Нора Робъртс
Горещ лед (7)

Глава 7

Те изчакаха един час преди смрачаване. С голяма церемония, храна, вода и вино те бяха натоварени и получиха подаръци за предстоящото пътуване. Хората от мерина, изглежда, се чувстваха много доволни от визитата.

С жест на щедрост, който накара Дъг да мига, Уитни сложи няколко едри банкноти в ръцете на Луиз. Облекчението му, когато те бяха отказани, бе краткотрайно. За селото, бе настояла тя, а след това в пристъп на вдъхновение бе добавила, че парите ще изразят нейния респект и добри пожелания към предците.

Банкнотите изчезнаха в гънките на ризата на Луиз.

— Колко му даде? — Дъг запита, докато повдигаше претъпканата си раница.

— Само стотачка. — При израза на лицето му, тя го потупа по скулата. — Не ставай скъперник, Дъглас, не ти прилича — хъмкайки, тя извади бележника си.

— О, не. Ти ги даде, не аз.

Уитни отбеляза сумата с широк жест. Колонката на Дъг определено се увеличаваше.

— Ти играеш, ти плащаш. Все пак имам една изненада за теб.

— Каква? Десет процента отстъпка?

— Не ставай тъп. — Тя погледна към бумтящия двигател. — Транспорт. — Тя помаха с ръка.

Джипът определено бе видял и по-добри дни. Въпреки че светеше от скорошното миене, моторът работеше неравномерно и тракаше силно, докато един човек от мерина, със светла превръзка на челото, го караше по разбития път.

Като кола за измъкване, помисли си той, след секунди това ще заприлича на сляпо магаре.

— Няма да може да мине и двайсет мили.

— Двайсет мили ние няма да използваме нашите крака. Кажи благодаря, Дъглас, и престани да бъдеш груб. Пиер ще ни закара до провинция Таматаве.

Достатъчен бе един поглед към Пиер, за да се види, че той свободно бе употребил палмово вино. Ще имат късмет, ако не свършат ударени в някое оризище.

— Страхотно. — Песимистичен и усещайки главоболие от изпитото вино, Дъг каза довиждане на Луиз.

Уитни бе по-многословна и красноречива. Дъг се качи на горната седалка на джипа и опъна краката си.

— Включи задника си на скорост, сърце мое, след час ще се стъмни.

Усмихвайки се на хората от мерина, събрани около джипа, тя стъпи горе.

— Размърдай твоя, Лорд — поставяйки раницата в краката си, тя се наклони назад и махна с ръка през облегалката на хората. — Напред, Пиер!

Джипът се втурна напред, разтръска се и след това започна да се търкаля по пътя. Дъг усети главоболието му да се надига на малки безмилостни удари. Той затвори очи и си пожела да заспи.

Уитни лесно се справяше с пътуването, от което й тракаха зъбите. Тя бе напоена с вино, нахранена и забавлявана. Същото би могло да се каже и за някоя вечеря в „Клуб 21“ и за някое шоу на Бродуей. Но това тук бе уникално. Може би сега пътуването не бе с кабриолет през парка, но всеки с двайсет долара би могъл да се наслаждава на такова пътуване. Тя се друсаше по някакъв път в Мадагаскар в един джип, управляван от член на племето мерина, заедно с един крадец, който похъркваше леко на задната седалка. Това бе много по-интересно, отколкото едно спокойно пътуване през Сентръл Парк.

През по-голямата част от пътуването околността беше монотонна. Червени хълмове, почти обезлесени, широки долини, парцелирани на отделни полета. Бе станало прохладно със спускането на слънцето, но дневната пещ бе оставила пътя прашен. Прахолякът се надигаше от гумите и се напластяваше върху току-що измития джип. Виждаха се стръмно издигащи се планини, но отново боровете бяха рядкост. Това бе само скала и земя. Въпреки че имаше прилика, това бе основното пространство за развиване на въображението на Уитни.

Много мили — мислеше си тя. Мили, мили без да има нещо, което да попречи на небето, нещо, което да попречи на погледа. Тя усети, че е възможно тук да открие в известен смисъл себе си, и то така, че един обитател на градовете едва ли би я разбрал.

От време на време в Ню Йорк й липсваше небето. Когато това чувство се стоварваше върху нея, тя просто се качваше на някой самолет и отиваше там, накъдето настроението я насочваше, оставайки, докато премине неприятното чувство. Нейните приятели го приемаха, защото нищо не можеха да направят. Семейството й го приемаше, защото те все още чакаха настроенията й да се уталожат.

Сигурно бе от отдалечеността или от пълния стомах и ясното съзнание, но тя усети странно задоволство. То щеше да премине. Уитни познаваше себе си твърде добре, за да мисли другояче. Тя не бе привикнала на дълги периоди на хармония, а повече бе в ролята на човек, който наднича зад следващия ъгъл, за да види какво го чака.

Все пак засега тя се облегна назад в джипа и се порадва на спокойствието. Сенките се местеха, удължаваха се, ставаха по-плътни. Нещо бързо и малко прекоси пътя точно пред джипа. То стигна до скалите и се скри, преди Уитни да фокусира погледа си върху него. Въздухът започна да придобива онази кристална тишина, която трае само секунди.

Слънцето залезе ефектно. Тя трябваше да се обърне и да коленичи на седалката, за да види как небето на запад експлодира в цветове. Част от нейната професия бе свързана с вплитане на ивици и цветни нишки в платове и материи. Докато наблюдаваше, тя реши, че може да изпълни интериора на някое помещение в цветовете на залеза. Виолетови, златни, наситеносини и меки бледоморави цветове. Интересна и плътна комбинация. Погледът й се сведе надолу и остана спрян на Дъг, който спеше. Тази цветна комбинация ще му подхожда, реши тя. Брилянтният блясък, излъчването на сила, потиснатата напрегнатост.

Той не бе човек за леко възприемане, нито мъж, на когото можеш да се довериш; все пак, тя започна да си мисли, че бе от тези хора, които очароват. Като залез той можеше да се променя пред очите ти и да изчезне, докато гледаш. В момента, в който бе взел тая пушка в ръцете си, тя видя неговата суровост и си даде сметка, че ако се наложи и когато той прецени за необходимо, можеше да бъде така суров и с нея.

Тя се нуждаеше от повече опорни точки.

Леко движейки език между зъбите си, Уитни погледна надолу към пода. Раницата и плика бяха в краката му. Докато наблюдаваше лицето му за някакви признаци на събуждане, тя се наведе над него. Раницата бе доста далеч. Джипът подскочи, когато тя се надигна достатъчно, прехвърлена през облегалката, за да достигне целта. Дъг продължаваше леко да похърква. Пръстите й стигнаха до каишката на раницата. Съвсем леко започна да я повдига.

Чу се гръм, достатъчен, за да я накара да изхълца. Преди да има време да се отдръпне, джипът зави рязко, изпращайки я със сила на задната седалка.

Дъг се събуди с изкаран въздух и с Уитни, разперена върху гърдите му. Тя ухаеше на вино и плодове. Ръмжейки, той пусна ръка по бедрото й.

— Просто не можеш да си махнеш ръцете от мен.

Издухвайки косата от очите си, тя му се дръпна.

— Наблюдавах залеза отзад.

— Аха. — Ръката му се затвори върху нейната, стиснала все още ремъка на раницата. — Лепкави пръсти, Уитни. — Той цъкна с език. — Разочарован съм.

— Не знам за какво говориш — изпухтявайки, тя се опита да се изправи и извика на Пиер. Въпреки че разговорът на френски минаваше покрай ушите му, Дъг не се нуждаеше от превод, когато местният човек подритна предната дясна гума.

— Изтъркана. Няма оправяне. — Дъг започна да слиза от джипа, след това погледна през рамо, видя раницата си и я взе. Уитни също взе своята, преди да го последва. — Какво ще правиш? — попита я Дъг.

Тя погледна резервната гума, която изкарваше Пиер.

— Просто ще стоя тука и ще изглеждам безпомощна, разбира се. Освен ако ти не поискаш да телефонирам на пътна помощ.

Ругаейки, Дъг клекна и започна да освобождава гайките на джантата.

— Резервната гума е гладка като бебешко дупе. Кажи на нашия шофьор, че ние тръгваме пеш оттук. Той ще има късмет, ако тази гума го закара обратно в селото.

Петнайсет минути по-късно те седяха на средата на пътя и наблюдаваха как джипът отпътува, тръскайки се по камъните. Весела, Уитни хвана Дъг за ръка. Насекоми и малки птици бяха почнали песента си с показването на първите звезди.

— Малка вечерна разходка, скъпи?

— Колкото и да ми е неприятно да ти се противопоставям, трябва да намерим укритие и да направим лагера. След час ще бъде твърде тъмно. Ето там — реши той, — посочвайки към куп големи камъни. — Ще разпънем палатката зад тях. Не можем нищо да направим, ако ни търсят по въздуха, но поне няма да се виждаме от пътя.

— Значи смяташ, че те ще се върнат.

— Те ще се върнат. Всичко, което трябва да направим, е да не бъдем там.

Тъй като бе започнала вече да се пита дали въобще имаше дървета в Мадагаскар, Уитни бе доволна, когато стигнаха до гората. Това поне компенсираше раздразнението от ранното събуждане. Единственият кавалерски жест от негова страна бе поднесената в лицето чаша кафе.

Хълмовете на изток бяха стръмни, надигайки се и спускайки се така остро, че ходенето се бе превърнало в мъчение, от което бе готова да се откаже заради нещо по-добро.

Дъг посрещна гората като търсено укритие. Гледаше на нея като на желана промяна.

Въпреки мекия въздух след около час катерене тя бе потна и без настроение. Бе убедена, че има по-добри начини да се търси съкровище. Първият избор можеше да бъде кола с климатик.

Гората сигурно нямаше климатик, но бе прохладна. Уитни стъпваше между различни папратови дървета.

— Много е красиво — реши тя, оглеждайки се нагоре.

— Дървета на пътешественика. — Той откъсна едно широко листо и изля чиста вода в дланта си от него. — Удобни са. Прочети справочника.

Уитни натопи пръст в шепата му, след това опита с език.

— Толкова е добре за твоето самочувствие да демонстрираш знанията си. — При резкия шум, тя погледна напред и видя космато бяло животинче с дълга опашка да изчезва в шубрака. — Ей, виж едно куче.

— Ох, ох. — Дъг я хвана здраво за ръката, преди да хукне да гони животното. — Това е сифака. Ти току-що видя първия си лемур. Виж.

Тя проследи показалеца му и улови силуета на снежнобелия лемур с черна глава в момент, в който той си играеше по върховете на дърветата. Тя се засмя и се огледа за друг наоколо.

— Те са така симпатични. Мислех си вече, че няма да видим нищо освен хълмове, трева и скали.

Хареса му начинът, по който тя се смееше. Може би малко пресилено. Жени — помисли си той. Дяволски много време бе минало, откакто бе имал някоя.

— Това не е туристическо пътуване по поръчка — каза кратко той. — След като пипнем съкровището, ще можеш да си осигуриш някое такова. А сега трябва да се движим.

— Защо е това бързане? — нагласявайки раницата си, Уитни с нежелание крачеше до него. — Струва ми се, че колкото повече се бавим, толкова по-малък шанс има Димитри да ни открие.

— Получавам нервен сърбеж, че не знам къде е той. Дали е пред нас, или е зад нас. — Това го накара отново да мисли за Виетнам, където джунглата скриваше твърде много. Предпочиташе тъмните улици и скритите опасни алеи на града.

Уитни погледна през рамо и направи гримаса. Гората вече се бе затворила зад тях. Тя искаше да се отпусне в плътната зеленина, влагата и хладния въздух, но Дъг я караше да вижда призраци.

— Добре, няма никой в гората освен нас. Досега винаги сме били на една стъпка пред тях.

— Досега. Нека да спазваме това правило.

— Защо не изкараме времето в разговор. Би могъл да ми кажеш за документите.

Той вече бе решил, че тя няма да се остави и че е по-добре да й даде достатъчно информация, за да пресече желанието й да го тормози.

— Знаеш ли много за Френската революция?

Тя намести омразната раница, докато ходеше. Най-добре ще бъде, реши Уитни, да не споменава за бързата справка, която вече бе направила на онази страница. Колкото по-малко мислеше Дъг, че тя знае, толкова повече можеше да й каже.

— Знам достатъчно, за да изкарам изпитите по френска история в колежа.

— А за скъпоценните камъни?

— Изкарала съм курс по биология.

— Не става дума за варовик и кварц. Истински скъпоценни камъни, скъпа. Диаманти, есмералди, рубини, големи като юмрука ти. Постави ги заедно с властта на терора и бягащите аристократи и ще имаш големи възможности. Огърлици, обици, нешлифовани камъни. Дяволски голямо количество от тях бе откраднато.

— И повечето укрити или изтъргувани.

— Точно така. Но като се замислиш, все още липсват много повече, отколкото са откритите камъни. Ние ще намерим една малка част от липсващите. Това е всичко, от което се нуждая.

— Богатството е на двеста години — каза тя тихо и отново си помисли за листа хартия, който бе прочела. — Част от френската история.

— Кралски скъпоценности — измърмори Дъг, вече виждайки ги как блестят в ръцете му.

— Кралски? — Думата я накара да се огледа. Тя бе втренчена в един близък обект, но не го виждаше, защото се размечта. — Скъпоценностите са принадлежали на краля на Франция?

Тя бе достатъчно близо, реши Дъг. Много по-близо, отколкото той възнамеряваше да я информира на този етап.

— То е принадлежало на човека, който е бил достатъчно умен да сложи ръце на него. То ще принадлежи на мен. На нас — уточни той, предугаждайки реакцията й. Но тя остана смълчана.

— Коя бе жената, дала на Уитъкър картата? — накрая запита тя.

— Английската лейди? А, Смит-Райт. Да, лейди Смит-Райт.

Когато си припомни това име, Уитни се загледа в гората. Оливия Смит-Райт бе една от малкото хора със знатен произход, която напълно заслужаваше титлата си. Тя бе посветила себе си на изкуствата и благотворителността с почти религиозно постоянство. Част от причините, или така тя често бе казвала, се свързваха с факта, че тя бе наследница на Мария-Антоанета. Кралица, красота, жертва — жена, която някои историци определяха като самовлюбена глупачка, а други наричаха жертва на обстоятелствата. Уитни бе присъствала на някои от сбирките на лейди Смит-Райт и й се бе възхитила.

Мария-Антоанета и изгубените френски скъпоценни камъни. Една страница от дневник, датиран от 1793 година. Това имаше смисъл. Ако Оливия е вярвала, че документите са история… Уитни си спомни, че бе прочела в „Таймс“ за смъртта й. Това бе едно гадно убийство. Кърваво и без явен мотив. Официалните власти продължаваха разследването.

Бутрен — помисли си Уитни. Той никога няма да бъде доведен пред съда сега или няма да има процес за равните нему. Той бе мъртъв, както и Уитъкър, лейди Смит-Райт и младият сервитьор Хуан. Мотивът за всичко това бе в джоба на Дъг. Колко ли още бяха загубили живота си за скъпоценностите на една кралица.

Не, тя нямаше да мисли за това по този начин. Не сега. Ако стореше това, щеше да се обърне и да се откаже. Баща й бе я научил на много неща, но първото, най-важното, бе да довършва всичко, независимо какво. Може би в това се съдържаше нейната гордост, но такова бе възпитанието й. Тя винаги се гордееше с него.

Тя ще продължи. Ще помогне на Дъг да намери съкровището. След това ще реши какво да прави с него.

Той усети, че се оглежда при всяко шумолене. Според неговия справочник горите тук бяха населени с живот. Нищо опасно, припомни си той. Това бе районът за сафарита. Във всеки случай той повече се притесняваше от двукраки месоядни животни.

Досега сигурно Димитри е много ядосан. Дъг бе чувал някои живописни истории за това, какво се случва, когато Димитри е ядосан. Не искаше да научи това от първа ръка.

Гората миришеше на борове и утрин. Големите дървета с широки листа прекъсваха пътя на слънчевите лъчи, с които Уитни и той живееха от няколко дни. Вместо това светлината идваше на пластове, бяла, трептяща и прекрасна. Под краката имаше цветя, които ухаеха на скъпи жени, над главите им имаше цветове в дърветата, които се разстилаха над тях и обещаваха плодове. Цветето на страстта — помисли си той, забелязвайки един разкошен виолетов цвят. Той си спомни за цветето, което бе подарил на Уитни в Антананариво. Оттогава не бяха престанали да бягат.

Дъг остави малко мускулите да се отпуснат. По дяволите, Димитри! Той бе на мили далеч и обикаляше в кръг около тях. Дори и той не можеше да ги проследи през ненаселената гора. Сърбежът в тила му беше малко по-слаб. Пликът бе на сигурно място, скрит в раницата. За всеки случай той бе спал с него под ризата си, на гърба. Съкровището, краят на дъгата, бе по-близо от всякога.

— Красиво място — реши той, оглеждайки няколко лемура с лица на лисици, катерещи се по дърветата.

— Така щастлива съм, че го признавам — отвърна Уитни. — Сигурно ще можем да спрем и да закусим, след като толкова бързахме тази сутрин.

— Да, скоро — нека да поработим за апетит.

Уитни притисна с ръка стомаха си.

— Сигурно се шегуваш. — После тя видя облак от големи пеперуди, двайсет, може би трийсет, да излитат. То бе като вълна, надигаща се и спускаща се. Пеперудите бяха с най-красивия и най-брилянтния син цвят, който някога бе виждала. Когато преминаваха край тях, тя усети лекия полъх на крилата им, пърхащи във въздуха. Плътната сила на цвета почти нарани очите й. — Господи, бих убила за рокля с такъв цвят.

— Ще пазаруваме по-късно.

Тя продължи да ги наблюдава как се движат, разделят и прегрупират. Гледката на нещо прекрасно й помогна да забрави часовете на дългото ходене.

— Искам да спрем, да хапнем малко от това тайнствено месо и банан.

Той знаеше, че трябва да бъде имунизиран за нейната бърза усмивка и мигането на очите й, но почувства, че се размеква.

— Ще имаме пикник.

— Чудесно!

— След една миля.

Вземайки ръката й в своята, той продължи през гората. Тази гора мирише много приятно — помисли си той. Като жена. И като жена тя имаше своите сенки и хладни ъгълчета. Заслужаваше си човек да остане на краката си и да държи очите си отворени. Никой не бе минавал оттук. Съдейки по растителността в краката им, доста отдавна никой не бе преминавал през тази гора. Той имаше компас да го ръководи и това бе всичко.

— Не мога да разбера защо си така обладан от желанието да покоряваш миля след миля.

— Защото всяка една ме доближава толкова много до купа злато, скъпа. Когато се приберем вкъщи, и двамата ще имаме разкошни мансарди.

— Дъглас — поклащайки глава, тя се наведе надолу и откъсна едно цвете. То бе бледо, прозрачно розово, деликатно като младо момиче. Стеблото му бе дебело и здраво. Уитни се усмихна и го забоде в косата си. — Вещите не трябва да бъдат така важни.

— Не чак толкова, когато ги имаш всичките.

Свивайки рамене, тя откъсна друго цвете, за да го помирише.

— Ти се притесняваш твърде много за пари.

— Какво? — Той спря и я изгледа. — Аз се притеснявам? Аз ли се притеснявам? А кой продължава да отбелязва всеки цент в своето бележниче? Кой спи с портмонето си под възглавницата?

— Това е бизнес — каза просто Уитни. Тя докосна цветето в косата си. Малък цвят и здраво стебло. — Бизнесът е нещо напълно различно.

— Глупости. Никога не съм виждал човек така педантично да си брои всяко ресто и да къта всеки цент. Ако почна да кървя, ти ще запишеш всеки разход и за превръзката ми.

— Не повече от необходимото — уточни тя. — И няма абсолютно никаква нужда да викаш.

— Трябва да викам, за да бъда чут при целия този шум.

И двамата спряха с високо вдигнати вежди. Звукът, който току-що бяха доловили, приличаше на шума на двигател. Не, реши Дъг, както се бе заканил да се затича; беше твърде постоянен и дълбок за двигател. Гръмотевица? Не. Той я хвана за ръка отново.

— Хайде, ела да видим какво, по дяволите, е това.

Звукът се усилваше с тяхното придвижване на изток. По-силен, той загуби всякаква прилика с шума на мотор.

— Сякаш вода пада върху скали — измърмори Уитни.

Когато стъпиха в просеката, видя, че бе почти напълно права. Вода върху вода.

Водопадът се изливаше на около десет метра в едно чисто, клокочещо езеро. Бялата разпенена вода бе посрещната от слънцето по своя път надолу, след което се превръщаше в дълбоко кристалносиньо. Водопадът предизвикваше шум от струята, силата и скоростта, но все пак представляваше картина на спокойствието. Да, гората бе като жена — помисли си Дъг отново. Наситено красива, силна и пълна с изненади. Без да разбере как, Уитни положи глава на рамото на Дъг.

— Приказно е — каза тя. — Абсолютно красиво. Сякаш просто е чакало нас.

Той се отпусна и я прегърна.

— Хубаво място за пикник. Не си ли щастлива, че почакахме малко?

Тя трябваше да отвърне на усмивката му.

— Един пикник — съгласи се тя с танцуващи очи. — И една баня.

— Баня?

— Една чудесна, прохладна, приятна баня. — Усещайки, че той е изненадан, тя го дари с бърза, звучна целувка, след това се втурна към брега на езерото. — Този път няма да пропусна, Дъглас. — Тя остави раницата си и започна да рови в нея. — Самата мисъл, че ще потопя тялото си във водата и ще измия мръсотията на изминалите два дни, ме побърква от кеф. — Тя извади парче френски сапун и малък флакон с шампоан.

Дъг взе сапуна и го помириса. Имаше нейната миризма — на жена, на свежест и лукс.

— Хайде да го разделим.

— Добре. А в този случай, понеже се чувствам щедра, ще бъде безплатно.

Усмивката му се изкриви и той й подхвърли сапуна обратно.

— Не можеш да се изкъпеш с дрехите си.

Тя срещна предизвикателството в очите му и разкопча горното копче.

— Нямам намерение да остана с тях. — Бавно тя разкопча целия ред копчета, докато той я наблюдаваше. Лек вятър накара кожата й да настръхне. — Всичко, което трябва да направиш — каза меко тя, — е да се обърнеш. — Когато той вдигна поглед към нейния и се засмя, тя размаха сапуна в ръката си. — Или няма да има никакъв сапун.

— Наистина си човек, който разваля удоволствието на другите — измърмори той, но се обърна с гръб.

За няколко секунди Уитни се съблече и се гмурна във водата. Изплувайки на повърхността, тя пръсна с вода.

— Твой ред е. — Изпитвайки простото удоволствие да бъде покрита от вода, тя потопи главата си назад и остави водата да мие косата й. — Не забравяй шампоана.

Водата бе достатъчно бистра, за да му позволи да види изкусителния силует на нейното тяло от раменете надолу. Тя обгръщаше гърдите й. Краката й леко се движеха. Чувствайки възбудата, глухата опасна възбуда на желанието, той се концентрира върху лицето й, но това не помогна.

То светеше от смях, измито от лекия непретенциозен грим, който тя си слагаше всяка сутрин. Косата й бе лъскава, станала тъмна от водата и слънцето, и обграждаше в рамка елегантните скули, които щяха да запазят нейната красота дори и на осемдесет години. Дъг взе малкия пластмасов флакон с шампоан в ръката си.

При тези обстоятелства той реши, че ще е по-мъдро да гледа на ситуацията от смешната й страна. Той имаше билет за милионна доларова награда буквално между пръстите си, във врата му дишаше решителен и много умен враг, а сега му предстоеше да се плацика с една сладоледена принцеса.

След като махна ризата си през глава, той посегна към ципа на джинсите си.

— Няма ли да се обърнеш?

— По дяволите. — Хареса й, когато той й се усмихна по този начин. Веселото му перчене бе така момчешки привлекателно. Тя разточително започна да сапунисва едната си ръка. Сега разбра колко много бе й липсвало това прохладно, разкошно усещане.

— Искаш да си покажеш красотата, нали, Дъглас? Аз не се впечатлявам лесно.

Той седна, за да свали обувките си.

— Остави ми моят дял от сапуна.

— Раздвижи се по-бързо тогава. — Тя започна да сапунисва другата си ръка със същите щедри, плавни движения. — Господи, това е по-хубаво, отколкото при Елизабет Арден — въздъхвайки, тя легна по гръб и вдигна единия си крак над водата.

Когато той стана и смъкна джинсите си, тя го огледа подробно, критично. Изражението й бе безстрастно, но тя не пропусна жилестите, мускулести бедра, стегнатия стомах, тесния ханш, леко покрит с малкия прилепнал слип. Той притежаваше изчистеното, гладко тяло на бегач. И тя разбра, че той бе точно такъв.

— Подходящо — каза тя след секунда. — Тъй като ти очевидно обичаш да позираш, съжалявам, че не донесох моя „Полароид“.

Неуязвен, той смъкна слипа си. За момент бе застанал в една поза гол и тя трябваше да признае, великолепен, в края на езерото. Гмуркането му бе остро, преди да изскочи на повърхността на сантиметри от нея. Това, което бе видял под водата, накара устата му да пресъхне от желание.

— Сапун — каза той и наглед безразличен като нея, й предложи шампоана в замяна.

— Не забравяй зад ушите. — Тя щедро изсипа шампоан в ръката си.

— Хей, половината е моя, да не забравиш.

— Ще си го получиш. Все пак аз имам повече коса от теб. — Тя се покри със сапунена пяна, а в същото време краката й се движеха, за да я задържат над водата.

Той посочи сапуна, преди да го натрие в гърдите си.

— А аз имам повече тяло.

С усмивка тя се потопи под вода, оставяйки следа от сапунена пяна от косата си. Течащата вода я отми надолу. Неспособна да устои, тя се потопи още по-дълбоко. Можеше да чуе вибрациите на водопада, барабанния звук, да види скалите на сантиметри под себе си, да опита чистата, вкусна вода, която бе целуната от слънцето. Поглеждайки нагоре, тя видя силното, стегнато тяло на мъжа, който сега бе неин партньор.

Идеята за опасност, за хора с оръжие, за преследвания изглеждаше налудничава. Това бе раят. Уитни не вярваше в коварни змии, изскочили зад ароматични цветя. Когато се показа на повърхността, тя се смееше.

— Това е фантастично. Трябва да направим резервация за уикенда.

Той видя проблясващите лъчи на слънцето в косата й.

— Следващия път. Аз дори ще прескоча за сапун.

— Така ли? — Той изглеждаше привлекателен и опасен. Тя откри, че предпочита да усеща и малко опасност у даден мъж. Думата скука, самата дума, тя си призна честно, не можеше да се приложи по отношение на него. Неочакван. Това бе думата, тя откри, че тази дума притежава чувствен звън.

Проверявайки го, а може би и себе си, тя се приближи бавно, докато техните тела бяха прекалено близо.

— Замяна — измърмори тя, гледайки го в очите, докато му подаваше шампоана.

Пръстите му стиснаха хлъзгавия сапун така здраво, че щеше да изхвръкне от ръката му. Какво, по дяволите, бе решила тя, запита се той. Имаше достатъчно опит, за да разпознае този поглед в женските очи. Той казваше: може би. Защо не се опиташ да ме убедиш? Проблемът беше, че тя се различаваше от всичките жени, които той познаваше. Той не бе много сигурен за своите действия.

Вместо това я сравни със своята работа в някой модерен, луксозен апартаментен комплекс, където се изискваше внимателно проучване, педантично планиране и много фини действия, преди да се вземе плячката. По-добре да продължи да си бъде крадецът за нея. Той знаеше правилата, защото ги бе създал.

— Разбира се. — Той отвори ръката си, така че тя можеше да вземе мокрото парче сапун от нея. В отговор тя хвърли високо шампоана със смях. Дъг хвана флакона на сантиметри над водата.

— Надявам се, няма да ти пречи уханието на жасмин. — Лениво тя повдигна другия си крак и започна да натърква сапуна нагоре и надолу по прасеца си.

— Ще го преживея. — Той изля шампоана направо на косата си, завъртя капачката и хвърли флакона на земята край езерото. — Ходила ли си някога на обществена баня?

— Не — любопитна, тя погледна към него. — А ти?

— Аз бях в Токио на баня преди няколко години. Това е интересно преживяване.

— Аз винаги предпочитам да запазвам количеството хора във ваната си до не повече от двама души. — Тя натри със сапуна бедрото си. — Уютно, но не претъпкано.

— Сигурен съм. — Той се топна, за да измие косата си и да се охлади. Тя имаше крака, които образуваха дълъг път до кръста й.

— Удобно също — каза тя, когато той се показа на повърхността. — Особено когато имаш нужда някой да ти изтрие гърба — с усмивка тя подаде сапуна отново. — Имаш ли нещо против?

Значи тя искаше да си играе игрички, реши той. Добре, той рядко губеше игра особено след като бе пресметнал рисковете. Вземайки сапуна от нея, той започна да й трие гърба.

— Прекрасно — каза тя след секунда. Не бе лесно да запази безизразен гласа си, когато стомахът й започна да се стяга, но тя се справи. — Но предполагам, че мъж с твоята работа трябва да има ловки ръце.

— Това помага. Предполагам, че целият бащин сладолед може да купи такава кожа, струваща милиони долари.

— Това помага.

Ръката му тръгна надолу по гърба й към кръста, а после бавно нагоре. Неподготвена за тръпката, която предизвика у нея, Уитни сви рамене. Дъг се ухили.

— Студено ли ти е?

Би ли могла да се справи с това, запита се тя.

— Водата става студена, ако не се движиш — казвайки си, че това не е отстъпление, тя леко заплува встрани.

Не е така просто, скъпа, помисли си Дъг. Той хвърли сапуна на тревата до шампоана. С бързо движения я хвана за глезена.

— Някакъв проблем ли има?

Без усилие я изтегли към себе си.

— Щом ще си играем игрички…

— Не знам за какво говориш — започна тя, но изречението увисна във въздуха, когато тялото й се допря до неговото.

— По дяволите, ти не знаеш.

Той установи, че се забавлява — с несигурността, с раздразнението и с блясъка на усещанията, които идваха и си отиваха в нейните очи. Тялото й бе дълго и хлъзгаво. Решително той оплете краката си в нейните, така че тя бе принудена да го хване за раменете, за да се задържи на повърхността.

— Гледай си в краката, Лорд — предупреди го тя.

— Водни игри, Уитни — аз винаги съм ги търсил с удоволствие.

— Ще те информирам, когато реша, че искам да си играя.

Ръцете му се плъзнаха точно под гърдите й.

— Сега не искаш ли?

Тя щеше да му каже, ако иска. Знаеше, че това няма да подобри ни най-малко настроението й. Да, тя искаше да играе с него, но при нейните условия и в подходящо за нея време. Тя откри, че може да контролира емоциите си, и то по различни начини, без да й пука. Гласът й стана много студен, очите й бяха хладни.

— Ти не мислиш сериозно, че ние сме в една и съща лига, нали? — Преди много време тя бе открила, че обидите, нанесени с хладен тон, бяха най-успешното средство за защита.

— Не, но аз никога не съм обръщал много внимание на кастовите системи. Щом искаш да играеш на дукеса, продължавай. — Той натисна с палци зърната на гърдите й и чу как тя задиша дълбоко. — Доколкото си спомням, кралските фамилии винаги са имали склонност да вземат простолюдието в леглата си.

— Нямам никакво намерение да те взема в моето.

— Ти ме искаш.

— Ти се ласкаеш сам.

— Ти лъжеш.

Усещането я взриви. И топлината в стомаха й, с която се бореше.

— Ти искаш да те целуна.

— По-скоро бих предпочела да целуна крастава жаба.

Той се захили. Тя съскаше срещу него.

— Няма да ти предам брадавици.

Вземайки моментално решение, той покри устата й със своята.

Тя се стегна. Никой никога не бе я целувал без нейно съгласие и без да премине изпитанията, на които тя го подлагаше преди това. Кой, по дяволите, си мислеше, че е той?

А сърцето й заблъска срещу неговото. Пулсът й се ускори. Зави й се свят.

По дяволите, не й пукаше кой бе той.

В изблик на страст, която ги разтърси, тя притисна устата си в неговата. Езиците им се срещнаха. Зъбите му захапаха долната й устна, докато той плъзна ръце около гърба й, за да се притиснат по-здраво. Изненади, помисли си той, притискайки се в нея. Дамата бе пълна с тях.

Той й се стори хладен, свеж, различен, така възбуждащо различен. Страстта ги дръпна под водата, увити един в друг, те изплуваха отново с долепени устни, с вода, стичаща се по кожата им.

В нейния живот не бе имало нищо като него. Той не молеше, но вземаше. Ръцете му се движеха по тялото й с интимност, която тя винаги бе раздавала скъпернически. Тя бе избирала любовниците си понякога импулсивно, понякога пресметливо, но винаги избираше тя. Този път нямаше никакъв избор. Моментът на безпомощност бе така силен, че превишаваше всичко, което й се бе случвало.

Той ще я подлуди в леглото. Щом можеше с една целувка да я отведе толкова далеч… Той ще я обладава отвсякъде, независимо дали тя го иска, или не, а точно сега с водата, стичаща се по нея, с играта на ръцете му и с все по-горещата му и жадна уста, тя искаше да се оттегли.

И тогава, помисли си тя, той ще й изпрати един поздрав, едно приятелско чукане и ще изчезне в нощта. Един път крадец, винаги крадец, независимо дали има златна или нежна душа. Вероятно тя не бе избрала такова начало, но щеше да издържи достатъчно дълго, за да избере собствен край на тази история.

Тя отхвърли съжаленията. Болката бе нещо, което трябваше да се избегне на всяка цена. Дори ако цената бе удоволствието.

Уитни леко отпусна тялото си, сякаш напълно се е предала. Тогава бързо вдигна ръце на раменете му и го натисна надолу. Силно.

Дъг потъна, без да има възможност да си поеме въздух.

Преди той да изплува, Уитни бе на брега на езерото и излизаше от него.

— Играта свърши. Една точка за мен. — Тя грабна блузата си и я навлече, без да чака да изсъхне.

Ярост. Той мислеше, че знае точно как се чувства яростният човек. Жени. Той смяташе, че му е известно кои копчета да натисне. Дъг разбра, че сега просто се учи. Доплува до брега и се измъкна навън. Уитни вече обуваше късите си панталонки.

— Приятно разнообразие — каза тя, изпускайки тиха въздишка на облекчение, когато бе напълно облечена. — Мисля, че сега не е лошо да си направим един пикник. Умирам от глад.

— Лейди… — с очи към нея, Дъг взе джинсите си. — Това, което съм намислил за вас, не е пикник.

— Наистина ли? — На твърда земя отново, тя бръкна в раницата си и намери четката. Започна да я прокарва бавно през косата си. Водата падаше надолу на скъпоценни капчици. — Приличаш на човек, който в момента може да излапа парче сурово месо. Този поглед ли използваш, за да сплашиш беззащитните възрастни дами, за да им вземеш портмонетата?

— Аз съм крадец, а не разбойник. — Той обу джинсите си и отхвърляйки мократа коса от очите си, я приближи. — Но мога да направя изключение в твоя случай.

— Не прави нещо, за което ще съжаляваш — каза тя меко.

Той стисна зъби.

— Ще ми хареса всяка минута от него.

Когато я грабна за раменете, тя го изгледа строго.

— Ти просто не си агресивен тип — каза му тя. — Все пак… — Юмрукът й се блъсна в стомаха му, твърд и бърз. Поемайки си дъх, той се присви надве. — А аз съм. — Уитни хвърли четката си обратно в раницата и се надяваше, че той бе твърде замаян, за да не види как ръката й трепери.

— Това изяснява всичко. — Държейки се за стомаха, той й отправи поглед, който би могъл да накара Димитри да отстъпи назад и да размисли.

— Дъглас… — Тя му протегна ръка, както би го направила с някое мършаво, злонраво псе. — Поеми си дълбоко въздух, брой до десет — какво още, питаше се тя, много притеснено, — бягай на място — тя се поколеба, — не губи контрол.

— Аз съм в пълен контрол — каза той през зъби, докато я дебнеше. — Нека да ти покажа.

— Някой друг път. Хайде да пийнем малко вино. Можем да… — Тя се дръпна, когато ръката му я хвана за гърлото. — Дъг! — Звукът излезе като писък.

— Сега… — започна той, след това погледна нагоре при шума на двигателите. — Копелето!

Не би могъл да сбърка втори път шума на хеликоптера. Той бе почти над тях, а те бяха на открито. На широко, шибано, открито място — помисли той в изблик на гняв. Пускайки я, той започна да събира бързо багажа.

— Размърдай си задника — извика той. — Пикникът свърши.

— Ако ми кажеш да си размърдам задника още веднъж…

— Бързо се махай! — Той хвърли към нея първата раница и почти веднага грабна втората. — Сега трябва да раздвижиш тези красиви, дълги крака, скъпа. Нямаме никакво време. — Той сключи ръката си върху нейната и се упъти с бесен бяг към дърветата. Косата на Уитни се вееше зад тях.

Отгоре в малката кабина на хеликоптера Ремо наклони своя бинокъл надолу. За първи път от дни насам една усмивка раздвижи тънкия му мустак. Лениво, той пипна розовия белег на лицето си.

— Засякохме ги. Предай по радиото на мистър Димитри.