Нора Робъртс
Горещ лед (15)

Глава 15

Донякъде добре. Това не бе много окуражително твърдение, но бе най-доброто за Уитни. Първият й ден „като гостенка“ на Димитри мина без проблеми. И без ясна идея как да се измъкне невредима.

Той бе снизходителен и любезен. И най-малката й прищявка бе задоволена. Тя провери това, изразявайки лек намек за шоколадово суфле. То й беше сервирано в края на продължителна, изключителна вечеря от седем блюда.

Въпреки че си бе блъскала мозъка през трите часа, които прекара заключена в стаите след обяда, Уитни не стигна доникъде. Нямаше възможност да разбие вратите, да скочи през прозореца, а телефонът в дневната бе вътрешен.

Дори бе мислила да избяга по време на следобедната разходка в градината. Докато преценяваше подробностите, Димитри й бе поднесъл една красива розова пъпка и бе споделил колко неприятно е за него, че трябва да поставя въоръжени пазачи за охрана на градината. Сигурността, както вметна той, бе теглото на преуспелите.

Достигайки до единия край на градината, той небрежно бе посочил един от неговите хора. Мъжът с широки рамене носеше стегнато тъмно сако, беше с подрязани мустаци, а в ръцете си държеше малък смъртоносен картечен пистолет „Узи“.

Уитни реши, че се налага да избере по-фин начин на бягство, вместо да се втурне бясно през широката открита градина.

Тя се опита да мисли за нещо подходящо по време на следобедното си уединение. Рано или късно баща й щеше да се разтревожи от продължителното й отсъствие. Но сигурно трябваше да мине някой и друг месец.

Някой ден определено Димитри ще поиска да напусне острова. Това може да стане скоро, след като вече бе сложил ръка на съкровището. Дали тя щеше да тръгне с него, или не — а по този начин да й се открият повече възможности за бягство — зависеше само от неговата прищявка. Уитни не би искала съдбата й да зависи от хрумванията на човек, който пудреше лицето си и плащаше на другите да убиват вместо него.

Така тя крачеше из апартамента, обмисляйки и отхвърляйки различни планове от най-простите, като например връзване на чаршафите и спускане от прозореца, до по-сложни — проправяне път през стената, прокопавайки я с ножа за масло.

Накрая тя се облече във веселата копринена рокля с цвят на слонова кост, която прилепваше към всяка гънка на тялото й и просветваше от малки перлени зърна.

През по-голямата част от двата часа тя беше седнала срещу Димитри до една дълга, елегантна махагонова маса, която матово блестеше от светлината на две дузини свещи. От ордьовъра до суфлето и виното „Дом Периньон“ блюдата бяха изключителни и в най-малкия детайл. Зад тях се чуваше тихо музиката на Шопен, докато разговаряха за литература и изкуство.

Не можеше да се отрече, че Димитри е познавач на тези неща и че би могъл да пасне в най-престижния клуб без никакво вълнение. Преди да приключи разговорът, те направиха дисекция на една пиеса на Тенеси Уилямс, дискутираха необичайността на френските импресионисти и обсъдиха тънкостите на Микадо.

Докато суфлето се топеше в устата й, Уитни усети, че копнее за лепкавия ориз и плодовете, което бе споделила с Дъг една нощ в онази пещера. Разговорът й с Димитри вървеше гладко, а в същото време тя си припомняше аргументите и конфликтите с Дъг. Коприната хладно падаше на раменете й. Тя би заменила с един удар на сърцето петстотиндоларовата рокля срещу грубата памучна торба, която бе носила по пътя към брега.

При дадените обстоятелства, когато животът й висеше на косъм, би могло трудно да се каже, че изпитваше досада. Но тя наистина скучаеше отчайващо.

— Вие изглеждахте малко дистанцирано тази вечер, скъпа.

— О? — Уитни се сепна. — Отлична кухня, мистър Димитри.

— Но забавлението вероятно е недостатъчно. Една витална жена се нуждае от нещо по-вълнуващо — с щедра усмивка той натисна едно копче до себе си. Почти веднага влезе един ориенталец с бял костюм. — Мис Макалистър и аз ще пием кафе в библиотеката. Тя е доста богата — добави той, когато ориенталецът излезе заднешком от стаята. — Доволен съм, че вие споделяте моята любов към писаното слово.

Тя би могла да откаже, но идеята да види повече от къщата бе свързана с желанието да открие път за бягство. Никога не боли да научиш още нещо, прецени тя. Усмихна се и мушна един нож от приборите в отворената вечерна чанта, която бе поставила до себе си.

— Винаги е удоволствие да прекараш вечерта с мъж, който цени по-изящните неща. — Уитни се надигна, затваряйки чантата си. Прие ръката му и си обеща при първа възможност без угризения на съвестта да забие ножа в сърцето му.

— Когато човек пътува като мен — започна той, — често е необходимо да си носи определени неща — хубавото вино, подходящата музика, няколко тома литература. — Той вървеше плавно през къщата, леко ухаейки на одеколон. Официалното бяло вечерно сако прилепваше по него без нито една гънка.

Той се чувстваше щедър, толерантен. Твърде много седмици бяха минали, откакто бе имал за компания на вечеря млада, хубава жена. Отвори високата двойна врата на библиотеката и я покани вътре.

— Четете за удоволствие, ако ви харесва, скъпа — каза й той, посочвайки лавиците с книги.

Помещението имаше врати към терасата. Това бе нещо, което тя моментално забеляза. Ако имаше някакъв начин да се измъкне от стаята си през нощта, оттук можеше да се ползва изходът за бягство. Тя само трябваше да мине покрай пазачите и пистолетите им.

Стъпка по стъпка, напомни си Уитни, докато прекарваше пръсти по обшитите с кожа томове.

— Баща ми има библиотека като тази — изкоментира тя. — Аз винаги я смятам за уютно кътче за прекарване на вечерта.

— Още по-уютно е с кафе и бренди. — Димитри си сипа бренди, докато ориенталецът влезе със сребърен сервиз. — По-добре да дадеш на Хан ножа си, скъпа. Той много държи да измие всички прибори. — Уитни се обърна и видя как Димитри я наблюдава с тънка усмивка и очи на влечуго — плоски, студени и опасно спокойни.

Без да каже дума, тя извади ножа и го подаде на прислужника. Всички ругатни, които бяха на езика й, ядовитото избухване, което тя трудно удържа, нямаше да й помогнат да се измъкне оттук.

— Бренди? — запита Димитри, когато Хан ги остави сами.

— Да, благодаря — студена като него, Уитни прекоси стаята и протегна ръка.

— Смяташе ли да ме убиеш със своя нож, скъпа?

Тя сви рамене, след това пресуши чашата с бренди. То се търкулна в стомаха й и след това се успокои.

— Мина ми през ума.

Той се разсмя, продължителен скърцащ звук, който бе безкрайно неприятен. Той отново започна да мисли за богомолката и борбата на молеца.

— Възхищавам ти се, Уитни, наистина. — Докосна чашата си до нейната, разклати брендито и отпи. — Мисля, че бихте искали да огледате съкровището отново. Все пак вие нямахте много време за това днес, нали?

— Не, Ремо доста бързаше.

— Моя е грешката, скъпа, наистина моя. — Той леко докосна с ръка рамото й. — Аз бях нетърпелив да ви видя. За компенсация давам ви всичкото време, което ви е необходимо, сега.

Той отиде до рафтовете на източната стена и извади един раздел с книги. Уитни видя сейфа без изненада. Той бе доста добре скрит. Тя само за момент се запита как е научил за присъствието му от собствениците. После отпи от брендито си отново. Бе сигурна, че те му бяха разкрили абсолютно всичко за къщата, преди да я… предоставят на него.

Той не направи никакъв опит да крие комбинацията от нея, докато въртеше копчето с шифъра. Прекалено е сигурен в себе си, забеляза Уитни, докато запомняше цифрите. Един мъж, така сигурен в себе си, заслужаваше добър ритник по задника.

— Ах. — Звукът бе като въздишка над уханието на вкусна храна, когато той извади старата кутия. Той вече я бе така почистил, че дървото светеше. — Изключителен предмет за колекция.

— Да. — Уитни разклати брендито. То бе така меко и топло като всяко друго, което бе опитвала. Тя се питаше дали ще свърши добра работа, ако му го плисне в лицето. — Мислех си същото нещо.

Той го крепеше в ръце внимателно, почти колебливо, като млад баща своето бебе.

— Трудно ми е да си представя някой с толкова меки ръце да рови земята, дори и за това.

Уитни се усмихна при мисълта през какво бяха преминали нейните нежни ръце през последната седмица.

— Нямам голямо влечение към ръчния труд, но беше необходимо. — Тя обърна ръката си нагоре, изучавайки я критично. — Ще призная, че бях планирала маникюр, преди Ремо да предяви вашата… покана. Това малко рисковано начинание се отрази фатално на ръцете ми.

— Ще уредим маникюра утре. Междувременно — той постави сандъчето върху широката библиотечна маса — наслаждавайте се.

Възползвайки се от думите му, Уитни се придвижи до сандъчето и отвори капака. Скъпоценните камъни бяха не по-малко впечатляващи от сутринта. Бъркайки, тя извади огърлицата с диаманти и сапфири, на която Дъг се бе възхищавал. Не, бе я изял с очи, припомни си тя с тънка усмивка. Тя щеше да има предвид това.

— Фантастична, невероятна — въздъхна тя. — Човек може да получи световъртеж от тези малки перлени нишки.

— Вие държите приблизително четвърт милион долара в ръката си.

Устните й се свиха.

— Приятна мисъл.

Сърцето му леко ускори пулса си, докато я гледаше да държи накитите пред себе си, както сигурно и кралицата бе правила не много време преди своето унижение и смъртта си.

— Тези скъпоценни камъни отиват на женската кожа.

— Да — със смях тя отново ги подържа, любувайки им се. Сапфирите проблясваха като тъмни брилянтни очи. Диамантите светеха възбуждащо. — Наистина е прекрасна и несъмнено скъпа, но тази… — Тя пусна накита обратно в кутията и избра диамантената огърлица с много нанизи. — Тази е наистина пищна. Как смятате, че Мария е успяла да я вземе от контесата?

— Значи вие вярвате, че това е прочутата огърлица от Диамантената афера? — Тя отново го бе впечатлила приятно.

— Предполагам да е така. — Уитни остави огърлицата да се плъзне между пръстите й и да улови светлината. Тя бе, както веднъж Дъг каза за диаманта „Сидней“, все едно да държиш горещото и леденото едновременно. — Иска ми се да вярвам, че е била достатъчно умна, за да може да се справи с хората, които са се опитвали да я използват. — Тя изпробва на ръката си една рубинена гривна, оглеждайки я подробно. — Жералд Лебрун е живял като просяк със съкровищата на кралицата под пода на къщата му. Странно, не мислите ли?

— Верността е странна, освен ако не е вдъхновена от страха. — Той взе огърлицата от нея, преглеждайки я. За пръв път тя видя алчността без маска. Очите му светнаха почти като очите на Барнс, когато бе насочил пистолета към капачката на коляното, езикът бавно навлажни устните му. Когато заговори отново, гласът му притежаваше тембъра и пламенността на евангелски проповедник. — Самата революция, удивително време на разместване на пластове, смърт, възмездие. Не можете ли да го почувствате, когато държите тези неща в ръцете си? Кръв, отчаяние, сладострастие, власт. Селяни и политици, отхвърлящи една вековна монархия. Как? — Той й се усмихна с диамантите, бляскащи в ръцете му, а треската гореше в очите му. — Страх. Какво по-подходящо име от Властта на Терора? Каква по-подходяща плячка от суетността на една мъртва кралица?

На него му харесваше — Уитни видя това в очите му. Не бяха само скъпоценните камъни, а кръвта върху тях, която той силно желаеше. Тя почувства, че страхът й отстъпва пред вълните на отвращение. Дъг беше прав, констатира тя. Единствено победата имаше значение. Тя не беше загубила още.

— Мъж като Лорд би гледал на всичко това само по отношение на неговата парична равностойност. Селянин. — Тя вдигна своята чашка отново. — Мъж като вас сигурно има различни планове.

— Възприемчива толкова, колкото и красива. — Той бе се оженил за втората си съпруга, защото кожата й бе чиста като свеж крем. Бе се отървал от нея, защото мозъкът й беше почти със същото съдържание. Уитни ставаше все по-интригуваща. Спокойно той прекара през дланите си огърлицата. — Планирам да се наслаждавам на съкровището. Паричната му равностойност означава малко. Аз съм много богат човек — това не бе казано с перчене, а с наслада. Да бъдеш богат, бе важно като мъжествеността, като интелекта. Повече, мислеше той, защото парите можеха да компенсират липсата на едното или другото.

— Колекционирането — той допря с пръст гривната и нейната китка — на различни неща се превърна в хоби. Понякога твърде завладяващо.

Той може да го нарече хоби, дойде й наум. Бе убивал от време на време за сандъчето и неговото съдържание и все пак това означаваше за него не повече от шепа цветни камъчета за някое малко момче. Тя се пребори да скрие отвращението на лицето си и обвинителните нотки в гласа си.

— Ще ме сметнете ли за недостатъчно честна, ако ви кажа, че ми се искаше да не се справяте толкова добре с това особено ваше хоби — въздъхвайки, тя прекара ръка по бляскавите скъпоценни камъни. — Твърде много ме завладя идеята да притежавам всичко това.

— Напротив, възхищавам се от вашата искреност. — Оставяйки я до сандъчето, Димитри отиде в другия край на стаята, за да налее кафето. — И освен това разбирам, че вие сте се потрудили много сериозно за съкровището на Мария.

— Да, аз… — Уитни спря за момент. — Любопитна съм, мистър Димитри, как научихте вие за съкровището?

— Бизнес. Искате ли сметана, скъпа?

— Не, благодаря. Черно. — Стараейки се да сдържа нетърпението си, Уитни прекоси помещението до сервираната масичка.

— Каза ли ви Лорд за Уитъкър? — запита я нейният домакин.

Уитни прие кафето, след това се насили да седне.

— Само това, че е придобил документите и след това е решил да ги предложи на пазара.

— Уитъкър бе донякъде глупак, но от време на време бе достатъчно хитър. Някога е бил бизнеспартньор с Харолд Р. Бенет. Знаете ли за кого става дума?

— Разбира се. — Тя каза с лекота това, а в същото време умът й започна да работи отчаяно. Не беше ли споменал Дъг веднъж за някакъв генерал? Да, имаше един генерал, който е водил преговори с лейди Смит-Райт за документите. — Бенет е пенсиониран генерал с пет звезди и стабилен бизнесмен. Той имаше вземане-даване с баща ми професионално, а и във връзка с голфа, което е почти едно и също.

— Винаги съм предпочитал шаха пред голфа — изкоментира Димитри. В коприната от слонова кост тя блестеше така ярко, че би могла да замести стъклената фигура на царицата, която бе сега на парчета. Той си спомни колко добре пасваше на ръката му. — Значи вие знаете за репутацията на генерал Бенет.

— Той е добре известен като меценат на изкуствата и колекционер на стари, уникални вещи. Преди няколко години беше шеф на експедиция в Карибието, където откри потънал испански галеон. Спечели някъде около пет и половина милиона долара от археологически находки, монети и скъпоценности. Това, което Уитъкър се преструваше, че прави, Бенет наистина го извършваше. И то много успешно.

— Вие сте добре информирана. Това ми харесва. — Той добави сметана и две пълни лъжички захар към своето кафе. — Бенет се радва на лова, ако можем така да го наречем. Египет, Нова Зеландия, Конго, той е търсил и е намирал безценното. Според Уитъкър той е бил в началната фаза за уреждане сделка с лейди Смит-Райт за документите, които тя наследила. Уитъкър използвал своите връзки и определена доза чар, нещо, което се нрави на жените. Той измъкнал сделката под носа на Бенет. Но за съжаление беше аматьор.

Със слабо сърце, припомни си Уитни.

— Така че вие научихте от него къде се съхраняват документите и наехте Дъглас да ги открадне.

— Да ги вземе — деликатно уточни Димитри. — Уитъкър отказа дори по принуда да ми каже съдържанието на всички документи, но той наистина ме информира, че интересът на Бенет първоначално е възникнал заради културната стойност на съкровището, неговата история. Естествено идеята за придобиване на съкровище, което е принадлежало на Мария-Антоанета, от която аз се възхищавам заради нейното богатство и амбиция, бе непреодолима.

— Разбира се. Ако вие не възнамерявате да продадете съдържанието на кутията, мистър Димитри, какво планирате да правите с него?

— Защо, притежавайте го, Уитни. — Той й се усмихна. — Милвайте го, гледайте го. Имайте го.

Макар че отношението на Дъг я бе ядосало, тя поне го разбираше. Той бе гледал на съкровището като на средство към една крайна цел. Димитри го приемаше като собствено притежание. Една дузина аргументи се надигнаха в съзнанието й. Тя ги потисна.

— Сигурна съм, че Мария би одобрила това.

Обмисляйки думите й, Димитри се загледа към тавана. Кралските особи представляваха още една магия за него.

— Тя наистина би одобрила, да. На алчността се гледа като на един от седемте смъртни гряха, но толкова малко хора разбират същинското й удоволствие. — Той попи устата си с ленена кърпа, преди да стане. — Надявам се, че ще ми простите, скъпа, но съм свикнал да се оттеглям рано. — Той натисна малък бутон, изработен дискретно в издълбаната част на рамката на камината. — Сигурно бихте си избрали някоя книга, преди да се качите горе?

— Моля ви, не мислете, че трябва да ме забавлявате, мистър Димитри. Ще съм напълно доволна и сама, просто ще прелистя за удоволствие някоя книжка.

С променена усмивка, той я потупа по ръката.

— Вероятно някой друг път, Уитни. Сигурен съм, че се нуждаете от почивката си след това, което преживяхте през последните седмици. — На вратата се почука леко. — Ремо ще ви отведе до стаята ви. Приятни сънища.

— Благодаря. — Тя сложи кафената чашка и стана, но не бе направила повече от две стъпки, когато ръката на Димитри я хвана здраво през кръста. Тя погледна към леко полираните нокти и чуканчето.

— Гривната, скъпа моя. — Пръстите му натискаха доста здраво.

Тя дори не мигна.

— Съжалявам — каза леко тя, повдигайки ръката си.

Димитри разкопча гривната от злато и рубини на китката й.

— Надявам се, че ще се видим на закуска.

— Разбира се. — Уитни спокойно тръгна към вратата, изчака Димитри да я отвори. Тя застана заклещена между него и Ремо. — Лека нощ.

— Лека нощ, Уитни.

Тя запази студено мълчание, докато вратата на нейната гостна се заключи зад нея.

— Копеле — отвратена, тя грабна деликатните италиански чехли, които бяха оставени за нея, и ги хвърли по стената.

В капан, помисли си тя. Заключена грижливо като сандъчето със съкровището — да бъде гледана, милвана. Притежавана.

— На куково лято — каза на глас тя. Искаше да плаче и вие, да блъска с юмруци по заключената врата. Вместо това съблече копринената, с цвят на слонова кост, рокля, оставяйки я на купчина на пода, преди да влезе решително в спалнята.

Ще намери начин, зарече се Уитни. Ще намери начин да се измъкне, а когато това стане, Димитри ще си плати за всяка минута, в която е била негова затворничка.

За момент отпусна глава на шкафа, тъй като желанието й да плаче бе много трудно удържимо. След като се справи, бръкна в шкафа и извади едно синьо кимоно. Трябваше й време да помисли, това бе всичко. Просто се нуждаеше от време да помисли. Уханието на цветята изпълваше стаята. Повече въздух, реши тя, и отиде до френските врати, които водеха към малкото балконче на спалнята.

Със стиснати зъби, отвори рязко вратите. Ще вали, помисли си тя. Добре, дъждът и вятърът могат да й помогнат да прочисти главата си. Слагайки ръце на перилата на балкона, тя се наведе, гледайки към залива.

Как можа да се набърка в тази каша, запита се тя. Отговорът беше ясен, от две думи — Дъг Лорд.

В края на краищата тя си бе гледала работата, когато той се натресе в живота й и я заплете в преследвания на съкровище, убийци и крадци. В този момент — вместо да бъде пленена като неудачница, тя можеше да си седи в някой хубав задимен клуб, наблюдавайки как хората показват дрехите си и новите си прически. Нещо нормално, помисли мрачно тя.

А сега вижте я, заключена в някаква къща в Мадагаскар с един усмихващ се убиец на средна възраст и неговия антураж. В Ню Йорк тя имаше антураж, а никой не би посмял да я заключи.

— Дъг Лорд — каза високо тя, след това погледна тъпо надолу, когато една ръка покри нейната върху перилата. Уитни задържа дъха си да не изпищи, когато главата се показа.

— Да, аз съм — каза Дъг през зъби. — Сега помогни ми да се прехвърля, да го вземат мътните.

Тя забрави всичко, което досега бе мислила за него, и се наведе, за да покрие лицето му с целувки. Кой казва, че не стават чудеса?

— Виж, скъпа, аз оценявам посрещането, но ръцете ми изнемогват, помогни ми.

— Как ме намери? — запита тя, докато се навеждаше да му помогне да се прехвърли през перилата. — Не мислех, че някога ще дойдеш. Там отвън има пазачи с ония отвратителни малки, картечни пистолети. Вратите навсякъде са заключени отвън и…

— Господи, ако бях си припомнил, че говориш толкова много, нямаше да тръгна. — Той се приземи леко.

— Дъглас. — Тя искаше да плаче отново, но задържа сълзите. — Толкова е хубаво, че идваш.

— Така ли? — Той влезе през френските врати в богатата спалня. — Все пак не бях сигурен, че ти трябва компания особено след тази интимна малка вечеря, която имахте с Димитри.

— Ти гледа ли?

— Бях наблизо — обръщайки се, той посочи богатата копринена дреха. — Той ли ти даде това?

При този тон очите й се присвиха, брадичката й се вирна.

— За какво намекваш?

— Изглежда ми чудесен тоалет. — Той отиде бавно до тоалетката й и взе капачката на кристално шише парфюм. — Целият комфорт на един дом, нали?

— Не обичам да подчертавам очевидното, но ти си магаре.

— А какво си ти? — Той рязко върна капачката на шишето. — Да се разхождаш с модни, копринени дрехи, които ти е купил, да пиеш шампанско с него, да му позволяваш да поставя ръцете си върху теб?

— Да поставя ръцете си върху мен? — Тя каза думите бавно, оставяйки ти да заглъхнат.

Дъг й отправи поглед, който се плъзна по нея от босите й крака до млечнобялата кожа на врата й.

— Ти със сигурност знаеш как да се усмихваш на един мъж, нали, скъпа? Какво си намислила?

Уитни отиде до него с премерени стъпки, изви се назад и му удари шамар с всичка сила. За дълго се чуваше единствено шумът от нейното дишане и вятърът, който се удряше в отворените прозорци.

— Някога ще си платиш за това — меко каза Дъг, прекарвайки опакото на ръката си по бузата. — Не се опитвай отново да го правиш. Аз не съм джентълмен като твоя Димитри.

— Само се махни — прошепна Уитни. — Изчезвай, по дяволите. Нямам нужда от теб.

У него се появи болка, която далеч надмина опарването по бузата.

— Не мислиш ли, че аз мога да видя нещата така?

— Ти не виждаш нищо.

— Ще ти кажа какво видях, мила. Видях един празен хотелски апартамент. Видях, че ти и сандъчето сте изчезнали. И те видях тук да се гушиш с това животно кротко над една отрупана маса.

— Би предпочел да ме откриеш вързана за крака на кревата с бамбукови клечки под ноктите. — Тя се извърна гърбом. — Съжалявам, че те разочаровах.

— Добре, защо не ми кажеш какво, по дяволите, става?

— А защо трябва? — Разярена, тя избърса една сълза с ръката си. По дяволите, мразеше да плаче, още по-лошо, мразеше да плаче за някой мъж. — Ти вече си решил всичко. Със своя много ограничен ум.

Дъг прекара ръка по косата си и му се прииска да пийне една глътка.

— Виж, аз съм откачил от часове. Отне ми голяма част от следобеда да намеря това място, после трябваше да се промъквам през пазачите. — И един от тях, не добави гласно той, лежеше в храстите с прерязано гърло. — Когато дойдох тук, те видях облечена като принцеса да се усмихваш през масата на Димитри, сякаш сте най-добри приятели.

— А какво, по дяволите, трябваше да правя? Да тичам гола наоколо, да му плюя в очите? Проклет да е, животът ми виси на косъм. Ако трябва да играя играта, докато намеря изход, тогава ще играя. Можеш да ме наричаш страхливка, ако искаш. Но не и курва. — Тя се обърна отново към него с очи тъмни, мокри и ядосани. — Не и курва, разбра ли?

Той се почувства така, сякаш току-що бе ударил нещо малко, меко и беззащитно. Не беше сигурен дали ще я намери жива, а когато успя, тя изглеждаше така студена, така красива. И още повече така добре се контролираше. Но не беше ли я опознал той досега?

— Не исках да кажа това, съжалявам. — Изнервен, той започна да крачи. Измъкна роза от една ваза и счупи дръжката на две. — Господи, не знам и половината от това, което казвам. Объркан съм, откакто влязох в хотела, а тебе те нямаше. Представих си всичко възможно и че ще закъснея твърде много, за да го спра.

Той изгледа безстрастно една малка капка кръв на пръста си, където трънчето бе пробило кожата. Наложи му се да поеме дълбоко дъх и да го каже тихо:

— Дявол да ме вземе, Уитни, аз се тревожа, наистина се тревожа. Не знаех какво ще намеря, когато дойда тук.

Тя избърса още една сълза и подсмръкна.

— Ти си бил разтревожен за мен?

— Да. — Той сви рамене, след това хвърли скършената роза на пода. Не можеше да обясни пред нея, дори и пред себе си, болезнения страх, вината, съжалението, които бе изживял през тези безкрайни часове. — Не мислех да се нахвърлям върху теб по този начин.

— Това извинение ли е?

— Да, по дяволите. — Той се завъртя назад, лицето му, потънало в объркване и раздразнение. — Искаш ли да пълзя?

— Може би. — Тя се усмихна и отиде към него. — Може би по-късно.

— Господи. — Ръцете му не бяха съвсем стабилни, когато докосна лицето й, но устата бе стегната и малко отчаяна. — Не мислех, че някога ще те видя отново.

— Знам. — Тя се притисна към него с облекчение. — Само ме подръж за минутка.

— След като излезем оттук, ще те държа толкова дълго, колкото искаш. — Хващайки я за раменете, той я отдръпна. — Трябва да ми кажеш какво се случи и каква е обстановката тук.

Тя кимна, след това седна на ръба на леглото. Защо краката й бяха така слаби сега, когато имаше надежда?

— Ремо и онзи, особеният Барнс дойдоха. — Той видя бързото, нервно преглъщане и се укори отново.

— Причиниха ли ти болка?

— Не, току-що бяхме се разделили. Бях пуснала водата в банята.

— Защо не те задържаха там, докато се върна?

Уитни повдигна единия си крак и огледа пръстите.

— Защото им казах, че съм те убила.

Лицето му за миг представляваше картина, изразяваща недоверчивост.

— Какво?

— Добре, не беше трудно да ги убедя, че съм била по-умна от теб и че съм ти пръснала главата с куршум, за да взема съкровището само за себе си. В края на краищата при първа възможност те биха направили същото помежду си, така че аз бях убедителна.

— По-умна от мен?

— Не се засягай, мили.

— И те го приеха? — Не особено доволен, той бръкна с ръце в джобовете си. — Те повярваха, че една кльощава жена ме е ликвидирала. Аз съм професионалист.

— Не исках да опетнявам твоята репутация, но в момента това изглеждаше добра идея.

— Димитри също ли я прие?

— Очевидно. Аз избрах ролята на материалистката, безсърдечната жена, която не пропуска никога възможността. Мисля, че той е доста очарован от мен.

— Не се съмнявам.

— Исках да му плюя в лицето — каза тя така разярено, че Дъг присви вежди. — Още искам да имам този шанс. Дори не мисля, че той е човешко същество, той само се хлъзга от място на място, оставяйки лигава следа, ораторствайки за своята любов към фините неща. Той иска да си пази съкровището като малко момче, пазещо шоколадови пръчици. Иска да отвори кутията, да гледа, да милва и да разсъждава за писъците на хората при падането на гилотината. Той иска да преживее отново страха, да види кръвта. То означава повече за него по този начин. Животът на толкова хора, който е прекъснал, за да го придобие, не означава нищо за него. — Ръката й се затвори над черупката на Жак. — Те не означават абсолютно нищо за него.

Дъг коленичи пред нея.

— Ние ще му плюем в очите. — За пръв път той покри с ръка нейната. — Обещавам ти. Знаеш ли къде го е забутал?

— Съкровището. — Една студена усмивка се появи на лицето й. — О, да, той изпитваше голямо удоволствие, когато ми го показа. Така дяволски е сигурен в себе си, толкова е уверен, че ме е приковал.

Дъг я дръпна да стане.

— Хайде да отидем да го вземем, скъпа.

Отне му по-малко от две минути да се справи с ключалката. Открехвайки леко вратата, той надникна да провери за пазачи.

— Окей, сега да се движим бързо и тихо.

Уитни плъзна ръка в неговата и пристъпи през вратата.

Къщата бе тиха. Явно, когато Димитри почиваше, всички почиваха. В тъмнината те се спуснаха по стълбището на първия етаж. Миризмата на погребално бюро, цветя и лак бе тежка. С ръка Уитни показа на Дъг откъде да минат. Движейки се покрай стената, те бавно се насочиха към библиотеката.

Димитри не бе се погрижил да заключи вратата. Дъг бе малко разочарован и малко разтревожен от лекотата, с която ставаше всичко. Те се промъкнаха вътре. Дъждът започна да почуква по прозорците. Уитни отиде право при рафтовете на източната страна и извади секцията с книги.

— Тука е — прошепна тя. — Комбинацията е 5–2 надясно, 3–6 наляво…

— Откъде научи комбинацията?

— Видях го, като отваря.

Притеснен, Дъг хвана ключалката.

— Защо, по дяволите, той не прикрива следите си? — измърмори той, започвайки да набира комбинацията. — Окей, кои са следващите цифри?

— Още 5 наляво, след това 12 надясно. — Тя задържа дъха си, когато Дъг хвана дръжката. Вратата на сейфа се отвори без звук.

— Ела при татко — измърмори Дъг, изваждайки сандъчето. Той провери теглото му, преди да се ухили на Уитни. Искаше да го отвори, да хвърли още един поглед. Да се порадва. Друг път. — Хайде да се махаме.

— Звучи ми като отлична идея. — Хващайки го под ръка, тя тръгна към вратите на терасата. — Тях ли трябва да използваме, за да не разтревожим нашия домакин?

— Изглежда, това е най-разумното нещо, което трябва да се направи. — Когато той посегна към дръжката, вратите се разтвориха изведнъж. С лице срещу тях стояха трима мъже с пистолети, блестящи от дъжда. В центъра на тримата Ремо се засмя.

— Мистър Димитри не иска да си тръгвате, преди да ви поръча по едно питие.

— Да, наистина. — Вратата на библиотеката се отвори. Все още в бялото си вечерно сако, Димитри влезе през нея. — Не мога да оставя моите гости да си отидат в дъжда. Наистина, върнете се и седнете. — Любезният домакин отиде до бара и сипа бренди. — Скъпа моя, този цвят ти стои великолепно.

Дъг усети дулото на пистолета на Ремо в кръста си.

— Не бих искал да преча.

— Глупости, глупости — обръщайки се, той завъртя брендито. С едно докосване включи лампите и стаята се обля в светлина. Уитни би се обзаложила, че в този момент очите му бяха напълно безцветни. — Седнете — тихата заповед имаше пълния чар на съскане на змия.

Натиснат от дулото на пистолета, Дъг пристъпи напред със сандъчето в едната ръка и дланта на Уитни в другата.

— Нищо по-приятно от бренди в една дъждовна нощ.

— Точно така. — С елегантен жест той им подаде две чашки. — Уитни… — Името й излезе като въздишка, докато той й даваше знак да седне на един стол. — Ти ме разочароваш.

— Аз не й дадох много голям избор. — Дъг отправи на Димитри арогантен поглед. — Жена като нея се тревожи за кожата си.

— Възхищавам се на кавалерството, особено от такъв необичаен източник. — Той наклони чашата си към Дъг, преди да отпие. — Опасявам се, че бях наясно с нелепото влечение на Уитни към вас през цялото време. Скъпа моя, вие наистина ли мислите, че съм повярвал, че сте застреляли нашия мистър Лорд?

Тя сви рамене, макар че ръцете й бяха изпотени върху чашката, и отпи.

— Предполагам, че трябва да си разработя умението да лъжа.

— Наистина вие имате много изразителни очи. „Дори в огледалото на твоите очи аз виждам наскърбеното ти сърце“ — цитира той „Ричард II“ с гладкия си поетичен глас. — Все пак наистина се радвах на нашата вечер заедно.

Уитни бръсна с ръка по късата си роба.

— Страхувам се, че на мен ми беше доста скучно.

Устните й се свиха в гримаса. Всеки в стаята знаеше, че е достатъчна само една дума от него, само една думичка и тя щеше да е мъртва. Вместо това той предпочете да се изкикоти.

— Жените са толкова несигурни създания, ще се съгласите ли, мистър Лорд?

— Някои показват особено добър вкус.

— Удивлява ме това, че жена с наследената изисканост на мис Макалистър може да се влюби в човек от вашата класа. Но — той мръдна рамене, — романтиката винаги е била мистерия за мен. Ремо, освободи мистър Лорд от кутията, ако обичаш. И от неговите оръжия. Просто ги остави на масата засега. — Докато заповедите му бяха изпълнени, Димитри пийваше от брендито и сякаш обмисляше големи въпроси. — Аз поех риска, знаейки, че вие ще искате да си възвърнете мис Макалистър и съкровището. След цялото това време, след тази много интригуваща игра на шах, която ние играем, трябва да призная, че съм разочарован от това, че вие бяхте матирани с такава лекота. Надявах се за нещо малко по-необикновено накрая.

— Ако искате да отпратите вашите момчета, вероятно ще мога да ви предложа нещо.

Той се засмя отново с ледени нотки в гласа.

— Страхувам се, че моите дни на физическа разправа са свършили, мистър Лорд. Предпочитам по-фини начини за уреждане на спорове.

— Един нож в гърба ли?

Димитри само вдигна вежди на въпроса на Уитни.

— Принуден съм да призная, че един срещу един, вие далеч ме превъзхождате, мистър Лорд. В края на краищата вие сте млад и физически гъвкав. Страхувам се, че ще ми бъде необходима помощта на моите служители, за да ви поставя в неизгодно положение. Сега… — той докосна устните си с пръст — какво ще правим в тази ситуация?

О, той се забавляваше с това, помисли мрачно Уитни. Той е като паяк, весело хвърлящ мрежата да хване мухите и да може да им изсмуче кръвта. Искаше да ги види да се изпотят.

Тъй като нямаше никакъв изход, тя плъзна ръка в ръката на Дъг и го стисна здраво. Те нямаше да се унижават. И, за бога, нямаше да се потят.

— Както виждам, мистър Лорд, вашата съдба наистина е елементарна. По същество вие бяхте мъртъв от седмици. Това е просто въпрос на метод.

Дъг глътна бренди и се засмя.

— Не ме оставяйте да ви агитирам.

— Не, не, аз съм отделил на въпроса много време за обмисляне. Твърде много. За съжаление нямам съоръженията тук, за да изпълня нещата в стила, който предпочитам. Но смятам, че Ремо има силно желание да се погрижи по тоя въпрос. Въпреки че той наистина изпорти доста от този проект, аз чувствам, че крайният успех заслужава награда. — Димитри извади една от своите силни черни цигари. — Ще ти дам мистър Лорд, Ремо. — Той запали цигарата и погледна през тънкия облак дим. — Убий го бавно.

Дъг почувства студеното дуло на пистолета под лявото си ухо.

— Възразявате ли, ако първо довърша брендито си?

— Ни най-малко — с любезно кимване Димитри насочи вниманието си към Уитни. — Що се отнася до вас, скъпа моя, може би щях да предпочета още няколко дни във вашата компания. Помислих си, че ние вероятно бихме споделили някои взаимни удоволствия. Все пак… — той тръсна цигарата си в чист кристален пепелник, — при сегашните обстоятелства това би създало усложнения. Един от моите служители се възхищава от вас, откакто му показах ваша снимка. Един случай на любов от пръв поглед. — Той приглади изтъняващата си коса назад. — Барнс, вземи я с моята благословия. Но бъди порядъчен този път.

— Не! — Дъг скочи от стола си. В следващия момент ръцете му бяха стегнати зад гърба му, а един пистолет бе забит във врата му. Чувайки кискането на Барнс, той все пак започна да се бори. — Тя струва повече от това — каза той отчаяно. — Нейният баща ще ти плати един милион, два милиона, за да я върне. Не бъди глупав, Димитри. Да я дадеш на това малко влечуго, сякаш не означава нищо за теб.

— Не всички от нас мислят с езика на парите, мистър Лорд — спокойно каза Димитри. — Тук е заложен на карта принципен въпрос. Аз вярвам така силно във възнагражденията, както в дисциплината. — Погледът му падна на осакатената му ръка. — Да, също така силно. Отведи го, Ремо. Той създава много шум.

— Махни си ръцете от мен — скачайки, Уитни плисна съдържанието на чашата си в лицето на Барнс. Понесена на вълната на яростта, тя хвана ръцете си, сви ги в юмрук и ги заби здраво точно в носа му. Неговият писък и пръскането на кръвта й доставиха моментна наслада.

Дъг взе пример от нея и подпирайки се с ръце на мъжа зад себе си, се облегна назад и размаза с ритник брадичката на мъжа пред себе си. Те можеха да бъдат покосени в този момент, ако Димитри не бе дал сигнал. Той се забавляваше, наблюдавайки обречената борба. Спокойно извади от вътрешния си джоб един малък пистолет с голям калибър и стреля в сводестия таван.

— Това ще свърши работа — каза им той, сякаш говореше на буйни юноши. Гледаше толерантно как Дъг притисна Уитни към себе си. Особено му харесваха трагедиите на Шекспир с любовници, разминали се по волята на съдбата — не само заради красивите реплики, а и заради тяхната безнадеждност. — Аз съм разумен човек, при това с романтично сърце. За да ви осигуря повече време заедно, мис Макалистър може да присъства, докато Ремо изпълнява екзекуцията.

— Екзекуция. — Уитни плю към него с цялата жлъч, която една отчаяна жена можеше да събере. — Убийството, Димитри, няма такова чисто и ясно звучене. Ти заблуждаваш себе си, като вярваш, че си културен и изискан. Мислиш ли, че едно копринено вечерно сако може да скрие това, което си ти, и това, което никога няма да бъдеш? Ти не си нищо повече от един чакал, Димитри, чакал, който яде мърша. Ти дори сам не убиваш.

— В нормални случаи не. — Гласът му бе замръзнал. Мъжете, които бяха чували тона преди, се напрегнаха. — В този случай обаче вероятно ще трябва да направя изключение. — Той наведе пистолета си.

Вратите към терасата рязко се отвориха с разтрошаване на стъклата.

— Горе ръцете! — заповедта бе авторитетна, казана на английски език, с елегантен френски акцент. Дъг не изчака за реакцията, а бутна Уитни зад един стол. Той видя как Барнс се хваща за пистолета си. Усмивката бе заличена на лицето му.

— Къщата е обградена. — Десет униформени мъже нахлуха в библиотеката със заредени оръжия. — Франко Димитри, вие сте арестуван за извършване на убийство, приготовление за убийство, отвличане…

— Свети боже — измърмори Уитни с удължаване на списъка. — Наистина е кавалерията.

— Да. — Дъг изтърва въздишка на облекчение, държейки ръката й зад себе си. А тук също бе и полицията, отбеляза той. Самият той няма да може спокойно да се измъкне, невинен като бяла роза.

Той видя с чувство на неизбежност и яд мъжа с панамената шапка да минава през вратите.

— Трябваше да помириша ченгето — измърмори той.

Един мъж с гъста бяла коса нахлу в стаята нетърпеливо.

— Много добре, къде е това момиче?

Дъг видя как очите на Уитни се разширяват, докато почти покриха цялото й лице. Тогава тя с искрящ смях скочи от мястото си зад стола.

— Татко!