Кърк Дъглас
Танц с дявола (4)

Глава втора

1980 г., Лагер за бежанци Сан Саба, Триест, Италия

Едно момиче с тяло, излъчващо зрелост доста повече, отколкото е обичайно за нейните тринадесет години, се приближи до високата ограда, която отделяше мъжете от жените. Тя се вкопчи в телта, притискайки чело към металните елементи на оградата. Чертите й бяха деликатни, чувствени, твърде големите й черни очи — пълни с тревога. Къде бе Валентин? Избягаха заедно от Полша, а сега бяха разделени почти цяла седмица.

Валентин бе висок и тя се надяваше, че ще може да забележи светлорусата му глава над другите. Подаде се през оградата и повика един мъж, който минаваше наблизо:

— Познавате ли Валентин?

Той сви рамене, но се приближи. Тя му показа скица на Валентин, която бе нарисувала в скицника си. Мъжът сви отново рамене.

Момичето въздъхна скръбно. Бе вървяла нагоре-надолу по пътеката покрай оградата всеки ден, откакто бяха пристигнали в лагера за бежанци.

Един от италианските надзиратели я потупа по рамото.

— Хайде! Връщай се на мястото си.

Тя се отдалечи бавно, подчинявайки се с нежелание. Пред нея стърчаха странните останки от пещите, които са били използвани за кремиране на евреи преди четиридесет години. Потрепери, като си помисли какво е ставало тук някога. А сега това странно място е убежище за хора като нея. Момичето отмина едно здание с надпис „Извън границите на района“ и забеляза, че една странична врата е отворена. Вътре един тъмен коридор я отведе в стая, пълна с пейки, гледащи към маса върху подиум. Съдебна зала? Тя се канеше да излезе, когато погледът й попадна върху нещо лъщящо в отдалечения ъгъл. Приближи се. Това бе ръждясала, покрита с прах конструкция от желязо, нещо като разпятие. Напомняше й на Христос на кръста в тяхната църква в Бродки. Грозни тежки шипове приковаваха издължените ръце на дъската. Над едната ръка бяха изписани странни букви, които не можеше да разчете, а около другата ръка имаше увита лента с избеляла синя звезда.

Тя отвори скицника си и започна да рисува. Бе погълната от този любопитен предмет, когато чу един глас да вика:

— Люба!

Затвори с нежелание скицника и излезе навън. Там стоеше майка й с ръце на хълбоците. Тя бе млада жена, немного по-висока от Люба. Приличаше много на дъщеря си.

— Търсих те навсякъде. Защо поне веднъж не можеш да стоиш на едно място? Имам добри новини.

Люба не отговори, все още вглъбена в мислите си.

— Чу ли ме? Най-после уредих да се свържем с баща ти в Австралия. Има възможност да отидем там.

— Аз нямам баща.

— Престани да говориш така. — Тръгнаха обратно към своето помещение, последвани от погледа на надзирателя, прикован в пищната фигура на майката.

— Какво правеше? Продължаваше да търсиш Валентин?

— Да.

— О, Люба, забрави за този циркаджия.

— Никога. Обичам го.

— Ти не обичаш него, а цирка. Ти си влюбена в карнавалите и веселбите още от малка.

Люба се отдръпна от майка си. После каза с неприязън:

— Много ми се иска да бях избягала с цирка, когато имах възможност.

 

 

Възможността се бе появила преди четири години.

През пролетта в Бродки бе пристигнал цирков керван. Едно свободно пространство в покрайнините на малкия полски град бе превърнато в миниатюрна страна на чудесата, с пъстроцветни коли и знамена, и костюмирани дами и господа. Веселата безгрижна музика привличаше хора от всички околни села. Въртележката се въртеше непрекъснато и децата крещяха от удоволствие.

Люба прекарваше цялото си време, като наблюдаваше репетициите на трупата въжеиграчи. Те скачаха по въжето, седяха на несигурно балансирани столове, прескачаха се един друг. Люба бе очарована и те я приеха при себе си, спечелени от ентусиазма й. Понякога я водеха по въжето, като я придържаха леко, когато се залюляваше.

Тя бе решила твърдо да опита сама, но когато погледна надолу от платформата, пет метра над земята, се уплаши. Прехапа устни и стисна здраво пръта за балансиране.

Постави единия си крак на въжето, после другия. То се залюля малко. При следващата стъпка Люба се заклати, подхлъзна се и падна — в ръцете на Йозеф, бащата на трупата. Страхът й се стопи, докато той я гушеше в прегръдките си.

— Опитай пак — каза твърдо той. — И никога не гледай в краката си.

Помогна й да се качи на платформата. Друг й подаде пръта.

Този път тя стоеше спокойно. Гледаше право напред, точно както й бе казал. „Никога не гледай в краката си.“

Не можеше да види как Йозеф върви под нея и я гледа с възхищение. Но усещаше присъствието му и това я караше да се чувства сигурна. Знаеше, че ще я хване, ако падне. Другите от фамилията наблюдаваха отстрани как Люба се движеше, облечена в трико, твърде голямо за нейното деветгодишно тяло, което висеше свободно по малките й крачета.

— Отпусни се — извика й Йозеф със спокоен глас. — Не гледай надолу! — добави той рязко.

Тя стигна до средата на въжето, развълнувана, но вече без да се страхува. Единият крак пред другия. Избухнаха в аплодисменти, когато стигна до отсрещната платформа.

Йозеф взе пръта, помогна й да слезе по стълбата и я целуна. Другите ги заобиколиха, като я поздравяваха и й казваха, че трябва да се присъедини към групата им. Беше толкова щастлива.

Люба обичаше цирка — звука на музиката, препускащите диво коне на въртележката, разветите гриви. Въртейки се непрекъснато нагоре-надолу, не отивайки наникъде. Тя си представяше как когато въртележката спре, конете ще слязат леко долу и ще препускат наоколо напълно свободни. После, точно преди зори, ще се впуснат обратно към местата си. Всичко това без никакъв звук.

Люба си мечтаеше как ще събере вещите си и ще отиде с цирка, когато те напуснат града. Разбира се, нямаше да каже нищо на майка си.

Побягна бързо към къщи, колкото й позволяваха малките крачета. Беше студена вечер и дъхът й излизаше на малки струи пара. Винаги се чудеше, че не е толкова горещ, колкото парата от чайника.

Тя стигна до своята улица и зави зад ъгъла към четвъртата малка къща от края. Къщата бе измазана в сиво като другите, само с две стаи, — едната отпред, другата отзад, и барака в двора. Втурна се в кухнята и изведнъж спря — на масата имаше купа с портокали. Гледаше плодовете с широко отворени очи. Портокали! От черния пазар! Трябва да се е случило нещо чудесно. Само Дада носеше у дома портокали.

— Дада! Мама!

Отговор не последва. Тя надзърна в задната стая, която беше едновременно гостна и спалня на родителите й. Майка й стоеше на прозореца и гледаше към лист хартия, който държеше в ръка. Дада не бе с нея, само чичо Феликс. Той всъщност не беше неин чичо, просто най-добрият приятел на баща й.

— Не плачи, Магда — казваше Феликс, прегърнал през раменете Мама.

Магда продължаваше да гледа втренчено към бележката в ръката си.

— Мама, какво е станало?

Преди майка й да отговори, се чу силно чукане и входната врата се отвори широко. Четири полицая, всички с мустаци, влязоха и изпълниха с телата си малката къща.

— Къде е Адам Вода?

— Съпругът ми не е тук.

— Къде е той?

— При роднини е — каза неуверено Магда. — Във Варшава.

— Ще проверим това. Вие ще дойдете с нас.

— Какво искате от мен? — Магда отстъпи назад, хващайки ръката на Люба. Люба почувства бележката с дланта си.

— Тръгвайте!

Магда погледна към малката си дъщеря. Люба трепереше.

— Моля ви, нека да заведа детето при сестра си.

Един от полицаите я хвана грубо за ръката и я издърпа през вратата, друг сграбчи два портокала с голямата си космата ръка.

— Магда! — извика Феликс. — Аз ще остана с Люба.

Полицейската кола замина. Майка й не бе й казала нито дума. Люба разтвори пръстите си и погледна смачкания лист хартия.

— От баща ти е — обясни Феликс. — Дезертирал е от армията и е избягал от Полша. Платил е на някой да донесе кошницата с портокали и бележката.

Люба прочете кратката бележка:

Обичам ви много. Ще бъдем скоро заедно, обещавам ви.

Люба се опита да разбере какво се е случило. Полицаите бяха отвели майка й. Дада го нямаше. Всичко свърши така бързо. Останали бяха само няколко портокала от черния пазар.

— Ти не се притеснявай — каза Феликс. — Всичко ще се оправи чудесно. Няма да те оставя сама.

Люба му се усмихна. Той също й се ухили. Измежду кривите му зъби стърчеше кибритена клечка, Феликс й харесваше. Играеше с нея игри и винаги я разсмиваше.

Вечерта Люба се мяташе на леглото си в стаичката, която някога служеше за кухненски килер. Беше молила Мама и Дада да я направят нейна собствена стая, за да се чувства голяма. Сега, след всичко, което се бе случило, се чувстваше самотна и уплашена. Бе толкова студено.

Тя стана от леглото и надзърна в стаята на родителите си. Феликс бе приготвил леглото за спане и лежеше на него, също буден. Като видя, че тя трепери в малката си нощница, повдигна ъгъла на одеялото. Люба се мушна под него.

— Защо не си заспала? — попита той.

— Страхувам се. Може ли да остана тук?

— Разбира се — каза той с усмивка и придърпа към себе си малкото й тяло.

— Нека играем някоя игра — пошепна Люба. Той не каза нищо. — Моля ти се, чичо Феликс.

— Добре — каза сънен той.

Той нежно я погъделичка подмишницата и тя започна да се киска.

— Сега ти ме гъделичкай — каза Феликс.

Люба го погъделичка подмишницата, после легна по гръб и каза:

— Сега е твой ред.

Феликс повдигна нагоре нощницата й и почна бавно да я гъделичка по коремчето. След малко той спря и легна, а Люба го погъделичка по стомаха, Феликс се разсмя.

— Това е достатъчно.

— Твой ред е пак — изкиска се Люба. Сега Феликс докосна нежно вътрешната страна на бедрата й. Беше приятно усещане. После ръката на Феликс бавно се придвижи нагоре. Това не я накара да се разсмее, но й хареса и тя остана неподвижна.

— Сега си ти, Люба — каза Феликс, като си разтвори краката. Люба сложи ръката си между краката му и усети нещо дълго и твърдо.

— Какво е това? — попита тя.

Феликс дишаше тежко. Накрая каза:

— Палецът ми.

Люба се разсмя. Разбира се, тя знаеше, че не е палецът му, но й харесваше да го докосва. Забеляза, че става по-голям. Той взе ръката й в своята и продължи да я движи нагоре-надолу.

— Боли ли, чичо Феликс?

— Не, не — изпъшка той.

Тя почувства, че палецът му надебелява и пулсира. И тогава, когато Феликс издаде стон, Люба почувства върху ръката си топла лепкава течност. После той остана да лежи тихо. Палецът му престана да пулсира и стана по-мек. Люба бе очарована.

Той избърса ръката й с чаршафа, взе я на ръце и я отнесе на нейното легло. Тя се почувства сънлива и заспа веднага.

 

 

След няколко дни полицията освободи Магда. Но не се отказаха да се опитват да научат от нея къде се намира Адам. Тази година се оказа ужасна за нея — често блъскане по вратата във всички часове на деня и нощта, безкрайни разпити в полицейското управление. Тя бе благодарна на Феликс за това, че винаги е готов да се грижи за Люба, когато полицията я отвежда. Малката Люба с големите си сухи очи не се оплакваше никога и не плачеше.

Люба бе просто удивена от странните неща, които се случваха. Един ден, докато вървяха с майка си по улицата, съседът, който беше шефът на местната организация на комунистическата партия, се приближи до Магда и я заплю.

— Мъжът ти е предател.

Друг път една жена зашлеви плесница на Магда и изсъска:

— Стой настрана от мъжа ми.

След една година полицията най-после я остави намира, но не и градът. Как злословеха! Магда не правеше нищо, с което да заслужи това. Винаги прикриваше зрялото си тяло под широка блуза, закопчана до врата, и се стараеше добре оформените й крака да са винаги под дълга пола. Не използваше никакъв грим и носеше косата си опъната строго в кок.

Но всяка съпруга виждаше заплаха в една привлекателна жена, изоставена от съпруг предател. За Магда бе трудно да намери работа. Те нямаше да има какво да ядат, ако сестрата на Магда не им изпращаше нещо от село. Не беше много — плодове и зеленчуци, понякога малко парче месо или някое мършаво старо пиле.

Децата бяха жестоки към Люба.

— Баща ти ще бъде разстрелян — дразнеха я те.

Най-после пристигна писмо от Адам. Намираше се в бежански лагер в Турция, близо до Истанбул.

— Слава Богу, че е жив! — Магда бе развълнувана и облекчена, когато четеше бележката на Люба:

Моя мила Магда, мое мило детенце, обичам ви и двете. Скоро заминавам за Австралия. Намерете начин да се измъкнете. Ще бъдем заедно и ще живеем по-добре.

Обичам ви. Винаги мисля за вас.

Адам

Магда прегърна Люба.

— Нека решим какво да правим. Първо, трябват ни пари — американски долари. Трябва да отидем в голям град като Гданск, Варшава или Краков, където има работа, богати чужди туристи. После ще намерим начин да се измъкнем.

Накрая Магда се спря на Краков и замина, оставяйки Люба при сестра си на село. На раздяла й подари чифт зелени велурени обувки и обеща да я вземе при себе си след месец.

Но когато дойде време да замине при майка си, Люба се качи на влака с нежелание. Циркът се бе върнал в града и тя усещаше хипнотичното му привличане. Влакът бавно се отдалечаваше от малкия град Бродки, където бяха преминали първите девет години от живота й. Изпълнена с дълбока тъга, тя затвори очи, докато влакът минаваше покрай живописните фургони на цирка. Искаше й се да бъде с тях, с Йозеф и фамилията му. Но скоро влакът ускори хода си и фургоните вече не се виждаха.

 

 

Магда я очакваше на претъпкания перон в Краков. Щом забеляза Люба, която носеше всичките си вещи в малко картонено куфарче, обута със зелените велурени обувки, тя се втурна към нея и я прегърна.

— Моята малка Люба! Моето малко детенце! — Магда плачеше от щастие. Люба не плачеше. Разглеждаше високите здания, издигащи се по склона. Бяха толкова високи, че върховете им се губеха в мъглата. Чудеше се как не се прекатурват. И толкова много коли! Майка й я теглеше за ръката през един голям паркинг. В сгъстяващия се здрач уличните лампи започваха да светят. В Бродки нямаше лампи по улиците.

Магда продължаваше да бърбори. Люба не разбираше. Защо майка й е толкова развълнувана? Не виждаше никаква причина да се плаче.

— О, мила, ти си толкова мълчалива, трябва да си уморена. Хайде, ще ти дам да ядеш, а после си лягаш.

За пръв път Люба разгледа по-внимателно майка си. Изглеждаше различна, с червило и грим. Деколтето на блузата й се спускаше ниско, откривайки част от пълните й гърди.

— Изглеждаш добре — каза Люба впечатлена.

— О, благодаря ти — каза сияеща Магда. — И ти изглеждаш чудесно, Люба. Толкова се радвам, че си отново с мен. Какво искаш да ядеш?

— Наистина не съм гладна.

— Добре тогава, по-добре да си лягаш. Утре ще имаме дълъг разговор и ще ти покажа Краков.

На Люба й харесваше начинът, по който Магда говори с нея — повече като приятел. Докато се движеха по улиците, Магда махна на няколко мъже. Очевидно имаше много обожатели. Люба се гордееше с майка си. Едва сега си даваше сметка колко е привлекателна.

— Не е далеч оттук — каза Магда.

Вървяха ръка за ръка, минавайки покрай високи бетонни следвоенни блокове, построени между стари барокови здания. Стигнаха до Ринек — покрит с калдъръм пазарен площад, затворен за транспорта и пълен със сергии. В средата имаше пищно здание, за което Магда каза, че е Сукиенице — Домът за платове.

— Оттук Коперник си е купувал дрехите, когато е живял в Краков — обясни й тя.

Люба не я слушаше. Стисна по-силно ръката на майка си, докато гледаше гротескните глави, стърчащи от върховете на клоните на зданието.

— О — разсмя се Магда, — не се страхувай, това са само водоливници.

Люба бе обгърната от трескава дейност, нови гледки и звуци — дрънчене на чинии в заведенията на открито, миризма на еспресо, музика от акордеон, гласове на щастливи хора, бърборещи на полски, френски, английски и много други езици.

Накрая стигнаха до едно занемарено триетажно здание. Широките каменни стъпала бяха нащърбени, а перилата от ковано желязо — ръждясали. След два завоя на стълбата влязоха в малка стая. От едната страна имаше старомодно желязно легло, от другата — малка кушетка, а между тях — бюро с котлон и умивалник до него. Общата тоалетна бе в края на коридора. Магда постави чантата на Люба върху кушетката.

— Ти ще спиш тук. Нека приберем нещата ти. Довечера имам работа.

— Къде работиш? — попита Люба.

— Това е малка стая, но мисля, че ще е удобна, нали? — каза Магда, сякаш не бе чула въпроса на Люба.

— Ако закъсняваш, Мама, мога сама да си прибера нещата.

Магда я погледна.

— Наистина ли ти е добре тук?

— Да.

Отново очите на Магда се изпълниха със сълзи. Наведе се и я прегърна силно.

— Моето малко момиченце. Толкова се радвам, че си тук. Наистина ми липсваше.

— И ти на мене, Мама.

— Веднага щом имаме достатъчно пари, ще намерим начин да се измъкнем оттук. Ще намерим Дада и всички ще бъдем отново заедно.

Люба искаше да й отговори с ентусиазъм, но нещо я въздържаше.

— Нали ще бъде чудесно, мила?

— Да, Мама.

Магда я целуна по бузата.

— Може да сложиш нещата си в това чекмедже, после да си легнеш.

Преди да излезе, я целуна още веднъж.

Люба чу отдалечаващите се стъпки на майка си, която бързаше надолу по каменните стъпала. Огледа стаята. На бюрото имаше снимка на баща й с малко момиченце на коленете — момиченцето бе Люба. Тя седна на кушетката, опитвайки се да оцени какво се бе случило. Беше топла вечер и през отворения прозорец долиташе вълнуващият шум на града. Докато слушаше приятните звуци, за момент затаи дъх — успя да долови и циркова музика. Как я обичаше. Изпитваше чувството, че този град ще й хареса.

Когато се съблече, хвърли поглед към тялото си в счупеното огледало над бюрото. Притискайки ръцете си нагоре, оформи две малки гърди. Да! Нещо растеше там! Кога ли ще има хубави пълни гърди като майка си? Сложи си нощницата и легна на малката кушетка. Лежеше, слушайки звуците, и си мислеше за Йозеф. Той й липсваше. Дали тя също му липсва? Помисли си за Феликс и се усмихна. Дали ще намери някой друг да играе с палеца му? Ще успее някак си, помисли Люба Въпреки че беше много уморена, не можеше да заспи. Лежеше със затворени очи и различни мисли минаваха през главата й една след друга. Бе възбудена, притеснена, но радостна, че е отново с майка си. Започна да си представя, че пада от синьото небе, и точно когато започна да се страхува, се озова в ръцете на Йозеф. Почувства се в безопасност, сгушена в прегръдките му.

Чу вратата да се отваря. Не бе усетила никакви стъпки. Канеше се да каже: „Мама, още съм будна“, когато видя две фигури, не една. Другата фигура бе на Стас, екскурзовод, с който майка й бе говорила на улицата.

Магда пошепна:

— Шшт… не я буди.

В бледата светлина Люба видя, че се отправят към леглото. Прегърнаха се. Чуваше шума от дрехите им, но не можеше да разбере какво си говорят. От време на време майка й се изкискваше. Люба лежеше неподвижно, като наблюдаваше внимателно. Съблякоха си дрехите. Майка й седеше на края на леглото, облегната назад на лакти. Стас бе коленичил, с глава заровена между краката й. Люба се напрягаше да види по-добре в тъмнината.

После легнаха в леглото. Тя слушаше звуците и наблюдаваше неясните странни движения на телата им. Чу остър звук, като плесница, след това успя да различи фигурата на Стас върху майка й. От леглото долитаха приглушени стонове и въздишки. Люба сдържаше дъха си. Искаше да чуе всичко.

След известно време всичко утихна и тогава се чу леко хъркане. Когато Люба отвори очи, стаята бе изпълнена със слънчева светлина. Майка й спеше — сама.

За нощния посетител не се спомена нищо.

 

 

Прекараха два дни, обикаляйки из Краков, като ядяха захарен памук, купуваха евтини дреболии и зяпаха всичко. Магда купи на Люба нова ученическа униформа — черна лъскава престилка с кръгла бяла яка и малка раничка за учебниците и тетрадките й.

Но малката ваканция скоро свърши. Люба се облече набързо. Щеше да се запише в училище. Радваше се, че ще има нови приятели. Магда сплете косата й на две плитчици отзад и им върза по една панделка. После тръгнаха нагоре по улицата към училището, което бе до една стара католическа църква. До вратата като часовой стоеше висок слаб свещеник в дълго черно расо. Под гъстите му черни вежди слабото му лице изглеждаше много бледо.

Сградата на училището изглеждаше чисто нова и четири пъти по-голяма от училището на Люба в Бродки. Дворът бе пълен с деца от всички възрасти, които се смееха, тичаха, крещяха. Записването на Люба стана бързо. Майка й я целуна и си тръгна бързо надолу по улицата. Люба радостно влезе в гъмжащия от ученици двор. Тогава едно едро дебело момиче изскочи пред нея, сбърчи нос с отвращение и извика в лицето й:

— Майка ти е проститутка!

 

 

През следващите нощи идваха други мъже. Когато Магда довеждаше мъж в стаята, Люба рядко заспиваше. За нея тези неща бяха смущаващи, но винаги й бе интересно. Понякога Магда въобще не се връщаше вкъщи. Отегчена, докато чакаше майка си, Люба драскаше рисунки на всякаква хартия, която й попаднеше, най-често кафяви хартиени торбички. Скиците й постепенно се оформяха в подробни рисунки на фантастични въртележки и приказни коне с очи от звезди и лунни сърпове, вплетени в гривите им.

Често сутрин, когато Люба се събуждаше, намираше майка си все още спяща. Обличаше се тихо и отиваше на училище. Мразеше училището. Историята й бе скучна. Не я интересуваше това, че мадам Кюри-Склодовска е открила радия или че другарят Юрий Гагарин е първият човек в Космоса. Не можеше да понася аритметиката. Вече се бе научила да чете и пише на полски, защо беше необходимо да учи още и руски и кирилицата? Чувстваше се отегчена и самотна. Веднъж едно момиче я покани у дома си — само веднъж. Родителите не искаха децата им да общуват с дъщерята на предател и проститутка.

През повечето сутрини, за да избегне другите ученици, Люба отиваше в църквата. Седеше тихо на задната пейка и вдишваше църковния аромат, кроейки планове как да избяга — при цирка и Йозеф. И все пак всеки ден тя си налагаше да се отправи по улицата към училището.

 

 

Църковният часовник удари седем. Училищният двор бе празен, облян от малката светлина на ранната утрин. Колко пуст изглеждаше сега. До началото на заниманията имаше един час. Люба се отправи към отворената врата на църквата и влезе. В отсрещния край пред олтара се молеше младият свещеник. Люба седна на задната пейка и се опита също да се моли. Но вместо това от очите й потекоха сълзи.

Тогава усети на рамото си нечия ръка и чу спокоен глас:

— Какво има, мое дете?

Люба не можа да отговори. Изправи се и тръгна да си отива.

— Ела с мен — каза младият свещеник.

Той сложи ръка на раменете й и я поведе по пътеката към олтара. Коленичи за момент пред олтара и после я заведе в канцеларията.

Стаята бе малка и оскъдно мебелирана с маса, два стола и много книги. Свещеникът й посочи един стол и седна срещу нея.

— Бог да ти помогне — каза той със спокоен глас.

Силни ридания разтърсиха тялото й, когато тя най-после изля мъката си.

— Искам да избягам. Мразя всичко тук. Искам да отида с цирка. Искам да бъда с Йозеф!

Младият свещеник слушаше спокойно.

Люба коленичи пред него и сложи глава на скута му. Свещеникът погали косата й и тя се почувства защитена и в безопасност.

— Това е Божията воля, мое дете. — Гласът му бе много успокоителен. Изведнъж тя се почувства облекчена — никакви сълзи, никакъв гняв, никаква обида. Остана с глава на скута му, напълно спокойна и благодарна.

Свещеникът продължи да гали Люба по главата и тя усети нещо твърдо под бузата си. Усмихна се — палецът на чичо Феликс. Това бе една възможност да се отплати на свещеника за неговата доброта. Започна да движи бавно главата си. От устните му се изтръгна тих стон.

Изведнъж се изправи със зачервено лице.

— Върви си с Бога — каза той и я прекръсти по челото.

Люба не разбираше. Защо я отпрати така бързо? Напусна църквата и побърза за училище.

На следващата сутрин, когато часовникът биеше седем, отново влезе в църквата. Тя бе празна. Утринното слънце хвърляше дълги лъчи от прашна светлина сред тесните сводове. Люба седна в очакване. Много й се искаше да говори пак със свещеника. Бе й помогнал толкова много. Почака, докато удари училищният звънец, но той не се появи. Изтича бързо навън и успя да влезе навреме в час.

На следващия ден дойде по-рано и този път завари младия свещеник, който се молеше усърдно на олтара. Приближи се бавно по пътеката към него. Когато я видя, той се изправи, прекръсти се и отиде в канцеларията.

Люба бе много изненадана. Какво лошо е направила? От голямото разпятие под свода Христос сякаш я гледаше втренчено. Тя пое дълбоко дъх и се приближи до вратата на канцеларията.

— Отче — каза тя тихо. Отговор не последва. Почука на вратата. Знаеше, че е там. Почука отново. Тишина. Натисна дръжката — вратата бе заключена.

Отхвърлена още веднъж, Люба реши да не плаче. Излезе от църквата и се отправи към училището.

 

 

Магда се тревожеше за това, че оставя Люба сама толкова често.

Чувстваше се още по-зле, когато трябваше да води клиенти вкъщи, но нямаше избор. Беше регистрирана от властите като съпруга на предател. Това затваряше за нея достъпа до работа в държавни предприятия, които обхващаха 98 процента от стопанството в Полша. Малкото на брой частни ресторанти и магазини назначаваха приятели и роднини. Имаше само един начин да се изкарва прехраната. А конкуренцията бе сериозна. Много жени бяха готови да продават телата си за чуждестранни стоки и американски долари.

Без приятели животът бе скучен за Люба. Тя упорито настояваше майка й да я заведе на Ринек и накрая майка й се съгласи. Люба се забавляваше много — музиката, веселието, чужденците.

Магда се опитваше да я предпази. Отначало тя прогонваше настрана мъжете, когато опипваха узряващото тяло на Люба. Но тя разбра, че клиентите се възбуждат от близостта на младото привлекателно момиче и са готови да платят повече. Люба не възразяваше, ако я поопипваха малко. Приятно й бе да й се оказва внимание. Магда разбра, че става все по-трудно да държи Люба, вече почти на дванадесет години, в пасивна роля.

 

 

Магда винаги се радваше, когато туристическият автобус на Стас пристигаше в града. Неговите клиенти плащаха с американски долари, а това означаваше, че няма да е необходимо да се предлага по улиците, оглеждайки се през рамо за полицията. Този път той щеше да бъде с тях поне за десет дни. Щеше да има добра храна, може би нови дрехи. И някои забавления.

Първата вечер той заведе и двете в най-добрия ресторант в Краков — „Морски кон“, съвсем близо до Ринек. Люба не бе виждала никога такова място. Преди не беше ходила на истински ресторант. От таваните висяха рибарски мрежи с блестящи морски звезди, грубите стени бяха много дебело измазани в бяло. На входа имаше стар махагонов бар с богата резба, а над него часовник, украсен със знаците на зодиака. Масите бяха покрити с безупречно бели покривки. Един мъж в цигански костюм седеше в ъгъла и пееше любовни песни, акомпанирайки си с мандолина. Ядоха от огромни чинии с пресен шаран, а Люба опита своята първа глътка водка.

— Това е най-добрата — каза Стас. — Виборова. Ще свикнеш да пиеш.

Той се разсмя при изражението на лицето й, когато парещата течност потече в гърлото й.

На втората вечер Магда и Стас излязоха без Люба. Преди да излязат, Стас й даде подарък — джинси от Америка. Люба изкрещя от удоволствие. Той я сграбчи за нощницата, докато тя все още стискаше джинсите, и я пренесе до леглото й.

Люба не можеше да заспи. Трябваше да ги пробва. Бяха малко големи, но това можеше да се оправи. Разхождаше се пред огледалото, радвайки се на каубоя, с който бяха украсени джинсите. Жалко, че нямаше никой да я види. Върна се на кушетката си. Магда и Стас се забавляваха в ресторанта. Тя почувства ревност. Приятно й бе със Стас. Докато лежеше будна, в главата й се зароди една идея. Минаха часове.

Накрая чу гласа на Магда пред вратата:

— Да не правим много шум. Тя е заспала. Трябва да ходи утре на училище.

Люба чу с удоволствие Стас да казва:

— Харесва ми малката!

Легнаха си. Чу ги да се целуват. Изпълзя от кушетката си, направи няколко крачки и скочи на леглото им.

— Мама, студено ми е.

— Какво правиш тук? — извика стресната Магда. Тя бързо придърпа нагоре чаршафа, за да прикрие голите им тела.

— Искам да съм с вас.

— Не, веднага се връщай в леглото си.

— Стас — помоли Люба, обхващайки го с ръце. — Искам да съм тук. Не я оставяй да ме изгони!

— О, нека остане. Хайде, Магда, можем да бъдем заедно и тримата.

Магда разбра, че е загубила битката.

 

 

Втората зима на Краков бе лоша — много студена, със сняг до колената на Люба и силен вятър, който духаше от север. Никакви туристически автобуси. Никакъв Стас. Магда стоеше на дълги опашки пред хлебарницата и месарницата и често, след чакане с часове, се връщаше с празни ръце. Всичко бе продадено. За да получиш прилична храна, трябваше да подкупваш хората, а всички искаха долари, франкове или марки — всичко освен безполезните полски злоти. Но Магда не можеше да рискува да похарчи американските долари, които бе спестила и скрила в матрака. Всеки долар им бе необходим за бягството им. Магда постоянно поддържаше мечтата си жива — да се махне от Полша и да намери Адам. Тя бе убедена, че това ще стане и тримата ще бъдат заедно.

Веднъж Магда бе хваната, когато се опитваше да продава дамски чорапи на черния пазар. Една от жените, несъмнено за да отстрани конкуренцията, я бе издала на полицията. Задържаха я за един ден.

Люба бе уплашена и гладна. Когато Магда се върна, си направиха супа с картофите, които Люба бе „взела на заем“ от зарзаватчията. В къщата нямаше нищо друго. Полицията бе взела чорапите, които Магда се опитваше да продаде, и малкото пари в нея.

Майката и дъщерята не си говореха много. Изядоха мълчаливо супата и си легнаха в леглата, за да се стоплят.

— Мама, още ми е студено, — каза Люба в тъмнината.

— Добре — промърмори Магда, като правеше място за Люба да се мушне при нея.

Люба се притискаше до топлото тяло на майка си и си мислеше колко е чудно, че все още се чувства като малко момиче, въпреки че сега споделят такива женски тайни. Вятърът виеше навън зад замръзналите стъкла на прозореца.

Люба наруши тишината.

— Добре е, че скоро идва пролетта.

— Слава Богу — каза Магда.

— И тогава Стас ще се върне… нали?

— Надявам се.

— Харесва ми Стас. И на тебе също, нали?

Магда не отговори.

— Знаеш ли, че те наблюдавах, продължи Люба. — Много пъти. Ти мислеше, че спя.

— Люба!

— О, да. Ясно ми беше. Ти харесваше Стас най-много.

— Люба, не искам да говоря за това. Стига ми, че трябва да върша тези неща, за да се препитаваме.

— Не е лош начин за препитаване. И е приятно. Спомняш ли си нощта, когато тримата бяхме заедно в леглото?

— Люба! Какво става с теб?

— О, хайде, Мама. — Тя започна да се киска. — Каквото и да казваш, харесва ти.

— Престани да говориш така — каза Магда безсилно.

— Ти така се възбуди. И аз също.

Когато Люба отвори очи, Магда правеше кафе на котлона. Тя подаде на Люба чаша и седна на леглото. Двете се погледнаха една друга и Люба видя, че очите на майка й са влажни.

— Какво направих с теб? Трябваше да те оставя в Бродки.

Люба изкриви уста в кисела усмивка.

— Стига, Магда.

За пръв път наричаше майка си Магда. Никога повече нямаше да й казва Мама.

 

 

Докато седяха тихо, отпивайки от кафето, всяка погълната от мислите си, на вратата се почука. Пощенският раздавач.

Магда отвори плика — писмо от Феликс. Но вътре имаше второ писмо. Тя възкликна:

— От баща ти е!

Магда прочете писмото, остави го и отиде да напълни пак чашата си с кафе. Лицето й излъчваше щастие. Люба почака.

— Адам е в Австралия. Брисбейн. Започва да се оправя. Иска да отидем при него и ще изпрати пари, когато разбере, че сме се измъкнали.

Люба съжаляваше, че са получили писмо. Толкова дълго не бяха чували за него. Вече не мислеше за Адам като за баща. Бе твърде късно за това.

— Сега е моментът. Ще избягаме — каза Магда и размаха писмото. — Това е, което чаках.

Тя започна да бърбори с нарастващо вълнение за някакъв човек, който можеше да им помогне да излязат от страната. Повдигна матрака и измъкна доларите, увити в стар вестник и пъхнати между пружините. Почна да брои.

— Имаме достатъчно. Ще избягаме!

Отпивайки от кафето, Люба гледаше майка си безучастно.

Магда уви един шал около главата си и излезе в студа. След един час се върна, все още възбудена.

— Намерих го. Ще ни преведе през границата.

— Коя граница? Русия? Източна Германия? Чехословакия? Може би ще минем пеша по Балтийско море до Швеция като Исус? — каза с ирония Люба.

— Не бъди толкова остроумна. Този човек ни предоставя шанс да отидем в Австралия. Той знае как се правят фалшиви паспорти и визи.

— Защо ще поема риска заради нас?

— Защото съм му платила. Той го е правил много пъти.

— Платила си му? — попита Люба.

— Половината от парите. Не бъди подозрителна. Хайде, помогни ми да си приготвим багажа. Ще се видим с него в пет часа.

С нежелание Люба помогна на Магда да съберат нещата. Напуснаха апартамента, като всяка носеше торба с багаж, и се отправиха надолу по улицата до мястото на срещата — едно малко кафене. Вътре седеше самоуверен на вид човек, който отпиваше от чаша коняк. Между глътките той каза:

— Къде са парите?

Магда му ги подаде, без да каже дума. До масата се появиха двама полицаи с мустаци. Свърши се, преди още да е започнало.

 

 

Кестените цъфтяха. Пролетта дойде в Краков и с нея една циркова трупа. Веднага щом чу музиката, Люба изтича задъхана до река Висла, където се бе разположил циркът. Но това не бе циркът на Йозеф — само един малък оркестър, няколко клоуни, фокусници, акробати, въртележка, но не и играчи на въже. Тя бе разочарована. Тогава срещна Валентин.

Валентин бе много енергичен. Напомняше й на Йозеф, освен че бе по-млад — на около двадесет и една години. Отговаряше за въртележката. Когато Люба го видя за първи път, той се бе облегнал безгрижно на преградата на въртележката, с кепе, килнато назад върху русата му глава. Искаше й се косата й да е разпусната и да е с грима на майка си. Бе сигурна, че той я гледа всеки път, когато люлката правеше пълен кръг. Сега Люба бе едно красиво момиче — жена. Малките й гърди изпълваха блузата, а големите й черни очи гледаха уверено — тези очи, които бяха видели толкова много. Тя бе прикована, очаквайки всеки път той да мине покрай нея.

Нямаше пари да се качи на въртележката. Другите момичета се качваха горе, като се кикотеха и се занасяха с Валентин, докато тя стоеше настрана и слушаше затрогващата музика. Музиката като че ли звучеше весело със своите цимбали, но в нея винаги имаше някаква тъга, копнеж, очакване, че нещо ще се случи. И нещо наистина се случи.

Валентин излезе от въртележката и бавно се отправи към нея с ръце на гърба. Погледна надолу към нея и намигна. Сърцето й затуптя по-бързо. Никога преди не бе се чувствала така. Той размаха пред очите й месингов пръстен.

— Спечелила си го — каза той. — Получаваш безплатно пътуване.

Хващайки я здраво за кръста, той я вдигна леко и я постави върху един от конете.

— Давай, опитай се да спечелиш още един пръстен — насърчи я той. — Днес е щастливият ти ден!

Люба се въртеше, движейки се надолу и нагоре с коня. Опитваше се да хване златния пръстен, но нямаше значение дали ще успее — Валентин я оставяше на въртележката.

 

 

Сега, когато Магда се нуждаеше от помощта й, Люба бе винаги на въртележката. Появяваха се нови момичета и конкуренцията ставаше все по-сериозна. Магда най-после се бе съгласила Люба да играе по-активна роля, защото трябваше да възстановят парите, които бяха загубили при неуспешния си опит за бягство. Но Люба изостави майка си. Всяка вечер обещаваше на майка си, че ще се срещне с нея на Ринек, и всяка вечер отиваше на въртележката. Дългата й кафява коса се развяваше, докато очите й бяха приковани във Валентин. Понякога той изчезваше и Люба разглеждаше момичетата, които се мотаеха наоколо. Лесно познаваше коя от тях е в неговата малка стая, недалеч от реката. Тя го очакваше търпеливо да се върне и когато той идваше, винаги се радваше да я завари. Но щеше ли и нея някога да заведе в малката си стая?

Един ден той просто й каза:

— Хайде — и тръгна.

Люба го последва, бързайки след него. Най-после щеше да се случи.

Беше очаквала, че ако е достатъчно търпелива, ще стигне до прегръдките му в неговата стая. Радваше се, че бе дочакала.

Той крачеше широко и бе трудно да върви редом с него. Изненада се, когато разбра, че се отправят към Вавел — двореца на полските крале.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Довери ми се — каза той и ускори крачките си.

Изкачиха се по старите каменни стъпала към статуята на генерал Косцюшко, след това преминаха по крепостната стена до готическия дворец, построен от крал Казимир Велики. От бойниците на стените на двореца стърчаха топове, готови да посрещнат враговете на Полша. Погледнаха надолу към същата гледка, която и кралят някога бе наблюдавал — проблясващата река Висла около града, острите върхове на катедралите, стърчащи като черни копия в ясното небе. Люба се опита да открие въртележката до брега на реката. Тя бе скрита в кестените, но в тишината можеше да се чуе долитащата оттам музика.

Люба разглеждаше Валентин — здравата му челюст, високите скули, устата му, винаги готова да се разтегли в дръзка усмивка. Стоеше със скръстени на гърдите ръце, гледайки втренчено към града, погълнат в собствените си мисли. Тя почака дълго и накрая наруши тишината:

— Какво красиво място!

— Идвам тук от време на време, за да остана сам.

— Виждала съм те да отиваш с някое от твоите момичета…

— Те всички са малки курви! — разсмя се той.

Люба потрепна, когато чу думата. Какво ли знае за Магда? Какво ли знае за мене?

— Никога не ги водя тук — продължи той. — Това е мястото, където мечтая.

— За какво мечтаеш? — попита тя плахо.

— За Сан Франциско.

— Сан Франциско? Къде е това?

— Калифорния. В Америка. Там искам да отида.

— Защо там?

— Чух една песен. — И той запя. — Сан Франциско, отвори златните си врати! Чувала ли си я някога?

Тя поклати глава и Валентин продължи:

— Искам да се махна от това гадно място. Това е един проклет комунистически затвор! А тези безполезни стачки на Солидарност само утежняват нещата. — Той скочи на парапета. — Искам да прекрача през тези златни врати! — И със силен глас, който отекваше сред каменните стени на двореца, запя — Сан Франциско, отвори златните си врати… ла-ла-ла, ла-ла-ла… — Знаеше само тези думи.

— Когато имам достатъчно долари, ще отида във Виена и там ще работя, за да събера за Сан Франциско. — Той скочи от парапета.

— Има много страни оттук до Виена — отбеляза Люба.

— Моят приятел Збиг работи в товарителницата. Товарят влакове, изнасящи стоки за Австрия и други страни. Той ще ми помогне. — Валентин намигна.

Люба бе виждала Збиг — ниско, слабо момче на около осемнадесет години, което разговаряше с Валентин при въртележката. Збиг винаги носеше със себе си откраднати неща — шоколад, водка, месни консерви, а Валентин му помагаше да продаде плячката си на черния пазар.

Продължиха да се разхождат още малко, после спряха в една малка сенчеста горичка. Сърцето на Люба заби по-силно. Бе сигурна, че сега ще прави любов с нея. Но той взе ръката й и каза:

— Да се връщаме при въртележката.

Люба бе разочарована. Не я ли желае? Валентин си тананикаше унесен. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха от купола на кралската катедрала. Разочарованието на Люба се стопи. Все още я държеше за ръката и тя почна да тананика заедно с него.

На следващия ден часовете в училище се влачеха необичайно бавно. Най-после стана три часът! Люба се втурна към реката.

Тя се разхождаше около въртележката, но от Валентин нямаше и следа. Не посмя да разпитва неговия помощник. Часовете минаваха. Люба чакаше.

Най-после го видя да идва със Збиг. Разговаряха толкова увлечено, че не забелязаха нейното приближаване.

— Това е нашият шанс — казваше Збиг. — Никой не пази двора на товарителницата. Войниците са на север в Гданск, за да се справят със стачката на Солидарност и… — Той спря внезапно.

Валентин се обърна към Люба. Никога не бе го виждала толкова възбуден. Лицето му бе пребледняло.

— Вземете ме с вас — каза тя.

— За какво говориш?

— Смятате да избягате, зная.

Те я гледаха втренчено.

— Моля ви.

— Много е рисковано — каза строго Збиг.

— Ще поемем риска — каза Люба.

— Кои сте вие? — попита Збиг.

— Майка ми ще дойде с нас.

— Луда ли си?

— Една по-възрастна жена би била добро прикритие — каза тя, гледайки към Валентин настоятелно. — Моля ви… искам да съм с вас.

Без да й отговори, Валентин дръпна Збиг настрана. Люба не можеше да чуе разговора им, но бе очевидно, че Збиг не е доволен. Той клатеше енергично глава. Най-после Валентин се върна при Люба. Църковният часовник биеше пет часа.

— Ще се срещнем на Рондо след два часа.

— Няма да тръгнете без мен, нали?

— Ще тръгнем, ако не сте там. — Гласът му бе твърд.

— Това е автобусът от седем часа за товарителниците в Нова Хута. И донеси долари, а не злоти.

Люба побягна към къщи, хукна нагоре по стълбите и се втурна в стаята. Магда си слагаше грим пред счупеното огледало над бюрото.

Люба й изложи плана.

— Невъзможно! Не може да стане — бе първата реакция на Магда.

— Грешиш. Те знаят какво вършат.

— Твърде опасно е! При втори опит това е пет години затвор за мен. А тебе полицията ще те отведе.

Люба събираше нещата си в един шал.

— Ще се справят!

— Престани! — извика Магда и изби вързопа от ръката й.

Люба вдигна вързопа и изгледа гневно майка си.

— Ако този път не го сторим, никога няма да стане. Ще вземем автобуса от седем часа на Рондо.

— Люба, моля те… не можем да поемем този риск.

— Добре, аз ще го поема… със или без теб. — И тя се отправи към вратата.

Магда въздъхна тежко:

— Трябваше да те оставя в Бродки!

Люба й хвърли още един остър поглед.

— Тогава защо, по дяволите, не го направи? — И тя изскочи навън.

Магда се облегна на бюрото и притисна челото си към огледалото. Възможно ли бе дъщеря й да си отива, изоставяйки я? По лицето й потекоха сълзи и размазаха грима й. Часовникът показваше шест, един час до заминаването на автобуса.

Съвземайки се, тя бързо възстанови грима си и побърза към Ринек. Там Магда се приближи до един самотен турист и пошепна в ухото му. Той кимна Магда го поведе по една алея. Щяха да им трябват пари.

Тя се разхождаше нервно из претъпканата гара Рондо. Къде бе Люба? Вече съобщаваха за заминаването на автобуса. Обхвана я паника. Люба трябва вече да е тръгнала. В отчаяние тя бързо купи билет за Нова Хута и се качи на автобуса точно когато той тръгваше. Тръгна по пътеката между седалките, препъвайки се във вързопите на пътниците. Изведнъж дъхът й секна. На задната седалка бе Люба, сама. Срещу нея бяха Валентин и Збиг със затворени очи, преструвайки се на уморени пътници. Магда седна до дъщеря си, но Люба се направи, че не я забелязва. Изненадана, Магда се канеше да ги заговори, когато забеляза, че Люба гледа напред към един полицай, който си проправяше път през автобуса. Полицаят седна. Люба посегна и стисна ръката на майка си.

Автобусът стигна до Нова Хута за по-малко от час. Когато се приближиха, чуха викове на хора, но не можаха да различат думите. С известно притеснение побързаха след другите пътници. Тогава видяха причината за вълнението. Към централния площад вървеше голяма група стоманодобивни работници, изразявайки солидарност със стачниците в Гданск. ЗОМО — полицията за борба с безредиците, въоръжени с палки, щитове и шлемове, бяха заобиколили групата.

— Това ще ни помогне, — пошепна Збиг. — Вървете след мен.

Докато заобикаляха площада, за да избегнат демонстрантите, Люба разглеждаше черната гранитна статуя на Ленин, висока колкото шестетажно здание. Сякаш ги гледаше заплашително, знаейки тяхната тайна. Тя потрепери.

Валентин я побутна.

— Довиждане, другарю — изхили се той. Люба обхвана кръста му с ръка.

Докато се приближаваха до двора на товарителницата, виковете на демонстрантите постепенно заглъхнаха в далечината. Започна да се чува шумът от железопътни вагони, които се композираха, скърцането на колела върху релсите. Локомотиви със запалени фарове се движеха в различни посоки върху лабиринт от блестяща стомана. Збиг ги заведе до един тревист склон.

— Нека видим парите — каза той.

Всички бръкнаха във вързопите си и извадиха необходимата сума — своите скъпоценни американски долари, всичко, което имаха — за свободата си.

Когато той изчезна между релсите в тъмнината, Магда попита:

— Може ли да му вярваме?

— Скоро ще разберем — каза Валентин, свивайки рамене. Чакаха безмълвно, като наблюдаваха хипнотизиращото движение на железните гиганти. Гласът на Збиг ги стресна:

— Уредено е.

Той клекна, сочейки към един мъж, който вървеше бавно покрай вагоните с високо вдигнат фенер. Мъжът спря, отвори една от вратите, размаха фенера и продължи да върви.

— Това е нашият вагон — каза Збиг.

Всички се покатериха вътре и Збиг затвори плъзгащата се врата.

Клекнаха в тъмнината между каси и сандъци, неспокойни, в очакване.

— Какво ще стане… — започна Люба.

— Шшт… говори тихо, докато влакът не тръгне — пошепна Збиг.

Изведнъж вратата затрака и после чуха удари. Магда и Люба се сгушиха една в друга вкаменени. Шумът спря.

— Моят приятел запечатва вратата — успокои ги Збиг.

— Запечатва ни? Защо? — попита Люба.

Гласът му прозвуча презрително:

— Всички вагони се проверяват на границата. Ако пломбата е разкъсана, вагонът се отстранява.

— Но как ще излезем тогава? — попита Магда.

— Това е моя грижа — каза Збиг.

Със силен тласък, който ги запрати към сандъците, влакът тръгна, набирайки бавно скорост.

Валентин освети с фенерчето си касите.

— Да видим кой пътува с нас. О, консерви с шунка от най-доброто свинско в Полша. Той се разсмя радостно. — Време е за гощавка.

Извади една от консервите, отвори я и започна да реже шунката на парчета с джобното си ножче.

— Сега вече зная какво става с всичката шунка, която не можем да намерим на пазара — пошегува се Люба. — Бяга към свободния свят.

Всички се разсмяха. Збиг извади бутилка водка от джоба на сакото си. Преди да отпие, вдигна наздравица:

— За нашия нов дом — Виена.

Валентин грабна бутилката.

— За Сан Франциско!

Отпи голяма глътка и я подаде на Магда.

— За Австралия — каза тя, чувствайки се успокоена и щастлива.

Люба поднесе бутилката към устните си и погледна Валентин в очите.

— За Сан Франциско — каза тя нежно.

След като изпразниха бутилката, всички запяха силно, надвиквайки грохота на влака:

— Сто години! Сто години! Да живееш сто години! — в чест на Збиг, който ги бе извел от пленничеството.

— Колко време остава до австрийската граница? — попита Люба.

— Около десет часа. Почивайте, имате много време — каза Збиг, настанявайки се върху една от касите, като сви якето си за възглавница.

Люба се отдръпна от майка си и отиде при Валентин, който се бе изтегнал пред вратата. Той й направи място за главата върху якето си, двамата легнаха един до друг.

В тъмнината Магда можеше да различи слетите фигури на Люба и Валентин. Тя се гушеше сама в ъгъла, насаме със своите мисли. Сега разбираше защо Люба престана да й помага на Ринек.

— Съжаляваш ли, че дойде? — попита Валентин Люба.

— Не — отговори тя просто.

— Страхуваш ли се?

Люба протегна ръка и го погали по лицето.

— Обичам те.

Думите й прозвучаха странно за нея. Никога по-рано не бе ги казвала. Такива думи бе чувала във филмите, винаги произнасяни от красива жена с маникюр и прозрачна дълга рокля. Те биваха отправяни към красив мъж в скъп халат, който отпиваше коняк от чашата си. Тук те лежаха на твърдия под между сандъци с шунка и люлеещият се влак раздрусваше уморените им кокали. Люба усети устните на Валентин върху челото си, веждите, очите, носа, докато срещнаха нейните устни. Целувката на Валентин бе по-сладка от всяка друга, която бе виждала на екрана.

 

 

 

Събудиха се от силен тласък. Колелата заскърцаха и влакът почна да спира. Тънки снопове слънчева светлина проникваха през цепнатините на вагона.

Всички се надигнаха.

— Тихо — предупреди Збиг, когато чуха гласове отвън. — Това трябва да е проверка на австро-унгарската граница.

Валентин притисна ухо към цепнатината на вратата, опитвайки се да различи думите.

— Унгарски? — пошепна Збиг. Валентин сви рамене — не можеше да се разбере.

— Немски? — запита Збиг.

— Няма начин да се разбере.

Влакът тръгна отново и те въздъхнаха с облекчение. Збиг погледна часовника си.

— Още два часа и би трябвало да сме във Виена.

— Какво ще правим там? — попита Люба.

— Ще отворим вратата и ще поискаме политическо убежище.

— Това ли е всичко?

— Да. Казват, че се държат много добре. Ще ни настанят в лагер за бежанци.

Изминаха още шест часа. Във вагона все още проникваше дневна светлина. Влакът се движеше с пълна скорост. Кога ли щяха да спрат? Къде бе Виена? Закъде отиваха? Всички хвърляха погледи към Збиг, който продължаваше да гледа часовника си.

— Збиг, къде сме? — попита Люба най-после.

— Не зная. Би трябвало да сме във Виена още преди часове. Може би влакът е закъснял. — За пръв път Збиг изглеждаше уплашен.

— А може би се движим в погрешна посока? — предположи тя.

— Е, ако е така, трябва да сме вече в Москва — каза шеговито Валентин.

— Не ставай смешен — промърмори Збиг.

— Почвате да ставате нервни, защото сте гладни — каза Магда, опитвайки се да отслаби напрежението. — Да отворим още една консерва.

Люба направи гримаса.

— Не бих изяла друга консерва, докато съм жива.

Валентин започна да се взира през цепнатината, опитвайки се да разбере в каква посока залязва потъмняващото слънце.

— Мисля, че се движим на юг.

— Към Югославия? Не може да бъде — изръмжа Збиг.

— Защо не отворим вратата и не разберем къде сме, преди да е станало тъмно? — Люба се опитваше с труд да скрие раздразнението си.

— Да — изсмя се Валентин. — Ако видим сняг, значи е Сибир.

— Не прави това — каза разтревожен Збиг. — Лудост е да отваряш вратата.

Люба стана и се изправи срещу него.

— Слушай, ти си лудият. Ти организира работата, ти ни взе парите и сега не знаеш къде, по дяволите, отиваме.

— Но ако все още не сме излезли от територията на комунистическите страни? Твърде опасно е да отваряме вратата и да разчупваме пломбата! — настояваше Збиг, като повиши глас с раздразнение.

— Успокой се — каза Валентин помирително. — Никой не те обвинява, Збиг. Ти направи всичко, което можа, но мисля, че Люба е права…

— Права?!

— Да. Заключени сме тук от много дълго време. Казваш, че сме закъснели с шест часа, а този влак съвсем не е пълзял досега. Да отворим проклетата врата.

— Казвам ви, че ще бъде грешка.

— Нека видим дали е и тогава ще решим какво да правим.

Без да чака отговор, Валентин се приближи до вратата. С нежелание Збиг отиде при него и двамата натиснаха силно. Пломбата се скъса и вратата се отвори.

Вятърът задуха вътре. Беше приятно след толкова часове в натоварения със сандъци вагон. Влакът минаваше покрай зелени пасища, по които мирно пасяха овце и крави. Видяха пътни знаци, доста далече, за да бъдат прочетени, малка кола на едно кръстовище. Едно момче, което подкарваше крави, им махна с ръка.

— Харесва ми тук — каза Люба. — Нека да слезем.

— Твърде млада си, за да умираш. Влакът се движи с осемдесет километра в час — отвърна Валентин.

Те стояха клекнали и гледаха навън. Въздухът бе хладен. Очите им се взираха, търсейки с надежда някакви признаци за това, къде се намират. Със спускането на нощта в далечината почнаха да блещукат светлини. Изведнъж влакът започна да намалява скоростта си.

— Сега е нашият шанс — извика Люба.

— Не сега, все още се движи бързо — предупреди Валентин. — Ще ви кажа кога.

Всички се скупчиха около отворената врата.

— Сега се пригответе… и скачайте в посоката на движение на влака. Аз ще скоча пръв, след това ти, Збиг, и после ще помогнем на Люба и майка й.

Застана на края до отворената врата, намигна окуражително на Люба, после скочи и приземявайки се на краката си, затича успоредно с движещия се влак. Збиг го последва, спъна се, но не падна, а след тях Люба и Магда. Скриха се във високата трева, гледайки отминаващите колела. Когато влакът изчезна в далечината, те тръгнаха по една ливада, отправяйки се към светлините на фермата, разположена върху близкия хълм. Чуваше се кучешки лай.

— Не прилича на Париж, но не мирише на Русия — каза Валентин, немного весело. Всички бяха напрегнати. — Стойте тук, а аз ще отида там да видя къде, по дяволите, се намираме.

— Бъди внимателен — помоли Люба.

— Ето, вземи това — предложи Магда.

— Шунка? За какво?

— Във всяка страна едно куче би харесало полската шунка.

Очакваха с напрежение връщането на Валентин. Изглеждаше цяла вечност. Най-после той се върна, препъвайки се из ливадата. Когато стигна до тях, вдигна Люба на ръце.

— Алилуя! Ние сме в Италия!

— Какво?

— Погледнах през прозореца на къщата. Пиеха червено вино и ядяха от огромни чинии със спагети. И… — той целуна Магда по бузата — кучето им хареса много шунката.

 

 

До полунощ стигнаха до едно италианско полицейско управление и там поискаха политическо убежище. Оказа се, че са в град Триест, съвсем близо до югославската граница. Полицаите, свикнали с преминаващи границата емигранти, бяха любезни. Позволиха им да спят в затворническите килии — Люба и Магда в една, а Валентин и Збиг — в съседната.

Люба се хвърли на един нар в съседство с килията на Валентин. Тя притисна устата си между решетките и устните на Валентин срещнаха нейните. Целуваха се дълго, забравяйки за всички около тях.

Магда гледаше от своето легло. Очите й се напълниха със сълзи и тя прошепна тихо:

— Честит рожден ден, мое детенце.

Бе утрото на тринадесетия рожден ден на Люба, но Люба бе забравила.

 

 

По-късно през деня ги качиха на един автобус. Шофьорът им каза, че отиват в един лагер за бежанци — Сан Саба. Някога използван за изтребление на евреи и италиански партизани, сега той бе раят за тези, които бягат от комунистическото потисничество.

В лагера новопристигналите бяха разделени. Люба видя русата глава на Валентин, която се издигаше над другите, да изчезва през една отдалечена врата. Изглеждаше, че я търси.

Когато групата жени влезе, един италиански надзирател в смачкана униформа им каза да се съблекат и да влязат под душовете. Той не се отдалечи, докато се събличаха. Много от тях се стесняваха, но не посмяха да се оплачат. Все още изпитваха страх, че може да се върнат. Тръгнаха голи по коридора.

„Дали Валентин прави същото в момента? — помисли си Люба. — Дали в мъжкото отделение има жени пазачи?“

След като се изкъпаха и облякоха, бяха заведени в карантинното здание, за да бъдат разпитани от италианските имиграционни власти:

„Защо напуснахте страната?“… „Била ли сте в затвора?“… „Имате ли някакви болести?“

Люба се питаше как Валентин отговаря на тези въпроси.

На Люба и Магда дадоха малка стая в третата редица. Прозорецът им гледаше към двор, разделен от метална ограда. На отсрещната страна бе зданието за мъже. Но Люба не виждаше Валентин.

Вечерта, докато лежаха една до друга на наровете си, Люба си мислеше колко е странно, че водят бежанци тук, лагер, в който е имало хора, очакващи смъртта си. Тя очакваше да живее, надявайки се да завърши в ръцете на Валентин. Гласът на Магда прекъсна мислите й.

— Прости ми.

— Какво?

— Прости ми за всичко, което сторих. Бях лоша майка.

— Престани — каза Люба.

— Не! Ти никога не си имала възможността да бъдеш малко момиче. Но сега всичко ще се промени, ще видиш. Ще водим друг живот, един добър живот заедно.

„Заедно?“ — помисли Люба. Тя искаше да бъде заедно с Валентин, не с майка си. Не искаше да бъде малко момиче. Искаше да бъде жена — жената на Валентин. Скочи от леглото и се приближи до малкия прозорец с решетки. Погледна към тихия двор и високо изпя:

— Сан Франциско, отвори златните си врати!

Магда скочи в леглото си.

— Какво става с теб?!

Като ехо се чу в отговор гласът на Валентин:

— Сан Франциско, отвори златните си врати!

— Какво е това? — каза Магда.

— Просто песен — отговори Люба, връщайки се на леглото. Магда не видя щастливата усмивка на лицето на Люба, докато се завиваше с одеялото.

 

 

Магда се срещна с представител на Червения кръст. Казаха й, че тяхното отиване в Австралия не е проблем, щом като Адам ги очаква в Брисбейн. Единственото нещо, което бе необходимо, беше декларация от него, потвърждаваща, че ще гарантира тяхното преминаване там. Магда се почувства облекчена. Това нямаше да отнеме много време. Но Люба бе неспокойна. Продължаваше да крачи покрай оградата и да търси Валентин.

След една седмица им наредиха да се явят с вещите си в приемната. Когато пристигнаха, завариха около шестдесет други бежанци. Люба се огледа наоколо развълнувана и видя Валентин, който й се усмихваше от другия край на стаята. Всяка нощ се бе молила да го види. Сега вярваше в Бога.

Отведоха ги към два автобуса. Тя се надяваше, че ще бъдат в един и същи автобус, но нямаше време за молитва. Служителят, който проверяваше имената, постави Валентин и Збиг във втория автобус. Никакви обяснения, никаква информация. Имаше слухове, че ще ги закарат в лагер близо до Милано. Може би беше вярно и най-после щяха да бъдат заедно.

Автобусите потеглиха и Люба се извиваше назад в седалката си, опитвайки се да зърне Валентин във втория автобус.

Стигнаха по един дълъг черен път до главната магистрала. На пресечката автобусът им зави вляво и се отправи на юг. Поглеждайки през задния прозорец, Люба видя, че вторият автобус зави в обратната посока.

Тя се ужаси. На север! Обратно в Полша?! Автобусът набираше скорост.

Автобусите стремително се отдалечаваха един от друг. Какво щеше да стане с него? В затвора ли щеше да отиде? Щеше ли да се върне при въртележката? Щеше ли някога да мине през златните врати? Погледна отново — автобусът на Валентин се бе скрил зад един хълм.

Люба се сви на седалката. Сърцето й изстина. Беше замаяна, повдигаше й се. Един глас, който се опитваше да заглуши, й казваше: „Никога повече няма да видиш Валентин.“