно се въртеше на седалката, поглеждаше часовника си и си представяше сцените, които публиката гледа. Най-после стана седем без десет — време за сцената с хеликоптера в края на филма.

Малко след това чу гласове. Излезе от колата и сърцето му заби бързо. Скрит от погледите зад колата, той наблюдаваше как излизат от зданието и се отправят към паркинга. Напрегна се да чуе какво говорят.

— За какво всъщност беше тази глупост?

— Беше по-лошо от „Миналата година в Мариенбад“.

— Всички, които биха искали да видят тази ужасна каша, ще се съберат в телефонна кабина.

Дани стоеше вцепенен. Изведнъж усети една ръка на рамото си. Обърна се и срещна приятелския съчувствен поглед на Милт.

— Не мина добре? — попита Дани с детински шепот.

— Дани… — Милт го стисна силно за рамото. — Беше много добър, твърде добър, но добър за какво? Кой ще го гледа?

Намеси се гласът на Арт Гън:

— Прекарал си твърде много време в Европа.

Дани погледна към Гън, който клатеше глава с пура, стърчаща от ъгъла на устата му.

— Даже не можем да пуснем този шедьовър. — Гън се обърна към Милт, смеейки се. — Иска изведнъж да спечели филмовия фестивал в Кан с филм, който могат да разберат само шестима безработни интелектуалци в едно бистро!

— Стига, Арт — каза Милт. — Ще измислим нещо.

— Разбира се. Филмът беше с малък бюджет. Уговорихме се да го обвържем с „Парижки рок“. Не се отчайвай, Дани — каза Арт и си тръгна.

Когато колите почнаха да си тръгват от паркинга, някой извика високо с фалцет:

— Евримен!

Викът бе поет от друг. Дани се сви в сгъстяващата се тишина, слушайки ревящите мотори на скъпите коли и какофонията от смехове и фалцетни гласове:

— Евримен… Евримен… Евримен.

Настана тишина. Дани не чувстваше нищо. Милт все още бе там.

— Хайде да отидем в Чейсън и да похапнем нещо.

— Не съм гладен — каза Дани тихо.

— Добре ли си?

— Разбира се. Благодаря ти, Милт.

Но Милт не си тръгваше.

— Дани, филмът ти е отличен.

— Стига, Милт.

— Такъв е, Дани, но отличните филми не се продават сега. Искат кръв и насилие… ужаси… вампири…

— Или „Парижки рок“ — каза Дани горчиво.

Милт го хвана за ръката.

— Хайде, момченце, да си отиваме вкъщи.

 

 

Когато стигнаха в къщата на Дани, се отправиха директно към бара. Милт наля на двамата по една двойна водка. Отпиха мълчаливо.

— За мен имаше голямо значение — каза мрачно Дани.

— Момченце, ти искаше да отмъстиш на тъста си — каза Милт и напълни отново чашите. — Забрави това. Заеми се с „Парижки рок“. Помисли и за парите.

Преди да проговорят отново, половината бутилка бе изпразнена.

— Хареса ли ти? — попита Дани.

Милт го погледна през очилата.

— Кое?

— „Евримен“! — каза ядосано Дани.

— Налей ми още.

Дани се протегна да налее и водката се разля върху бара. Той погледна Милт втренчено.

— Отговори ми… хареса ли ти?

Милт изпусна дълбока въздишка.

— Кафка.

— Кафка?

Милт кимна и отпи.

— Сравняваш „Евримен“ с историята на някакъв тъп евреин?

— Престани да говориш като антисемит. — В гласа на Милт прозвуча остра нотка. — Казвам ти, защото съм ти приятел, филмът ти е дъра-бъра. Той е… как да ти кажа… малко фалшив. Не успява да предаде посланието.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Като оня филм по Кафка. Той също не успя.

— Но това бе глупава история. За един едър евреин, който чака да му обяснят в какво се състои престъплението му.

— Разказът на Кафка е класика.

— Класика? — гласът на Дани бе пропит с презрение. — Престъплението му е било, че е бил евреин.

— Спокойно, Дани. Не забравяй, че говориш с мен.

— Няма да забравя и това, което току-що каза за най-доброто нещо, което съм направил.

— Дани, Дани, истината ли искаш или празни приказки.

— Искам истината.

— Току-що ти казах истината. Това е провал!

— Ти си глупак!

— Ти си такъв! — извика Милт.

— Не сравнявай Евримен с един тъп раболепен евреин!

— Майната ти, фукльо! Филмът ти е боклук!

— Млъкни! Затваряй си устата! — Всяка следваща дума Дани произнасяше все по-силно, докато последната се превърна в крясък: — Млъкни!

Той се надвеси над по-дребния Милт, чиито очи бяха изпънали като на жаба зад дебелите стъкла, а устата му зееше отворена. Без да му даде възможност да каже дума, Дани изкряска:

— Искаш ли да пиеш? Ето ти!

Той лисна водката в лицето на Милт. Едно парче лед се удари в стъклото на очилата му, но Милт остана неподвижен и свит, сякаш бе парализиран. Течността се стичаше по лицето му.

Дани продължаваше да беснее.

— Не ме интересува какво мислиш. Не давам пукната пара за теб, приятелката ти, жена ти или децата ти. И въобще не ми пука дали чукаш Мерилин или Сара. Махай се!

Милт не помръдна.

— Махай се! — изкряска Дани, грабвайки Милт за реверите, и го избута към вратата. Милт излетя от стаята.

— Антисемит! — извика той и затръшна външната врата.

Дани изтича след него. Искаше му се да извика: „Но аз съм евреин!“

Не можеше. Думите му заседнаха на гърлото.