Кърк Дъглас
Танц с дявола (11)

Глава девета

1987 г., Лондон

Дани излезе на снимачната площадка. Бе потиснал разумно всички емоции от вълнуващия си уикенд. Не изпита никаква реакция, когато видя Люба. Тя бе костюмирана за ролята на лондонска тийнейджърка в тясна минипола, оскъдна блуза без гръб и прическа тип кошер. Дани я поздрави сухо и делово. Тя само се усмихна.

След като обясни сцената, която се разиграваше в едно пародийно долнопробно заведение, той постави нея и скромното малко момиченце, изпълняващо ролята на нейна братовчедка, една до друга в ъгъла. Когато Брус Райън, звездата, влиза, Люба трябваше да го погледне, да побутне малката си придружителка и достатъчно ясно да прошепне с лондонски акцент: „Хей, нали е секси!“ Тогава на въпроса на десетгодишното момиченце „Какво значи секси?“ тя трябваше да отговори: „Някой ден ще разбереш“.

Въпреки че беше проста сцена, на Дани му бе трудно да накара Люба да се вживее в ролята. Тя произнасяше думите като зряла жена вместо като празноглава тийнейджърка. Люба не се чувстваше неловко, а по-скоро проявяваше любопитство, като наблюдаваше спокойно всичко около себе си.

— Цял ден ли ще стоим тук? — изръмжа Брус, когато влезе за пети път.

— Запази тази самоуверена походка, когато влизаш — извика му Дани успокоително. — Дръж се така, сякаш притежаваш заведението.

— Така и правя — отговори Брус.

Двата му придружители — един дребен мършав тип с пънкарска прическа и лоша кожа и друг, висок и дебел, също с пънкарска прическа и лоша кожа, се изсмяха твърде шумно на шегата. Те седяха в края на площадката от двете страни на облечения в кожа стол на Брус, сякаш пазеха трон.

Дани се приближи до Слим, чиято оредяваща коса сега бе отстъпила на пълна плешивост. След тридесет години, прекарани заедно — в ранната телевизия, в девет уестърна и пет филма за тийнейджъри, Слим можеше лесно да прочита мислите на Дани.

— Тя няма да се справи — промърмори той.

Дани въздъхна:

— Пригответе се за окончателно снимане, Слим, и прати Люба да дойде във фургона ми.

Люба изглеждаше абсолютно спокойна, когато влезе и седна срещу него.

— Не ти харесва — каза тя.

Това не бе типичната нервна актриса, притесняваща се за първата си сцена — нито следа от тревога, никакви капки пот, които да развалят грима й. Сякаш нищо не я безпокоеше.

— Не, не, добре е — каза Дани, — но би могло да бъде по-добре. Помисли за сцената. Представи си, че говориш на малко момиченце, което не знае нищо за секса…

— Защо не? — прекъсна го Люба.

— Защо не какво?

— Защо да не знае за секса? Аз знаех.

Дани вдигна вежди:

— На десет години?

— Бях на девет.

И тя му разказа прозаично за връзката си с Феликс.

— Невероятно. Колко продължи това?

— Повече от година. От време на време.

Дани свирна с уста.

— Веднъж седмично?

— Понякога по-често.

— По-често?!

— Тази година майка ми я разпитваха в полицията често, Феликс ни бе приятел. Нямаше нищо против да остава с мен.

— Обзалагам се, че не е имал.

Дани се почувства заинтригуван от прямия начин, по който тя описваше сексуалните детайли.

— Това бе нова игра за мен, по-добра от играта с кукли.

— Ти предпочиташе по-скоро да си играеш с палци?

Люба отговори с игрива усмивка.

— Учудва ме, че той нито веднъж не ти е казал „Не трябва да казваш на…“

— Никога не ми е казвал. Не беше необходимо.

Дани я изучаваше. Изглеждаше много млада, като дете, освен очите — очи, които го хипнотизираха и сега толкова, колкото първия път, когато я видя. В тях имаше нежност, но също и мъдрост, родена от това, че бе видяла повече, отколкото би трябвало да види едно дете. Техният израз толкова напомняше на очите на Рахел…

Люба прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, Дани, чувала съм за деца, които са били запознати със секса в ранна възраст. Мисля, че първо са заинтригувани, а след това се уплашват, че ще бъдат наказани, и почват да се чувстват гузни. Но това никога не ми се е случвало.

— Никога не си се чувствала гузна?

— Не виждах причини за това.

— Това е отношение на доста зряло…

— Хората не разбират колко сексуални са децата. Те имат чувства, искам да кажа сексуални чувства. Възрастните забравят, че децата могат да реагират.

Дани искаше да знае повече, но се опитваше да не изглежда много заинтересуван.

— Ти реагираше ли, когато играеше с него?

— Да… не… мисля, че не знаех какво точно представлява това усещане, но бе възбуждащо.

— Той опитваше ли се нещо повече?

— Бях твърде малка. Просто го търкаше между краката ми.

Люба го учудваше. Описваше това запознаване със секса, сякаш говореше за това, какво е закусвала. Но Дани усети, че започва да се възбужда.

— Когато не можеше да бъда с Феликс, прекарвах при леля си. Нейният съпруг, турчин, ме научи да се целувам.

— Какво той?

— Беше приятно.

— Мислех, че тогава вече си знаела това. Никога ли не си целувала Феликс?

— Не по този начин!

— Господи! Искаш да кажеш, че си научила да смучеш член, преди да си се научила да целуваш?

Тя кимна, смеейки се. Веселието й бе заразително. Дани харесваше това, колко свободно го караше тя да се чувства. Никой досега не бе говорил с него толкова открито за секс.

— Люба, Люба — хубаво име.

— Означава любов на полски.

— Полякиня ли си?

— Там съм родена.

— Как се измъкна?

— Това е дълга история…

Чу се силно почукване, последвано от гласа на Слим:

— Готови сме, шефе!

На Дани му се искаше да чуе повече, но извика:

— Благодаря, Слим, тръгвам.

 

 

Дани опита сцената още веднъж.

— Проявете филма — каза той, но Слим разбра по погледа му, че ще бъде изхвърлен.

— Това е боклук! — извика Слим.

Когато Дани напускаше площадката, обсъждайки с оператора работата за следващия ден, той забеляза Люба, която го чакаше до вратата.

Приближи се до нея.

— Добре стана, Люба. Благодаря.

Тя не реагира на фалшивия комплимент.

— Би ли искал да ме видиш довечера? — попита тя.

— Трябва да прегледам лентите.

— Добре, ако ги свършиш рано, аз съм вкъщи.

Дани се изкушаваше да забрави за лентите, сгрят от предизвикателната й усмивка.

— Имам много истории за разказване — добави тя тихо.

 

 

Дани седеше сам в залата за прожекции и не можеше да се съсредоточи. Веднага щом престана да мисли за Люба, на повърхността изплуваха тревожни мисли за Патриша. Не бе в състояние да следи екрана. Но най-после лентите свършиха. Прибра се в апартамента си в Дорчестър след десет. Поръча си в стаята студена пушена сьомга, но когато тя пристигна, не можа да я яде.

Откакто вчера се върна от Залцбург, изпитваше желание да се обади на Патриша, но се страхуваше. Как щеше да й обясни? Щеше ли да намери подходящите думи, за да обясни на дъщеря си, че тя е най-скъпото нещо в живота му? Щеше ли да му повярва, след като толкова дълго време са били разделени? Щеше ли да разбере, че ако я загуби, това ще го убие?

Погледна часовника си. Трябваше да бъде около пет след обяд във Вирджиния. Вдигна телефонната слушалка и поиска да го свържат с академията „Стоунридж“. Мразеше този пансион със самотни момичета с попечителски фондове и фалшиви титли, изоставени деца на разведени богати родители. Дани бе имал желание тя да живее с него и да посещава гимназията „Бевърли Хилс“. Трябваше да се наложи над Патриша тогава.

От канцеларията на училището го информираха, че Патриша отсъства за няколко дни.

— Къде замина?

— Съжалявам… не може да предоставяме такава информация — отговориха му с официален глас.

— По дяволите! Обажда се баща й!

За момент последва тишина. После гласът отговори:

— Патриша е заминала за Лонг Айлънд. Ще се върне утре.

„Това е страхотно пътуване «за няколко дни» — помисли Дани. — Но не е толкова далеч, когато те взема частен самолет и те връща.“

Той се обади в Лонг Айлънд.

— Резиденция Стоунъм — отговори гласът на иконома със следи от британски акцент.

— Бих искал да говоря с Патриша, моля.

— Кой се обажда?

— Баща й.

— Почакайте за момент, сър.

Дани почака дълго. Започна да мисли, че са затворили телефона.

— Тя в момента играе тенис с мистър Стоунъм. Моля, позвънете след един час.

Дани се опита да овладее гнева си.

— Моля, бихте ли казали на Патриша, че се обажда баща й — от Лондон.

— Тя е заета, сър — повтори икономът, говорейки много бавно, сякаш обясняваше на слабоумен. — Мистър Стоунъм казва, че тя не бива да бъде безпокоена.

Дани затръшна слушалката. Обади се час по-късно.

Този път гласът каза:

— В момента тя обядва с мистър Стоунъм. Не може да бъде безпокоена.

Дани бавно затвори телефона и легна на леглото, като дишаше тежко. Никога нямаше да спечели. Трябваше да се бори по-рано, но бе пренебрегвал твърде много неща, които се бяха случвали около него. Остана да лежи дълго. Нямаше сили да мръдне.

 

 

Всички статисти бяха костюмирани и готови. Те седяха спокойно около площадката и гледаха към Дани, който прелистваше ролята на Брус Райън. Той се стараеше да не поглежда часовника си твърде често, докато чакаше да се върне Слим.

— Още го гримират. Ще отнеме известно време. — Лицето на Слим изразяваше досадата му, когато най-после излезе пак от фургона на Брус.

— Какво толкова го задържа? — попита Дани търпеливо.

— Би трябвало да го видиш. Изглежда като парцал.

— Пак ли кокаин?

— Какво друго? Гримьорът току-що свърши да покрива кръговете под очите му. Това отне час.

— По дяволите! Трябва да сме щастливи, ако заснемем нещо до обяд.

Слим скръсти ръце на гърдите си и се залюля на петите си, ръмжейки:

— Не може да играе, но за три милиона долара би могъл да дойде навреме. Трябва да го ритнеш по задника.

Опитвайки се да не повишава тон, Дани каза:

— Остави на мене да се разправям с актьорите, Слим. Това е моя работа.

— Така е, шефе — отвърна наежено Слим. — Аз свърших своята. — Той се завъртя на токове и се отдалечи бързо.

Дани се отпусна на стола си. Слим не разбираше актьорите. Не виждаше, че противното перчене на Брус прикриваше едно уплашено дете, което се страхуваше от това да бъде съблечено пред камерите, уплашено до смърт от възможността да се изложи. Дани мразеше Брус, но също така го разбираше. Брус бе син на зидар от земеделските райони на Пенсилвания.

Имаше мъжествено телосложение и все пак излъчваше някаква женственост. Тази комбинация му придаваше чар на екрана. Но въпреки своята популярност, успех и пари Брус се чувстваше несигурен. Може би това се дължеше на факта, че не бе завършил гимназия и се мислеше за по-глупав от всеки друг. Винаги си въобразяваше, че хората му се подиграват зад гърба, което понякога бе вярно.

Накрая, след два часа, Брус се измъкна на площадката.

— Всички по местата! — извика Слим.

— Добре, Брус — каза му Дани. — Седни тук, като гледаш към дансинга. Когато почнем, изчакай няколко такта, приближи се към камерата и кажи репликата си.

— Няма да я кажа — измърмори Брус.

— Какво имаш предвид?

— Няма да я кажа — повтори той по-силно.

Този път всички го чуха, спряха и погледнаха изненадано.

Дани не вярваше на ушите си.

— Може ли да попитам защо няма да я кажеш?

— Защото е глупава!

Дани взе сценария и прочете репликата.

— Какво не е наред?

— Няма да кажа „Аз съм малкият помощник на твоята майка“. Прави ме да изглеждам като глупак.

— Хайде, Брус, не я ли разбираш? — Дани се опитваше да изглежда спокоен. — Това е пиеса по известната песен на Ролинг Стоунс.

— Никога не съм я чувал.

Вбесен, Дани захвърли материала.

— Разбирам защо си звездата на „Лондонски рок“. Ти си живял под една звезда.

Статистите избухнаха в смях.

Брус посочи с пръст към Дани, изчервявайки се:

— Смени тази реплика или ще сменя режисьора.

Той изхвърча от площадката, последван от придружителите си.

Дани знаеше, че е отишъл твърде далеч. Обикновено можеше да се контролира, но този път позволи собствените му проблеми да повлияят на работата му. Бе обидил Брус, въпреки че знаеше колко чувствителен е актьорът към шеги за негова сметка. Той кимна на Слим, който се чешеше по плешивата глава.

— Обедна почивка един час — обяви Слим. Всички бързо напуснаха площадката, но Дани не бързаше. Знаеше, че ще трябва да преглътне.

Когато отиде във фургона на Брус Райън, актьорът го чакаше.

— Виж, Брус. Ако не ти е приятно да казваш репликата, значи, че тя е лоша — каза Дани с уморен глас. — Трябва да се чувстваш добре, когато казваш нещо. Моята задача е да изглеждаш добре и…

— По-накратко — прекъсна го Брус сърдито. — Каква е новата реплика?

— Какво би искал да кажеш, Брус?

— Аз не пиша.

Дани прехапа език. Изкушаваше се да попита Брус дали може да чете.

— Плащат ми да играя.

„Твърде много при това“ — помисли се Дани, но само каза:

— Приятен обяд. Ще намерим подходящата реплика.

— Обади ми се, когато стане.

Дани му отправи най-любезна усмивка и излезе.

„Мразя този дръвник“ — промърмори на себе си той и тръгна по оживената алея на студиото.

Дани мразеше властта, която притежаваха звездите. Последните два филма на Райън бяха донесли много пари на студиото. Ако станеше разправия, Дани щеше да бъде този, който ще бъде сменен. Райън вървеше, беше звезда и щеше да остане във филма въпреки предишните успехи на Дани.

Покрай него минаваха забързано актьори в различни костюми на път за магазина. Момичета в костюми за канкан, войници, моряци — всички изглеждаха щастливи, дори човекът в костюм на чудовище за научнофантастичен филм.

Дани искаше да се махне. Отправи се към задната площадка на студиото, която представляваше гробище от изоставени и разглобени декори. Докато минаваше покрай редиците от стълбища, той си мислеше колко ли различни сцени са били играни на тези стъпала и на стъпалата в складовете на всички студия по света. Еръл Флин, дуелирайки се, за да си проправи път надолу по стъпалата, Дъглас Феърбанкс, скачайки от перилата върху един полилей, Кларк Гейбъл, носещ Вивиан Лий нагоре по стъпалата в Тара. Той имаше тези спомени от детството си, когато ходеше в Риалто с Маргарет Денисън и си мислеше колко вълнуващо би било да прави филми. Точно сега съвсем не му изглеждаше вълнуващо. Точно сега това, което изпитваше, бе тревога, напрежение, стрес.

Беше готов да чуе един разказ.

 

 

Люба си облече набързо дрехите и се втурна да отвори вратата. Господи, трябваше да си сложи грим и да си среши косата. Шофьорът на Дани беше толкова подранил.

Отвори широко вратата. Пред нея стоеше една изпита и бледа жена със следи от сълзи по подпухналите й бузи. Дрехите висяха на слабото й тяло.

— Магда!

Люба само я гледаше като парализирана. Магда изглеждаше остаряла с години, откакто се бяха разделили.

— Влез — успя да каже най-после тя. — Толкова се радвам да те видя. — Тя прегърна майка си и почувства странна скованост. — Опитах се да ти позвъня, но линията беше прекъсната. — Магда не каза нищо, но Люба продължаваше да бърбори: — Бележката ти беше толкова кратка. В нея казваше, че си добре, но аз въобще не бях сигурна, че наистина е така.

— Той ми разреши да напиша това само веднъж — каза Магда сухо.

— Мръсник! Как се измъкна?

— Той е мъртъв.

— Мъртъв?

— Падна от таванското стълбище — отговори Магда почти шепнешком, докато се навеждаше да си вземе чантата.

— Не би могло да се случи на по-добър човек. Той заслужаваше…

Люба млъкна. Изражението на майка й казваше да не продължава. Тя взе чантата от Магда и я заведе във втората спалня.

— Това е за теб — каза Магда и сложи банкноти в ръката на Люба. — Това е всичко, което имаше. Търсих навсякъде.

— Какво стана с хотела?

— Банката взе хотела.

— Е… радвай се, че това приключи. Настани се, отпусни се. Утре ще прибера тези картини оттук. Сега ще ти приготвя нещо за ядене. Съгласна ли си?

Магда кимна и уморено седна на леглото.

В кухнята, чакайки да се стопли супата, Люба преброи банкнотите — само триста лири. Едва биха стигнали за месечния наем. Какво ли бе направил с другите пари? Би трябвало да има няколко хиляди. Докато разбъркваше тенджерата, тя се опитваше да си представи всичките скрити кътчета и цепнатини в Грийнфилдс Ин. Къде би могъл да ги скрие?

Магда бе повече уморена, отколкото гладна. Тя изяде две лъжици от супата и остави чинията.

Люба й помогна да си легне и изчака Магда да заспи, преди да излезе за срещата с Дани. Почувства се облекчена, след като напусна апартамента. Притесняваше я видът на майка й, поведението й. Може би не трябваше да я оставя сама, но очакваше с нетърпение да се види с Дани. Тя се облегна назад върху възглавниците в лимузината. Струваше й се, че се движи много бавно.

 

 

— Люба, някога имало ли е мъж, към който да не изпитваш сексуално влечение? — попита Дани, когато свършиха да правят любов.

— Нека да помисля.

Дани започна да се смее.

— Това не е изпит. Не се притеснявай.

Протегнат до нея на огромното си легло в Дорчестър, с изстудена бутилка полска водка Виборова, която бе поръчал специално, Дани се загуби в миналото на Люба.

— Да — каза Люба. — Йозеф.

— Бащата на трупата въжеиграчи?

— Аз го обичах. Той се гордееше с мен. Насърчаваше ме. Станах част от семейството му. Всички други опипваха, като животни, които надушват нещо. Аз го усещах — дори когато не предприемаха нищо, аз го чувствах. Йозеф бе единственият, който можеше да ме сложи на коленете си, да ме гушне и нищо да не…

— Не мислиш ли, че си предизвиквала другите?

— До известна степен. Но това винаги съществуваше. Бях много преждевременно развита. Винаги исках да открия нещо независимо как щеше да завърши, дори и с нещастие. И получих своя дял от нещастието. Но не искам да говоря за това. — Тя затвори очи.

Дани се чувстваше напълно свободен с нея. Може би Милт бе прав — той е бил винаги малко въздържан в секса. Но Люба му показа такава чувствена свобода, каквато досега не познаваше. Тя се оказа противоотрова за всичко. С нея можеше да забрави за Брус Райън, който имаше апартамент на горния етаж, и за всичките проблеми от деня. Беше напуснал Залцбург с намерение да не я види никога повече, а сега чувстваше, че не може без нея.

След като тя си тръгна, Дани остана да лежи буден дълго време. Люба умееше да оцелява. Имаше енергия, бореше се, приспособяваше се. Как може да знаеш какво ще направиш, за да оцелееш, докато не бъдеш подложен на изпитание? Не стана ли неговата сестра Рахел проститутка в Сан Саба, за да оцелее? Но накрая тя умря. Защо, когато оцеляването вече бе осигурено? Не беше ли мисълта, че ще бъде известна като нацистка курва, родила нацистко копеле, която я накара да се убие? Или поради това че видя да убиват Давид така брутално? Давид искаше да се ожени за Рахел, той я обичаше. Но тя обичаше ли го? Може би предпочиташе коменданта, който си замина и я остави. Тя не се втурна към окървавеното тяло на Давид, а се върна в стаята на коменданта. Дали, преди да свърши с всичко, не бе погледнала към леглото, където бе прекарала толкова много часове с него? Въпроси, на които нямаше отговор.

Може би Люба имаше отговорите. Тя би разбрала Рахел. Но Люба никога не би се самоубила, дори и при тези обстоятелства. Той бе сигурен в това.

Дани искаше да я види на следващата вечер. Изпитваше ненаситно желание да знае всеки детайл от живота й.

 

 

Събуди се от упоритото звънене на телефона.

— Кой е, по дяволите? — попита сърдито той.

— Как си, момченце? — изрева Милт в ухото му.

— О, Милт — Дани се усмихна неволно, — само ти можеш да бъдеш в два и половина през нощта.

— По дяволите, винаги бъркам времето — в Англия е напред, в Япония е назад, а не обратно.

— Отне ти много време да ми отговориш на обаждането от Залцбург.

— Страхувах се, че ще искаш да говориш с мен за „Евримен“.

— Грешиш, искам да говоря с Арт Гън за „Евримен“. Открих идеалния подход. Ще бъде за един художник, който разсипва таланта си заради пари.

— Както кажеш.

— Значи ще уредиш срещата?

— Имаш го от мен. Сега… не бих искал да променям темата, но как върви „Лондонски рок“?

— Отвратително, но това най-малко ме притеснява.

— Какъв е проблемът?

— Трудно ми е да говоря за това.

— Продължавай, можеш да ми кажеш — каза Милт, като стана сериозен.

— Д. Л. Стоунъм.

— Този гадняр… какво сега?

— Иска да осинови Патриша.

— Не виждам смисъла! Тя е твоя дъщеря!

— Стоунъм не мисли така.

— Няма значение какво мисли той. Какво мисли Патриша?

Дани замълча. Милт зададе единствения въпрос, на който той нямаше сили да отговори. Не беше в състояние да каже, дори и на най-добрия си приятел, че се страхува от това, че Патриша не го иска за баща.

 

 

На следващия ден Брус беше в същото настроение. Седеше на трона си и гледаше заплашително към всички. Единият от придружителите му, малкият тип, непрекъснато тракаше с една играчка „йо-йо“, докато Брус не я сграбчи и изхвърли в кошчето за боклук.

Заснеха наново дискосцената с нова реплика: „Аз съм големият мъж, а ти си малкият ми помощник.“

— Стоп! — извика Слим и после, криейки се зад дъската си, пъхна пръста си в гърлото. Дани се усмихна.

— Радвам се, че не си ядосан — каза Слим. — Съжалявам, че избухнах вчера.

— Забрави за това. След тридесет години брак имаме право на кавга.

Брус ги прекъсна.

— Защо трябва да ходим в Португалия?

— Чел си сценария, Брус — заради рокконцерта на арената за борба с бикове и фиестата на плажа.

— Мразя страни, които не говорят английски. Единствената дума, която знам на испански, е „си“.

— Брус — намеси се Слим, — в Португалия не говорят испански. Говорят португалски.

— Португалски… какво, по дяволите, е това? — Брус се отдалечи тромаво, като ругаеше на себе си.

Слим прошепна на Дани през зъби:

— Не възразяваш ли аз да го ритна в задника?

 

 

След работния ден Дани се оттегли в своето светилище — стаята в Дорчестър, където в камината пращеше огън и Люба го очакваше. Самото й присъствие сякаш едновременно го успокояваше и активизираше. Всичко друго изведнъж изчезна.

Тя се сгуши в гърдите му.

— Как мина денят днес в студиото?

— Добре. Но чакам с нетърпение това да свърши.

— Кога се връщаш в Америка?

— О, все още не. След като се върнем от Португалия, ще имаме няколко дни работа тук и тогава приключваме.

— Никога не съм била в Америка.

— Не си била? Трябва да отидеш някой път.

— Нямаш представа колко си щастлив, че си американец. Някога да си чувал някой да бяга от Америка? — Тя не дочака отговора му. — Всеки в Полша мечтае да отиде там. Бях само на тринадесет години, когато напуснахме, но си спомням… А, ти не искаш да слушаш повече за това. Това е мръсна история.

— Съвсем не. Твоят разказ е много откровен. Очарователен. И разказваш по-добре от Шехеразада.

Люба се засмя, наслаждавайки се на комплимента.

— Ще ти разкажа още.

— Кажи ми какво правеше през деня.

— Днес?

— Не, в Краков.

— О, значи сме отново там. — Тя намести възглавниците и се настани удобно на рамото на Дани. — Ходех на училище. Бях много добра, но се отегчавах. Само нощем не скучаех. — Започна да се смее.

— Кое е смешно?

— Имаше един мъж, който майка ми водеше вкъщи, американец. Бях в леглото си, лампите бяха изгасени и майка ми каза на полски: „Исусе, този човек мисли, че е Херкулес. Надявам се, че ще свърши скоро… смазана съм.“ Но го каза по такъв начин, като че ли беше в екстаз. Трябваше да затисна устата си с възглавницата, за да не се разсмея на глас.

— Тя казваше ли ти дали й доставя удоволствие?

— Разбира се. От едната крайност в другата.

— Значи, дори ти да беше в съседното легло, тя казваше…

— Искаше да си споделя. Водехме самотен живот. Тя се надяваше да се измъкне от Полша. Не забрави никога Адам. Нямаше много неща, които можеше да сподели с другите хора, не се доверяваше на никого. Така че това бе един начин да споделя нещо.

— Животът ви трябва да е бил тежък.

— Имали сме добри и лоши моменти, но винаги се държахме една за друга.

— Къде е тайната?

— Тайната?

— И двете сте претърпели толкова много. Как успяхте да останете толкова близко заедно?

Люба се прозяваше.

— Винаги знаех, че Магда внимава за мен, а тя винаги знаеше, че аз внимавам за нея — каза тя сънливо.

— Но как разбираше това?

— Какво?

— Заспиваш върху мен. Попитах как разбираше, че тя внимава за теб?

— Чувствах го… Тя го чувстваше… Независимо какво… ние никога не се отказахме една от друга.

Люба се сгуши на възглавницата и затвори очи. Дани стана, внимавайки да не я събуди, и отиде до прозореца. Дъждът плющеше и вятърът люлееше дърветата в Хайд парк. Горещо се надяваше, че на отвъдната страна на океана Патриша ще почувства, че той никога не би се отказал от нея, каквото и да се случи.

Той погледна Люба, която кротко спеше. По тялото му се разля топло чувство към нея. Това го уплаши. Не би могъл да си позволи да си създаде нов проблем, като се влюби в нея. Нуждаеше се от всичките си емоционални сили, за да се бори за дъщеря си. Погледна отново към Люба — все още изпитваше топлото чувство. Дани се обърна настрана.

 

 

Люба бе склонила Магда да излезе за известно време, за да може да остане сама и да рисува, но просто не можеше да намери подходящата светлина. На три пъти постла вестници на пода във всекидневната и сложи върху тях материалите си. Накрая се отказа и постави триножника на края на персийския килим и сложи картините си върху телевизора. Това трябваше да свърши работа. Моделът й, който чакаше търпеливо на перваза на прозореца, продължаваше да мърка.

Въпреки това тя не можа да започне. Пречеха й мислите за Дани. Знаеше, че нещо не е наред. Не бе се обаждал от два дни, а преди това бяха заедно всяка вечер в продължение на седмици.

Дани бе променил живота й. Сега не проявяваше интерес към предложенията от бюрото, въпреки че парите им трябваха страшно. Но тя искаше да запази вечерите си за Дани. Знаеше, че се държи глупаво. В понеделник заминаваше за Португалия и даже не бе споменавал за това да я вземе със себе си. После, след няколко седмици, филмът щеше да бъде готов. Щеше да я заболи, ако той излезеше от живота й. Бе проникнал дълбоко в сърцето й, място, което бе принадлежало само на Валентин. Дани бе единственият човек, който наистина искаше да знае всичко за нея, искаше да познава нея самата. Може би бе глупачка, но беше влюбена в него.

Искаше да се потопи в рисуването, за да потисне тези мисли. Най-после бе успяла да се съсредоточи, когато Магда влезе в апартамента с две големи торби със зеленчук. Люба се опита да не слуша бърборенето на майка си, за да не прекъсне чувството на екстаз, което винаги й носеше рисуването.

— Люба, не можеш ли да спреш за момент да рисуваш — каза Магда, идвайки от кухнята.

— Какво?

— Хванаха ме на касата. Трябваше да върна маслото. Ти не ми даде достатъчно пари.

— Дадох ти всичко, което имах.

— Не беше достатъчно.

— Платих наема. Няма да имам повече, докато не се обади Дороти от бюрото.

— Но не видя ли — има две съобщения по телефона от нея.

Люба се извъртя рязко и събори на пода малкото бурканче, в което държеше мръсните си четки.

— О, Люба, виж каква мръсотия направи.

— Виждам я!

Магда грабна една кърпа и коленичи на пода.

— Никога няма да излезе. — Тя търкаше усърдно килима. — Красивият килим е развален. Моля те, не рисувай…

— Но аз искам да рисувам.

— Но не във всекидневната.

— Е, преди рисувах в моето студио, което сега е твоята спалня.

Магда спря да търка и погледна към Люба. Погледът й изразяваше обида.

— О, съжалявам — каза тя с треперещ глас.

Гневът на Люба се изпари. Обгърна с ръце майка си.

— Магда, Магда, моля те. Просто съм малко напрегната. А се притеснявам и за теб. Не искаш да правиш нищо, страхуваш се да излезеш от апартамента. Трябва да те карам насила да ходиш на пазара. Би ти се отразило добре, ако постъпиш на някоя работа с непълно работно време.

— Не мога.

— Ресторантите винаги дават обяви за работнички и…

— Не мога, не мога… — Магда хлипаше в ръцете на Люба.

— Но ти се справяш добре с тази работа.

— Моля те, не ме карай… не мога.

Люба не каза нищо повече. Откакто се върна от Брайтън, с Магда не можеше да се разговаря разумно. Какво се бе случило там? Магда не говореше за това и Люба усещаше, че ще е по-добре да не я пита. Тя само я държеше в ръце и я люлееше, сякаш тя беше майката, а Магда дъщерята. После я сложи да си легне.

 

 

Вечерта, преди да замине за Португалия, Дани не издържа и се обади на Люба. Реши да я заведе на китайски ресторант. Чувстваше, че това е последното нещо, което трябва да направи. Беше запознал Люба с китайската храна и тя я хареса. Люба стана майстор в използването на пръчките за ядене, докато Дани все още използваше вилица. Тя бе много по-смела при поръчването на по-екзотични ястия. Докато той се задоволяваше със супа от свинско, ребра и пържен ориз, тя си поръчваше сечуански черен фасул и пекинска патица.

По време на вечерята Дани, който обикновено разпитваше настоятелно, мълчеше.

— Как прекара деня? — попита накрая Люба, но той продължи да дъвче мълчаливо. — Добре — каза тя дрезгаво, имитирайки гласа му. — Радвам се, че ме попита… Имах чудесен ден. Брус Райън ми донесе цветя и…

— Какво бърбориш? — сопна се Дани.

— Ти не отговори на въпроса ми, затова отговорих вместо теб.

— Съжалявам — каза Дани. — Имах тежък ден.

— Разкажи ми.

— Не искам да говоря.

— Тогава аз ще говоря. Ще ти разкажа една история.

— Не искам да я чуя… точно сега. Имам твърде много истории в собствения си живот.

Той стана и отиде да плати на касиера. Знаеше, че е груб, но му беше трудно да каже довиждане.

Люба бе потресена. Изглеждаше толкова раздразнен, толкова далечен. Какво се бе случило? Винаги бе готов да слуша подробности за живота й.

— Нека се поразходим в парка — предложи тя, когато излязоха от ресторанта.

Люба се опасяваше вечерта да не приключи. Дръпна го към кръстовището. Изтичаха на отсрещната страна, като едва не се блъснаха в голям туристически автобус.

Люба се засмя.

— Може би го кара Стас.

— Кой?

— Стас беше екскурзовод в Краков. Аз и майка ми си го споделяхме.

— Какво?

— Не съм ли ти казвала?

— Не… искам да го чуя.

Поне успя да привлече интереса му. Разходиха се из парка за известно време и Люба му разказа историята. После той спря и я накара да седне на една пейка до него.

— Но как се случи първия път?

— Аз просто скочих в леглото, докато те правеха любов.

— Какво направи?

— Да — каза Люба. — Майка ми се притесни. Каза, че аз не бива да бъда в леглото с тях или тя не би трябвало да бъде… Противеше се много. Но накрая се предаде. Изглеждаше съвсем нормално. Повярвай ми, Стас си беше мислил за това отдавна. И това се случи. Беше вълнуващо.

Люба стисна ръката на Дани.

— Ти би ли го възприел като вълнуващо?

— Какво искаш да кажеш?

— Магда от едната страна, аз от другата и ти в средата.

— Да не си извратена?! — възкликна Дани, но почувства топлина в слабините си.

Люба се разсмя. Разбра, че идеята му изглеждаше стимулираща.

Притеснен, Дани се изправи рязко.

— Да тръгваме.

Той се надяваше, че Люба не може да види лицето му на слабата светлина.

Излязоха от парка и тръгнаха по търговската улица, която в този час беше полупуста.

Изведнъж тя извика:

— Колко е красив!

Люба стоеше с лице, прилепено към витрината на магазин за домашни животни, и гледаше един миниатюрен пудел.

— Виж, козината му е като на агънце.

— Ще ти го купя.

— О, не. Тези кучета са много скъпи. Изглежда, че колкото е по-малко, толкова е по-висока цената.

— Аз мога да си го позволя.

— Не.

— Но на теб ти харесва.

— Но аз не го искам.

— Не би ли го искала като спомен… за да не ме забравиш?

Тя не отговори.