Лорън Кейт
Страст (9)

Наблюдавайки от крилете

Хелстън, Англия, 26 юли 1854 г.

Дрехите на Даниел бяха избелели от слънцето, а бузата му беше покрита със спечен пясък, когато се събуди на пустия бряг на Корнуол. Можеше да е минал ден, седмица, месец, откакто се беше скитал сам там навън. Независимо колко време бе минало, той го беше прекарал цялото, наказвайки се за грешката си.

Да се срещне с Лусинда по този начин в дамското шивашко ателие беше такава ужасна грешка, че душата на Даниел гореше всеки път, щом се сетеше за това.

А той не можеше да спре да мисли за него.

Пълните й розови устни, присвиващи се, за да изрекат думите: Мисля, че ви познавам. Моля ви, почакайте.

Толкова прекрасно и толкова гибелно.

О, защо не можеше да е нещо дребно? Някаква кратка размяна на реплики, след като ухажването им вече беше напреднало? Тогава може би нямаше да има такова голямо значение. Но първото виждане! Лусинда Биско бе зърнала за пръв път него, погрешния Даниел. Той можеше да застраши всичко. Можеше да изопачи бъдещето толкова лошо, че неговата Лус можеше вече да е мъртва, неузнаваемо променена…

Но не: ако беше така, той нямаше да пази своята Лус в паметта си. Времето щеше да се е поправило и той нямаше да изпитва никакви съжаления, защото неговата Лус щеше да е различна.

Миналото му превъплъщение сигурно беше реагирало на Лусинда Биско по начин, който прикриваше грешката на Даниел. Не можеше да си спомни напълно как бяха започнали нещата, а само как бяха завършили. Но нямаше значение: не можеше да отиде никъде наблизо до миналото си превъплъщение, за да го предупреди, от страх да не се сблъска отново с Лусинда и да нанесе още по–голяма вреда. Всичко, което можеше да направи, беше да се отдръпне и да изчака това да отмине.

Беше свикнал с вечността, но това се оказа Адът.

Даниел изгуби представа за времето, остави го да се носи в звуците на океана, който се плискаше в брега. Поне за малко.

Лесно можеше да поднови търсенето си, като влезе в някой Вестител и проследи Лус до следващия живот, който посетеше. Но по някаква причина се задържаше в Хелстън, чакайки, докато животът на Лусинда Биско свърши тук.

Когато се събуди тази вечер, с небето, прорязано от пурпурни облаци, Даниел го почувства. Лятното слънцестоене. Нощта, в която тя щеше да умре. Той избърса пясъка от кожата си и почувства странното болезнено усещане в скритите си криле. Сърцето му пулсираше с всеки удар.

Беше време.

Смъртта на Лусинда щеше да се случи чак след падането на нощта.

По–ранното превъплъщение на Даниел щеше да бъде само в гостната на семейство Констанс. Той щеше да рисува Лусинда Биско за последен път. Куфарите му щяха да стоят отвън пред вратата, празни, както обикновено, ако не се брояха една кожена кутия за моливи, няколко скицника, книгата му за Пазителите, един допълнителен чифт обувки. Наистина възнамеряваше да отплава на другата сутрин. Каква лъжа.

В миговете, водещи до смъртта й, Даниел рядко беше честен със себе си. Винаги се изгубваше в любовта си. Всеки път се заблуждаваше, опиваше се от присъствието й и губеше представа за онова, което трябваше да се случи.

Помнеше особено добре как беше свършило в този живот в Хелстън: отричаше, че тя трябва да умре чак до мига, когато я беше притиснал към завесите от рубиненочервено кадифе и я бе целунал, потъвайки в забрава.

Тогава беше проклинал съдбата си; беше направил грозна сцена. Още чувстваше агонията, прясна като белег от нажежено желязо върху кожата му. И помнеше споходилото го видение.

В очакване на залеза застана сам на брега и остави водата да докосва леко босите му крака. Затвори очи, разпери ръце и остави крилете си да изникнат от белезите на раменете му. Те се надиплиха зад него, като се полюляваха на вятъра и му създадоха усещане за безтегловност, което му даде някакъв моментен покой. В отражението им върху водата виждаше колко са ярки, колко огромен и яростен го правеха да изглежда.

Понякога, когато беше най–неутешим, Даниел отказваше да разпери крилете си. Това беше начин, по който да се накаже сам. Дълбокото облекчение, осезаемото, неописуемо усещане за свобода, което разперването на крилете даваше на душата му, само му се струваше лъжовно, като наркотик. Тази вечер си позволи този прилив.

Подгъна колене върху пясъка и се оттласна във въздуха.

На няколко фута от повърхността на водата бързо се извъртя, така че да е с гръб към океана, с криле, разперени под тялото му като великолепен проблясващ сал.

Плъзна се по повърхността, разтягайки мускули с всеки продължителен замах на крилете си, носейки се плавно по вълните, докато водата смени цвета си от тюркоазен на леденосин. После се гмурна под повърхността. Крилете му бяха топли, докато океанът бе хладен, и оставяха малка виолетова следа, която го обкръжаваше.

Даниел обичаше да плува. Мразовитата вода, непредсказуемата сила и посока на течението, хармонията между океана и луната. Това беше едно от малкото земни удоволствия, които истински разбираше. Най–много от всичко, обичаше да плува с Лусинда.

С всеки замах на крилете си Даниел си представяше Лусинда там с него, плъзгаща се грациозно през водата, както толкова много пъти преди, наслаждаваща се на топлото блещукащо сияние.

Когато ярката луна се показа в тъмното небе и Даниел беше някъде в далечния край на брега на Рейкявик, той се изстреля от водата. Право нагоре, размахвайки криле с ожесточеност, която студа отърси от него.

Вятърът плющеше отстрани по тялото му, изсушавайки го за секунди, докато той се издигаше плавно все по–високо и по–високо във въздуха. Устреми се през плътните сиви пелени от облаци, после свърна назад и започна да се спуска под обсипаната със звезди небесна шир.

Крилете му се развяваха свободно, дълбоко, изпълнени със сила, породена от любов и ужас и от мисли за нея, правейки леки вълни във водата под него, така че тя блещукаше като късчета диаманти. Набра огромна скорост, докато прелиташе обратно над Фарьорските острови и прекосяваше Ирландско море. Спусна се надолу покрай канала „Сейнт Джордж“ и, накрая, обратно към Хелстън.

Колко противоречащо на природата му бе да гледа как любимото му момиче се появява, само за да умре!

Но Даниел трябваше да прозре отвъд този момент и тази болка. Трябваше да погледне към всички Лусинди, които щяха да дойдат след тази жертва — и онази, към която се стремеше той, последната Лус, която щеше да сложи край на този прокълнат цикъл.

Смъртта на Лусинда тази вечер беше единственият начин, по който те двамата можеха да спечелят, единственият начин, по който изобщо щяха да имат шанс.

Докато стигне до имението на семейство Констанс, къщата вече беше тъмна, а въздухът беше горещ и неподвижен.

Прибра крилете си плътно до тялото, като забави спускането си по южната страна на имението. Ето го белият покрив на верандата, изглед от въздуха към градините. Ето я осветената от луната чакълеста пътека, по която тя трябваше да е вървяла само преди броени минути, измъквайки се тайно от къщата на баща си в съседство, след като всички останали бяха заспали. Наметнала дълга черна пелерина върху нощницата си, забравила скромността си в бързината да го намери.

И там — светлината в гостната, единственият свещник, който я беше привлякъл към него. Завесите бяха леко открехнати. Достатъчно, та Даниел да погледне вътре без риск да го забележат.

Той стигна до прозореца на гостната на втория етаж на голямата къща и остави крилете си да се размахват леко, кръжейки отвън като шпионин.

Дали тя изобщо беше там? Той вдиша бавно, остави крилете си да се изпълнят с въздух и притисна лице към стъклото.

Само Даниел, който рисуваше ожесточено на скицника си в ъгъла. Миналото му превъплъщение имаше изтощен и унил вид. Той си спомняше чувството точно — как наблюдава движението на черната стрелка на часовника на стената в очакване тя всеки момент да се втурне през вратата. Беше толкова зашеметен, когато тя се беше промъкнала тайно при него, безмълвно, иззад завесата.

Отново беше зашеметен, когато тя направи това и сега.

Красотата й надхвърляше и най–нереалистичните му очаквания тази вечер. Всяка вечер. Бузи, пламнали и поруменели от любовта, която тя изпитваше, но не разбираше. Черна коса, измъкнала се от дългата, лъскава плитка. Нощницата й, прелестно прозрачна, като паяжина, носеща се над съвършената й кожа.

Точно тогава неговото предишно „аз“ се надигна и се извъртя рязко. Когато видя великолепната гледка пред себе си, болката се изписа ясно върху лицето му.

Ако имаше нещо, което Даниел би могъл да направи, за да протегне ръка и да помогне на предишното си превъплъщение да се справи с това, щеше да го направи. Но всичко, което можеше да направи, беше да чете по устните му.

Какво правиш тук?

Лус се приближи и бузите й поруменяха. Двамата се движеха заедно като магнити — в един миг привлечени от сила, по–мощна от тях, в следващия — отблъснати с почти същото ожесточение.

Даниел кръжеше отвън, изпълнен с болка.

Не можеше да гледа. Трябваше да гледа.

Начинът, по който протягаха ръце един към друг, бе предпазлив и внимателен чак до мига, в който кожата му докоснеше нейната. Тогава се изпълваха с мигновена, жадна страст. Дори не се целуваха, просто разговаряха. Когато устните им почти се докосваха, когато душите им почти се докосваха, около тях се образува горяща, чиста, нажежена до бяло аура, която никой от двамата не забелязваше или усещаше.

Това беше нещо, което Даниел никога не бе наблюдавал отвън.

Това ли търсеше неговата Лус? Нагледно доказателство колко истинска е любовта им? За Даниел любовта им беше част от него толкова, колкото и крилете му. Но за Лус сигурно беше различно. Тя нямаше достъп до великолепието на любовта им. Само до огнения й край.

Всеки миг щеше да бъде истинско откровение.

Той с въздишка облегна буза на стъклото. Вътре неговото предишно превъплъщение се поддаваше на отчаянието, губеше решимостта, която и без друго бе озадачаваща още отначало. Куфарите му бяха готови, но Лусинда бе онази, която трябваше да си отиде.

Сега предишното му „аз“ я взе в прегръдките си; дори през прозореца Даниел можеше да усети наситения, сладък аромат на кожата й. Завиждаше сам на себе си, докато я целуваше по шията и прокарваше ръце по гърба й. Желанието му беше толкова силно, че можеше да разбие онзи прозорец, ако не се беше заставил да го удържи.

О, удължи момента, призоваваше той миналото си превъплъщение със силата на волята си. Направи така, че да продължи още малко. Още една целувка. Още едно сладко докосване, преди стаята да се разтресе и Вестителите да започнат да потрепват в сенките си.

Стъклото, на което бе опрял бузата си, се затопли. То се случваше.

Искаше да затвори очи, но не можеше. Лусинда се гърчеше в ръцете на миналото му превъплъщение. Лицето й се разкриви от болка. Тя вдигна поглед и очите й се разшириха при вида на сенките, които танцуваха по тавана. Наполовина роденото осъзнаване за нещо вече бе твърде много за нея.

Тя изпищя.

И избухна в сияеща кула от пламъци.

В стаята взривът запрати по–ранното превъплъщение на Даниел назад към стената. Той падна и остана да лежи сгушен, сякаш беше само очертание на човек. Зарови лице в килима и се разтресе.

Отвън Даниел наблюдаваше със страхопочитание, което не бе успявал да изпита никога преди, как огънят се издигна във въздуха и по стените. Отънят засъска като сос, врящ в тенджера — а после изчезна, без да остави и следа от нея.

Невероятно. Всеки сантиметър от тялото на Даниел трептеше. Ако експлозията не беше унищожила предишното му превъплъщение така напълно, може би щеше да сметне зрелището на смъртта на Лусинда за почти красиво.

Старото му „аз“ бавно се изправи на крака. Устата му зееше отворена, а крилете му бурно изхвръкнаха от черния му смокинг, изпълвайки по–голямата част от стаята. Той вдигна юмруци към небето и изрева.

Отвън Даниел не издържаше вече. Замахна силно с крило през прозореца, разпръсквайки късчета стъкло навън в нощта. После се устреми през назъбената дупка.

— Какво правиш тук? — ахна предишното му превъплъщение, по чиито бузи се стичаха сълзи. С двата напълно разперени чифта криле в огромната гостна почти нямаше място за тях. Те изопнаха плещи възможно най–много назад, за да се отдръпнат един от друг. И двамата познаваха опасността от докосването.

— Наблюдавах — каза Даниел.

— Ти… какво? Върна се да гледаш? — Предишното му превъплъщение разпери широко ръце и криле. — Това ли искаше да видиш? — Беше ясно до болка колко дълбоко страда.

— Това трябваше да се случи, Даниел.

— Не ми пробутвай тези лъжи. Не смей. Да се посъветваш отново с Кам ли се върна?

— Не! — почти изкрещя Даниел на предишното си превъплъщение. — Слушай: съществува време, не много далече от сегашния момент, когато ще имаме шанс да променим тази игра. Нещо се е изменило и нещата са различни. Ще дойде време, когато ще имаме шанс да спрем да правим това отново и отново. Когато Лусинда най–после ще може…

— Да прекъсне цикъла? — прошепна предишното му превъплъщение.

— Да. — Даниел започваше да усеща замайване. Единият от тях беше излишен в тази стая. Време беше той да си върви. — Това ще отнеме известно време — заяви той, обръщайки се назад, когато стигна до прозореца. — Но не изоставяй надеждата си.

После Даниел се измъкна през счупения прозорец. Думите му — не изоставяй надеждата си — отекваха в ума му, когато се понесе през небето, дълбоко в сенките на нощта.