Нора Робъртс
Горещ лед (4)

Глава 4

Уитни отвори дървените капаци на прозореца и огледа продължително Антананариво. Този град не й напомняше за Африка, както бе очаквала. Тя бе прекарала две седмици веднъж в Кения и си спомни тежкия утринен мирис на печено месо от гриловете край улицата, жегата и космополитния блясък. Африка бе отделена само с тесен пролив, но Уитни не видя от прозореца си нищо, което да й напомня предишните й африкански дни.

Тя дори не откри и характерния блясък за тропически остров. Не почувства ленивата веселост, която свързваше винаги с островите и островитяните. Това, което тя почувства, макар и не напълно сигурна защо, бе една страна, сама по себе си твърде уникална.

Това бе столицата на Мадагаскар, сърцето на страната, град с отворени, открити пазари и ръчно придвижвани колички, съществуващи в пълна хармония и тотален хаос заедно с високи офис сгради и красиви съвременни автомобили. Това бе град, далеч от нейните очаквания за обичайната суматоха в такива градове. Това, което тя видя, бе спокойствие: бавно, но не мързеливо. Може би това се дължеше просто на изгрева или това бе присъщо на града.

Въздухът бе хладен, веднага след появата на слънцето, и тя потрепери, но не се отдръпна от прозореца. Нямаше уханието на Париж или Европа, а на нещо по-пищно. Ароматичните подправки смесваха миризми с първия шепот на топлината, който пъдеше утринния хлад. Животни. Малко градове имаха миризмата на животни във въздуха си. Хонконг миришеше на пристанището, а Лондон — на уличното движение. Антананариво миришеше на нещо по-старо, което не бе съвсем готово да изчезне под бетона и стоманата.

Имаше омара от топлината, загряваща изстиналата земя. Дори права, на това място Уитни можеше да почувства промяната на температурата почти градус по градус. След някой и друг час, помисли си тя, потта ще започне да се стича, а въздухът ще замирише също и на това.

Тя също имаше впечатление, че къщите са построени на върха на други къщи, качени на върха на още повече къщи, всичките розови и пурпурни на утринната светлина. Бе като приказка: приятно и малко страшно.

Целият град бе в хълмове и височини, така стръмни, че в скалите бяха издълбани стъпала и бе насипвана земя, за да се приспособи природата. Дори отдалеч те изглеждаха износени и стари и направени под ужасяващ ъгъл. Тя видя три деца и кучето им да се спускат по такива стъпала и си помисли, че може да й се завие свят, само като ги гледа.

Можеше да види езерото Аноси, свещеното езеро, стоманеносиньо и спокойно, заградено от тропически дървета, които му придаваха екзотичния блясък, така както тя си го представяше. Поради голямата дистанция тя не можеше да усети миризмата, но чувстваше, че е сладка и силна. Като много други градове и тук имаше съвременни сгради, апартаменти, хотели, болница, но между тях бяха разхвърляни и сламени покриви. На един хвърлей разстояние имаше оризови полета и малки ферми. Оризищата бяха влажни и блестяха. Поглеждайки към най-високия хълм, тя можеше да види палатите, великолепни на разсъмване, разкошни, арогантни, анахронични. Тя чу звука на автомобил от широкия булевард под нея.

И така, те бяха тук, помисли си тя, протягайки се и вдишвайки хладния въздух. Пътуването със самолета бе продължително и досадно, но той даде време да се приспособи към онова, което се беше случило, и да вземе някои свои решения. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, редно бе да признае, че бе направила своя избор още в момента, в който стъпи на газта и започна своето бягство с Дъг. Всъщност това бе импулсивно, но тя не се отказваше от него. Ако не друго, краткото пребиваване в Париж бе я убедило, че Дъг бе умен човек и си заслужаваше. Тя бе на хиляди мили от Ню Йорк сега и приключението бе тук.

Тя не можеше да промени съдбата на Хуан, но поне можеше да довърши своето лично отмъщение, като победи Димитри в битката за богатството. И смеейки се, все пак трябваше да си признае, че тя се нуждаеше от Дъг Лорд и документите, които искаше да види. Сигурна бе, че ще ги види, защото това бе въпрос на подход към Дъг.

Дъг Лорд, размишляваше Уитни, отдръпвайки се от прозореца, за да се облече, кой бе той и какво представляваше? Откъде идваше и всъщност къде смяташе да отиде?

Крадец, един крадец. Да, каза си тя, той бе човек, който можеше да издигне кражбата до нивото на професия. Но той не бе Робин Худ. Той можеше да открадне от богатия, но тя не можеше да си представи, че ще даде на бедния. Всичко, което… придобиваше, той запазваше. Все пак тя не можеше да го укорява за това. Обаче имаше нещо у него, някаква светлина, която тя бе видяла още от самото начало. Липсата на жестокост и намек за нещо, на което тя не можеше да устои. Авантюризъм.

Всъщност тя винаги вярваше, че ако си изключителен в нещо, ти трябва да го вършиш докрай. Тя имаше идеята, че той бе много добър в това, което върши.

Женкар? Може би, помисли си тя, но беше имала работа с женкари преди. Професионалисти, които можеха да говорят три езика и да поръчат най-доброто шампанско, но които бяха по-малко възхитителни от човек като Дъг Лорд, който можеше да привлича жените само с добрия си хумор. Това не я разтревожи. Той бе привлекателен, дори много, когато не спореше с нея. Тя можеше да се справи с физическата част на въпроса…

Въпреки че продължаваше да си спомня усещането да бъде притисната от неговото тяло с възбуждащо близка уста до нейната. Това бе приятно, спиращо дъха усещане и на нея й се щеше да го изживее малко по-късно. Можеше да си спомни какво представляваше колебанието й и как би се чувствала, ако целуне тази интересна, арогантна уста.

Не, докато те са бизнес партньори, напомни си Уитни, оглеждайки една пола. Тя ще сведе нещата до практическото ниво на записките й в бележника. Щеше да пази Дъг Лорд на разумна дистанция, докато пипне своя дял от печалбата. Ако нещо се случеше по-късно, да става каквото ще. С лека усмивка тя реши, че ще й бъде приятно да го предвкусва.

— Румсървис — влетя Дъг, носейки една табла. Той се забави за момент, поглеждайки кратко, но внимателно към Уитни, която стоеше край леглото, облечена в лъскаво бельо с телесен цвят. Можеше да накара да потекат лигите на един мъж. Това е класа, помисли си той отново. Мъж като него трябваше по-внимателно да следи за действията си, вместо да фантазира за класата на една жена. — Хубава дрешка — каза той.

Отказвайки да реагира на забележката му, Уитни облече полата.

— Това ли е закуската?

Няма да обръща внимание евентуално на това хладно посрещане, каза си той. Всяко нещо с времето си.

— Кафе и кифлички. Имаме доста работа да вършим.

Тя сложи една блузка с цвета на смачкани малини.

— Каква например?

— Проверих разписанието на влака. — Дъг се отпусна в един стол, кръстоса крака на масичката и отхапа една кифличка. — Можем да тръгнем на изток в дванайсет и петнайсет. Дотогава трябва да вземем някои провизии.

Тя занесе кафето си до нощното шкафче.

— Какви?

— Раници — каза той, гледайки как слънцето се издига над града отвън. — Нямам намерение да мъкна тези кожени чанти през гората.

Уитни отпи глътка кафе, преди да вдигне четката си за коса. Тя бе корава и гъста, европейска направа.

— Както при стопаджийството?

— Схвана, скъпа. Ще се нуждаем от палатка, една от онези леки материи, които могат да се сгънат в шепата.

Тя прекара четката през косата си.

— Нещо лошо ли им има на хотелите?

С бърза, самодоволна усмивка, той погледна към нея и не каза нищо. Косата й приличаше на златен прах на утринната светлина. Приказен прах. Усети, че му е трудно да преглътне. Ставайки, той отиде към прозореца, за да е с гръб към нея.

— Ще ползваме обществен транспорт, когато аз смятам, че е безопасно, а след това ще минем през задната врата. Не искам да рекламираме нашата малка експедиция — промърмори той. — Димитри няма да се предаде.

Тя се сети за Париж.

— Успя да ме убедиш.

— Колкото по-малко използваме обществените пътища и градовете, толкова по-малка възможност ще има той да открие следите ни.

— Резонно е. — Уитни уви косата си на плитка и прихвана края й с тясна лента. — Ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Ще пътуваме с влака до Таматаве. — Той се обърна, усмихвайки се. Със слънцето зад гърба си той изглеждаше повече като рицар, а не като крадец. Косата му падаше върху яката, тъмна, малко неоправена, имаше блясък на приключение в очите му. — След това се отправяме на север.

— А кога аз ще видя онова, което ни изпраща на север?

— Няма нужда, аз вече съм го видял — но той вече правеше сметка как би могъл да я накара да му преведе някои части, без да й дава всичко.

Бавно тя потупа дланта си с четката. Питаше се колко време ще мине, преди да се наложи тя да преведе някои от документите и да види необходимата й информация.

— Дъг, би ли купил нещо, без да си го видял?

— Ако обичам предизвикателствата.

С лека усмивка тя поклати глава.

— Нищо чудно, че си разорен. Трябва да се научиш как да се грижиш за парите си.

— Сигурен съм, че ще ми дадеш необходимите уроци.

— Документите, Дъглас.

Те бяха залепени отново за гърдите му. Първото нещо, което той бе решил да купи, бе раница, в която щеше да ги съхрани грижливо и безопасно. Кожата му бе разранена от лейкопласта. Той бе сигурен, че Уитни ще намери някой хубав вазелин, който ще облекчи болката. Бе убеден в еднаква степен, че тя ще отбележи стойността му в своя малък бележник.

— По-късно. — Когато тя започна да говори отново, той протегна ръка. — Тук имам няколко книги, които може да искаш да прочетеш. Имаме доста дълго пътуване и много време. Ще говорим за това, повярвай ми, наистина.

Тя изчака за момент, гледайки към него. Вяра, не, тя не беше толкова глупава да вярва. Но докато тя държеше парите, те бяха екип. Доволна, тя преметна дръжките на ръчната си чанта през рамо и протегна ръката си. Ако отиваше на приключение, предпочиташе това да стане с един рицар, който леко бе загубил блясъка си.

— Окей, хайде да пазаруваме.

Дъг я поведе по стъпалата надолу. Докато тя бе в добро настроение, той също щеше да се чувства добре. Приятелски той преметна ръка през рамото й.

— И така, как спа?

— Много хубаво.

По пътя им през фоайето на хотела той откъсна малък пурпурен цвят от една ваза и я закичи зад ухото. Страстното цвете, помисли си той, може да й подхожда. Миризмата му бе силна и сладка, каквато бе на всички тропически цветя. Жестът му я трогна, макар че тя не му повярва.

— Много неприятно е, че нямаме достатъчно време да си поиграем на туристи — каза той с глас, подканящ към разговор. — Кралският палат е нещо, което трябва да се види.

— Имаш вкус към разкоша, нали?

— Със сигурност. Винаги съм смятал, че е красиво да живееш с малко блясък.

Тя се разсмя, клатейки глава.

— Бих предпочела да имам пухено легло, отколкото златно.

— Хората казват, че знанието е сила. И аз мислех така, но сега знам, че те са говорили за пари.

Тя спря и се загледа в него. Що за крадец, който цитира Байрон?

— Ти продължаваш да ме изненадваш.

— Ако четеш, просто имаш възможност да си харесаш нещо — свивайки рамене, Дъг реши да се раздели с философията и да се насочи към практиката. — Уитни, ние се съгласихме да разделим съкровището по равно.

— След като ми платиш онова, което ми дължиш.

Той стисна зъби при тази забележка.

— Правилно. Тъй като сме партньори, струва ми се, че трябва да разделим мангизите, които имаме, по равно.

Тя обърна глава към него и го дари с приятна усмивка.

— Така ли ти изглежда?

— Въпрос на практичност — забързано й каза той. — Да предположим, че ние се разделим…

— Няма никакъв шанс за това. — Усмивката й остана все така приятна, докато тя здраво стисна чантичката си. — Аз съм прилепена за тебе като придатък, докато всичко свърши, Дъглас. Хората могат да си мислят, че ние сме любовници.

Без да нарушава ритъма, той промени тактиката.

— Това е също въпрос на доверие.

— Чие доверие?

— Твоето, скъпа. В края на краищата, ако сме съдружници, трябва да си имаме доверие един на друг.

— Аз наистина ти имам доверие. — Тя сложи приятелски ръка на кръста му. Сутрешната омара се вдигаше, а слънцето се изкачваше нагоре. — Докато държа банковата книжка, скъпи.

Дъг присви очи. Не всичко нейно бе израз на висока класа, помисли той свирепо.

— Добре тогава, какво ще кажеш за един аванс?

— Направо го забрави.

Заради силното изкушение да я накара да се откаже от намерението си, той направо избухна, гледайки към нея.

— Посочи ми поне една причина, заради която трябва да държиш всичките мангизи ти?

— Искаш ли да ги изтъргуваш за документите?

Раздразнен, той обърна глава встрани и се загледа в бялата къща до него. В прашния двор цветята и лианите се увиваха в диво увлечение. Той долови миризмата на приготвена закуска и презрели плодове.

Нямаше никаква възможност да се измъкне от нея, докато беше без пукнат цент. Нямаше и начин да оправдае пред себе си евентуалното свиване на портмонето и зарязването й. Оставаше му единствената възможност, както и досега, да бъде неразделен с нея. Най-лошото от всичко бе, че той вероятно щеше да се нуждае от нея. Рано или късно щеше да има нужда от някого за превода на кореспонденцията, написана на френски, не заради нещо друго, а заради собственото му изгарящо любопитство. Но все още не трябва, помисли си той. Не и докато не стъпи на сигурна почва.

— Виж, по дяволите, в джоба си имам осем долара.

Ако той имаше повече, даде си сметка тя, щеше да се раздели с нея, без да се замисли.

— Рестото от двайсетачката, която ти дадох във Вашингтон.

Ядосан той тръгна надолу по едно стръмно стълбище.

— Имаш мозък като проклет счетоводител.

— Благодаря. — Тя се захвана за грубия, дървен парапет и започна да се пита дали има някакъв друг път по улицата надолу. Заслонявайки очи от слънцето, тя се загледа. — О, виж какво е това, базар ли? — Ускорявайки крачка, тя дръпна Дъг към себе си.

— Петъчен пазар — изръмжа той. — Нарича се зома. Казах ти, че трябва да прочетеш туристическия справочник.

— Предпочитам изненадите. Хайде да погледнем.

Той тръгна с нея, защото беше по-лесно, може би по-евтино да купят някои от нещата на открития пазар вместо в магазините. Имаше време до тръгването на влака, помисли си той, поглеждайки бързо часовника си. Освен това можеше и да им хареса.

Имаше покрити със слама конструкции и дървени щандове под широки бели чадъри. Дрехи, тъкани, скъпоценни камъни бяха разстлани на щандовете за сериозния купувач или за кибиците. Макар и сериозен купувач, Уитни се спря на интересна смесица от качество и боклуци. Но това не бе панаир, а трябваше да се върши работа. Пазарът бе организиран, пълен с хора, звуци и миризми. Каруци, теглени от биволи, карани от мъже, увити с бели кърпи, бяха натъпкани със зеленчуци и пилета. Животни квичаха и мучаха, ръмжейки с различна степен на неудовлетвореност, а в същото време се чуваше бръмченето на мухите. Няколко кучета обикаляха наоколо, душейки, и биваха изритвани или пренебрегвани.

Тя можеше да помирише кожите, подправките и животинската пот. Наистина пътищата бяха павирани, чуваше се уличното движение, а недалече прозорците на първокласен хотел блестяха на силното слънце. Една коза се дръпна при случаен шум от въжето си. Дете, по чиято брадичка капеше сок от манго, се бе сгушило в скута на майка си и бърбореше на език, който Уитни никога не бе чувала. Тя видя някакъв човек с торбести панталони и островърха шапка да сочи и да брои някакви монети. Пиле, захванато за костеливите му крака с въже, кудкудякаше и се опитваше да хвръкне. Прехвърчаше перушина. На едно грубо одеяло бяха сложени аметисти и гранати, които светеха матово на ранното слънце. Тя се протегна към тях само да пипне, когато Дъг я изтегли към едни кожени мокасини.

— Ще има достатъчно време за камъчета — каза й той и посочи с глава към обувките. — Ще ти трябва нещо по-практично от тези малки кожени каишки, които носиш.

С разклащане на рамене Уитни прецени своите възможности за избор. Те бяха далече от космополитните градове, на които тя бе привикнала, далече от игрищата на богатите.

Уитни си купи обувките, след това взе една ръчно направена кошница, инстинктивно пазарейки се за нея на безукорен френски.

Той трябваше да й признае с възхищение, че бе родена търговка. Още повече му хареса начинът, по който тя се забавляваше при пазарлъка за цената на някакво дребно бижу. Той имаше чувството, че тя се разочароваше твърде бързо, ако отстъпката бе направена от продавача веднага или цената паднеше рязко още в самото начало. Тъй като бе плътно до нея, Дъг реши да бъде философ и за момента да осигури най-доброто за своя съдружник.

— Сега, когато ти купи бижуто — каза Дъг, — кой ще го носи?

— Ще го оставим на склад с багажа, нуждаем се също и от малко храна, нали? Ти наистина имаш намерение да се храниш на тази експедиция, така ли?

Смеейки се с очи, тя взе един плод манго и го вдигна под носа му.

Той се засмя и избра още един, след това сложи и двата в нейната кошница.

— Само гледай да не ги отмъкнеш.

Тя се разхождаше безцелно около щандовете, включвайки се в пазарлъка и внимателно броейки франкове. Посочи една огърлица от мидени черупки, след това я огледа така внимателно, сякаш бе изработена във фирмата „Картие“. От време на време схващаше някои думи от странния малагашки език, слушаше, отговаряше, дори мислеше на френски. Продавачите търгуваха в един постоянен поток от предложения и пазарлъци. Личеше си, че те са твърде горди, за да показват нетърпението си, но на Уитни не й убягна белегът на бедност за много от тях.

Колко отдалеч бяха дошли, питаше се тя, пътувайки в каруци? Те не изглеждаха уморени, оглеждаше ги изучаващо тя. Можеше да се каже, че са здрави и силни хора, доволни, макар че имаше много от тях без обувки. Облеклата бяха прашни, някои износени, но всички те бяха от материи с ярки цветове. Жените заплитаха и връзваха косите си по интересни, съвременни начини. Зомата, реши Уитни, представляваше еднакво значително социално явление и в същата степен търговско събитие.

— Хайде да ускорим крачката, бейби. — Между плешките му се яви сърбеж, който се усилваше. Когато Дъг се улови, че поглежда през рамо за трети път, той разбра, че е време да се придвижват вече. — Имаме още много работа да свършим днес.

Тя сложи още плодове в кошницата, както и една торбичка ориз. Може да се наложи да ходи из планините и да спи на палатка, помисли си Уитни, но тя няма да остане гладна.

Той се запита дали тя съзнава какъв поразителен контраст представляваше сред тъмнокожите търговци и тържествено седящите жени с нейната бяла кожа и много светла коса. У нея се усещаше непогрешима класа дори когато се пазареше за изсушени чушки или смокини. Тя не беше от неговия тип, каза си Дъг, мислейки си за украсените с пайети и пера дрехи на жените, към които той обикновено се насочваше. Но трудно щеше да се забрави тази жена.

Импулсивно той взе една мека памучна кърпа ламба и я уви около главата й. Когато тя се обърна, смеейки се, бе толкова неудържимо красива, че той загуби дъха си. Може би е от бялата материя, помисли си той. Тя трябва да носи бяла коприна, хладна и гладка. Иска му се да може да й купи метри такава материя. Щеше да я увие с километри от нея, а след това бавно, бавно ще я развива, докато останеше само кожата й, точно толкова мека и толкова бяла. Щеше да наблюдава как очите й потъмняват, да усеща горещината на плътта й. Докато лицето й бе между ръцете му, той забрави, че тя не бе негов тип.

Уитни видя промяната в очите му, почувства внезапното напрежение в пръстите му, сърцето й започна бавно и силно да бие в гърдите й. Не се ли бе питала тя какъв щеше да бъде той като любовник? Не се ли питаше сега кога ще почувства неговото желание? Крадец, философ, опортюнист, герой? Какъвто и да бе, животът й бе обвързан с неговия и нямаше никакво връщане назад. Когато му дойде времето, те ще се слеят като гръм, без красиви думи, без свещи, без романтичен блясък. Тя няма да се нуждае от романтика, защото тялото му ще бъде стегнато, устата му жадна, а ръцете му ще знаят къде да я докосват. Стоейки на открития пазар, пълен с екзотични миризми и звуци, тя забрави колко леко можеше да се оправя с него.

Опасна жена, установи Дъг, докато решително отпусна пръстите си. С богатството толкова близо и Димитри като маймуна на врата му той не можеше да си позволи изобщо да мисли за нея като за жена. Жените, онези с големи очи, бяха винаги неговото падение.

Сега те бяха партньори. Той държеше документите, а тя банковата сметка. Тези отношения бяха доста сложни, както изглеждаше от последните събития.

— По-добре да свършваш вече тук — каза той достатъчно меко. — Ще трябва да видим някои неща за къмпинг.

Уитни изтърва лека въздишка и си припомни, че той бе хлътнал вече с повече от седем хиляди долара по нейната сметка. Нямаше смисъл да го забравя.

— Добре — но тя купи ламбата, казвайки си просто, че това е един сувенир.

По обяд те вече чакаха за влака, като и двамата носеха раници, внимателно натъпкани с храна и вещи. Той бе неспокоен, нямаше търпение да започне. Бе рискувал живота си и заложил на хазарт бъдещето си заради малката купчина документи, залепени за гърдите му. Той винаги си играеше със случая, но този път държеше банката. До настъпването на лятото ще се къпе в пари, излежавайки се на някой горещ екзотичен плаж, и ще отпива ром, докато някоя тъмнокоса жена с черни очи ще разтрива плажно масло по раменете му. Той ще има достатъчно пари, за да се осигури срещу възможността Димитри някога да го открие, а ако му се приискаше да измъкне нещо, щеше да го направи за удоволствие, а не за да преживява.

— Ето че идва вече чувствайки нов прилив на възбуда, Дъг се обърна към Уитни. С шала, заметнат през раменете й, тя внимателно записваше нещо в бележника си. Изглеждаше хладна и спокойна, а в същото време неговата риза вече залепваше на гърба му. — Ще спреш ли да дращиш в това нещо? — попита неспокойно той, хващайки я за ръка. — Ти си по-лоша и от проклетите данъчни служители.

— Просто добавям цената на твоя влаков билет, съдружнико.

— Господи, когато приключим с всичко това, ти ще си потънала до колене в злато, а още продължаваш да се тревожиш за няколко франка.

— Интересно как се натрупват, нали? — с усмивка тя пусна бележничето обратно в чантичката. — Следващата спирка е Таматаве.

 

 

Една кола рязко спря точно в момента, в който Дъг стъпваше във влака след Уитни.

— Ето ги там — със стисната челюст Ремо посегна под якето си, докато дланта му хвана приклада на пистолета. Пръстите на другата му ръка потъркаха превръзката на лицето му. Той имаше лична сметка за уреждане с Лорд сега. Това щеше да бъде едно удоволствие. Една малка ръка с розово чуканче хвана здраво неговата. Маншетът бе все още бял, закопчан този път с обковани, златни овални бутонели. Деликатната ръка, донякъде елегантна, въпреки деформацията, накара мускулите на Ремо да потреперят.

— Ти го остави да те надхитри преди — гласът бе тих и много гладък. Глас на поет.

— Този път той е мъртъв.

Чу се приятен смях, последван от дима на скъп френски тютюн. Ремо не се отпусна, нито предложи някакви извинения. Настроенията на Димитри можеха да бъдат измамни, а Ремо бе го чувал да се смее и друг път. Той бе го чувал да използва същия мек, приятен смях, докато обгаряше петите на една жертва със синия пламък от една запалка с монограм. Ремо нито помръдна ръката си, нито отвори устата си.

— Лорд е мъртъв още когато открадна от мен — нещо зловещо се промъкна в гласа на Димитри. Това не бе яд, а повече сила, хладен разум и безчувственост. Една змия невинаги изплюва отровата си, когато е ядосана. — Върни ми имуществото, след това го убий по начин, който ти харесва. Донеси ми ушите му.

Ремо направи жест към мъжа на задната седалка да излезе и да купи билети за влака.

— А жената?

Още един облак тютюнев дим се появи, докато Димитри обмисляше този въпрос. От години насам той знаеше, че емоционалните решения оставяха лоша следа. Той предпочиташе чистите и ясни решения.

— Тази приятна жена е достатъчно умна, за да прекъсне вратните прешлени на Бутрен. Причини й колкото може по-малка вреда и я върни обратно. Бих искал да разговарям с нея.

Удовлетворен, той се отпусна на седалката, безцелно наблюдавайки влака през страничното прозорче на колата. Забавляваше го и му доставяше удоволствие да помирише натрапчивото ухание на страх, което идваше от неговите подчинени. Страхът в крайна сметка бе най-елегантното оръжие. Той направи един жест с обезобразената си ръка.

— Досаден бизнес — каза той, когато Ремо затвори вратата на колата. Въздишката му бе деликатна, докато допираше една ароматизирана копринена кърпичка до носа си. Миризмата на прах и животни го раздразни. — Карай обратно в хотела — инструктира мълчаливия мъж зад волана. — Искам сауна и масаж.

 

 

Уитни се разположи на мястото до прозореца и се подготви да наблюдава пейзажа на Мадагаскар. Както бе правил и предния ден, Дъг забоде лице в един справочник.

— Има най-малко трийсет и девет вида лемури в Мадагаскар и повече от осемстотин вида пеперуди.

— Поразително. Нямах представа, че ти си така заинтригуван от фауната.

Той погледна над ръба на книгата.

— Всички змии са безопасни — добави той. — Малки неща като тези са важни за мен, когато спя в палатка. Винаги искам да знам нещо за територията. Например това, че тукашните реки са пълни с крокодили.

— Мисля, че това убива идеята за топване в реките.

— Ще се наложи да влезем в контакт с някои от местните хора. Отличават се няколко племена и според този справочник всичките са приятелски настроени.

— Това са добри новини. Имаш ли представа колко време ще ни отнеме, преди да стигнем до мястото, отбелязано със знака „X“?

— Седмица, може би две — навеждайки се назад, той запали цигара. — Как се казва на френски диамант?

— Абсолютно по същия начин — диамант — присвивайки очи, тя го изучаваше. — Този Димитри има ли нещо общо с кражбата на диамантите от Франция и укриването им тук?

Дъг й се усмихна. Тя бе близко, но не твърде много.

— Не, Димитри е в тази история, но няма нищо общо с ограбването.

— Значи става дума за диаманти, но те са били откраднати.

Дъг си помисли за документите.

— Зависи от гледната точка.

— Просто си помислих — започна Уитни, вземайки цигарата от него за едно дръпване. — Но мислил ли си някога какво ще правиш, ако там няма нищо?

— Там е. — Той издуха дима и я изгледа със своите чисти, зелени очи. — Всичко е там.

Както винаги, тя усети, че му вярва. Невъзможно бе да не му вярва.

— Какво ще правиш със своя дял?

Той протегна крака на мястото срещу него и се ухили.

— Ще се търкалям в него.

Бъркайки в чантата, тя измъкна едно манго и му го хвърли.

— А какво ще кажеш за Димитри?

— След като веднъж се добера до съкровището, той може да се пече в ада.

— Ти си едно наперено копеле, Дъглас.

Той захапа мангото.

— Аз ще бъда едно богато, наперено копеле.

За нея беше интересно, тя взе мангото, за да си отхапе. Намираше го сладко и приятно.

— Важно ли е да си богат?

— Дяволски важно е.

— Защо?

— Ти говориш от гледна точка на удобствата на няколко милиарда галона фонданов сладолед.

Тя сви рамене.

— Нека просто кажем, че съм заинтересувана от твоя възглед за богатството.

— Когато си богат и заложиш на коне и загубиш, тебе те наругават, защото си загубил, а не защото си похарчил последните пари.

— Значи всичко се свежда до това?

— Някога тревожила ли си се, скъпа, къде ще спиш през нощта?

Тя отхапа от плода, преди да му го върне. Нещо в гласа му я накара да се почувства глупаво.

— Не.

Тя потъна в мълчание за известно време, докато влакът трополеше, спирайки на различни гари, и хора се качваха и слизаха от него. Вътре бе вече горещо, почти нямаше въздух за дишане. Миризма на пот, плодове, прах и нещо неприятно се разстилаше около тях. Няколко седалки по-напред един мъж с бяла панамена шапка вееше на лицето си с голяма цветна носна кърпа. Уитни му се усмихна, защото си помисли, че го познава от зомата. Той само сложи носната кърпа в джоба си и се захвана с вестника си. Безучастно Уитни отбеляза, че вестникът е английски, преди да се обърне отново към прозореца, за да продължи да разглежда околността.

Те минаваха край затревени, стръмни склонове, почти без дървета. Тук и там бяха разпръснати малки селища с къщи, покрити със слама, и големи, широки обори, разположени край реката. Коя река? Дъг държеше справочника и със сигурност можеше да й каже. Тя започваше да разбира, че той бе в състояние да й изнесе една петнайсетминутна лекция по този въпрос. Уитни предпочиташе анонимността на мръсотията и реката.

Тя не виждаше никакви стълбове за телефонни жици или за електричество. Хората, живеещи в тази безкрайна гола пустош, би трябвало да са сурови, независими, справящи се сами с живота. Тя можеше да оцени това и да му се възхищава, без да поставя себе си на тяхно място.

Въпреки че бе жена, която жадуваше за града с неговите тълпи, шум и пулс, Уитни намираше привлекателна тишината и спокойствието на селския пейзаж. Никога не се затрудняваше да поставя на везните едно диво цвете и една цяла скъпа кожа от чинчила. И двете носеха удоволствие.

Влакът не бе тих, той трополеше и ръмжеше, и се люшкаше, а разговорите в него даваха постоянен звуков фон. Миришеше не много силно на пот, тъй като въздухът се пречистваше през прозорците. Последния път, когато тя се бе возила на влак, бе станало непредвидено, спомни си тя. Беше взела самостоятелно помещение с климатик, миришещо на прах и цветя. Не беше много интересно пътуване.

Пред тях на седалката седна една жена със сучещо пръста си бебе. То погледна тържествено с широко отворени очи към Уитни, преди да я грабне за плитката с пълничката си ръчичка. Объркана, майка му го дръпна встрани, изстрелвайки едно бързо изречение на малагашки.

— Не, не, няма нищо — смеейки се, Уитни тупна блузката на бебето. Неговите пръстчета се затвориха около нейните като малка ваза. Развеселена, тя даде знак на майката да й подаде момченцето. След кратки моменти на колебание и убеждаване, Уитни взе бебето в скута си. — Здравей, малък мъж.

— Не съм сигурен дали местните хора са чували за памперси — каза тихо Дъг.

Тя само сбръчка нос срещу него.

— Не обичаш ли децата?

— Разбира се, аз просто ги обичам повече, когато са лишени от домовете си.

Кикотейки се, тя насочи вниманието си към бебето.

— Сега да видим какво имаме тук — му каза тя и бъркайки в портмонето си, измъкна една пудриера. — Какво ще кажеш за това? Искаш ли да видиш бебето? — Тя задържа огледалцето пред него, радвайки се на гърления му смях. — Хубаво бебе. — Тя изгука доста доволна от себе си, че умее да го забавлява. Почти развеселено като нея, бебето бутна огледалцето към лицето й.

— Хубава жена — изкоментира Дъг, спечелвайки благодарния смях на Уитни.

— Хайде, опитай се и ти — преди да може да възрази, тя му подаде бебето. — Бебетата са добри за теб.

Ако бе очаквала той да се раздразни или да се смути, бе сбъркала. Сякаш целият му живот бе минал в това, Дъг положи бебето в скута си и започна да го занимава. Това бе интересно, отбеляза Уитни. Крадецът имаше и мила страна. Облегната, тя наблюдаваше как Дъг люлее бебето на коляното си и издава различни звуци.

— Мислил ли си някога да откриеш център за отглеждане на деца?

Той вдигна вежди и взе огледалцето от нея.

— Виж тук — каза на детето, държейки огледалцето под ъгъл, така че слънчевите лъчи да се отразяват в него. Пищейки от удоволствие, детето сграбчи пудриерата и я блъсна към лицето на Дъг.

— Той иска ти да видиш маймуната — каза Уитни с коварна усмивка.

— Много умно.

— Това го казваш ти.

За да зарадва бебето, Дъг правеше физиономии в огледалото. Викайки от радост, бебето дръпна огледалото, насочвайки го под ъгъл назад, така че Дъг можа да хвърли бърз поглед към задната част на вагона. Той се напрегна и като нагласи отново огледалото под същия ъгъл, огледа по-подробно обстановката.

— Свещена глупост.

— Какво?

Все още люлеейки бебето, той я изгледа. Потта се стичаше по раменете му и тръгна надолу по гърба.

— Просто продължавай да се усмихваш, скъпа, и не гледай зад мен. Няколко седалки по-назад има една двойка наши приятели.

Въпреки че ръцете й хванаха здраво страничната облегалка, тя успя да контролира погледа си и не погледна назад през рамото на Дъг.

— Светът е малък.

— Не е ли така?

— Имаш ли някаква идея?

— Мисля по това. — Той измери разстоянието до вратата. Ако те слезеха на следващата спирка, Ремо щеше да ги настигне още преди да са прекосили перона. Щом Ремо бе тук, значи Димитри бе наблизо. Той следеше хората си от късо разстояние. Дъг си даде цяла минута, за да се пребори с паниката. Това, от което те се нуждаеха, беше нещо нестандартно, за да им осигури непланирано напускане на влака.

— Просто ме следвай — каза й Дъг с приглушен глас. — И когато кажа тръгвай, грабваш раницата си и хукваш към вратата.

Уитни погледна по дължината на влака. Имаше жени, деца, възрастни хора, наблъскани по седалките. Това не беше мястото за бързо бягане, реши тя.

— Имам ли избор?

— Не.

— Тогава ще тичам.

Влакът забави за следващата спирка, спирачките изскърцаха, локомотивът изпуфтя. Дъг изчака, докато тълпата от влизащи и излизащи пътници бе най-плътна.

— Съжалявам, мъжки — измърмори на бебето, след това яко ощипа мекото му дупенце. На свой ред бебето нададе вид писък, който накара майката да скочи разтревожена. Дъг също се надигна и създаде колкото можеше повече бъркотия в натъпканата с народ централна част на вагона.

Усещайки играта, Уитни стана и блъсна мъжа от дясната си страна достатъчно силно, за да избута пакетите в неговите ръце и да ги запрати на пода. Един грейпфрут падна и се смачка.

Когато влакът започна да набира скорост отново, имаше шест човек между Дъг и мястото, където бе седнал Ремо, които бяха се скупчили в групичка и се разправяха помежду си на малагашки. С жест на извинение Дъг вдигна ръце и взе мрежестата чанта с плодове и зеленчуци. Бебето продължаваше да изпраща продължителни, постоянни писъци. Решавайки, че това е най-доброто, което може да направи, Дъг плъзна ръка надолу и хвана здраво китката на Уитни.

— Сега.

Заедно те се втурнаха към вратата. Дъг имаше време да погледне назад и видя как Ремо скача от мястото си и започва да си пробива път през все още спорещата група, блокирала центъра. Той улови с края на очите си и един друг мъж с панамена шапка, който хвърли вестника си настрани и скочи също към тях, преди да бъде ограден от тълпата. Дъг имаше за кратък момент чувството, че е виждал лицето му някъде.

— Сега какво? — запита Уитни, наблюдавайки как земята започва да тича под тях.

— Сега ние слизаме — без колебание Дъг скочи, теглейки я със себе си. Той я обгърна с ръце и при удара в земята я държеше здраво до себе си, така че те се претърколиха заедно в една купчина тела. Когато спряха търкалянето, влакът бе десетки метри напред и бе набрал голяма скорост.

— Да го вземат мътните! — Уитни изкрещя отгоре му. — Можехме да си счупим вратовете.

— Да — зашеметен, той лежеше там. Ръцете му бяха бръкнали под полата й и лежаха на нейните бедра, но той почти не забелязваше това. — Но не ги счупихме.

Неукротена, тя погледна гневно надолу към него.

— Е, добре, не сме ли късметлии? Какво ще правим сега? — запита го тя, издухвайки косата, влязла в очите й. — Ние сме на средата на нищото, отдалечени на мили от мястото, където трябва да бъдем, и без никакво транспортно средство, за да стигнем там.

— Ти имаш твоите крака — подхвърли й Дъг.

— И те имат своите крака — каза тя през зъби. — А те ще слязат от влака на следващата спирка и ще се върнат за нас. Те имат пистолети, а ние имаме манго и разпъваща се палатка.

— Затова колкото по-бързо спрем да се разправяме и тръгнем, толкова по-добре — безцеремонно, той я избута от себе си и стана. — Никога не съм ти казвал, че това ще бъде един пикник.

— Ти също никога не си споменавал, че ще ме хвърлиш от един движещ се влак.

— Хайде, раздвижи си задника, мила.

Разтърквайки раздраното си бедро, тя се надигна и застана на сантиметри от него.

— Ти си груб, арогантен и много неприятен.

— О, извини ме. — Той се поклони подигравателно. — Ще имаш ли нещо против да тръгнеш по този път с единствената цел да избегнем получаването на някой куршум в главичката, дукесо?

Тя се разфуча и грабна раницата, която бе отхвръкнала от ръцете й при удара.

— Накъде?

Дъг закачи през рамо своята раница.

— На север.