Лорън Кейт
Страст (1)

Пролог
Черен кон

Луисвил, Кентъки, 27 ноември 2009 г.

Изстрел процепи въздуха. С трясък се разтвори широка порта. Силен тропот на конски копита отекна из хиподрума като мощен трясък на гръмотевица.

— И ето че потеглят!

София Блис намести широката периферия на твърдата си кръгла шапка с пера. Беше в приглушен нюанс на бледоморавото, двайсет и седем инча в диаметър, с падаща шифонена воалетка. Достатъчно голяма, за да й придаде вид на обикновена запалена почитателка на конните състезания, не толкова натруфена и биеща на очи, че да привлече прекомерно внимание.

За надбягването през този ден при един и същи шапкар беше направена специална поръчка за три шапки. Едната — масленожълто боне — покриваше снежнобялата глава на Лирика Крисп, която седеше от лявата страна на мис София, дъвчейки с наслада сандвич с осолено говеждо. Другата — сламена шапка с цвят на зелена морска пяна, с дебела сатенена панделка на точки — увенчаваше смолисточерната грива на Вивина Соул, която седеше с измамно скромен и въздържан вид със скръстени на скута ръце в бели ръкавици отдясно до мис София.

— Великолепен ден за състезание — каза Лирика. На сто трийсет и шест години тя беше най–младата от Старейшините на Зесмелим. Тя избърса петънце горчица от ъгълчето на устата си. — Можете ли да повярвате, че за пръв път идвам на хиподрума?

— Шшшт — изсъска София. Лирика беше такава глупачка. Причина за днешното събиране изобщо не бяха конете, а по–скоро тайна среща на велики умове. Така че какво, ако другите големи умове още не се бяха появили? Щяха да са тук. На това напълно неутрално място, посочено в поканата с изрисувани златни букви, която София беше получила от неизвестен подател. Останалите щяха да бъдат тук, за да разкрият същността си и да измислят план за нападение заедно. Вече всеки момент. Надяваше се.

— Прекрасен ден, прекрасен спорт — каза Вивина сухо. — Жалко, че нашият кон не тича в плавни кръгове като тези кобилки. Нали, София? Трудно е да се обзаложим на кое място ще завърши чистокръвната Лусинда.

— Казах шшшт — прошепна София. — Стига си дрънкала. Навсякъде е пълно с шпиони.

— Ти си параноичка — каза Вивина, при което Лирика се изкикоти високо.

— Аз съм това, което е останало — отвърна София.

Някога бяха много, много повече — двайсет и четирима Старейшини в най–висшите рангове на „Зесмелим“. Група смъртни, безсмъртни и неколцина „пътешественици между вечностите“, като самата София. Ядро от познание, страст и вяра, с единствена сплотяваща цел: да възстановят света до състоянието му отпреди грехопадението — онзи кратък, славен момент преди Падението на ангелите. За добро или зло.

Беше писано, ясно като бял ден, на шифрования език, който бяха измислили заедно и всеки беше подписал: За добро или зло.

Защото, наистина, нещата можеха да се обърнат във всяка от двете посоки.

Всяка монета имаше две страни. Ези и тура. Светлина и мрак. Добро и…

Е, София нямаше вина за факта, че останалите Старейшини не се бяха подготвили за двата варианта. Тя обаче носеше отговорност, когато те един по един изпращаха съобщения за оттеглянето си. „Вашите цели стават твърде тъмни“. Или: „Стандартите на организацията са се снижили“. Или: „Старейшините са се отклонили твърде много от първоначалния код“. Както лесно можеше да се предвиди, първата вихрушка от писма пристигна, преди да мине и седмица след инцидента с онова момиче Пениуедър. Заявяваха, че не можели да толерират това — смъртта на едно малко, незначително дете. Миг невнимание с един кинжал — и изведнъж Старейшините се разбягаха изплашени, до един боящи се от гнева на Съдниците.

Страхливци.

София не се боеше от Съдниците. Тяхното задължение бе да съдят падналите, не праведните. Да изпращат на земята такива ангели като Роланд Спаркс и Ариана Олтър. Стига да не дезертира от Рая, човек беше свободен да се отклони леко. Отчаяните времена на практика умоляваха за това. София бе станала почти кривогледа, докато четеше неубедителните извинения на останалите Старейшини. Но дори да беше искала завръщането на дезертьорите — а случаят не беше такъв, — не можеше да се направи нищо.

София Блис — училищната библиотекарка, която бе служила единствено като секретарка в борда на Зесмелим — сега беше най–висшият служител сред Старейшините. Бяха останали само дванайсет души. И на девет не можеше да се има доверие.

Така че оставаха те трите, които бяха тук днес, с огромните си шапки в пастелни цветове, докато правеха фалшиви залози на хиподрума. И чакаха. Падението им бе толкова дълбоко, че бяха достойни за съжаление.

Едно надбягване свърши. Пращящ от статично електричество високоговорител оповести победителите и курса на залаганията за следващото надбягване. По–заможните хора и пияниците навсякъде около тях нададоха ликуващи възгласи или се смъкнаха по–ниско на местата си.

А едно момиче, около деветнайсетгодишно, с бяло–руса конска опашка, кафяв тренчкот и дебели, тъмни слънчеви очила, се изкачи бавно по алуминиевите стъпала към Старейшините.

София настръхна. Защо ли пък тя беше тук?

Беше почти невъзможно да се определи в коя посока гледаше момичето, а София упорито се стараеше да не се взира. Не че щеше да има значение: момичето нямаше да може да я види. Беше сляпо. Но после…

Прокуденицата кимна веднъж на София. О, да — тези глупаци можеха да видят как пламти душата на човек. Беше мъждиво, но жизнената сила на София сигурно още можеше да се види.

Момичето седна на празния ред пред Старейшините, като се обърна с лице към хиподрума и запрелиства програмата за пет долара, която слепите й очи нямаше да могат да прочетат.

— Здравей. — Гласът на прокуденицата бе монотонен. Тя не се обърна.

— Наистина не знам защо си тук — каза мис София. В Кентъки беше влажен ноемврийски ден, но по челото й беше избил тънък слой пот. — Съвместната ни работа приключи, когато вашите кохорти не успяха да измъкнат момичето. Никакво печално бъбрене от онзи, който нарича себе си Филип, няма да промени мнението ни. — София се наведе напред, по–близо до момичето, и сбърчи нос. — Всички знаят, че на Прокудениците не бива да се има доверие…

— Не сме дошли по дела, свързани с вас — каза прокуденицата, като се взираше право напред. — Вие бяхте просто инструмент, който да ни приближи към Лусинда. Оставаме незаинтересовани от „сътрудничене“ с вас.

— Напоследък никого не го е грижа за вашата организация. — Стъпки по редовете със седалки.

Момчето беше високо и слабо, с бръсната глава и същия тренчкот като на момичето. Слънчевите му очила бяха от онези, евтините и пластмасовите, които се продаваха близо до батериите в дрогерията.

Филип се плъзна на седалката точно до Лирика Крисп. Подобно на момичето–прокуденица, не се обърна с лице към тях, когато заговори.

— Не съм изненадан, че те намирам тук, София. — Той смъкна тъмните очила върху носа си, разкривайки две празни бели очи. — Само разочарован, задето не сметна да ми кажеш, че и ти си поканена.

Лирика ахна при вида на ужасните бели празнини зад очилата му. Дори Вивина изгуби хладнокръвието си и се дръпна назад. София кипеше вътрешно.

Прокуденицата вдигна златиста картичка — същата покана, каквато София беше получила — притисната между пръстите й.

— Получихме това. — Само че тази изглеждаше написана на Брайлово писмо. София посегна към нея, за да се увери, но с едно бързо движение поканата изчезна обратно в тренчкота на момичето.

— Вижте, малки негодници такива. Белязах звездните ви стрели със знака на Старейшините. Работите за мен…

— Поправка — вметна Филип. — Прокудениците не работят за никого, освен за себе си.

София го загледа как леко изпружва шия, преструвайки се, че следи обиколката на един кон по хиподрума. Винаги й се бе струвало зловещо как създават впечатлението, че могат да виждат. Когато всички знаеха, че той ги беше ослепил всичките само с едно мръдване на пръста.

— Жалко, че така се провалихте със залавянето й. — София почувства как гласът й се усили повече, отколкото знаеше, че е редно, привличайки погледите на възрастна двойка, която прекосяваше трибуната. — Предполагаше се, че трябва да работим заедно — изсъска тя, — да я открием, а… а вие се провалихте.

— Така или иначе нямаше да има значение.

— Моля?

— Пак щеше да е изгубена във времето. Съдбата й винаги е била такава. А Старейшините пак щяха да висят на косъм. Това е вашата съдба.

Прииска й се да се хвърли към него, прииска й се да го души, докато огромните бели очи изхвръкнат от орбитите си. Кинжалът й сякаш прогаряше дупка в дамската чанта от телешки бокс на скута й. Само да беше звездна стрела. София се надигаше от седалката, когато гласът се разнесе иззад тях.

— Моля, седнете — прогърмя той. — Срещата е открита.

Гласът. Веднага разбра на кого е. Спокоен и властен.

Напълно смиряващ. При звука му редовете със седалки се разтресоха.

Намиращите се наблизо простосмъртни не забелязаха нищо, но по тила на София изби топла червенина. Стече се на тънки струйки из тялото й, правейки я безчувствена. Това не беше обикновен страх. Беше парализиращ ужас, от който стомахът й се присви. Смееше ли да се обърне?

Надзъртайки едва–едва с крайчеца на окото си, забеляза мъж в ушит по поръчка черен костюм. Тъмната му коса под черната шапка беше късо подстригана. Лицето, приветливо и привлекателно, не беше особено запомнящо се. Гладко избръснато, с прав нос, с кафяви очи, които й се струваха познати. И все пак мис София не го беше виждала никога преди. Въпреки това знаеше кой е той, знаеше го с мозъка на костите си.

— Къде е Кам? — попита гласът зад тях. — Изпратихме му покана.

— Вероятно се прави на Господ във Вестителите. Като останалите от тях — избълва Лирика на един дъх.

София я перна.

— Прави се на Господ — това ли каза?

София затърси думите, които щяха да поправят подобен гаф.

— Неколцина от останалите последваха Лусинда назад във времето — каза тя накрая. — Включително двама Нефилими. Не сме сигурни още колко други.

— Смея ли да попитам — изрече гласът, внезапно леденостуден, — защо никой от вас не избра да я последва?

София се бореше да преглътне, да диша. Паниката възпираше и най–интуитивните движения.

— Не можем точно да, ами… Все още не сме способни да…

Прокуденицата я прекъсна рязко:

— Прокудениците точно сега…

— Тишина — заповяда гласът. — Спестете ми оправданията си. Те вече нямат значение, както вече нямате значение и вие.

Дълго време групата мълча. Беше ужасяващо да не знаят как да го удовлетворят. Когато той най–сетне проговори, гласът му беше по–тих, но не по–малко убийствен:

— Залогът е твърде голям. Не мога да оставя нищо друго на случайността.

Пауза.

После той каза:

— Дойде време да поема нещата в собствените си ръце.

София прехапа устни, за да заглуши ужасеното си ахване.

Но не можа да сдържи треперенето на тялото си. Неговата пряка намеса? Наистина, това беше най–ужасяващата перспектива. Не можеше да си представи да работи с него, за да…

— Вие, останалите, няма да се забърквате в това — каза той. — Това е всичко.

— Но… — Беше случайност, но думата се откъсна от устните на София. Не можеше да си я вземе обратно. Но всичките тези десетилетни усилия! Всичките й планове. Плановете й!

Онова, което последва, бе продължителен рев, който разтърси земята.

Той отекна нагоре из редовете със седалки, сякаш обиколи целия хиподрум за частица от секундата.

София се присви от страх. Шумът сякаш почти се блъсна в нея, проникна през кожата й и си проби път надолу до най–дълбоката й сърцевина. Имаше чувството, че разбиват сърцето й на парчета.

Лирика и Вивина се притиснаха към нея, със здраво стиснати очи. Дори Прокудениците потрепериха.

Точно когато София си мислеше, че звукът никога няма да спре, че най–сетне ще я убие, ревът отстъпи място на толкова пълна тишина, че и игла да паднеше, щеше да се чуе.

За миг.

Достатъчно време да се огледа наоколо и да види, че останалите хора на хиподрума не бяха чули абсолютно нищо.

Той прошепна в ухото й:

— Времето ти в това начинание изтече. Не се осмелявай да се изпречваш на пътя ми.

Долу под тях отекна нов изстрел. Широката порта отново се разтвори с трясък. Само че този път тропотът на конските копита по пръстта звучеше почти тихо, като съвсем леки дъждовни капки по балдахин от дървета.

Преди състезателните коне да пресекат стартовата линия, фигурата зад тях беше изчезнала, оставяйки само следа от черни като въглен отпечатъци от копита, прогорени в дъските на трибуната.