Нора Робъртс
Горещ лед (11)

Глава 11

Поемайки сутрешното си кафе, Уитни добави петдесетдоларовия аванс и сметна отново общата сума по списъка на разноските на Дъг. Едно търсене на съкровище, реши тя, си има доста режийни разноски.

Докато другите двама спяха през нощта — Дъг до нея в палатката, а Жак под звездите — Уитни за известно време остана будна, размишлявайки за пътуването. В много отношения то представляваше една забавна, възбуждаща, донякъде ненормална ваканция, пълна със сувенири и някои екзотични ястия. Ако те не намереха съкровището, тя щеше да приеме всичко по този начин, освен спомена за един млад сервитьор, който бе умрял само защото тя бе там.

Някои хора са родени с определен удобен наивитет, който никога не ги напуска, главно защото техният живот остава удобен. Парите могат да провокират цинизъм или да го оправдаят.

Вероятно нейното богатство я бе предпазвало до известна степен, но Уитни никога не е приемала себе си за наивна. Тя отчиташе промяната у себе си не защото трябваше да се тревожи за всеки цент, а защото очакваше мяра за мяра. Тя приемаше комплиментите с грация и малко зрънце съмнение. Освен това знаеше, че за някои хора животът не представлява нищо.

Смъртта може да бъде средство за стигане до един край, понякога в името на отмъщение или за разнообразие, или срещу заплащане. Сумата естествено бе различна — животът на някой държавен мъж със сигурност бе по-скъп на свободния пазар, отколкото животът на някой пласьор на наркотици в гетото. Единият можеше да струва не повече от цената на спринцовка, пълна с хероин, а другият — стотици хиляди хладни, чисти швейцарски франкове.

Бизнес за някои, заменили живота си за печалба на висок пост и рутина в дадена брокерска фирма. Тя го знаеше и преди, гледайки на това по начин, по който въобще преценяваше много от ежедневните болести на обществото. Надменно. Но сега прие всичко това много лично. Един невинен човек бе загинал, а възможно бе и тя да е убила човек. Нямаше как да се узнае колко други живота бяха погубени или купени и продадени във връзка с тази същата купчина злато.

Долари и центове, размишляваше тя, гледайки към колонките и сборовете в бележника си. Но те бяха станали много повече от това. Може би като много от небрежно богатите, тя често бе наблюдавала само повърхността на живота, без да види неудобствата и проблемите на по-малко късметлиите, на които се налагаше да се оправят някак си. Може би тя постоянно бе приемала наготово такива неща, като храната и подслона, до последните няколко седмици. А сигурно собствената преценка на Уитни за добро и лошо често зависеше от обстоятелствата и нейните хрумвания, но тя имаше много силно развито чувство за това.

Дъг Лорд бе крадец и в своя живот с положителност бе извършил безброй неща, които от гледна точка на стандарта на обществото бяха неправилни. Тя ни най-малко не се осланяше на обществените стандарти. Той бе — според нейните вярвания — природно добър, както тя вярваше, че Димитри е природно лош. Тя го вярваше не наивно, а изцяло, с всичката си здрава интелигентност и инстинкти, с които бе родена.

Тя бе извършила още нещо, докато останалите спяха. Неуморна, Уитни бе решила накрая да прегледа книгите, които Дъг бе взел от Вашингтонската библиотека. Да мине времето, бе си казала тя, запалвайки фенерче и разгръщайки книгите. След като започна да чете за скъпоценностите, изгубени през вековете, тя не можеше вече да се отдели. Илюстрациите не я грабнаха особено. Диамантите и рубините означаваха повече в три измерения. Но те я накараха да се замисли.

Прочитайки историята на тази огърлица, на онзи диамант, тя разбра, че другите са умирали за това, което някои мъже и жени копнееха да използват за накити. Алчност, желание, страст. Това бяха неща, които Уитни разбираше, но като емоции — според нея бяха твърде незначителни, за да си заслужава да умре за тях.

Но какво да каже за лоялността? Уитни си спомни за думите, които бе прочела в писмото на Магдалена. Тя бе говорила за скръбта на съпруга си, за смъртта на кралицата, но и за нещо повече — неговите задължения към нея. Какво бе пожертва този мъж, Жералд, за лоялността и какво пазеше той в една дървена кутия? Скъпоценностите. Дали той бе пазил своето наследство в една дървена кутия, тъгувайки по един отминал начин на живот, който никога нямаше да бъде негов отново?

Какво бе това — пари, изкуство или история? След затваряне на книгата тя остана раздвоена. Уитни бе уважавала лейди Смит-Райт, въпреки че тя никога не можа да обясни нейната разпаленост. Сега тя бе мъртва, защото малко повече бе повярвала, че тази история независимо дали бе написана в прашни томчета, или блестеше и осветяваше наоколо, да, че тази история принадлежи на всички.

Мария-Антоанета бе изгубила живота си заедно със стотици други от грубата справедливост на гилотината. Хората бяха измъкнати от домовете си, преследвани и екзекутирани. Други бяха страдали на улиците. За един идеал? Не, Уитни дълбоко се съмняваше, че хората умират повече за идеали, отколкото истински се борят за тях. Те бяха умрели, защото бяха спипани в нещо, промъкнало се върху тях и пренесло ги някъде, независимо дали те го искаха, или не. Какво би означавало пълна шепа скъпоценни камъни за една жена, изкачваща стъпалата на гилотината?

Това превръщаше преследването на едно съкровище в глупаво начинание. Освен ако в това имаше някакъв морал. Може би бе дошло времето Уитни да открие своя собствен.

Заради това и заради един млад сервитьор на име Хуан Уитни бе решена да намери съкровището и да хвърли пепелта в очите на Димитри, да му попречи да се добере до него.

Тя посрещна утрото уверено. Не, тя не бе наивна. Все още Уитни се придържаше към основното начало, че доброто може да победи решително злото особено ако доброто прояви целия си ум.

— Какво, по дяволите, ще правиш, когато свършат батериите на това нещо?

Уитни се усмихна на Дъг, преди да спусне тънкия ръчен калкулатор и бележничето си обратно в нейната чанта. Тя се питаше какво ли щеше да си помисли той, ако разбереше, че е прекарала няколко часа през нощта, анализирайки него и това, което те правеха.

— „Дюрасел“, стабилност — каза тя сладко. — Искаш ли малко кафе?

— Да. — Той седна, малко мнително отнасяйки се към лъчезарния начин, по който тя сипваше и сервираше.

Тя изглеждаше изключително. Той бе решил, че прекараните в път дни ще я изтощят, ще я направят малко по-груба. Той потърка дланта си по наболата брада. Вместо това тя бе сияеща. Нейната светла, ангелски руса коса блестеше, спускайки се по раменете й. Слънцето бе я докоснало с малко по-розов тен, който само подчертаваше идеално източеното и класически фино лице. Не, тя изглеждаше всичко друго, но не и изтощена в този момент.

Дъг прие кафето и отпи голяма глътка.

— Това е едно прекрасно място — каза Уитни, сгъвайки колене и хващайки ги с ръце.

Той се огледа наоколо. Влагата капеше от листата с тихо тупкане. Земята бе почти мокра и пружинираше. Той плесна един комар и се запита докога ще продължи това отвратително усещане. Мъгла се вдигаше от земята на малки струйки като пара в турска баня.

— Ако обичаш сауни, да.

Уитни мръдна вежди.

— Събудихме се с дупето нагоре, нали?

Той само изсумтя. Бе се събудил настървен, както един здрав мъж, след като е прекарал нощта до една здрава жена, без да е имал удоволствието от разкоша да доведе нещата до техния естествен развой.

— Погледни на нещата по този начин, Дъглас. Ако в Манхатън имаше поне един акър от това, хората щяха да дращят за него, катерейки се един върху друг. — Тя повдигна ръце с дланите нагоре. Птича песен се изля в екстаз. Един хамелеон се промъкна на парче суха, сива скала и бавно се разположи на него. Цветята сякаш се разливаха по земята, а зеленото, тъмнозеленото на листата и папратите все още блестеше и добавяше към останалото своята пищност. — А сега всичко това го имаме пред очите си за нас.

Той си сипа втора чаша кафе.

— Предполагах, че жена като теб предпочита тълпите от хора.

— Времето и мястото, Дъглас — сподели тя. — Времето и мястото. — Тогава тя се усмихна така простичко, така истински, че той почувства как сърцето му спира. — Харесва ми да бъда тук, с теб.

Кафето бе изгорило езика му, но той не забеляза. Глътна го, все още с вперен в нея поглед. Никога не бе имал проблеми с жените, изливайки върху тях грубоватия си, наперен чар, за който бе разбрал от ранните си младини, че ги привличаше. Сега, когато можеше да използва в излишък всичко, което му идваше така лесно в ръцете, той не можеше да намери подходящите думи изобщо.

— О, да — успя да каже.

Развеселена от това, че той може да бъде така леко изваден от равновесие, тя кимна.

— Да, мислих по този въпрос доста — навеждайки се, тя го целуна много, много леко. — А ти какво смяташ за това?

Той се бе препънал, но опитът от години го бе научил как да се приземява на краката си. Протягайки ръка, той събра косите й.

— Добре, може би ще трябва — той я захапа за устните леко — да обсъдим този въпрос.

Хареса й начинът, по който той я целуваше без целувка, начинът, по който я държеше, без в действителност да се докосва до нея. Тя още помнеше как се чувстваше, когато бе извършил и двете неща истински.

— Може би ще трябва.

Техните устни не правеха нищо повече, освен да се дразнят. С отворени очи те се захапваха по малко, проверявайки се, изкушавайки се. Не се докосваха. Всеки един бе привикнал да води, да държи контрола. Ако изгубиш преимуществото, това щеше да е основна грешка, когато става дума за любов и пари, едновременно за двете. Докато се запазеше властта, макар и хлабава, тогава никой от тях нямаше да чувства, че отива не там, накъдето иска да води.

Устните станаха горещи. Мислите се замъглиха. Приоритетите се промениха.

Ръката му хвана по-здраво косата й, а тя сграбчи ризата му. В този кратък миг, който продължи безкрайно, те бяха хванати здраво. Нуждата стана водачът, а желанието — картата. Всеки един се предаде без колебание или съжаление.

Зад дебелите влажни листа се чу ясен клокочещ звук от песен на Синди Лоупър.

Като деца, хванати на местопрестъплението, с ръце в гърнето с яденето, Уитни и Дъг отскочиха един от друг. Ясният тенор на Жак заехтя с веселия глас на Синди. Двамата прочистиха гърлата си.

— Компанията идва — изкоментира Дъг и посегна за една цигара.

— Да — надигайки се, Уитни избърса дъното на тънките си широки панталони. Те бяха малко намокрени от влагата, но топлината вече изсушаваше земята. Тя видя слънчевите лъчи да се промъкват през върховете на кипарисите.

— Както казах, изглежда, такова място привлича хората. Добре, мисля че… — Тя се спря в изненада, когато ръката му я хвана за глезена.

— Уитни. — Очите му бяха напрегнати, каквито ставаха, когато най-малко очакваше. Пръстите му я държаха много здраво. — Някой ден ние ще довършим това.

Тя не бе свикнала да й се казва какво ще прави и не видя никаква причина да свиква сега. Изпрати му продължителен безразличен поглед.

— Може би.

— Абсолютно.

Безразличният поглед се превърна в лека усмивка.

— Дъглас, ти ще разбереш, че аз мога да бъда голям инат.

— Ти ще разбереш, че аз вземам каквото искам. — Той го каза меко, а нейната усмивка угасна. — Такава ми е професията.

— Ей, хора, имаме си малко кокосови орехи — измъквайки се от храстите, Жак разклати мрежестия чувал, който носеше.

Уитни се засмя, когато той извади един кокос и й го подаде.

— Някой има ли отварачка?

— Няма проблеми — използвайки един камък, Жак силно запокити кокосовия орех в него. Хамелеонът се измъкна без звук. С усмивка той разчупи плода на две и подаде парчетата на Уитни.

— Колко умно.

— Слагаш малко ром и можеш да имаш отлична „Пиня колада“.

С извити вежди тя подаде половината на Дъг.

— Не бъде сприхав, дарлинг. Сигурна съм, че и ти можеш да се изкатериш по някое палмово дърво.

Засмян, Жак изчегърта бялата сърцевина на ореха с малък нож.

— При нас е фади да се яде нещо бяло в сряда — каза той с простота, която накара Уитни да го разгледа внимателно. Той пъхна кокоса в устата си с един вид виновна наслада. — Още по-лошо е изобщо да не се яде.

Тя погледна униформената шапка, тенис фланелката и портативния апарат. За нея бе трудно да го приеме за малагаш, част от древно племе. С Луиз от племето мерина бе лесно. Той отговаряше на представата. Жак приличаше на някого, с когото тя се бе разминала, пресичайки Бродуей и Четирийсет и втора.

— Суеверен ли си, Жак?

Той мръдна рамене.

— Извинявам се на боговете и духовете. Нека да бъдат щастливи. — Той извади от джоба си нещо, което приличаше на малка мидена черупка, окачена на една верижка.

— Това се нарича „оди“ — обясни Дъг, едновременно развеселен и толерантен. Той не вярваше в талисмани, а в подготовката на собствения късмет или материализирането му чрез някой друг. — Нещо като амулет.

Уитни го разгледа, заинтригувана от контрастите между американизираното облекло и говор на Жак и неговото дълбоко вкоренено вярване в различни видове табу и духове.

— За късмет ли ти е? — запита го тя.

— За сигурност. Боговете имат лоши настроения. — Той потърка черупката между пръстите си, след това я предложи на Уитни. — Носи я днес ти.

— Добре. — Тя окачи на врата си верижката. В края на краищата, помисли си тя, няма нищо странно. Баща й носеше едно заешко краче, боядисано в бебешко синьо. Амулетът бе нещо подобно или нещо от рода на ордена на Свети Кристофър. — За сигурност.

— Вие двамата можете да продължите въпросите за културния обмен по-късно. Хайде да се раздвижим — надигайки се, Дъг хвърли обратно плода на Жак.

Уитни намигна на Жак.

— Казах ти, че той често става груб.

— Няма проблеми — отново каза Жак, след това бръкна в задния си джоб, където внимателно бе забол стеблото на едно цвете. Изваждайки го, той го предложи на Уитни.

— Орхидея. — Тя бе бяла, чиста, особено бяла и толкова деликатна, че на нея й се струваше, сякаш ще се разтвори в нейната длан.

— Жак, това е изключително. — Тя докосна с цветето лицето си, преди да го бодне в косата си зад ухото. — Благодаря ти. — Когато го целуна, тя чу ясния звук на притесненото му преглъщане.

— Изглежда красива. — Той започна да събира багажа бързо. — Много цветя има тук, в Мадагаскар. Което и цвете да поискаш, ще го намериш тук — все още бърборейки, започна да пренася багажа към кануто.

— Ти искаше цвете — измърмори Дъг, — достатъчно беше да се наведеш да си откъснеш едно.

Уитни докосна цветчетата над ухото си.

— Някои мъже разбират приветливостта — изкоментира тя, — а други не. — Тя последва Жак, вземайки раницата си.

— Приветливост — изръмжа Дъг, оправяйки се с останалия багаж. — Имам група вълци след себе си, а тя иска приветливост — все още мърморейки, той срита изстиналите клони от огъня. — Аз можех да й дам едно проклето цвете. Една дузина от тях. — Той погледна през рамо, когато чу веселия смях на Уитни. — О, Жак, това е изключително — имитира я той. Сумтейки от възмущение, Дъг прегледа пистолета си, преди да го пъхне зад колана си отново. — И аз мога да отворя един кирлив кокосов орех — за последен път той ритна съчките от огъня, преди да събере всичко и да тръгне към кануто.

 

 

Когато Ремо разръчка със скъпата си обувка огъня, от него бе останала само студена пепел. Слънцето бе високо горе и печеше; нямаше никакво спасение от жегата в сенките. Той бе махнал жилетката към костюма и вратовръзката си — нещо, което никога не бе правил пред Димитри в работно време. Крепонената му риза „Арол“ бе плувнала в пот. Преследването на Лорд се бе превърнало в непосилно занимание.

— Изглежда, са прекарали нощта тук. — Вайс, висок мъж, приличащ на банкер, чийто нос бе счупен от една бутилка уиски, избърса потта от челото си. На врата си имаше редица убождания от насекоми, които постоянно го дразнеха. — Мисля, че сме на около четири часа след тях.

— Какво правиш, полуиндианецо от племето апахи? — ритайки бясно останките от огъня, Ремо се обърна. Погледът му се спря на Барнс, чието кръгло, луноподобно лице се бе разляло в усмивка. — На какво се смееш ти, малък задник?

Но Барнс не бе престанал да се смее, откакто Ремо му каза да се погрижи за малагашкия капитан. Той знаеше, че Барнс се беше „погрижил“, но дори мъж с опита на Ремо не искаше да чуе подробностите. Бе известно на всички, че Димитри изпитва особена привързаност към Барнс по един начин, по който човек се привързва към някое глупаво куче, което пуска в краката ти удушени пиленца и малки разкъсани гризачи. Той знаеше също, че Димитри често оставя Барнс да се погрижи за служителите му, които го напускаха. Димитри не вярваше в необходимостта от изплащането на обезщетения за безработица.

— Хайде да тръгваме — каза кратко той. — Ще ги настигнем преди залез.

 

 

Уитни се бе разположила удобно между раниците. Удължените сенки от кипарисите и евкалиптите падаха на пясъчните брегове покрай канала и на гъстия храсталак от другата страна. По течението се носеха тънки кафяви тръстикови стебла. От време на време някоя сепната бяла чапла стреснато отлиташе към храсталака сред шум и перушина. Цветята избуяваха изобилно на места с червени, оранжеви и смесено жълти цветове. Орхидеите растяха хаотично като макове сред полето. Пеперуди понякога отделно, понякога на групи се рееха и обикаляха около цветовете. Окраската им бе бляскава в сравнение с растителността и мръснокафявия цвят на канала. Тук и там по наклонените брегове се протягаха крокодили и се грееха на слънцето. Повечето от тях почти не обръщаха глави, докато кануто преминаваше. Уханието, издигащо се над реката, бе наситено с леност.

Закрила очите си от слънцето с периферията на шапката на Жак, тя се бе излегнала в кануто, а краката й почиваха на ръба на лодката. Дългата рибарска пръчка на Жак лежеше свободно в ръцете й, а тя почти дремеше.

Уитни реши, че е открила какво е било така привлекателно за Хъкълбери Фин при неговото пътуване по Мисисипи. Голяма част от това бе пълният мързел, а останалото бе приключението с широко отворени очи. Това бе според Уитни една приятна комбинация.

— И сега какво планираш да правиш, ако някоя риба се надигне и захапе тази крива безопасна игла?

Уитни разкърши рамене, давайки си време.

— Защо? Ще ти я хвърля в скута, Дъглас. Сигурна съм, че знаеш точно каква да правиш с рибата.

— Ти готвиш риба доста добре. — Жак гребеше с широки, стабилни движения, които биха накарали сърцето на някой студент от отбора на Йейл да пърха от гордост. Тина Търнър му помагаше да запази ритъма. — Моето готвене… — Той поклати глава. — Много лошо. Когато се оженя, трябва да съм сигурен, че жена ми готви добре. Като майка ми.

Уитни издаде презрителен звук под шапката. На коляното й бе кацнала една муха, но усилието да я изпъди бе твърде голямо.

— Още един мъж, чието сърце е в стомаха му.

— Виж, момчето си има основание. Храненето е важно нещо.

— За теб то е повече като религия. Прави го с подходяща традиция и респект или въобще не го прави. — Тя повдигна периферията на шапката, за да вижда Жак по-ясно. Млад, помисли си тя, с добро чувство за хумор, симпатично лице и развито мускулесто тяло. Тя не смяташе, че той ще има някакви проблеми с момичетата. — Значи, поставяш стомаха си на едно ниво със сърцето. Какво ще стане, ако се влюбиш в някое момиче, което не може да готви.

Жак обмисли това. Той бе само на двайсет години и отговорите бяха така леки и прости като живота. Усмивката, която й дари, бе млада, невинна и достатъчно наперена, за да я накара да се засмее.

— Ще я заведа при майка ми, за да се научи.

— Много разумно — съгласи се Дъг. Той наруши ритъма на гребане, за да сложи парче кокосов орех в устата си.

— Не предполагам, че ти въобще си обмислил нещата от тази гледна точка. — Уитни наблюдаваше как Жак се замисля за това, докато жилестите му здрави ръце работеха на греблата. Усмихвайки му се, тя прекара пръст върху амулета от черупка, който почиваше точно на гърдите й.

— Малагашката жена готви яденето.

— Междувременно тя се грижи за къщата, за децата и ходи на полето, предполагам — вметна Уитни.

Жак кимна и се ухили.

— Но тя се грижи и за парите.

Уитни почувства издутината на портмонето си, което бе в задния й джоб.

— Това е много разумно — съгласи се тя, гледайки към Дъг.

Той бе запазил плика на сигурно място в собствения си джоб.

— Смятам, че на теб това ще ти хареса.

— Още един път се доказва простичко, че хората правят онова, за което са най-добре пригодени. — Докато се облягаше назад, кордата на въдицата се размърда. С широко отворени очи, тя рязко се изправи и седна в лодката.

— О, господи! Аз мисля, че хванах една.

— Една какво?

— Една риба! — Грабвайки здраво пръта, тя гледаше как кордата играе. — Една риба — каза тя отново. — Голяма, проклета риба.

Една усмивка се разля по лицето на Дъг, когато видя как се опъва рибарската корда.

— Голямо парче е. Сега по-лекичко — посъветва я той, когато тя застана на колене и разклати лодката. — Гледай да не я изтървеш, това е основното ястие довечера.

— Няма да я изпусна — каза тя през стиснати зъби. И тя нямаше да я изтърве, но нямаше никаква идея какво трябва да се прави по-нататък. След кратък момент на борба с рибата тя се обърна към Жак.

— А сега какво?

— Изтегляй леко. Това е голямо животно. — Вземайки греблото си, той отиде към нея с леки движения, при които лодката не се разклати. — Да, сър, ще хапнем довечера. О-хо, ще се бори — той сложи ръка на рамото й, докато гледаше през борда, — мисли си за тигана.

— Хайде, скъпа, ти можеш да се справиш. — Дъг остави греблата зад себе си, допълзя към центъра на лодката и започна да я насърчава: — Само я дръпни нагоре — а той щеше да я нареже на филета, да я запържи и да я сервира с гарнитура от пухкав, задушен ориз.

Олюляваща се, възбудена, решителна, Уитни мълчаливо прехапа език. Ако някой от мъжете бе предложил да й вземе пръчката, тя щеше да се озъби. Доколкото си спомняше, бе използвала мускулите на ръцете си само при някои кратки игри на тенис, но тя успя да измъкне рибата от водата.

Мърдайки на края на кордата, рибата улови светлината на последните следобедни лъчи. Това бе обикновена пъстърва, която се мяташе диво, но за момента тя изглеждаше великолепна със сребърния си блясък на фона на потъмняващото синьо на небето. Уитни нададе победен вик и тупна в лодката по задник.

— Да не я изтървеш сега?

— Няма да я изтърве — пресягайки се, Жак хвана с пръсти кордата, теглейки я леко към себе си. Рибата се залюля напред-назад, като знаме от лек вятър. — Тя сама хвана една голяма, дебела риба. — С бързо движение той откачи кукичката и протегна улова в ръце. — Какво ще кажеш за това? Какъв късмет. — Той се усмихваше с рибата в ръка, а от касетофона зад него Тина Търнър пееше с дрезгав глас някаква мелодия.

Случи се така бързо. Докато е жива, Уитни ще си спомня този миг, сякаш заснет на бавни кадри от филм. В един момент Жак стоеше изправен, блестящ от здрава пот и триумф. Нейният смях все още висеше във въздуха. В следващия момент той бе изхвърлен във водата. В главата й въобще не беше записан звукът на експлозията.

— Жак? — объркана, тя пропълзя на колене.

— Долу! — Дъг така я бе притиснал под себе си, че едва можеше да диша. Той я държеше здраво долу, докато лодката се люлееше, а той се молеше да не се обърнат.

— Дъг?

— Легни долу, разбра ли? — но той не гледаше към нея. Въпреки че главата му бе на сантиметри над нейната, той оглеждаше брега от двете страни. Храстите бяха достатъчно плътни, за да се скрие цяла армия. Къде, по дяволите, бяха те? Движейки се бавно, той бръкна за пистолета си.

Когато Уитни видя пистолета, тя отмести глава, за да потърси Жак.

— Падна ли той? Мисля, че чух… — когато видя отговора в очите на Дъг, тя се изви като лъч. — Не! — Тя се бореше почти избивайки пистолета от ръката на Дъг в желанието си да стане. — Жак! О, боже!

— Остани долу. — Той й нареди през зъби, докато я държеше здраво между краката си. — Сега нищо не можеш да направиш за него. — Когато тя продължи да се бори, той замахна силно. — Той е мъртъв, по дяволите. Мъртъв е още преди да докосне водата.

Очите й бяха огромни, плувнали в сълзи, когато го изгледа. Без да каже и дума, тя ги затвори и се отпусна.

Ако той почувства вина, ако почувства болка — сега не е време за тези неща. Сега бе време за връщане към първия приоритет. Да останеш жив.

Той не чуваше нищо друго освен лекото плискане на водата, докато лодката се носеше по течението. Те можеха да бъдат на всеки един от двата бряга — в това бе сигурен. Не бе сигурен обаче защо те просто не бяха надупчили кануто с куршумите си. Тънката обшивка не представляваше никаква защита.

Те имаха заповед да ги хванат живи. Дъг погледна надолу към Уитни. Тя беше тиха и пасивна, със затворени очи. Или да хванат единия от тях жив — установи той.

Димитри сигурно е любопитен за жена като Уитни Макалистър. Той вероятно знаеше всичко, което можеше да се научи за нея досега. Не, той не би я искал мъртва. Би предпочел да я забавлява за известно време, да бъде забавляван от нея, а след това да я върне срещу откуп. Те нямаше да стрелят в кануто, а просто щяха да го чакат навън. Първата работа сега бе да се разбере къде стояха и ги чакаха. Дъг вече можеше да почувства потта, стичаща се по гърба му.

— Ти ли си, Ремо? — извика той. — Още продължаваш да ползваш прекалено много от този моден одеколон. Мога да те помириша оттук. — Той изчака за момент, надигайки се да чуе някакъв звук. — Димитри знае, че ти тичаш около мен в кръг, нали?

— Ти си този, който тича, Лорд.

Вляво. Той не знаеше все още как ще го направи, но сега разбра, че трябва да отидат на отсрещния бряг.

— Да, може би малко съм се забавил. — Оглеждайки различни възможни посоки на действие, Дъг продължи да говори. Птиците, които бяха отлетели с крясъци към небето при звука на изстрела, сега бяха спокойни. Някои от тях бяха възобновили ленивото си писукане. Той видя, че Уитни отново е отворила очи, но беше неподвижна. — Може би е време да сключим сделка. Ти и аз, Ремо. С това, което имам, ще можеш да напълниш един басейн с твоя френски одеколон. Мислил ли си някога да се отделиш и да работиш сам, Ремо? Ти имаш мозък. Не се ли уморяваш да изпълняваш заповеди и да вършиш мръсната работа на друг?

— Ти искаш да говорим, Лорд. Докарай лодката. Ще имаме една хубава бизнессреща.

— Да докарам лодката и ти да ми пуснеш куршум в главата, Ремо. Хайде, нека да не обиждаме интелигентността на другия. — Може би, почти възможно е той да натопи единия прът във водата и да промени посоката на движение на лодката. Ако можеше да спечели време до смрачаване, щяха да имат някакъв шанс.

— Ти си този, който иска сделка, Лорд. Какво имаш предвид?

— Аз имам документите, Ремо. — Той внимателно разтвори раницата си. Имаше също и кутия с патрони. — А също имам и една елитна дама. Тези неща, взети заедно, струват дяволски повече пари, отколкото си виждал някога. — Той хвърли бърз поглед на Уитни. Тя гледаше право в него, бледа, със сухи очи. — Каза ли ти Димитри, че аз имам една наследница със себе си, Ремо? Макалистър. Нали знаеш сладоледа Макалистър? Най-добрият фонданов сладолед в Щатите. Знаеш ли колко милиона правят само от фонданов сладолед, Ремо? А знаеш ли колко ще плати нейният старец, за да си я получи цяла?

Той плъзна кутията с патроните в джоба си, докато Уитни го наблюдаваше.

— Играй играта с мен, скъпа — каза й той, проверявайки дали пистолетът му е добре зареден. — Ние и двамата можем да се измъкнем живи. Сега ще му представя цял списък на твоите положителни качества. През това време искам да започнеш да ме ругаеш, да клатиш лодката, да устроиш сцена. Докато правиш това, грабни този прът. Окей?

Безизразно, тя кимна.

— По нея няма много месо, но тя наистина стопля чаршафите, Ремо. Освен това не е много взискателна с кого ще ги топли. Нали знаеш какво имам предвид? Нямам никакъв проблем да си разделим богатството.

— Ти, скапано копеле — с крясък, който би направил горда някоя рибарска жена, Уитни се надигна. Той не бе имал предвид тя да се излага на прицел и я дръпна здраво. Извивайки се, тя го удари по ръката и я отхвърли встрани. — Ти нямаш абсолютно никаква изисканост — развика се тя, изправяйки се в цял ръст. — Абсолютно никаква класа. Бих предпочела да спя с някой гол охлюв, вместо да те пусна в леглото си.

На фона на угасващата светлина тя бе великолепна, страстна, с коса, разпусната зад нея, с тъмни очи. Той изобщо не се съмняваше, че е приковала вниманието на Ремо.

— Вземи пръта и недей така дяволски много да се вживяваш — измърмори той.

— Ти си въобразяваш, че можеш да ми говориш по този начин, ти, червей такъв? — грабвайки пръта, Уитни го вдигна над главата си.

— Добре де, добре сега… — Гласът му заглъхна, когато видя израза на лицето й. Беше виждал и преди желанието за мъст в очите на жена. Инстинктивно вдигна ръка. — Хей, почакай малко — започна той, когато прътът рязко бе стоварен надолу. Той се извъртя встрани навреме, за да види как Вайс се преметна в тяхната лодка от един малък, тъмен, дървен сал. Те щяха да се обърнат в този момент, ако Уитни не бе загубила равновесие и не бе паднала в другия край на лодката, уравновесявайки в момента килването й. — Господи, слизай долу. — Но предупреждението завърши с рязко поемане на въздух, когато той започна да се бори с Вайс.

Ударът на Уитни бе улучил големия мъж в рамото, изхвърляйки пистолета му, но повече раздразвайки го, отколкото да го нарани. И той си спомни усещането, когато носът му беше разбит. Уитни бе вдигнала пръта отново и щеше още веднъж да го удари, ако Дъг не беше се хвърлил върху него. Лодката се люшна, загребвайки вода. Тя видя тялото на Жак, плуващо по повърхността на водата, преди да замрази сърцето си, за да се бори за своя живот.

— За бога, застреляй ме — извика тя, след това рязко се дръпна назад, когато лодката силно се залюля.

На брега Ремо бутна Барнс.

— Лорд остава за мен, малко животно, запомни го — изваждайки пистолета си, той се прицели и зачака.

Това приличаше на игра, помисли си Уитни, отмятайки глава. Две пораснали момчета се борят в една лодка. Всеки момент някое може да се оплаче на вуйчо си, след това те ще си изтупат дрехите и ще продължат да се забавляват с нещо друго.

Тя се опита да стане отново, но почти увисна през борда.

Можеше да види пистолета все още в ръката на Дъг, но другият мъж го превъзхождаше най-малко с двайсет килограма. Балансирайки на колене, тя грабна пръта отново.

— По дяволите, Дъг, как да го ударя, щом си легнал върху него? Махни се!

— Сигурно — пъхтейки, Дъг успя да махне ръката на Вайс от шията си, — само ми дай малко време. — После главата му подскочи назад, когато Вайс го удари в челюстта. Усети вкуса на кръвта.

— Ти счупи шибания ми нос — каза Вайс, като грабна Дъг и го изправи на крака.

— Тогава ти ли беше?

Те стояха прави с оплетени крака и Вайс започна бавно да обръща ръката на Дъг с пистолета така, че дулото се насочваше към неговото лице.

— Да, а сега аз ще пръсна твоя.

— Виж, не го приемай толкова дълбоко. — Вкопавайки краката си, Дъг бе сигурен, че почувства нещо да се разпаря под лявото му рамо. Щеше да мисли по-късно за това, когато цевта на пистолета не го гледаше в лицето.

От него потече пот в усилието му да попречи на пръста на Вайс да се плъзне върху спусъка. Той видя усмивката му и изруга, че това ще бъде последното нещо, което ще види в живота си. Изведнъж очите на Вайс се разшириха и въздухът със свистене излезе от устата му, когато Уитни със сила заби пръта точно в стомаха му.

Хващайки се здраво за Дъг, за да балансира, Вайс се обърна встрани, избягвайки втори удар. В следващата секунда тялото му подскочи. Той бе станал прикритие за Дъг в момента, в който Ремо бе стрелял от брега. С израз на изненада той падна като камък срещу борда на кануто. Следващото нещо, което Уитни разбра, бе, че гълта вода.

В паниката си тя гледаше да се удържи на повърхността, кашляйки и мятайки се.

— Вземи раниците — извика Дъг, хвърляйки ги към нея, докато той се насочи към обърнатото кану. Два куршума удариха водата само на сантиметри от главата му. — Шибана история. — Той видя челюстите на първия крокодил, разтворени и много близо над тялото на Вайс. И той чу влудяващия звук на разкъсвана плът и строшени кости. Загребвайки рязко с ръка, той успя да хване каишката на едната раница. Другата вече бе отплувала далеч. — Махай се! — Той извика отново. — Само се махай. Отивай към брега.

Тя също видя какво остана от Вайс и загреба сляпо. Бавна, червена мъгла заплува по кафявата вода на реката. Това, което тя не бе видяла досега и което беше много близо до тях, бе вторият крокодил.

— Дъъг!

Той се обърна навреме, за да види отворените челюсти. Изстреля в упор пет куршума, преди те да се затворят отново и да потънат в кървав облак.

Имаше още. Дъг започна да рови за кутията с патроните, знаейки, че никога няма да успее да се справи с всичките. С отчаяно движение той се провря между Уитни и следващия крокодил, повдигайки първо дебелия край на пистолета. Той се примири и зачака сблъсъка, болката. Той бе сгънат, с яростно озъбена уста. Върхът на главата на крокодила експлодира, когато той бе на по-малко от една ръка разстояние. Преди Дъг да може да реагира, още три крокодила потънаха, удряйки с опашки под водата. Кръвта се завъртя около него. Изстрелите не бяха дошли от Ремо. Дори обръщайки се към брега, Дъг го знаеше. Те идваха малко по-отдалеч, от юг. Или те имаха някаква кръстница покровителка, или някой друг бе по следите им. Той улови движение и просветване на бяла панамена шапка. Когато видя Уитни точно зад себе си, не спря да мисли за това.

— Продължавай, по дяволите. — Той я сграбчи за ръката и я затегли към брега. Уитни не гледаше назад, а с всичка сила гребеше бясно към брега.

Дъг почти я изтегли върху мокрите тръстики на брега и после в храстите. Дишайки тежко, той с болка се подпря на дънера на едно дърво.

— Още са у мен документите, хей, копеле! — изкрещя той през канала. — Още са у мен. Защо не преплуваш през канала и не се опиташ да ги вземеш от мен? — За момент той затвори очи просто за да си поеме дъх. Можеше да чуе как Уитни изтръсква водата от себе си зад него. — Кажи на Димитри, че са у мен, а също му кажи, че му дължа нещо. — Той избърса кръвта от устата си, след това плю. — Разбра ли, Ремо? Кажи, че му дължа. Освен това, за бога, още не съм свършен. — Потрепвайки, той опипа рамото, което бе навехнал по време на борбата с Вайс. Дрехите му бяха залепнали за него, мокри, кървави и смърдящи от кал. На няколко метра в канала крокодилите се хранеха настървено. Пистолетът още бе в ръката му, празен. Решително Дъг извади кутията с патроните и го зареди.

— Окей, Уитни, хайде да…

Тя бе свита на кълбо зад него, с глава на коленете. Въпреки че не издаваше абсолютно никакъв звук, той разбра, че плаче.

В затруднено положение той прокара ръка през мократа й коса.

— Хей, Уитни, недей.

Тя не помръдна, нито каза нещо. Дъг погледна надолу към пистолета в ръката си. Ядосан, той го мушна обратно на пояса си.

— Хайде, мила, трябва да се махаме — започна да я обхваща с ръце, но тя го отблъсна. Въпреки че сълзите се стичаха по лицето й, очите й горяха, когато погледна към него.

— Не ме докосвай. Ти трябва да се махаш, Лорд. Ти си създаден за това. Да се махнеш, да избягаш. Защо просто не вземеш този най-важен от всичко плик и да изчезнеш. Ето — бъркайки в джоба си, тя се опита да извади портмонето си от залепналите панталони. Тя му го хвърли. — Вземи и това също. Това е всичко, за което те е грижа, всичко, за което мислиш. Парите. — Тя не се загрижи да избърше сълзите си, а го гледаше през тях. — Няма много пари в брой там, само неколкостотин, но има много кредитни карти. Вземай всичко.

През цялото време той бе искал да бъде така, нали? Парите, съкровището и никакъв партньор. Той бе по-близо от всякога, а сам щеше да стигне по-бързо и да получи целия куп. Това бе всичко, което той постоянно бе искал.

Дъг хвърли обратно портмонето в скута й и я хвана за ръка.

— Хайде да вървим!

— Аз няма да дойда с теб. Върви към твоя куп злато сам, Дъглас. — В стомаха й се надигна нещо гадно, което пропълзя към гърлото й. Тя го преглътна. — Виж дали можеш да живееш с това сега.

— Аз няма да те оставя тук сама.

— Защо не? — запита го тя. — Ти остави Жак ей там. — Тя погледна към реката и треперенето обхвана тялото й. — Ти го остави. Остави и мен, каква е разликата?

Той я грабна за раменете достатъчно здраво, за да я накара да трепне от болка.

— Той беше мъртъв. Нищо не можехме да направим.

— Ние го убихме.

Такава мисъл вече му бе идвала наум. Може би заради нея той я сграбчи още по-здраво.

— Не. Достатъчно много багаж имам да нося и без тази вина. Димитри го уби по същия начин, по който би смачкал и муха на стената. Защото това не означава за него нещо повече. Той го уби дори без да знае неговото име, защото убийството не го кара да се изпотява, не го разболява. То дори не го кара да се запита кога ще дойде неговият ред.

— А ти?

За момент той остана смълчан, а от косата му капеше вода.

— Да, по дяволите, аз се питам.

— Той бе така млад. — Дъхът й секна, когато го грабна за ризата. — Единственото, което искаше, бе да отиде в Ню Йорк. Никога няма да отиде там. — Още повече сълзи потекоха, но този път тя започна да хълца. — Той никога няма да отиде никъде. И всичко това заради този плик. Колко хора умряха за него досега? — Тя усети черупката, одито на Жак за сигурност, за късмет, заради обичаите. Уитни плачеше от болка, но болката не намаляваше. — Той умря заради тези документи, а дори никога не разбра, че съществуват.

— Ще следваме нещата докрай — каза й Дъг, като я притегли към себе си. — И ще спечелим.

— Защо, по дяволите, това има толкова голямо значение?

— Ти искаш причини. — Той я задържа така, че лицето му бе на сантиметри от нейното. Погледът му беше твърд, а дишането ускорено. — Има много причини. Защото хора са умрели за това. Защото Димитри го иска. Ние ще спечелим, Уитни, защото няма да позволим на Димитри да ни победи. Защото това момче е мъртво, а то не е умряло за нищо. Сега не е само въпрос до парите. Майната му, никога не става въпрос само за парите, не разбираш ли? Става въпрос за победата. Винаги за победата и да накараме Димитри да се изпоти, защото ние сме успели.

Тя остави Дъг да я привлече в ръцете си, самата тя се залюля в тях.

— Победата.

— Ако веднъж престанеш да мислиш за победата, ти си вече мъртъв.

Това тя разбираше, защото живееше със същото кредо.

— Няма да има никаква фадамихана за Жак — измърмори тя. — Никакъв фестивал за него.

— Ние ще му направим един. — Той я помилва по косата, припомняйки си как изглеждаше Жак, когато държеше рибата. — Едно истинско парти в Ню Йорк.

Тя кимна, обръщайки за секунда лицето си.

— Димитри няма да се отърве с това, Дъг. Не и с нас. Ние ще го победим.

— Да, ще го победим — дръпвайки я встрани, той стана. Те бяха изгубили неговата раница в канала, така че бяха изгубили палатката и готварските принадлежности. Вземайки нейната раница, Дъг я намести на гърба си. И двамата бяха мокри, уморени и все още натъжени. Той протегна ръката си. — Раздвижи си задника, скъпа.

Изтощена, тя стана и бутна портмонето обратно в джоба си. Тя изпъшка неелегантно.

— И ти своя, Лорд.

Те тръгнаха на север във вечерния здрач.