Кърк Дъглас
Танц с дявола (2)

Пролог

1987 г., Лондон, Англия

Шестте млади жени се въртяха нервно на неудобните метални сгъваеми столове. Безпокойството им се отразяваше от огледалните стени на голата зала за репетиции. Те продължаваха да хвърлят бързи погледи към вратата, докато най-после той влезе.

Външността на Дани Денисън беше впечатляваща — висок шест фута и два инча, мускулест, с гъсти черни къдрици, в които тук-таме прозираше стоманеносиво, високи скули, пронизващи кафяви очи. Тези очи можеха да смущават, правеха го да изглежда непреклонен, особено когато, потънал в мисли, той ги свиваше, стягайки мускулите на масивната си челюст. Но когато се усмихваше, лицето му се отпускаше и трапчинките, които се появяваха, излъчваха обезоръжаващ момчешки чар, макар и очите винаги да оставаха малко тъжни. С привлекателния си външен вид той положително не изглеждаше на петдесет и пет. Често го вземаха за водещ актьор вместо за режисьор.

Дани се почеса по главата. Трябваше да избере една от младите жени за малка роля. Друг режисьор би оставил тази дребна работа на човека, който разпределя ролите, но Дани никога не прехвърляше на други дори и малките неща. Интересуваше се и от детайлите. Това бе една от причините, поради които колегите му го уважаваха толкова много.

Той предостави на всяка една от тях възможност, като ги наблюдаваше търпеливо, докато се разхождаха с неестествена походка, люлеейки бедра, навеждайки се да покажат извивката на задника си, изпълвайки сутиените си с гърди, всичко, което би могло да предизвика интереса му. Стараеха се твърде много. Освен една. Тя просто седеше спокойно, докато чакаше. Името й бе Люба. Нещо в нейната безмълвна самоувереност го привличаше. Той й даде ролята и освободи другите.

Наблюдавайки я, докато тя излизаше с другите, не се сдържа и я повика:

— Люба…

Тя се обърна и бавно се приближи към него. Беше висока само пет фута и два инча и застанала пред него като ученичка пред учител, изглеждаше като момиче, със закръглени детски бузи и свежа розова кожа. Но сочните й устни бяха твърде чувствени за младо момиче, а големите и много тъмни очи бяха като на възрастен, неподвижни и леко смущаващи. Той се опита да изглежда равнодушен.

— Бих искал да разговарям с вас. Свободна ли сте довечера?

— Да, добре.

Отговорът й бе толкова прост, че той почти не знаеше как да продължи.

— Какво ще кажете за една вечеря… в осем часа?

— Не мога преди десет. Какво ще кажете за едно вечерно питие?

— Добре. В Дорчестър съм. Да се срещнем в бара.

Тя се усмихна с очи, после си тръгна.

Зад него някой каза високо:

— Ето един страхотен малък задник.

Дани се обърна към водещия си актьор. Брус Райън имаше изцъклен, празен поглед, вероятно от твърде много кокаин. Дани си помисли дали актьорът е чул, когато определя срещата си.

— Брус — каза той добродушно, — по-добре си мисли за „Лондонски рок“.

— Да — промърмори неясно актьорът, — римува се с cock^[1].

Връщайки се към своя фургон, Дани си каза:

„Лондонски рок“ се римува също с crock^[2]. Какъв глупав сценарий!

Той не можеше да го понася, но имаше договор с „Ейс Филмс“, а Арт Гън, шефът на студиото, не се притесняваше от критици и рецензенти.

— Искам филм, който носи мангизи, ясно ли е? — бе казал той на Дани. — Не се притеснявай за нищо друго.

— Но това е пълен боклук.

Арт, разположен зад огромното си махагоново бюро, го изгледа с присвити очи и пое дим от пурата си. После се наклони напред, остави дима да се изцеди през зъбите му и каза натъртено:

— Аз имам нужда от един боклук.

„Положително ще го има“ — помисли си Дани минавайки покрай фургона на Брус Райън, който бе двойно по-голям от неговия, фургонът подхождаше на новата млада звезда. Брус Райън беше на мода.

— Погрижи се Брус да се чувства щастлив — бяха последните напътствени думи на Арт Гън, преди Дани да се качи на самолета за Лондон.

Дани въздъхна. Нямаше да бъде лесно.

Когато вечерта се върна в Дорчестър, портиерът му подаде заедно с ключа две писма. Качвайки се към стаята си, Дани погледна първото. Разпозна почерка на жена си, а пощенското клеймо бе от Риноу, Невада — световната столица на разводите. Досещаше се за съдържанието. Нямаше нужда да го чете. Другото бе от дъщеря му, а пощенското клеймо — от Лонг Айлънд. Това писмо го накара да се почувства нервен. Сложи и двете във вътрешния си джоб.

Той свърши бързо вечерята си в стаята и взе един продължителен душ. Часовникът до леглото му показваше девет.

„Господи, цял час!“ — помисли той. Дръпна тежките кадифени завеси и погледна през улицата към Хайд Парк. В бледата светлина на парковото осветление люлеещите се дървета хвърляха зловещи сенки през накъсаните кълба от мъгла.

Опита се да се подготвя за сцената на следващия ден, но това го отегчи. Погледна отново към часовника — девет и четиридесет. Бе все още рано да излиза.

Люба го безпокоеше. Защо избра нея? Защо й определи среща? Реши да не прекарва дълго с нея — само едно питие. Със сигурност нямаше да я покани в стаята си.

Когато пристигна в бара в десет и една минута, тя вече го чакаше в едно ъглово сепаре. Изглеждаше много привлекателна в светлосиния си гащеризон. Той се опита да изглежда спокоен, докато повикваше сервитьора, но беше малко нервен. Но не и тя.

Нещо в нея — спокойното й поведение, увереност и поглед — го привличаше. След няколко питиета той започна да чувства приятна топлина. Може би все пак трябва да я покани в стаята си…

— Ще ме заведете ли у дома? — каза тя внезапно.

Чувство на разочарование заля Дани, но той каза:

— Разбира се — посягайки веднага към портфейла си.

Таксито ги отведе в непозната част на Лондон и спря пред триетажна сграда с тухлена фасада.

Тя излезе, после се обърна и го погледна в очите.

— Хайде, идвайте — каза тя.

Заинтригуван, той я последва нагоре по витото стълбище до най-горния етаж. Тя отключи вратата и без да пуска осветлението, го поведе за ръка по един коридор. Дани забеляза жълти котешки очи, блещукащи в тъмнината. В спалнята Люба запали малка свещ на нощното шкафче.

— Нещо за пиене? — попита тя и изчезна, без да дочака отговора.

Дани седна на леглото. Помисли си дали трябва да почне да се съблича, но свали само спортното си яке. Тя се върна с две чаши с лед и бутилка водка, които постави на бюрото. После наля алкохола в чашите.

„Брус беше прав — помисли си той. — Тя има чудесен задник.“

Приближавайки се към него, тя отпи голяма глътка. Бавно се наклони напред, постави устните си върху неговите и вля бавно течността в устата му. За Дани това бе ново, еротично усещане.

Тя го погледна с големите си очи.

— Радвам се, че ме избрахте.

— Също и аз.

Пълните й устни бяха меки, докосването им нежно. Докато влажният връх на езика й търсеше неговия, той усети, че устата й е много студена — може би поради леда от напитката. Той я придърпа към себе си с нарастваща възбуда, но тя се освободи от него.

— Веднага се връщам — пошепна тя, изчезвайки отново. Той си свали дрехите и зачака на леглото, но се почувства неудобно да лежи чисто гол. Точно когато си обличаше ризата, вратата се отвори.

Тя стоеше изправена гола на фона на осветлението от хола зад нея. Меката й кестенява коса, стигаща до раменете, която беше разпуснала, падаше свободно от двете страни на лицето й.

Тя се приближи до леглото и разкопчавайки ризата му, започна да гали тялото му с пръсти. След това застана на колене и го възседна. Бавно започна да движи своите кръгли твърди гърди по неговите гърди и той почувства как зърната й се втвърдяват. После докосна нежно бедрата му от вътрешната страна, като продължаваше да го гледа. Какво имаше в тези очи, които така го омагьосваха?

Той не си спомняше кога за последен път е бил толкова силно възбуден. Чувстваше се като тийнейджър — нетърпелив да влезе в нея, неспособен да се задържи. Той я обърна по гръб и бавно проникна в нея, гледайки лицето й. Беше красива. На светлината на свещта големите й очи изглеждаха бездънни. Устата й бе широко отворена, устремена към него. Той продължи по-силно и по-бързо и му се струваше, че очите й стават все по-големи и по-големи. Той гледаше втренчено дълбоко в тях и изведнъж, в кулминацията, погледът му се замъгли. Зави му се свят. Огледа се наоколо, опитвайки се да проясни съзнанието си, но всичко изглеждаше странно.

Това бе една друга стая, която бавно се въртеше около него. Пред очите му преминаваха тежки, богато украсени мебели. Видя голяма библиотека, изпълнена с подвързани с кожа книги. Можеше да различи изписаните със златни букви на немски заглавия. В бледата светлина проблясваха сребърни рамки на картини, обгръщащи портретите на войници в униформи с неясни лица.

Обърна се към Люба и видя Рахел.

Нейните очи — очите на Рахел — бяха изцъклени. Тя висеше, обесена на гредата на тавана, с плетено сатенено въже около врата й. Тялото й се полюляваше леко. На пода под нея лежеше преобърнат стол. Косата й висеше свободно от двете страни на лицето й. Той не можа да издаде нито звук. Изправи стола и стъпи на него, но дванадесетгодишните му ръце бяха твърде къси, за да достигнат въжето около врата й. Замалко не падна и трябваше да се вкопчи в кръста й, за да запази равновесие. Докосвайки корема й с ръце, той се стресна от това, което напипа. Под опънатата й пола коремът й бе твърд и издут. Отново погледна към втренчените й очи. Изведнъж почувства нещо, едно движение под ръката си. Той скочи от стола и се отдръпна от люлеещото се тяло, разбирайки с ужас, че вътре има неродено бебе, борещо се срещу неизбежността на смъртта.