Нора Робъртс
Горещ лед (13)

Глава 13

Те правиха любов в джипа като лекомислени тийнейджъри с много енергия и вино. Луната беше бяла, нощта тиха. Имаше музика от нощните птици, насекомите и жабите. С джипа, забит дълбоко в храсталака, те се нахвърляха на хайвера и един върху друг, докато гората запя около тях. Уитни се смееше, когато се боричкаха, за да вземат повече от другия, върху малката некомфортна предна седалка на джипа.

Полуразсъблечена, безгрижна и задоволена, Уитни се превъртя върху него и се засмя.

— Не съм имала среща като тази, откакто бях на шестнайсет години.

— О, да, така ли? — Той пусна ръка по крака към бедрото й. Очите й бяха тъмни, блестяха от изтощение, вино и страст. Дъг си обеща да ги вижда така отново, когато отидат в някой уютен хотел на другия край на света.

— Значи някое момче може да те свали на задната седалка с малко вино и хайвер?

— Всъщност това стана с бисквити „Крекери“ и бира. — Тя изсмука белугата от пръста си. — И аз прекратих всичко, като го ударих с юмрук в стомаха.

— Ти си интересна мадама, Уитни.

Тя надигна бутилката и изпи последните капки вино. Около тях гората бе пълна с насекоми, триещи крилца и пеещи.

— Такава съм и винаги съм била жената, която избира.

— Която избира, ха? — Той се отмести така, че тя да легне напреко върху него, а той се закрепи здраво за вратата на джипа. — Какво, по дяволите, правиш тук с мен?

Тя си бе задавала същия въпрос и простотата на отговора я накара да се почувства неудобно. Тя искаше да бъде тук. За момент се умълча, намествайки главата си на рамото му. Колкото и да бе глупаво, там се чувстваше на безопасно място.

— Предполагам, че се увлякох по твоя чар.

— Всички го правят.

Уитни поклати глава, усмихна се, след това заби зъбите си не много леко в долната му устна.

— Хей — докато тя се смееше, той задържа двете й ръце покрай тялото, — значи тя обича грубата игра.

— Не ме плашиш, Лорд.

— Наистина ли? — забавлявайки се, той сграбчи двата й юмрука в едната си ръка, а с другата я стисна за врата. Очите й не трепнаха. — Може би досега бях твърде лесен за теб.

— Продължавай — предизвика го тя. — Направи най-лошото, на което си способен.

Тя погледна нагоре към него с онази студена, крива усмивка, с очи като отлежало уиски, полупритворени. Дъг направи това, което бе отбягвал цял живот, което бе отбягвал по-умно и по-внимателно, отколкото шерифите в малките градчета и ченгетата в големите градове. Той се влюби.

— Исусе, ти си красива.

Имаше нещо в тона на гласа му. Преди тя да може да анализира това или новия поглед в очите му, устата му бе върху нейната. Двамата се отдадоха на страстта.

Беше като първия път. Той не бе очаквал да бъде така. Чувствата, желанията, които пулсираха у него, бяха точно толкова наситени, толкова всепоглъщащи. Той бе точно толкова безпомощен.

Под ръцете му кожата й се разтапяше. Под устата му устните й бяха силни, повече можещи, отколкото сладки. Леката замаяност премина в осъзната сила. С нея той можеше да направи и да има всичко.

Нощта бе топла, въздухът влажен и тежък, с уханието на множество нагорещени цветя. Нощните насекоми жужаха с крилца. Искаше му се да има свещник за нея и едно меко, хладно, пухено легло с копринени възглавници. Той искаше да дава, нещо ново за един мъж, който, макар и щедър, винаги първо бе вземал.

Тялото й бе толкова нежно, то го пленяваше по начин, по който всички други — пищните, предизвикателните, професионалистките — никога не биха могли. Извивките й бяха фини, костите й дълги и изящни. Кожата й бе мека по начин, който говореше за всекидневно глезене. Той си каза, че ще дойде времето, когато ще има лукса да изследва всеки инч от нея, бавно, проникновено, докато я изучи, както никой друг мъж досега, както никой занапред.

Имаше нещо различно у него. Той не бе по-малко страстен, но тя знаеше, че има нещо…

Сетивата й се бяха сплели на кълбо, така че тя се бе превърнала в една деликатна маса от чувственост. Това, което усещаше, идваше чрез него. Докосването на неговите пръсти, на неговите устни. Тя можеше да усети вкус и това бе неговият дъх, който я изпълваше и затопляше, мъжки, възбуждащ. Тя го чуваше да й говори тихо, а из въздуха се носеше нейният собствен прошепнат отговор. Мирисът му достигаше до нея, мускусен, много по-силен от околната оранжерия. Досега тя не бе разбрала какво означава да бъдеш пропит от някого. Досега тя не бе искала това.

Тя се отвори. Той я изпълни. Той даде. Тя попи.

От началото те бяха заедно в едно състезание. Този път не бе различно. Сърцата, биещи в един пулс, телата прилепени, те заедно пресякоха линията, която всички любовници търсят.

Те спаха леко, само около час, но това бе лукс, който приеха жадно, вплетени на седалката на джипа. Сега луната бе ниско. Дъг я видя през дърветата, преди да я разбуди.

— Трябва да тръгваме. — Ремо сигурно все още драпа за транспорт, а вероятно вече е и на пътя зад тях. И в единия, и в другия случай това не е приятно.

Уитни въздъхна и се протегна.

— Колко ни остава?

— Не знам, още сто, може би сто и двайсет мили.

— Окей — прозявайки се, тя започна да се облича. — Аз ще карам.

Той изсумтя, обувайки джинсите си.

— По дяволите, ти няма да караш. Аз те возех досега, не помниш ли?

— Разбира се, че помня. — След кратък преглед Уитни реши, че гънките на дрехите й са неотстраними. Питаше се има ли начин да се намери някъде химическо чистене. — Доколкото си спомням, аз ти спасих живота тогава, нали?

— Спаси ли го? — Дъг се обърна и видя как тя разчесва косата си. — Ти почти не ни уби.

Уитни прекара четката през косата си.

— Извинявай. Благодарение на моите изключителни умения и маневриране аз не само че ти спасих задника, но забавих Ремо и неговата шайка веселяци.

Дъг запали двигателя.

— Предполагам, че това е въпрос на гледна точка. Все пак аз ще карам. Ти си пила твърде много.

Уитни му отправи дълъг, унищожителен поглед.

— Макалистърови никога не си губят ума. — Тя се хвана здраво за дръжката на вратата, докато джипът се тресеше през храстите, излизайки на пътя.

— Пак този сладолед — реши Дъг, подкарвайки със стабилна скорост. — Той така покрива стомаха, че неутрализира пиенето.

— Много умно. — Тя пусна дръжката на вратата, опъна крака на арматурното табло и започна да наблюдава как нощта си отива. — Струва ми се, че ти си доста запознат с моята семейна история и с произхода ми. Какво ще кажеш за своята?

— Коя история искаш? — леко запита той. — Аз имам доста, според случая.

— Всичко от изоставеното сираче до неразбрания аристократ, сигурна съм. — Уитни изучаваше профила му. Кой бе той?, питаше се тя. А какво й влиза в работата? Тя не разполагаше с първия отговор, но вече изтече времето, когато още можеше да се преструва, че няма отговор на втория въпрос. — Какво ще кажеш за истинската история, просто за разнообразие?

Той можеше да излъже. Щеше да бъде лесно за него да й разкаже историята за бездомното малко момче, спящо из алеите и бягащо от злобния доведен баща. А той можеше да я накара да му повярва. Връщайки се назад, Дъг направи онова, което рядко бе правил. Той й разказа самата истина.

— Пораснах в Бруклин, в едно красиво, тихо предградие. Синя якичка, всичко обикновено и установено. Майка ми пазеше къщата, а баща ми поправяше канали и водосточни тръби. Двете ми сестри бяха изявени лидерки в класовете си. Имахме куче на име Чекърс.

— Звучи много нормално.

— Да, така беше — и понякога той си го припомняше като във фокус и му се радваше. — Баща ми беше религиозен, а майка ми правеше най-хубавата боровинкова торта, която някога си опитвала. Те все още са така.

— А какво ще кажеш за младия Дъглас Лорд?

— Тъй като бях, ааа, ловък в ръцете, баща ми мислеше, че ще стана добър водопроводчик. Това просто не отговаряше на моята представа за добро прекарване на времето.

— Часовата ставка на водопроводчиците, членове на синдиката, е доста внушителна.

— Да, и все пак аз никога не съм работил на час.

— Вместо това ти си решил да бъдеш, как го каза, на свободна практика?

— Изборът си е избор. Имах един вуйчо, семейството винаги сякаш не говореше за него.

— Една черна овца ли? — запита тя с интерес.

— Предполагам, че ти не би го нарекла бяла лилия. Изглежда, той бе имал своето време. Както и да е, да го кажем накратко, той дойде да живее с нас за малко и работеше за баща ми. — Той отправи към Уитни една бърза привлекателна усмивка. — Също бе добър в ръцете.

— Виждам. Значи ти си се отнесъл честно със своя талант, ако смея да кажа.

— Джак беше добър. Беше наистина добър експерт, но имаше слабост към бутилката. Когато й се отдадеше, ставаше небрежен. Станеш ли небрежен, те хващат. Едно от първите неща, на които ме научи, беше никога да не пия по време на работа.

— Не мога да си представя, че ти ми говориш за капещите тръби.

— Не. Джак беше второкласен водопроводчик, но бе първокласен крадец. Бях на четиринайсет години, когато ме научи да отварям ключалки. Никога не беше наистина сигурен защо се захвана с мен. Една от причините бе, че аз обичам да чета, а той обичаше да слуша истории. Той не бе много по четенето, но можеше да седи с часове, ако му разказваш историята на „Човека с желязната маска“ или „Дон Кихот“.

От самото начало тя беше усетила острия му интелект и разностранните му интереси.

— Значи младият Дъглас обичал да чете?

— Да. — Той мръдна рамене и направи завой. — Първото нещо, което откраднах, беше една книга. Всъщност ние не бяхме бедни, но не можехме да си позволим да набавяме книги за библиотеката, която аз исках — в себе си той уточни: „от които се нуждаех“. Той се нуждаеше от книгите, от бягството извън всекидневието по същия начин, по който се нуждаеше от храната. Това никой не бе разбрал.

— Все пак Джак обичаше да слуша истории. Аз помня това, което чета.

— Авторите се надяват, че техните читатели помнят.

— Не, аз имам предвид, че запомням ред по ред, просто така става. Така изкарах училище.

Тя помисли за лекотата, с която той й цитираше факти и цифри от справочника.

— Искаш да кажеш, че имаш фотографска памет?

— Не го виждам в картини, просто не мога да забравя, това е всичко. — Той се засмя, спомняйки си. — Това ми осигури стипендия в Принстънския университет.

Уитни се изправи в седалката.

— Ти си отишъл в Принстън?

Усмивката му се разтегна при нейната реакция. Досега не бе смятал, че истината е по-интересна от измислицата.

— Не. Аз реших, че пред колежа за предпочитане е практическото обучение.

— И ти ми казваш, че си се отказал от стипендия в Принстън?

— Да. Правото изглеждаше доста скучно и сухо.

— Правото — измърмори тя и се разсмя. — Значи ти можеше да бъдеш адвокат. Член на адвокатския съюз.

— Мразех тази идея почти толкова, колкото мразех капещите кранове. Там беше вуйчо Джак. Той винаги казваше, че не иска хлапета и смята да работи сам.

— Ааа, традиционалист.

— Да, по свой начин, такъв беше. Аз бързо се включих и схванах работата. Изпитвах дяволски повече удоволствие от отварянето на някоя ключалка, отколкото от спрягането на глаголите, но Джак беше упорит за моето учение. Той не ме взе за истинска работа, докато не получих гимназиалната си диплома. Освен това малко математика и научен подход вършат работа, когато се занимаваш с охранителни системи.

С този талант тя бе сигурна, че Дъг щеше да бъде един от най-добрите инженери в бизнеса. Тя отмина тази мисъл. Много разумно.

— Ние излязохме на пътя. Доста добре се справяхме първите години. Дребни, чисти неща. Главно хотели. Една знаменателна нощ ние свихме десет хиляди в „Уолдорф“. — Той се засмя, спомняйки си. — Отидохме във Вегас и пропиляхме почти всичко, но беше дяволски добре.

— Лесно идва, лесно си отива?

— Ако не можеш да се веселиш с тези пари, няма смисъл да ги взимаш.

Тя се усмихна на това. Баща й обичаше да казва: „Ако не можеш да се веселиш с тези пари, няма смисъл да ги правиш“. Тя бе сигурна, че той ще оцени леката вариация на Дъг по тази тема.

— Джак имаше тази идея за ограбване на бижутериен магазин. Това щеше да ни оправи за години. Трябваше само да разработим някои детайли.

— Какво се случи?

— Джак изпадна от вагона. Той се опита да свърши работата сам, което би могла да наречеш егоцентризъм. Аз бях станал по-добър, а той се измъкваше по малко. Мисля, че му е било трудно да го признае. Все пак той стана небрежен. Нямаше да бъде толкова зле, ако не бе нарушил правилата и не бе взел пистолет със себе си. — Дъг премести ръката си на седалката и поклати глава. — Тази малка подробност му струваше десет добри години.

— И така, вуйчо Джак отплува нагоре по реката. А ти?

— Нагоре по реката — повтори развеселен той. — Аз хванах улиците. Бях на двайсет и три и дяволски по-зелен, отколкото си мислех. Но се научих доста бързо.

Той се бе отказал от стипендия в Принстън, за да се катери по прозорците на втория етаж. Образованието можеше да му купи онзи лукс, за който той жадуваше. И все пак… И все пак Уитни не можеше да го види в представите си как избира добре утъпкания път.

— А твоите родители?

— Те разправят на съседите, че работя за „Дженерал Мотърс“. Майка ми продължава да се надява, че ще се оженя и ще мирясам. Може би ще стана ключар. Между другото — добави той, тъй като една мисъл водеше до друга, — кой е Тад Карлис IV?

— Тад? — Уитни забеляза, че небето на изток бе започнало да светлее. Тя можеше да затвори очи и да заспи, ако не усещаше клепачите си сякаш пълни с пясък. — За известно време ние бяхме нещо като сгодени.

Той веднага и напълно намрази Тад Карлис IV.

— Нещо като сгодени?

— Добре, може да се каже, че Тад и моят баща ни смятаха за сгодени. За мен това беше въпрос, подлежащ на обсъждане. Те бяха много раздразнени, когато аз се отказах.

— Тад. — Дъг си представи блондин със слабоволева брадичка в син блейзър, с бели летни сандали на бос крак. — Какво работи той?

— Да работи? — Уитни премига с очи. — Всъщност, предполагам, може да се каже, че Тад делегира права. Той е наследник на Карлис и Фитс, които произвеждат всичко от аспирин до ракетно гориво.

— Да, чувал съм за тях. — Повече мегамилиони, помисли си той и подкара в коловоза доста ядосано. Това са хората, които стъпваха върху обикновения човек, без дори да го забележат. — И защо ти не си госпожа Тад Карлис IV?

— Вероятно по същата причина, заради която ти не си станал водопроводчик. Това не изглеждаше доста весело. — Тя кръстоса крака в глезените. — Сигурно искаш да си починеш, Дъглас. Мисля, че пропусна тази последната дълбока дупка на пътя.

 

 

Утринта бе настъпила, когато те застанаха на възвишението на хълма над Диего-Суарес. От това разстояние водата в залива бе болезнено синя. Но пиратите, които някога бяха обикаляли там, никога нямаше да го разберат. Корабите, които пореха водата, бяха сиви и здрави. Нямаше никакви лъскави платна и дървени гребла.

Заливът, който някога бе пиратска мечта и емигрантска надежда, сега представляваше главна френска морска база. Градът, който някога бе гордостта на морските разбойници, сега бе спретнат, модерен град, в който живееха около петдесет хиляди малагаши, французи, индийци, ориенталци, англичани и американци. Там, където някога бе имало сламени колиби, сега бяха изправени стоманобетонни сгради.

— Добре, вече сме тук. — Уитни докосна ръката му. — Защо не слезем долу да се регистрираме в някой хотел и да вземем една топла баня.

— Вече сме тук — каза тихо той. Помисли си, че може да почувства затоплянето на документите в джоба му. — Първо да го намерим.

— Дъг. — Уитни се обърна така, че лицето й да се окаже срещу неговото, а ръцете й бяха на раменете му. — Разбирам, че това е важно за теб, аз също искам да го намерим. Но виж какво представляваме. — Тя се огледа. — Ние сме кирливи. Ние сме изтощени. Дори ако това няма значение за нас, то ще направи впечатление на хората.

— Ние няма да се внедряваме в обществото. — Той погледна над главата й към града под тях. Към края на дъгата. — Ще започнем с църквите.

Той се върна към джипа. Примирена, Уитни го последва.

 

 

Петдесет мили зад тях, пришпорвайки едно изтощено рено от 1968 година по северния път, бяха Ремо и Барнс. Тъй като му трябваше време да помисли, Ремо остави Барнс да кара. Малкият, подобен на къртица мъж сграбчи кормилото с две ръце и усмихнато подкара право напред. Той обичаше да шофира почти колкото обичаше да мачка всичко, което намери на пътя.

— Когато ги хванем, за мен остава жената, нали?

Ремо отправи на Барнс поглед на глухо отвращение. Той смяташе себе си за гнуслив човек, а Барнс — за гол охлюв.

— Най-добре е да запомниш, че Димитри я иска. Ако се занимаваш с нея, може просто да го вбесиш.

— Няма да се занимавам с нея. — Очите му светнаха за момент, когато си спомни снимката. Тя бе толкова хубава. Той обичаше хубавите неща. Меките, хубави неща. След това си помисли за Димитри.

За разлика от останалите той не се страхуваше от Димитри. Той го обожаваше. Обожанието бе просто, първично, много наподобяващо начина, по който малкото грозно куче може да обожава своя господар дори след няколко добри ритника. Колкото и малко мозък да бе получил по рождение Барнс, всичко бе изпепелено през годините. Ако Димитри искаше жената, той ще му я заведе. Той отправи приятелска усмивка на Ремо, защото по свой начин Барнс харесваше Ремо.

— Димитри иска ушите на Лорд — каза той с кикотене. — Искаш ли да ги отрежа вместо теб, Ремо?

— Само карай.

Димитри искаше ушите на Лорд, но Ремо добре разбираше, че той може да се съгласи на заместител. Ако той бе имал надежда, че може да му се размине, щеше да обърне колата в обратна посока. Димитри щеше да го намери, защото той вярваше, че един служител си остава служител до смъртта. Преждевременната или принудителната. Ремо можеше само да се моли да запази собствените си уши, след като докладва на Димитри във временната му квартира в Диего-Суарес.

 

 

Четири църкви за два часа, помисли си тя, а нищо не са открили. Техният късмет трябваше скоро да проработи или да избяга от тях.

— А сега какво? — запита тя, когато се изправиха пред още една църква. Тази беше по-малка от останалите, които бяха посетили вече, и покривът са нуждаеше от ремонт.

— Ще поднесем нашите почитания.

Градът бе построен върху нос, издаден дълбоко в морето. Въпреки че бе сутрин, въздухът бе топъл и лепкав. Отсреща палмовите корони едва се поклащаха от лекия бриз. С малко въображение Дъг можеше да си представи града такъв, какъвто е бил, груб, обикновен, защитен от планините от едната страна, а от другата — от морето чрез направения вълнолом. Когато той слезе от джипа, Уитни тръгна с него.

— Ще ми се да разбера колко църкви и колко гробища има тук? Още повече ме интересува колко са били построени тогава?

— Гробищата не се строят. Това прави хората нервни. — Хареса му разположението на последното място. Централната входна врата висеше на ръждясалите си панти и това го накара да мисли, че никой не ползва църквата редовно. Малко встрани от нея, обрасли с растителност и закрити от небето с палми, имаше група надгробни камъни. Той трябваше да клекне, за да може да прочете издълбаните имена.

— Дъг, не се ли чувстваш като таласъм? — С настръхнала кожа, Уитни потърка ръце и се огледа през рамо.

— Не — отговорът бе простичък, докато той се вглеждаше отблизо в надгробните камъни един след друг. — Мъртвите са си мъртви, Уитни.

— Нямаш ли някаква представа какво се случва след смъртта?

Той я погледна.

— Каквото и да мисля, онова, което е погребано почти два метра надолу, въобще няма никакви чувства. Хайде, дай ми ръка.

Гордостта я накара да клекне долу заедно с него и да се стреми да разчете написаното на надгробните камъни.

— Датите са добри. Виж… 1790, 1793 година.

— А имената са френски. — Тръпката в тила му подсказваше, че той беше много близо. — Само да можехме просто…

— Бонжур.

Уитни скочи на крака, готова да избяга, преди да види възрастния свещеник, минал между дърветата. Тя се насили да запази на лицето си изражението за вина, усмихвайки се и отговаряйки му на френски:

— Добро утро, отче. — Черното му расо бе в ярък контраст с бялата му коса, светлите очи и бледото лице. Ръцете му, когато той ги разтвори, имаха петна по кожата от годините. — Надявам се, че не сме злоупотребили.

— Всеки е добре дошъл в Божия дом. Вие пътувате? — отсъди той по измачканите им дрехи.

— Да, отче. — Дъг стоеше зад нея, без да казва нищо. Уитни знаеше, че от нея зависи да разкаже някоя измислена история, но откри, че не е в състояние направо да излъже човек с бяла яка. — Идваме от дълъг път, търсим гробовете на семейство, което е емигрирало тук по време на Френската революция.

— Идвали са много хора за това. Вие техни наследници ли сте?

Тя погледна в спокойните и светли очи на свещеника. Помисли си за хората от Мерина, които почитаха мъртвите.

— Не. Но е важно да ги намерим.

— Да намерите това, което си е отишло? — Мускулите му, отслабнали от възрастта, потрепериха от обикновеното движение, с което той сключи ръце. — Много търсят, малко намират. Вие идвате отдалеч?

Умът му, мислеше тя, борейки се с нетърпението, бе така стар като неговото тяло.

— Да, отче, отдалече. Ние мислим, че семейството, което търсим, вероятно е погребано тук.

Той размисли, след това се съгласи:

— Сигурно ще мога да ви помогна. Имате ли имената?

— Семейство Лебрун. Жералд Лебрун.

— Лебрун. — Изсушеното лице на свещеника стана съсредоточено, докато мислеше. — Няма никакви Лебрун в моето паство.

— За какво говори той? — каза тихо в ухото й Дъг, но Уитни само поклати глава.

— Те са емигрирали тук от Франция, преди двеста години. Те са починали тук.

— Ние всички трябва да срещнем смъртта, за да имаме вечен живот.

Уитни стисна зъби и опита отново.

— Да, отче, но нас ни интересува фамилията Лебрун. Това е исторически интерес — реши тя, смятайки, че всъщност това не бе лъжа.

— Вие сте изминали дълъг път. Нуждаете се от почивка. Мадам Дюброк ще сложи чай. — Той постави ръката си върху ръката на Уитни с намерение да я поведе по пътечката надолу. Тя започна да се дърпа, но после усети треперенето на ръката му.

— Това ще бъде чудесно, отче. — Тя се отпусна на неговата ръка.

— Какво става?

— Ще пием чай — Уитни каза на Дъг, усмихвайки се на свещеника. — Опитай се да не забравяш къде се намираш.

— Господи.

— Точно. — Тя помогна на възрастния свещеник да се придвижи по тясната пътечка към малкото си жилище. Преди да отвори вратата, отвътре бравата бе натисната от една жена, облечена в домашна памучна рокля. Лицето й бе набръчкано. Миризмата на старост бе като при старата хартия — тънка и прашна.

— Отче. — Мадам Дюброк хвана другата ръка и му помогна да влезе. — Имахте ли приятна разходка?

— Доведох пътници. Те трябва да пият чай.

— Разбира се, разбира се. — Старата жена заведе свещеника през затъмнен малък хол до един тесен салон. Библия с черни корици и жълти страници бе отворена на книгата за Давид. На всяка маса и на едно старо пиано, което, изглежда, сякаш бе изтървавано повече от един път, се виждаха почти изгорели свещи. Имаше една статуя на Девата, нащърбена и избледняла, по някакъв начин сложена на най-подходящото място — до прозореца. Мадам Дюброк говореше тихо на свещеника, докато го настани в един стол.

Дъг погледна към разпятието на стената, потъмняло от годините, напоено с кръвта на изкуплението. Той прекара ръка през косата си. Винаги се чувстваше малко неловко в църква, а тук беше още по-зле.

— Уитни, нямаме време за това.

— Шшш! Мадам Дюброк… — започна тя.

— Моля, седнете, ще донеса чай.

Съчувствието и нетърпението се върнаха у Уитни, когато тя погледна отново към свещеника.

— Отче…

— Вие сте млада. — Той въздъхна и прехвърли молитвената си броеница. — Казвал съм молитвата в църквата на нашия Бог повече години, отколкото сте живели вие. Но толкова малко хора идваха тук.

Уитни отново бе привлечена от светлите очи и бледото лице.

— Цифрите нямат значение, нали, отче? — Тя седна до него. — Един е достатъчен.

Той се усмихна, затвори очи и задряма.

— Бедният стар човек — измърмори тя.

— И аз бих искал да живея точно толкова дълго — намеси се Дъг. — Скъпа, докато ние чакаме да получим чай, Ремо се придвижва бойко в града. Той вероятно е малко разстроен, че откраднахме джипа му.

— И какво трябва да направя? Да му кажа да се махне, защото имаме заредени пистолети? — Той видя гневното й изражение, когато тя се обърна и го погледна така, че той разбра, че сърцето й е привързано към вярата.

— Окей, окей — в пристъп на съжаление каза той. — Ние свършихме почти всичко, а сега той може да ни изненада. Хайде да правим това, за което сме дошли.

Тя кръстоса ръце на гърдите си и се почувства като вампир.

— Слушай, може би има някакви регистри, някакви надписи, които можем да прегледаме или… — Тя се спря и погледна към гробището. — Ти знаеш, нещо подобно.

Той потърка скулите си.

— Защо не останеш тук, а аз ще отида да огледам.

Желанието да се съгласи я накара да се почувства като страхливка.

— Не, ние сме заедно. Ако Магдалена или Жералд Лебрун са там, ние ще ги намерим заедно.

— Имаше една Магдалена Лебрун, която е умряла при раждане, и нейната дъщеря Даниел, която е умряла от треска. — Мадам Дюброк беше влязла в стаята с подноса с чая и твърди бисквити.

— Да. — Уитни се обърна към Дъг и взе ръката му. — Да.

Старата жена се усмихна, като видя Дъг, който я гледаше подозрително.

— Прекарвам много часове вечер сама. Мое хоби е да чета и проучвам църковните регистри. Самата църква е на три века. Тя е устояла на войни и урагани.

— Вие си спомняте, че сте чела за фамилията Лебрун?

— Стара съм — когато Дъг пое подноса от нея, тя леко въздъхна с облекчение, — но паметта ми е силна. — Тя отправи поглед към дремещия свещеник. — И това също ще отмине. — Но тя го каза с един вид гордост. Или може би, помисли си Уитни, един вид вяра. — Много са дошли тук, за да избягат от революцията, много са починали. Спомням си, че съм чела за фамилията Лебрун.

— Благодаря ви, мадам. — Уитни бръкна в портмонето си и извади половината банкноти, които бяха останали. — За вашата църква. — Тя погледна към свещеника и добави още банкноти. — За неговата църква в името на фамилия Лебрун.

Мадам Дюброк взе парите с тихо достойнство.

— Ако Господ пожелае, вие ще намерите това, което търсите. Ако се нуждаете от почивка, върнете се тук. Ще бъдете добре дошли.

— Благодаря ви, мадам — импулсивно Уитни пристъпи напред. — Има няколко мъже, които ни преследват.

Тя погледна Уитни право в очите, спокойно.

— Да, мое дете?

— Те са опасни хора.

Свещеникът се размърда в стола си и погледна към Дъг. И този човек бе опасен, помисли си той, но се чувстваше спокоен. Свещеникът кимна на Уитни.

— Да ви пази Господ. — Той затвори очи отново и заспа.

— Те въобще не зададоха никакви въпроси — каза Уитни, когато излязоха навън.

Дъг погледна през рамо.

— Някои хора имат всички отговори, от които се нуждаят. — Той не бе един от тях. — Хайде да намерим това, за което сме дошли.

Поради буйната растителност, виещите се лиани и възрастта на надгробните камъни, им отне поне час да проправят пътя си през половината от гробищата. Слънцето се вдигна високо и сенките бяха тесни и къси. Дори от разстояние Уитни можеше да помирише морето. Уморена и обезкуражена, тя седна на земята и загледа Дъг.

— Трябва да дойдем утре и да извършим останалото. Вече не мога да се концентрирам върху имената на камъните.

— Днес. — Той говореше почти на себе си, навеждайки се над друг гроб. — Трябва да стане днес, аз го чувствам.

— Всичко, което аз чувствам, е болката в кръста.

— Ние сме близо. Аз го знам. Дланите ти стават влажни и идва това чувство в стомаха, че всичко просто си идва на мястото. То е като разбиване на сейф. Дори не е необходимо да чуеш последната цифра как щрака, за да го разбереш. Ти просто го знаеш. Копелето е тук. — Той отърка ръце в панталоните си и протегна гръб. — Аз ще го открия, дори да ми отнеме следващите десет години.

Уитни погледна към него и с въздишка се опита да се надигне. Тя се подпря с една ръка на един надгробен камък за баланс, защото кракът й се оплете в една лиана. Ругаейки, тя се наведе да го освободи. Усещайки как сърцето й подскочи, тя погледна отново надолу и прочете името върху камъка. Тя чу как последната цифра щраква.

— Няма да ни отнеме толкова години.

— Какво?

— Няма да ни отнеме толкова години. — Тя се засмя и очевидността на тази усмивка го накара да се стегне. — Ние намерихме Даниел. — Тя избърса сълзите си, докато почистваше камъка. — Даниел Лебрун — прочете тя. — 1779–1795 г. Бедното дете, толкова далеч от дома.

— Нейната майка е тук. — Гласът на Дъг бе мек, без излишна превъзбуда. Той плъзна ръката си в ръката на Уитни. — Тя е умряла млада.

— Тя сигурно е носела косата си напудрена, с украшения от пера в нея. А роклята й сигурно е падала по раменете и е стигала чак до пода. — Уитни допря глава на ръката му. — После тя се е научила да засажда градината и да пази тайната на своя съпруг.

— Но къде е той? — Дъг коленичи отново. — Защо не е заровен до нея?

— Той трябва… — дойде й наум тогава и тя се извърна. — Той се е самоубил, той не може да бъде погребан тук. Това е свещена земя. Дъг, той не е в гробищата.

Той я зяпна.

— Какво?

— Самоубийство. — Тя прекара ръка през косата си. — Той е умрял в грях и затова не може да бъде погребан в земята на църквата. — Тя се огледа безпомощно. — Аз дори не знам къде да търся.

— Трябвало е да го погребат някъде. — Той започна да крачи между камъните. — Какво са правили обикновено с онези, които не се допускали вътре?

Тя се намръщи малко и се опита да помисли.

— Зависи, предполагам. Ако свещеникът е бил състрадателен, мисля, че сигурно е погребан наблизо.

Дъг погледна надолу.

— Те са тук — измърмори той. — А моите длани все още са влажни. — Вземайки ръката й, той отиде до ниската ограда, която отделяше гробището от улицата. — Започваме оттук.

Още един час мина, докато обикаляха и търсеха из храсталака. Първата змия, която Уитни видя, почти я отпрати обратно в джипа, но Дъг й подаде една пръчка, без да й съчувства. Изпънала гърба си, тя ровеше с пръчката. Когато Дъг тръгна, спъна се и изруга, тя не му обърна никакво внимание.

— Да го вземат дяволите!

Уитни повдигна пръчката си, готова да удари.

— Змия!

— Остави змиите. — Той я сграбчи за ръка и я дръпна към земята. — Намерих го.

Мястото бе малко и равно, почти вдлъбнато. Камъкът бе вкопан и на него пишеше просто ЖЕРАЛД ЛЕБРУН. Уитни сложи ръка на камъка, питайки се дали е имало някой на погребението да съжалява за него.

— А сега бинго. — Дъг откъсна едно пълзящо растение, дебело като палеца му, украсено с конусовидни цветчета, от друг камък. На него бе написано само МАРИЯ.

— Мария — каза тихо тя. — Това може да бъде някое друго самоубийство.

— Не. — Той хвана раменете на Уитни, така че те се погледнаха през камъните. — Той е пазел съкровището, така както е обещал. Той е умрял, все още пазейки го. Трябва да го е заровил тук, преди да напише и последното писмо. Сигурно е написал последната си воля да бъде погребан на това място. Те не са могли да го погребат там с неговото семейство, но не е имало никаква причина да откажат да изпълнят последното му желание.

— Добре, разумно е — но устата й бе суха, — а сега какво ще правим?

— Сега ще отида да открадна една лопата.

— Дъг…

— Сега не е време за разговори.

Тя преглътна отново.

— Окей, но го направи бързо.

— Само задръж дъха си. — Той я целуна бързо, преди да стане и да изчезне.

Уитни седна между двата камъка със събрани колене и тупкащо сърце. Бяха ли наистина така близо, така близо до финала най-сетне? Тя погледна към равното, изоставено парче земя под ръката си. Дали Жералд, довереникът на кралицата, бе опазил съкровището до себе си цели два века?

Ако те го намереха? Уитни ровеше в тревата с ръце. Засега тя знаеше само, че ако те го намереха, Димитри нямаше да го намери. Тя бе доволна само от това до този момент.

Дъг се върна, без да помръдне високата трева. Уитни го чу чак когато той измърмори името й. Тя изруга и се промъкна напред на четири крака.

— Трябва ли да правиш това?

— Бих предпочел да не рекламирам нашата малка следобедна дейност. — Той вдигна една лопата с къса дръжка в ръката си. — Най-доброто, което можах да взема набързо.

За момент той само гледаше в праха под краката си. Искаше да вкуси приятното усещане, че стои на вратата към света на охолството.

Уитни видя в очите му какво мисли. Отново почувства раздвояването между одобрение и объркване. После постави ръка върху неговата, в която държеше лопатата, и го целуна продължително.

— Късмет.

Той започна да копае. Минута след минута не се чуваше друг звук освен постоянното ритмично загребване на земята с металната лопата. Бризът от морето бе спрял и потта се стичаше по лицето му на обилни капки. И двамата бяха потиснати от топлината и мълчанието. Докато дупката ставаше все по-дълбока, всеки си припомняше етапите на пътешествието, което ги бе довело толкова близко.

Едно лудо преследване по улиците на Манхатън, едно диво бягане във Вашингтон. Скачане от движещ се влак и безкрайно крачене през голи, стръмни места. Селото на мерина. Синди Лоупър по канала. Страст и хайвер в откраднат джип. Смърт и любов, еднакво неочаквани.

Дъг усети върхът на лопатата да удря нещо твърдо. Глухият звук отекна през храстите, а неговите очи срещнаха погледа на Уитни. На четири крака те започнаха да почистват пръстта с ръце. Не смеейки да дишат, те го извадиха от дупката.

— О, господи — каза тя шепнешком. — То е истинско.

Беше не по-дълго от трийсет сантиметра и почти толкова широко. Самото сандъче бе покрито с пръст и влага. То бе, както Даниел го бе описала, много обикновено. Дори и така, Уитни знаеше, че малкото ковчеже би струвало цяло състояние за някой колекционер или за музей. Вековете правят злато дори от месинга.

— Недей да чупиш ключалката — каза му Уитни, когато Дъг започна да я оглежда.

Макар и нетърпелив, на него му трябваше около минута да я отвори така леко, сякаш бе държал в ръка ключа. Когато повдигна капака, нито единият, нито другият можеха да направят нещо друго, освен да гледат.

Тя не би могла да каже какво бе очаквала. Половината от времето бе гледала на цялото начинание като на безумие. Дори когато се зарази от ентусиазма на Дъг, от неговата мечта, тя все още не вярваше, че могат да намерят нещо такова.

Тя видя блясъка на диамантите, великолепието на златото. Без дъх, потопи ръка в скъпоценностите.

Диамантената огърлица, която се изплъзна от ръката й, бе така светла, чиста и изключителна, както луната през зимна нощ.

Действително ли беше същата, питаше се Уитни. Имаше ли някаква вероятност изобщо това, което тя държи в ръка, да е била огърлицата, използвана в предателството срещу Мария-Антоанета през последните дни преди революцията? Беше ли я носила тя дори и веднъж, напук на останалите, наблюдавайки как скъпоценните камъни се превръщат в лед и огън до кожата й? Дали наистина алчността и властта бяха превзели младата жена, която е обичала красивите неща, или тя просто е забравила страданията на хората извън стените на двореца?

Това бяха въпроси за историците, помисли си Уитни, въпреки че тя беше сигурна в това, че Мария-Антоанета е внушавала чувство за вярност. Жералд наистина бе запазил скъпоценностите за своята кралица и своята страна.

Дъг държеше сапфири в ръцете си, пет наниза от тях в огърлица, така тежка, че би могла да й прекърши врата. Той я бе виждал в справочника. Наречена бе на женско име — Мария-Луиза, доколкото си спомняше. Но както Уитни си бе помислила, така и той реши, че скъпоценните камъни означават повече в трите си измерения. Това, което просветваше в ръката му, не бе виждало светлина от два века.

Имаше повече. Достатъчно за лакомия, за страст и сладострастие. Малкото сандъче бе претъпкано със скъпоценни камъни. И история. Внимателно Уитни се пресегна и взе една фина миниатюра.

Тя бе виждала портрети на съпругата кралица много пъти. Но никога преди това не бе държала в ръце такова произведение на изкуството. Мария-Антоанета, фриволна, дръзка и екстравагантна, й се усмихваше, сякаш все още бе в пълната си власт. Миниатюрният портрет бе не повече от петнайсет сантиметра, овален, обкован в златна рамка. Тя не можеше да види името на художника и освен това портретът се нуждаеше от реставрация, но знаеше неговата стойност. А също и моралната страна.

— Дъг…

— Исусе Христе. — Независимо колко високо бе оставил да го залюляват мечтите, той никога не беше вярвал, че ще има толкова много сладост накрая. Той имаше богатството в ръцете си, крайният успех. Той държеше в едната ръка изключителен диамант с форма на сълза, а в другата ръка — гривна, обсипана с рубини. Той току-що бе спечелил играта. Почти без да забелязва, че го прави, той пусна диаманта в джоба си.

— Погледни, Уитни, точно пред себе си имаме целия свят. Целия дяволски свят. Бог да пази кралицата — смеейки се, той изсипа един куп диаманти и сапфири върху главата й.

— Дъг, виж това.

— Да, кое? — Той бе повече заинтересуван от бляскавите неща, които вадеше от кутията, отколкото от малка затъмнена картина. — Рамката струва няколко долара — каза той безстрастно, изваждайки една тежка инкрустирана огърлица, украсена със сапфири, големи почти колкото монета от двайсет и пет цента.

— Това е портрет на Мария.

— Той е ценен.

— Той е безценен.

— О, да? — заинтригуван, той обърна внимание на портрета.

— Дъг, тази миниатюра е на двеста години. Нито един жив човек не я е виждал преди нас. Никой дори не знае, че тя съществува.

— Значи ще й вземем добра цена.

— Не разбираш ли? — нетърпелива, тя я взе обратно от него. — Това принадлежи на някой музей. Това не е нещо, което можеш да отнесеш през оградата. Това е изкуство. Дъг… — тя вдигна диамантената огърлица, — погледни това. Не е само купчина красиви камъни, притежаващи висока пазарна стойност. Виж ръчната изработка, стила. Това е изкуство, това е история. Ако това е огърлицата от диамантената афера, тя би хвърлила изцяло нова светлина върху приетите теории.

— Тук аз напускам — уточни той и постави огърлицата обратно в сандъчето.

— Дъг, тези скъпоценни камъни са принадлежали на една жена, която е живяла преди два века. Двеста години. Ти не можеш да занесеш нейната огърлица, нейната гривна до някоя заложна къща и да ги оставиш да я продадат. Не е морално.

— Хайде по-късно да говорим за морала.

— Дъг…

Раздразнен, той затвори капака на кутийката и стана прав.

— Виж, ти искаш да дадеш картината на музей, може би и чифт скъпоценности, окей. Ще говорим за това. Аз рискувах живота си за тази кутийка, а също, по дяволите, и твоят живот. Няма да изтърва единствения шанс да се измъкна от мизерията и да бъда някой, само и само хората да се блещят в камъните, прибрани в някой музей.

Тя му отправи поглед, който той не разбра, изправи се и застана пред него.

— Ти си някой — меко каза тя.

Това раздвижи нещо у него, но той поклати глава.

— Недостатъчно добър, скъпа. Хора като мен се нуждаят от нещо, с което не сме родени. Уморих се да играя играта. Това ме кара да пресека финалната линия.

— Дъг…

— Виж какво, независимо от това, което ще се получи с тези неща, първо трябва да се измъкнем оттук.

Тя продължи да спори, след това се примири.

— Добре, но ще обсъдим това.

— Както искаш. — Той й отправи онази очарователна усмивка, на която тя вече се бе научила да не вярва. — Какво ще кажеш да вземем бебето вкъщи.

Поклащайки глава, Уитни върна усмивката.

— Стигнахме толкова далеч. Може би ще успеем да се измъкнем с него.

Те стояха прави, но когато той тръгна да си пробива път през храсталака, тя го задържа. Откъсвайки цветчета от лианите, тя ги сложи на гроба на Жералд.

— Ти направи всичко, което можа — обръщайки се, тя последва Дъг до джипа. С още един бърз поглед наоколо, Дъг разположи сандъчето на задната седалка и хвърли върху него едно одеяло.

— Окей — сега да намерим хотел.

— Това е най-добрата новина, която чух този ден.

Когато той откри един хотел, който изглеждаше достатъчно изискан и скъп за неговия вкус, Дъг сви в отбивката.

— Ето, регистрирай се тук. Аз отивам да уредя нашето пътуване извън страната още с първия самолет утре сутринта.

— А багажа ни в Антананариво?

— Ще изпратим да го вземат. Къде искаш да отидеш?

— Париж — каза тя моментално. — Имам чувството, че този път няма да скучаем.

— Абсолютно права си. Сега какво ще кажеш да се разделиш с малко от тези мангизи, за да мога да се погрижа за нещата.

— Разбира се. — Сякаш никога не бе му отказвала дори и цент, Уитни извади портмонето си. — По-добре да вземеш някоя от кредитните карти — реши тя и извади една. — Първа класа, ако обичаш, Дъглас.

— Нищо друго. Вземи най-хубавата стая в хотела, скъпа. Тази вечер започваме да живеем разкошно.

Тя се усмихна, но се наведе през облегалката към задната седалка и взе увитото в одеяло сандъче заедно със своята раница.

— Само ще взема това с мен.

— Не ми ли вярваш?

— Не бих казала точно така — скачайки от джипа, тя му изпрати една целувка. В мръсните си панталони и скъсана блузка тя влезе в хотела като властна принцеса.

Дъг видя, че трима мъже скочиха да й отворят вратата. Класа — помисли си той отново. Тя миришеше на класа. Той си спомни, че тя някога го бе помолила за синя копринена рокля. С усмивка тръгна напред. Щеше да й донесе няколко изненади.

 

 

Тя одобри стаята и показа това на момчето от хотела с щедър бакшиш. Останала сама, тя отметна одеялото и отвори отново сандъчето.

Никога не бе смятала себе си за консервативна, некомпетентна в изкуството или прекалено скромна жена. Гледайки към скъпоценните камъни, накити и монети от друга епоха, тя разбра, че никога няма да може да ги превърне в нещо така обикновено като парите. Хора бяха умирали за това, което тя държеше в ръка. Някои бяха умирали от алчност, други заради принципи, трети просто заради изтичане на тяхното време. Ако това бяха само скъпоценности, смъртта на тези хора нямаше да означава нищо. Тя си помисли за Хуан и за Жак. Не, те бяха повече, много повече от скъпоценни камъни.

Онова, което беше тук в ръцете й, не бе нейно притежание, нито на Дъг. Целият трик се състоеше в това да го убеди в същото.

Пускайки капака, тя влезе в банята и завъртя крана на водата. Това отново й върна спомена за малкия хан на брега и Жак.

Той бе мъртъв, но може би, когато миниатюрният портрет и богатството отидат на своето подходящо място, той ще бъде запомнен. Малка табелка с неговото име в един музей в Ню Йорк. Да. Това я накара да се усмихне. Жак щеше да го оцени.

Тя пусна водата да тече и отиде до прозореца да разгледа града. Хареса й да види залива и пълния с живот град под нея. Искаше й се да се разходи по булеварда и да подиша уханието на пристанището. Кораби, моряци. Сигурно има магазини, претъпкани със стоки, каквито жена с нейната професия би търсила. За съжаление тя нямаше да може да вземе в Ню Йорк някои образци от малагашки тъкани и материи. Докато съзнанието й се рееше, една фигура на тротоара привлече погледа й и я накара да се напрегне стреснато. Бяла панамена шапка. Но това бе смешно, каза си тя. Много мъже носят панамени шапки в тропиците. Не може да бъде… Все пак, гледайки, тя бе почти уверена, че това бе същият мъж, когото бе виждала преди. Тя изчака, без да диша, мъжът да се обърне така, че да бъде сигурна. Когато шапката изчезна в един вход, тя изтърва въздишка на раздразнение. Просто беше нервна. Как би могъл някой да следва зигзагообразния път, който те бяха извървели до Диего-Суарес? По-бързо да се връща Дъг, помисли си тя. Искаше да се изкъпе, преоблече, нахрани и качи на самолета.

Париж, помисли си тя и затвори очи. Една седмица да не вършиш нищо и само да почиваш. Да правиш любов и да пиеш шампанско. След всичко, през което преминаха, това бе най-малкото, което и двамата заслужаваха. След Париж… тя въздъхна и се върна в банята. Това беше друг въпрос.

Спря крановете, протегна се и посегна да разкопчее блузата си. В това време очите й срещнаха погледа на Ремо в огледалото над мивката.

— Мис Макалистър — усмихна той, леко докосвайки белега на лицето си. — Удоволствие е за мен.