Кърк Дъглас
Танц с дявола (12)

Глава десета

1987 г., Лондон

Люба бе свикнала с постоянните дъждове в Лондон, но това бе проливен дъжд, придружен със светкавици, които осветяваха всичко с призрачна бяла светлина. Макар че не можеше да си го позволи, тя взе такси на връщане от прослушването. Отново не получи ролята. За втори път й отказваха през последните два дни. Почна да се уморява от опитите да стане артистка. Предпочиташе да си стои вкъщи и да рисува. Парите й едва стигаха за таксито и когато пристигна, се втурна бързо към вратата, за да избегне реакцията на шофьора по отношение на малкия бакшиш. Вратата бе затворена. Кой, по дяволите, я е затворил? Тя стоеше под дъжда, търсейки ключа си, и гневът й растеше с всяка изминала секунда. Дрехите й бяха съвсем мокри, обувките й пълни с вода. Натисна звънеца с всички сили.

Стори й се, че мина много време, преди да чуе гласа на Магда в домофона.

— Кой е?

— Аз съм, отваряй, по дяволите!

Изтича нагоре по стълбите, захвърли мокрите си обувки в коридора и свали якето си, от което течеше вода.

— Искам горещ чай, веднага — извика тя.

— Точно навреме — отговори й плътен мъжки глас.

Тя влезе във всекидневната и дъхът й спря.

Странна компания се бе събрала на чай. С Магда бяха двама мъже. По-възрастният, който имаше дълги, извити нагоре мустаци, очевидно отдавна бе пренебрегвал талията си. По-младият, висок и слаб, имаше подходящи за фигурата си тънки мустаци. Тази странна двойка седяха сковано на столовете си и отпиваха от чая.

Младият мъж се надигна, когато Люба влезе.

— Изглежда, че ние винаги се виждаме, когато вали дъжд — каза той.

Стори й се познат. Разбира се, той беше младият полицай, с който говори в полицейското управление в Брайтън в дъждовната нощ, когато търсеше помощ. Той протегна ръка към нея.

— От теб тече вода, Люба — каза Магда, произнасяйки с труд английските думи. Тя рядко говореше с дъщеря си на английски.

— Да, имате нужда от един добър горещ чай — каза младият полицай, усмихвайки се така, че горната му устна се надигна и откри венците му.

По-възрастният мъж, който изпълваше плътно най-големия стол в стаята, кимна към нея с глава. Не носеха полицейските си униформи, но дори и в цивилни дрехи бе очевидно какви са. Приличаха толкова много на полицаите в Бродки, включително и с мустаците си. Магда подаде на Люба чаша чай, целуна я по бузата и каза с равен глас, натъртвайки всяка дума:

— Те мислят някой убил полковник Джонсън.

Мисълта на Люба заработи трескаво: „Той падна по стълбите… удари си главата…“ Какво бе пропуснала да й каже Магда?

— Не, не, не — намеси се дебелият полицай. — Ние само искаме да зададем някои въпроси, това е всичко. — После, обръщайки се към Люба, каза: — Аз съм капитан Фъргюсън от брайтънската полиция, а това е сержант Суини.

Сержант Суини се поклони.

— Имах вече удоволствието да се срещна с младата дама.

Люба ги погледна въпросително.

— За какво е всичко това?

Капитанът се закашля.

— О, ние просто приключваме разследването си за смъртта на баща ви.

Люба възрази:

— Той не ми беше баща — беше ми втори баща.

— Разбира се — каза капитанът. — Къде бяхте, когато баща ви… тоест полковник Джонсън почина?

— Бях тук, в Лондон.

Младият сержант се премести към края на стола си.

— Спомняте си вечерта, когато дойдохте в полицейското управление?

— Да — каза Люба и после прибави, опитвайки се да бъде любезна — вие ми предложихте чаша чай.

— Така беше — каза сержантът, поглеждайки към един бележник на коленете си. Кръстоса крака нервно. — И ако си спомням правилно, тогава вие казахте, цитирам: „Той ще я убие.“ — Присви очи и погледна втренчено към Люба. — Предполагам, че имахте предвид вашия втори баща и майка ви?

— Да — каза Люба.

Магда се намеси с принудена усмивка.

— Люба добро момиче. Винаги се притесняваше за мама. Спорехме. Мъж и жена винаги имат спорове. Понякога викат много. Моята дъщеря много се уплашила.

Младият сержант насочи вниманието си към Магда.

— Тогава значи той не се е опитвал да ви убие?

Магда се засмя отново принудено.

— Не, не, не. Моят съпруг много добър човек. Притеснява се за хотела — нова работа за него. Иска да направи добър бизнес.

— Все още не мога да разбера — каза Люба, опитвайки се да прикрие нарастващата си тревога. — Защо сте тук?

— Трябват ни още няколко отговора, за да приключим с разследването — каза дебелият мъж. — Има няколко… как да кажа… особени аспекти в този случай. Например вече казахме на майка ви, според медицинската експертиза раната е твърде сериозна, за да е предизвикана от падане по стълбите.

Люба се съсредоточи в двете малки локвички вода до краката на полицаите.

— А нашето изследване показва, че главата му се е ударила на междинно стъпало… — Той направи пауза, сякаш да подчертае значението на този факт.

— Какво означава това? — попита Люба.

Капитанът остави чашата си.

— Реконструкцията на траекторията на тялото показва, че би могло той да е бил блъснат — много силно.

— Кой би направил това? — попита Люба, правейки усилие да диша нормално.

Единственият шум в стаята бе от прелистването на бележника на младия сержант.

Капитанът се обърна към Магда:

— Знаете ли как той си удари главата, мисис Джонсън?

— Не зная. Не била там. Не видяла нищо. Казала всичко, което видяла — моят мъж мъртъв и много съкрушена.

— Кога видяхте за последен път съпруга си жив?

Магда въздъхна:

— Казах ви, когато занесла кашона на тавана. Той ги нарежда. Той много подреден човек.

Люба само седеше с чашата в ръка и слушаше ударите на сърцето си. Капитанът почна да кашля и кимна към младия сержант да продължи.

— И тогава какво направихте? — попита сержантът.

Магда въздъхна отново.

— Казах ви, отишла за следващ кашон. Нося го към тавана и намирам полковник Джонсън.

— Вашият съпруг?

— Да, моят съпруг полковник Джонсън. Намирам го на долната площадка. Мъртъв.

— Как разбрахте, че е мъртъв?

— Не бях сигурна, но го докоснах — не се движи. Уплаших се и извиках за помощ.

— Имаше ли някой наблизо?

— Да, имали някои гости.

— Някой видя ли ви да се качвате нагоре по стълбите?

— Да, да, мисис Хенри. Пита ме дали кашон много тежък. Казвам й не, не, свикнала на това.

Младият сержант погледна в бележника си.

— Това е така, записали сме думите на мисис Хенри — каза той, показвайки страницата на капитана, но погледът на капитана бе фиксиран върху лицето на Магда.

— Напуснала сте Брайтън доста бързо след погребението. Защо?

Магда възрази:

— Моят съпруг мъртъв. Банка взела хотел. Аз съм много тъжна. Идвам при дъщеря си. Какво бихте направили?

Капитанът й се усмихна.

— Е, мисис Джонсън. Ние задаваме въпросите. Всичко, което искаме от вас, е откровени отговори.

— Но това е, което ви давам, отново и отново! Това ви давам!

Гласът й все още бе сърдит.

Младият сержант се намеси:

— Знаем, че това е трудно за вас, мисис Джонсън, но трябва да си вършим работата. Още няколко въпроса и свършваме.

Люба отпи за първи път от изстиващия чай и погледна напрегнато към майка си.

Двамата полицаи размениха погледи. После капитанът обобщи:

— Имахте ли щастлив брак?

— Да, да. Имали спорове, като другите хора. Тревожили се — тежка работа да държи хотел. Мой съпруг искал да се грижи за мене и моя дъщеря…

— Но вашата дъщеря е напуснала дома, нали така?

Люба се опита да помогне на майка си.

— Не се разбирахме много добре. Чувствах, че съм допълнителен товар и ако напусна, нещата между майка ми и втория ми баща ще тръгнат много по-добре.

— И стана ли така?

— Да — каза Магда. — Мой съпруг не се разбира с Люба. Няма деца, не разбира млади момичета. Решили по-добре Люба отиде в Лондон…

Люба забеляза с облекчение, че младият сержант, прелиствайки си бележника, стигна до последната страница. Той вдигна поглед към нея.

— Искам да задам още един въпрос за онази вечер, когато дойдохте в управлението. Мислехте, че той убива майка ви?

— Да бях много уплашена. Никога не бях ги чувала да се карат толкова силно.

— Това само спор ли беше?

— Да — каза Люба.

— Имаше ли някакво физическо насилие?

— Не, разбира се — отговори рязко тя.

Магда седеше мълчаливо. Дъждът валеше силно и от време на време се чуваха гръмотевици. Котката се приближи до Люба, отърка се в крака й и измяука тихо. Беше гладна — времето й за хранене бе отминало.

Дебелият капитан наруши мълчанието.

— Той остави ли ви много пари.

— Не — каза Магда. — Нищо. Банката взе всичко. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Защо задавате на нас такива въпроси? Не била дълго в страната. Не била омъжена много дълго. Обичам съпруга си. Той добър човек. Този ужасен инцидент разрушил целия ми живот. Сега вие в моя къща и задавате въпроси, като че ли убила мъж, кого обичала.

Тя започна да плаче тихо.

Люба погледна майка си със скрито възхищение.

„Господи — помисли си тя, — би могла да играе роля за Дани. Успя да ме убеди.“

Сержантът започна да прибира документите си и капитанът надигна огромната си фигура от стола. Надвеси се тромаво и пое ръката на Магда.

— Искам да ви благодаря за вашето търпение. Съжалявам, че ви обезпокоихме, и се надявам, че с това ще приключим нашето разследване.

По-младият мъж се приближи до Люба с усмихнато розово лице.

— Бих се радвал да ви видя пак. Може би някой път, когато сте в Брайтън, ще си поприказваме отново на чаша чай.

Люба не отговори.

— Добре, надявам се, че всичко ще бъде наред с вас — прибави сержантът.

— Благодаря — каза Люба, гледайки встрани.

Тя почака, докато чу вратата да се затваря зад тях. После влезе в кухнята, последвана от котката, върна се с парцал и попи двете малки локвички вода на мястото, където бяха полицаите. Нахрани котката и седна срещу майка си. Магда не беше помръднала. Плачеше тихо с наведена глава.

— Така ли станаха нещата? — попита Люба на полски.

Магда покри лицето си с ръце. Люба чакаше.

Магда се облегна на канапето отмаляла, със затворени очи. Пое дълбоко дъх, после каза много тихо и много бавно:

— Не можех повече да понасям… бях на границата на самоубийството… О, Люба, той стоеше там, на върха на стълбите, застанал на единия си крак, като сърдития черен жерав, който веднъж ме уплаши в Бродки. Не можех да издържа още една нощ с него…

Магда отвори очи и загледа към тавана.

— Струваше ми се, че лети из въздуха… о, Люба, направих нещо ужасно и Бог ще ме накаже.

Раменете й трепереха, докато по бузите й се стичаха сълзи. Люба коленичи на пода до нея.

— Не плачи, Мама. Аз сама бих го убила. Всичко е наред. Никой освен нас няма да узнае. Аз ще се грижа за теб. Заедно сме и това е най-важното.

Звънецът на вратата ги накара и двете да подскочат. Спогледаха се.

— Те се връщат — пошепна Магда с побеляло от страх лице.

— Ще се отърва от тези копелета — каза Люба, свивайки юмрук.

На външната врата стоеше прогизнало от дъжда момче, което държеше плетена кошница.

— Мисис Джонсън? Това е за вас.

Люба чу тихо скимтене откъм кошницата. На закрепената към нея картичка пишеше: „Люба, за да не ме забравиш. Дани.“ Тя надникна под капака и видя мърдаща топка от бяла вълна.

Скривайки картичката в джоба си, тя взе кошницата и се качи горе.

— Магда, подарък за теб.

Постави кошницата в скута на майка си и отвори капака. Малкият пудел изскочи и веднага започна да ближе бузите на Магда.

 

 

Лисабон, Португалия

Слим бе уредил филмовото оборудване да мине през митницата предварително, така че, когато чартърният самолет на „Лондонски рок“ се приземи на лисабонското летище, екипът веднага отиде на снимачната площадка. Дани си мислеше с удоволствие, че всичко върви много гладко. Беше винаги в добро състояние на духа, когато снимаше на открито. Дори болката, която изпитваше, когато мислеше за Патриша, изглеждаше притъпена. Стефани, Д. Л. Стоунъм, Люба — всички сякаш бяха загубени някъде в лондонската мъгла. Знаеше, че е взел правилното решение — да прекара осемте дни в Португалия без Люба. Беше започнала да се превръща в натрапчива идея за него. Трябваше да постави дистанция между двамата.

Сега Дани чакаше реда си да мине през митническата проверка за оръжие, наблюдавайки с интерес как Брус се люлееше пред него като каубой, който минава през вратата на кръчма. Неговите двама придружители вървяха след него и изведнъж сигналната система се задейства. Брус се обърна рязко и замръзна на мястото си. Митничарите ги отвеждаха, като говореха и жестикулираха енергично.

Слим се втурна след тях към митническия офис. Когато излезе, чешейки се по плешивото теме, направи жест на Дани да излезе настрана.

— Момчетата на Брус носеха кокаин в гащетата си. Увит в станиол. Представяш ли си?

Дани направи гримаса. Разбира се, станиолът е задействал детектора за метал.

— Какво да правя, шефе? Те са арестувани.

— По-добре да се обадя на американския посланик и да видя какво може да бъде направено, за да ги измъкнем от тази история — каза Дани. — Ти се погрижи за Брус. — Той посочи към актьора, който стоеше самотен встрани. — Заведи го в хотела, преди митничарите да решат да претърсват и неговите гащета. Ако го изгубим, губим филма.

 

 

С помощта на посланика Дани успя да смекчи реакцията на португалските власти. Момчетата на Брус щяха да бъдат освободени и върнати в Лондон, след като „Ейс Филмс“ плати 30 000 долара глоба. Арт Гън се съгласи да преведе сумата веднага, плюейки от ярост в телефонната слушалка.

Дани се почувства изтощен, когато най-после успя да се справи с бъркотията. Седеше отпуснат на задната седалка на колата, която го возеше по широкия булевард с дървета покрай вили и дворци. Шофьорът посочи към дома на световноизвестния художник Нуно Адолфо, който беше разположен високо на един от седемте хълма на града. Колкото и да бе уморен, Дани не можеше да не се възхищава на мавританската архитектура, която придаваше на града атмосфера от „Хиляда и една нощ“.

Завиха надолу по една тясна калдъръмена улица към Терейро до Пасо, известния Площад на черния кон, където Слим бе наел за него очарователна малка къща с каменни стъпала, водещи надолу към река Тахо.

„Какво прекрасно място“ — помисли си Дани, очаквайки с нетърпение да се наспи добре сред тази спокойна обстановка.

Излезе от колата. На верандата стоеше Брус Райън.

— Искам си моето лекарство — настоя той.

— Какво лекарство?

— Наркотика, по дяволите! Кокаин. Не работя без него.

Дани поклати глава изумен, оглеждайки се да види дали някой минувач не ги е чул.

— Брус, да не си луд? Как да ти го намеря?

— Ти ще измислиш.

— Имаме късмет, че…

— Късмет — глупости! Ако не го получа до утре, се махам.

— Добре. Ще кажа на митничарите, че кокаинът е твой и си го искаш.

Брус го погледна уплашено.

— Хайде, Дани… не е време за шеги.

— Какво мога да направя?

Със смирен глас той замоли:

— Трябва да ми помогнеш. Трябва ми, Дани… необходим ми е.

Сгърбен, Брус се отправи към колата си.

„Той е просто едно уплашено малко момче от Пенсилвания“ — помисли си Дани.

Изпита съжаление към нещастното копеле. Но къде можеше да му намери кокаин? Може би Нуно Адолфо бе в състояние да помогне. За него бе добре известно, че експериментира с психотропни медикаменти. Дали имаше смелостта да отиде при един известен художник и да помоли за наркотик? Трябваше да опита.

 

 

Домът на Адолфо представляваше една боядисана в розово вила с раздвижена архитектура. Представляваше причудлива структура, изградена на много нива. Икономът го помоли да почака в собрадото — входен двор, от който водеха стълбища към горните тераси, обгърнати с бръшлян и екзотични пурпурни цветя.

Адолфо слезе по стъпалата с клатеща се походка и протегнати ръце. Ръкавите на дългия до земята халат се развяваха като крилата на птица.

— Моят съсед! — поздрави той Дани.

Беше нисък шишко с ангелско лице, гладко и червено като ябълка, и снежнобяла коса, която падаше върху раменете му.

— Колко любезно от ваша страна да ме посетите!

— Не искам да прекъсвам работата ви, маестро. Просто дойдох да ви изразя своите почитания.

— Не прекъсвате нищо. Моят дом е и ваш дом!

— Благодаря ви, маестро. Надявам се, че вашият работен график ще ви позволи да ни посетите, докато снимаме нашия филм.

— С удоволствие, мистър Денисън, но само ако ми позволите да приютя тук вашия актьорски състав.

Въпреки любезността на Адолфо на Дани му беше трудно да насочи разговора към темата за кокаина. Когато направи това, художникът се отнесе с голямо разбиране. В края на любезната среща Адолфо каза с усмивка:

— За какво са съседите, ако не да си заемат един на друг чаша захар?

 

 

Дани си мислеше, че е предотвратил голяма криза, докато се протягаше в леглото с балдахин, разбуждайки се бавно. Слънчевите лъчи, които се изливаха през прозореца, бяха толкова ярки, че очите го заболяха. Усмихна се със задоволство. За разлика отпреди се почувства силен, енергичен, на върха на света.

Усети миризмата на кафе някъде долу. Скочи от леглото и с пружинираща походка се отправи надолу по стълбите. Беше приятна къща на три етажа. Всеки етаж представляваше отделна белосана стая със собствена зидана камина. Приземният етаж имаше всекидневна, почти идентична на спалните горе, плюс голяма кухня. И в нея, седнал на една маса до камината, той завари Слим, който отпиваше от една чаша с димящо кафе.

Слим подаде чаша на Дани.

— Вчера свърши голяма работа, шефе. Не исках да те събудя.

— Всичко готово ли е за днес след обяд?

— Всичко е готово. И почакай да видиш тази арена. Прилича на голям колизей. Мавританска архитектура — фантастична!

— Ще имаме ли достатъчно статисти, за да я напълним?

— Шегуваш ле се? Половината Лисабон чака. Нямат често възможността да гледат как се прави филм.

— Как е Брус?

— Опиянен. Не ми казвай откъде взе кокаина, но ако можеш да получиш достатъчно, за да го държи във форма една седмица, ще се справим.

— Няма проблем — каза Дани и напълни отново чашата си. Никога кафето не бе му се услаждало толкова.

— Значи ще се срещнем на арената след един час — каза Слим и стана. Беше почти излязъл от вратата, когато извади един плик от джоба си. — Забравих, това дойде за теб тази сутрин.

Той подаде на Дани една телеграма. Дани разпечата плика разсеяно.

Благодаря ти за пудела. Чудесен е. Липсваш ми. Моля те, обади ми се. Имам още истории за разказване. Магда също ти изпраща поздрави.

Люба

Това го накара да тръпне в очакване. Той се надсмя над себе си — приличаше на кула от Джел-О^[1]. Но защо не я покани в Лисабон? Можеше да си го позволи. Във всеки случай след две седмици щеше да се върне в Калифорния и Люба щеше да излезе от живота му завинаги. Така че какво можеше да навреди това? „Липсваш ми“ — се казваше в съобщението й. Трябваше да си признае, че и тя му липсва. Тя бе уникална в много отношения. И сексът с нея бе изключителен. Тя беше майсторка, която бавно го водеше нагоре по стълбата на сексуалния опит, запознавайки го всеки път с нещо ново. Всеки път го издигаше по-нагоре и по-нагоре. Бе открил в себе си сексуално влечение, каквото не знаеше, че притежава. Искаше да я види. А каква бе Магда? Чувстваше, че знае толкова много за нея от разказите на Люба. Действайки спонтанно, като пренебрегна вътрешния си глас, който му припомняше за последните му решения, той поръча по телефона два билета за отиване и връщане за двете.

Когато Дани се върна от снимките на следващия ден, които този път минаха много добре и при по-меко държание на Брус, от кухнята се излъчваше приятен аромат. Отправи се натам и се спря на вратата.

До печката седеше една жена и с много тракане наливаше съставки от няколко малки канчета в голяма тенджера, като непрекъснато бъркаше с голяма дървена лъжица. Имаше приблизително същия ръст като Люба, но с по-сочно и зряло тяло, което отразяваше това, което щеше да бъде Люба някой ден. Не беше зле. Гъстата й тъмна коса беше сплетена в дълга плитка, която се спускаше по гърба й. Изведнъж тя усети присъствието му. Погледна през рамо и му се усмихна топло.

— Ти Дани.

Това бе констатация, а не въпрос.

— Да. Добре дошла, Магда. — Той й подаде ръка.

Без да прекъсва бъркането, тя премести лъжицата в лявата си ръка, избърса дланта си в престилката и се ръкува с него.

— Люба казала много неща за теб.

— Хубави неща? — ухили се Дани.

— О, много хубави.

Дани я гледаше как работи. На колко ли години е? Четиридесет? Четиридесет и пет? Беше много привлекателна.

Люба дойде бързо от всекидневната с една водка мартини в ръка.

— Значи вече се запознахте.

— Да, най-после — каза Дани, като взе чашата и я целуна нежно по челото. Косата й бе вързана на две опашчици. — Двете приличате на сестри.

Магда засия.

— Довечера ще ядеш голабки — хубава полска храна.

Измъкна от тенджерата една зелка, от която се издигаше пара, и им я показа.

Пълнената зелка се оказа много вкусна и Магда, доволна, че той я хареса, продължи да бърбори на разваления си английски през цялата вечеря. Колко доволна бе, че е в Португалия… колко чудесно е да види толкова много слънце след мрачните дни в Лондон… После тя възкликна:

— Толкова ми липсва моето малко кученце!

— Кое? — възкликна Дани с пълна уста с голабки, гледайки към Люба.

Тя го ритна под масата.

— Магда обича пудела, който й изпрати.

Дани разбра.

— О, радвам се.

— Благодаря, Дани, много. Но той липсва на мене.

— Току-що си пристигнала и искаш да се връщаш?

— Не, не, но той е малко кученце… толкова е тъжно само.

— Не се притеснявай. Мисис Маккивър обеща да се грижи добре за него, докато ни няма — каза Люба.

— Как го нарече? — попита Дани.

Магда се изчерви и не отговори, поглеждайки към Люба.

— Нарече го Дани — каза Люба.

И тримата се разсмяха.

След вечеря Магда си легна рано, докато Люба и Дани продължиха да говорят на кафе.

— Радвам се, че я покани — каза Люба. — Не е на себе си, откакто почина съпругът й. Затова й дадох кученцето, което ти изпрати. Тя имаше нужда да се ободри.

— Мислиш ли, че е добре горе?

— Сигурно, но защо не отидеш да провериш?

Дани си помисли дали няма скрит смисъл в нейното предложение, но тя продължи да си пие кафето. Той се качи горе, поколеба се за момент и почука.

Магда бе по нощница и изглеждаше малко притеснена, когато отвори вратата.

— Добре ли се чувстваш?

— О, да. И благодаря, че дошла с Люба.

— Радвам се, че си тук. — Дани не знаеше какво друго да каже. — Значи обичаш малкия Дани?

Тя отстъпи назад с широко отворени очи.

Дани си даде сметка, че не го е разбрала.

— Искам да кажа твоето малко кученце.

— О, да, да. Той ми е приятелчето. Благодаря още веднъж.

Той погледна очертанията на зрялото й тяло, които прозираха през нощницата. Това бе жената, която Люба му беше описала — жената, която е обикаляла улиците на Краков, обект на желанието на всеки мъж. Забелязвайки погледа му, тя придърпа нощницата към врата си.

— Лека нощ — каза Дани, излезе и затвори вратата.

По-късно през нощта, докато лежеше и слушаше музиката от близкото кафене, той неволно започна да си представя, че е в леглото с двете — Люба и Магда, майката и дъщерята. Мисълта го заинтригува и уплаши същевременно. Отхвърли я и побутна Люба.

— Разкажи ми история.

Тя се разсмя.

— Кое е смешно?

Люба каза, имитирайки го:

— Разкажи ми история. Ти си като дете. Но вместо за червената шапчица искаш да слушаш за чукане.

— Когато момченцата пораснат, предпочитат да слушат такива приказки.

— Някои малки момченца ги предпочитат, преди да пораснат.

— Какво искаш да кажеш?

— Момчето, което ми носи пощата — каза тя лукаво. — Идва всяка неделя сутрин, за да му платя.

— И какво?

— Много е сладък. На около четиринадесет години е. Обикновено съм в пеньоар — тя понижи глас. — Оставям го малко отворен…

— И той гледа?

— Разбира се! Това го възбужда. Изчервява се. И докато му плащам, слабините му горят.

— Някога правила ли си…?

— Може би — отговори му тя закачливо.

— И какво стана?

Тя надигна глава от възглавницата.

— Защо задаваш толкова много въпроси? Нека и аз ти задам един въпрос.

— Добре, казвай.

— Някога смукал ли си мъжки член?

— Не приказвай глупости! — каза Дани с възмущение.

— Ако си го правил, щеше ли да бъдеш по-малко мъж?

— Сериозно ли говориш?

Люба се отпусна на възглавницата.

— Мъжете имат толкова объркани представи за секса. Някои държат на образа на мъжкаря. Други обличат женски дрехи от време на време или слагат грим и тръгват за жени. Когато мъжете са носили пищни дрехи, дантели, перуки и украшения, не са ли били все пак мъже? Гърците са използвали жените само за деца. Мислели са, че любовта съществува само между мъжете.

Дани трябваше да си признае, че има логика в това, което казва.

— Дани?

— Какво?

— Някой ден трябва да посмучеш малко мъжки член.

— О, заспивай.

Докато Дани ходеше на снимки, Люба и Магда си почиваха, като се разхождаха из улиците, разглеждаха забележителностите из града, печаха се на слънце на брега на река Тахо, която беше близо зад малката им къща. Лисабон се отразяваше добре на Магда. Тя започна да придобива здрав вид от слънцето, а отношението й към живота стана по-оптимистично. Люба вече не се притесняваше за нея. Но сега дойде ред на Магда да се притеснява за Люба.

— Ти да не си влюбена в Дани? — попита я Магда без заобикалки един слънчев следобед, докато седяха на кея с крака във водата.

— О, просто си прекарвам добре времето.

— Познавам те, Люба. Не си се държала така от времето на Валентин. Не се интересуваш от нищо друго освен от Дани.

— Не ти ли харесва?

— Харесва ми, но след седмица той ще се върне в Америка и ти ще останеш сама. Не се разкапвай така, както направи, когато Валентин изчезна.

— Може би ще поиска да ме вземе със себе си в Америка.

— Люба… Люба, това са фантазии.

Люба гледаше във водата.

— Спомняш ли си онази полска поговорка? „Животът без фантазия е като езеро без риба — просто локва от застояла вода“.

— Опитвам се да ти дам добър съвет, а ти говориш за поезия. Внимавай да не пострадаш, Люба, внимавай да не пострадаш.

 

 

В неделя, единственият свободен ден на компанията, Адолфо покани актьорите и техническия персонал на коктейл на терасата на красивата си вила. Дани покани и Магда да отиде с тях, но тя каза, че е твърде стеснителна на партита, и предпочете да си остане вкъщи.

Адолфо бе много забавен домакин. Обикаляйки сред гостите си, постоянно ги подканяше към масата, отрупана с различни местни португалски ястия, сред които доминираше една огромна печена треска, любимата риба на португалците. Не че компанията се нуждаеше много от подканяне — те поглъщаха храната като че ли не бяха яли с дни.

Когато Адолфо попадна на Дани, той го обгърна с пурпурните си одежди и надигайки се на пръсти, го целуна по двете бузи.

— Скъпи съседе, трябва ли ви чаша захар?

Дани се засмя и погледна към Брус Райън, който се гушеше в ъгъла на стаята. Чувствайки се неловко без придружителите си, изглежда, че търсеше някой да ги замести. Дани се канеше да отиде при него, когато видя, че актьорът се настанява на бара до Люба. Той я потупа отзад с цинична усмивка.

— Имаш хубав задник.

„Той е върхът на изтънчеността“ — помисли си Дани и после чу отговора й:

— И ти също.

Дани намигна и се отдалечи. Започна да се разхожда из тази част от къщата, която очевидно бе галерията на Адолфо. Белосаните стени бяха покрити със странните картини на художника, които бяха големи, драматични и много пъстроцветни — слонове върху издължени крака, морски пейзажи, населени с пръчковидни фигури.

Погълнат от картините, Дани не знаеше колко време е прекарал сам, когато чу зад гърба си гласа на Люба:

— Това не е ли невероятно? — Тя не дочака отговора му. — Можеш ли да повярваш, че тези чудесни произведения на изкуството са направени от този шишко? Той е гений. Погледни. — Тя го поведе за ръка към една картина на агнета и лъвове. Агнетата бяха два пъти по-големи от хищниците. — Какво въображение… гледна точка… Виждал ли си някога такива страхотни цветове? — Тя го дръпна в друга посока, към една картина на горяща житна нива. — Погледни това, вдъхновява ме.

Ентусиазирана от това, което бе видяла, Люба продължи да бърбори. Едва в края на вечерта тя се изтощи, като играчка, чиято пружина най-после се е развила.

Тръгнаха си пеша към къщи, и двамата потънали в размисъл. Цигарата на Люба просветваше в тъмнината при всяко смукване. В далечината виеше куче срещу пълната луна. Люба спря да послуша. Дани я погледна въпросително.

— Какво има?

— За момент ми заприлича на Блу бой.

— Кое?

— Блу бой, моето куче.

— Какво се случи с него?

— Трябваше да го оставим в Милано. Искаше ми се да го взема, но не можех. Още го виждам как скача към автобуса и лае сърцераздирателно, докато тръгваме. Беше грешка. Това бе един урок. Раздялата е твърде болезнена. Човек не може да си позволява да се привързва.

— Това ли е причината, поради която даде пудела на Магда?

Люба кимна утвърдително и той я прегърна през рамо.

— Мислиш си за Милано и най-тъжният ти спомен е за едно куче. А как беше с хората? Не остави ли там приятели?

— О, да, но те имаха шанс. Кучето нямаше никакъв.

— Ти обичаш кучета.

— Да. А сега и Магда ги обича. Тя ми се ядоса за това, че взех Синьото момче, но сега ме разбира. Твоят подарък й помогна. — Тя пое дълбоко дим от цигарата. — Имаш ли куче вкъщи — в Калифорния?

— Не, нямам.

— Би трябвало, Дани. Кучетата са чудесни. Те прекарват целия си живот в чакане, просто чакат този, когото обичат. Чакат да бъдат изведени, чакат да бъдат прибрани, чакат да бъдат нахранени. Чакат любов. И как я оценяват! Те се отплащат, винаги. Всичко, което искат, е да ти дадат любов. Дори и когато ги биеш, не могат да престанат да те обичат.

Магда беше вече заспала, когато влязоха в тъмната къща. Легнаха си и много дълго време останаха да лежат безмълвно. Накрая Дани наруши мълчанието.

— Люба, спиш ли?

— Не, Дани.

— Знаеш ли, Люба… харесвам мислите ти…

— Наистина ли? — попита тя и се притисна към него.

— Такива красиви мисли — за кучетата, живота, секса…

Тя се захили.

— Не се смей. Вярно е. Ти ме научи много, особено в секса. Всеки път, когато правя секс с теб, е нещо ново — като за първи път.

— Помниш ли първия си път?

Дани не отговори.

— Разкажи ми за това — как беше?

— Става късно. Заспивай.

— Казах ти за себе си. Хайде, играеше ли с палеца си?

— Не — Дани се захили. — Мисля, че ще бъдеш шокирана, ако ти кажа.

— Аз да се шокирам? Ти се шегуваш.

Той пое дълбоко дъх.

— Правех секс с майка си.

Силно изненадана, Люба вдигна глава.

— Не ти вярвам.

— Виждаш ли. Казах ти, че ще бъдеш шокирана. Но тя не ми беше истинска майка.

— Разкажи ми повече.

— Тя ме осинови, когато родителите ми починаха. Беше чудесно въведение в секса. На никого не съм казвал за това.

— Дани… — Тя прилепи тялото си към неговото. — Това, което току-що ми каза, означава много за мен. Ти ми се доверяваш. Вярвам, че на никого не си казвал. Нещата, които аз ти казах, също не съм споделяла с никого.

 

 

Троя, Португалия

Когато екипът отиде в Троя за последните два дни от снимките, Магда реши да се върне в Лондон. Каза, че посещението й е доставило голямо удоволствие, но се притеснява за новото си кученце. Люба остана.

Докато вечеряха на верандата на апартамента си в хотел „Магнолиамар“, Люба очарова Дани с разказа си за това, как е прелъстила Хаим на брега на реката.

— Като тази ли беше? — попита Дани и посочи към река Саду, която течеше пред тях по пътя си към Атлантическия океан.

Люба се разсмя.

— Дани, в разгара на страстта всички брегове на реки изглеждат еднакви. Но може би трябва да проверим това.

С палава усмивка тя хвърли обувките си и се спусна надолу по стъпалата към плажа. Дани я последва с чаша портвайн, което собственикът на хотела бе похвалил като най-доброто вино в Португалия.

Докато се разхождаха боси по плажа, разделяйки си виното, Дани настоя тя да продължи разказа си.

— Какво каза Магда, когато те завари?

— Нищо. Не си говорехме два дни и Магда не искаше да слуша обясненията на Хаим.

Дани се засмя, опитвайки от виното.

— Мога да си представя какво е приказвал: „Магда, извинявай. Съжалявам. Грешката е моя, не нейна. Тя ми напомня за теб. Мислех си за теб.“ — Какво друго би могъл да каже?

— Но тя беше повече сърдита на мен. И бе права. Исках да я уязвя, но веднага след това вече съжалявах.

— Тя събра ли се отново с Хаим?

— Ние се събрахме с него.

— Господи! От това бих направил страшен телевизионен сериал. Кога?

— След около седмица.

— Ти ли нагласи работата?

— Трябваше, защото Хаим бе твърде срамежлив.

— Срамежлив?! — Дани запрати празната чаша във вълните. — О, разбира се… — гласът му бе пълен със сарказъм. — Той просто бе един свенлив човек, който има любов с майката и след това чука дъщеря й…

— Искаш ли да чуеш това или не?

— Извинявай — каза той, задържайки смеха си. — Искам.

— Той искаше да ни заведе някъде на вечеря, за да отпразнуваме нашия нов живот.

— Ти ли уреди това?

— О, не. Той искаше да ни заведе. Аз уредих да вечеряме в нашата стая.

— Ти ми изкарваш акъла от страх. Ще се пазя от теб — каза Дани, отскачайки към една тревиста дюна.

Люба го хвана и го целуна нежно.

— Моля те, не прави това.

Седнаха на тревата. Дани бе малко задъхан.

— И какво направи майка ти?

— Тя отказа. Бе още обидена. Но й казах, че ние заминаваме, Хаим я обича и трябва да я види само още веднъж.

— Така че накрая тя се съгласи?

— Така стана.

— И майка ти сготви вечерята?

— Да, но той донесе…

— Не ми казвай… рибата!

— Разбира се. Един голям костур.

Дани скочи на крака и започна да импровизира с патос:

— Виждам го ясно. Късен следобед. Той отива за риба, този път сам. Слънцето е ниско над хоризонта. Чувства се гузен и се самообвинява: „Какъв съм аз? Някакъв извратен тип? Нейната дъщеря! Никога повече няма да правя нещо подобно.“

— Ти ли искаш да разкажеш тази история? — попита тя с гърлен смях.

— Не, не, не! Нека да започне празненството! Искам да чуя епизода, с който серията се възобновява.

— Тогава не ме прекъсвай. След вечерята бутилките с вино започнаха да се изпразват…

— И когато Магда пие, това я отпуска, нали?

— Да!

Дани закрачи по-бързо.

— Би ми се искало утре да снимам тази сцена.

Люба се намръщи.

— Ще млъкна. Но как стана? Какво направи ти?

— Отидох при Магда и я целунах по устата.

— И челюстта на Хаим увисна малко?

— Мислех, че ще млъкнеш.

— Но наистина ли я целуна? Наистина ли…

— Целунах я.

— И?

— И тя се опита да се отдръпне.

— Но немного енергично.

— Бе пила твърде много вино и й хареса.

— А Хаим гледаше?

— Мислех си, че очите му ще подскочат от орбитите си!

— После?

— Повиках го да дойде.

Дани възкликна:

— Ти наистина ми изкарваш акъла. Била си на четиринадесет години!

— Карах петнадесетата.

— И на теб ти доставяше удоволствие чувството, че можеш да владееш положението. — Той я имитира: — Хаим, ела тук.

Люба се ухили.

— Само го погледнах.

— Господи Боже! Би трябвало да си сценарист! Тази серия би вървяла пет години! Ще вземем София Лорен да играе Магда. Ще има всенародно издирване на момиче за твоята роля. Ще прослушам стотици.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

— Блестящо е! Виждам го ясно — „Хаим, хайде, целуни Магда!“

Люба кимна дяволито.

— За теб хората са като марионетки. Ти дърпаш конците.

— Докато той я целуваше, аз си хвърлих обувките, свалих му панталоните и бяхме готови.

— Хаим трябва да е дърпал яко, и не риба този път!

Люба реагира с гримаса на лошата му шега и продължи:

— Той бе развълнуван — не знаеше накъде да се насочи. Тогава Магда легна на леглото.

— Вие двамата прелъстихте Магда!

— Това бе начинът.

Дани въздъхна, представяйки си ситуацията.

— Как се чувстваше Магда?

— Не се чувстваше измамена.

— О, Хаим, как ти завиждам! Той никога преди не е прекарвал такава нощ — никога! Нито пък аз.

— Това бе малък подарък за довиждане.

— Добре, кажи ми тогава на мен довиждане?

— Довиждане, Дани! — Тя избухна в смях.

— Наистина имам предвид това, Люба. Да се съберем всички заедно. Да си представим, че сме в Милано, Краков, където и да е.

— Мисля, че ти бе казал, че това е извратено.

— Аз съм го казал? Добре, забрави го.

— Някой ден… обещавам. — Тя го погледна в очите и ръката и започна да разкопчава ризата му. — Тази вечер ще трябва да се задоволиш само с мен.

Тя го бутна да легне на гръб и свали панталоните му. После се изправи и с едно движение свали роклята си. Отдолу бе гола. Силуетът й приличаше на абаносова статуя на фона на тъмното, отрупано със звезди небе и сърповидната луна над рамото й.

Люба коленичи и опипа мускулите на гърдите му, после проследи с ръка очертанията на тялото му надолу. Обхвана с шепи неговата ерекция и я насочи към устата си. Нежно го погали с езика си. Когато почувства неговите пулсации, тя го възседна и бавно се наниза на члена му.

— Добре ли ти е, любими? — пошепна тя.

Дани й отговори със стон на задоволство и започна да се движи нагоре-надолу.

— Не, не, не се движи — каза тя с дрезгав глас, хващайки неговия ритъм. — Просто лежи неподвижно, гледай нагоре, брой звездите. — Тя се изкиска тихо. — Брой бавно и преди да стигнеш до девет, че видиш една комета, която минава пред луната.

 

 

Когато се върнаха в хотелската стая, Дани се изпъна на леглото до Люба изтощен. Пое дълбоко въздух, задържа го за момент и после издиша енергично.

— Щастлива ли си? — попита той.

— Много.

В тъмнината Дани можа да различи доволното изражение на лицето й. Тя бе намерила още един начин да му достави удоволствие. Придърпа я по-близо до себе си и я взе в обятията си.

— О, това ми харесва — каза тя. — Кара ме да се чувствам в безопасност. Както когато ходех по опънатото въже, паднах и Йозеф ме хвана.

— Разбирам какво имаш предвид. Когато бях дете, паднах от покрива на плевнята, но никой не ме хвана. — Той се изсмя леко. — После сестра ми ме взе, заведе ме в къщата и ме сложи на леглото. Хубаво е да се грижат за теб.

Тя промърмори сънливо:

— Разкажи ми още…

Той целуна косата й. Люба се сгуши още по-плътно към него и се унесе в сън.

Дани остана буден. Искаше да й разкаже повече. Искаше да й каже, че го е накарала да се чувства достатъчно сигурен, за да си спомни нещата, които бе потиснал в продължение на четиридесет години. Имаше също и толкова хубави спомени. Защо се бе лишил от тях? Тя събуди у него желание да си ги припомня. Дали това бе, защото му напомняше на Рахел?

Люба бе странно същество, пълно със загадки. В един момент го плашеше със своята безцеремонност, в друг го обезоръжаваше с уязвимостта си. Бе винаги откровена. Казваше точно това, което чувстваше, точно, което мислеше. Думата срам не съществуваше в речника й. А той живееше с него всеки ден.