Нора Робъртс
Горещ лед (2)

Глава 2

Ръката му беше скована. При завъртането си настрани Дъг изпъшка от раздразнение и без да усети, бутна превръзката. Лицето му бе обърнато към меката, пухена възглавница, покрита с памучна калъфка. Под него чаршафът бе топъл и гладък. Предпазливо раздвижвайки лявата си ръка, той се обърна по гръб.

Стаята бе тъмна, създавайки у него представата, че все още е нощ; той погледна часовника си. Девет и петнайсет. По дяволите! Той прекара ръка по лицето си, надигайки се в леглото.

Трябваше да бъде в някой самолет на половината разстояние до Индийския океан, вместо да се излежава в някаква си съмнителна хотелска стая във Вашингтон. Тъпа стая в съмнителен хотел, припомни си той натруфеното фоайе с червения килим. Бяха пристигнали в един и десет и той дори не можа да пийне една глътка. Ще оставим Вашингтон на политиците. На него му стига Ню Йорк.

Първият проблем беше, че Уитни държи здраво портмонето си и не му дава никакъв избор. Следващият проблем беше нейната правота. Той само мислеше за измъкване от Ню Йорк, а тя се бе сетила за подробности, като паспортите например.

Така че да са й живи и здрави връзките в окръг Колумбия, помисли си той. Щом връзките можеха да съкратят бумащината, той бе изцяло за тях. Дъг огледа скъпата стая, която бе малко по-голяма от килер за метли. Тя ще му я впише в сметката; за него беше ясно, докато поглеждаше с присвити очи към свързващата врата между двете съседни стаи. Уитни Макалистър притежаваше ума на добър бизнесмен. А лицето й приличаше на…

С крива усмивка той поклати глава и се облегна назад. По-добре да забрави за лицето и за останалите й атрибути. На него му трябваха парите й. Жените можеха да почакат. Веднъж да получи онова, за което беше тръгнал, можеше да плува сред тях, потопен до шия, стига да поиска.

Извиканият образ бе достатъчно приятен, за да задържи усмивката му в следващата минута. Блондинки, брюнетки, червенокоси, закръглени, слабички, ниски и високи. Нямаше смисъл да бъде пренебрежителен, а той смяташе този път да бъде много щедър. Първо, трябваше да получи проклетия паспорт и визата. Той се намръщи. Дяволски бюрократични боклуци. Него го чакаше цяло съкровище, един професионален трошач на кости дишаше във врата му, а в съседната стая му се беше натресла една шантава жена, която дори нямаше да му купи пакет цигари, без да ги отбележи в малкото бележниче, пазено в нейната малка чантичка портмоне от змийска кожа за двеста долара.

Тази мисъл го подтикна да се пресегне за една цигара от пакета, оставен на нощното шкафче. Той не можеше да разбере нейното отношение. Когато му се случваше да има пари за харчене, беше твърде щедър. Може би прекалено щедър, реши той през смях. Със сигурност парите не оставаха никога за дълго у него.

Щедростта беше част от неговата природа. Жените бяха негова слабост — особено малките нацупени жени с големи очи. Без значение колко пъти бе разочарован от някоя, той неизменно попадаше на следващата. Преди шест месеца една малка сервитьорка, която се казваше Синди, го дари с две запомнящи се нощи и тъжна история за болна майка в Кълъмбъс. Накрая той се раздели с нейната компания, а също и с пет бона. Поначало той винаги ставаше жертва на големите очи.

Това нещо ще се промени вече, обеща Дъг на себе си. Веднъж да падне в ръцете му тоя куп злато, той знае как да го задържи. Сега ще купи оная голяма, скъпа вила на остров Мартиника и ще започне да живее така, както винаги си беше мечтал. Ще бъде щедър със своята прислуга. Той се бе грижил за чистотата на достатъчно богати хора, за да знае колко студени и безгрижни могат да бъдат те в отношението си към слугите. Разбира се, той беше се грижил за тях само докато можеше да ги обере, но това не променяше основния принцип.

Не работата при богатите му бе създава вкус към скъпите неща. Той си беше роден с него. Просто не бе роден с пари. Освен това чувстваше, че е по-добре да си роден с мозък. Благодарение на мозъка си и определени таланти човек може да получи онова, от което се нуждае или което иска от хората, които почти не забелязваха оскубването. Професията поддържаше адреналина. Резултатът — парите просто ти позволяваха да се отпуснеш до следващия път.

Той знаеше как да го планира, как да го нагласи, как да го подреди. Той знаеше също високата цена на предварителните проучвания. Половината от нощта бе прекарал в проучване на всяка следа от информация, която можеше да измъкне от плика. Това бе истинска загадка, но у него бяха всички парченца на мозайката. На него единствено му трябваше време, за да ги сглоби.

Чисто напечатаните листове с преводите, които той бе прочел, можеха да бъдат една красива история за някои или урок по история за други — борбата на аристократите да спасят своите скъпоценности и своите скъпи личности от разкъсаната от революция Франция. Той бе прочел думи на страх, на признание и отчаяние. В запечатаните оригинали от найлоновата папка той бе видял липсата на надежда в ръкописите от думи, които той не можеше да прочете. Но той също бе чел за интриги, за кралското семейство и за богатството. Мария-Антоанета. Робеспиер. Огърлици с екзотични имена, скрити зад тухлени зидове или изнесени в каруци, возещи картофи. Гилотината, отчаяните бягства през Ламанша. Интересни събития, пропити с история и обагрени с кръв. Но диамантите, есмералдите, рубините с размер на кокоши яйца бяха също истински. Някои от тях никой не бе виждал отново. Някои бяха използвани, за да се купят живот или храна, или мълчание. Други бяха пътували през океаните. Дъг вадеше от ръкава си каре попове; той се усмихна. Индийският океан — маршрутът за търговци и пирати. А на брега на Мадагаскар, скрит от векове, пазен за една кралица, бе отговорът на неговите мечти. Той щеше да го открие с помощта на дневника на едно младо момиче и отчаянието на един баща. Тогава той никога нямаше да погледне назад.

Бедното дете, мислеше той, представяйки си младото френско момиче, което бе описало своите чувства преди двеста години. Той се питаше дали преводът, прочетен от него, наистина бе предал всичко, което тя бе преживяла. Да можеше да прочете оригиналния френски текст… Той сви рамене и си напомни, че момичето е отдавна мъртво и че това не го засяга. Но тя всъщност бе дете, уплашено и объркано.

„Защо те ни мразят? — бе написала тя. — Защо гледат на нас с такава омраза? Татко казва, че трябва да напуснем Париж, а аз мисля, че никога няма да видя дома си отново.“

И тя никога не го е видяла, размишляваше Дъг, защото войната и политиката се вършат заради големите неща, а потъпкват малкия човек. Франция по време на революцията или някоя запарена дупка в джунглите на Виетнам. Това никога не се променяше. Той знаеше просто какво означава да се чувстваш безпомощен. Никога нямаше вече да се чувства така.

Той се протегна и се замисли за Уитни.

За добро или зло той сключи сделка с нея. Никога не обръщаше гръб на една сделка освен ако не бе сигурен, че може да не спечели с нея. Все пак дразнеше го това, че трябва да зависи от нея за всеки долар.

Димитри го беше наел да открадне документите, защото той беше, Дъг призна честно, докато дърпаше дима, един много добър крадец. За разлика от стандартната тайфа на Димитри той никога не беше смятал, че едно оръжие може да се справи с острия ум. Винаги бе предпочитал да живее, уповавайки се на последното. Дъг знаеше своята репутация на човек, който извършва фина, тиха работа, и това му бе спечелило обаждането от Димитри и поръчката да задигне един тлъст плик от сейф в изключителния офис близо до Парк авеню.

Работата си беше работа, а щом човек като Димитри имаше желание да плати пет хиляди за една купчина документи, голяма част от които бяха с избледняло мастило, написани на чужд език, Дъг нямаше да спори. Освен това той имаше да погасява и някои дългове.

Наложи му се да премине през две сложни алармени системи и четирима пазачи, преди да може да свие тази скъпоценност от сейфа в стената. Той можеше да се оправя с ключалките и алармите. Това бе дар божи, реши Дъг. Човек не бива да пропилява дадените му от Бога таланти.

Работата беше, че той изпълни всичко точно. Не бе взел нищо друго освен документите, въпреки че до тях в сейфа имаше една много интересна черна касетка. Той никога не бе смятал, че изваждането им и прочитането им беше нещо повече от изпълнението на неговите задължения по поръчка. Той не бе очаквал, че ще бъде шокиран от преводите на писмата или на някакъв дневник, или документи, създадени преди двеста години. Може би любовта му към добрата история или уважението му към писменото слово бяха разпалили така въображението му при прочита на документите. Но впечатлен или не, той бе задължен да ги предаде. Сделката си беше сделка.

Той беше се отбил в една аптека, за да купи лейкопласт. Залепването на плика към гърдите му просто бе една предпазна мярка. Ню Йорк, като всеки голям град, беше претъпкан с нечисти хора. Разбира се, той пристигна на игрището в Ийст Сайд един час по-рано и се скри. Човек остава жив по-дълго време, ако си пази кожата.

Докато седеше зад храстите в дъжда, той разсъждаваше върху това, което беше прочел — кореспонденцията, документите и подредения опис на бижутата и скъпоценностите. Който и да бе събирал информацията, преведена така педантично, бе извършил всичко това с посвещението на професионален библиотекар. През ума му мина кратката мисъл, че ако бе имал време и възможност, той щеше да свърши докрай и останалата работа. Но сделката си беше сделка.

Дъг чакаше със сериозното намерение да предаде документите и да си вземе парите. Това беше така до момента, в който научи, че няма да получи петте хиляди долара, обещани му от Димитри. Той щеше да получи един двудоларов куршум в гърба и погребение в Ийст Ривър.

Ремо пристигна в черния линкълн с двама други мъже, облечени подходящо за мръсната работа. Те спокойно обсъждаха най-ефикасния начин да го убият. Куршум в главата, изглежда, беше методът, за който постигнаха съгласие, но те все още разработваха всички условности „кога“ и „къде“, докато Дъг се измъкваше зад храстите само на шест фута от тях. Изглежда, Ремо се притесняваше, че тапицерията на линкълна може да се нацапа с кръв.

Първоначално Дъг се ядоса. Без значение колко пъти го измамваха — той вече бе спрял да брои — това винаги го ядосваше. На тоя свят няма честен човек, си мислеше той, докато лейкопластът опъваше кожата му. Дори когато беше концентриран върху своето измъкване, Дъг започна да обмисля възможностите.

Димитри имаше репутацията на ексцентрик. Но той също имаше репутацията на човек, който избира победителите — от подходящия сенатор, на когото плащаше по ведомост, до най-доброто вино в зимника. Ако той искаше документите толкова много, че бе готов да прекъсне единия край, наречен Дъг Лорд, те би трябвало да струват нещо. В този момент Дъг реши, че документите са негови и че бъдещето му е решено. Всичко, което трябваше да направи, бе да остане жив, за да си вземе богатството.

Рефлективно той пипна ръката си сега. Изтръпнала — да, но вече оздравяваща. Трябваше да признае, че шантавата Уитни Макалистър бе свършила добре работата си. Той издуха дима между зъбите си, преди да смачка фаса. Тя вероятно ще впише и цигарата в сметката му.

В момента се нуждаеше от нея поне докато напуснеха страната. Веднъж да стигне до Мадагаскар, той ще я зареже. Бавна, ленива усмивка покри лицето му. Той имаше известен опит в избудалкването на жените. Понякога успяваше. Единствено съжаляваше, че няма да може да я види как ще недоволства и ще го проклина, когато разбере, че се е измъкнал. Представяйки си тези облаци от светла, слънчева коса, той си помисли, че щеше да бъде твърде зле да я прецака. Не можеше да отрече, че й дължеше доста. Даже когато той въздъхна и започна да мисли с благодарност за нея, свързващата врата рязко се отвори.

— Още си в леглото? — Уитни стигна до прозореца и дръпна пердетата. Тя размаха ръка пред лицето си в желанието да прогони цигарения дим. Той отскоро е буден, реши тя. Пуши и крои планове. Много добре, тя също е направила някои изчисления. Когато Дъг изруга и погледна накриво към нея, тя кротко поклати глава. — Изглеждаш ужасно.

Той бе прекалено суетен, за да се мръщи. Брадата му беше набола, косата му бе разчорлена, а можеше и да убие някого и за една четка за зъби. От друга страна, тя изглеждаше така, сякаш излиза от магазина на Елизабет Арден. Гол в леглото, с чаршаф, стигащ до кръста му, Дъг се почувства в неизгодна позиция. Не му пукаше от това.

— Ти чукаш ли някога на вратите?

— Не и когато аз плащам за стаята — леко каза тя и прекрачи през захвърлените джинси на пода. — Закуската пристига.

— Прекрасно.

Пренебрегвайки сарказма му, Уитни се почувства у дома си, като се настани в долния край на леглото и протегна крака.

— Разполагай се удобно — каза Дъг сърдечно.

Уитни само се усмихна и разлюля назад косата.

— Свързах се с вуйчо Макси.

— С кого?

— Вуйчо Макси — повтори Уитни, оглеждайки набързо ноктите си. Тя наистина се нуждаеше от маникюр, преди да напуснат града. — Всъщност той не ми е вуйчо, аз просто го наричам така.

— А, този вид вуйчо — каза Дъг с насмешка на лицето.

Уитни го изгледа меко.

— Не бъди груб, Дъглас. Той е скъп приятел на нашето семейство. Може би си чувал за него. Максимилиян Тийбъри.

— Сенатор Тийбъри?

Тя разтвори пръстите си за последна проверка.

— Ти наистина си в течение на събитията.

— Виж какво, умнице. — Дъг я сграбчи за ръка така, че тя се изви и се озова почти в скута му, но само му се усмихна, знаейки, че все още тя държи асата. — Просто какво общо има сенатор Тийбъри тук?

— Връзки.

Тя прокара пръст по бузата му, цъкайки с език при вида на брадата му. Но брадата, откри тя, има свое собствено, примитивно привличане.

— Баща ми винаги е казвал, че без секс можеш в критичния момент, но без връзките си загубен.

— Да? — хилейки се, той я повдигна така, че лицето й беше близо до неговото, а косата й се спусна по чаршафа. Отново долови нейния аромат, означаващ богатство и класа. — Всеки си има различни приоритети.

— Наистина.

Тя искаше да го целуне. Той изглеждаше груб, неспокоен и изтощен по начин, по който изглежда един мъж след нощ на буен секс. Интересно какъв любовник можеше да бъде Дъглас Лорд? Безпощаден. Тя усети сърцето си да тупти малко по-бързо при тази мисъл. Той миришеше на тютюн и пот. Приличаше на човек, който живее на ръба и се забавлява от това. Тя искаше да почувства тази умна, интересна уста върху своята, но не сега, все още не. Ако го целунеше веднъж, може би щеше да забрави, че трябва да бъде винаги една крачка пред него.

— Работата е в това — измърмори тя, оставяйки ръцете си да ровят в косата му, когато устните й бяха само на един дъх от неговите, — че вуйчо Макси може да извади паспорт за теб и две трийсет и две дневни визи до Мадагаскар в рамките на двайсет и четири часа.

— Как?

Уитни забеляза с весело раздразнение колко бързо насмешката в неговия тон придоби бизнес оттенък.

— Връзки, Дъглас — игриво каза тя. — За какво са партньорите?

Той я стрелна изпитателно. По дяволите, тя ставаше много сръчна. Ако той не бе внимателен, тя щеше да бъде незаменима. Последното нещо, от което един мъж се нуждае, това е една незаменима жена, която има очи с цвят на уиски и кожа като кадифе. Тогава изведнъж му дойде наум, че те ще пътуват по същото време на следващия ден. С бързо възклицание той се преметна върху нея. Косата й се разпиля по възглавницата. Очите й, полупредпазливи, полусмеещи се, срещнаха неговите.

— Хайде да проверим за какво, партньоре — предложи той.

Тялото му беше кораво, както очите му можеха да бъдат, както ръката му, когато я сложи на лицето й. Това бе възбуждащо. Той я възбуждаше. Но винаги бе жизненоважно да се балансират предимствата и недостатъците. Преди Уитни да може да реши дали да се съгласи, или не, на вратата се почука.

— Закуската — каза тя весело, измъквайки се изпод него. Ако сърцето й биеше малко по-бързо, тя нямаше намерение да се занимава с него. Има достатъчно много работа.

Дъг постави ръце зад главата си и се облегна назад. Може би желанието бе прояло една дупчица в стомаха му или може би това бе гладът. Вероятно и двете.

— Нека да закусим в леглото.

Уитни изрази своето становище по неговото предложение, като го пренебрегна изцяло.

— Добро утро — каза тя усмихнато на сервитьора, който буташе количката със закуската в стаята.

— Добро утро, госпожице Макалистър. — Младият, масивен пуерториканец дори не погледна към Дъг. Очите му бяха вперени в Уитни. С движение, нелишено от чар, той й подаде една розова пъпка.

— Благодаря ти, Хуан. Чудесна е.

— Смятах, че ще ви хареса. — Той й отправи една бърза усмивка, показвайки й здрави, равни зъби. — Надявам се закуската да е окей. Донесох тоалетните принадлежности и хартията, както поискахте.

— О, това е чудесно, Хуан. — Тя се усмихна на мургавия сервитьор, както забеляза Дъг; в усмивката й имаше много повече приветливост, отколкото към самия него. — Надявам се, че това не ти е причинило големи тревоги.

— О, не. За вас никога, госпожице Макалистър.

Зад гърба на сервитьора Дъг мълчаливо имитираше думите и мимиката му. Уитни само повдигна вежди, след това бързо подписа чека.

— Благодаря ти, Хуан. — Тя бръкна в портмонето си и извади двайсетачка. — Твоята помощ беше много полезна.

— Удоволствие е за мен, госпожице Макалистър. Вие просто ме извикайте, ако имате нужда от нещо. — Двайсетачката изчезна в джоба му със скоростта и дискретността на дългата практика. — Приятна закуска — все още усмихнат, той тръгна с гръб към вратата и излезе от стаята.

— Ти обичаш да пълзят пред теб, нали?

Уитни обърна една чашка от сервиза и си наля кафе. Между другото тя люлееше розовата пъпка под носа си.

— Сложи си панталоните и ела да закусиш.

— И ти бе дяволски щедра с малкото пари в брой, които са ни останали.

Тя не каза нищо, но той видя, че изважда малкия си черен бележник.

— Почакай малко, ти даде щедрия бакшиш, а не аз.

— Той ти купи самобръсначка и четка за зъби — каза тя меко. — Ще разделим бакшиша, защото твоята хигиена ме засяга в известна степен сега.

— Това е трогателна постъпка от твоя страна — изръмжа той.

Тогава, просто за да види до каква степен може да я притесни, той бавно се измъкна от леглото. Тя не ахна, не се отдръпна, не се изчерви. Просто го изгледа продължително и преценяващо. Бялата превръзка на ръката бе в остър контраст с матовия тен на кожата му. Господи, той имал хубаво тяло, помисли тя, докато пулсът й започна бавно и глухо да тупти. Жилесто, слабо и умерено мускулесто. Гол, небръснат, полуусмихнат, той изглеждаше по-опасен и по-привлекателен от всеки мъж, когото тя бе срещала. Но няма да му достави удоволствието да разбере това.

Без да сваля очите си от него, Уитни вдигна чашката с кафе.

— Спри да се перчиш, Дъглас — каза тя кротко, — и си сложи панталоните. Ще ти изстинат яйцата.

По дяволите, тя бе хладнокръвна мадама, помисли си той, сграбчвайки джинсите си. Поне веднъж обаче той ще я види как се изпотява. Стоварвайки се в стола срещу нея, Дъг започна да се тъпче с горещи яйца и препечен крехък бекон. В момента бе твърде гладен, за да изчислява колко му струва луксът на румсървиса. След като открие съкровището, ще може да си купи хотел дори.

— Всъщност коя си ти, Уитни Макалистър? — попита той с пълна уста.

Тя наръси с пипер яйцата си.

— В какъв смисъл?

Той се ухили доволен, че тя не отговаря лесно на въпросите.

— Откъде си?

— Ричмънд. Вирджиния — каза тя, преминавайки така бързо на гладкия акцент, характерен за жителите на щата Вирджиния, че човек можеше да се закълне, че тя постоянно говореше по този начин. — Семейството ми все още е там, на плантацията.

— Защо се премести да живееш в Ню Йорк?

— Защото се живее бързо.

Той посегна за една препечена филийка, подробно разглеждайки кошничката с желирани бонбони.

— Какво правиш там?

— Всичко, което ми хареса.

Той я погледна в знойните, с цвят на уиски очи, и й повярва.

— Имаш ли работа?

— Не, аз имам професия. — Тя вдигна между двата си пръста парченце бекон и отхапа от него. — Аз съм дизайнер по вътрешно обзавеждане.

Той си спомни апартамента й, атмосферата на елегантност, смесването на цветовете, уникалността на обстановката.

— Декоратор — размишляваше той. — Трябва да си доста добра.

— Естествено, а ти? — Тя сипа на двамата още кафе. — Ти какво правиш?

— Много неща. — Той взе сметаната, гледайки я. — Най-вече аз съм крадец.

Тя си спомни лекотата, с която той открадна поршето.

— Трябва да си доста добър.

Той се разсмя, забавлявайки я.

— Естествено.

— Тази загадка, която ти спомена — документите — тя разчупи една препечена филийка, — ще ми ги покажеш ли?

— Не.

Тя сви очи.

— Откъде да знам, че ги имаш? Откъде да знам, дори и да ги имаш, че те си струват моето време, да не говорим за парите ми?

За момент той сякаш разсъждаваше, след това й предложи бонбони.

— Вяра?

Тя избра желирани ягоди.

— Нека да се опитаме да не бъдем смешни. Как ги взе?

— Аз… ги придобих.

Отхапвайки от филийката, тя се загледа в него.

— Открадна ги?

— Да.

— От хората, които те преследваха ли?

— От човека, за когото те работят — поправи я Дъг. — Димитри. За нещастие той беше решил да ме изработи, така че всички други възможности отпаднаха. Притежанието е девет десети от закона.

— Предполагам — обмисли за момент факта, че в момента закусваше с един крадец, който притежаваше мистериозна загадка. Реши, че е правила и по-необикновени неща в живота си. — Е, добре, нека да разберем сега каква е формата на тази загадка?

Първоначално Дъг смяташе да й даде и друг неконкретен отговор, след това улови изражението на очите й. Хладна, напрегната решимост. По-добре бе да й даде нещо поне докато получи паспорта и билета.

— Имам разни хартии, документи, писма. И ти казах, че става дума за неща отпреди двеста години. В тях има достатъчно информация, която ще ме отведе до купа злато, куп злато, за който никой не знае къде се намира. — Когато една друга мисъл му дойде в главата, той се намръщи. — Говориш ли френски?

— Разбира се — каза тя и се усмихна. — И така, някои от картинките в мозайката са на френски. — След като той не отговори нищо, тя го погледна отново. — Защо никой не знае за твоя куп злато?

— Този, който е знаел, вече е мъртъв.

Не й хареса начинът, по който каза това, но не искаше да му се противопоставя точно сега.

— Откъде знаеш, че са истински?

Очите му станаха напрегнати по особен начин, когато най-малко можеше да очаква.

— Чувствам го.

— А кой е този човек, дето те преследва?

— Димитри? Той е първокласен бизнесмен — в лошия бизнес. Той е умен, той е подъл, той е от ония приятелчета, които знаят латинското наименование на бръмбара, на който откъсват крилцата. Ако той иска тези книжа, те наистина са дяволски ценни. Ама наистина дяволски.

— Предполагам, че ще разберем това в Мадагаскар. — Тя взе вестник „Ню Йорк Таймс“, донесен от Хуан. Не й харесваше начинът, по който Дъг бе описал мъжа, който го преследваше. Най-добрият начин да избегне мисълта за това, бе да мисли за нещо друго. Отваряйки страниците на вестника, тя задържа дъха си, след това ахна: — О, глупости.

С намерение да довърши яйцата си, Дъг безучастно реагира:

— Ммм?

— Сега го загазих — започна да пророкува тя, надигайки се и хвърляйки отворения вестник върху чинията му.

— Хей, не съм свършил още.

Преди да бутне вестника встрани, той видя фотографията на Уитни, която гледаше засмяно. Над нея с тлъсти букви бе написано: ЛИПСВА СЛАДОЛЕДЕНА НАСЛЕДНИЦА.

— Сладоледена наследница — измърмори Дъг, задълбочавайки се в текста. — Сладоледена… — устата му остана отворена, той изпусна вестника. — Сладоледът Макалистър? Това си ти?

— Косвено — му каза Уитни, крачейки из стаята, докато се опитваше да изработи най-добрия план. — Това е баща ми.

— Сладоледът Макалистър — повтори Дъг. — Копелето. Той прави най-добрия фонданов сладолед в цялата страна.

— Разбира се.

Чак тогава му светна, че тя не бе просто декоратор от добра класа, а дъщерята на един от най-богатите хора в държавата. Тя струваше милиони. Милиони. И ако той бъде заловен с нея, ще го обвинят в отвличането й, още преди да е извикал адвокат, назначен от съда. Минимум двайсет години затвор, помисли си той, прекарвайки ръка през косата си. Дъг Лорд със сигурност знаеше как да се натъква на неприятности.

— Виж, сладурче, това променя нещата.

— Да, със сигурност — отговори тя. — Сега трябва да се обадя на татко. О, и на вуйчо Макси също.

— Да. — Той лапна набързо с вилицата последната част от яйцето, решавайки, че е по-добре да се нахрани, докато все още има възможност. — Защо не ми изчислиш сметката и ние вече можем да…

— Татко може да си помисли, че съм задържана за откуп или нещо подобно.

— Точно така. — Той грабна последното парче от препечената филийка. Така и така тя щеше да измисли начин той да плати храната, ами по-добре беше да й се наслади. — А аз не искам да завършвам дните си с полицейски куршум в главата.

— Не ставай смешен. — Уитни го елиминира с махване на ръка, докато обмисляше своя подход. — Аз ще се свържа с татко — каза тихо тя. — От години го правя. Ще успея да го накарам, докато се оправя, да ми изпрати малко пари телеграфически.

— В брой?

Тя го погледна продължително и преценяващо.

— Това със сигурност ще привлече твоето внимание.

Той остави филийката настрана.

— Виж какво, прекрасна моя, ако ти знаеш как да се справиш с твоя старец, кой съм аз да споря? А докато кредитната карта е валидна и парите в брой, които ти можеш да получиш срещу нея, са добри, малко допълнително от зелените банкноти ще ми помогне да спя доста по-спокойно.

— Ще се погрижа за това. — Тя отиде до междинната врата и се спря. — Ти наистина можеш да ползваш душа и да се обръснеш, Дъглас, преди да отидем да пазаруваме.

Той спря да разтрива брадата си.

— Да пазаруваме?

— Аз няма да отида на Мадагаскар с една блузка и един чифт памучни панталони. И със сигурност никъде няма да отида с теб, ако носиш риза само с един ръкав. Ще направим нещо за твоя гардероб.

— Аз мога сам да си избирам ризите.

— След като видях това ослепително яке, което ти носеше при нашата среща, имам право на съмнение — с тези думи тя затвори вратата между тях.

— Това беше маскировка — изкрещя той след нея, след това ядосан тръгна към банята. Тази проклета жена иска винаги да има последната дума.

Но той трябваше да признае, че тя имаше вкус. След двучасови покупки той носеше повече пакети, отколкото го интересуваха, но кройката на ризата му помагаше да се скрие леката издутина от плика, който той беше залепил отново на гърдите си. А на него му харесваше начинът, по който меката памучна тъкан докосваше кожата му. По същия начин му харесваше и движението на бедрата на Уитни под тънката бяла рокля. Все пак няма никакъв смисъл да се настройва така съглашателски.

— Какво, по дяволите, ще правя аз в сако сред горите на Мадагаскар?

Тя го изгледа и оправи яката на ризата му. Той не искаше да носи риза с бебешки син цвят, но Уитни се поздрави за своето решение, което осигури подходящ цвят за него. Странно, той изглеждаше сякаш бе роден да носи ушити по поръчка панталони.

— Когато човек пътува, трябва да е готов за всичко.

— Не знам още колко имаме да ходим, скъпа, но ще ти кажа това. Ти трябва да си носиш собствения багаж.

Тя бутна леко новите си слънчеви очила.

— Джентълмен до мозъка на костите.

— Ти го каза. — Той спря до една дрогерия и прехвърли пакетите в едната ръка. — Виж, трябват ми някои неща оттук. Дай ми една двайсетачка. — Когато тя само повдигна вежди, той изруга: — Хайде, Уитни, ние ще го впишем в твоята проклета счетоводна книга все пак. Чувствам се гол без никакви пари в джоба си.

Тя го дари с една сладка усмивка, докато бъркаше в портмонето си.

— Тази сутрин въобще не ти пукаше да бъдеш гол.

Липсата на реакция от нейна страна по отношение на неговото тяло все още го смущаваше неприятно. Той измъкна банкнотите от ръката й.

— Да, ще се занимаем някога и с този въпрос. След десет минути ще се видим горе.

Доволна от себе си, Уитни прекоси улицата към хотела и мина бързо през фоайето. Тя се забавляваше много, дразнейки Дъг Лорд. Така не бе се чувствала от месеци. Прехвърли в другата си ръка елегантната кожена дреха, която бе си купила, и натисна бутона на асансьора за нейния етаж.

Нещата изглеждаха добре, реши тя. Баща й сякаш бе облекчен от това, че тя е наред и не бе недоволен, когато научи, че отново напуска страната. Смеейки се на себе си, Уитни се опря на стената. Със сигурност бе осигурила на баща си няколко лоши момента през последните двайсет и осем години, но и този път се оправи. Във всеки случай тя смеси факти и измислици, докато баща й бе успокоен. С хилядата долара, които той щеше да изпрати на вуйчо Макси този следобед, тя и Дъг щяха да бъдат на сигурна почва, преди да отлетят за Мадагаскар.

Дори и името я привличаше. Мадагаскар, унасяше се тя в мисли, докато бавно преминаваше коридора до стаята си. Екзотичен, нов, уникален свят. Орхидеи и тропическа зеленина. Тя искаше да види всичко, да го преживее, така както искаше да вярва в загадката, чута от Дъг, както и в това, че тя водеше до един куп злато.

Не бе златото онова, което я привличаше. Тя бе твърде привикнала към богатството, за да й трепне сърцето при мисълта за още. Всъщност важна бе тръпката от търсенето, от намирането, която я теглеше натам. Доста странно, но тя разбираше по-добре от Дъг какво чувства той самият.

Тя щеше да научи много повече за него. От начина, по който той обсъждаше кройките и материала с продавача в магазина, личеше, че не е чужд на фините неща. Той спокойно можеше да мине за един от заможните хора, облечен в класическа памучна риза, ако не погледнеха в очите му. Ако наистина погледнеха, там нямаше нищо обикновено, мислеше си Уитни. Те бяха неспокойни, бдителни и гладни. Ако те двамата бяха съдружници, тя трябваше да разбере защо е така.

Когато отключи вратата, за миг й мина през ума, че има няколко свободни минути и че може би Дъг е оставил документите в неговата стая. Какво пък, тя даваше парите, каза си Уитни. Тя има всички права да види какво финансираше. Движеше се бавно, ослушвайки се дали Дъг няма да се върне, след това отвори междинната врата. Стреснато спря дъха си, а след това с ръка на сърцето се разсмя.

— Хуан, ти ме уплаши до смърт — пристъпи в стаята, гледайки зад мястото, където младият сервитьор седеше до все още неоправената маса. — Дошъл си да прибереш приборите от закуската, нали? — Не беше необходимо да прекратява бързото си претърсване заради сервитьора и затова реши да огледа гардероба на Дъг. — По това време на годината хотелът много ли е пълен? — запита тя доброжелателно. — Сега цъфтят черешите, нали? Това винаги привлича туристите.

Обезпокоена, че гардеробът бе празен, тя огледа внимателно стаята. Може би закачалката?

— По кое време обикновено идва камериерката, Хуан? Бих могла да ползвам допълнително хавлии — тъй като той продължи да гледа безмълвно към нея, тя се намръщи. — Не изглеждаш добре — му каза тя. — Работите много, може би ще ти бъде необходимо… — Тя допря с ръка рамото му и бавно, сковано той се свлече в краката й, оставяйки кърваво петно на облегалката на стола.

Тя не изпищя, защото мозъкът и гласните й струни бяха вцепенени. С широко отворени очи, движейки уста, тя отстъпи назад. Никога преди не бе виждала смъртта, не бе я помирисвала, но я разпозна. Преди да може да избяга от нея, една ръка я хвана над лакътя.

— Много хубаво.

Мъжът, чието лице бе на сантиметри от нейното, държеше пистолет под брадичката й. Едната му страна беше лошо срязана, сякаш от счупена бутилка или от бръснач. Както косата му, така и очите имаха пясъчен цвят. Дулото на пистолета бе като лед на кожата й. Усмихвайки се, той разгледа внимателно пистолета на гърлото й.

— Къде е Лорд?

Погледът й се спря на сгърченото тяло, което лежеше много близо до краката й. Тя можеше да види червената струйка на гърба на бялата му униформа. Хуан няма да може да й помогне и няма никога да похарчи двайсетдоларовия бакшиш, който му бе дала само преди няколко часа. Ако не бъде внимателна, много, много внимателна, и тя ще приключи по същия начин.

— Попитах те за Лорд — пистолетът леко й повдигна брадичката.

— Загубих го — каза тя, мислейки бързо. — Исках да се върна тук и да намеря документите.

— Двойна игра. — Той си поигра с краищата на косата й, а стомахът й се преобърна. — Освен това умно. — Пръстите се стегнаха, дърпайки рязко главата й назад. — Кога ще се върне той?

— Не знам. — Тя трепна от болка и си наложи да запази ясно съзнание. — Петнайсет минути, може би половин час.

Всяка минута, мислеше тя отчаяно. Той можеше да влезе всяка минута и тогава те двамата щяха да бъдат мъртви. Още един поглед към тялото, проснато в краката й, и очите й се напълниха със сълзи. Уитни преглътна трудно, знаейки, че не бива да си позволява да плаче.

— Защо убихте Хуан?

— Погрешно място и погрешно време — каза той, захилвайки се. — Точно като вас, красива лейди.

— Слушайте… — не бе трудно да говори с нисък глас, защото зъбите й щяха да се разтракат, ако не шепнеше. — Аз нямам нищо общо с Лорд. Ако вие и аз можем да намерим документите, тогава… — Тя остави изречението да увисне, навлажнявайки с език устните си. Той наблюдаваше жеста й, преди да изгледа тялото й от горе до долу.

— Не лошо отплащане — каза той с насмешка и отстъпи назад, посочвайки с пистолета. — Може би ще трябва да видя повече от това, което предлагате.

Тя хвана с пръсти горното копче на блузата си и го разкопча. За момента бе успяла да отклони желанието му да я убие, но това не беше голям успех. Леко отстъпвайки назад, докато се занимаваше със следващото копче, тя усети, че кракът й се удря в масичката. Сякаш за да запази равновесие, тя се подпря с ръка на нея, продължавайки да го гледа в пясъчните очи. Тя почувства хладната неръждаема стомана да опира пръстите й.

— Може би вие трябва да ми помогнете — прошепна тя и се насили да се усмихне.

Той наведе глава, докато поставяше пистолета върху шкафчето.

— Може би ще помогна — тогава ръцете му бяха върху ханша й и се движеха бавно по тялото й нагоре.

Уитни грабна дръжката в ръка и забоде вилицата странично в шията му.

Кръвта бликна; квичейки като прасе, той отскочи назад. Когато той посегна за вилицата, тя повдигна кожената дреха и с всичка сила я запрати в лицето му. Не погледна да види колко дълбоко бе забила вилицата. Тя се затича.

В добро настроение, след кратък флирт с администраторката, Дъг се упъти към асансьора. Тичайки с пълна сила, Уитни се блъсна в него.

Той изтърва няколко пакета.

— Какво, по дяволите…

— Бягай — извика тя и без да дочака да види дали той е послушал съвета й, изхвърча от хотела.

Ругаейки и борейки се с пакетите, той я настигна.

— Защо бягаш?

— Откриха ни.

Един поглед през рамо и той видя Ремо и другите двама, които в момента излизаха от хотела.

— О, глупашка работа — измърмори Дъг, след това сграбчвайки Уитни за ръката, я изтегли през първата попаднала им врата. Посрещна ги тиха музика от арфа и изпънат метрдотел.

— Имате ли резервация за обяд?

— Просто търсим едни приятели — каза му Дъг, дърпайки Уитни със себе си.

— Да, надявам се, че не сме дошли прекалено рано. — Тя спря за кратко очи на метрдотела, преди да огледа внимателно ресторанта. — Наистина мразя да идвам рано. А, ето я там Марджъри. Леле, леле тя е напълняла. — Накланяйки се конспиративно към Дъг, Уитни и той минаха покрай метрдотела. — Не забравяй да й направиш комплимент за ужасния й грим, Родни.

Минавайки бързо през ресторанта, те се насочиха направо към кухнята.

— Родни? — с нисък глас започна да се оплаква той.

— Просто ми дойде наум.

— Тук — мислейки трескаво, той уви кутиите и чантите в дрехата на Уитни, след това натовари целия денк на рамо. — Остави ме аз да говоря.

В кухнята те си проправиха път между шкафове, чекмеджета и готвачи. Движейки се толкова бързо, колкото според него бе допустимо, Дъг се насочи към задната врата. Една масивна фигура с бяло боне, широка около метър, се изправи пред него.

— В кухнята не е позволено да влизат гостите.

Дъг погледна към бонето на шефа, най-малко на един фут над главата му. Това му напомни колко много мрази физическите разправии. Когато използваш мозъка си, не получаваш толкова много контузии.

— Една минута, една минута. — Дъг заговори припряно и се обърна към тенджерата, която димеше от дясната му страна. — Шейла, това има най-божествената миризма. Супер, невероятно. Четири звезди за миризмата.

Схващайки играта, тя повтори мечтателно:

— Четири звезди.

Вдигайки черпака, Дъг го подържа под носа си, затвори очи и примлясна.

— Ах! — Той произнесе думата така драматично, че Уитни трябваше да сподави един кикот.

— „Поасон Вероник“. Изключително. Абсолютно великолепно. Определено едно от най-високите места в класацията. Вашето име? — Той се обърна към главния готвач.

Огромната маса с бяло боне отговори:

— Хенри.

— Хенри — повтори Дъг, махайки с ръка на Уитни. — Вие ще бъдете уведомени след десет дни писмено. Ела, Шейла, не се мотай, имаме работа на още три места.

— Залагам парите си на теб — каза Уитни на Хенри, докато излизаха през задната врата.

— Окей. — Дъг я грабна за ръката здраво, когато застанаха на пътеката. — Ремо е само полуглупав, така че трябва бързо да се измъкнем оттук. Как се отива до вуйчо Макс?

— Той живее в Рослин, щата Вирджиния.

— Много добре, ще ни трябва такси. — Той тръгна напред, след това изведнъж бутна Уитни назад към стената, така че тя загуби дъх. — По дяволите, те вече са там — спря за момент, знаейки, че пътеката няма да бъде сигурна за дълго време. — Ще трябва да минем по другия път, което означава, че ще минем през няколко стени. Налага се да бъдеш в крачка.

Образът на Хуан бе все още пресен в паметта й.

— Ще бъда.

— Да тръгваме тогава.

Тръгнаха заедно, след това свиха вдясно. Уитни трябваше да прескача през разни кутии, за да се справи с първата ограда, а мускулите на краката й реагираха изненадано при скока на земята. Тя продължи да бяга. Ако той имаше някакъв модел за това тичане, тя не можа да разбере какъв е. Той бягаше на зигзаг по улиците, през алеите и над оградите, докато дробовете й щяха да се пръснат от усилието да поддържа крачка с него. Леката долна част на роклята й се закачи за една ограда и се разпра. Хората спираха да ги гледат изненадано и да се питат какво става, сякаш не бяха живели в Ню Йорк.

През цялото време той я наблюдаваше с едно око през рамо. Нямаше начин тя да разбере, че той бе прекарал така по-голяма част от живота си и често се бе питал дали въобще е живял по друг начин. Когато я дръпна към стълбите на метростанцията в центъра, тя трябваше да сграбчи парапета, за да не загуби равновесие.

— Сини линии, червени линии — тихо говореше той. — Защо се налага да обозначават посоките в такива цветове?

— Не знам — останала без дъх, тя се наклони към информационното табло. — Никога не съм се возила с метро преди.

— Така е, сега нямаме на разположение лимузина. Червена линия — обяви той и я сграбчи за ръката отново. Онзи не беше ги изгубил. Дъг все още можеше да помирише заплахата. Пет минутки, помисли си той. Той искаше само пет минутки преднина. Тогава те щяха да бъдат на едно от онези бързи малки влакчета и щяха да спечелят повече време.

Тълпата беше плътна и бърбореше на половин дузина езици. Колкото повече хора, толкова по-добре, реши той, промъквайки се напред. Погледна назад към края на платформата и ги видя горе. Погледът му срещна погледа на Ремо. Той видя превръзката на порязаната буза. Комплименти за Уитни Макалистър, помисли си Дъг и не можа да устои на изкушението да се захили. Да, той й беше задължен за това, ако не за нещо друго, поне за това.

Всичко бе въпрос на време сега, знаеше той, докато дърпаше Уитни във вагона. Време и късмет. Те бяха или с тях, или срещу тях. Притиснат като сандвич между Уитни и една увита със сари индийка, Дъг видя как Ремо си проправя път през гъстата тълпа.

Когато вратите се затвориха, той се засмя и изпрати поздрав на объркания мъж извън вагона.

— Хайде да намерим място — каза той на Уитни. — Няма нищо така приятно като обществения транспорт.

Тя не каза нищо, докато се промъкваха през вагона и когато намериха свободно пространство, почти достатъчно за тях двамата. Дъг бе твърде зает да ругае и да проклина късмета си, за да обърне внимание на нейното мълчание. Накрая той се ухили на собственото си отражение в стъклото отляво.

— Добре, копелето може и да ни намери, но сега ще има дяволски много да обяснява на Димитри защо ни е загубило отново — доволен, той вмъкна ръката си зад облегалката на светлооранжевата седалка. — Как ги забеляза все пак? — я запита, докато в същото време мозъкът му работеше върху следващия ход. Парите, паспорта и летището. В този ред, въпреки че той ще трябва по някакъв начин да отскочи и до библиотеката. Ако Димитри и неговите хрътки се покажеха и в Мадагаскар, те трябваше да ги загубят отново. Той беше постоянно една крачка напред. — Имаш остро око, скъпа — каза й той. — Можехме да се окажем в много лошо положение, ако бяха организирали комитет за посрещането ни в хотелската стая.

Адреналинът беше я носил през улиците. Нуждата от оцеляване я поддържаше твърда и бърза до момента, в който тя седна на седалката. Уитни обърна глава и се загледа в профила му.

— Те убиха Хуан.

— Какво? — обезумял, той се загледа в нея. За първи път забеляза, че лицето й е безкръвно и очите й са празни. — Хуан? — Дъг я притегли близо до себе си, понижавайки гласа си до шепот. — Сервитьорът? За какво говориш?

— Той беше мъртъв в твоята стая, когато аз се върнах. Вътре чакаше един мъж.

— Какъв мъж? — попита Дъг. — Как изглеждаше?

— Очите му бяха като пясък, той имаше белег в долната част на бузата, дълъг, назъбен белег.

— Бутрен — смънка Дъг. Един от подлизурковците на Димитри и изключително гаден човек. Той стисна силно рамото на Уитни. — Нарани ли те?

Очите й, тъмни като отлежало уиски, отново се спряха на неговите.

— Аз мисля, че го убих.

— Какво? — Той се втренчи в елегантното лице с фини скули. — Ти си убила Бутрен? Как?

— С една вилица.

— Ти… — Дъг спря, облегна се назад и се опита да възприеме този факт. Ако тя не го гледаше в момента с големите си ужасени очи, ако ръката й не бе студена като лед, той щеше да се разсмее. — Ти твърдиш, че си ликвидирала една от горилите на Димитри с вилица?

— Не спрях да му измеря пулса. — Влакът започна да намалява на следващата спирка и усещайки, че не може да стои спокойна, Уитни се надигна и се отправи към вратата.

Ругаейки, промъквайки се между пътниците, Дъг я настигна на платформата.

— Окей, окей, по-добре ми разкажи всичко.

— Всичко? — внезапно разярена, тя се нахвърли срещу него. — Ти искаш да чуеш всичко? Цялата кървава мръсотия? Аз влизам в стаята, а там това бедно, невинно момче е мъртво, кръвта е навсякъде по колосаното му бяло сако, а някакъв мръсник с лице като пътна карта, държи пистолет на гърлото ми.

Гласът й се извиси и един минувач се обърна да види и чуе.

— Успокой се — тихо каза Дъг, теглейки я към друг влак. Те щяха да се возят на метрото, без значение къде, докато тя се успокои, а той изработи по-подходящ план.

— Успокой се — отговори тя. — Ти ме набута в това.

— Виж, скъпа, ако искаш по всяко време можеш да си отидеш.

— Разбира се, и да свърша с прерязано гърло от някого, който преследва теб и онези проклети документи.

Истината го остави малко беззащитен. Настанявайки я на едно ъглово място, той се сви до нея.

— Е, добре, сега ти си свързана с мен — каза тихо той. — Сега една прясна новина — като слушам да се оплакваш, ставам нервен.

— Аз не хленча. — Тя се обърна към него с внезапно просълзени и наранени очи. — Това момче е мъртво.

Ядът отмина и дойде чувството за вина. Не знаейки какво друго да направи, той я прегърна. Не бе свикнал да утешава жени.

— Не можеш да виниш себе си за това. Ти не си отговорна за смъртта му.

Уморена, тя остави главата си да почива на рамото му.

— Така ли крачиш през живота, Дъг, без да бъдеш отговорен?

Заравяйки пръсти в косата й, той наблюдаваше техните размити образи в прозореца на вагона.

— Да.

Те замълчаха, като и двамата се питаха дали той казваше истината.