Лорън Кейт
Страст (14)

Обречени влюбени

Лондон, Англия, 29 юни 1613 г.

Нещо изхрущя под краката на Лус.

Повдигна крайчеца на черната си рокля: земята беше така плътно покрита със захвърлени черупки от фъстъци, че влакнестите късчета се издигаха над токите на смарагдовозелените й пантофки с високи токове.

Намираше се най–отзад в шумна тълпа от хора. Почти всички около нея бяха облечени в убити кафяви или сиви цветове, жените — в дълги рокли с набрани корсажи и широки маншети в края на разширяващите се конусообразно надолу ръкави. Мъжете носеха панталони, които се издуваха при хълбоците и бедрата и се стесняваха надолу към глезените, широки плащове, които обгръщаха раменете им, и плоски вълнени шапки. Никога преди, излизайки от Вестител, не се беше озовавала на такова оживено обществено място, но ето че беше тук, насред претъпкан амфитеатър. Беше изумително — и невероятно шумно.

— Внимавай! — Бил сграбчи яката на късата й кадифена пелерина и рязко я дръпна назад, притискайки я плътно към дървения парапет на едно стълбище.

Миг по–късно две мърляви момчета профучаха покрай тях в безразсъдна игра на гоненица, която блъсна три изпречили се на пътя им жени и ги събори една върху друга. Жените отново се надигнаха с усилие и закрещяха ругатни към момчетата, които в отговор подвикнаха нещо подигравателно почти без да забавят скоростта.

— Следващия път — извика Бил в ухото й, като сви ноктестите си каменни пръсти около устата, — би ли опитала да насочиш малките си упражнения по пристъпване към по… не знам… спокойна обстановка? Как се предполага да се справя с облеклото ти насред тази тълпа?

— Разбира се, Бил, ще поработя по въпроса. — Лус се отдръпна назад точно когато момчетата, играещи на гоненица, профучаха отново край тях. — Къде сме?

— Ти обиколи целия глобус, за да се озовеш в „Глобус“, милейди. — Бил набързо й се поклони.

— Театър „Глобус“ ли? — Лус се сниши, когато жената пред нея изхвърли оглозгана пуешка кълка, като я метна през рамо. — Имаш предвид Шекспир?

— Ами, той твърди, че се е оттеглил. Знаеш ги какви са актьорите. Толкова непостоянни. — Бил се спусна близо до земята, като я теглеше за крайчеца на роклята и си тананикаше под нос.

— Тук са играли „Отело“ — каза Лус, като си даде един миг да остави всичко да попие в съзнанието й. — „Бурята“. „Ромео и Жулиета“. На практика стоим в центъра на всички най–велики любовни истории, писани някога.

— Всъщност, стоиш сред черупки от фъстъци.

— Защо трябва да си толкова безчувствен по отношение на всичко? Това е удивително!

— Съжалявам, не осъзнах, че имаме нужда от един миг за преклонение пред Барда. — Думите му излязоха като леко фъфлене заради иглата, която стискаше между неравните си зъби. — Сега не мърдай.

— Оу! — изписка Лус, когато той я смушка рязко в капачката на коляното. — Какво правиш?

— Преобразявам те, за да не изглеждаш като Анахронизъм. Тези хора са готови да платят луди пари за някое чудато зрелище, но очакват то да си остане на сцената. — Бил работеше бързо, като дискретно подпъхна плата на дългата й, надиплена черна рокля от Версай, нагаждайки го в поредица от гънки и дипли, така че да е набрана отстрани. Събори от главата й черната перука и прибра косата й в къдрава висока прическа, навита на руло. После огледа късата кадифена пелерина около раменете й. Изтупа меката тъкан и Лус почувства как тя отново се спуска тежко надолу върху раменете й. Накрая изплю огромна тлъста храчка в едната си ръка, разтърка длани и намачка кадифения шал, оформяйки го във висока яка от времето на крал Джеймс.

— Това е наистина отвратително, Бил.

— Тихо — изсъска той. — Следващия път ми дай повече пространство за работа. Да не мислиш, че ми харесва „да се задоволявам с каквото има“? Нищо подобно. — Той рязко посочи с глава към дюдюкащите тълпи. — За щастие повечето от тях са твърде пияни, за да забележат момичето, излизащо от сенките в дъното на стаята.

Бил имаше право: никой не ги гледаше. Всички се препираха, докато се мъчеха да се доберат по–близо до сцената. Тя беше просто платформа, издигната на около пет фута от земята, и, застанала в дъното на шумната груба тълпа, Лус се затрудняваше да я види ясно.

— Хайде де! — извика едно момче от задните редици. — Не ни карайте да чакаме цял ден!

Над тълпата имаше три реда ложи, а после — нищо: амфитеатърът с формата на буква „О“ се отваряше към следобедно небе в бледосиния цвят на яйце на червеношийка. Лус се огледа за миналото си превъплъщение. За Даниел.

— Намираме се на премиера в „Глобус“. — Тя си спомни думите на Даниел под прасковените дървета в „Меч и Кръст“. — Даниел ми каза, че сме били тук.

— Разбира се, че си била тук — каза Бил. — Преди около четиринайсет години. Покачена на рамото на по–големия си брат. Дошла си със семейството си да гледаш „Юлий Цезар“.

Бил започна да кръжи във въздуха на трийсетина сантиметра пред нея. Гледката беше неприятна, но високата яка около врата й, изглежда, успяваше да запази формата си. Почти приличаше на разкошно облечените жени в по–високите ложи.

— А Даниел? — попита тя.

— Даниел е бил играч…

— Хей!

— Така наричат актьорите. — Бил завъртя очи. — Тогава тепърва е започвал. За всички останали в публиката дебютът му е бил съвсем лесен за забравяне. Но за малката тригодишна Лусинда… — Бил сви рамене — … това е пробудило огъня в теб. Оттогава насам направо си — цитирам — „умирала“ — край на цитата — да се качиш на сцената. Довечера е твоята вечер.

— Аз съм актриса?

Не. Приятелката й Кали беше актрисата, не тя. През последния семестър на Лус в училището „Доувър“ Кали бе умолявала Лус да се яви с нея на пробите за „Нашият град“ Двете бяха репетирали със седмици преди прослушването. Лус получи една реплика, но Кали беше пожънала невероятен успех с представянето си като Емили Уеб. Лус беше гледала от кулисите, горда с приятелката си и изпълнена със страхопочитание към нея. Кали би продала най–ценните си вещи, за да застане в стария театър „Глобус“ за една минута, камо ли пък да се качи на сцената.

Но после Лус си спомни смъртнобледото лице на Кали, когато беше видяла ангелите да се сражават с Прокудениците. Какво беше станало с Кали, след като Лус си отиде? Къде бяха Прокудениците сега? Как изобщо щеше Лус да обясни на Кали, или на родителите си, какво се беше случило — тоест, ако Лус изобщо някога се върне в задния си двор и в онзи живот?

Защото сега Лус знаеше, че няма да се върне в онзи живот, докато не разбере как да му попречи да свърши. Докато не разруши това проклятие, което принуждаваше нея и Даниел да изживяват същата история на обречени влюбени отново и отново.

Трябваше да има някаква причина, поради която се намираше тук, в този театър. Душата й я беше привлякла тук: защо?

Започна да се провира през тълпата, като се придвижваше покрай стената на амфитеатъра, докато видя сцената. Дървените дъски бяха покрити с дебела, напомняща за коноп, рогозка, изработена така, че да изглежда като груба трева. Две оръдия в естествени размери стояха като стражи близо до всяка от кулисите, а по протежение на задната стена бяха подредени портокалови дръвчета в саксии. Недалече от Лус паянтова дървена стълба водеше към отделено със завеса помещение: гримьорната — спомни си тя от кръжока по актьорско майсторство, който бе посещавала с Кали — където актьорите обличаха костюмите си и се подготвяха за сцените, в които щяха да участват.

— Чакай! — провикна се Бил, когато тя забърза нагоре по стълбата.

Помещението зад завесата беше малко, тясно и мъждиво осветено. Лус мина край купчини с ръкописи и край отворени гардероби, пълни със сценични костюми, като хвърли смаян поглед към голяма маска с форма на лъвска глава и редици окачени златисти и кадифени пелерини. После застина: наоколо стояха неколцина актьори в различни стадии на разсъбличане — момчета с наполовина закопчани рокли, мъже, които пристягаха връзките на кафяви кожени ботуши. За щастие, актьорите припряно пудреха лицата си и трескаво репетираха реплики, така че помещението бе изпълнено с кратки, високо изричани откъси от пиесата.

Преди някой от актьорите да може да вдигне поглед и да я види, Бил литна до Лус и я бутна в един от гардеробите. Дрехите я обгърнаха.

— Какво правиш? — попита тя.

— Нека ти напомня, че ти си актьор във време, когато няма актриси. — Бил се намръщи. — Не принадлежиш тук като жена. Не че това те спря. Миналото ти превъплъщение пое някои доста големи рискове, за да си осигури роля във „Всичко е истина“.

— „Всичко е истина“ ли? — повтори Лус. Беше се надявала, че поне ще разпознае заглавието. Нямаше такъв късмет. Надникна от гардероба към помещението.

— На теб ти е известна като „Хенри Осми“ — каза Бил, като я дръпна назад за яката. — Но внимавай: би ли искала да предположиш защо миналото ти превъплъщение трябва да лъже и да се преоблича, за да си осигури роля…

— Даниел.

Той току–що беше влязъл в гримьорната. Вратата към двора отвън още беше отворена зад него; слънцето напичаше в гърба му. Даниел вървеше сам, зачетен в нещо, написано на ръка, почти без да забелязва останалите актьори наоколо. Изглеждаше по–различно, отколкото в който и да е от другите й животи. Русата му коса беше дълга и леко вълниста, прибрана с черна лента на тила. Имаше брада, спретнато подрязана, съвсем малко по–тъмна на цвят от косата му.

Лус изпита желание да я докосне. Да погали лицето му и да прокара пръсти през косата му, да проследи очертанията на тила му и да докосне всяка частица от него. Бялата му риза беше широко разгърдена, излагайки на показ чистото очертание на мускулите на гърдите му. Черните му панталони бяха торбести, пъхнати във високи до коленете черни ботуши.

Когато той се приближи, сърцето й заблъска в гърдите. Ревът на тълпата в задната част на партера отслабна. Вонята на засъхнала пот от костюмите в гардероба изчезна. Чуваше се само звукът от дишането й и стъпките му, които се движеха към нея. Тя излезе от гардероба.

Щом я видя, буреносно сивите очи на Даниел засияха във виолетово. Той се усмихна изненадано.

Тя вече не можеше да се сдържи. Втурна се към него, забравяйки Бил, забравяйки актьорите, забравяйки предишното превъплъщение, което можеше да е навсякъде, на няколко стъпки от нея — момичето, на което този Даниел всъщност принадлежеше. Забрави всичко, освен колко се нуждае от прегръдката му.

Той леко плъзна ръце около талията й, насочвайки я бързо към другата страна на обемистия дрешник, където бяха скрити от останалите актьори. Ръцете й намериха тила му. Топла вълна се разля из тялото й. Тя затвори очи и почувства как устните му се спускат върху нейните, леки като перце — почти прекалено леки. Зачака да усети жаждата и нетърпението в целувката му. Чакаше. И чакаше.

Лус се промъкна по–високо, извивайки врата си като дъга назад, за да може той да я целуне по–силно, по–пламенно. Имаше нужда целувката му да й напомни защо правеше това, защо се губеше в миналото и виждаше себе си да умира отново и отново: заради него, за да бъдат те двамата заедно. Заради любовта им.

Когато го докосна отново, това й напомни за Версай. Искаше да му благодари, задето я беше спасил от брак с краля. И да го помоли да не се наранява никога повече, както беше направил в Тибет. Искаше й се да попита какво бе сънувал, когато беше спал с дни, след като тя беше умряла в Прусия. Искаше да чуе какво беше казал на Лушка точно преди тя да умре през онази ужасна нощ в Москва. Искаше да излее любовта си и да рухне и да заплаче, и да му покаже, че във всяка секунда от всеки живот, през който беше преминала, беше тъгувала за него с цялото си сърце.

Но нямаше начин да предаде нещо от това на този Даниел. Нищо от това дори още не се беше случило на този Даниел. Освен това, той я приемаше за Лусинда от тази епоха, момичето, което не знаеше нищо от нещата, които Лус беше узнала. Нямаше думи, които да му каже.

Целувката й бе единственият начин, по който можеше да му покаже, че разбира.

Но Даниел отказваше да я целуне както тя искаше. Колкото по–плътно се притискаше тя към него, толкова по–надалеч се отдръпваше той.

Най–накрая я отблъсна напълно. Държеше само ръцете й, сякаш останалата част от нея беше опасна.

— Лейди. — Той целуна самите връхчета на пръстите й, при което тя потръпна. — Ще бъда ли твърде дързък, ако кажа, че вашата любов ви прави невъзпитана?

— Невъзпитана? — Лус се изчерви.

Даниел я взе отново в обятията си, бавно, малко нервно.

— Добра ми Лусинда, не трябва да се озоваваш на това място, облечена по този начин. — Очите му непрекъснато се връщаха към роклята й. — Що за дрехи са това? Къде е сценичният ти костюм? — Той бръкна в един гардероб и започна бързо да прехвърля закачалките с дрехи.

Даниел започна бързо да развързва връзките на ботушите си, като ги метна на пода с две глухи тупвания. Лус се опита да не зяпа, когато той пусна на земята панталоните си. Отдолу носеше къси сиви тесни панталони, които не оставяха много на въображението.

Бузите й пламнаха, когато Даниел чевръсто разкопча бялата си риза. Смъкна я рязко, излагайки на показ гърдите си в цялата им прелест. Лус си пое въздух през зъби. Липсваха само разперените му криле. Даниел беше толкова безупречно великолепен — а сякаш нямаше представа за въздействието, което й оказваше, застанал там по бельо.

Тя преглътна с усилие, като си вееше с разтворени пръсти.

— Горещо ли е тук?

— Облечи тези, докато успея да ти донеса сценичния костюм — каза той, като й подхвърли дрехите. — Побързай, преди да ни види някой. — Той се втурна към гардероба в ъгъла и затършува из него, като измъкна пищна мантия в зелено и златисто, още една бяла риза, и чифт отрязани зелени панталони. Припряно се вмъкна в новите дрехи — сценичният му костюм, предположи Лус, — докато тя вдигаше захвърлените му улични дрехи.

Лус си спомни, че на прислужницата във Версай й беше отнело половин час да я напъха в тази рокля. Имаше връвчици, връзки и дантели на всевъзможни тайни места. Нямаше начин да успее да се измъкне от нея с някакво подобие на благоприличие.

— Имаше, ъм, смяна на костюмите. — Лус стисна здраво черния плат на полата си. — Помислих си, че това ще изглежда добре за моята героиня.

Лус чу стъпки зад гърба си, но преди да успее да се обърне, Даниел я дръпна дълбоко в гардероба до себе си. Беше тясно и тъмно, и прекрасно да са толкова близо. Той затвори вратата, колкото можа, и застана до нея: приличаше на крал със зелено–златистата мантия, увита около него.

Той повдигна вежда:

— Откъде взе това? Да не би нашата Ан Болейн внезапно да е станала марсианка? — Той се подсмихна. — Винаги съм мислил, че произхожда от Уилтшър.

Умът на Лус препускаше бясно, за да схване ситуацията. Тя играеше Ан Болейн? Никога не беше чела тази пиеса, но костюмът на Даниел подсказваше, че той играеше краля, Хенри VIII.

— Господин Шекспир… аа… Уил… мислеше, че ще изглежда добре…

— О, Уил е мислел? — Даниел се подсмихна: изобщо не й вярваше, но, изглежда, не го беше грижа. За Лус беше странно да чувства, че може да направи или да каже почти всичко, и Даниел все така щеше да го намира за очарователно. — Ти си малко луда, нали, Лусинда?

— Аз… ами…

Той леко докосна бузата й с опакото на пръста си:

— Обожавам те.

— И аз те обожавам. — Думите се изляха като водопад от устата й, струваха й се толкова истински и толкова верни след последните няколко изречени със запъване лъжи. Беше като да изпуснеш дълго затаяван дъх. — Мислех си, мислих много, и исках да ти кажа, че… че…

— Да?

— Истината е, че това, което чувствам към теб, е… по–дълбоко от обожание. — Тя притисна ръце към сърцето му. — Имам ти доверие. Имам доверие на любовта ти. Сега знам колко силна е тя, и колко прекрасна. — Лус знаеше, че не може просто ей така, изведнъж да каже какво има предвид в действителност — предполагаше се, че тя е различно превъплъщение на самата себе си, а другите пъти, когато Даниел беше откривал коя е, откъде идва, той веднага се беше затварял в себе си и й бе казвал да си върви. Но може би ако тя подбереше думите си внимателно, Даниел щеше да разбере. — Може и да изглежда, сякаш понякога аз… забравям какво означаваш за мен и какво означавам аз за теб, но дълбоко в себе си… знам. Знам, защото на нас ни е предопределено да бъдем заедно. Обичам те, Даниел.

Даниел изглеждаше потресен:

— Ти… ти ме обичаш?

— Разбира се. — Лус едва не се разсмя при мисълта колко очевидно беше — но после си спомни: нямаше представа в кой момент от миналото си беше попаднала. Може би в този живот само си бяха разменяли свенливи погледи.

Гърдите на Даниел буйно се повдигаха и спадаха, а долната му устна затрепери.

— Искам да тръгнеш с мен — каза той бързо. В гласа му имаше отчаяна нотка.

На Лус й се прииска да извика: „Да!“, но нещо я възпря. Беше толкова лесно да си изгуби ума по Даниел, когато тялото му бе притиснато толкова плътно към нейното и тя можеше да почувства топлината, която се излъчваше от кожата му и биенето на сърцето му през ризата. Чувстваше, че сега може да му каже всичко — от това, колко великолепно бе чувството да умре в ръцете му във Версай, до това, колко съкрушена беше сега, когато знаеше колко голямо бе страданието му. Но се сдържа: момичето, за което я смяташе той в този живот, не би говорило за тези неща, не би знаело за тях. Нито пък Даниел. Затова, когато най–сетне отвори уста, гласът й изневери.

Даниел положи пръст върху устните й:

— Чакай. Още не възразявай. Нека те попитам както трябва. Малко по малко, любов моя.

Той надникна през открехнатата врата на гардероба, към завесата. От сцената се разнесе възглас. Тълпата гръмко се смееше и аплодираше. Лус дори не беше разбрала, че пиесата е започнала.

— Сега трябва да изляза на сцената. Ще се видим скоро. — Той я целуна по челото, после се втурна навън и се качи на сцената.

Лус искаше да изтича след него, но две фигури дойдоха и застанаха точно зад вратата на гардероба.

Вратата се отвори със скърцане и Бил влетя вътре с пърхане на криле.

— Започваш да ставаш добра в това — каза той, като се тръшна върху един чувал със стари перуки.

— Къде се беше скрил?

— Кой, аз ли? Никъде. От какво има да се крия? — попита той. — Онази малка лъжа със смяната на костюмите беше гениално хрумване — каза той, като вдигна мъничката си ръка с пет разперени пръста, за да я плесне в нейната.

Винаги беше леко потискащо, когато нещо й напомнеше, че Бил вечно се мотае някъде наблизо при всяка среща с Даниел.

— Наистина ли ще ме оставиш да си вися така? — Бил бавно отдръпна ръка.

Лус не му обърна внимание. Усещаше нещо тежко и болезнено в гърдите си. Продължаваше да чува отчаянието в гласа на Даниел, когато я беше помолил да избяга с него. Какво бе означавало това?

— Тази вечер ще умра. Нали, Бил?

— Ами… — Бил сведе унило очи. — Да.

Лус преглътна с усилие.

— Къде е Лусинда? Трябва да вляза отново в нея, за да мота да проумея този живот. — Тя бутна вратата на гардероба, но Бил улови шарфа на роклята й и я дръпна назад.

— Виж, хлапе, триизмерното пътуване не може да бъде отправният ти ход. Мисли си за него като за умение за специални случаи. — Бил присви устни. — Какво мислиш, че ще научиш тук?

— От какво трябва да избяга тя, разбира се — каза Лус. — От какво я спасява Даниел? За някой друг ли е сгодена? Или живее с някой жесток чичо? В немилост пред краля?

— Аха. — Бил се почеса по темето. Това предизвика стържещ звук, като от нокти по черна дъска. — Трябва да съм допуснал педагогическа издънка някъде. Мислиш, че всеки път има причина за смъртта ти?

— Няма ли? — Тя почувства как лицето й посърна.

— Искам да кажа, смъртта ти не е точно безсмислена…

— Но когато умрях в тялото на Лиз, почувствах всичко — тя вярваше, че изпепеляването я освобождава. Беше щастлива, защото ако се омъжеше за краля, това щеше да означава, че животът й е лъжа. А Даниел можеше да я спаси, като я убие.

— О, миличка, това ли си мислиш? Че всеки път смъртта ти е начин да се измъкнеш от злополучен брак или нещо такова?

Тя стисна здраво очи, за да възпре паренето на внезапно появилите се сълзи.

— Трябва да е нещо такова. Трябва да е. Иначе просто е безсмислено.

— Не е безсмислено — каза Бил. — Има причина да умираш. Просто не толкова лесна за обяснение причина. Не можеш да очакваш да разбереш всичко изведнъж.

Тя изпъшка в пристъп на безсилен гняв и стовари юмрук отстрани върху гардероба.

— Разбирам защо си напълно съкрушена — каза накрая Бил. — Предприе триизмерно сливане и си мислиш, че си отключила тайната на вселената си. Но невинаги е толкова спретнато и лесно. Очаквай хаос. Прегърни хаоса. Все още би трябвало да се опиташ да научиш колкото можеш повече от всеки живот, който посещаваш. Може би накрая всичко това ще доведе до нещо. Може би накрая ще се събереш с Даниел… или може би ще решиш, че в живота има нещо повече от…

Стресна ги шумолене. Лус надникна покрай вратата на гардероба.

Един мъж, около петдесетгодишен, с прошарена козя брадичка и малко шкембе, стоеше точно зад един актьор в рокля. Шепнеха. Когато момичето обърна леко глава, светлините на сцената осветиха профила й. Лус замръзна от гледката: деликатен нос и малки устни, оцветени с розова пудра. Тъмнокафява перука, изпод която се показваха само няколко тънки кичура дълга черна коса. Великолепна златиста рокля.

Беше Лусинда, напълно костюмирана като Ан Болейн и готова да излезе на сцената.

Лус внимателно се измъкна от гардероба. Чувстваше се нервна и толкова смутена, че не можеше да говори; но също и странно изпълнена със сила: ако онова, което й каза Бил, беше вярно, не оставаше много време.

— Бил? — прошепна тя. — Трябва да направиш онова нещо с натискането на „Пауза“, за да мога…

— Шшшшт! — В съскането на Бил се долови категоричност, която подсказа на Лус, че не е сама. Просто щеше да й се наложи да почака, докато този човек си тръгне, за да може да завари Лусинда сама.

Неочаквано Лусинда се насочи към гардероба, където се криеше Лус. Лусинда посегна вътре. Ръката й се движеше към златистата пелерина точно до рамото на Лус. Лус затаи дъх, посегна и сключи пръсти с тези на Лусинда.

Лусинда ахна и отвори широко вратата, като се взря дълбоко в очите на Лус, олюлявайки се на ръба на някакво скрито разбиране. Подът под тях сякаш се наклони. Лус усети замайване, затваряйки очи и изпълвайки се с чувството, че душата й беше изпаднала от тялото. Видя себе си отвън: странната си рокля, която Бил беше променил, докато летяха, неподправеният страх в очите й. Ръката в нейната беше мека, толкова мека, че тя едва я усещаше.

Примигна и Лусинда също примигна, а после Лус вече не усещаше никаква ръка. Когато погледна надолу, ръката й беше празна. Тя се бе превърнала в момичето, чиято ръка държеше. Бързо сграбчи пелерината и я намести на раменете си.

Единственият друг човек в гримьорната беше мъжът, който бе шепнал на Лусинда. Тогава Лус разбра, че той беше Уилям Шекспир. Уилям Шекспир. Тя го познаваше. Те тримата — Лусинда, Даниел и Шекспир — бяха приятели. Беше имало един слънчев следобед, в който Даниел беше завел Лусинда на гости на Шекспир в дома му в Стратфорд. По залез–слънце бяха седели в библиотеката и докато Даниел работеше по скиците си до прозореца, Уил й беше задавал въпрос след въпрос — като през цялото време трескаво си водеше бележки — кога е срещнала за пръв път Даниел, какво изпитва към него, дали мисли, че някой ден може да се влюби.

С изключение на Даниел, Шекспир беше единственият човек, който знаеше тайната за самоличността на Лусинда — нейния пол — и любовта, която актьорите споделяха извън сцената. В замяна за дискретността му, Лусинда пазеше тайната, че Шекспир присъстваше тази вечер в „Глобус“. Всички останали в трупата предполагаха, че той е в Стратфорд, че е предал ръководството на театъра на мастър Флечър. Вместо това Уил се появи инкогнито да види премиерната вечер на пиесата.

Когато Лусинда се върна отново при Шекспир, той се взря дълбоко в очите й:

— Променила си се.

— Аз… не, аз още съм… — тя опипа мекия брокат около раменете си. — Да, намерих пелерината.

— Пелерината, нали? — Той й се усмихна. — Отива ти.

После Шекспир положи длан върху рамото на Лусинда, както правеше винаги, когато даваше указания за изпълнението на ролята:

— Чуй това: всички тук вече знаят твоята история. Ще те видят в тази сцена и няма да кажеш или направиш много неща. Но Ан Болейн е изгряваща звезда в кралския двор. Всеки от тях е заложил на съдбата ти. — Той преглътна. — Освен това: не забравяй да постигнеш целта си в края на репликата си. Трябва да бъдеш отляво в предната част на сцената за началото на танца.

Лус почувства как репликите й в пиесата пробягват през ума й. Думите щяха да бъдат там, когато й потрябват, когато излезеше на сцената пред всички тези хора. Беше готова.

Публиката отново ревна и заръкопляска. Тълпа актьори се втурна на сцената и изпълни пространството около нея. Шекспир вече се беше измъкнал. Лус забеляза Даниел до кулисите в противоположния край на сцената. Той се извисяваше над останалите актьори, царствен и невероятно великолепен.

Това беше знакът за нейното излизане на сцената. Това беше началото на сцената с празненството в имението на лорд Улси, където кралят — Даниел — щеше да представи сложна и натруфена жива картина, преди да вземе ръката на Ан Болейн за пръв път. Предполагаше се да танцуват и да се влюбят силно един в друг. Предполагаше се това да бъде самото начало на романс, който променяше всичко.

Началото.

Но за Даниел това изобщо не беше началото.

За Лусинда обаче — и за героинята, която тя играеше — това беше любов от пръв поглед. Когато спря поглед върху Даниел, на Лусинда това й се беше сторило като първото истинско нещо, което й се случваше, точно както се беше сторило на Лус в „Меч и Кръст“. Целият й свят внезапно беше придобил значение по начин, по който никога не се беше случвало преди.

Лус не можеше да повярва колко много хора се бяха струпали в „Глобус“. Бяха почти върху актьорите, притиснати толкова близо до сцената на партера, че поне двайсет зрители подпираха лакти на самата сцена. Можеше да ги помирише. Можеше да ги чуе как дишат.

И въпреки това, по някакъв начин, Лус се чувстваше спокойна, дори изпълнена с енергия — сякаш вместо да изпадне в паника от цялото това внимание, Лусинда се оживяваше.

Беше сцена с празненство. Лус беше заобиколена от придворните дами на Ан Болейн: едва не се изсмя при мисълта колко комично изглеждаха „дамите“ й около нея. Адамовите ябълки на тези тийнейджъри подскачаха видимо под ярката светлина на сценичните фенери. Потта образуваше кръгчета под мишниците на роклите им с подплънки. От другата страна на сцената Даниел и неговите придворни стояха и я наблюдаваха безсрамно: любовта се четеше ясно по лицето му. Тя изигра ролята си без усилие, като хвърли към Даниел достатъчно тайни, изпълнени с обожание погледи, че да възбуди както неговия интерес, така и този на публиката. Дори импровизира едно движение — отметна коса от дългата си, бледа шия — което намекна знаменателно за онова, за което всички знаеха, че очаква истинската Ан Болейн.

Приближиха се двама актьори, заставайки от двете страни на Лус. Те бяха благородниците в пиесата — лорд Сандс и лорд Улцс.

— Прелестни госпожи, защо сме тъжни? Господа, чия е вината тук?^[1] — прогърмя гласът на лорд Улси. Той беше домакинът на празненството — и злодеят, — а актьорът, който го играеше, имаше невероятно сценично присъствие.

После той се обърна и бързо обходи с очи мястото, за да погледне към Лус. Тя застина.

Ролята на лорд Улси се играеше от Кам.

Лус нямаше как да извика, да изругае или да побегне. Сега тя беше професионална актриса, затова запази самообладание и се обърна към спътника на Улси, лорд Сандс, който изрече репликите си със смях.

— Вината е, милорд, в това, че не са пламнали. Вината в бузките им^[2] — каза той.

Когато дойде редът на Лусинда да каже репликата си, тялото й затрепери и тя крадешком хвърли поглед към Даниел. Виолетовите му очи изгладиха грубото усещане, което изпитваше. Той вярваше в нея.

— Добре играете на думи, сър^[3] — усети се да изрича гласно Лус, със закачлив тон точно с нужната височина.

После Даниел пристъпи напред и прозвуча тръбен зов, последван от барабан. Танцът започваше. Той хвана ръката й. Когато заговори, се обръщаше към нея, не към публиката като другите актьори.

— О, дивни пръсти — изрече Даниел. — Прелестни черти! Днес, женски чар, узнах какво си ти! — Репликите сякаш бяха написани за тях двамата.

Започнаха да танцуват и Даниел през цялото време не откъсваше очи от нейните. Очите му бяха кристално ясни и виолетови и от начина, по който не се отклоняваха от нейните, на Лус направо й се късаше сърцето. Знаеше, че той я беше обичал винаги, но до този момент, когато затанцува с него на сцената пред всички тези хора, никога не се беше замисляла истински какво означава това.

Означаваше, че когато тя го виждаше за пръв път във всеки живот, Даниел вече беше влюбен в нея. Всеки път. И винаги е бил. А всеки път тя трябваше да се влюбва в него съвсем отначало. Той никога не можеше да я притиска или да я пришпорва да се влюби в него. Трябваше да я спечелва наново всеки път.

Любовта на Даниел към нея беше един дълъг, непрекъснат поток. Това беше най–чистата форма на любов, която съществуваше, по–чиста дори от любовта, която Лус даваше в отговор. Неговата любов се лееше без прекъсване, без спиране. Докато любовта на Лус бе напълно заличавана с всяка смърт, тази на Даниел нарастваше с течение на времето, прекосявайки цялата вечност. Колко ли могъща трябваше да е досега? Любов, съществувала в продължение на стотици животи, натрупани един върху друг? Беше почти прекалено огромна, за да може Лус да я проумее.

Той я обичаше толкова много и въпреки това във всеки живот, отново и отново, трябваше да я чака да го настигне.

През цялото това време те танцуваха с останалите от трупата, като притичваха зад кулисите и излизаха отново щом музиката спреше за малко, връщайки се на сцената за още ухажване и любезности, за по–дълги изпълнения с по–сложни стъпки, докато цялата трупа вече танцуваше.

На финала на сцената, макар това да не беше в сценария, макар Кам да стоеше точно там и да ги гледаше, Лус стисна здраво ръката на Даниел и го притегли към себе си, притискайки го към портокаловите дръвчета. Той я погледна, сякаш беше луда, и се опита да я издърпа там, където трябваше да бъде според сценичните напътствия.

— Какво правиш? — промърмори.

Беше се усъмнил в нея преди, зад кулисите, когато тя се беше опитала да заговори свободно за чувствата си. Трябваше да го накара да й повярва. Особено ако Лусинда умираше тази вечер, за него щеше да е изключително важно да разбере колко дълбока е любовта й. Това щеше да му помогне да продължи, да не спира да я обича още стотици години, през цялата болка и трудности, на които беше станала свидетелка, чак до настоящето.

Лус знаеше, че това не влиза в сценария, но не можеше да се спре. Сграбчи Даниел и го целуна.

Очакваше да я спре, но вместо това той я сграбчи буйно в обятията си и отвърна на целувката й. Силно и страстно, отговаряйки толкова пламенно, че тя се почувства така, както се чувстваше, когато летяха, макар да знаеше, че краката й са стъпили здраво на земята.

За миг зрителите бяха безмълвни. После започнаха да подвикват и да дюдюкат. Някой замери Даниел с обувка, но той не й обърна внимание. Целувките му подсказаха на Лус, че той й вярва, че разбира колко дълбока е любовта й, но тя искаше да е напълно сигурна.

— Винаги ще те обичам, Даниел. — Само че това не изглеждаше съвсем правилно — или не достатъчно. Тя трябваше да го накара да разбере, и, по дяволите последствията, ако променеше историята, така да бъде. — Винаги ще избирам теб. — Да, това беше думата. — Във всеки живот ще избирам теб. Точно както ти винаги си избирал мен. Завинаги.

Устните му се разтвориха. Вярваше ли й? Дали знаеше вече? Това беше избор — отколешен, непоколебим избор, който се простираше отвъд всичко друго, на което Лус беше способна. Зад него стоеше нещо могъщо. Нещо красиво и…

Сенки започнаха да кръжат вихрено в конструкцията от въжета над тях. Горещина разтресе тялото й, и тя се присви конвулсивно, отчаяно копнееща за огненото освобождение, за което знаеше, че се задава.

Очите на Даниел пламнаха от болка.

— Не — прошепна той. — Моля те, не си отивай още.

По някакъв начин, това винаги ги заварваше неподготвени.

Когато тялото на миналото й превъплъщение избухна в пламъци, се разнесе топовна стрелба, но Лус не можеше да е сигурна. Очите й се замъглиха от ярката светлина и тя беше отхвърлена далече нагоре и извън тялото на Лусинда, във въздуха, в мрака.

— Не! — изкрещя тя, когато стените на Вестителя се затвориха около нея. Твърде късно.

— Сега пък какво има? — попита Бил.

— Не бях готова. Знам, че Лусинда трябваше да умре, но аз… аз точно… — Беше се намирала на ръба да проумее нещо за избора, който беше направила да обича Даниел. А сега всичко за онези последни мигове с Даниел беше избухнало в пламъци заедно с миналото й превъплъщение.

— Е, няма още много за гледане — каза Бил. — Само обичайните неща, свързвани с подпалването на една сграда — пушек, огнени стени, хора, които пищят и бягат безредно към изходите, като стъпкват по–злочестите под краката си — схващаш картинката. „Глобус“ изгорял до основи.

— Какво? — възкликна тя; призля й. — Аз съм подпалила пожара в „Глобус“? — Със сигурност подпалването на най–прочутия театър в английската история щеше да има последствия с течение на времето.

— О, не се възгордявай толкова. И без друго щеше да се случи. Ако ти не беше избухнала в пламъци, оръдието на сцената щеше да гръмне не когато трябва и да отнесе целия театър.

— Това е толкова по–важно от мен и Даниел. Всичките онези хора…

— Слушай, майко Тереза, никой не умря онази вечер… освен теб. Никой друг дори не пострада. Помниш ли онзи пияница, дето ти се хилеше от третия ред? Панталоните му се подпалиха. Това е най–лошото, което се случи. По–добре ли се чувстваш?

— Всъщност не. Ни най–малко.

— Какво ще кажеш за това: не си дошла, за да притуряш към планината от вина, която изпитваш. Или за да промениш миналото. Има сценарий и ти си имаш твоите влизания и излизания на сцената.

— Не бях готова за излизането си.

— Защо? „Хенри Осми“ и без друго е гадна пиеса.

— Исках да дам на Даниел надежда. Исках да знае, че винаги ще избирам него, винаги ще го обичам. Но Лусинда умря, преди да съм сигурна, че е разбрал. — Тя затвори очи. — Неговата половина от проклятието, което тежи над нас, е много по–ужасна от моята.

— Това е добре, Лус!

— Какво искаш да кажеш? Това е ужасно!

— Имам предвид онзи малък бисер — това хленчене: „Оооо, страданията на Даниел са безкрайно по–ужасни от моите“ — именно това научи тук. Колкото повече разбираш, толкова повече ще се приближаваш до узнаването на корена на проклятието, и толкова по–вероятно е накрая да откриеш как да се измъкнеш от него. Нали?

— Аз… не знам.

— Аз знам. Хайде, давай сега, имаш да играеш по–големи роли.

Страната на Даниел от проклятието беше по–ужасна. Сега Лус виждаше това съвсем ясно. Но какво означаваше това? Изобщо нямаше чувството, че сега е по–близо до развалянето му. Отговорът й убягваше. Но тя знаеше, че Бил е прав за едно: тя не можеше да направи нищо повече в този живот. Всичко, което можеше да направи, беше да продължи да се връща.