Нора Робъртс
Горещ лед (16)

Глава 16

На малагашката полиция не й отне много време да разчисти стаята. Уитни гледаше как белезниците се заключват на китките на Димитри под големите смарагдови бутонели.

— Уитни, мистър Лорд. — Гласът на Димитри остана мек, културен, спокоен. Мъж в неговото положение разбираше временните неуспехи. Но очите му, когато ги изгледа, бяха безжизнени като на козел. — Сигурен съм, да, съвсем сигурен съм, че ние ще се видим отново.

— Ще ви хванем в новините от единайсет часа по телевизията — каза му Дъг.

— Аз ви дължа — призна Димитри с кимане. — Винаги плащам дълговете си.

Погледът на Уитни за кратко срещна неговия и тя се усмихна. Още веднъж пръстите й опипаха мидената черупка на врата й.

— За Жак — меко каза тя, — надявам се, че ще намерят дупка, достатъчно тъмна за вас. — После зарови лице в ухаещото на чистота сако на баща си. — Толкова съм щастлива да те видя.

— Обяснения. — За момент Макалистър я хвана здраво. — Хайде да чуем някои, Уитни.

Тя се отдръпна със смеещи се очи.

— Какво има за обяснение?

Той се пребори с усмивката си и сърдито каза:

— Нищо не се променя.

— Как е мама? Надявам се не си й казал, че си вървял по следите ми.

— Тя е добре. Мисли, че съм в Рим по работа. Ако й кажа, че преследвам единствената ни дъщеря из целия Мадагаскар, тя няма да може да играе бридж поне няколко дни.

— Толкова си умен. — Тя го целуна здраво. — Как разбра, че трябва да ме търсиш из целия Мадагаскар?

— Мисля, че си срещала генерал Бенет.

Уитни се обърна и застана лице в лице с висок, строен мъж със сурови строги очи.

— Разбира се. — Тя подаде ръка, сякаш се намираха на добре уреден коктейл. — У Стивънсонови по-миналата година. Как сте генерале? О, не съм сигурна дали сте срещали Дъглас. Дъг… — Уитни му даде знак през стаята, където той мънкаше някакво неясно обяснение пред един чиновник от малагашката полиция. Благодарен за отсрочката, той отиде при нея.

— Татко, генерал Бенет, това е Дъглас Лорд. Дъг е човекът, който открадна документите, генерале.

Усмивката се появи малко разкривена на лицето на Дъг.

— Радвам се да ви срещна.

— Вие дължите доста на Дъглас — каза тя на генерала и бръкна в сакото на баща си за цигара.

— Дължа? — Генералът избухна: — Този крадец…

— Осигури документите, опазвайки ги от ръцете на Димитри. С риск за собствения си живот — добави тя, държейки цигарата за огънче. Дъг я обслужи. Тя му намигна, докато издишаше дима. — Виждате ли, всичко започна, когато Димитри нае Дъг да открадне документите. Разбира се, Дъг веднага разбра, че те са безценни и трябва да бъдат опазени от лоши ръце. — Тя вдъхна дима, после размаха цигарата изразително. — Той фактически заложи живота си, за да ги опази. Не мога да ви опиша колко пъти ми е казвал: ако намерим съкровището, какъв безценен принос за обществото ще бъде то. Така ли е, Дъг?

— Ами аз…

— Той е толкова скромен. Ти наистина трябва да получиш кредит, там където ти се дължи такъв, мили. В края на краищата осигуряването на съкровището за фондацията на генерал Бенет почти не ти коства живота.

— Не беше нищо — измърмори Дъг. Вече можеше да види как дъгата започва да залязва.

— Нищо? — Уитни поклати глава. — Генерале, като човек на действието, вие бихте оценили през какво премина Дъг, за да предотврати Димитри да не сложи ръка върху съкровището. Да не сложи ръка — повтори тя. — Той възнамеряваше да го запази за себе си, да се въргаля в него — добави тя с кос поглед към Дъг, — докато всички ние ще се съгласим то да принадлежи на обществото.

— Да, но…

— Преди да изразите своята благодарност, генерале — прекъсна го тя, — ще оценя вашия жест, ако ми обясните само как стигнахте тук. Ние наистина ви дължим живота си.

Поласкан и объркан, генералът започна да обяснява.

Племенникът на Уитъкър, ужасен от съдбата на вуйчо си, отишъл при генерала и споделил всичко, което знае. Което било от значение. След като веднъж получил сигнала за тревога, генералът въобще не се колебал. Властите били по следите на Димитри още преди Уитни и Дъг да слязат от самолета в Антананариво.

Преследването на Димитри довело до Дъг, а проследяването на Дъг заради техните лудории в Ню Йорк и Вашингтон довело до Уитни. Тя имала причини да бъде благодарна на винаги жадните за сензации журналисти за няколкото характерни снимки във вестниците, които секретарят на баща й предоставил.

След кратка среща с вуйчо Макс във Вашингтон генералът и Макалистър наели частен детектив. Човекът с бяла панамена шапка попаднал на следата им, преследвайки ги непрекъснато, както и Димитри. Когато те скочили от влака, пътувайки за Таматаве, двамата — генералът и Макалистър — били вече в самолета за Мадагаскар. Официалните власти там били твърде доволни да окажат сътрудничество в залавянето на един международен криминален престъпник.

— Изключително — каза Уитни, когато вече изглеждаше сякаш монологът на генерала ще продължи до зазоряване. — Направо изключително. Мога да разбера защо сте спечелили тези пет звезди — мушкайки ръка през неговата, тя се усмихна. — Вие спасихте моя живот, генерале. Надявам се, ще ми доставите удоволствие да ви покажа съкровището.

С наперена усмивка през рамо, тя го отведе.

Макалистър измъкна табакера, отвори я и предложи цигара на Дъг.

— Никой не говори такива измишльотини като Уитни — приятелски каза той. — Не сте се срещали с Брикман, нали? — Той посочи към мъжа с панамената шапка. — Работел е за мен и преди, един от най-добрите. Казва същото за вас.

Дъг срещна погледа на мъжа с панамената шапка. Всеки един призна качествата на другия.

— Вие бяхте на канала точно зад Ремо.

Брикман си спомни крокодилите и се усмихна.

— Моите почитания.

— Сега — Макалистър гледаше от единия мъж към другия, той не би преуспял в бизнеса, ако не знаеше какво се върти в главите на хората — защо не пийнем нещо и да ми кажете какво всъщност се случи?

Дъг щракна запалката си и изучи лицето на Макалистър. То беше гладко, с хубав тен, един сигурен белег за богатство. Гласът му звучеше авторитетно. Очите, които го гледаха, бяха тъмни като уиски и развеселени като очите на Уитни. Дъг изви устни.

— Димитри е свиня, но поддържа добър бар. Скоч?

 

 

Бе почти зазоряване, когато Дъг погледна към Уитни. Тя бе свита, гола под тънкия чаршаф. Лека усмивка докосваше устните й, сякаш сънуваше любовната треска, която бяха споделили след завръщането си в хотела. Но дишането й бе бавно и равно, тъй като спеше изтощена.

Той искаше да я докосне, но не го стори. Помисли да й напише бележка. Не го направи.

Той бе такъв, какъвто е. Той не се промени. Един крадец, номад, самотник.

За втори път в живота си бе държал света в ръцете си и за втори път светът бе изчезнал. След време сигурно ще бъде възможно да убеди себе си, че е попаднал отново на голям провал. Краят на дъгата. Точно както ще бъде възможно, след много дълго време, да убеди себе си, че той и Уитни са имали само флирт. Смях и игри, нищо сериозно. Той ще убеди себе си, защото тези проклети нишки се затягат около него. Или сега трябваше да ги скъса, или никога.

Той все още имаше билет за Париж заедно с един чек за пет хиляди долара, който генералът му написа, след като Уитни го затрупа с хвалебствия.

Но той видя погледа в очите на представителите на властта, както и в очите на частния детектив, който разпознаваше мошеника и крадеца, когато го видеше. Той бе спечелил отсрочка, но следващата тъмна алея беше точно зад ъгъла.

Дъг погледна към раницата и се сети за бележника й. Знаеше, че сметката му е набъбнала на повече от пет хиляди долара. Той се пресегна и бръкна в раницата, докато напипа бележничето и молива.

След последния сбор, от който той повдигна вежди, Дъг написа едно кратко послание: АЗ ТИ ДЪЛЖА, скъпа.

Пускайки и двете в раницата, той я погледна за последен път, докато спеше. Измъкна се от стаята като крадеца, който си беше, тихо и бързо.

В момента, в който се събуди, Уитни разбра, че той си е отишъл. Не бе въпрос на празнотата на леглото до нея. Друга жена би помислила, че е излязъл за кафе или да се разходи. Друга жена би го извикала с дрезгав, заспал глас.

Тя знаеше, че той си е отишъл.

В нейната природа бе да се обръща с лице към нещата, когато няма друг избор. Уитни стана, дръпна транспарантите и започна да оправя багажа. Тъй като тишината бе непоносима, тя включи радиото дори без да поглежда станцията.

Забеляза кутиите, скупчени на пода. Решена да си намира работа, тя започна да ги отваря.

Пръстите й се плъзнаха по лекото дамско бельо, което Дъг й бе избрал. Тя се усмихна леко, когато видя квитанцията с номера на своята кредитна карта. Тъй като реши, че цинизмът може да й бъде най-добрата защита, Уитни облече светлосиньото боди. В края на краищата тя беше платила за него.

Хвърляйки кутията настрани, тя вдигна капака на следващата. Роклята беше наситено, плътно синя с цвета на пеперудите, които тя си припомни и на които се бе възхищавала. Цинизмът и цялата й готовност за защита заплашиха да се смачкат. Преглъщайки сълзите, тя уви роклята обратно в кутията. Не е удобна за пътуване, каза си тя, и извади чифт смачкани панталонки от раницата си.

След няколко часа ще бъде в Ню Йорк, в своята среда, заобиколена от приятелите си. Дъг Лорд ще се превърне в един блед и скъпичък спомен. Това бе всичко. Облечена, с готов багаж и напълно спокойна, тя отиде на рецепцията да срещне баща си.

Той бе вече във фоайето, крачеше нетърпеливо. Сделките го чакаха. Сладоледеният бизнес беше арена на ожесточени борби.

— Къде е твоето приятелче? — запита той.

— Татко, наистина — Уитни подписа сметката със замах и съвсем сигурна ръка, — една жена няма приятелчета, тя има любовници. — Тя се усмихна на пиколото и го последва до колата, която баща й бе осигурил.

Той изсумтя не много доволен от терминологията й.

— И така, къде е той?

— Дъг? — Тя отправи на баща си неангажиращ поглед през рамо, качвайки се на задната седалка на лимузината. — Ами, нямам никаква представа. Може би в Париж, има билет за там.

Намръщвайки се, Макалистър се облегна в седалката.

— Какво, по дяволите, става, Уитни?

— Мисля, че ще мога да изкарам няколко дни в Лонг Айлънд, когато се върнем. Казвам ти, цялото това пътуване е изтощително.

— Уитни — той потупа ръката й със своята, използвайки същия тон, с който се обръщаше към нея, когато беше на две години, но не бе винаги подходящ и успешен, — защо си замина той?

Тя бръкна в джоба на баща си, измъкна табакерата и избра една цигара. Гледайки право напред, почука цигарата върху матирания златен капак.

— Защото това е неговият маниер. Да се измъкне в средата на нощта без звук, без нито една дума. Той е крадец, нали знаеш.

— Да, това ми каза снощи той, докато ти беше заета да баламосваш Бенет. По дяволите, Уитни, когато той свърши, косата ми беше настръхнала. Това бе по-зле от четенето на докладите на детектива. Вие двамата почти половин дузина пъти сте щели да бъдете убити.

— По едно време това засягаше и нас малко — измърмори тя.

— Щеше да сториш голямо добро на моята язва, ако беше се омъжила за този празноглав, със слабоволева брадичка Карлис.

— Съжалявам, тогава аз щях да имам язва.

Той гледаше цигарата, която тя все още не бе запалила.

— Останах с впечатлението, че ти си… привлечена от този млад крадец, когото си избрала.

— Привлечена? — Цигарата се счупи в пръстите й. — Не, това бе само бизнес. — Сълзите се затъркаляха, но тя продължи да говори спокойно: — Аз скучаех, а той осигури развлечението ми.

— Развлечение?

— Скъпичко развлечение — добави тя. — Това животно си замина, дължейки ми дванайсет хиляди триста петдесет и осем долара и четирийсет и седем цента.

Макалистър взе носната си кърпичка и подсуши лицето й.

— Нищо не е загубата на няколко хиляди, че да се налага да пускаме фонтаните — измърмори той. — Често ми се случва.

— Той дори не каза довиждане — прошепна тя. Сгушвайки се в баща си, тя се разрева, защото, изглежда, нямаше какво друго да направи.

 

 

Ню Йорк през август може да бъде злонравен. Горещината може да тегне, да трепти, да се надсмива и да се влачи. Когато една стачка на службите за чистота съвпадна с топлинната вълна, настроенията станаха горещи като въздуха. Дори късметлиите, които можеха да си позволят автомобили с климатик, включван с едно натискане на пръста, започнаха да стават кисели след две седмици на постоянна температура около трийсет и седем градуса. Беше време, когато всеки, който можеше да си го позволи, напускаше града и се отправяше или към островите, или към вътрешността, или към Европа.

Уитни се бе напътувала.

Тя си остана в Манхатън, когато много от приятелите и познатите й скочиха на корабите. Отказа предложения за туристическо пътуване по островите на Егейско море, както и една седмица на италианската Ривиера, а също и едномесечно сватбено пътешествие в страна по неин избор.

Тя работеше, защото това бе интересен начин да пренебрегне топлината. Тя не спираше, защото това бе по-ефективно от бягството. Тя обмисляше едно пътуване до Ориента, но просто за да се покаже твърда пред себе си — чак през септември, когато всички други се връщаха обратно в Ню Йорк.

Когато се върна от Мадагаскар, се отдаде на безразсъдно пазаруване. Половината от нещата, които бе си купила, все още висяха необличани в претъпкания й дрешник. Всяка вечер киснеше по клубовете, повече от две седмици, прескачайки от един в друг и хвърляйки се в леглото едва след изгрева на слънцето.

Когато изгуби интерес към това, се втурна в своята работа с такова настървение, че приятелите й взеха да мърморят помежду си.

Едно нещо бе да се изтощи от различни сбирки, а съвсем друго да потъне в работа за часове. Уитни вършеше това, което умееше най-добре. Тя ги пренебрегна напълно.

— Тад, не ставай глупак отново. Просто не мога да го понасям. — Гласът й бе небрежен, но повече симпатичен, отколкото жесток. През последните няколко седмици той почти я бе убедил, че се безпокои за нея едва ли не колкото за колекцията си от копринени вратовръзки.

— Уитни… — Рус, облечен в костюм по поръчка и малко пийнал, той стоеше на входа на апартамента й, опитвайки се да измисли най-добрия начин да бъде допуснат вътре. Тя му попречи без усилие. — Ние бихме могли да направим добър екип. Няма значение това, че майка ми си мисли за теб, че си малко вятърничава.

Вятърничава. Уитни врътна очи при този израз.

— Слушай майка си, Тад. Аз ще стана много ужасна съпруга. Сега слез долу, за да може твоят шофьор да те закара вкъщи. Знаеш, че не можеш да изпиеш повече от две мартинита, без да загубиш контрол над себе си.

— Уитни. — Той я сграбчи, целувайки я със страст, ако не със стил. — Нека да изпратя Чарлз вкъщи. Ще прекарам нощта…

— Майка ти може да изпрати националната гвардия — напомни му тя, измъквайки се от ръцете му. — Сега си иди у вас и си отспи третото мартини. Ще се почувстваш на себе си утре.

— Ти не ме приемаш сериозно.

— Аз не приемам себе си сериозно — уточни тя и го потупа по бузата. — Сега тичай у вас и слушай майка си. — Тя затвори вратата под носа му. — Старата бойна брадвичка.

Изпускайки продължителна въздишка, прекоси помещението до бара. След една вечер с Тад заслужаваше чашка преди лягане. Ако не бе толкова неуморна, такава… както и да е, тя никога нямаше да го остави да я убеди, че й е необходима една вечер в операта с приятна компания. Операта не беше високо в списъка на удоволствията й, а Тад никога не е бил най-приятният й компаньон. Тя сипа една здрава доза коняк в чашката.

— Направи две, ще можеш ли, скъпа?

Пръстите й се стегнаха върху чашката, сърцето й се качи в гърлото, но тя не трепна, не се обърна. Спокойно Уитни взе втора чаша и я напълни.

— Все още ли се промъкваш през ключалките, Дъглас?

Тя носеше роклята, която той й бе купил в Диего-Суарес. Беше си я представял в нея стотина пъти. Той не знаеше, че това бе първият път, когато тя я бе облякла, а също, че тя бе направила това в израз на предизвикателство. Нито пък знаеше, че заради това тя бе мислила за него цялата вечер.

— Доста късно се прибираш, нали?

Тя си каза, че е достатъчно силна, за да го преодолее. В края на краищата бе имала доста седмици, за да се справи с това. С повдигнати вежди тя се обърна.

Той бе облечен в черно и му стоеше добре. Обикновена черна тениска, плътно прилепнали черни джинси. Костюмът на неговия бизнес, размишляваше тя, подавайки чашата. Помисли си, че неговото лице изглежда по-изпито, очите му по-напрегнати, а после се опита да не мисли изобщо.

— Как беше в Париж?

— Окей. — Той взе чашката и потисна желанието да я докосне по ръката. — Ти как си?

— Как изглеждам? — Това бе директно предизвикателство. „Погледни ме“ — мислено настоя тя. — „Огледай ме достатъчно продължително.“ Той се подчини.

Косата й падаше свободно над едното рамо, захваната със сърповидна диадема с диаманти. Лицето й бе, както го помнеше: бледо, студено, елегантно. Очите й бяха тъмни и арогантни, когато го гледаше над ръба на чашата.

— Изглеждаш страхотно — измърмори той.

— Благодаря. И така, на какво дължа това неочаквано удоволствие?

Той бе репетирал какво ще каже, как ще го каже повече от двайсет пъти през последната седмица. От толкова време бе в Ню Йорк, колебаейки се между желанието да отиде при нея или да не се явява.

— Просто си помислих да видя как я караш — смотолеви той в чашата си.

— Колко мило.

— Виж, знам, че сигурно си мислиш, че съм се измъкнал от теб…

— При задължението от дванайсет хиляди триста петдесет и осем долара и четирийсет и седем цента.

Той издаде звук, който можеше да мине за смях.

— Нищо не се променя.

— Ти дойде, за да приключиш с „АЗ ТИ ДЪЛЖА“, което ми остави в тефтерчето?

— Аз дойдох, защото трябваше, по дяволите.

— О? — Хладно тя отпи от чашата и се въздържа да не я хвърли в стената. — Да не би да имаш някое друго приключение наум, за което се нуждаеш малко от готов капитал?

— Ако искаш няколко дяла от бизнеса, продължавай — озъбвайки се, той остави чашата си.

Тя го загледа за момент, после поклати глава. Обръщайки се, също постави своята чаша и се подпря с длани на масата. За пръв път, откакто я познаваше, раменете й бяха хлътнали, а гласът й много изтощен.

— Не, аз не искам никакви дялове, Дъг. Аз съм малко уморена. Виждаш, че съм добре. Сега защо не си отидеш по същия начин, по който дойде?

— Уитни.

— Не ме докосвай — измърмори тя, преди да е успял да направи две крачки към нея. Тихият, равен глас не успя съвсем да скрие процеждащото се разкаяние под повърхността.

Той вдигна ръце с дланите нагоре, след това ги отпусна.

— Окей. — Той закрачи из стаята, опитвайки се да възстанови първоначалния си план за подхода към нея. — Знаеш ли, имах доста голям успех в Париж. „Почистих“ пет стаи в хотел „Крийон“.

— Моите поздравления.

— Вървеше ми. Вероятно можех да остана следващите шест месеца, обирайки туристи. — Той бръкна с палци в джобовете си.

— И защо не го направи?

— Просто не изпитвах удоволствие. Става ти неприятно, когато удоволствието напусне работата ти, да знаеш.

Тя се обърна, казвайки си, че ще бъде проява на страх, ако не го гледа в лицето.

— Предполагам. Ти се върна в Щатите за смяна на декора?

— Аз се върнах, защото не можех да стоя повече без теб.

Изразът й не се промени, но той видя как тя събра пръстите си в първата външна проява на нервност, която изобщо бе наблюдавал у нея.

— О? — каза простичко тя. — Странно е, че се изразяваш така. Аз не те изритах от хотелската стая в Диего-Суарес.

— Не. — Погледът му бавно обхождаше лицето й, сякаш той имаше нужда да открие нещо. — Ти не ме изрита.

— Тогава защо напусна?

— Защото, ако бях останал, щях да направя това, което мисля, че ще направя сега.

— Да ми откраднеш портмонето? — запита тя с насмешливо поклащане на глава.

— Да те помоля да се омъжиш за мен.

Това бе за първи път, а може би единствен, когато той видя как устата й увисна и остана така. Тя изглеждаше така, сякаш някой бе скочил на пръстите й. Той се бе надявал на по-топла реакция.

— Усещам, че от това ти избиха балансите — самообслужвайки се, той занесе чашата си до бара. — Доста смешна идея — мъж като мен да предложи женитба на жена като теб. Не знам, може би атмосферата или нещо друго, но в Париж започнаха да ми идват наум смешни идеи за създаване на домакинство, за заседнал живот. Деца.

Уитни успя да затвори устата си.

— Така ли? — като Дъг тя реши, че още едно питие ще бъде на място. — Ти говориш за женитба, докато смъртта ни раздели, и съвместни данъчни облекчения?

— Да. Аз реших, че съм традиционалист. Дори до дъно. — Когато той правеше нещо, го правеше изцяло. Политиката му невинаги работеше, но това си беше негова политика. Той бръкна в джоба си и извади един пръстен.

Великолепието на диаманта улови светлината и се взриви с нея. Уитни направи съзнателно усилие да задържи устата си затворена този път.

— Ти откъде…

— Не съм го откраднал — бързо каза той. Чувствайки се глупаво, той го подхвърли и го задържа в дланта си. — Точно така — поправи се той и почти успя да се усмихне. — Диамантът е от съкровището на Мария. Сложих го в джоба си, мисля, че ти би го нарекла рефлекс. Смятах да го заложа, но… — отваряйки ръка, той се загледа в него. — Запазих го в Париж.

— Виждам.

— Виж, знам, че ти искаше съкровището да отиде в музеите и по-голяма част от него е там. — Все още го болеше от това. — Много се писа по въпроса в парижките вестници. Фондацията „Бенет“ възстановява трагичната плячка на кралицата, диамантената огърлица възбуди нови теории и т.н.

Той помръдна рамене, опитвайки се да не мисли за всички онези красиви лъскави камъни.

— Реших да си оставя камъчето, макар че дори и един чифт от онези гривни можеше да ме осигури за цял живот — свивайки рамене отново, той хвана пръстена за тънката златна халка. — Ако те гложди съвестта, ще взема проклетия камък и ще го изпратя на Бенет.

— Няма да ме обиждаш — с пъргаво движение тя грабна пръстена от ръката му. — Моят годежен пръстен няма да отиде в никакъв музей. Освен това… — Този път тя му се усмихна истински. — Аз също вярвам, че има частици от историята, които трябва да принадлежат на индивида. Един вид докосване до нещата. — Тя му отправи своя студен поглед с повдигнати вежди. — Достатъчно традиционен ли си да паднеш на коляно?

— Не дори и за теб, скъпа. — Той хвана лявата й китка и взимайки пръстена от нея, го постави на третия пръст. Погледът, който й отправи, бе продължителен и сериозен. — Сделка?

— Сделка — съгласи се тя и смеейки се, се хвърли в ръцете му. — Да те вземат дяволите, Дъглас, бях нещастна два месеца.

— О, да? — Той откри, че това му харесва почти както му харесва да я целува отново. — Виждам, че обичаш роклята, която ти купих.

— Имаш отличен вкус. — Зад гърба му тя обърна ръка, за да вижда светлината, излъчваща се от пръстена. — Женени — повтори тя, опитвайки новата дума. — Ти спомена заседнал живот. Това означава ли, че планираш да се оттеглиш?

— Мислех по този въпрос доста. Знаеш ли… — Той се сгуши във врата й, така че можа да вдъхне уханието, което го бе преследвало в Париж… — Никога не съм виждал спалнята ти.

— Наистина ли? Ще трябва да ти уредя разглеждането й. Малко ти е рано да се оттегляш — допълни тя, отдръпвайки се от него. — Какво планираш да правиш със свободното си време?

— Ами, когато не правя любов с теб, мисля, че мога да въртя бизнес.

— Заложна къща.

Той я щипна за устната.

— Ресторант, умницо — уточни той.

— Разбира се. — Тя кимна, идеята й хареса. — Тук, в Ню Йорк ли?

— Добро място за начало. — Той я остави да отиде и вземе чашата му. Може би краят на дъгата бе много по-близо, отколкото си бе мислил през цялото време. — Ще започна с един тук, след това може би в Чикаго, Сан Франциско. Работата е в това, че ще се нуждая от спонсор.

Тя прекара език по зъбите си.

— Естествено. Някакви идеи?

Той й отправи очарователна усмивка, на която не заслужаваше да се вярва.

— Бих искал да го запазя в кръга на семейството.

— Вуйчо Джак.

— Хайде, Уитни, знаеш, че мога да го направя. Четирийсет хиляди, не, направи го петдесет и аз ще отворя най-разкошния малък ресторант в Уест Сайд.

— Петдесет хиляди — размишляваше тя, движейки се към бюрото си.

— Това е добра инвестиция. Ще напиша менюто сам, ще наблюдавам кухнята, ще… Какво правиш?

— Това прави общо шейсет и две хиляди триста петдесет и осем долара и четирийсет и седем цента — с рязко кимване тя подчерта два пъти сбора. — При лихва дванайсет и половина процента.

Той се намръщи над цифрите.

— Лихва? Дванайсет и половина процента?

— Повече от разумно, макар че аз съм малко мека.

— Виж, нали ще се женим?

— Абсолютно вярно.

— Една жена не взема лихви от съпруга си, за бога.

— А тази го прави — измърмори тя, продължавайки да пише цифри. — Мога да изчисля месечните вноски за минутка. Хайде да видим за период от петнайсет години, става ли?

Той погледна към елегантните й ръце, докато пишеше цифрите. Диамантът му намигна.

— Добре, колко, по дяволите?

— Сега за допълнителната гаранция.

Той процеди една ругатня, след това се разсмя.

— Какво ще кажеш за първородния ни син?

— Интересно. — Тя потупа с бележничето дланта си. — Да, мога да се съглася на това… Но ние още нямаме никакви деца.

Той пристъпи към нея и измъкна тефтерчето от ръката й. След като го хвърли през рамото си, я сграбчи.

— Тогава нека се погрижим за това, скъпа. Кредитът ми е нужен.

Уитни забеляза със задоволство, че тефтерчето е паднало разтворено на страницата с цифрите.

— Всичко в името на честната стопанска инициатива.