Нора Робъртс
Горещ лед (6)

Глава 6

Нещо я гъделичкаше по ръката. Борейки се да остане в съня си, Уитни сви и разпусна юмрук и се прозина. Тя винаги държеше на своите часове. Ако искаше да спи до обяд, спеше до обяд. Ако искаше да стане на зазоряване, правеше така.

Когато имаше настроение, можеше да работи по осемнайсет часа без прекъсване. С подобен ентусиазъм тя можеше да спи за същото време.

В момента не я интересуваше нищо друго освен неясния, красив сън, който сънуваше. Когато тя усети повторното дразнене по кожата си, въздъхна само леко разсънена и отвори очи.

По всяка вероятност това бе най-големият и най-дебел паяк, който някога бе виждала. Голям, черен и космат, той подскачаше и се разхождаше с кривите си крака. С ръка, на сантиметри от лицето й, Уитни го наблюдаваше, докато той изпълни изцяло погледа й, придвижвайки се по кокалчетата на пръстите й в права линия към нейния нос. За момент, замаяна от съня, тя само го гледаше в неясната светлина.

Пръстите й. Носът й.

Осъзнаването дойде внезапно и ясно. С остър писък тя отхвърли паяка във въздуха. Той се приземи тежко на пода на пещерата и след това се отдалечи като пиян.

Паякът не я беше уплашил. Тя никога не бе мислила за възможността да бъде отровен. Той бе просто грозен, а Уитни поначало мразеше грозотата.

Въздъхвайки с отвращение, тя седна и прекара пръсти през разрошената си коса. Добре, тя предполагаше, че човек, когато спи в пещера, може да очаква посещение от грозни съседи. Но защо паякът не бе посетил Дъг вместо нея? Решавайки, че няма причина той да спи, когато тя бе така грубо събудена, Уитни се обърна със сериозното намерение здраво да го разтърси.

Той бе изчезнал, а заедно с него и спалният чувал.

Притеснена, но все още неразтревожена, тя се огледа. Пещерата бе празна, със скалните формации, за които спомена Дъг, и те й придаваха вид на напуснат и леко западнал замък. Огънят за готвене бе само купчинка тлееща жарава. Въздухът ухаеше на узрял плод. Вероятно някой от техните плодове вече презряваше. Раницата на Дъг, както и спалният му чувал, също бе изчезнала.

Копелето! Мръсното копеле! Той се бе чупил с документите, а нея бе оставил завряна в една проклета пещера с няколко плода, една торба ориз и паяк, голям като чиния.

Твърде разгневена да премисли всичко, тя прекоси пещерата и започна да пълзи през тунела. Когато дъхът й спря, тя продължи. По дяволите фобиите, каза си. Никой няма да я измами и да се отърве. За да го залови, тя трябва да се измъкне. А когато го хване…

Тя видя отвора и се концентрира върху него и отмъщението. Треперейки, тя се измъкна на слънчевата светлина. Скачайки на крака, тя си пое дъх и извика с всичка сила:

— Лорд! Лорд, ти, копеле мръсно! — Звукът прокънтя около нея и ехото го върна два пъти по-тих, но два пъти по-ядосан. Безпомощна, тя се огледа сред червените скатове и скали. Откъде да знае по кой път бе тръгнал той?

На север. Проклетият север. У него бе компасът. У него бе и картата. След като стисна зъби, Уитни отново извика:

— Лорд, животно такова, това няма да ти се размине!

— Кое?

Тя се завъртя на пети и почти се блъсна в него.

— Къде, по дяволите, беше? — запита тя остро. В изблик на облекчение и яд го грабна за ризата и го притегли към себе си. — Къде, по дяволите, отиде?

— По-леко, скъпа — приятелски той я потупа по дупето. — Ако знаех, че искаш да ме имаш в ръцете си, щях да се въртя по-близо до теб.

— Ще се въртиш около себе си — с тласък тя го пусна.

— Трябва да се почне отнякъде. — Той остави раницата си до изхода на пещерата. — Да не мислиш, че ще те зарежа?

— При първа възможност.

Трябваше да признае, че тя бе много точна. Тази идея му се бе въртяла в главата, но след бърз оглед наоколо сърце не му даде да я остави в пещерата в средата на неизвестността. Все пак щеше да се намери друга възможност.

В опит да не й дава възможност да го води, той изля очарованието си.

— Уитни, ние сме съдружници. Освен това… — той вдигна ръка и я потупа с върха на пръстите си по бузата, — ти си жена. Какъв мъж ще бъда аз, ако те оставя сама на такова място?

Тя срещна всеотдайната му усмивка с една своя подобна.

— Такъв мъж, който би продал кожата на семейното куче, ако цената е изгодна. Сега кажи къде беше?

Той не би продал кожата, но би заложил цялото куче, ако е необходимо.

— Трудна жена си ти. Виж, ти спеше като бебе. — Това тя бе правила през цялата нощ, докато за него голяма част от времето мина в прехвърляне на различни планове, мисли, фантазии. Той нямаше да й прости така лесно за това събличане, но имаше време и място за отплата. — Исках да пообиколя наоколо, а не ми се щеше да те будя.

Тя изтърва дълбока въздишка. Имаше логика, а и освен това той беше се върнал.

— Следващия път, когато искаш да играеш на бойскаут, ме събуди.

— Както кажеш.

Уитни видя една птица да прелита. Докато се успокои, тя я наблюдаваше. Небето бе ясно, такъв бе и въздухът, освен това бе студено. Топлината щеше да дойде след няколко часа. Тишината бе толкова дълбока, каквато рядко бе усещала през живота си. Тя успокояваше.

— Добре, какво ще докладваш тогава, скауте?

— Всичко е тихо долу в селото. — Дъг измъкна една цигара и Уитни веднага я грабна от ръцете му. Изваждайки друга, той запали и двете. — Отидох твърде близо и не мога да кажа нещо конкретно, но нещата изглеждат обичайни. Струва ми се, че всички са спокойни и приятни хора и е подходящо време да им направим посещение.

Уитни погледна зацапаното си бельо.

— В този вид?

— Аз вече ти казах, че това е много хубаво облекло. — Наистина доста привлекателна бе самата презрамка, паднала от рамото й. — Все пак аз отминавам местните красавици и облеклото им.

Уитни го изгледа.

— Можеш да отидеш в размъкнат вид и съм сигурна, че ще го направиш. Що се отнася до мен, възнамерявам да се измия и да се преоблека.

— Приготви се. Може би има достатъчно вода да измиеш праха от лицето си.

Когато тя инстинктивно прекара ръка по скулите си, той се ухили.

— Къде е твойта раница?

Тя погледна в дупката на пещерата.

— Там вътре. — Погледът й бе категоричен, а гласът твърд, когато се обърна към него. — Аз няма да се върна там.

— Окей, ще ти взема нещата. Но ти няма да се тъкмиш цяла сутрин. Не искам да губим никакво време.

Уитни просто вдигна вежди, когато той започна да се промъква през дупката.

— Никога не се глася — каза меко тя. — Не е необходимо.

С нечленоразделно ръмжене той бе вътре в пещерата.

Хапейки устни, тя се загледа натам, а после към раницата, която бе оставил. Сигурно нямаше да има втори шанс. Без колебание тя клекна и почна да рови в нея.

Имаше кухненски съдове, там бяха и неговите дрехи. Попадна на много елегантна мъжка четка и спря за момент. Откъде бе взел това? Тя знаеше абсолютно всяка вещ, до неговите слипове, за които бе платила. Леки пръсти, реши тя и хвърли четката обратно.

Когато намери плика, тя го извади внимателно. Това трябва да е. Тя погледна назад към пещерата. Бързо изтегли малък, жълт лист хартия, запечатан в найлонов пакет, и го прегледа. Бе написан на френски със старателна женска ръка. Помисли, че е писмо. Не, бе част от дневник. А датата, боже мой… Очите й се разшириха, когато тя проучи леко наклонения прилежен почерк. Петнайсети септември 1793-а. Тя стоеше в утринното слънце на една скала, ерозирала от вятъра и времето, и държеше историята в ръката си.

Уитни го прочете отново бързо, улавяйки фрази на страх, безпокойство и надежда. Бе писано от младо момиче, което не бе сигурно въпреки успокоенията на мама и татко. Млада аристократка, объркана и уплашена от случилото се в живота й и в нейното семейство, разбра Уитни. Дали въобще Дъг имаше представа какво носеше в брезентовата раница?

Сега нямаше да има възможност да прочете изцяло всичко. По-късно…

Внимателно Уитни затвори раницата отново и я постави до изхода на пещерата. Мислейки, тя потупваше с плика върху отворената си длан. Бе много приятно да победиш един мъж в собствената му игра, реши тя и тогава чу звуците от неговото завръщане.

С плика в една ръка тя погледна надолу към себе си. Без да вземе решение, тя прекара другата си ръка от гърдите до кръста си. Къде би могла да го скрие. Мата Хари сигурно е имала някаква по-широка дреха, саронг най-малко. Забързана, тя започна да го набутва в сутиена си, но осъзна абсурдността. По същия начин и със същия ефект би могла да го залепи на челото си. В последните секунди тя го напъха зад гърба си и остави другото на късмета.

— Вашият багаж, мис Макалистър.

— По-късно ще ви дам бакшиша.

— Така казват всички.

— Добрата услуга е най-голямата благодарност. — Тя му отправи коварна усмивка. Той веднага й върна подобна. Уитни бе взела раницата от ръката му, когато внезапна мисъл я осени. Щом тя можа да вземе така лесно плика, тогава той… Отваряйки раницата, тя потърси портмонето.

— По-добре да тръгваме, скъпа. Вече закъсняхме за сутрешния звънец. — Той тъкмо я хващаше за ръката, когато тя силно блъсна раницата в стомаха му. Звукът на въздуха, излизащ от дробовете му, й достави голямо удоволствие.

— Портмонето ми, Дъглас — изваждайки го, тя го отвори и видя, че той бе достатъчно щедър да й остави една двайсетачка. — Изглежда, си го пипал с твоите лепкави пръсти.

— Кой завари, той натовари, партньоре. — Въпреки че се надяваше да не го открият така скоро, той само сви рамене. — Не се притеснявай, ще си получаваш процентите.

— О, наистина ли?

— Можеш да кажеш, че съм традиционалист. — Доволен от новата ситуация, той започна да нагласява раницата на гърба си. — Чувствам, че един мъж трябва да държи парите.

— Ти би могъл да кажеш, че си един идиот.

— Както и да е, но отсега нататък аз ще държа парите.

— Прекрасно. — Тя му отправи една сладка усмивка, от която той веднага усети нещо съмнително. — Аз ще държа плика.

— Забрави го. — Той й подаде нейните вещи. — Хайде, дръж се като добро момиче.

Яростта блесна в очите й. На езика й идваха обидни думи. Уитни си напомни, че има време за сръдни, но също така има време и за хладен разум. Още едно от основните бизнес правила на баща й.

— Аз казах, че пликът е у мен.

— А аз казах… — но той проследи израза на лицето й. Една жена, която току-що е била изнудена, няма да се държи така самодоволно. Дъг погледна своята раница. Тя не би могла. Погледна обратно към нея. По дяволите, не би могла.

Сваляйки раницата си, той я прерови за момент.

— Добре, къде е?

Застанала на светлината, тя вдигна ръце с обърнати нагоре длани. Бельото й въздушно увиваше тялото й.

— Изглежда, не е необходимо да ме претърсваш.

Той присви очи. Не бе възможно да отклони погледа си от тялото й.

— Подай плика, Уитни, или ще бъдеш съблечена гола за пет секунди.

— А ти ще имаш счупен нос.

Те се гледаха един друг, всеки един решен да надвие. И двамата нямаха никакъв избор, освен да отстъпят.

— Документите — каза той отново, придавайки мъжка сила и решителност за последен път на гласа си.

— Парите — отвърна тя, разчитайки на здрави нерви и женско лукавство.

Ругаейки, Дъг бръкна в задания си джоб и извади връзка банкноти. Когато тя се протегна да ги вземе, той ги дръпна назад.

— Документите — повтори той.

Тя го изучаваше. Той имаше много директен поглед, реши тя. Много открит, много честен. И с него той можеше да лъже прекрасно. Все пак в някои области тя можеше да му се довери.

— Твоята честна дума — каза тя. — Такава, каквато е.

Неговата честа дума имаше стойност само когато той преценеше, че трябва да има. С нея, откри той, това ще бъде напълно достатъчно.

— Имаш я.

Кимайки, тя се пресегна зад себе си, но пликът се бе плъзнал малко встрани.

— Има достатъчно причини да не желая да ти обръщам гръб. Но… — Тя се завъртя със свиване на рамене. — Ще трябва сам да си вземеш плика.

Той прекара поглед надолу по меката линия на гърба й над фината извивка на бедрото. Нямаше много плът, помисли си той, но колкото имаше, бе отлична. Използвайки времето си, той плъзна ръка под бельото и си проправи път надолу.

— Само вземи плика, Дъглас, никакви странични действия. — Тя сви ръце над гърдите си и се загледа право напред. Прекарването на пръстите му по кожата й възбуждаше всеки нерв. Тя не бе привикнала да се възбужда от толкова малко.

— Изглежда, пликът е слязъл много надолу — мърмореше той. — Ще ми трябва време да го намеря. — Струваше му се, че наистина можеше да я извади от бельото й за пет секунди. Какво щеше да прави тя тогава? Можеше да я хвърли на земята под себе си още преди да си поеме дъх да го наругае. Тогава щеше да вземе онова, заради което се бе потил предната нощ.

Но тогава, помисли си той, докато пръстите му усетиха ръба на плика, тя може да има влияние върху него, каквото той не би позволил. Приоритетите, напомни си той, докато пръстите му докосваха едновременно грубия плик и меката кожа. Винаги бе въпрос на приоритет.

Струваше й цялата концентрация, за да се запази напълно спокойна.

— Дъглас, имаш две секунди да го извадиш или няма да можеш да ползваш дясната си ръка.

— Не си ли малко нервна? — Поне изпита удоволствието да знае, че тя е толкова възбудена, колкото и той. Не бе пропуснал да долови леко дрезгавия глас и слабия трепет. Хващайки между палеца и показалеца си, той измъкна плика.

Уитни се обърна бързо с протегната ръка. Той имаше картата, държейки и парите. Той бе напълно облечен, а тя почти гола. Той не се съмняваше, че тя ще намери пътя до селото и ще си уреди транспорта обратно до столицата. Ако трябваше да я зареже, никога нямаше да има по-добра възможност.

Очите й останаха вперени в неговите, спокойни и прями. Дъг не се съмняваше, че тя чете всяка мисъл в главата му.

Макар че се колебаеше, Дъг откри, че в този случай неговата дума наистина бе негова дума. Той подаде банкнотите в ръката си.

— Честността между крадците…

— … е най-големият културен мит — довърши тя. Имаше един момент, просто един момент, когато тя не бе сигурна, че той ще издържи. Вдигайки раницата си и манерката, тя тръгна към бора. Това бе един вид прикритие. Въпреки че в момента предпочиташе една сигурна стоманена стена с тежка ключалка. — Трябва да помислиш да се обръснеш, Дъглас — извика тя. — Мразя моят придружител да изглежда като планинар.

Той прекара ръка през брадичката си и се закле да не се бръсне седмици наред.

 

 

Уитни установи, че е по-лесно да се движиш, когато целта бе пред очите ти.

Едно запомнящо се лято в нейните ранни ученически години. Тя прекарваше с родителите си в тяхното имение на Лонг Айлънд. Баща й бе развил силна склонност към физическите упражнения. Всеки ден, когато тя не бе достатъчно бърза да се измъкне, той я хващаше да бяга заедно с него. Тя си спомняше своята решимост да издържи темпото на бягане на човек, по-възрастен от нея с двайсет години, и трика, който беше си изработила, да търси белите очертания на къщата. След като веднъж ги забележеше, можеше да се втурне напред, знаейки, че наближава краят.

В този случай целта бе само една купчина къщи, оградени от зелени, зелени поля и кафеникава река, която течеше на запад. След един ден катерене и една нощ в пещерата това място се струваше на Уитни като Ню Рошел.

В далечината мъже и жени работеха на оризищата. Горите бяха пожертвани заради полето. Малагашите, практични хора, работеха прилежно, за да оправдаят замяната. Те бяха островитяни, спомни си тя, но без характерната леност, която предлагаше островният живот. Гледайки към тях, Уитни се питаше колко от тях са виждали някога морето.

Животни с уморени очи и поклащащи се опашки се движеха из оризищата. Тя видя изоставен джип без колела, подпрян с камъни. Отнякъде идваше монотонният звук от удар на метал в метал.

Жените простираха дрехи от светли материи на цветя, контрастиращи с техните обикновени работни облекла. Мъжете, в широки панталони, копаеха в една дълга, тясна градина. Някои от тях пееха, докато работеха, мелодия не толкова за радост, колкото за труд.

При тяхното приближаване главите се обърнаха и работата спря. Никой не излезе напред, освен едно мършаво черно куче, което се въртеше в кръг пред тях и им отправяше слаб лай.

Изток или Запад — Уитни можеше да разпознае любопитството и подозрението, когато ги видеше. Тя си помисли със съжаление, че не носи нищо по-весело от една риза и къси панталони. Хвърли поглед към Дъг. С небръснатото си лице и разбъркана коса той изглеждаше повече като човек, дошъл от едно парти, което е продължило твърде дълго.

С тяхното приближаване тя долови детски говор. Някои от по-малките деца бяха превързани за гърбовете на жените и мъжете. Във въздуха се носеше миризмата на животински тор и готвено. Тя прекара ръка през стомаха си, спускайки се по хълма зад Дъг, който се бе загледал в справочника.

— Сега ли трябва да правиш това? — попита тя. Когато той само изръмжа утвърдително, тя завъртя очи. — Учудена съм, че не си донесъл едно от ония малки фенерчета, за да можеш да четеш в леглото.

— Ще свием някое. Племето мерина е от азиатската група — те са от хайлайфа на острова, можеш да разчиташ на това.

— Разбира се.

Пренебрегвайки насмешката в гласа й, той продължи да чете:

— Те имат кастова система, която разделя благородниците от средната класа.

— Много разумно.

Когато й отправи поглед над книгата, Уитни само се усмихна.

— Разумно — каза той, — кастовата система е премахната със закон, но те много не обръщат внимание на това.

— Въпрос на законодателна етика. Тя, изглежда, никога не проработва.

Отказвайки да бъде въвлечен в спор, Дъг се огледа, без да й отговаря. Хората се събираха заедно, но това не приличаше на комитет по посрещането им. Според всичко, което бе прочел, двайсет и няколкото племена или групи на малагашите бяха захвърлили копията и лъковете преди години. Но все пак… той гледаше в дузини мрачни очи. Той и Уитни трябва да са готови на всичко.

— Как смяташ, че ще реагират на неканени гости. — По-нервна, отколкото й се щеше да признае, Уитни мушна ръка в неговата.

Той се бе оправял без покана на много повече места, отколкото му се струваше, че може да преброи.

— Ние ще бъдем чаровни към тях. — Това винаги вършеше работа.

— Смяташ ли, че можеш да го направиш? — запита тя и заедно с него стъпи на равната земя в основата на хълма.

Въпреки че Уитни се почувства неловко, тя продължи да върви напред с изпънати рамене. Тълпата зашумя, след това се раздели и направи път на един висок мъж със слабо лице и черна роба върху чиста бяла риза. Може би това бе водачът, свещеникът, шефът, но тя усети от пръв поглед, че той е важна персона… и че не бе доволен от тяхното нахлуване.

Той бе също по-висок от шест фута. Пренебрегвайки суетността, Уитни изостана зад Дъг, така че той да бъде пред нея.

— Очаровай го — призова тя шепнешком.

Дъг проучи високия черен мъж и тълпата, събрала се зад него. Той прочисти гърло.

— Няма проблеми — опита най-добрата си усмивка. — Добро утро. Как е?

Високият мъж наклони глава официално, студено и неодобрително. С дълбок, ръмжащ глас той изстреля едно изречение на малагашки.

— Малко не можем да се оправим с езика, господине, а… — все още усмихвайки се, Дъг протегна ръката си. Тя бе изгледана, след това пренебрегната. С усмивката, все още залепена на лицето му, той хвана Уитни за лакътя и я бутна напред. — Опитай с френския.

— Но твоят чар работеше така добре.

— Не е подходящо време да се правиш на умна, скъпа.

— Ти каза, че те са приятелски настроени.

— Може би той не е чел този справочник.

Уитни подробно разгледа силното като скала лице над нея. Може би Дъг имаше право. Тя се усмихна, избърса миглите си и отправи един формален френски поздрав.

Мъжът в черната роба гледа към нея около десет пулсиращи секунди, след това отвърна на поздрава. Тя почти се изкикоти от облекчение.

— Окей, много добре. Сега се извини — нареди й Дъг.

— За какво?

— За натрапването — каза й той през зъби, като я стисна за лакътя. — Кажи му, че пътуваме към Таматаве, но сме загубили пътя и нашите провизии са малко. Продължавай да се усмихваш.

— Това е лесно, когато те гледам да се хилиш като мой брат идиот.

Той я изруга, но меко, с все още изкривени в усмивка устни.

— Изглеждай безпомощна, по начина, по който ти би изглеждала, ако се опиташ да уредиш някоя сексуална връзка край пътя с някой наивник.

Тя обърна глава с вдигнати вежди и студени очи.

— Моля?

— Просто го направи, Уитни. За бога.

— Ще му кажа — отвърна тя с надменно сумтене. — Но аз няма да изглеждам безпомощна. — Когато се обърна, изражението й се промени в приятна усмивка. — Много съжаляваме, че нахлуваме във вашето село — започна тя на френски, — но ние пътуваме за Таматаве и моят компаньон… — тя посочи към Дъг и сви рамене — изгуби пътя. Имаме много малко храна и вода.

— Таматаве е много далеч на изток. Вие пътувате пеш?

— За съжаление.

Мъжът изучаваше Дъг и Уитни отново пресметливо, мнително. Гостоприемството бе част от малагашкото наследство, тяхната култура. Все пак понякога се злоупотребяваше с него. Той видя нервност в очите на непознатите, но не и зла воля. След момент се поклони.

— Ние сме радости да посрещнем гостите си. Можете да споделите нашата храна и вода. Аз съм Луиз Рабемананджара.

— Как сте? — Тя протегна ръката си и този път жестът беше приет. — Аз съм Уитни Макалистър, а това е Дъглас Лорд.

Луиз се обърна към чакащите хора и обяви, че ще имат гости в селото.

— Дъщеря ми Мари — при тези думи една малка, млада жена с кожа с цвят на кафе и черни очи пристъпи напред.

Уитни обърна внимание на интересно сплетената й коса и се запита дали нейният стилист може да направи тая прическа.

— Тя ще се погрижи за вас. След като си починете, ще споделите храната ни — с тези думи Луиз отстъпи назад в тълпата.

След бързо проучване на ризата с цвят на морски охлюв на Уитни и нейните къси панталони Мари сведе очи. Баща й никога не би й разрешил да носи такива разголващи дрехи.

— Вие сте добре дошли. Ако дойдете с мен, ще ви покажа къде можете да се измиете.

— Благодаря ти, Мари.

Те се придвижиха след Мари през тълпата. Едно от децата посочи към косата на Уитни и с възбуден говор изкрещя нещо, преди да го удари майка му. С една-единствена дума Луиз ги върна към работата им, още преди Мари да ги заведе пред малка едноетажна къща. Покривът бе сламен и изтеглен като заслон пред входа. Къщата бе построена от дърво, а някои от дъските бяха извити и заоблени. Прозорците блестяха. Пред вратата имаше квадратно вълнено парче, което светеше от белота. Когато Мари отвори вратата, тя се отдръпна и даде възможност на гостите да влязат.

Вътре всичко бе много подредено и излъскано. Мебелировката бе груба и проста, но във всеки стол бяха поставени възглавнички в светъл цвят. Жълти цветя, подобни на маргаритки, стояха в глинена ваза до прозореца, където дървени решетки предпазваха от силната светлина и горещината.

— Има вода и сапун. — Тя ги въведе малко по-навътре и сякаш температурата спадна с десет градуса. От малка ниша Мари извади дълбоки дървени легени, кани с вода и парчета кафяв сапун. — Ние ще обядваме скоро и вие ще бъдете наши гости. Храната ще бъде достатъчна. — Тя се усмихна за първи път. — Ние се приготвяме за фадамихана.

Преди Уитни да успее да благодари на Мари, Дъг я хвана за ръка. Той не бе следил френската реч, но от последната фраза бе светнала една лампичка.

— Кажи й, че ние също уважаваме техните предци.

— Какво?

— Просто й го кажи.

Присмивайки му се, Уитни изпълни заръката му и бе възнаградена с лъчезарна усмивка.

— Вие сте добре дошли на нашата трапеза — каза жената, преди да ги остави сами.

— За какво беше това?

— Тя каза нещо за фадамихана.

— Да, те се приготвят за него, каквото и да е то.

— Празникът на мъртвите.

Тя спря да оглежда съда за миене и се обърна към него.

— Моля?

— Това е една стара традиция. Част от малагашката религия е обожествяване на предците. Когато някой умре, те винаги се връщат към техните гробници. През няколко години те изваждат мъртвите от гробниците и им уреждат тържества.

— Изваждат ги от гробниците? — През нея премина внезапна тръпка. — Това е отвратително.

— То е част от тяхната религия, жест на уважение.

— Надявам се, че никой няма да ме уважава по този начин — започна тя, но любопитството й надви. Тя се намръщи, докато Дъг наливаше вода в легена. — Каква е целта?

— Когато телата се извадят, те получават почетното си място на церемонията. Предлагат им се чисти чаршафи, палмово вино и всичките последни клюки. — Той натопи и двете си ръце във водата и плисна лицето си. — Това е техният начин да уважат миналото, предполагам. Да покажат респект към хората, от които са произлезли. Уважението към предците е коренът на малагашката религия. Има музика и танци. Всички си прекарват добре, живи или не.

Значи за мъртвите не се жалеше, размишляваше Уитни. Те биваха забавлявани. Празник на смъртта, или може би по-точно на връзката между живота и смъртта. Внезапно тя усети, че разбира церемонията и отношението й към нея се промени.

Уитни взе парчето сапун, което Дъги предложи, и му се усмихна.

— Красиво е, нали?

Той си изтри лицето с една малка, груба кърпа.

— Красиво ли?

— Не те забравят, когато умреш. Донасят те обратно, настаняват те начело на трапезата, натъпкват те с всички градски новини, напиват те. Едно от най-лошите неща на смъртта е, че ти липсва цялото веселие.

— Най-лошото на смъртта е умирането — каза мъдро той.

— Ти си твърде праволинеен. Аз мисля, че може и по-леко да се посрещне смъртта, ако знаеш, че след това те чака нещо подобно.

Той никога не бе мислил, че нещо може да го накара да посрещне по-леко смъртта. Тя бе просто нещо, което настъпваше, когато не можеш да продължиш живота повече. Той поклати глава, пускайки кърпата.

— Ти си интересна жена, Уитни.

— Разбира се — смеейки се, тя вдигна сапуна и го помириса. Той ухаеше на смачкани цветя восъчета. — А аз съм гладна. Хайде да видим какво има в менюто.

Когато Мари се върна, тя бе сменила дрехите си с една цветна пола, покриваща прасците й. Отвън селяните бързо трупаха на една дълга маса храна и напитки. Уитни, която бе очаквала няколко шепи ориз и прясна вода, се обърна към Мари отново с благодарности.

— Вие сте наши гости — тържествена и официална, Мари сведе очи. — Вие сте били насочени към нашето село. Ние предлагаме гостоприемството на нашите прадеди и празнуваме вашето посещение. Моят баща каза, че днешният ден ще бъде наш празник във ваша чест.

— Аз само знам, че ние сме гладни — Уитни се протегна и докосна ръката й — и много благодарни.

Тя започна да се тъпче с ядене. Въпреки че не разпознаваше нищо освен плодовете и ориза, тя не подбираше. Из въздуха се носеха миризми на подправки, екзотични, различни. Месото, без помощта на електричество, бе сготвено на открити огньове и каменни пещи. То бе сочно, богато на вкус и чудесно. Виното, чаша след чаша, бе живително и силно.

Започна музика на барабани и груби духови и струнни инструменти, които изпълняваха протяжни старинни мелодии. Полята очевидно можеха да почакат един ден. Посетителите бяха рядкост, а веднъж приети, те биваха високо оценени.

Леко зашеметена, Уитни се завъртя в танц с група мъже и жени.

Те я приеха, смеейки се и кимайки, докато тя имитираше техните стъпки. Тя видя как някои от мъжете подскачаха и се обръщаха с ускоряването на ритъма. Уитни отхвърли глава назад и се разсмя. Тя си помисли за задимените, претъпкани клубове, които се намираха под нейния патронаж. Електромузика, електрически светлини. Там всеки се опитваше да надмине другия по блясък. Тя си спомни за някои от подмилкващите се, заети със себе си мъже, които й бяха партньори или се опитваха да бъдат. Нито един от тях не би могъл да издържи срещу човек от племето мерина. Тя се въртя, докато й се зави свят, и след това се обърна към Дъг.

— Танцувай с мен — поиска тя.

Кожата й бе зачервена, очите светли. Срещу него тя бе топла и невероятно мека. Смеейки се, той поклати глава.

— Ще мине без мен. Ти правиш достатъчно за двама ни.

— Не стой като забит в калта. Хората от мерина оценяват душата на компанията, когато го видят. — Тя свърза ръцете си зад него и се залюля. — Всичко, което трябва да направиш, е да си размърдаш краката.

С някаква своя сила ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й, за да почувстват движението.

— Само краката ли?

Навеждайки глава, тя отправи изпод вежди смъртоносен поглед.

— Ако това е най-доброто, което можеш да направиш… — Тя извика бързо, когато той я завъртя.

— Просто се опитвай да си в такт с мен, скъпа — с рязко движение той я обгърна с едната ръка и протягайки другата, сграбчи нейната ръка. За момент задържа драматичната танго поза и след това се придвижи меко напред. Те се разделиха, завъртяха се и се срещнаха лице в лице.

— По дяволите, Дъглас, мисля, че с теб може да се прекара чудесно в крайна сметка.

Както се движеха, пристъпваха, залюляваха се, обръщаха се в такт, техният танц допадна на тълпата. Те приближиха лицата си, допряха телата си и ръка в ръка затанцуваха, като Дъг я поведе няколко стъпки назад.

Сърцето й започна да тупка приятно както от удоволствието да се оставиш да те водят, така и от постоянното търкане на нейното тяло в неговото. Дъхът му бе топъл. Очите му, така необикновени и чисти, се задържаха върху нейните. Тя не бе мислила често за него като за силен мъж, но сега, хваната здраво, тя усети стегнатите мускули на гърба и раменете му. Уитни наклони предизвикателно главата си назад. Тя ще се състезава с него стъпка по стъпка.

Той така бързо я завъртя, че погледът й се замъгли. След това тя усети как я залюляват назад. Тя остави тялото си свободно да пада, така че главата й почти докосна земята с един дълбок замах. Така бързо после бе повдигната и хваната от него. Устата му бе само на един шепот от нейната.

Те трябваше само да мръднат малко, само едно леко движение на главите им би събрало техните устни. Двамата дишаха бързо от усилието, от възбудата. Тя можеше да помирише мускуса на леката пот, уханието на вино и месо с богати подправки. Той имаше вкуса на всичко това.

Те трябваше само малко да мръднат, съвсем малко по-близичко. А после какво?

— Какво, по дяволите? — измърмори Дъг, дори с ръка, здраво захванала кръста й, дори когато нейните мигли се затвориха, той чу рева на мотор. Главата му се завъртя. Той се напрегна като котка така бързо, че Уитни започна да мига.

— Майната му — сграбчвайки ръката й, Дъг се затича за укритие. Понеже трябваше бързо да се свият някъде, той я блъсна силно в стената на една къща и се притисна върху нея.

— Какво, по дяволите, правиш? Едно танго и ти се превърна в луд човек.

— Само недей да се движиш.

— Не мога да… — Тогава тя също го чу високо и ясно над тях. — Какво е това?

— Хеликоптер. — Той се помоли навесът на наклонения сламен покрив и неговата сянка да ги скрият от погледа на ония горе.

Тя успя да надникне над рамото му. Можеше да го чуе, но не можеше да го види.

— Това е сигурно е някой друг.

— Вероятно. Не мога да рискувам живота си заради вероятности. Димитри не обича да губи време — и, по дяволите, помисли той, като потърси укритие и спасение, как би могъл да ги открие в средата на неизвестността? Внимателно той се огледа наоколо. Нямаше измъкване. — Този облак руса коса ще се вижда като пътен знак.

— Дори в критични обстоятелства ти си пълен с чар, Дъглас.

— Нека само да се надяваме той да не реши да се приземи, за да огледа по-отблизо. — Думите едва излязоха от устата му, когато шумът стана по-силен. Дори от далечната страна на къщата те усетиха вятъра от перките на машината. Вдигна се прах.

— Не трябваше да му даваш тази идея.

— Млъкни за минута. — Той погледна зад себе си, готов да се затича. Къде? — запита се с омерзение. Накъде, по дяволите? Те бяха така хубаво заградени, сякаш бяха попаднали в улица без изход.

Когато чу шепота, той се завъртя с вдигнати юмруци. Мари спря, повдигайки ръка със знак за тишина. Жестикулирайки, тя тръгна покрай къщата. С гръб, облегнат на стената, тя се придвижи към западната страна на вратата. Макар че това означаваше да предостави късмета си отново в женски ръце, Дъг я последва, като държеше ръката на Уитни в своята.

Веднъж влезли вътре, той им даде знак да останат тихи и спокойни, след което се придвижи до прозореца. Прилепен странично, той надникна навън.

Хеликоптерът бе на малко разстояние встрани върху равната земя в подножието на хълмовете. Ремо вече се отправяше към групата веселящи се хора.

— Копеле — измърмори Дъг. Рано или късно ще му се наложи да се занимае с Ремо. Той трябваше да бъде сигурен, че има предимството на домакин. В момента нямаше нищо по-смъртоносно от едно ножче в джоба на джинсите си. Тогава той си спомни, че те двамата с Уитни бяха оставили своите раници отвън до масата с храна и напитки.

— Това ли е…

— Дръпни се назад — разпореди се той, когато Уитни пропълзя зад него. — Това е Ремо с двама от оловните войничета на Димитри. — Рано или късно, призна той, изтривайки с ръка устата си, ще се наложи да се занимае с Димитри. Ще има нужда от повече късмет, когато дойде това време. Напъвайки мозъка си, той се огледа в помещението за нещо, което би могъл да ползва за защита. — Кажи й, че тези хора ни търсят и я питай какво очаква да направят нейните хора.

Уитни погледна към Мари, която стоеше тихичко край вратата. Накратко тя изпълни инструкциите на Дъг. Мари сплете ръце.

— Вие сте наши гости — каза тя просто. — Те не са.

Уитни се усмихна и каза на Дъг:

— Ние имаме убежище, колкото и да е малко.

— Да, това е добре, но спомни си какво се случи с Квазимодо.

Той наблюдаваше Ремо, който бе застанал лице срещу лице с Луиз. Водачът на селото стоеше със стоманени очи и непроницаемо лице, говорейки късо на малагашки. Звукът, ако не думите, идваше през отворения прозорец. Ремо извади нещо от джоба си.

— Фотографии — прошепна Уитни. — Той сигурно му показва нашите фотографии.

На него, мълчаливо се съгласи Дъг, и на всеки друг селянин между това място и Таматаве. Ако те се измъкнат оттук, няма да има повече празненства по пътя. Той бе наистина глупав да смята, че щеше да има време да диша, когато Димитри го преследва, и си даде сметка за това.

Заедно с фотографиите Ремо извади една пачка банкноти и една усмивка. И двете бяха посрещнати с безответно мълчание.

Докато Ремо упражняваше своите качества за пазарлък с Луиз, друг от екипажа на хеликоптера отиде до сервираната храна и започна да опитва. Безпомощен, Дъг гледаше как той се приближава все повече към раниците.

— Попитай я дали тук има оръжие.

— Оръжие? — Уитни преглътна. Тя не бе чувала този тон на гласа му преди. — Но Луиз няма да…

— Попитай я веднага! — Компаньонът на Ремо си сипа чаша палмово вино. Той просто трябваше да погледне надолу и наляво. Нямаше никакво значение на чия страна бяха селяните, ако той видеше раниците. Те бяха невъоръжени. Дъг знаеше какво беше затъкнато в един кожен кобур под сакото на Ремо. Преди не много дни той го бе усетил опряно в ребрата си. — По дяволите, Уитни, питай я.

На въпроса на Уитни Мари закима изразително. След като се промъкна в страничната стая, тя се върна, носейки една дълга, смъртоносно изглеждаща пушка. Когато Дъг я взе, Уитни го хвана за ръката.

— Дъг, те също имат оръжие. Вън има бебета.

Гледайки мрачно, той зареди пушката. Той просто трябва да бъде бърз и точен. Дяволски бърз.

— Аз няма да правя нищо, ако не се наложи. — Той клекна долу, сложи цевта на рамката на прозореца и се прицели. Пръстът му бе влажен, преди да го постави на спусъка.

Той мразеше оръжията. Винаги ги бе мразил. Без значение от коя страна на дулото бе. Той бе убивал. Във Виетнам бе убивал, защото един бърз ум и умни ръце не можеха да го измъкнат от хаоса на смърдящата джунгла. Там бе научил неща, които не бе искал да научи, а също и неща, които му се налагаше да използва. Оцеляването винаги бе номер едно.

Той бе убивал. Имаше една мизерна нощ в Чикаго, когато гърбът му бе опрян о стената и на гърлото му бе долепен нож. Той знаеше как изглежда човек, когато животът го напуска. Трябва да си наясно, че следващия път, някога, може да бъдеш ти.

Той мразеше оръжията. Хвана пушката здраво.

Един от партньорите по танц на Уитни се изсмя високо. Държейки кана с вино над главата си, той грабна мъжа в близост до раниците. Когато човекът от мерина се завъртя, подскачайки с виното, раниците леко потънаха в тълпата и изчезнаха.

— Престани да се държиш като идиот — извика Ремо, когато неговият партньор вдигна чашата си за още вино.

Обръщайки се отново към Луиз, той размаха фотографиите. Не получи нищо освен твърд поглед и мърморене на малагашки.

Дъг видя как Ремо пъха фотографиите и парите в джоба си и тръгва обратно към чакащия хеликоптер. С рев и въртене на перките машината тръгна. Когато тя бе на повече от три метра над земята, той почувства мускулите на раменете му да се отпускат.

Не му харесваше усещането на оръжие в ръката му. Когато шумът на хеликоптера замря, той изпразни пушката.

— Можеше да нараниш някого с това — каза тихо Уитни, когато той връщаше оръжието на Мари.

— Да.

Когато той се обърна, тя видя една безмилостност, която не бе забелязала преди. Имаше нещо рязко, което въобще не приличаше на страх, а много повече напомняше жестокост. Един крадец, да, когото тя разбираше и приемаше, но сега видя, че по свой собствен начин той бе така жилав и твърд като мъжете, които ги преследваха. Тя не бе сигурна, че може да приеме тази черта със същата лекота.

Този поглед се стопи в очите му, когато Мари се върна в стаята. Вземайки ръката й, Дъг я повдигна до устните си така галантно като царска ръка.

— Кажи й, че й дължим живота си и че няма да забравим това.

Въпреки че Уитни каза думите, Мери продължи да гледа към Дъг. Жена до жена, Уитни разпозна този поглед. Тя хвърли око към Дъг и разбра, че той също го е разпознал и всяка секунда от него му доставя огромно удоволствие.

— Може би вие двамата предпочитате да останете сами — каза тя сухо. Прекосявайки стаята, отвори вратата. — В края на краищата трима са много. — Тя остави вратата да се затвори с повече сила от необходимото.

 

 

— Нищо?

Един облак от приятен дим се издигна пред брокатен стол с висок гръб.

Ремо размърда нозете си. Димитри не се интересуваше от отрицателните резултати.

— Кренц, Вайс и аз огледахме целия район, спирахме във всяко село. Тук в града имаме пет човека, които ги търсят. Няма никакъв знак.

— Никакъв знак? — Гласът на Димитри бе мек, с богата мелодика. Дикцията, наред с останалите неща, му бе предоставена безкомпромисно от неговата майка. Ръката с трите пръста угаси цигарата в един пепелник от алабастър. — Когато някой има очи да гледа, винаги има знак, скъпи ми Ремо.

— Ние ще ги намерим, мистър Димитри. Това само ще отнеме малко повече време.

— Това ме тревожи. — От масата отдясно той вдигна кристална чаша, наполовина пълна с вино в тъмен рубинен цвят. На здравата си ръка той носеше пръстен — масивно, лъскаво злато около твърд диамант. — Те ви изпързаляха три… — Той направи пауза, докато отпи, вкусвайки виното с език. Имаше вкус на сладките вина. — Не, скъпи ми, четири пъти досега. Става ти много тревожен навик да губиш — докато гласът му се лееше меко, той щракна запалката си, така че пламъкът се издигна прав и тънък. Зад него се бе втренчил в Ремо. — Ти знаеш как се чувствам аз при загубите, нали?

Ремо преглътна, той знаеше добре и не търсеше извинения. Димитри се разправяше сурово с извиненията. Той почувства как потта тръгва от върха на врата му и се стича бавно надолу.

— Ремо, Ремо — името излезе с въздишка, — ти си ми бил като син. — Запалката щракна. Пламъкът се показа отново, тънък и наситен. Той никога не говореше бързо. Един разговор, разтеглен до последната дума, бе много по-ужасяващ, отколкото всяка заплаха. — Аз съм търпелив и щедър човек. — Той почака за коментар от страна на Ремо и бе доволен, когато отсреща имаше само мълчание. — Но аз очаквам резултати. Наистина трябва да успееш следващия път, Ремо. Един работодател също като родителя трябва да упражнява дисциплина. — Една усмивка раздвижи устните му, но не и очите му. Те бяха плоски и безизразни. — Дисциплина — повтори той.

— Аз ще заловя Лорд, мистър Димитри. Ще го имате на поднос.

— Забавна мисъл, сигурен съм. Вземи документите. — Гласът се промени, стана леден. — И жената. Чувствам, че съм все повече заинтригуван от жената.

Инстинктивно Ремо опипа тънкия белег на бузата си.

— Ще взема жената.