Нора Робъртс
Горещ лед (9)

Глава 9

След половин час Уитни разбра, че ламбата ще я задуши. Денят бе такъв, че за нея бе най-добре да носи колкото може по-малко дрехи и да се въздържа максимално от действия. Вместо това тя бе омотана в една торба с дълги ръкави, с дълги поли, увита с метри ламба и ангажирана с разстоянието от трийсет мили, което трябваше да премине пеша.

Тази история ще бъде гвоздеят на нейните мемоари — реши тя. „Пътувания с моето прасе.“

Във всеки случай тя започна да се привързва към малкия приятел. Той имаше важна, поклащаща се походка, пристъпваше, кимайки с глава постоянно наляво и надясно, сякаш водеше процесия. Тя се питаше как ли ще му хареса едно презряло манго.

— Знаеш ли — реши Уитни, — той е доста сладък.

Дъг погледна надолу към прасенцето.

— Той ще бъде още по-сладък на скара.

— Това е отблъскващо. — Тя го изгледа продължително, възмутено. — Ти няма да го направиш.

Не, той не би го направил само защото нямаше подходящ стомах за такава храна. Но нямаше и причина да дава на Уитни да разбере, че той има деликатен стомах. Ако му се налагаше да яде шунка, той искаше преди това да е добре консервирана и опакована.

— Имам такава рецепта за вкусно свинско. Заслужава си теглото в злато.

— Просто си я запази в картотеката — каза тя рязко. — Това малко прасенце е под моя защита.

— Работих три седмици в един китайски ресторант в Сан Франциско. Преди да напусна града, притежавах рубинена огърлица от най-високата класа, която се намира извън музеите, една черна перлена игла за вратовръзка, голяма като яйце на червеношийка, и едно тефтерче, пълно със страхотни рецепти. — Всичко, което му бе останало, бяха рецептите. Те го удовлетворяваха. — През нощта мариноваш свинското. Толкова е крехко, че се разтапя в чинията.

— Млъквай.

— Със сос от подправки се прави една много фина обвивка. След това се пуска на грил.

— Твоят коефициент за интелигентност е изцяло в стомаха.

Пътят ставаше все по-равен, гладък и широк с отдалечаване от хълмовете. Източната равнина бе пищна, зелена и влажна. А също и много открита, според размишленията на Дъг. Той се огледа наоколо и видя телефонни жици. Това е недостатък. Димитри може да изпраща заповедите си бързо по телефона. Откъде? Дали той бе на юг, знаейки целта, към която Дъг така отчаяно се стремеше? Или много близо зад тях, затваряйки кръга?

Те бяха следени, в това той бе сигурен. Усещаше това чувство и не можеше да се отърси от него откакто напуснаха Ню Йорк. И все пак… Дълг намести едната кошница. Не можеше да избегне усещането, че Димитри знае посоката и търпеливо чака да хвърли мрежата. Дъг се огледа наоколо отново. Щеше да спи по-леко, ако знаеше от коя посока го преследват.

Въпреки че не смееха да рискуват, ползвайки бинокъла, те можеха да видят широки, добре поддържани плантации, с дълги ивици равна земя, подходящи за приземяване на хеликоптер. Навсякъде избуяваха цветя, за да прегорят от жегата. Прахолякът от пътя покриваше цветовете, без да ги прави по-малко екзотични. Гледката бе чудесна, денят ясен. Толкова по-лесно да забележиш двама души и едно прасенце, пътуващи по източния път. Той поддържаше добро темпо, надявайки се да настигнат някоя група пътници, с които могат да се смесят. Един поглед към Уитни му напомни, че смесването не бе проста работа.

— Налага ли се да ходиш, сякаш си тръгнала към „Блумингдейлс“?

— Моля? — Тя се бе унесла във воденето на прасенцето и се питаше дали то може да бъде по-интересен любимец от кучето.

— Ходиш разкошно, опитай се по-скромно.

Тя изпусна дълга мъчителна въздишка.

— Дъглас, налага се да нося този непривлекателен тоалет и да водя на връвчица едно прасе, но няма да се правя на скромна. Сега защо не престанеш да се заяждаш и не се радваш на пътуването. Всичко е красиво и зелено, а въздухът ухае на ванилия.

— Там има плантации, където я отглеждат. — А в една плантация има превозни средства. Той се питаше дали ще бъде много рисковано просто да вземат едно.

— Наистина ли? — поглеждайки към слънцето, тя сви очи. Полята бяха широки и много зелени, мяркаха се хора. — Тя расте в малка шушулка, нали? — запита лениво. — Винаги ми е харесвала миризмата на тези тънки, бели свещички.

Той й отправи нежен поглед. Бели свещи, бяла коприна. Това бе нейният стил. Оставяйки тази мисъл настрани, той насочи вниманието си отново към полята, през които преминаваха. Все пак на тях работеха вече доста хора, а беше и прекалено открито, за да се опитва да свие някой пикап в момента.

— Климатът определено става тропически, нали? — изнемогвайки от жега, тя попи челото си с опакото на дланта.

— Пасатът носи влагата. Ще бъде горещо и влажно чак до следващия месец, но ние изтървахме сезона на циклона.

— Това е добра новина — измърмори тя. Помисли си, че всъщност може да види топлината, надигаща се на вълни от пътя. Странно, това предизвика прилив на носталгия за Ню Йорк в разгара на лятото, когато топлината бълваше над тротоарите и човек можеше да се задави от миризмите на пот и изтощение.

Би бил прекрасен един късен обяд в Палм Корд, с ягодов крем и айскафе във високи чаши. Тя поклати глава и си нареди да мисли за друго.

— В ден като този бих предпочела да бъда на остров Мартиника.

— Кой не би искал?

Пренебрегвайки заядливия тон, тя продължи:

— Имам приятел с вила там.

— Сигурно.

— Може би си чувал за него — Робърт Медисън. Пише шпионски трилъри.

— Медисън? — изненадан, Дъг отново й обърна внимание. — „Символът на рибата“?

Впечатлена, че той бе казал заглавието на книгата, която според нея бе най-добрата работа на Медисън, тя го изгледа под периферията на шапката.

— Наистина си чел книгите му, така ли?

— Да. — Дъг намести кошниците. — Успях да стигна малко след „Виж как ръми“.

Тя вече бе преценила това за себе си.

— Не бъди раздразнителен. Просто се случи така, че аз съм негова много голяма почитателка. Познаваме се от години. Боб заживя в Мартиника, когато службите за сигурност направиха живота му неудобен в Америка. Вилата му е много приятна, с красив изглед към морето. Точно сега бих седнала до басейна на терасата с огромни цветя, за да гледам полуголите хора, играещи на плажа.

Това беше също нейният стил — помисли си той, раздразнен необяснимо защо. Басейни с тераси, зноен въздух, момчета в бели костюми, сервиращи напитки върху сребърни подноси, докато някоя шушумига с повече външност, отколкото ум, разтрива плажно масло по гърба й. Той бе вършил както обслужването, така и разтриването навремето и не можеше да каже дали предпочита едното пред другото, тъй като печалбата и от двете бе добра.

— Ако нямаш какво друго да правиш в ден като този, какво би предпочел?

Той се пребори с образа на Уитни, излегнала се полугола в шезлонга, с кожа, лъскава от маслото.

— Ще бъда в леглото — й каза той — с някоя даровита рижа мадама със зелени очи и големи…

— Доста елементарна фантазия — прекъсна го Уитни.

— Аз имам елементарни желания.

Тя се престори, че се прозява.

— Сигурна съм, че и нашето прасенце е като теб. Виж — продължи тя, преди той да може да отвърне, — нещо идва.

Той видя прашния облак на пътя пред тях. Мускулите му се стегнаха, той се огледа надясно и наляво. Ако е необходимо, можеха да избягат през полето, но едва ли щяха да стигнат далеч. Ако техните импровизирани костюми не свършеха работа, всичко щеше да приключи след минути.

— Само дръж главата си наведена — каза той на Уитни. — Не ме интересува доколко е против желанието ти, но се старай да изглеждаш скромна и послушна.

Тя врътна глава така, че го изгледа под периферията на сламената шапка.

— Нямам ни най-малка представа как.

— Наведи глава и продължавай да вървиш.

Моторът на камиона работеше мощно и равномерно. Въпреки че боята беше покрита с прах, Дъг можеше да установи, че е сравнително нов. Беше чел, че много от собствениците на плантации бяха заможни и забогатяваха от продажбата на ванилия, кафе и карамфил, които растяха в тази област. С приближаването на камиона той намести багажа така, че по-голяма част от лицето му бе скрито. Стегна се. Камионът бавно намали, докато преминаваше покрай тях. Всичко, което той можа да си помисли, бе: колко бързо можеха да стигнат до брега, ако имаха възможност да свият някой камион.

— Маскировката свърши работа. — Уитни повдигна глава и се захили. — Той мина точно покрай нас, без да ни погледне.

— Най-често, ако ти показваш на хората онова, което очакват да видят — те не виждат нищо.

— Колко дълбоко.

— Човешка природа — подхвърли той, все още съжалявайки, че не е зад волана на камиона. — Влизал съм в много хотелски стаи, носейки червено сако на нощен портиер и петдоларова усмивка.

— Ти ограбваш хотелите посред бял ден?

— В повечето случаи хората не са по стаите си през деня.

Тя обмисли това за момент, след това поклати глава.

— Това не ми изглежда много вълнуващо. Друго си е да се вмъкваш в полунощ в черен костюм, с фенерче, докато хората спят в същата тази стая. Ето я възбудата.

— И по този начин получаваш между десет и двайсет години.

— Рискът е допълнение към тръпката. Бил ли си в затвора някога?

— Не. Това е едно от малките удоволствия в живота, които никога не съм изпитвал.

Тя кимна. Това потвърждаваше мнението й, че той бе добър в работата си.

— Кое беше най-голямото ти изпълнение?

Въпреки че потта се стичаше свободно по гърба му, той се разсмя.

— Господи, откъде взе тази терминология? Нов прочит на „Старски и Хъч“?

— Хайде, Дъглас, това се нарича убиване на времето. — Ако тя не убиваше времето, щеше да колабира на пътя, препъвайки се от огромно изтощение. Веднъж бе решила, че никога не ще изпитва такава жега и неудобства, както по време на катеренето през планините. Тогава бе сбъркала. — В твоята богата кариера би трябвало да имаш едно голямо изпълнение.

В момента той не каза нищо, докато гледаше по безкрайния прав път. Но той не виждаше праха, неравностите, късите сенки от изливащото се обедно слънце.

— Имах в ръцете си диамант, голям колкото юмрука ти.

— Диамант? — Така се случи, че тя имаше слабост към диамантите. Техният леден блясък, скритите цветове, суетността да ги носиш.

— Да, не просто скъпоценен камък, а голям бляскав прадядо. Най-красивото парче лед, което някога съм виждал. Диамантът „Сидней“.

— „Сидней“. — Тя спря, зяпвайки. — Господи, той е четирийсет и осем карата съвършенство. Помня, че беше на една изложба в Сан Франциско преди три, не, четири години. Беше откраднат… — Тя спря изненадана и силно впечатлена. — Ти?

— Това е вярно, скъпа. — Той се наслади на огромната изненада, изписана на лицето й. — Държах в ръцете си това копеле. — Той гледаше надолу към празната си длан, спомняйки си. Сега тя бе одраскана от тичането през гората, но той можеше да види в нея диаманта, който блестеше към него. — Кълна ти се, че можеш да почувстваш топлината от него, да видиш стотици различни картинки, като го поставиш срещу светлината. — То бе нещо подобно на това да държиш в ръце една студена блондинка, докато нейната кръв стане гореща.

Тя можеше да го почувства, събуждането, чисто физическата тръпка. Откакто бе получила първия си наниз перли, Уитни често бе забождала и окачвала диаманти и други лъскави скъпоценни камъни. Това я радваше. Но удоволствието да си представиш, че държиш диаманта „Сидней“, бе много по-дълбоко — да го извадиш от неговата хладна, стъклена кутийка и да наблюдаваш как светлината и животът блещукат в ръката ти.

— Как успя?

— Мелвин Файн Щайн. Червеят. Малкото животно бе мой партньор.

Уитни видя присвиването на устата му и разбра, че историята няма да има хепиенд.

— После?

— Червеят спечели прозвището си по доста причини. Той беше висок четири фута и шест инча (около един метър и петдесет сантиметра). Кълна се, че можеше да се промъкне в процепа под вратата. Той имаше плана на музея, но нямаше акъл да надхитри системата за сигурност. Тук се намесих аз.

— Ти се справи с алармите?

— Всеки си има специалност. — Той се върна назад, назад през годините в Сан Франциско, където дните бяха мъгливи, а нощите студени. — Ние подготвяхме тази работа седмици, пресмятайки и най-малката възможност. Алармената система беше приказна, най-добрата, на която някога съм попадал. — Този спомен бе приятен, предизвикателството на системата и логиката, с която той я бе надхитрил. С един компютър и цифри човек би могъл да открие много по-интересни отговори от баланса на чековата си книжка.

— Алармените системи са като жените — размишляваше той. — Те те настървяват, намигат ти. С малко чар и подходящи умения ти разбираш кое ги кара да функционират. Търпение — говореше си тихо той, кимайки на себе си. — Верният подход — и ти ги хващаш точно където искаш.

— Пленителна аналогия, сигурна съм. — Тя го наблюдаваше студено под периферията на шапката си. — Човек дори би казал, че те имат навика да изключват, когато ги провокираш.

— Да, но не и ако ти поддържаш една стъпка преднина.

— По-добре е да продължиш с историята си, преди да навлезеш в тези дълбоки води, Дъглас.

Умът му бе назад в Сан Франциско, през една студена нощ, когато мъглата идваше на дълги талази и покриваше земята.

— Влязохме през канализацията, това бе по-лесно за Червея, отколкото за мен. Трябваше да опъна едно въже и да се придвижа на ръце, защото подовете бяха опасани с жици. Успях, Червеят имаше тромави ръце и не бе достатъчно висок, за да стигне до мястото, където бе изложен диамантът. Наложи се да вися надолу с главата над стъклената клетка. Отне ми шест и половина минути да прережа стъклото. След това го взех.

Тя можеше да го види: Дъг висящ на краката си над клетката, облечен в черно, докато диамантът блестеше срещу него.

— Диамантът „Сидней“ никога не бе намерен.

— Така е, скъпа — това е тема на една малка статия от книгата, която нося в раницата си. — Нямаше начин, по който да й обясни удоволствието и възбудата, които изпита, когато прочете статията.

— Щом е бил у теб, защо не живееш във вила на остров Мартиника?

— Хубав въпрос — с нещо средно между усмивка и гримаса той поклати глава. — Да, това е дяволски хубав въпрос. Имах го — изрече сякаш на себе си той. Наклони под ъгъл периферията на сламената си шапка и погледна накриво към слънцето. — За една минута аз бях едно богато копеле. — Все още можеше да си го представи, да почувства почти сексуалното усещане от висенето над клетката, държейки блестящото парче лед в ръката си и светът под краката му.

— Какво се случи?

Представата и чувството изчезнаха като диамант, разцепен от небрежна обработка.

— Започнахме да се измъкваме. Както ти казах, Червеят можеше да се провира през канализацията като глист, докато изляза — той бе изчезнал. Малкото чудовище бе задигнало камъка от чантата ми и се покри някъде. За да сложи капак на всичко, той се обади анонимно в полицията. Бяха направили засада в хотела ми, когато се върнах. Офейках изплашено само с ризата на гърба си. Тогава прекарах известно време в Токио.

— А какво стана с Червея?

— Последно за него чух, че си е купил уютна яхта и е открил тежкарско плаващо казино. Някои от следващите дни… — За момент фантазията му го подтикна да продължи, но сви рамене. — Както и да е, тогава за последен път взех партньор.

— Досега — му напомни тя.

Той погледна надолу към нея с присвити очи. Беше върнат в Мадагаскар и нямаше никаква студена мъгла. Имаше само пот, болка в мускулите и Уитни.

— Досега.

— В случай че имаш някакво намерение да имитираш своя приятел Червея, запомни, Дъглас, че няма да се намери достатъчно дълбока дупка, за да се скриеш в нея.

— Сладурче… — Той я щипна по брадичката. — Вярвай ми.

— Без мен, благодаря.

Известно време те крачеха мълчаливо — Дъг, преживявайки всяка стъпка от работата по диаманта „Сидней“ — напрежението, хладната концентрация, която поддържаше кръвта много спокойна и ръцете много стабилни, трепетното усещане да държиш света в ръцете си, дори и само за момент. Той щеше да го изпита отново. Това поне си обещаваше със сигурност.

Този път нямаше да бъде „Сидней“, а кутия със скъпоценни камъни, покрай която „Сидней“ може да изглежда като награда от томбола. Този път никой няма да му я отнеме — нито някое кривокрако джудже, нито някоя квалитетна блондинка.

Твърде много пъти бе имал дъгата в ръцете си и винаги виждаше как тя изчезва. Това е нормално, ако ти си причиниш загубата с глупост или малшанс. Но когато имаш неблагоразумието да се довериш на някого… винаги това е бил един от неговите големи проблеми. Дори да крадеше, той бе почтен. Посвоему, предполагаше, че и други хора са такива, докато се окажеше с празни джобове.

Диамантът „Сидней“, размишляваше Уитни, нито един второкласен престъпник не би се опитал да го открадне, нито щеше да успее. Историята потвърждаваше за сетен път онова, което тя бе мислила през цялото време. Дъг Лорд беше играч от висока класа със свой собствен маниер. Освен това имаше още едно нещо — той ще се разпореди много собственически със съкровището, когато го намерят, ако въобще го намерят. Това бе нещо, за което тя ще трябва да помисли внимателно.

Разсеяно, тя се усмихна на две деца, притичали през полето от лявата й страна. Може би техните родители работеха на плантацията, може би я притежаваха. Все пак животът им е прост, мислеше тя. Бе интересно да установиш колко привлекателна може да бъде простотата понякога. Тя почувства как памучната рокля се търка в кожата на раменете й. Както и да е, има какво да се каже и в полза на лукса. И то твърде много.

При звука на двигателя зад тях и двамата се стреснаха. Когато се обърнаха, камионът практически връхлиташе върху тях. Ако трябваше да бягат, нямаше да могат да спечелят и няколко метра даже. Дъг се наруга отново и отново, когато шофьорът се наведе през прозореца и ги повика.

Този камион не бе нов модел, като преминалия преди него, нито бе развалина като джипа от Мерина. Двигателят работеше достатъчно добре, докато камионът вървеше по средата на пътя. Каросерията бе натоварена със стока — от гърнета и кошници до дървени столове и маса.

Пътуващ търговец, реши Уитни, вече оглеждайки какво може да предложи. Тя се запита колко ли би поискал за шареното глинено гърне. То би стояло доста добре върху масата със сбирка от кактуси.

Шофьорът сигурно е от племето бетсимисарака, премисляше Дъг, съдейки по областта, в която се намираха, и по европейския акцент на неговата забележка. Той се бе засмял широко, показвайки уста със здрави, бели зъби, докато махаше да се приближат към камиона.

— Добре, какво ще правим сега? — попита тихо Уитни.

— Мисля, че току-що си уредихме автостоп, скъпа — независимо от това дали го искаме, или не. По-добре да дадем нова възможност на твоя френски и на моя чар.

— Нека просто да използваме моя френски, а? — забравяйки да изглежда скромна, тя тръгна към камиона. Докато се взираше под периферията на шапката си, тя удостои шофьора с най-добрата си усмивка и много бързо измисли историята.

Тя и нейният съпруг — макар че тя трябваше за малко да преглътне думата — пътуваха от тяхната ферма в планините до брега, където живее нейното семейство. Майка й, реши тя на място, беше болна. Тя забеляза, че любопитните му тъмни очи оглеждаха лицето й, бледо и официално под обикновената сламена шапка. Без да нарушава ритъма, Уитни изстреля едно обяснение. Очевидно убеден, шофьорът направи жест към вратата. Той пътуваше към брега — те бяха добре дошли да се возят с него. Навеждайки се, Уитни взе прасенцето.

— Хайде, Дъглас, имаме си нов шофьор.

Дъг укрепи кошниците между багажа в каросерията, след това се качи в кабината до нея. Късметът може да играе във всяка посока, той знаеше това достатъчно добре. Този път му се искаше да повярва, че късметът е на негова страна.

Уитни сложи прасенцето в скута си, сякаш бе малко, уморено дете.

— Какво му каза? — я попита той, докато кимаше и се усмихваше на шофьора.

Уитни въздъхна, наслаждавайки се на удобството да бъде повозена.

— Казах му, че отиваме към брега. Майка ми е болна.

— Съжалявам да го чуя.

— Това е една история почти за смъртен одър, така че не изглеждай толкова щастлив.

— Майка ти никога не ме е обичала.

— Това е страничен въпрос. Освен това, ясно е, че тя искаше да се омъжа за Тад.

Той направи пауза, за да предложи една от малкото им останали цигари на шофьора.

— Тад кой?

Тя се зарадва на сбръчкването на лицето му и поглади с ръка полите си.

— Тад Карлис IV. Не ревнувай, скъпи — в крайна сметка аз избрах теб.

— Какъв късмет — измърмори той. — Как ще се оправиш с факта, че ние не сме местни хора?

— Аз съм французойка. Баща ми беше морски капитан, който се установи на брега. Ти беше учител във ваканция. Ние се влюбихме лудо един в друг, оженихме се въпреки несъгласието на нашите родители и сега разработваме една малка ферма в планините. Между другото ти си англичанин.

Дъг претегли версията в главата си и реши, че той нямаше да измисли по-добра.

— Добре разсъждаваш. От колко време сме женени?

— Не знам, защо?

— Просто се питах дали трябва да изглеждам влюбен или отегчен.

Уитни присви очи.

— Цуни ме отзад.

— Дори да сме младоженци, мисля, че няма да е редно да проявявам толкова голяма привързаност пред хората.

Едва сподавяйки кикотенето си, Уитни затвори очи и си представи, че се намира в плюшена лимузина. След секунди главата й се отпусна кротко на рамото на Дъг. Прасето грухтеше леко на скута й.

Тя сънуваше, че заедно с Дъг са в малка, елегантна стая, осветена от свещници, в която се чувстваше дъх на ванилия. Тя носеше коприна, бяла и достатъчно тънка, за да прозира силуетът на тялото й. Той бе целият в черно.

Тя разпозна погледа в очите му, внезапното потъмняване на това чисто, чисто зелено, преди неговите умели ръце да се плъзнат от тялото й и устата му да се долепи до нейната. Тя бе въздушна, ефирна, не можеше да докосне пода с крака, но въпреки това можеше да усети всяка извивка и линия, когато тялото му се притискаше към нейното.

Усмихнат, той се отдели от нея и посегна за бутилка шампанско. Сънят бе толкова ясен, че тя можеше да види капчиците вода по стъклото на бутилката. Той извади тапата, тя изхвърча с оглушителен звук. Когато погледна отново, той държеше в ръка само една нащърбена бутилка. На вратата падаше сянката на един мъж и светлината на слънцето.

Те се промъкваха през една малка, тъмна дупка. По нея се стичаше пот. Някак си тя разбра, че минават през канализационни тръби, при все че те изглеждаха като тунел на пещера — тъмни, усойни, задушни.

— Още малко по-напред.

Тя го чу да говори и видя нещо блестящо пред себе си. Това бе светлина, искряща от обработените стени на огромен диамант. За момент тя изпълни тъмнината с буйно, почти религиозно сияние. След това тя изчезна, а Уитни бе застанала сама на един гол хълм.

— Лорд, копеле такова!

— Събуди се и засияй, скъпа. Тук е нашата спирка.

— Ти, червей — мърмореше тя.

— Това не е начин да разговаряш със своя съпруг.

Отваряйки очите си, тя погледна към неговото смеещо се лице.

— Ти, копе…

Той прекъсна ругатнята, целувайки я силно и продължително. С устни, много близо до нейните, той я ощипа.

— Предполага се, че ние сме влюбени, скъпа. Нашият приятел шофьорът може да схване някои от по-грубите английски изрази.

Замаяна, тя стисна очи, след това ги отвори отново.

— Сънувах.

— Да, звучеше така, като че ли аз не се представих много добре.

Дъг скочи от кабината, за да вземе кошниците отзад.

Уитни поклати глава, за да се разбуди, след това погледна през предното стъкло. Някакъв град. Той бе малък по всички стандарти и въздухът имаше миризма, която остро навеждаше на мисълта за риба. Но това бе град все пак. Така възбудена, сякаш озовала се в Париж в априлска утрин, Уитни скочи от камиона.

Град означаваше хотел. Хотел, означаваше вана, топла вода, истинско легло.

— Дъглас, ти си чудесен! — с прасето, притиснато и скимтящо между тях, тя го прегърна.

— Господи, Уитни — ти качваш прасето върху мен.

— Абсолютно чудесен — каза тя отново и го дари с темпераментна усмивка.

— Добре, така да е. — Той установи, че ръката му може да седи доста удобно на кръста й. — Но преди малко аз бях червей.

— Преди малко аз не знаех къде се намираме.

— Сега знаеш ли? Защо не ме информираш?

— В един град. — Притискайки прасенцето към себе си, тя се завъртя. — Топла и студена течаща вода, с мека мебел и матраци. Къде е хотелът? — заслонявайки очи, тя започна да се оглежда.

— Виж, не бях планирал да останем…

— Ето го — каза тя триумфално.

Той бе чист и без претенции, повече приличаше на хан, отколкото на хотел. Това бе град на моряци, рибари, в близост до Индийския океан. Един висок вълнолом се издигаше, за да предпази града от високите сезонни приливи. Тук и там бяха разпрострени мрежи да съхнат на слънцето върху вълнолома. Имаше палмови дървета и пищни, оранжеви цветя, които се виеха по дървената облицовка на сградите.

На един телефонен стълб чайка бе направила гнездо и спеше в него. Правата линия на морския бряг не позволяваше да се създаде пристанище, но малкият градец очевидно се радваше на повърхностен туристически интерес от време на време.

Уитни вече благодареше на шофьора. Въпреки че бе изненадан, на Дъг сърцето не му позволи да й каже, че не могат да останат. Той бе планирал да набавят провизии и да уредят транспорта на брега, преди да продължат. Той я видя, че се усмихва на техния шофьор.

Една нощ няма да навреди, реши той. Можеха да тръгнат рано сутринта. Ако Димитри бе наблизо, поне Дъг щеше да има стена зад гърба си за няколко часа. Стена зад гърба си и няколко часа да планира следващата си стъпка. Той прехвърли кошниците през рамо.

— Дай му прасето и му кажи довиждане.

Уитни се усмихна за последен път на шофьора и тръгна да пресича улицата. Под краката им имаше мидени черупки, които се чупеха в прахта, смесвайки се с оскъдния, едрозърнест пясък.

— Да оставя нашия първороден син на някакъв си пътуващ търговец? Наистина, Дъглас, това ще бъде сякаш сме го продали на циганите.

— Много мило — сега разбирам, че у тебе може да се събуди чувство на привързаност.

— Това може да се отнася и за теб, ако не мислиш със стомаха си.

— Но какво, по дяволите, ще правим с него?

— Ще му намерим достоен дом.

— Уитни — непосредствено преди хана, той я хвана за ръката. — Та това е дебело парче бекон, а не някаква си елитна померанска порода.

— Ш-ш-ш! — прегръщайки прасето, за да го предпази, тя влезе вътре.

Бе приятно хладно. На тавана лениво се въртяха вентилатори, които я накараха да си мисли за „Рикс“ в „Казабланка“. Стените бяха боядисани в бяло, а подовете — от тъмно дърво, набраздено, но чисто. Някой бе окачил избелели тъкани рогозки по стените, това бе единствената украса. Няколко души седяха на масите и пиеха тъмна, златиста течност в дебели чаши. Уитни долови уханието на нещо неопределено и много приятно през отворената врата в задната част на помещението.

— Задушена риба — тихо каза Дъг, а стомахът му изкъркори. — Нещо близко до рибена чорба с лек привкус на… розмарин — каза той, притваряйки очи. — И малко чесън.

Тъй като устата й се напълни, Уитни бе принудена да преглътне.

— Това ми звучи като обяд.

Една жена излезе през вратата, изтривайки ръце в бяла, голяма престилка, която, като параден флаг, бе променила цвета си от нейното готвене. Въпреки че лицето й бе дълбоко набраздено, а ръцете й показваха много труд и години, тя носеше косата си сплетена на игриви плитки като младо момиче. Тя огледа Уитни и Дъг, погледна към прасето само за секунда, после заговори на бърз английски със силен акцент. Край на маскировката на Дъг.

— Искате стая?

— Разбира се, моля ви — опитвайки се да не гледа зад жената към вратата, откъдето идваше съблазнителната миризма, Уитни се усмихна.

— Жена ми и аз бихме искали стая за тази нощ, баня и обяд.

— За двама — каза жената, после погледна отново към прасето. — Или за трима?

— Видях малкото прасенце да се щура покрай пътя — започна да импровизира Уитни. — Не ми се искаше да го оставям. Сигурно знаете някой, който да се грижи за него.

Жената погледна прасето по начин, който накара Уитни да го стисне по-здраво. После се усмихна.

— Моят внук ще се погрижи за него. Той е на шест годинки, но е сериозен. — Жената протегна ръце и Уитни неохотно й подаде скорошния си любимец. Хващайки прасенцето под едната си мишница, жената бръкна в джоба за ключовете си. — Тази стая е готова, по стълбите и втората врата вдясно. Вие сте добре дошли.

Уитни я наблюдаваше как се върна в кухнята с прасенцето под мишница.

— Хайде, хайде, скъпа — всяка майка някой ден трябва да се раздели с децата си.

Тя изсумтя и тръгна към стълбите.

— Дано да не бъде в менюто довечера.

Стаята бе доста по-малка от пещерата, в която бяха спали. Но на стената имаше няколко весели морски пейзажа, а леглото бе застлано със старателно изгладена, щампована на цветя покривка. Банята не бе нещо повече от една ниша, отделена от стаята с бамбукова завеса.

— Небеса. — Уитни одобри с един поглед стаята и се хвърли по корем на леглото. То миришеше само леко на риба.

— Не зная колко е небесна стаята — той провери ключалката на вратата и установи, че е здрава, — но ще свърши работа, докато сме тук.

— Аз ще легна във ваната и ще остана с часове.

— Добре, ти си първа смяна. — Безцеремонно той хвърли кошниците на пода. — Аз ще се огледам наоколо и ще видя какъв транспорт можем да вземем от брега.

— Бих предпочела един хубав, внушителен мерцедес — въздъхвайки, тя положи глава на ръцете си. — Но ще се съглася и на една каручка с трикрако пони.

— Може би ще открия нещо междувременно. — Без да разчита на шанса, той измъкна плика от раницата и го сложи на гърба си под ризата. — Да не изхабиш всичката топла вода, скъпа, аз се връщам.

— Не забравяй да се обадиш на румсървис, нали? Мразя, когато сандвичите с препечени филийки закъсняват. — Уитни чу вратата да се затваря и се протегна блажено. Колкото много й се искаше да заспи, толкова повече й се искаше да се изкъпе.

Надигайки се, тя съблече дългата памучна рокля и я остави да се свлече на земята.

— Моето уважение към твоята предишна собственица — промърмори тя, после хвърли сламената шапка като летяща чиния през стаята. Косата се спускаше като слънчева светлина по голата й кожа. Радостно, тя пусна докрай топлия кран и разрови раницата си за маслото за баня и шампоана. След десет минути бе потопена в гореща и благоуханна, освежителна вода.

— Небеса — каза тя отново и затвори очи.

Отвън Дъг бързо се разходи из града. Имаше няколко малки магазинчета със занаятчийски стоки, подредени на витрините, шарени хамаци висяха на куки под един чардак, на малка веранда пред една къща бяха наредени зъби от акула. Очевидно хората бяха привикнали към туристите и тяхната странна склонност да купуват безполезни неща. Миризмата на риба бе силна и се увеличаваше със спускането към пристана. Там той се възхити на лодките, на навитите въжета и разпънатите да съхнат мрежи.

Ако можеше да запази в лед свежа рибата, би се пазарил с някой рибар. Чудеса можеха да се направят с риба на открит огън, ако човек знае. Но преди всичко съществуваше проблемът, свързан с милите, които му оставаха да пропътува покрай брега и как той ще се справи с това.

Вече бе решил, че пътуването по вода ще бъде най-бързият и най-практичният начин. От картата в справочника знаеше, че реката, наречена Канал дес Пангаланес, може да ги отведе чак до Мароанцентра. Оттам трябваше да се придвижат пеш през дъждовната гора.

Той щеше да се чувства по-сигурен там с топлината, влажността и сигурното укритие. „Каналът“ бе най-добрият маршрут. Той се нуждаеше само от една лодка и от човек с умението да я управлява.

Забелязвайки едно магазинче, той се спря пред него. Не бе виждал вестник от дни и реши да купи един, дори ако зависеше от желанието на Уитни да превежда. Стигайки до вратата, той почувства моментно усещане за грешна ориентация. Отвътре чу невъзможния да бъде сбъркан здрав рок саунд на Пат Бенатар.

— Уцели ме с най-добрия си изстрел! — викаше тя, когато той отвори вратата. Зад тезгяха стоеше един висок, възслаб мъж, чиято матова кожа светеше от пот, докато се движеше на бийт ритъма, който се изливаше от малък, скъп, портативен стереокасетофон. Докато краката му играеха, той лъскаше страничното стъкло на тезгяха и пееше думите заедно с Бенатар.

— Изгори — викна той, след това се обърна към вратата, хлопнала се зад Дъг. — Добър ден — акцентът бе определено френски. Избелялата тенис фланелка, която носеше, имаше щампа, на която пишеше „Нюйоркски градски колеж“. Усмивката бе младежка и привлекателна. На лавиците зад него имаше дрънкулки, спално бельо, кутии и бутилки. Даже и някоя бакалия в Небраска не би била така добре заредена. — Мога ли да ви заинтересувам с някои сувенири?

— НГК? — запита Дъг, пристъпвайки по голия дървен под.

— Американец! — почтително, мъжът намали Бенатар до овладяно ръмжене, преди да подаде ръката си. — Вие сте от Съединените американски щати?

— Да. От Ню Йорк.

Младият мъж пламна като фишек.

— Ню Йорк! Моят брат — той посочи към фланелката си — учи в колеж там. Студентски обмен. Ще става адвокат, да, сър. Един преуспял човек.

Беше невъзможно да не се засмееш. С ръка, все още сграбчена от мъжа, Дъг леко се поклони.

— Аз съм Дъг Лорд.

— Жак Циранана. Америка — с явна неохота той пусна ръката на Дъг. — Догодина отивам там самият аз на посещения. Знаете ли Сохо?

— Да — и в този момент Дъг осъзна, че много му е липсвало. — Да, знам Сохо.

— Имам фотография — бъркайки под тезгяха, той извади една огъната снимка. Тя показваше висок, мускулест мъж в джинси, застанал пред Тауър Рекърдс.

— Това е брат ми — той купува записите и ми ги изпраща на касетки. Американска музика — продължи Жак. — Рокендрол. Какво ще кажеш за тая Бенатар?

— Голяма музика — съгласи се Дъг, връщайки снимката.

— И какво правиш тук, кога ще бъдеш в Сохо?

Дъг поклати глава. Понякога и той се питаше същото.

— Моята… а-а жена и аз пътуваме по брега.

— Ваканция? — Той хвърли бърз поглед на дрехите на Дъг, който беше облечен като най-бедния малагашки селянин, но в неговите очи притежаваше голям респект.

— Да, нещо като ваканция. — Ако човек не брои пищовите и тичането. — Мислех, че тя ще се зарадва да попътува по канала нагоре, нали знаеш пейзажа.

— Красива страна — съгласи се Жак. — Колко далеч?

— Дотук. — Дъг извади картата от джоба си и прекара пръст по маршрута. — Чак до Мароанцентра.

— Да попътува — измърмори Жак. — Два дни. Два дълги дни. На места каналът е труден за навигация. — Зъбите му блеснаха. — Крокодилите.

— Тя е стабилна — заобяснява Дъг, мислейки за нейната много чувствителна, много нежна кожа. — А бе от този вид жени, които обичат къмпинг и открити огньове. На нас само ни трябва добър водач и здрава лодка.

— Плащаш ли в американски долари?

Дъг присви очи. Изглежда късметът наистина бе на негова страна.

— Ще го уредим.

Жак заби палец в щампата на фланелката си.

— Тогава ще ви взема аз.

— Имаш ли лодка?

— Най-добрата лодка в града — сам съм я правил. Имаш ли стотачка?

Дъг погледна надолу към ръцете му. Те изглеждаха сръчни и здрави.

— Предплата — петдесет. Ще бъдем готови да тръгнем утре сутринта — осем часа.

— Доведи и твоята съпруга тук. Ще я уредим да попътува.

Без да знае за това какви удоволствия за нея имаше в магазинчето, Уитни бе полузадрямала във ваната. Всеки път, когато водата малко се охладеше, тя добавяше друга гореща. Ако зависеше от нея, можеше да прекара нощта тук. Главата й бе облегната на ръба на ваната, косата й — паднала надолу, мокра, блестеше.

— Опитваш за световен рекорд? — Дъг попита зад нея.

Изненадана, тя се надигна, така че водата се залюля опасно към ръба.

— Ти не почука — обвини го тя. — А аз заключих вратата.

— Аз я отключих — каза леко той. — Трябва да поддържам практика. Как е водата? — без да чака за отговор, той потопи пръста си. — Мирише на хубаво. — Погледът му играеше по повърхността. — Изглежда, твоите сапунени мехурчета започват да се пукат.

— Остават им няколко минутки. Защо не се отървеш от този безумен тоалет?

Захилвайки се, той започна да разкопчава ризата си.

— Мислех, че никога няма да ме попиташ.

— От другата страна на завесата — усмихната, тя разглеждаше пръста на крака си, подал се над водната повърхност, — аз ще изляза, така ще дойде твоят ред.

— Грехота е да хабим цялата тази хубава, топла вода. — Поставяйки ръцете на двата края на ваната, той се наведе над нея. — Щом сме партньори, трябва да делим.

— Ти така ли мислиш? — Устата му бе близо и тя бе много отпусната. Повдигайки се, тя прекара мокър пръст по лицето му. — Само че какво ти минава през ума?

— Един малък — нежно той докосна с устни нейните, — недовършен бизнес.

— Бизнес? — Тя се засмя и постави ръката си на врата му. — Искаш да преговаряме? — Импулсивно тя го дръпна и загубил баланс, той се хлъзна във ваната. Водата преля. Кикотейки се като ученичка, тя го гледаше как бърше мехурите от лицето си. — Дъглас, никога не си изглеждал по-добре.

Оплетен в нея, той се стараеше да избегне потопяването.

— Тя обича игрички.

— Добре, ти изглеждаше толкова загрял и потен — щедро тя предложи сапуна, след това се засмя отново, когато той започна да натрива прилепналата по него риза.

— Защо не ти пусна ръка? — преди тя да го избегне, той остави сапуна да се хлъзне от гърлото до кръста й. — Сякаш си спомням, че ми дължиш едно изтриване на гърба.

Все още развеселена, тя взе сапуна.

— А ти защо не…

И двамата се напрегнаха при почукването на вратата.

— Не мърдай — прошепна Дъг.

— Няма да се движа.

Измъквайки се, той излезе от ваната. Навсякъде течеше вода. Тя се плискаше в обувките му и той отиде до раницата си, за да вземе пистолета, който бе скрил в нея. Не бе го взимал в ръцете си от техния полет от Вашингтон. Не искаше повече да чувства в ръце оръжие.

Ако Димитри го беше открил, той не би могъл по-хитро да ги постави натясно. Дъг огледа прозореца зад себе си. Той може да скочи през него за секунди. После погледна към бамбуковата завеса. В една вана с изстиваща вода Уитни бе седнала гола и напълно беззащитна. Дъг за последен път огледа прозореца и възможността за бягство.

— Мамка му.

— Дъг…

— Тихо. — Държейки пистолета близо до себе си с цевта нагоре, той се придвижи към вратата. Бе време да опита отново късмета си.

— Да?

— Капитан Самбирано от полицията. На вашите услуги.

— Майната му. — Оглеждайки се бързо, Дъг пъхна пистолета в панталона си отзад. — Вашата карта, капитане? — напрегнат като пружина, Дъг открехна леко вратата и огледа картата, а после и мъжа. Можеше да разпознае ченгето от десет мили. Неохотно отвори вратата. — Какво мога да направя за вас?

Капитанът, нисък, топчест и европейски облечен, пристъпи вътре.

— Изглежда, ви прекъснах.

— Вземах душ. — Дъг видя локвичката, образувана в краката му и посегна за кърпа зад завесата.

— Извинете, мистър…

— Уолъс. Питър Уолъс.

— Мистър Уолъс. Имам обичай да поздравявам с добре дошъл всеки, който мине през нашия град. Нашите хора тук са тихи. — Капитанът леко потърка ръба на сакото си. Дъг забеляза, че ноктите му бяха подрязани и почистени. — От време на време се случват туристи, които не са изцяло запознати със закона или с нашите обичаи.

— Винаги с удоволствие ще съдействам на полицията — каза Дъг с широка усмивка. — Така се случва, че утре сутринта си тръгваме.

— Съжалявам, че не можете да удължите своя престой. Вие вероятно бързате?

— Питър… — Уитни се показа зад завесата с едно голо рамо. — Извинете ме. — Тя направи всичко възможно да се изчерви, докато мигаше бавно.

Независимо дали изчервяването стана, или не, но капитанът свали шапка и се поклони.

— Мадам.

— Моята съпруга — Кати. Кет, това е капитан Самбирано.

— Как сте?

— Очарован.

— Съжалявам, че точно сега не мога да изляза, виждате че… — Тя се огледа и се усмихна.

— Разбира се. Ще ме извините за безпокойството, госпожо Уолъс. Господин Уолъс, ако мога да ви помогна по време на вашия престой, моля, не се колебайте.

— Колко любезно.

Излизайки от стаята, капитанът се обърна.

— А в коя посока сте, мистър Уолъс?

— О, без посока — обясни Дъг. — Кати и аз сме абсолвенти. Учим ботаника. Така че намираме вашата страна много вълнуваща.

— Питър, водата изстива.

Дъг погледна през рамо, после отново към полицая и се захили.

— Сега ни е меден месец, нали разбирате?

— Естествено. Мога ли да ви поздравя за вашия вкус? Приятен ден.

— Да, довиждане.

Дъг затвори вратата, облегна се на нея и изруга:

— Никак не ми харесва това.

Увита в голяма хавлия, Уитни излезе през завесата.

— За какво мислиш, че бе всичко това?

— Откъде да знам. Но има едно нещо: когато ченгетата започнат да си пъхат носа наоколо, търся си друго място за настаняване.

Уитни изгледа продължително леглото с веселата покривка.

— Но, Дъг…

— Съжалявам, скъпа. Облечи се. — Той започна да сваля своите подгизнали дрехи. — Ще вземем една лодка малко по-рано от предвиденото.

 

 

— Имаш ли нещо ново? — След погалване на фигурката от стъкления шах Димитри придвижи пешката до офицера.

— Ние мислим, че те са тръгнали към брега.

— Мислите? — Когато Димитри щракна с пръсти, един прислужник, облечен в тъмен костюм, постави в ръката му висока кристална чаша.

— Има едно малко селище сред планините. — Ремо гледаше как Димитри отпива и преглъща със сухо гърло. Той не бе имал нито една нощ почивка от близо седмица. — Когато проверихме, семейството беше освирепяло. Някой ги ограбил, докато са били на полето.

— Ясно. — Виното бе отлично, но, разбира се, той бе донесъл със себе си собствени запаси. Димитри обичаше пътуванията, но не и неудобствата. — И какво по-точно бе взето от тези дрехи?

— Две сламени шапки, някои дрехи, кошници… — Той се поколеба.

— И? — подсказа Димитри, много леко, много внимателно.

— Едно прасе.

— Едно прасе? — повтори Димитри и се подсмихна. Ремо почти отпусна рамене. — Колко изобретателно. Започвам да съжалявам, че Лорд трябва да бъде ликвидиран. Добре бих могъл да ползвам човек като него. Продължавай, Ремо, по-нататък.

— Две деца са видели един амбулантен търговец с камион да взема на пътя мъж, жена и прасе късно тази сутрин. Запътили са се на изток.

Последва продължителна тишина. Ремо не би я нарушил дори ако имаше нож в гърба му. Димитри изучаваше виното в кристалната чаша, след това бавно отпи, разтягайки до безкрайност момента. Той можеше да чуе как нервите на Ремо се напрягаха и напрягаха. Погледът му се вдигна нагоре.

— Предлагам ти също да тръгнеш на изток, Ремо. Междувременно и аз ще се придвижа. — Той сложи ръка върху друга шахматна фигурка, наслаждавайки се на майсторството, на детайла. — Аз узнах района, към който нашите жертви са се запътили. Докато ти ги преследваш, аз ще ги чакам. — Той отново повдигна кристалната чаша до устата си, вдъхвайки дълбоко букета на виното. — Уморих се от хотели, макар че тук обслужването е наистина отлично. Когато посрещам нашата гостенка, бих искал да го направя с повече дискретност.

Поставяйки чашата на масичката, той вдигна белия цар и неговата царица.

— Да, аз наистина обичам да се забавлявам. — С бързо движение той счупи стъклените фигурки, удряйки ги една в друга. Парчета от тях звъннаха, падайки върху масата.