Нора Робъртс
Горещ лед (3)

Глава 3

Тя трябваше да се справи с това състояние. Дъг се намести в креслото си в първа класа на самолета и си пожела да може да й помогне да се раздели с мъката си. Той мислеше, че разбира богатите жени. Бе работил за и върху доста от тях. Също така бе вярно, предположи той, че много от тях бяха му повлияли. Бедата бе винаги в това, че той неизменно се влюбваше малко във всяка жена, с която прекарваше повече от два часа. Те бяха така, е, женствени. Никой не изглеждаше по-искрен от една приятно ухаеща жена с мека кожа. Но от опит той бе научил, че жените с големи банкови сметки по принцип имат сърца от изкуствена кожа. В минутата, в която ти си готов да забравиш диамантените обици в полза на една по-сериозна връзка, те се обръщаха срещу теб.

Грубост. Той мислеше, че това бе най-големият недостатък на богатите. Онази грубост, която им позволяваше да крачат през хората с безгрижието на дете, настъпило бръмбар. За отмора той би предпочел някоя засмяна сервитьорка. Но когато ставаше дума за работа, Дъг отиваше направо при банковата сметка. Една жена с тлъста сметка беше безценна осигуровка. Можеш да минеш през много заключени врати с богата жена под ръка. Когато идваха, те бяха различни, но за всички тях бяха подходящи няколко основни черти. Досадни, порочни, студени или глупави — веднага му дойде на ума. Уитни, изглежда, не притежаваше нито едно от тези качества. Колко хора биха запомнили името на един сервитьор, още по-малко да ги боли за него?

Те пътуваха за Париж, от международното летище „Дълес“. Достатъчно заобикаляне, надяваше се той, за да изгуби Димитри следата. Ако това можеше да му спечели един ден, няколко часа, той щеше да ги ползва. Знаеше, както всеки от бизнеса, за репутацията на Димитри да се разправя с онези, които са се опитали да го измамят. Традиционен мъж, Димитри предпочиташе традиционни методи. Хора като Неро биха оценили перченето на Димитри под организиране на бавни, изобретателни мъчения. Говореше се за една стая в зимника на къщата на Димитри в щата Кънектикът. Предполагаше се, че тя е пълна с антични предмети, взети от арсенала на испанската инквизиция. Слуховете говореха също, че там бе организирано и едно много качествено студио. Светлини, камера, действие. За Димитри бе известно, че се наслаждава на клипове за неговата ужасяваща дейност. Дъг нямаше да участва в представленията на Димитри, нито щеше да повярва на мита, че Димитри е всемогъщ. Той бе просто един човек, каза си Дъг. От плът и кръв. Но дори и на десет хиляди метра височина, Дъг имаше неприятното усещане на муха, с която си играеше паякът.

Той отпи от питието пред себе си и отстрани тази мисъл. По една крачка в подходящ момент. По този начин той ще играе и така ще оцелее.

Ако имаше време, Дъг щеше да заведе Уитни в хотел „Крийон“ за два дни. Това бе единственото място, където той отсядаше в Париж. Имаше градове, в които можеше да отседне в мотел или къщичка, и градове, в които никога не би преспал. Но Париж… Късметът му винаги работеше в Париж.

Той се стараеше да си осигури пътувания дотам поне два пъти годишно не заради някоя друга причина, а заради храната. Доколкото бе запознат, Дъг смяташе, че никой не готви по-добре от французите или от хората, обучаващи се във Франция. Заради това той бе успял да се вмъкне в няколко курса. Бе научил френския начин, правилния начин за приготвяне на омлет в Кордон Блю. Разбира се, той не поддържаше много високо този си особен интерес. Ако се разчуеше, че е носил готварска престилка и е разбивал яйца, щеше да загуби репутацията си на улицата. Освен това щеше да бъде неудобно. Ето защо винаги бе скривал пътуванията си до Париж заради готварски интереси, разправяйки, че отива по бизнес.

Преди две години бе останал за цяла седмица, играейки си на богат плейбой, и бе претърсвал стаите на богатите. Дъг си спомни, че бе свил една много хубава сапфирена огърлица, а това му позволи да си плати изцяло сметката в хотела. Човек никога не знае кога ще му се прииска да се върне обратно.

Но нямаше време при това пътуване за един бърз курс за суфлетата или за сериозна кражба. Дори няма да има спокойно стоене на едно място никъде, докато играта не свърши. Обикновено той предпочиташе нещата по този начин — преследването, лова. Играта сама за себе си бе по-възбуждаща, отколкото печалбата. Дъг бе научил това след първата си голяма акция. Имаше го напрежението и тревогата при планирането, изгарящата тръпка и тихия ужас да не бъде ликвидиран, след това горящата възбуда от успеха. След тази акция просто имаш друга работа за вършене. Поглеждаш към следващата, а след нея към по-следващата.

Ако бе послушал възпитателя си в гимназията, сигурно сега щеше да бъде преуспял адвокат. Имаше акъл за това и остър език. Дъг си пийна още уиски и бе доволен на това, че не беше послушал съветите.

Представи си Дъглас Лорд, негова милост, с бюро, отрупано с папки, и обедни срещи три дни в седмицата. Та какъв живот представляваше това? Той прочете внимателно още една страница от книгата, която бе откраднал от една вашингтонска библиотека, преди да отпътуват. Не, една професия, която те държи в офиса, те притежава, а не ти да притежаваш нея. Сега, щом цифрите на коефициента му за интелигентност превишаваха цифрите на собственото му тегло, той по-скоро трябваше да използва талантите си за нещо удовлетворително.

В момента четеше за Мадагаскар, неговите история, топография и култура. Когато свършеше тази книга, той щеше да знае всичко, което му трябваше. В куфарчето му имаше два други тома, които ще запази за по-късно. Единият беше историята на липсващите скъпоценности, а другият бе подробна история на Френската революция. Преди да намери съкровището, той ще има възможност да прочете за него и да го разбере. Ако документите, които бе прочел, бяха истински, той ще трябва да благодари на красивата Мария Антоанета и нейната склонност към тайнственост и интриги, благодарение на които той ще се оттегли рано от занаята. Огледалото на Португалския диамант, Синият диамант, диамантът Санси, с всичките си петдесет и четири карата. Да, френската кралска фамилия е имала добър вкус. Добрата стара Мария не бе нарушила традицията, за което Дъг й бе благодарен. А също и на аристократите, които бяха напуснали своята страна, опазвайки кралските накити с живота си, криейки ги на тайни места, докато дойде времето, през което кралската фамилия ще може да управлява Франция отново…

Той нямаше да намери диаманта Санси в Мадагаскар. Дъг беше в този бизнес и знаеше, че сега скъпоценният камък бе притежание на фамилията Астор. Но възможностите бяха безкрайни. Огледалото и Синият диамант бяха изгубени преди векове. Това се отнасяше и за други скъпоценни камъни. Аферата с диамантената огърлица бе известна като смесица от теория, мит и измислици. Какво бе станало с тази огърлица, която категорично беше отнела главата на Мария, за да не може да я носи?

Дъг вярваше в поверието, в съдбата и в обикновения късмет. Няма да мине много време и той ще потъне до колене в скъпи стъкълца — кралски скъпоценности. И ще се справи с Димитри.

Междувременно той искаше да научи всичко възможно за Мадагаскар. Той стигаше много далеч в собствената си подготовка, но така правеше и Димитри. Ако Дъг имаше някакво предимство пред своя съперник, той се гордееше с това, че можеше да го надмине в интелигентното проучване и подготовката. Той четеше страница след страница и попиваше факт след факт. Той ще открие пътя си из малкия остров в Индийския океан по същия начин сякаш пътува от източния до западния край на Манхатън. Трябваше да го направи.

Удовлетворен, остави книгата настрана. Пътуваха вече два часа. Предостатъчно време, реши Дъг, за Уитни да размишлява в мълчание.

— Окей, хайде стига вече.

Тя се обърна и го изгледа продължително с незаинтересован поглед.

— Моля?

Добре го правеше, отбеляза Дъг. Обичайното ледено поведение за жени с пари или със силен характер. Разбира се, той научи, че Уитни притежаваше и двете.

— Казах, хайде стига вече. Не мога да издържам на мърморковци.

— Мърморковци?

Той бе доволен, когато видя, че очите й са силно присвити и тя изговаря думата със съскане. Ако можеше да я ядоса, тя по-бързо щеше да се отърси от това състояние.

— Да. Не съм луд по някоя жена, която ще ми говори със скорост една миля в минута, но все пак ние трябва да имаме някаква връзка помежду си.

— Трябва ли? Колко мило, че ти имаш такива категорични изисквания. — Тя взе цигара от пакета, който той бе оставил на облегалката между тях, и я запали. Той никога не бе знаел, че този жест може да бъде така надменен. Това допълнително го развесели.

— Нека да ти дам първия урок, преди да продължим нататък, сладурче.

Решително и с една затаена жлъч Уитни издуха дима в лицето му.

— Да, моля те.

Тъй като разпознаваше болката, когато я видеше, й даде още една минута. След това гласът му беше ясен и категоричен.

— Това е една игра. — Той извади цигарата измежду пръстите й и дръпна от нея. — Това винаги е игра, но ти влизаш в нея, знаейки, че има наказателни точки.

Тя се загледа в него.

— Така ли оценяваш Хуан, като наказателна точка?

— Той беше на погрешното място в погрешно време — каза й Дъг, без да знае, че повтаря думите на Бутрен.

Но тя чу нещо друго. Съжаление? Тъга? Въпреки че не бе напълно сигурна, имаше нещо. Тя се хвана за него.

— Ние не можем да се върнем и да променим това, което се случи, Уитни. Затова продължаваме напред.

Тя вдигна чашата със забравената напитка.

— Това ли е, което ти правиш най-добре, да продължаваш напред?

— Ако искаш да спечелиш. Когато трябва да спечелиш, не можеш да гледаш твърде често назад. И да се разкъсваш върху това, едва ли ще се промени нещо. Ние сме една стъпка пред Димитри, може би две. Трябва да бъде така, защото това е игра, но ти я играеш за себе си. Ако не останеш малко по-напред, считай се за мъртъв — докато говореше, той сложи ръка върху нейната, не за успокоение, а за да провери дали трепереше. — Ако не можеш да го понесеш, по-добре е сега да решиш дали да се откажеш, защото ни предстои дяволски много път.

Тя нямаше да се откаже. Въпросът бе в достойнството или може би в съдбата. Тя никога не бе могла да се оттегли. Но как ли е при него, питаше се тя. Какво караше Дъглас Лорд да бяга?

— Защо го правиш?

Той обичаше любопитството, проявата на интелект. Отпускайки се в креслото, бе доволен, че тя преодоляваше лошото настроение.

— Знаеш ли, Уитни, много по-сладко е да спечелиш залагането на покер с чифт карти, отколкото флош роял — издуха дима той и се засмя. — Дяволски по-сладко е.

Тя реши, че го е разбрала, и погледна изучаващо профила на лицето му.

— Обичаш шансовете да са против теб.

— Далечните цели се отплащат повече.

Тя се дръпна назад, затвори очи и потъна в дълго мълчание, а той помисли, че е задрямала. Вместо това Уитни отново преживяваше всичко, което се случи, стъпка по стъпка.

— Ресторантът — рязко попита тя. — Как успя да се измъкнеш от това?

— Кой ресторант? — Той тъкмо изучаваше различните племена на Мадагаскар от книгата си и не повдигна очи към нея.

— Във Вашингтон, когато се спасявахме през кухнята и онзи огромен мъж в бели дрехи застана пред теб.

— Просто използваш първото нещо, което ти идва наум — каза безстрастно той. — Обикновено това е най-доброто.

— Не искаше това да кажеш — недоволна, Уитни се размърда в седалката си. — Понякога ти си един луд човек, който бяга по улиците, а в следващата минута се превръщаш в компетентен критик на готварското изкуство, казвайки всички неща абсолютно точно.

— Бейби, когато се касае за живота ти, нямаш право да бъдеш друг — тогава той я погледна и се усмихна. — Когато прекалено силно желаеш нещо, ти нямаш право да бъдеш друг. Обикновено аз обичам да разравям една работа до дъно. Всичко, което човек трябва да направи, е да реши дали да влезе в къщата през главния вход, или през служебния.

С интерес тя поръча по още една напитка за двамата.

— Какво означава това?

— Добре, вземи Калифорния например. Бевърли Хилс.

— Не, благодаря.

Пренебрегвайки думите й, Дъг започна да си припомня.

— Първо трябва да вземеш решение, коя от онези модерни вили искаш да ограбиш. Малко дискретни въпроси, малко работа с краката и се спираш на една от тях. Сега — главния вход или служебния? Това може да зависи от собствената ти прищявка. Влизането през главния вход обикновено е най-леко.

— Защо?

— Защото паралиите искат референции за слугите си, а не от гостите си. Трябва ти един заем от няколко хиляди. Обаждаш се в „Уилшеър Роял“, вземаш под наем един мерцедес, научаваш няколко имена на хора, за които си сигурен, че са извън града в момента. След като веднъж проникнеш на първата сбирка, ти вече си приет в техния кръг — с въздишка той отпи от чашата. — Ама наистина те обичат да си носят банковите сметки около вратовете в Бевърли Хилс.

— И ти просто отиваш там и ги вземаш, така ли?

— Повече или по-малко. Трудното е да не бъдеш алчен и да знаеш кой носи истински камъни и кой — фалшиви. Много боклуци има в Калифорния. Основното е да бъдеш добър артист. Богатите хора по-често са създания с навици, отколкото с въображение.

— Благодаря.

— Обличаш се подходящо, правиш възможното да те видят на подходящи места с няколко от подходящите хора от твоята среда и никой не поставя въпроси за твоето родословно дърво. Последния път, когато използвах този опит, аз отидох в „Уилшеър“ с три хиляди долара, а си излязох с трийсет бона. Обичам Калифорния.

— Звучи ми така, сякаш скоро няма да се върнеш там.

— Аз се върнах и бях там. Боядисах си косата, пуснах си малки мустаци и носех джинси. Подрязах розите на Кеси Лорънс.

— Кеси Лорънс? Професионалната пираня, която се представя за патрон на художниците?

Чудесно описание.

— Вие се познавате?

— За съжаление. Колко отмъкна от нея?

От тона Дъг реши, че Уитни ще бъде доволна, ако разбере, че той е имал добър улов. Той също реши да не й казва, че вътрешностите леко му се свиха, защото Кеси се беше забавлявала да го гледа как плеви без риза нейните азалии. На практика тя го беше изяла жив в леглото. За благодарност той бе откраднал една рубинена огърлица с богати орнаменти и чифт диамантени обици, големи като топки за пинг-понг.

— Достатъчно — проточено отговори Дъг. — Доколкото разбирам, ти не я обичаш.

— На нея й липсва класа — това бе казано простичко от една жена, която нямаше този недостатък. — Спа ли с нея?

Той се задави с напитката си, след това я постави внимателно на масата.

— Не мисля…

— Значи си спал — леко разочарована, Уитни го изучаваше. — Учудена съм, че не виждам белезите. — Тя продължи да го изучава около минута, замислена, тиха. — Не намираш ли подобни неща за унизителни?

Той можеше да я удуши без угризения. Наистина случваше се да спи с набелязаните за обир жертви и това да му доставя удоволствие, като бъде сигурен, че и на тях им е доставил удоволствие. Заплащане срещу заплащане. Но по правило той бе решил, че използването на секс в такива случаи е противно.

— Работата си е работа — кратко каза той. — Не ми казвай, че ти никога не си спала с някого от твоите клиенти.

Тя вдигна вежда към него, така както правеше жена, която се забавлява.

— Спя с този, с когото искам — му каза тя с тон, който декларираше, че изборът й е бил добър.

— Някои от нас не са родени да избират — отваряйки книгата си отново, той заби нос в нея и потъна в мълчание.

Тя нямаше намерение да го кара да се чувства виновен. Вината бе нещо, което той избягваше по-педантично от полицията или някоя ядосана жертва. В мига, в който допуснете чувството за вина да се стовари върху вас, сте свършени.

Смешно наистина, тя ни най-малко не се разтревожи от обстоятелството, че той краде, за да живее. Не я вълнуваше също и това, че той краде от хората от нейната класа. Окото й не бе мигнало от това. Фактически изглеждаше повече от нормално това, че той освобождава някои от нейните приятели от излишните им вещи. На нея въобще не й пукаше.

Наистина каква жена бе тя все пак? Той мислеше, че разбира жаждата й за приключения, за възбудата от риска и търсенето на шансове. Животът му бе протекъл малко по-различно. Но той не отговаряше на това пресметливо, съобразено с парите отношение към нещата.

Не, тя не се бе стреснала, когато той й каза, че е крадец, но тя го погледна с присмех и, по дяволите, дори със съжаление, когато разбра, че той е спал с една акула от Западния бряг за една шепа лъскави неща.

И докъде бяха го довели тези неща? Мислейки за това, Дъг си спомни, че той бе продал камъните до една ограда в Чикаго през следващите двайсет и четири часа, след един пазарлък за цената. Едно хрумване го беше отвело в Пуерто Рико. За три дни Дъг бе загубил в казината почти всичко, с изключение на две хиляди долара. Какво бяха му донесли тези камъни? — мислеше той отново, а след това се присмя на себе си. Бяха му донесли някакъв си уикенд.

Парите просто не се лепяха за него. Винаги започваше друга игра — със сигурност връщане по старите стъпки или някоя жена с големи очи и тъжна история, разказана с дрезгав глас. Все пак Дъг не смяташе себе си за мухльо. Той бе оптимист. Той бе роден сам и оставаше единствен след повече от петнайсет години в бизнеса. В противен случай трябваше отдавна да е излязъл от него, а можеше да бъде и адвокат като някои други.

Стотици хиляди долари бяха минали през ръцете му. Бяха преминати празните години. Този път щеше да бъде различно. Без значение, че той го бе казал и преди, този път щеше да бъде различно. Ако богатството беше наполовина на това, което се разбираше от документите, той щеше да се уреди за цял живот. Нямаше да има нужда да работи отново, освен някоя случайна работа за запазване на формата.

Ще си купи яхта и ще плава от пристанище на пристанище. Ще се отправи към Южна Франция, ще се къпе на слънцето и ще гледа жените. До края на живота си ще бъде една стъпка преди Димитри. Защото Димитри, докато е жив, няма да го остави. Това също бе част от играта.

Но най-добрата й част бе действието, планирането, маневрирането. Той винаги намираше за по-възбуждащо да опита вкуса на уискито, отколкото да довърши бутилката. Мадагаскар бе само на няколко часа. Веднъж да стигне там, той щеше да започне да прилага всичко, което бе прочел, както и своите собствени умения и опит.

Ще трябва да върви пред Димитри, но не така, че да попадне на него в края на краищата. Проблемът беше в това, че той не бе сигурен колко от съдържанието на плика бе известно на неговия предишен работодател. Твърде много, мислеше си той, несъзнателно докосвайки с ръка гърдите си на мястото, където бе залепил плика. Димитри със сигурност знаеше много, защото той винаги знаеше повече от другите. Никой от хората, които му се изпречваха на пътя и знаеха повече от него, не го беше надживял, за да се радва на своите познания. На Дъг прекрасно му бе известно, че ако седи спокоен на едно място твърде дълго, скоро ще почувства горещо дишане във врата си.

На него просто му се налагаше да свири по слух. Веднъж да стигнат дотам… Той погледна към Уитни. Тя бе потънала дълбоко в креслото си със затворени очи. В съня си изглеждаше хладна и спокойна, а също и недостъпна. Желанието се надигна у него, желанието, което той винаги бе имал за недостъпните. Този път просто ще му се наложи да го потисне.

Това си беше само бизнес между тях, размишляваше Дъг, изцяло бизнес. Докато той можеше да й наброи дължимите суми и внимателно да я зареже по пътя. Може би досега тя му бе осигурила повече помощ, отколкото очакваше, но той познаваше тоя тип хора. Богата и неуморима. Рано или късно на нея ще й стане досадно от цялата схема. Той трябваше да намери необходимите му суми, преди да настъпи този момент.

Наистина ще успее да ги намери. Дъг натисна копчето на облегалката, за да се отпусне назад. Затвори книгата. Това, което бе прочел, няма да го забрави. Дарбата му да запаметява с лекота можеше да му помогне в правната наука или в някоя друга професия. Той бе доволен, че тази дарба му помагаше в кариерата, която бе избрал. Никога не се нуждаеше от писмени бележки, когато планираше някоя работа, просто защото никога не забравяше. Никога не отиваше при една и съща жертва два пъти, защото имената и лицата оставаха у него.

Парите можеха да изтичат през пръстите му, но подробностите — никога. Дъг го приемаше философски. Винаги можеш да направиш повече пари. Животът щеше да бъде доста скучен, ако ги вложиш всичките в акции и ценни книжа, вместо да ги заложиш на рулетката или на конни състезания. Той бе доволен. Защото знаеше, че следващите няколко дни ще бъдат дълги и трудни, а това дори го правеше още по-доволен. Много по-възбуждащо бе да откриеш диамант в една купчина боклук, отколкото в някой сейф. Той се готвеше да копае.

Уитни спеше. Събуди я движението на самолета, който започна да се снижава. Благодаря на Бога, бе нейната първа мисъл. Тя беше много неспокойна в самолет. Ако пътуваше сама, щеше да вземе „Конкорд“. При сегашните обстоятелства нямаше голямо желание да плати допълнителната сума за билета на Дъг. В нейния бележник сметката му нарастваше и докато тя изцяло възнамеряваше да събере всеки цент, знаеше, че той се надява това да не стане.

Ако го погледнеш сега, ще си помислиш, че е честен като бойскаут от началния курс. Тя го изучаваше, докато спи, косата му бе разбъркана от пътуването, ръцете му — положени върху книгата в скута му. Човек би го взел за някой обикновен пътник с известни средства, осигурили му пътуване за европейската ваканция. Това бе част от неговото умение, реши тя. Способността да се смесиш с всяка група, която избереш, беше едно безценно качество.

Интересно към каква група принадлежи той? Съмнителните, ръбати членове на подземния свят, които работеха в тъмните алеи. Тя си спомни погледа му, когато той я запита за Бутрен. Да, тя бе сигурна, че и той се беше мотал в тъмните алеи. Но да принадлежи към тях? Не, всъщност не се връзваше.

Дори за краткото време, в което го познаваше, тя бе сигурна, че той просто не принадлежи към тази група. Той бе независим човек, вероятно не толкова умен, но винаги неспокоен. Това бе част от привличането. Той бе крадец, но тя бе сигурна, че у него има някакви принципи за чест. Един съд може да не ги установи, но тя ги бе забелязала. И ги уважаваше.

Той не бе коравосърдечен. Видя това в очите му, когато той говореше за Хуан. Той бе мечтател. Видя това в очите му, когато говореше за съкровището. Освен това бе реалист. Чу това в гласа му, когато той говореше за Димитри. Един реалист, който знаеше достатъчно, за да се страхува. Той бе твърде много сложна личност, за да принадлежи на която и да е група. И все пак…

Той е бил любовник на Кеси Лорънс. Уитни познаваше тази жена от Западния бряг, която ядеше мъже за закуска. Тя също бе много придирчива към онези, които избираше да напъха в чаршафите си. Какво бе видяла Кеси? Един млад, енергичен мъж със стегнато тяло? Може би това бе достатъчно, но Уитни не мислеше така. Уитни бе установила за себе си онази сутрин във Вашингтон просто колко привлекателен беше Дъг Лорд от главата до петите. И тя бе привлечена, но от нещо повече, отколкото от тялото му, призна тя. Стил. Дъг Лорд притежаваше собствен стил и точно това, вярваше тя, му бе помогнало зад праговете на домовете в Бевърли Хилс или Бел Еър.

Тя мислеше, че го разбира до момента, в който той бе объркан от нейната забележка за Кеси. Объркан и ядосан тогава, когато тя очакваше свиване на рамене и груба забележка. Това означаваше, че той има чувства и стойност, разсъждаваше тя. А щом е така, това го правеше много по-интересен и харесван.

Харесван или не, тя щеше да разбере повече за това съкровище, и то съвсем скоро. Твърде много пари бе инвестирала вече, за да продължава да се движи слепешком напред. Тя бе тръгнала с него импулсивно и остана с него по необходимост. По инстинкт знаеше, че е по-безопасно с него, отколкото без него. Да оставим безопасността и импулса настрана, но Уитни бе твърде много жена на бизнеса, за да инвестира в неизвестни неща. Няма да мине много време и ще се наложи тя да погледне онова, което той крие. Тя може да го харесва, дори да го разбира, но не му вярваше. Ни най-малко.

Когато се събуди, Дъг стигна до същото заключение по отношение на Уитни. Той щеше да пази плика близо до тялото си, докато пипне в ръце съкровището.

Когато самолетът започна да каца, те вдигнаха облегалките на креслата си, усмихнаха се един на друг и започнаха да пресмятат плановете си.

След като бяха се справили с багажа и минаха през митницата, Уитни бе повече от готова да остане в хоризонтално положение в някое сигурно легло.

— Хотел „Крийон“ — каза Дъг на таксиметровия шофьор и Уитни въздъхна.

— Извинявам се за това, че някога съм се съмнявала в твоя вкус.

— Мила, моят проблем винаги е бил двайсет и четири каратовият вкус. — Той я докосна по краищата на косата повече несъзнателно, отколкото нарочно. — Изглеждаш уморена.

— Нямах почивка четирийсет и осем часа. Не че се оплаквам — добави тя, — но ще се почувствам прекрасно, ако се опъна през следващите осем часа.

Той само изръмжа и се загледа в парижките улици. Димитри със сигурност не беше много назад. Неговата информационна мрежа бе толкова ценна, колкото мрежата на Интерпол. Дъг можеше да се надява, че няколкото отклонения, които нарочно бе направил, ще бъдат достатъчни да забавят преследването.

Както очакваше, Уитни завърза разговор с шофьора. Тъй като се водеше на френски, Дъг не можеше да го разбере, но улови тона. Лек, приятелски, дори закачлив. Странно, даде си сметка той. Повече от жените, които познаваше, израснали с банкови сметки, никога не виждаха истински хората, които ги обслужваха. Това бе една от причините за лекотата, с която той можеше да краде от тях. Богатите бяха тесногръди, но без значение колко често по-слабо осигурените казваха това, богатите не бяха нещастни. Той често си бе проправял път в техните кръгове, за да установи със сигурност, че парите могат да купят щастие, само че всяка година това струваше все повече.

— Какъв симпатичен човек. — Уитни стъпи на бордюра и вдъхна мириса на Париж. — Той каза, че аз съм най-красивата жена, която е сядала в неговото такси от пет години.

Дъг наблюдаваше как подава банкноти на портиера, преди да влезе в хотела.

— И си спечели доста солиден бакшиш, обзалагам се — измърмори той. По начина, по който тя хвърляше парите, със сигурност щяха да бъдат разорени, преди да кацнат в Мадагаскар.

— Не бъди толкова стиснат, Дъглас.

Той пропусна тази забележка и я хвана за ръка.

— Ти четеш френски така добре, както го и говориш, нали?

— Нужна ти е помощ да прочетеш менюто, така ли? — започна тя, след това спря. — Ти не говориш френски, скъпи? — му каза тя на френски език. Докато я изучаваше мълчешком, тя се усмихна. — Поразително. Трябваше да се сетя още когато каза, че не всичко е преведено.

— А, мадмоазел Макалистър!

— Жорж. — Тя отправи към администратора една усмивка. — Не можах да издържа дълго.

— Винаги е удоволствие да се върнете при нас. — Очите му светнаха отново, когато забеляза Дъг зад рамото й. — Мосю Лорд. Такава изненада.

— Жорж — Дъг срещна изучаващия поглед на Уитни, — мадмоазел Макалистър и аз пътуваме заедно. Надявам се, че имате свободен апартамент.

В главата на Жорж се завъртяха романтични мисли. Ако нямаше свободен апартамент, той щеше да бъде изкушен в този момент да освободи някой.

— Разбира се, разбира се. А вашият папа, мадмоазел, добре ли е?

— Много добре, благодаря ви, Жорж.

— Шарл ще вземе вашия багаж. Желая ви приятна почивка.

Уитни сложи в джоба си ключа, без да го поглежда. Тя знаеше, че леглата в „Крийон“ бяха меки и примамливи. Водата в крановете бе гореща. Една баня, малко хайвер от румсървиса и едно легло. На сутринта ще изкара няколко часа в салона за красота, преди да потеглят към последната част на пътуването.

— Разбирам, че ти си отсядал тук преди. — Уитни хлътна в асансьора и се облегна на стената.

— От време на време.

— Печелившо място, надявам се.

Дъг само й се усмихна.

— Обслужването е отлично.

— Хммм, да. — Тя можеше да го види тук, отпивайки шампанско и хапвайки от блюдата. Точно както можеше да го види по алеите в окръг Колумбия, Вашингтон. — Какъв голям късмет за мен, че не сме се срещали преди това. — Когато вратите на асансьора се отвориха, тя тръгна напред. Дъг я хвана за ръката и я упъти наляво. — Обкръжението е важно, предполагам, в твоя бизнес — добави тя.

Той остави палеца си да се допре към вътрешната страна на лакътя й.

— Имам вкус към скъпите неща.

Тя само му отпрати една лека усмивка, с която му каза, че трудно щеше да я изпробва, ако тя не бе готова.

Апартаментът не бе по-лош от това, което тя очакваше. Уитни остави момчето с багажа да се повърти за малко, след което го освободи с подходящ бакшиш.

— И така… — Тя се хвърли на дивана и изрита обувките си. — По кое време тръгваме утре?

Вместо да отговори, той измъкна една риза от куфара си, направи я на топка, докато се намачка и след това я хвърли върху един стол. Пред очите на Уитни той взимаше различни части от облеклото и ги хвърляше тук и там из целия апартамент.

— Хотелските стаи са толкова безлични, докато не разположиш нещата си в тях, нали?

Той смотолеви нещо и хвърли чорапите си на килима. Тя не се възпротиви, докато не го видя, че се придвижва към нейните куфари.

— Почакай за минутка.

— Илюзията е половината от играта — каза й той и хвърли един чифт италиански чорапогащи в ъгъла. — Искам те да смятат, че ние сме останали тук.

Тя грабна една копринена блуза от ръцете му.

— Ние оставаме тук.

— Грешка. Иди окачи няколко неща в килера, докато аз разбъркам всичко в банята.

Останала с блузката в ръце, Уитни я хвърли и го погледна.

— За какво говориш?

— Когато каяците на Димитри пристигнат тук, искам да си мислят, че все още сме в хотела или наблизо. Това може само да ни откупи няколко часа, но и те стигат — систематично подхождайки, той обиколи цялата баня, развивайки сапуните и хвърляйки хавлиени кърпи. — Иди вземи някои от твоите боклуци за лице. Ще оставим две опаковки.

— А, не, няма да оставим. Какво, по дяволите, ще правя аз без тях?

— Не отиваме на бал, сладурче. — Той влезе в голямата спалня и разбута завивките. — Едното легло е достатъчно — каза той. — Те няма да повярват, че ние вече не спим заедно.

— Надуваш представата за себе си или подценяваш представата си за мен?

Той измъкна една цигара, запали я, издуха дима и през цялото време не сваляше очи от нея. За момент, само за момент, тя се запита на какво бе способен той. Ами ако тя го поискаше в края на краищата. Без да каже нищо, той се върна в другата стая и започна да отваря куфарите й.

— По дяволите, Дъг, това са мои неща.

— Ще си ги получиш обратно, за бога — грабвайки няколко опаковки с козметика, той тръгна към банята.

— Този овлажнител за кожата ми струва шейсет и пет долара опаковката.

— За това? — Той с интерес разгледа флакона. — А аз си мислех, че си практична.

— Няма да напусна тази стая без него.

— Окей. — Той й го хвърли обратно и разгледа останалите средства за разкрасяване. — Ще свършат работа. — Когато се върна от банята, той тръгна из целия апартамент, като гасеше току-що запалени цигари в пепелниците. — Почти приключихме — реши той, навеждайки се да затвори куфара на Уитни. Пред очите му попадна парче дантела. Той вдигна с ръка един чифт дълбоко изрязани бикини. — Стават ли ти? — Можеше да я види в тях. Не трябваше да оставя въображението си да тръгва в тая посока, но той можеше само да я види в тях, без да мисли за друго.

Тя се пребори с първоначалното желание да ги грабне от ръката му. Това бе лесно. По-трудно се контролираше натиска в долната част на стомаха й, докато той прекарваше пръсти през материята.

— Когато приключиш да си играеш с бельото ми, ми кажи какво ще правим.

— Настанихме се — в следващия момент Дъг хвърли малкото дантелено прикритие в чантата й. — Сега вземаме нашия багаж, слизаме долу със сервизния асансьор и се връщаме на летището. Самолетът ни тръгва след час.

— Защо не ми каза това преди?

Той й подаде затворената чанта.

— Не се е налагало.

— Виждам. — Уитни се разходи из апартамента, докато реши, че ядът й е минал. — Нека ти обясня нещо. Не зная как си работил преди и не е важно. Този път — тя се завъртя, за да го погледне в лицето, — този път ти имаш партньор. Каквито и да са малките планове в главата ти, половината от тях са и мои.

— Ако не ти харесва начинът, по който работя, точно сега можем да се разделим.

— Ти ми дължиш… — Той започна да възразява, но тя пристъпи по-близо до него, измъквайки бележника от портмонето. — Трябва ли да ти прочета списъка?

— Зарежи го твоя списък. По петите си имам горили. Не мога да се занимавам със счетоводство.

— По-добре е да се занимаваш с него — вече спокойна, тя бутна бележника обратно. — Без мен ти ще отидеш да търсиш съкровището с празни джобове.

— Скъпа, няколко часа в този хотел и аз щях да имам достатъчно пари, които ще ме отведат където си поискам.

Тя не се съмняваше в това, но погледът й остана втренчен в него.

— Но ти нямаш време да си играеш на крадец и ние двамата знаем това. Или сме съдружници, Дъглас, или ти излиташ за Мадагаскар с единайсет долара в джоба си.

„Да я вземат дяволите, тя знае и колко имам, почти до последния цент“ — той смачка цигарата си, след това вдигна чантата си.

— Трябва да хванем самолета, съдружнико.

Усмивката й дойде бавно и с такъв лъч на задоволство, че той бе изкушен да се разсмее. Уитни нахлузи обувките си и повдигна една кожена чанта.

— Би ли взел този куфар? — преди той да може да изругае, тя вече вървеше към вратата. — Само ми се искаше да имам време за един душ.

Заради лекотата, с която те използваха сервизния асансьор и напуснаха хотела, Уитни си представи, че той е ползвал този спасителен маршрут и преди. Тя реши, че може да изпрати писмо на Жорж след няколко дни и да го помоли да й запази нещата, докато се върне да ги вземе. Дори не бе имала шанс да носи копринената блузка, а цветът беше много приятен.

В края на краищата за нея изглеждаше излишно, но тя имаше желание да развесели Дъг за момента. Освен това в настроението, в което той бе изпаднал, бе по-добре да се намират в някой самолет, отколкото да споделят един апартамент. А на нея й трябваше малко време да размисли. Ако документите, които той имаше, или част от тях все пак бяха на френски език, тогава очевидно той не би могъл да ги прочете. А тя можеше. Лека усмивка раздвижи устните й. Той искаше да я зареже, тя не бе толкова глупава, че да мисли другояче, но сега тя бе станала още по-полезна. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да го убеди да й позволи да направи превода.

Когато пристигнаха на летището, тя не бе все още в най-доброто си настроение. Мисълта за ново преминаване на митницата, за качване на друг самолет бе достатъчна, за да я накара да потръпне.

— Мисля, че можехме да отидем в някой второкласен хотел и да останем няколко часа — отмятайки коса назад, тя отново съжали за банята. Гореща, пълна с пара и благоуханна. — Започвам да мисля, че ти гледаш параноично на този Димитри. Третираш го, като че ли той може всичко.

— Така казват.

Уитни спря и се обърна. Начинът, по който й го декларира, сякаш и той го вярваше, я накара да потръпне.

— Не ставай смешен.

— Внимателно. — Той огледа терминала на летището, когато влязоха. — По-добре е да заобиколиш една стълба, отколкото да минеш под нея.

— Когато говориш за него, сякаш мислиш, че не е човешко същество.

— Той е от кръв и плът — измърмори Дъг, — но това не го прави човек.

Тръпката мина по кожата й отново. Обръщайки се към Дъг, тя се блъсна в някакъв човек и изтърва чантата си. Мърморейки нетърпеливо, тя се наведе да я вдигне.

— Виж какво, Дъг, практически никой не може вече да ни хване.

— Глупости — сграбчвайки я за ръка, той я повлече в един бутик. С друго движение той я запрати сред някакви тенис фланелки.

— Ако искаш някой сувенир…

— Просто погледни, скъпа. По-късно можеш да се оправдаваш. — С ръка на тила й той завъртя леко главата й наляво. Малко по-късно Уитни разпозна високия, мургав човек, който ги преследваше във Вашингтон. Мустакът, малката бяла превръзка на бузата му. Не бе нужно да й се казва, че двамата мъже с него също принадлежаха на Димитри. А къде бе самият Димитри? Тя усети как леко се смъква надолу и преглътна.

— Това ли е…

— Ремо. — Дъг предъвка думите. — Те са по-бързи, отколкото очаквах. — Той потърка ръка върху устата си и изруга. Не му харесваше усещането, че паяжината се разширява. Ако той и Уитни бяха се придвижили още няколко метра, щяха да попаднат направо в ръцете на Ремо. Късметът бе най-важната част от играта, напомни си той. Това той обичаше най-много. — Ще им отнеме малко време да открият хотела. След това ще седнат и ще зачакат. — Той се засмя късо, кимайки. — Да, те ще чакат за нас.

— Как? — попита Уитни. — Как, за бога, те могат вече да бъдат тук?

— Когато се занимаваш с Димитри, не задавай въпроса как. Само гледай през рамо.

— Ще му трябва кристална топка.

— Политика — каза Дъг. — Помниш ли какво ти е казал твоят старец за връзките? Ако имаш такава връзка в ЦРУ и ако позвъниш, натискаш копчето и изпреварваш някого, без да напускаш креслото си. Едно обаждане в ЦРУ, посолството, в имиграционните служби и Димитри има копие от нашите паспорти и визи, още преди мастилото да е изсъхнало.

Тя навлажни устни и се опита да създаде впечатление, че гърлото й не е пресъхнало.

— В такъв случай той знае къде отиваме.

— Залагам си задника. Всичко, което трябва да вършим, е да бъдем една крачка преди него. Само една.

Уитни изпусна лека въздишка, когато усети, че сърцето й бие силно. Възбудата се бе върнала. Ако имаше достатъчно време, страхът можеше да се уталожи.

— Изглежда, ти знаеш какво правиш в края на краищата. — Когато той обърна глава, за да я погледне навъсено, тя го целуна бързо приятелски. — По-умен си, отколкото изглеждаш, Лорд. Хайде да вървим в Мадагаскар.

Преди тя да може да се надигне, той хвана брадичката й с ръка.

— Ще довършим това там. — Пръстите му се стегнаха за по-дълго време, но и достатъчно бързо. — Всичко това.

Тя устоя на погледа му. Имаха твърде дълъг път, за да се размекват сега.

— Може би — каза тя. — Но първо трябва да стигнем там. Защо не хванем този самолет?

 

 

Ремо вдигна едно копринено парче от материя, която Уитни би нарекла нощница. Той го смачка в юмрука си. Преди настъпването на утрото ще хване Лорд и жената. Този път нямаше да успеят да се измъкнат между пръстите му и да го накарат да се чувства като глупак. Когато Дъг Лорд влезе в спалнята, той ще пусне куршума между очите му. А жената — той ще се погрижи за нея. Този път… — той бавно скъса нощницата на две. Коприната се накъса със звук, почти равен на шепот. Когато телефонът звънна, той отметна глава, давайки знак на другите двама да застанат до вратата. Ползвайки върха на палеца и показалеца, Ремо вдигна слушалката. Като чу гласа, потните му жлези се отвориха.

— Отново ги изтървахте, Ремо.

— Мистър Димитри. — Той забеляза, че другите мъже гледаха насам и им обърна гръб. Никога не бе проява на мъдрост да оставиш да забележат страха ти. — Ние ги открихме. Когато се върнат тук, ще…

— Те няма да се върнат — с дълъг, равен звук Димитри издуха дима от цигарата си. — Били са забелязани на летището, Ремо, точно под носа ви. Направлението е Антананариво. Вашите билети ви чакат. Бъдете точни.