Лорън Кейт
Страст (15)

Стръмният склон

Централна Гренландия, зимата на 1100 г.

Небето беше черно, когато Даниел пристъпи през Вестителя. Зад него порталът се издуваше на вятъра подобно на опърпана завеса, като се удряше и разделяше, преди да се разпадне на парчета върху нощно–синия сняг.

По тялото му пролази мразовита тръпка. На пръв поглед тук сякаш нямаше абсолютно нищо. Нищо, освен арктически нощи, които продължаваха сякаш цяла вечност, предлагайки само тъничко късче ден накрая.

Сега си спомни: тези фиорди бяха мястото, където той и останалите паднали ангели провеждаха срещите си: навсякъде само сурова мъждива светлина и суров студ, на два дни усилен път пеша северно от поселището на простосмъртни Браталио. Но нямаше да я намери тук. Тази земя никога не беше представлявала част от миналото на Лусинда, затова в нейните Вестители нямаше да има нищо, което да я доведе тук сега.

Само Даниел. И останалите.

Потрепери и се отправи с отсечени крачки през заснежения фиорд към топло сияние на хоризонта. Седем от тях се бяха събрали около ярко оранжевия огън. От разстояние кръгът от крилете им приличаше на огромен ореол върху снега. На Даниел не му беше нужно да брои блестящите им очертания, за да разбере, че всички са там.

Никой от тях не го забеляза как прекосява снега и идва към събранието им. Винаги държаха една звездна стрела под ръка, просто за всеки случай, но представата за неканен посетител, натъкнал се случайно на съвета им, бе толкова неправдоподобна, че дори не беше истинска заплаха. Освен това, бяха твърде заети да се дърлят помежду си, та да забележат Анахронизма, който подслушваше, снишил се зад замръзнал скален блок.

— Това беше загуба на време. — Гласът на Габ беше първият, който Даниел успя да различи. — Доникъде няма да стигнем.

Търпението на Габ можеше да бъде само краткотрайно. В началото на войната нейният бунт беше продължил частица от секундата в сравнение с този на Даниел. Оттогава насам тя беше дълбоко отдадена на своята страна. Беше си възвърнала Небесното Благоволение, а колебанието на Даниел влизаше в противоречие с всичките й убеждения. Докато крачеше около огъня, връхчетата на огромните й перести бели криле се влачеха в снега зад нея.

— Именно ти свика тази среща — напомни й нисък глас. — Сега искаш да я разпуснеш? — Роланд седеше върху нисък черен пън на няколко стъпки пред каменния блок, зад който се спотайваше Даниел. Косата на Роланд беше дълга и чорлава. Тъмният му профил и прошарените му с жилки златисто–черни криле проблясваха като жарава от загасващ огън.

Всичко беше точно както си спомняше Даниел.

— Срещата, която свиках, беше за тях. — Габ спря да крачи и тръсна крилото си, за да посочи към двамата ангели, които седяха един до друг от отсрещната страна на огъня, срещу Роланд.

Тънките криле на Ариана във всички цветове на дъгата поне веднъж бяха неподвижни, издигащи се високо над раменните й лопатки. Проблясването им изглеждаше почти фосфоресциращо в безцветната нощ, но всичко друго в Ариана, от късо подстриганата й черна коса до бледите й, тънки устни, изглеждаше покъртително мрачно и спокойно.

Ангелът до Ариана също беше по–тих и сдържан от обикновено. Анабел се взираше безизразно в далечните селения на нощта. Крилете й бяха тъмносребристи, почти с цвят на олово. Бяха широки и мускулести, простиращи се около нея и Ариана в широка, защитна дъга. Даниел отдавна не я беше виждал.

Габ спря зад Ариана и Анабел и застана с лице към другата страна: Роланд, Моли и Кам, които си деляха грубо одеяло от кожа с косъм. Беше увито около крилете им. За разлика от ангелите от другата страна на огъня, демоните трепереха.

— Не очаквахме вашата страна тази вечер — каза им Габ, — нито сме щастливи да ви видим.

— Ние също имаме интерес в това — каза Моли грубо.

— Не и по същия начин като нас — каза Ариана. — Даниел никога няма да се присъедини към вас.

Ако не си беше припомнил къде беше седял на тази среща преди повече от хиляда години, Даниел може би щеше да пренебрегне напълно предишното си превъплъщение. Това по–ранно превъплъщение седеше само, в центъра на групата, точно от другата страна на каменния блок. Зад скалата Даниел се премести, за да вижда по–добре.

Крилете на по–ранното му превъплъщение изникнаха внезапно зад гърба му, като големи бели корабни платна, неподвижни като нощта. Докато останалите говореха за него, сякаш го нямаше там, Даниел се държеше, сякаш беше сам на света. Запрати пълни шепи сняг в огъня, гледайки как замръзналите буци съскат и се разтварят, превръщайки се в пара.

— О, наистина ли? — каза Моли. — Би ли имала добрината да обясниш защо се промъква все по–близо до нашата страна във всеки живот? Това малко изпълнение с отправянето на проклятия към Бог, което прави всеки път, щом Лус експлодира? Съмнявам се, че това се приема особено добре на горните етажи.

— Той е в агония! — изкрещя Анабел на Моли. — Ти не би разбрала, защото не умееш да обичаш. — Тя притича по–близо до Даниел, докато връхчетата на крилете й се влачеха в снега, и се обърна пряко към него: — Това са само временни обрати. Всички знаем, че душата ти е чиста. Ако поискаш най–после да избереш страна, да избереш нас, Даниел… ако в някакъв момент…

— Не.

Чистата окончателност на думата отблъсна Анабел така бързо, както ако Даниел беше извадил оръжие. По–ранното превъплъщение на Даниел отказваше да погледне когото и да било от тях. А зад каменния блок, докато ги наблюдаваше, Даниел си спомни какво се беше случило по време на този съвет и потръпна при забранения ужас от спомена.

— Ако не искаш да се присъединиш към тях — обърна се Роланд към Даниел, — защо не се присъединиш към нас? Доколкото мога да преценя, не съществува по–ужасен Ад от онова, на което се подлагаш всеки път, когато я изгубиш.

— О, евтин опит, Роланд! — каза Ариана. — Ти дори не го мислиш. Не може да вярваш… — Тя закърши ръце. — Казваш това само за да ме предизвикаш.

Зад Ариана, Габ положи ръка на рамото й. Връхчетата на крилете им се докоснаха и между тях за кратко избухна сребрист проблясък.

— Това, което Ариана иска да каже, е, че Адът никога не е по–добра алтернатива. Без значение колко ужасна може да е болката на Даниел. За Даниел има само едно място. За всички нас има само едно място. Виждате колко са готови да се разкаят Прокудениците.

— Би ли ни спестила проповедите, ако обичаш? — каза Моли. — Там горе има хор, който може и да прояви интерес към твоето промиване на мозъци, но аз не проявявам и не мисля, че и Даниел проявява.

Всички — ангели и демони — се обърнаха заедно, за да се втренчат в него, сякаш още бяха част от небесното войнство.

Седем чифта криле, които хвърляха сияеща аура от сребристо–златна светлина. Седем души, които той познаваше така добре, както своята собствена.

Дори зад каменния блок, където се криеше, Даниел почувства, че се задушава. Спомни си този миг: те изискваха толкова много от него, когато беше толкова омаломощен от разбитото си сърце. Почувства отново тежестта на молбата на Габ към него да се присъедини към Рая. И тази на Роланд — да се присъедини към Ада. Даниел почувства отново формата на едничката дума, която беше изрекъл на срещата, като странен призрак в устата си: Не.

Бавно, докато го завладяваше чувство на гадене, Даниел си спомни още нещо: онова „не“… Не го беше мислил наистина. В онзи момент той беше на ръба да каже „да“.

Това беше нощта, в която почти се беше предал.

Сега раменете му горяха. Внезапният порив да разпери криле почти го събори на колене. Вътрешностите му кипяха от ужас, изпълнен със срам. То се надигаше в него — изкушението, което толкова дълго се бе борил да потисне.

В кръга около огъня миналото превъплъщение на Даниел погледна Кам:

— Необичайно мълчалив си тази вечер.

Кам не отговори веднага.

— Какво би искал да кажа?

— Изправял си се пред този проблем веднъж. Знаеш…

— И какво би искал да кажа?

Даниел си пое въздух през зъби:

— Нещо очарователно и убедително.

Анабел изсумтя:

— Или нещо коварно и невероятно злобно.

Всички чакаха. На Даниел му се искаше да се втурне иззад скалата, да изтръгне миналото си превъплъщение оттук. Но не можеше. Неговият Вестител го беше довел тук по някаква причина. Трябваше да изживее отново цялото нещо.

— Ти си в капан — каза накрая Кам. — Мислиш си, че понеже някога е имало начало, и понеже сега си някъде по средата, ще има край. Но нашият свят не се крепи върху телеология^[1]. Той е хаос.

— Нашият свят не е същият като вашия… — поде Габ.

— Няма изход от този цикъл, Даниел — продължи Кам. — Тя не може да го прекъсне, нито ти. Избери Рая, избери Ада — всъщност не ме е грижа, и теб също. Няма да има никакво значение…

— Достатъчно. — Гласът на Габ беше накъсан. — Ще има значение. Ако Даниел се прибере там, където му е мястото, тогава Лусинда… тогава Лусинда…

Но не можеше да продължи. Богохулство беше да изрича тези думи и Габ нямаше да го направи. Тя падна на колене в снега.

Зад скалата Даниел гледаше как по–ранното му превъплъщение протегна ръка на Габ и я повдигна от земята. Гледаше как сцената се разиграва пред очите му сега, точно както си спомняше.

Взря се в душата й и видя колко ярко пламтеше тя. Хвърли поглед назад и видя останалите — Кам и Роланд, Ариана и Анабел, дори Моли — и си помисли от колко време влачеше всички тях през своята епична трагедия.

И за какво?

Лусинда. И изборът, който те двамата бяха направили отдавна — и отново, и отново: да поставят любовта си над всичко друго.

Онази нощ на фиордите нейната душа се намираше между две прераждания, току–що отделила се от последното й тяло. Ами ако спреше да я търси? Даниел беше уморен до мозъка на костите си. Не знаеше дали вече има сили за това.

Наблюдавайки по–ранната си борба, усещайки скорошното настъпване на пълен срив, Даниел си спомни какво трябваше да направи. Беше опасно. Забранено. Но беше абсолютно необходимо. Сега поне разбра защо бъдещото му превъплъщение се беше възползвало от онази отдавнашна нощ — за да получи от нея сила, да запази чистотата си. Той беше обзет от слабост в този ключов момент в миналото си. А бъдещият Даниел не можеше да позволи тази слабост да се увеличи в течение на историята, не можеше да допусне тя да провали неговите шансове и тези на Лусинда.

Ето защо повтори онова, което му се беше случило преди деветстотин години. Тази вечер щеше да компенсира станалото, като се присъедини към… не, като изпревари миналото си.

Спояване.

Това беше единственият начин.

Изопна плещи назад и освободи треперещите си криле в тъмнината. Почувства ги как улавят вятъра в гърба му. Светлина, ярка като тази на зората, оцвети небето на сто фута над него. Беше достатъчно ярка, за да ослепи простосмъртен, достатъчно ярка да привлече вниманието на седем препиращи се ангела.

Суматоха от другата страна на каменния блок. Викове и ахкане, и пърхане на приближаващи се криле.

Даниел се оттласна от земята, като литна бързо и силно, така че се издигна и започна да се рее над скалния блок точно когато Кам се показа иззад него. Разминаха се само на един замах от криле, но Даниел продължи да се движи: връхлетя върху миналото си превъплъщение толкова бързо, колкото можеше да го носи любовта му към Лус.

Миналото му превъплъщение се дръпна назад и протегна ръце напред, отблъсквайки го.

Всички ангели познаваха рисковете от „спояването“. Веднъж свързани, беше почти невъзможно да се освободиш от миналото си превъплъщение, да разделиш два живота, които са били споени заедно. Но Даниел знаеше, че се беше „споявал“ с по–ранни свои превъплъщения в миналото и бе оцелявал. Затова трябваше да го направи.

Правеше го, за да помогне на Лус.

Притисна крилете си едно към друго и се спусна надолу към миналото си превъплъщение, като удряше толкова силно, че би трябвало да бъде смазан — ако не беше изцяло вглъбен. Потръпна, миналото му превъплъщение също потръпна и Даниел затвори плътно очи и стисна зъби, за да удържи на странното, остро гадене, което нахлу в тялото му. Имаше чувството, че се търкаля надолу по хълм: безмилостно и неспирно. Нямаше обратен път нагоре, докато не паднеше на дъното.

После, съвсем внезапно, всичко спря.

Даниел отвори очи и чу само дишането си. Чувстваше се уморен, но нащрек. Останалите се взираха в него. Не можеше да е сигурен дали имаха представа какво се беше случило току–що. Всички сякаш се страхуваха да се приближат до него, дори да говорят с него.

Той разпери криле и се завъртя в пълен кръг, като наклони глава към небето.

— Избирам любовта си към Лусинда — провикна се към Небето и Земята, към ангелите навсякъде около него и онези, които не бяха там. Към душата на единствената си истинска любов, където и да беше тя. — Сега потвърждавам своя избор: избирам Лусинда над всичко. И ще я избирам до края.