Лорън Кейт
Страст (5)

Времето лекува всички рани

Милано, Италия, 25 май 1918 г.

Даниел се чувстваше предпазлив и напрегнат, когато се изтласка от Вестителя.

Нямаше достатъчно опит, за да се ориентира бързо в новото време и новото място, когато не знаеше точно къде се намира или какво би трябвало да направи. И когато знаеше, че поне едно превъплъщение на Лус със сигурност щеше да е наблизо и със сигурност щеше да се нуждае от него.

Стаята беше бяла. Бели чаршафи на леглото пред него, прозорец с бяла рамка в ъгъла, ярка бяла светлина, напираща през стъклото. За миг всичко беше тихо. После в ума му като ромон ма поток нахлуха спомените.

Милано.

Той беше отново в болницата, където тя бе негова болногледачка по време на Първата от световните войни на смъртните. Там, в леглото в ъгъла, лежеше Траверти, съквартирантът му от Салерно, който бе настъпил сухопътна мина на път към столовата. И двата крака на Траверти бяха обгорени и счупени, но той беше толкова обаятелен, че всички сестри тайно му носеха бутилки с уиски. Винаги намираше по някоя шега за Даниел.

А там, от другата страна на стаята, беше Макс Портър, британецът с обгореното лице, който не издаваше нито звук, докато не изпищя и рухна, когато му свалиха превръзката.

Точно сега и двамата стари съквартиранти на Даниел бяха потънали в дълбока следобедна дрямка, предизвикана от морфина.

В средата на стаята беше леглото, където беше лежал той, след като куршумът го уцели във врата близо до фронта на река Пиаве. Беше глупава атака, влезли бяха право в нея. Но Даниел се беше записал на военна служба само защото Лучия беше сестра, така че нещата се подредиха добре. Разтри мястото, където го бяха улучили. Усещаше болката сякаш се беше случило вчера.

Ако Даниел беше останал достатъчно дълго да позволи на раната да зарасне, лекарите щяха да са удивени от липсата на белег. Днес вратът му беше гладък и безупречно изглеждащ, сякаш никога не го бяха прострелвали.

През годините Даниел беше пребиван, удрян, хвърлян през балкони, прострелван във врата, в стомаха и в крака, измъчван върху горещи въглени и влачен през улиците на десетки градове. Но при внимателен оглед на всеки сантиметър от кожата му щяха да се видят само два малки белега: две тънки бели черти над раменните му лопатки, там, откъдето се разперваха крилете му.

Всички паднали ангели получаваха тези белези, когато възприемеха човешката си същност. В известен смисъл, белезите бяха всичко, което някой от тях можеше да покаже, за да удостовери самоличността си.

Повечето от останалите се наслаждаваха, че са неуязвими за белези. Е, с изключение на Ариана, но белегът на врата й беше друга история. Кам и дори Роланд, обаче, бяха готови да се впуснат в най–ужасни битки с, кажи–речи, всеки на земята. Разбира се, никога не губеха от смъртни, но изглежда им харесваше да понесат някое и друго сътресение по пътя. Знаеха, че след ден–два щяха пак да изглеждат безупречно.

За Даниел съществуванието без белези беше просто поредният признак, който показваше, че съдбата му не е в неговите ръце. Нищо, което правеше, не оставяше и най–малка следа. Бремето на собствената му безполезност бе смазващо — особено когато ставаше дума за Лус.

И той внезапно си спомни как я беше видял тук, някога, през 1918. И си спомни как избяга от болницата.

Това бе нещото, което можеше да остави белег върху Даниел — върху душата му.

Беше се объркал, когато я видя там тогава, точно както бе объркан и сега. В онзи момент беше помислил, че не е възможно простосмъртната Лусинда да е в състояние да прави това — да тича безразсъдно през времето, посещавайки предишните си превъплъщения. Нямаше начин изобщо да е жива. Сега, разбира се, Даниел знаеше, че нещо се беше променило с живота на Лусинда Прайс, но какво беше то? Започваше с нейната липса на обвързаност с Небесата, но имаше още…

Защо не можеше да го проумее? Той знаеше правилата и границите на проклятието по–добре от всичко останало, следователно как можеше отговорът да му убягва…

Лус. Сигурно тя самата бе направила промяната в собственото си минало. Осъзнаването накара сърцето му да затупти нервно. Сигурно се беше случило точно по време на това нейно бягство през Вестителите. Разбира се, сигурно беше изменила нещо, за да направи възможно всичко това. Но кога? Къде? Как? Даниел не можеше да попречи на това.

Трябваше да я намери, точно както винаги бе обещавал, че ще го стори. Но трябваше също и да се увери, че тя ще успее да направи каквото трябваше, да извърши нужната промяна в миналото си, за да може Лусинда Прайс — неговата Лусинда — да се появи.

Може би ако успееше да я настигне, можеше да помогне. Можеше да я насочи към момента, когато тя променяше правилата на играта за всички тях. Беше я изпуснал на косъм в Москва, но щеше да я намери в този живот. Просто трябваше да разбере защо се е озовала тук. Винаги имаше причина, нещо, което се съдържаше вътре, в дълбоките селения на паметта й…

О.

Крилете му пламнаха и той се почувства засрамен. Този живот в Италия беше завършил с мрачна и ужасна смърт за нея.

Една от най–ужасните. Той никога нямаше да спре да се обвинява за ужасния начин, по който тя беше напуснала този живот.

Но това беше години след мястото, на което стоеше Даниел днес. Това беше болницата, в която се бяха срещнали за пръв път, когато Лучия беше толкова млада и прекрасна, едновременно невинна и дръзка. Тук тя го беше обикнала мигновено и напълно. Макар да беше прекалено млада, за да й покаже Даниел, че отвръща на любовта й, той никога не бе обезкуражавал привързаността й. Тя имаше навика да пъха ръка в неговата, когато се разхождаха бавно под портокаловите дръвчета на Пиаца делла Република, но когато стиснеше ръката й, тя се изчервяваше. Това винаги го разсмиваше — как тя можеше да бъде толкова дръзка, а после изведнъж да стане свенлива. Често му казваше, че иска да се омъжи за него някой ден.

— Ти се върна!

Даниел рязко се извърна. Не беше чул вратата зад гърба му да се отваря. Лучия подскочи, когато го видя. Беше грейнала в усмивка, която разкриваше редица от съвършени дребни бели зъби. Красотата й го оставяше без дъх.

Какво искаше да каже тя с това, че се е върнал? А, това беше онзи момент, когато се беше скрил от Лус, изплашен да не я убие случайно. Не му беше позволено да й разкрива нищо; тя трябваше сама да открие подробностите. Дори само ако й намекнеше най–общо, тя щеше просто да се възпламени. Ако беше останал, тя може би щеше да го разпитва безпощадно и навярно да изтръгне истината от него… Не смееше.

Затова по–раншното му превъплъщение беше избягало. Сега сигурно вече беше в Болоня.

— Добре ли се чувстваш? — попита Лучия, като тръгна към него. — Наистина е по–добре да си легнеш отново. Вратът ти — тя посегна да докосне мястото, където беше прострелян преди повече от деветдесет години. Очите й се разшириха и тя отдръпна ръка. Поклати глава: — Мислех си… бих могла да се закълна…

Започна да си вее на лицето с купчината папки, които държеше. Даниел взе ръката й и я заведе да седне на крайчеца на леглото.

— Моля ти — каза той, — можеш ли да ми кажеш, имаше ли тук едно момиче…

Момиче точно като теб.

— Дориа? — попита Лус. — Твоята… приятелка? С хубава къса коса, и с онези странни обувки?

— Да. — Даниел издиша шумно. — Можеш ли да ми покажеш къде е тя? Много е спешно.

Лучия поклати глава. Не можеше да спре да се взира във врата му.

— Откога съм тук? — попита той.

— Пристигна едва снощи — каза тя. — Не си ли спомняш?

— Умът ми е замъглен — излъга Даниел. — Сигурно са ме ударили по главата.

— Беше много тежко ранен. — Тя кимна. — Сестра Фиеро не мислеше, че ще изкараш до сутринта, когато дойдат лекарите.

— Не. — Той си спомни. — Не мислеше.

— Но после ти оцеля и всички толкова се зарадвахме. Мисля, че Дориа остана при теб цяла нощ. Спомняш ли си това?

— Защо би го направила? — попита Даниел остро, стряскайки Лучия.

Но, разбира се, Лус беше останала с него. Даниел би направил същото.

До него Лучия подсмръкна. Беше я разстроил, а всъщност трябваше да е ядосан на себе си. Обви ръка около рамото й, чувствайки се почти замаян. Колко лесно беше да се влюби във всеки миг от съществуването й! Той се облегна назад, за да фокусира погледа си.

— Знаеш ли къде е тя сега?

— Замина. — Лучия нервно задъвка устна. — След като ти си тръгна, тя се разстрои и тръгна нанякъде. Но не знам къде.

Значи бе избягала отново. Какъв глупак беше Даниел да се тътри едва–едва през времето, когато Лус препускаше. Трябваше обаче да я настигне; може би можеше да й помогне да се насочи към онзи момент, в който да промени всичко. След това никога нямаше да се отдели от нея, никога нямаше да позволи нещо да я нарани, само да бъде с нея и да я обича винаги.

Скочи от леглото. Беше на вратата, когато ръката на младото момиче го дръпна обратно.

— Къде отиваш?

— Трябва да тръгвам.

— След нея?

— Да.

— Но трябва да останеш още малко. — Дланта и, пъхната в неговата, бе влажна. — Всички доктори казаха, че се нуждаеш от почивка — каза тя меко. — Не знам какво ме е прихванало. Просто няма да го понеса, ако си отидеш.

Даниел се почувства ужасно. Притисна малката й ръка към сърцето си.

— Пак ще се срещнем.

— Не. — Тя поклати глава. — Баща ми каза същото, и брат ми, а после заминаха на война и загинаха. Никой не ми остана. Моля те, не си тръгвай.

Беше му непоносимо да го стори. Но ако искаше някога да я намери отново, да си тръгне сега беше единственият му шанс.

— Когато войната свърши, ние с теб ще се срещнем отново. Едно лято ще отидеш във Флоренция и когато си готова, ще ме намериш в градините „Боболи“…

— Какво ще направя?

— Точно зад двореца „Пити“, в края на Уличката на паяка, където цъфтят хортензиите. Потърси ме.

— Сигурно имаш треска. Това е лудост!

Той кимна. Знаеше, че е така. Ненавиждаше факта, че няма алтернатива на варианта да насочи това красиво, мило момиче по такъв ужасен път. Тогава тя трябваше да отиде в градините, точно както Даниел трябваше да тръгне след Лусинда сега.

— Ще бъда там и ще те чакам. Бъди уверена в това.

Когато я целуна по челото, раменете й се затресоха от тихи ридания. Противно на всякакъв инстинкт, Даниел се отдръпна, стрелвайки се да намери Вестител, който да го върне обратно.