Кърк Дъглас
Танц с дявола (6)

Глава четвърта

1982 г., Милано, Италия

Люба не се интересуваше къде отива. Валентин бе на стотици километри. Тя гледаше полето през прозореца на автобуса. В далечината нагоре по един склон препускаха коне. Копитата им сякаш не докосваха земята, скрити в тънка постеля от мъгла. В нейното въображение се превърнаха в коне от въртележка с развени гриви, които се скриваха зад хълма с Валентин. Сърцето й бе празно.

Автобусът пристигна в един много по-голям лагер за бежанци близо до Милано. В него имаше стотици хора, избягали от страните от комунистическия блок — Югославия, Чехословакия, Унгария и, разбира се, Полша. Всички знаеха, че стига да успееш да минеш през границата в свободния свят, Червеният кръст ще се опита да ти намери дом в друга страна. Но чакането в бараки, подобни на военните, с редици от легла, плътно наблъскани едно до друго, би могло да бъде мъчително дълго.

Страдаща дълбоко, Люба намери мястото за непоносимо, въпреки че Магда успя да склони управителя на лагера да им дадат малка самостоятелна стая, предназначена за жени с малки деца.

Люба би могла да бъде регистрирана като дете в документите на лагера, но фактът, че е почти зряла, не убягна от погледа на мъжете около нея. Двама югославски младежи — Мирек и Франек, единият сърбин, другият хърватин — я следваха с особено усърдие. Мирек — висок и жилест, Франек — нисък и мускулест, бяха унищожителите на лагера. Те бродеха из терена, винаги леко пияни, преследвайки плъховете и другите паразити, които се хранеха на купчините смет. Смееха се винаги когато виждаха Люба, и й подхвърляха мръсни шеги на развален полски, канейки я да опита с един от тях в килера под кухнята. Отвратена, Люба побягваше встрани, когато ги виждаше да идват.

Магда получи работа на непълен работен ден като готвачка в един ресторант в Милано. Носеше вкъщи останала от ресторанта храна, така че двете се хранеха добре, а със заплатата можеха да си купуват някои дрехи. Когато Люба подметна, че можеше да печелят два пъти повече само за една вечер на Ринек, Магда се ядоса. Каза й категорично, че този период от живота им е приключил. Сега са в свободния свят и не бива да вършат нищо, което да изложи на риск и получаването на визите им.

След два месеца те все още чакаха. Молбите им не можеха да бъдат обработени без документ от Адам, удостоверяващ, че той ще гарантира заминаването им и ще отговаря за тях след пристигането им в Австралия.

Магда бе писала два пъти, обяснявайки какво е необходимо. Изпратила бе едно писмо преди известно време от Сан Саба и писа отново от Милано.

Накрая отговорът от Австралия пристигна. Магда разкъса плика нетърпеливо. Вътре имаше дебел документ на английски с много печати. Магда сграбчи Люба и я целуна, после я поведе към офиса на Червения кръст.

Възрастният служител взе документа от нея.

— Това е необичайно — каза той, като вдигна очилата си с дебели стъкла, които висяха от врата му на черна лента. — Никога не съм виждал такъв документ.

— Какво пише? — попита Магда разтревожена.

— Зная английски, но тук има толкова много юридически термини. Нека го погледна за малко.

Магда седна. Люба гледаше мрачно служителя.

След една безкрайна пауза той се обърна към Магда:

— Тези документи удостоверяват, че вие и Адам Вода сте разведени.

— Какво?! Какво?! Как е възможно?

— Съпругът ви очевидно се е развел с вас. — Гласът на служителя бе топъл и състрадателен. Бе свикнал да съобщава на хората лоши новини. — В Австралия тези неща се уреждат лесно.

Магда избухна в сълзи.

— О, Магда — каза Люба сърдито. — Какво очакваше след толкова много време? — Обърна се към човека от Червения кръст. — Какво ще правим сега?

— Единственото, което може да направите, е да чакате. Ще ви запишем в списък за няколко други страни. Трябва да бъдете търпеливи, но рано или късно една от тях ще ви приеме.

Магда се беше борила толкова много, понесла толкова страдания само за да намери съпруга си. Сега стоеше и слушаше мълчаливо новините, които никога не бе очаквала да чуе — Адам не я искаше. Бе съсипана.

От този ден нататък никога не говореха за Адам, макар че Люба чуваше вечер сподавени хълцания от тялото на майка си. Не знаеше как да я успокои. Все още тъгуваше за Валентин. Техните загуби би трябвало да ги сближат, вместо това ги разделяха. Всяка се криеше зад своето собствено страдание.

Магда се движеше през деня като сомнамбул. Една част от нея изглеждаше унищожена, мъртва. Готвеше цял ден в ресторанта в Милано и когато се връщаше в лагера, трябваше да се занимава и със своя дял от домакинската работа в кухнята.

Настроението й най-после се подобри, когато срещна един полски емигрант, як, набит мъж на петдесет години, със заразително чувство за хумор. Докато двамата белеха заедно картофи в кухнята, той й разказваше как е избягал от Полша. Бил активист в Солидарност и избягал на борда на един балтийски търговски кораб, когато било обявено военното положение. Помолил за политическо убежище в Неапол и бил изпратен в Милано в очакване на визата си от Америка, където имал далечни роднини.

Магда го гледаше как работи и си тананика.

— А откъде имаш това? — попита тя, сочейки номера, татуиран на ръката му.

— О, това. Аушвиц. Бях малко момче.

— Господи… Аушвиц!

Той продължаваше да си тананика, сякаш името не му навяваше нищо друго освен приятни спомени. Имаше широко кръгло лице, което изглеждаше още по-широко поради отдръпващата се линия на косата.

— Не приличаш на евреин — каза тя.

— Да, приличам. Погледни очите ми. Един нацист ми каза, че може да разпознае евреите по техните тъжни кафяви очи. — Той приближи лицето си до нейното и отвори широко очи. — Тъжни ли са?

Не, не бяха тъжни. Бяха очи, изпълнени с добро настроение и добронамереност. Тя се разсмя.

— Но как оцеля? — попита Магда.

— Бях предопределен да живея. Името ми е Хаим — означава живот. — Той се усмихна с топла подкупваща усмивка. — А освен това пеех добре.

— Какво?

— Нацистите бяха много сантиментални. След унищожаване на евреи някой ден обичаха да слушат как малкото момче пее романтични балади. — С мек мелодичен глас той започна да пее: „Auf der Donau, wenn der Wein blunt, fliegt der Vogel von Haus zu Haus…“^[1].

Магда не разбираше думите, но хареса мелодията.

От този момент станаха добри приятели. Тя очакваше с нетърпение кухненската работа след тежкия ден в Милано. Хаим винаги намираше нови начини да я разсмее. Жонглираше с картофи, правеше различни фокуси, издърпваше малко лук от ухото й. Примерът за жизненост, който й даваше, я караше да се срамува от себе си.

Веднъж тя нежно докосна ръката му и потърка с пръсти татуирания номер.

— Хаим, как можеш винаги да бъдеш толкова щастлив?

— Жив съм — каза той, ухилвайки се.

— Но ти си преживял толкова много — лагер на смъртта, след това антисемитизма, унищожаването на работническия ви съюз.

— Да, ужасни неща.

— Но ти не страдаш.

— Магда, ако страдах, щях да съм мъртъв. — Той избърса ръцете си от кърпата. — Страданието те изяжда. О, аз не забравям. Никога не погребвам спомените — добри или лоши, те са част от живота. Трябва да приемем това. — Той взе ръцете й в своите и също ги избърса. Магда се почувства като хипнотизирана. — И ако не направиш това — продължи той, гледайки я в очите, — ти се хващаш с дявола и той те кара да танцуваш по неговата мелодия. — После се разсмя бодро и прегръщайки Магда през рамената, каза нежно, почти шепнешком: — Не искам да танцувам с Дявола. По-скоро бих танцувал с теб.

Магда скри лицето си в раменете му, изчервявайки се.

Неговата проста философия й въздейства дълбоко. Започна да си тананика песните му и дори го научи своята любима любовна балада „Мое сърце“: „Когато за първи път влезе в живота ми, аз ти отдадох сърцето си…“ Докато произнасяше думите, тя се изчерви.

Магда отново започна да се грижи за външността си. Гримираше се внимателно, правеше си косата. Дори си купи нова пола със слънчогледи и подходяща бродирана жълта блуза. Тя също подаде документи за виза в Америка. Кой знае какво би могло да се случи в друга страна?

Сега Магда имаше на какво да се надява, но за Люба нещата изглеждаха по-зле от всякога. Тя бе непрекъснато сама. Вечер Хаим отиваше на риболов, което бе неговата страст, и взимаше Магда със себе си. Люба гледаше как двамата щастливо се отправят към реката. Хаим носеше въдицата и кошницата със стръвта, а Магда едно одеяло подмишница.

Единственото забавление на Люба бе да се разхожда из лагера и да храни многобройните бездомни кучета, които се мотаеха там, мършави, недохранени, уплашени. Тя имаше едно любимо куче, което се различаваше от другите. Някой й бе казал, че има вълча кръв. Люба бе привлечена от предизвикателното му държание и дивите сини очи, с които гледа хората без страх. Тя го нарече, Блу Бой^[2].

Нямаше какво друго да прави освен да ходи на училище — нещо, което никак не обичаше. Една италианка преподаваше английски на емигрантите на развален полски. Бе трудно да я разберат на който и да е език. В края на часовете Люба с нетърпение изхвърчаше от класната стая, носейки скицника, и намираше Блу Бой. Кучето седеше спокойно до нея, докато тя му говореше и рисуваше.

Един следобед, докато Люба се опитваше да улови в рисунката си изражението на неговите почти човешки очи, се появиха Мирек и Франек, пияни както обикновено. Преследваха бездомните животни. Бяха с ръкавици и носеха въже, а на коланите им висяха дълги ножове, с които прерязваха гърлата на животните.

Преди Люба да успее да ги спре, те хвърлиха въжето около врата на нищо неподозиращото куче и започнаха да дърпат в две различни посоки.

— Пуснете го! — изкрещя тя. Блу Бой се давеше. Мъжете само се смееха.

— Хубавице — каза Франек, полюлявайки се на краката си, — трябва да си вършим работата.

— Не него! — викаше тя, удряйки яростно Мирек с юмруци.

Мирек я сграбчи за кръста със свободната си ръка, стисна гърдата й и залепи една влажна целувка на устните й.

— Ти си пиян — каза Люба, опитвайки се да се измъкне.

— И аз искам целувка — каза Франек.

Люба спря да се бори. Вниманието й сега бе приковано към кучето, което издаваше предсмъртни хъркания, докато въжето все повече се стягаше.

— Слушайте — каза тя изведнъж спокойно. — Пуснете кучето и аз ще ви дам по една целувка.

— Това заслужава повече от една целувка — изхили се цинично Мирек.

— Добре, ще легна с един от вас под кухнята.

И двамата я зяпнаха.

— С кого? — попитаха те почти едновременно.

— Може да се биете за избора — ухили се Люба.

Двамата пуснаха въжетата и тя се втурна да освободи примката от врата на кучето. То почна да я ближе по лицето, размахвайки опашка, докато Люба го целуваше по муцуната.

Един вик я накара да погледне нагоре. Мирек и Франек стояха един срещу друг. В ръцете им проблясваха дългите ножове.

Гледайки какво става, докато държеше кучето, Люба не можеше да повярва на очите си. Те се обикаляха един друг с пияна походка, Франек се спъна в едно парче дърво и Мирек заби ножа си в стомаха му. Надавайки пронизителен вик, Франек сграбчи Мирек в мечешка прегръдка и го промуши в гърлото. Двамата се движеха безмълвно, вкопчени един в друг. Кръвта им шуртеше, докато те бавно се свлякоха на земята.

Към мястото се втурнаха хора от лагера. Най-после се бе случило нещо вълнуващо. Люба си тръгна бързо, последвана от Блу Бой. Това, което единствено я интересуваше, бе, че успя да спаси кучето.

В своята малка стая тя отвори една от консервите със сьомга, които Магда държеше под дъските на пода заедно с другите деликатеси, измъкнати от ресторанта. Започна да учи кучето да се претъркулва, като възнаграждаваше усилията му с парченца риба.

До връщането на Магда консервата бе празна, а кучето вече можеше да седи, да се претъркулва и да подава лапа на Люба.

— Махни това куче оттук — нареди Магда. Изглеждаше изтощена.

— Не пречи на никого.

— Пречи на мен. Това място едва стига за нас двете.

— И без това никога те няма.

— Работя по цял ден, за да имаш хубави неща за ядене. Правя го за теб.

— Също заради мен ли се чукаш с Хаим?

Ръката на Магда се стовари върху бузата й. Дишаше тежко.

— Хаим е единственото хубаво нещо, което ми се е случвало. Адам ме излъга. Но теб това въобще не те интересува. Ти не се интересуваш за мен, откакто срещна Валентин. Щеше да ме оставиш само за да тръгнеш с него.

Люба притискаше ръка към горящата си буза.

— Аз вече нямам Валентин и ако не възразяваш, бих искала поне да имам куче. — Тя отвори вратата и видя, че Хаим се приближава. — Хайде, Блу Бой, нас не ни искат тук.

Люба се разхождаше унило из прашния лагер и изпитваше самосъжаление, докато говореше на кучето:

— Магда е с любовника си. Добре, браво на нея. Но аз ще й го върна, ще видиш, Блу Бой.

 

 

Понякога, когато Магда бе в града, Хаим отиваше на риболов сам. Един ден Люба и кучето го настигнаха, тичайки.

— Може ли да дойдем с теб? — попита Люба, като се задъхваше.

Той се засмя.

— Разбира се, тръгвайте. Ти ще носиш одеялото.

Хаим я увери, че когато Магда се върне, ще имат на масата пресен костур. Докато той седеше с въдицата, Люба си свали обувките и чорапите и нагази във водата. Скоро Хаим започна да тегли една риба. Кучето залая възбудено и Люба се затича към тях през плитката вода. Падна, изправи се и дойде мокра и смееща се.

— Да не изстинеш. Увий се в това одеяло.

Докато Люба изпълняваше съвета му, Хаим откачи рибата от въдицата. Изкорми я сръчно и изми кръвта в реката, като държеше рибата за хрилете. Връчи я гордо на Люба.

— Погледни, най-голямата, която някога съм хващал. Носиш ми късмет.

— Добре тогава, дай ми една целувка за късмет — каза Люба.

Изправяйки се, тя пусна одеялото. Хаим я зяпна с изненада. Люба бе гола. Тя повтори:

— Целувката за късмет.

Той остана с широко отворена уста. Усмихвайки се, Люба го обгърна с ръце, и го целуна по отворената уста. Рибата изпадна от ръката му.

Тържествуваща, Люба прави любов с любовника на майка си на брега на реката до една мъртва риба в компанията на лаещото куче.

Те все още лежаха прегърнати, когато Магда ги откри. Тя държеше бележка, която Люба й бе оставила:

Хаим и аз те чакаме на реката.

Люба държеше здраво Хаим, докато той се опитваше да се изправи. Тя гледаше с омраза Магда, която се обърна и си тръгна.

— О, Господи! — възкликна Хаим, вдигайки бързо панталоните си. — Как можах да направя това?

Побягна след Магда, като продължаваше да мърмори.

Люба се изтегна на брега и бавно прокара ръце по гърдите си, все още с втвърдени зърна, по плоския си корем и надолу по бедрата си. Чувстваше се жена, зряла жена. Кучето лежеше до нея, махайки опашка, и лижеше краката й.

— Да, Блу Бой, сега съм жена — пошепна тя. — Двама мъже се убиха заради мен, а сега мъжът на Магда е мой.

Радостта й от победата се изпари бързо, когато се върна в стаята и видя пораженията върху лицето на майка си. Магда не каза нищо за случката.

Хаим беше извън себе си. Бе се опитал да измоли прошка, но Магда остана непреклонна.

След една седмица Магда донесе новината, че са получили виза за Англия.

Люба възрази:

— Англия? Там е мъгливо, влажно. Мислех, че ще чакаш виза за Америка, за да можем да отидем с Хаим.

Магда се обърна и погледна дъщеря си с леден поглед.

— Сега няма значение. Просто искам да се махаме оттук. Чакаме повече от година. Имаме късмет, че някъде са ни приели.

— Но Англия? Аз не искам…

— Люба… твърде късно е.

Преминаха през медицинските прегледи и интервютата. Скоро щяха да заминат. Но и двете не чувстваха никакво вълнение.

 

 

Люба се разхождаше из слабо осветения лагер с кучето по петите й. Съвестта я измъчваше. След няколко дни щяха да заминат за Англия и Хаим нямаше да означава повече нищо за тях. Бе постъпила толкова жестоко. Магда се нуждаеше от чувствата на Хаим. Това й помагаше да превъзмогне бягството на Адам.

„Защо го направих? — обвиняваше се Люба. — Унижих майка си.“

Седна на един камък и погледна в преданите очи на верния си приятел. Потупа го по главата.

— Блу Бой, мъжете са глупави, но жените са жестоки.

Трябваше да се сдобри с майка си и Хаим, преди да заминат.

 

 

Кучето не искаше да остане само. То виеше и скачаше към прозорците на автобуса. От устата му капеше бяла пяна. Люба и Магда седяха сковано на местата си. Магда мислеше за Хаим, но мислите на Люба бяха заети само с кучето. Нямаше сили да погледне към верния си приятел. Беше спасила живота му. Може би щеше да е по-добре, ако бе оставила да го убият. Преди това то беше независимо, недоверчиво куче, което не се нуждаеше от хора. Тя промени всичко това.

С ъгъла на окото си виждаше как Хаим прави отчаяни усилия да отведе кучето. Той бе обещал да се грижи за него, но колко време щеше да остане в лагера?

Когато автобусът потегли, Хаим им махна за сбогом, като с мъка удържаше кучето. Люба покри ушите си с ръце, опитвайки се да заглуши мъчителното скимтене на Блу Бой.

Магда, разплакана, взе ръката й в своята. Това сърдечно докосване освободи буцата в гърлото на Люба. Тя прехапа устни и затвори плътно очи, за да задържи сълзите си. Изведнъж почувства, че не е жена, а малко момиченце, което е загубило вярното си куче. Изпита желание да зарови глава в гърдите на майка си и да заплаче. Но не го направи.

 

 

1984 г., Уеймът, Англия

Когато колелата на влака им заскърцаха по релсите, спирайки на гара Виктория в Лондон, Люба и Магда почти се страхуваха да слязат, притеснени от суматохата и странния език. Посрещнаха с благодарност една едра полякиня, мисис Кулик, представителка на Фондацията за помощ на бежанците, която ги заведе до друг влак, пътуващ за Уеймът, малък град край морето.

Там им дадоха апартамент на долния етаж на една скромна двуетажна сграда, пред която имаше малка градинка. Сега Люба притежаваше собствена стая. Можеше да затвори вратата и да бъде сама. Тя се възползва от този лукс. Но другите неща не бяха толкова приятни. Трябваше да се приспособят към нормалния живот, който не изглеждаше толкова нормален. След като бяха прекарали толкова дълго в лагера, сега бе необходимо да се грижат за наем, данъци, сметки за електричество и газ. Необходимо бе Магда да си намери работа, а Люба да тръгне на училище.

Мъжът и жената на горния етаж бяха унгарски бежанци, пристигнали преди две години. Работеха във фабрика за облекло — тя като шивачка, а той като крояч. Гинга бе на около четиридесет години, закръглена, но не дебела. Янак бе много по-млад — на около двадесет и пет, малко грубичък, но много приятен. Те вече говореха английски и бяха много услужливи. Хубаво бе да имаш някой наблизо с подобна съдба.

След няколко дни с помощта на мисис Кулик Магда намери работа като сервитьорка в един хотелски ресторант край морето. Люба се освободи за няколко часа от училище, за да отиде с нея и да й помогне да попълнят формулярите за постъпване.

Към входа водеше червен килим. Магда се спря.

— Не можем да влезем там! Не можем да ходим по това!

— Разбира се, че можем — каза Люба и те продължиха.

Магда бе сигурна, че някой ще ги хване и ще ги изхвърли навън за това, че ходят по килим, който е поставен за някой гост от кралски произход.

Люба се върна в училище, след като помогна на Магда. Тя бе единственият чужденец там. Чувстваше се не на място, въпреки че тежкият й акцент изчезваше бързо. Всичките й съученици изглеждаха толкова малки. Чуваше момичетата да се кискат, говорейки за това, как са ги целунали на задния ред в киното. Люба изпитваше силно желание да се обърне и да ги попита: „Той чука ли те?“ Това бе дума, която научи на английски в Краков.

Тя се надсмиваше на по-напористите момчета, които я преследваха. Изглеждаха й като деца с техните непохватни действия, докато бъркаха несръчно с потните си ръце под бельото й. Забавляваше се, като ги довеждаше до оргазъм, преди да успеят да си свалят гащите.

На седемнадесет години Люба напусна училище и постъпи на работа в Улуърт. Не като продавачка — директорът не искаше с клиентите да общуват чужденци, — а в склада, който бе тъмно, неприветливо място с много рафтове. Прекарваше времето си в местене на сандъци и кутии. Тежката работа не я измъчваше много, но не можеше да понася скуката.

Накрая тя постави въпроса пред Магда.

— На плажа видях една жена, която работи в бюрото за придружителки в Лондон. Името й е Лоуис. Казва, че може да намери работа за нас двете, ако…

— Каква работа? Знаеш какво всъщност представляват тези бюра за придружителки.

— Да. Изглежда забавно и с добри пари.

— Люба, казах ти много отдавна…

— А аз ти казах, че не отиваме наникъде. Развивам мускули от вдигане на сандъци, докато ти бършеш масите в това гадно място до плажа.

— Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Нямаме нищо.

— Бъди търпелива. След няколко месеца ще имаме достатъчно пари да купим телевизор.

— Стига, Магда. Не искам да гледам как живеят другите. Искам аз да живея.

— Аз също искам да живея. Мечтая някой ден да имаме своя собствена малка закусвалня.

— Закусвалня? Колко скучно. Не си ли спомняш Краков? Работехме добре заедно и освен това се забавлявахме.

— Престани! Сега сме в нова страна. Почваме друг живот. Не искам да чувам за това повече. — И тя излезе от стаята.

Люба бе убедена, че Магда е заличила от съзнанието си техния предишен живот. Винаги когато Люба споменаваше за Краков, Магда реагираше така, сякаш никога не е чувала за това място. Никога не говореше за Хаим, въпреки че от време на време си тананикаше една от неговите песни, докато се приготвяше за работа. Сега ходеше облечена много строго, без никакъв грим. Изглеждаше друг човек.

И тогава Магда срещна полковник Стенли Джонсън.

Полковник Джонсън, от Африканските кралски стрелци, в оставка, беше винаги безупречно облечен. Костюмите му бяха майсторски скроени по ниската му кокалеста фигура. Обувките му лъщяха, от джобчето на сакото му стърчеше внимателно сгъната кърпичка, а ръбовете на панталоните му бяха остри като ножове. На гърдите си носеше гордо две ленти на ордени, получени по време на въстанието Moy-Moy. Над тънките си устни имаше малки мустачки. Трудно бе да се определи възрастта му. По тясното му лице нямаше никакви бръчки, въпреки че трябваше да бъде на около петдесет години. Той свикна да идва в ресторанта на Магда всяка вечер и сядаше на малка маса с изглед към морето. Поръчваше си кафе с кифла.

Беше изключително учтив. От време на време Магда го хващаше, че я гледа. Той й се усмихваше любезно и се заемаше с кафето си. Винаги когато си тръгваше, произнасяше някакви думи на благодарност.

Една вечер почака, докато Магда свърши, и след това я изпрати до дома. Той бе вдовец, каза Магда на Люба, герой от войната, който след пенсионирането си е прекарал много години в различни екзотични места. Магда не можеше да си спомни всичките — Уганда, Танзания, Кения. Но политиката на Африка се бе променила твърде много и не му допадаше. Наскоро се бе върнал в Англия. Искаше да купи малък хотел или къща със стаи за даване под наем близо до Брайтън.

— Никога не съм срещала такъв човек досега. Мисля, че е сериозен. — Магда изгледа Люба продължително и каза: — Не искам да се случи нещо лошо.

 

 

„Изглеждат толкова щастливи“ — помисли си Люба, като ги гледаше през прозореца.

Полковник Стенли Джонсън вървеше много сковано, а Магда го държеше подръка, усмихвайки се. Когато влязоха в къщата, Магда се втурна към Люба и протегна ръката си. На безимения й пръст имаше малък диамантен пръстен.

— Полковник Джонсън и аз ще се оженим — пошепна тя със сълзи в очите.

Люба не се помръдна. Погледна към усмихващия се полковник Джонсън, след това отново към Магда. Никога не бе виждала майка си толкова щастлива, но беше странно — Магда го наричаше полковник Джонсън. Винаги ли щеше да бъде така?

— Мама, радвам се за вас — каза Люба и прегърна майка си. За първи път от години я наричаше „Мама“.

Полковник Джонсън все още стоеше учтиво, без да пристъпи напред. Люба се почувства неудобно, като не знаеше дали да се ръкува с него, или да го целуне по бузата. За да наруши неловкото мълчание, тя се втурна към стълбата и извика:

— Гинга! Янак! Магда ще се жени!

Те слязоха тичешком и обсипаха двойката с поздравления. Янак настоя всички да пийнат.

— Нека да празнуваме! Хайде всички горе!

— Скъпа Магда, качи се горе — каза полковник Джонсън. — Искам да си поговоря с Люба.

Янак ги поведе и едрата мощна Гинга задърпа Магда нагоре по стълбите. Люба остана сама с полковник Джонсън, който продължаваше да се усмихва. Тя се почувства неловко и малко нервна.

— Да седнем — каза той и я поведе към канапето.

Люба не смееше да го погледне. Стоеше с наведена глава и с поглед върху ръбовете на панталоните му.

— Обичам майка ти и искам да й бъда добър съпруг — почна той с характерния си британски акцент. — Обичам и теб и искам да бъда добър баща. Купил съм един малък хотел близо до Брайтън. И съм сигурен, че ако ние тримата се държим един за друг, може да развием този бизнес успешно.

Начинът, по който изяждаше част от думите, не позволяваше на Люба да го разбира напълно. Тя се чудеше доколко го разбира Магда, която знаеше английски по-малко от нея.

— Разбирам, че ти и майка ти сте имали тежък живот, — продължи той. — Искам сега той да бъде по-щастлив и по-лек. Трябва да имаш детството, което никога не си имала. Майка ти ми каза, че притежаваш талант за рисуване. Този талант трябва да бъде насърчен. Какво друго обичаш? Да танцуваш? Ще те изпратя в балетно училище. Плуване? За това ще има достатъчно възможности в Брайтън — каза той с бегла усмивка. — Искам да прекарваш много време, вършейки неща, които обичаш, а не в склад.

Сълзите й размиха образа на блестящите му обувки.

— Когато имаш проблеми, обърни се към мен — продължи той. — Нека ги обсъждаме. Нека бъдем приятели. Искам да помогна. Искам и ти да ми помогнеш — тя го погледна за първи път — да направим майка ти щастлива.

Люба зарови главата си в рамото му.

— Благодаря ви, благодаря. Искам да помогна. Обещавам, че ще помогна.

Как можеше да се съмнява в този странен, усмихнат дребен човек? Той обичаше Магда. Нейното щастие бе основната му грижа. Тя почувства непреодолима привързаност към него. Най-после щеше да има баща. Най-после щяха да бъдат истинско семейство. Той щеше да бъде „Дада“, не „полковник Джонсън“. Да, ще му помогне. Ще го накара да се гордее с нея.

Сключиха граждански брак в кметството на Уеймът. Там бе мисис Кулик и Гинга, издигаща се над Янак. Местният вестник изпрати фотограф. Представляваше романтична история: английски герой от войната се жени за полска бежанка. Започва нов живот. Щастлив край на една дълга борба.

След официалния обяд младоженецът замина за Брайтън, за да подпише документите по покупката на малък хотел. Люба се обезпокои за това, че Магда няма да прекара първата си брачна нощ. Чудеше се дали въобще са спали заедно.

Люба погледна майка си. Магда сияеше от щастие. Току-що се бе омъжила за английски джентълмен — очарователен, учтив, интелигентен, с безупречни маниери. Изчервяваше се, когато я наричаха мисис Джонсън. Изведнъж една мисъл обзе Люба: „Тя е проститутка!“ — Тази мисъл я шокира. И все пак бе вярно. И двете бяха станали проститутки, за да оцелеят. Но сега щяха да бъдат нормално, щастливо семейство. Полковник и мисис Стенли Джонсън и тяхната дъщеря Люба Джонсън.