Нора Робъртс
Горещ лед (10)

Глава 10

— Не хапнахме нищо.

— Ще хапнем по-късно.

— Ти винаги казваш така. И още нещо — каза Уитни. — Все още не разбирам защо трябва да напуснем по този начин. — Тя изгледа с бърза гримаса купчината „заети“ дрехи на пода. Уитни не бе свикнала да гледа човек, който се движи така бързо, както това правеше Дъг през последните минути.

— Някога да си чувала за зрънце предпазливост, скъпа?

— С малко сол аз ще изям една унция предпазливост в момента. — Уитни се намръщи, когато видя пръстите му на прозоречната рамка. Почти веднага те изчезнаха, а тя задържа дъха си, като го видя да се приземява на земята под прозореца.

Дъг почувства краката му да изстенват леко. Бърз поглед наоколо го убеди, че никой не е видял скока му освен една дебела, раздърпана от битки котка, дремеща на осветена от слънцето тераса. Поглеждайки нагоре, той даде знак на Уитни.

— Хвърли раниците.

Тя го направи с ентусиазъм, който почти го свали в нокдаун.

— Спокойно — каза през зъби той. Слагайки раниците встрани, Дъг се настани под прозореца. — Хайде, сега си ти.

— Аз?

— Ти си всичко, което остана, любима. Хайде, аз ще те хвана.

Тя не се съмняваше. В края на краищата бе взела предпазни мерки, като измъкна портмонето си от раницата, така че той да я види, преди да се качи на прозоречната рамка. По същия начин, спомни си тя, той бе напъхал плика в джоба на джинсите си. Доверието между крадци очевидно беше нещо подобно на мита за честността.

Уитни си помисли, че е доста странно голямото разстояние до земята, което иначе изглеждаше по-малко, когато той висеше на ръце от прозореца. Тя се намръщи надолу към него.

— Една жена от фамилията Макалистър винаги напуска хотелите през главния вход.

— Нямаме време за семейни традиции. За бога, скачай, преди да сме привлекли публика.

Стискайки зъби, тя прехвърли единия си крак. Ловко, но много бавно, тя се прехвърли и увисна на прозореца. Само за секунда установи, че не й харесва усещането да виси от рамката на прозорец в някакъв хан в Мадагаскар.

— Дъг…

— Скачай! Пусни се — нареди Дъг.

— Не съм сигурна дали мога.

— Можеш, освен ако не искаш да почна да хвърлям камъни.

Наистина щеше да го направи. Уитни затвори очи, пое си дъх и се пусна.

Тя се почувства свободна за време доста по-дълго от един удар на сърцето, преди ръцете му да я хванат здраво за кръста и след това да се плъзнат към нейните мишници. Дори така рязкото спиране почти й отне дъха.

— Виждаш ли? — каза й той, като я постави леко на земята. — Няма нищо страшно. Имаш истински потенциал за котка-крадец.

— Майната му — обръщайки се, тя погледна ръцете си. — Счупих си един нокът. Какво ще правя сега?

— Да, това е трагично. — Той се наведе да вземе раниците. — Предполагам, че трябва да те застрелям, за да те отърва от мъчението.

Тя дръпна раницата си от ръцете му.

— Много забавно. Ще започна да си мисля, че разхождането с девет нокътя с маникюр е абсолютно задължително.

— Сложи ръцете си в джобовете — предложи той и тръгна.

— Сега пък къде отиваш?

— Уредил съм едно кратко пътуване по вода. — Той плъзна ръце под каишките на раницата, докато я намести удобно на гърба си. — Само трябва да отидем до лодката. Ще се движим ненатрапчиво.

Уитни го последва, когато той започна да подбира околен път, придържайки се към задната страна къщите, встрани от улицата.

— Всичко това само защото някакъв си дебел, нисък полицай дойде да ни каже добър ден?

— Дебелите, ниски полицаи ме изнервят.

— Той бе много учтив.

— Да, дебелите, ниски, учтиви полицаи ме изнервят още повече.

— Бяхме много груби с приятната жена, която взе прасенцето ни.

— Какво става, скъпа, никога ли не си се измъквала, без да плащаш сметката?

— Разбира се, че не. — Тя изсумтя, крачейки бързо редом с него, докато той пресичаше тясна странична уличка. — Нито пък смятам да започвам. Оставих й двайсетачка.

— Двайсетачка! — сграбчвайки я, Дъг спря и се прикри зад едно дърво до магазина на Жак. — Защо, по дяволите? Ние дори не ползвахме леглото?

— Ние ползвахме банята — напомни му тя. — И двамата.

— Господи, аз дори не си свалих дрехите. — Примирен, той изучаваше малкото здание встрани от тях.

Докато чакаше Дъг да предприеме нещо, Уитни погледна със съжаление обратно към хотела. Тъкмо щеше да продължи да се оплаква, когато видя един мъж с бяла панамена шапка, който пресичаше улицата. Наблюдаваше го безстрастно и изведнъж потта започна да мокри гърба й.

— Дъг. — Гърлото й бе станало сухо от вълнение, което тя не можеше да обясни. — Дъг, този мъж, виж. — Тя го хвана за ръката, обръщайки го леко встрани. — Кълна се, че е същият, когото видях на зомата, а след това и във влака.

— Започваш да виждаш сенки — измърмори Дъг, но погледна назад.

— Не. — Уитни бързо дръпна ръката му. — Видях го, видях го два пъти. Защо ще се показва отново? Защо трябва да е тук?

— Уитни… — но той спря, когато видя мъжа, който се спускаше по улицата надолу и в момента се срещна с полицейския капитан. Изведнъж той си спомни с голяма яснота, че един мъж скочи от мястото си във влака в момента на суматохата, хвърляйки вестника си на земята и поглеждайки го право в очите. Съвпадение? Дъг дръпна Уитни обратно зад дървото. Той не вярваше на съвпадения.

— Дали това е един от хората на Димитри?

— Не знам.

— Кой друг може да бъде?

— По дяволите, не знам. — Раздразнението го обзе. Той почувства, че е преследван от всички страни. Знаеше го, но не можеше да проумее. — Който и да е той, ние се измъкваме — той погледна пак към магазина на Жак, — по-добре да минем отзад. Вътре може да има клиенти, а колкото по-малко хора ни видят, толкова по-добре.

Задната врата бе заключена. Клякайки, Дъг извади ножчето си и се захвана за работа. След пет секунди ключалката щракна и се отвори. Уитни бе броила секундите наум.

Впечатлена, тя го гледаше как прибира ножчето в джоба си.

— Бих искала да ме научиш как се прави това.

— На жена като теб няма да й се наложи да разбива ключалките. Хората отварят вратите си за теб. — Докато тя обмисляше това, той се промъкна вътре.

Това бе помещение за склад, за спалня и за кухня. До тясното оправено легло имаше колекция от половин дузина касети. През стената се чуваше усилена музиката на Елтън Джон. Имаше и постер с него, както и на привлекателната, сексапилна Тина Търнър. До нея бе реклама на „Будвайзер“ — краля на бирата, вимпел на отбора на „Ню Йорк Янкис“ и една нощна снимка на Емпайър Стейт Билдинг.

— Защо се чувствам така, сякаш току-що съм влязла в стая на Второ авеню? — и тъй като наистина се чувстваше така, тя усети, колкото и да е смешно, че е в безопасност.

— Брат му е студент по линията на обмена в НГК.

— Това обяснява всичко. Чий брат?

— Ш-ш-т! — Стъпвайки тихо на върха на пръстите си като котка, Дъг се придвижи до вратата, свързваща помещението с магазина. Той я открехна и надникна през нея.

Жак бе наведен над тезгяха в разгара на сделка, която включваше очевидно подробна размяна на градски клюки.

Кокалестото момиче с тъмни очи явно бе дошло повече да флиртува, отколкото да купи нещо. Тя се ровеше сред макари с цветна нишка и се кикотеше.

— Какво става? — Уитни се придвижи така, че да може да надникне през процепа под ръката на Дъг. — А-а, романс — обяви тя. — Чудя се откъде си е купила тази блузка. Виж шевиците.

— По-късно ще имаме модно шоу.

Момичето купи две макари, посмя се още малко и напусна магазина. Дъг отвори вратата още няколко сантиметра и изсъска през зъби. Този звук не бе конкуренция на Елтън Джон. Жак продължи да поклаща бедра, докато припяваше думите. Поглеждайки прозореца към улицата, Дъг отвори вратата още повече и извика Жак по име.

Подскачайки, Жак почти изтърва кутията с макари, които подреждаше.

— Човече, изплаши ме. — Все още предпазлив, Дъг му направи знак с пръсти и изчака Жак да се приближи. — Какво правиш скрит тук отзад?

— Промяна в програмата — каза му Дъг. Хващайки Жак за ръката, той го изтегли вътре. Долови одеколона на Жак — „Инглиш Ледър“. — Искаме да тръгнем веднага.

— Веднага? — присвивайки очи, Жак изгледа изучаващо Дъг в лицето. Той може и да живее в малко селище край морето, откакто се бе родил, но не бе глупак. Когато един мъж бягаше, това личеше по очите му. — Имаш сериозен проблем?

— Здравей, Жак — пристъпвайки напред, Уитни подаде ръка. — Аз съм Уитни Макалистър. Трябва да простиш на Дъглас, че забрави да ни представи. Той често е груб.

Жак взе фината бяла ръка в своята и в този момент се влюби. Никога не бе виждал нещо толкова красиво. Доколкото можеше да прецени, Уитни Макалистър надминаваше по блясък Търнър, Бенатар и високата жрица Линда Ронщад, взети заедно. Езикът му съвсем естествено се завърза на възел.

Тя бе виждала подобни погледи преди. Досаждаха й, когато бяха на някой мазен професионалист с костюм от три части по Пето авеню. В някой задимен клуб на Уестсайд това я забавляваше. При Жак тя намери, че е много мило.

— Ние трябва да се извиним, че разговаряме с теб по този начин за работата.

— Всичко е… — Той трябваше дълго да търси американизмите, които обикновено бяха на върха на езика му. — Окей — справи се той.

Нетърпелив, Дъг сложи ръка на рамото на Жак.

— Искаме да тръгваме. — Неговото чувство за чиста игра не му позволяваше директно да вкара момчето в цялата каша. Усетът му за оцеляване го предпази от това да разкаже всичко. — Имахме малка визита от местната полиция.

Жак успя да отдръпне поглед от Уитни.

— Самбирано?

— Точно така.

— Задник — обяви Жак доста горд от начина, по който думата се изтъркаля от устата му. — Не се тревожете за него, той е просто любопитен като някоя стара жена.

— Да, може би, но има някои хора, на които им се иска да ни намерят. Не искаме да бъдем открити.

Жак за момент погледна единия, после другия. Един ревнив мъж, реши той. Не се нуждаеше от нещо повече, за да включи в ход чувството си за романтика.

— Ние, малагашите, не се тревожим за времето. Слънцето изгрява, слънцето залязва. Искате да тръгнем сега, и тръгваме сега.

— Страхотно. Малко не ни достигат провизии.

— Няма проблеми. Почакайте тук.

— Как успя да го откриеш? — запита Уитни, когато Жак отново премина в магазина. — Той е чудесен.

— Сигурно само защото ти правеше мили очи.

— Мили очи? — Тя се засмя доволно и седна на ръба на леглото на Жак. — Наистина, Дъглас, откъде изкопаваш някои от твоите странни изрази?

— Всъщност очите му почти щяха да изхвръкнат.

— Да — тя прекара ръка през косата си, — те изхвръкнаха, нали?

— И ти наистина ги изяде, нали? — раздразнен, той закрачи из малката стаичка и пожела да може да върши нещо. Каквото и да е. Той можеше да помирише опасността, а тя не бе толкова далеч, колкото би му се искало. — Просто на теб ти е много приятно, когато мъжете те свалят.

— Ти не беше много раздразнен, когато малката Мари почти щеше да целуне краката ти. Доколкото си спомням, ти се перчеше като петел с две опашки.

— Тя ни помогна да си спасим кожите. Това бе просто благодарност.

— С нюанс на просто сладострастие, между другото.

— Сладострастие? — Той спря точно пред нея. — Та тя нямаше повече от шестнайсет години.

— Което прави всичко това още по-отвратително.

— Да, добре, старият Жак тук сигурно приближава двайсетте.

— Хайде, хайде. — Уитни извади несесера си и започна да оправя счупения маникюр. — Това ми звучи като ревност.

— Глупости. — Той крачеше от едната врата до другата. — Това е един мъж, който никога няма да флиртува с теб, дукесо. Имам да върша по-интересни неща.

Отправяйки му лека усмивка, Уитни продължи да пили нокътя си и да тананика заедно с Елтън Джон.

Малко по-късно настана тишина. Когато Жак се върна, той носеше доста голяма пътна чанта в едната си ръка и портативното си стерео в другата. С усмивка той взе всички останали касети.

— Сега сме готови. Рокендрол.

— Няма ли някой да се запита защо си затворил по-рано? — Дъг открехна задната врата и се огледа.

— Отваряш и затваряш, когато си искаш. Никой не се интересува.

Кимайки, Дъг отвори вратата и му даде път.

— Тогава да вървим.

Лодката му бе вързана на пристана на разстояние по-малко от четвърт миля, а такава лодка Уитни не бе виждала никога. Тя бе много дълга, може би към пет метра, и не по-широка от метър. Тя си спомни за едно кану, с което се бе мъчила на един летен лагер в околностите на Ню Йорк. Това имаше подобен силует, ако се разтеглеше още малко. Жак леко скочи вътре и започна да нарежда багажа.

Кануто бе традиционно малагашко, шапката му бе от униформените на „Ню Йорк Янкис“, а краката му бяха боси. Уитни намери, че той представлява една странна и привлекателна комбинация от два свята.

— Хубава лодка — сподели Дъг, надявайки се, че ще види някъде мотор по нея.

— Построих я сам — с жест, който тя намери за много елегантен и кавалерски, той протегна ръка на Уитни. — Можеш да седнеш тук — каза й той, посочвайки едно място в центъра, — много е удобно.

— Благодаря ти, Жак.

Когато видя, че тя е настанена точно срещу мястото, на което той трябва да седне, той подаде един дълъг прът на Дъг.

— Тук, където водата е плитка, отблъскваме с прътовете — вземайки един прът, Жак също започна да отблъсква лодката от брега. Тя се плъзна като лебед в езеро.

Отпускайки се, Уитни реши, че пътуването с лодка има своите преимущества — миризмата на море, леките вълни, танцуващи от бриза, мекото движение под нея. Тогава на по-малко от метър тя видя грозната люспеста глава да се подава над повърхността.

— А-у… — само това успя да каже.

— Да, наистина — през смях Жак продължи да оттласква с пръта. — Тези крокодили са навсякъде. Трябва да внимаваш с тях. — Той издаде звук, сякаш между съскане и ръмжене.

Кръглите заспали очи на повърхността не се приближиха повече. Без да каже дума, Дъг бръкна в раницата си, извади пистолета и го затъкна на пояса си отново.

Този път Уитни не възрази.

Когато водата стана достатъчно дълбока, за да ползват греблата, Жак включи стереото. Чу се песен на изключителните „Бийтълс“. Пътуването започна.

Жак гребеше неуморно с такава енергия и ентусиазъм, че Уитни се възхити. През целия час и половина, докато се чуваха песните на „Бийтълс“, той пя заедно с тях с ясен тенор, усмихвайки се, когато се включеше и Уитни.

От нещата, които Жак бе взел на борда, те хапнаха набързо приготвен обяд от кокосова ядка, плодове и студена риба. Когато той подаде манерката на Уитни, тя отпи голяма глътка, очаквайки чиста вода. Сваляйки рязко манерката, тя подържа течността в устата си. Не бе неприятно, но това не беше чиста вода.

— Това е „рано вола“ — каза й Жак. — Много е добра за пътуване.

Греблото на Дъг плавно влизаше във водата.

— Напитката се прави, като се добави вода към ориз, прилепнал на дъното на гърнето за готвене — каза Дъг простичко.

Уитни преглътна, опитвайки се да го направи грациозно.

— Да, да, виждам — разклащайки леко манерката, тя я подаде на Дъг.

— Ти идваш също от Ню Йорк, нали?

— Да. — Уитни сложи още един плод в устата си. — Дъг ми каза, че твоят брат учи в колеж там.

— Правен факултет. — Буквите на тенис фланелката му почти затрептяха от гордост. — Той ще става голяма клечка. Живее в Блумингдейлс.

— Уитни също живее там — каза Дъг под мустак.

Без да обръща внимание на закачката, тя заговори на Жак:

— Планираш ли да отидеш до Америка?

— Догодина — каза й той, издигайки греблото над водата. — Ще гостувам на брат ми. Ще разгледаме града. Таймс Скуеър, Макиз, Макдоналдс.

— Искам да ми се обадиш. — Сякаш бе седнала в някой ресторант, облицован с плюш, в Ийст Сайд, Уитни извади една визитка от портмонето си и му я подаде. Като собственицата си, визитната картичка беше гладка, качествена и деликатна. — Ще направим парти.

— Парти? — Очите му светнаха. — Едно парти в Ню Йорк? — В главата му препуснаха видения за блестящи танцови салони с цветни светлини и дива музика.

— Абсолютно.

— С целия сладолед, който можеш да изядеш.

— Недей да мърмориш, Дъг, ти също можеш да дойдеш.

Жак замълча за момент, докато въображението му работеше върху всички прекрасни възможности на едно парти в Ню Йорк. Брат му бе писал за жени с рокли, далеч над коленете, и коли, дълги като кануто му. Имало сгради, високи като планините на запад. Веднъж брат му се случил в един ресторант с Били Джоуел.

Ню Йорк, помисли Жак с благоговение. Може би новите му приятели познаваха Били Джоуел и биха го поканили на партито. Той огледа картичката на Уитни, преди да я напъха в джоба си.

— Вие двамата сте… — Той не беше сигурен много коя американска дума да използва за това, което той имаше предвид. Не много учтива дума, все пак.

— Бизнеспартньори — помогна му Уитни, усмихвайки се.

— Да, нашите отношения са само на бизнес основа — намръщвайки се, Дъг заби греблото във водата.

Жак, макар и млад, не бе роден вчера.

— Вие имате бизнес? Нещо по-точно?

— В момента обикаляме и проучваме.

Уитни повдигна вежди при терминологията, използвана от Дъг.

— В Ню Йорк аз съм дизайнер по интериора. Дъг е…

— На свободна практика — довърши той. — Работя за себе си.

— Това е най-доброто — съгласи се Жак, докато краката му отмерваха такта на музиката. — Когато бях момче, работех на една плантация за кафе. Направи това, направи онова. — Той поклати глава и се засмя. — Сега имам собствен магазин. Аз казвам направи това, направи онова. Но не ми се налага да се подчинявам.

Смеейки се, Уитни протегна гръб, а музиката й напомни за дома.

По-късно залезът на слънцето й напомни за Карибието. Гората от двете страни на канала бе станала по-плътна, по-тъмна, повече приличаше на джунгла. По брега растяха тръстикови стъбла, тънки и кафяви, а след това идваше по-гъстата зеленина. Тя бе очарована, когато видя първото фламинго с розови пера и фини крака. Видя синия проблясък в храстите и чу бързия, повтарящ се звук на животно, което Жак нарече кокал. Един-два пъти реши, че сигурно е забелязала бърз, гъвкав лемур. Водата, която от време на време ставаше и по-плитка, а това налагаше да се използват прътовете, бе наситеночервена и гъмжаща от насекоми. През дърветата на запад небето бе запалено като горски огън. Тя реши, че в пътуването с кану има много повече романтика, отколкото разходката с лодка по Темза, въпреки че заради крокодилите не бе така спокойна.

Стереото на Жак шумно изливаше музиката през смълчаната джунгла. Носеха се хит след хит, както би ги нарекъл някой себеуважаващ се диджей. Тя можеше да пътува така с часове.

— По-добре е да направим лагер.

Обръщайки очи встрани от залеза, тя се усмихна на Дъг. Дълго преди това той бе свалил ризата си. Гърдите му се виждаха в сумрачната светлина, лъскави от пот.

— Толкова скоро?

Той даде някакво обяснение. Не му бе лесно да признае, че ръцете му бяха омекнали като гума, а дланите му горяха. Не и когато младият Жак все още загребваше със замах и имаше вид на човек, който може да гребе до полунощ, без да забави темпото.

— Скоро ще стане тъмно — бе всичко, което каза той.

— Окей. — Гъвкавите подвижни мускули на Жак играеха, докато гребеше. — Сега ще намерим първокласно място за лагер. — Той обърна главата си срамежливо усмихнат към Уитни. — Трябва да си починеш — й каза той, — днес беше дълъг ден по вода.

Мърморейки под носа си, Дъг загреба към брега.

Жак въобще не й позволяваше да носи никакъв багаж. Мъкнейки своята и нейната раница, той й повери стереото. В колона по един те влязоха в гората, озарена в розово с нюанс на бледомораво. Птиците, които все още се виждаха, пееха на фона на потъмнялото небе. Листата трепкаха зелени, натежали от постоянно присъстващата влага. От време на време Жак спираше и правеше път с малък сърп през бамбука и лианите. Уханието бе богато: растителност, вода, цветя — цветя, катерещи се по лианите и преминаващи през храсталаците. Тя не бе виждала толкова много цветове на едно място, нито бе очаквала това. Прелитаха насекоми, бръмчейки и жужейки в сумрака. С диво пляскане на крила, една чапла излетя от храстите и се плъзна към канала. Гората бе гореща, влажна и близка, притежаваше всички вкусове на екзотичното.

Те направиха лагера под звуците на песента на Брус Спрингстийн „Роден в Америка“.

Междувременно бе напален огън и се приготвяше кафе, а Дъг си намери приятно занимание. От сака на Жак бяха извадени няколко малки кутии с подправки, два лимона и остатък от добре завита риба. При тях той намери два пакета „Марлборо“. В момента те не означаваха нищо в сравнение с останалото.

— Най-после — той повдигна една кутия, която миришеше на сладък босилек — едно ястие със стил. — Той бе седнал на земята, заобиколен от дебели лиани, а насекомите вече започваха да хапят, но на него му хареса предизвикателството. Той бе опитвал най-добрите ястия в кухните на богатите и под свещниците в трапезариите им. Тази вечер нямаше да има разлика в качеството на храната. Вземайки всичко необходимо, той се подготви за насладата.

— Дъг е голям гастроном — каза Уитни на Жак. — Опасявам се, че ще се наложи да минем с това, което е подръка. Не му беше лесно — после тя помириса въздуха. Устата й се напълни, тя се обърна към него и видя как запържва рибата на огъня. — Дъглас — името му бе произнесено със страст, — аз мисля, че съм влюбена.

— Да — с напрегнати очи и сигурни ръце той потупа преценяващо рибата, — така казват всички, скъпа.

Тази нощ и тримата спяха дълбоко, претъпкани с богата храна, джанково вино и рокендрол.

 

 

Когато тъмният седан влезе в малкия град край морето един час след изгрева на слънцето, той привлече доста тълпа. Нетърпелив и извън кожата си от нерви, Ремо излезе от колата и разблъска насъбралите се деца. Притежавайки инстинкта на младите и тяхната безпомощност, те му направиха път. С глава той даде знак на другите двама мъже да го последват.

Те не се опитваха нарочно да изглеждат като хора, озовали се не на място. Ако бяха дошли в града на мулета, облечени в памучни ламби, те пак щяха да изглеждат като разбойници. Начинът, по който живееха, начинът, по който мислеха като лоши хора, проникваше през порите им.

Местните хора, макар и много предпазливи към непознатите, бяха също така и много гостоприемни. Все още никой не се приближаваше към тримата мъже. На острова се използваше думата „фади“, която бе термин със значение, еднакво на думата „табу“. Ремо и неговата компания, макар и спретнати в своите крепонови летни костюми и лъскави италиански обувки, определено представляваха фади.

Ремо забеляза хана и давайки знак на своите хора да заобиколят зданието от двете страни, се приближи към главния вход.

Жената от хана нямаше чиста престилка. От задната страна на фоайето идваха миризмите на закуската, макар че все още само две маси бяха заети. Тя погледна към Ремо, прецени го с поглед и реши, че няма никакви свободни места.

— Търся едни хора — каза й той, макар че не очакваше някой да говори английски на този забравен от бога остров. Той просто извади снимките на Дъг и Уитни и й ги завря пред очите.

Тя въобще не показа, че ги познава. Макар и да бяха напуснали внезапно, върху шкафчето й имаше двайсет долара, от американските. Техните усмивки не й напомняха на влечуго. Тя поклати глава.

Ремо измъкна една десетдоларова банкнота от пачката, която носеше. Жената просто сви рамене и върна снимките. Нейният внук предната вечер цял час си бе играл с новото си прасенце. Тя предпочиташе миризмата на прасенцето пред одеколона на Ремо.

— Виж, бабо, ние знаем, че те са дошли тук. Защо не облекчиш нещата за всички — като намек той извади още една десетачка.

Жената му отправи празен поглед и отново сви рамене.

— Те не са тук — му каза тя, изненадвайки го с английския си.

— Просто ще отида да се уверя сам. — Ремо се упъти към стълбището.

— Добро утро.

Както Дъг, така и Ремо нямаше никакъв проблем да разпознае ченгето било в градче с един кон в Мадагаскар, или в някоя алея на забутаните квартали в Ню Йорк.

— Аз съм капитан Самбирано — достатъчно твърдо той подаде ръка. Хареса му избора на дрехите на Ремо, забеляза също все още розовия белег на лицето му и студената решимост в очите му. Не пропусна и дебелата пачка банкноти в ръката му. — Може би ще съм в състояние да помогна нещо.

Ремо не обичаше да се занимава с ченгета. Той поначало ги смяташе за несигурни. За една година време той можеше да направи почти три пъти повече неща, отколкото обикновеният полицейски началник. Само че в обратен смисъл. Но още повече не му харесваше мисълта, че трябва да се върне при Димитри с празни ръце.

— Търся сестра си. — Дъг бе казал, че Ремо има мозък. Сега той го пусна в употреба. — Тя избяга с това момче, той не е нищо повече от обикновен крадец. Момичето е пленено, ако разбирате какво искам да кажа.

Капитанът кимна учтиво.

— Наистина.

— Татко се съсипа от мъка — импровизира Ремо. Той измъкна тънка кубинска пура от плоска, златна табакера. Предлагайки една, забеляза оценката от страна на капитана на изработката и блясъка на скъпия метал. Той разбра какъв подход да предприеме. — Ние успяхме да ги проследим дотук, но… — Той остави изречението да увисне във въздуха и се опита да изглежда като разтревожен брат. — Ще направим всичко да я върнем, капитане. Всичко възможно.

Докато остави думите му да направят необходимото впечатление, Ремо извади снимките. Същите снимки, мълчаливо си даде сметка капитанът, които другият мъж му бе показал предния ден. Неговата история бе тази, че един баща също търси дъщеря си и също бе предложил пари.

— Баща ми предлага награда за всеки, който може да ни помогне. Разберете, че сестра ми е единствената дъщеря на баща ми. И най-малката — добави той за убедителност. Той си спомни без много любов колко разглезена беше неговата собствена сестра. — Татко е готов да бъде щедър.

Самбирано погледна снимките на Уитни и Дъг в ръката му. Младоженците, които бяха напуснали града внезапно. Той вдигна очи към съдържателката на хана, която бе свила устни в неодобрение. Няколкото закусващи схванаха погледа му и се върнаха към храната си.

Капитанът не бе впечатлен от историята на Ремо, нито от историята на Дъг предния ден. Уитни го бе погледнала сияещо. Тя все пак го впечатли — тогава и сега.

— Прекрасна жена.

— Можете да си представите как се чувства татко, капитане, знаейки, че тя е с човек като него. Отрепка.

Имаше достатъчно чувство, вложено в думата, и капитанът разбра, че омразата не е престорена. Ако единият мъж намереше другия, някой от двамата щеше да умре. Това малко го интересуваше, след като смъртта нямаше да настъпи в неговия град. Той не виждаше никаква причина да споменава за мъжа с панамената шапка, който имаше такива снимки.

— Един брат — каза той бавно, докато миришеше пурата с удоволствие — е отговорен за благополучието на сестра си.

— Да, аз съм до болка загрижен за нея. Един господ знае какво може да направи той, когато парите й свършат или когато му омръзне. Ако можете да направите нещо… обещавам да бъда много благодарен, капитане.

Капитанът бе избрал да въвежда реда и да прилага закона в малкия тих град, защото нямаше много амбиции. Освен това не обичаше да се поти на полето или да си цапа ръцете в някоя рибарска лодка. Той наистина вярваше в добрата печалба. Подаде фотографиите на Ремо.

— Симпатизирам на вашето семейство. Самият аз имам дъщеря. Ако дойдете с мен в офиса ми, можем да обсъдим допълнително това. Вярвам, че мога да ви помогна.

Два чифта тъмни очи се срещнаха. Всеки разбра какво представлява другият. Всеки реши, че бизнесът наистина е бизнес.

— Ще оценя това, капитане. Ще оценя това много.

Излизайки от вратата, Ремо докосна белега на бузата си. Можеше почти да помирише кръвта на Дъг. Димитри, помисли си той в прилив на облекчение, щеше да бъде много доволен. Много доволен.