Лорън Кейт
Страст (7)

Жената в бяло

Хелстън, Англия, 18 юни 1854 г.

Докато стигне до Хелстън, Даниел вече беше ядосан.

Разпозна веднага обкръжението още щом Вестителят го изхвърли сам върху покритите с чакъл брегове на Лоу. Езерото беше неподвижно, отразявайки големи купести розови облаци във вечерното небе. Стреснати от внезапната му поява, двойка кралски рибарчета със синьо–зеленикави гърбове излетяха през полето с детелини и кацнаха върху разкривена блатна върба до главния път. Той знаеше, че пътят води в малкото градче, където беше прекарал едно лято с Лусинда.

Да стои отново върху тази зелена плодородна земя, докосваше чувствително място в душата му. Колкото и да се стараеше да затвори всички врати към миналото им, колкото и да се стремеше да преодолее всяка нейна съкрушителна смърт, някои бяха по–важни от други. Беше изненадан колко ясно все още си спомня времето, което бяха прекарали в Южна Англия.

Но Даниел не беше дошъл на почивка. Не беше дошъл да се влюби в красивата дъщеря на търговеца с мед. Беше дошъл да попречи на едно безразсъдно момиче да се изгуби дотолкова в лошите моменти от миналото си, че това да я убие. Дошъл беше да й помогне да развали тегнещото над тях проклятие, веднъж завинаги.

Отправи се на дългата разходка към града.

В Хелстън беше топла и ленива лятна вечер. Навън, по улиците, дами с шапчици и украсени с дантела рокли разговаряха с ниски, учтиви гласове с мъжете в ленени костюми, с които се държаха под ръка. Двойки спираха пред витрините на магазините. Застояваха се да поговорят със съседите си. Спираха на уличните ъгли и се сбогуваха по десет минути.

Всичко у тези хора, от облеклото им до спокойната им безгрижна походка, беше така вбесяващо бавно. Даниел се чувстваше напълно несъвместим с минувачите по улицата.

Крилете му, скрити под палтото, горяха от нетърпение, докато вървеше енергично сред тях. Имаше едно място, където със сигурност знаеше, че може да намери Лусинда — тя излизаше на верандата в задната градина на неговата покровителка през повечето вечери точно след здрачаване. Но къде би могъл да намери Лус — онази, която пъргаво влизаше и излизаше от Вестителите, онази, която трябваше да намери — ето това нямаше как да узнае.

Другите два живота, на които Лус се беше натъкнала, бяха логични за Даниел. В голямата схема те бяха… аномалии. Миналите моменти, в които се бе приближила до разкриването на истината за тяхното проклятие точно преди да умре. Но той не можеше да проумее защо нейният Вестител я беше довел тук.

За тях времето, прекарано в Хелстън, в по–голямата си част беше спокойно. В този живот любовта им беше нараствала бавно, естествено. Дори смъртта й беше нещо тихо и лично, само между двамата. Веднъж Габ си беше послужила с думата порядъчна, за да опише смъртта на Лус в Хелстън. Поне от тази смърт бяха страдали само те двамата.

Не, нямаше никаква логика в това, че тя случайно бе посетила отново този живот — което означаваше, че тя може да е навсякъде в селцето.

— А, я виж ти, господин Григори — обади се нечий мелодичен глас отвън на улицата. — Каква чудесна изненада да ви намеря тук в града.

Руса жена в дълга синя рокля на шарки стоеше пред Даниел, заварвайки го съвсем неподготвен. Тя държеше за ръка топчесто, луничаво осемгодишно момче, което изглеждаше нещастно, в кремав жакет, с петно под якичката.

Най–после Даниел се сети: госпожа Холкоум и лишеното й от талант синче Едуард, на което той бе давал уроци по рисуване в продължение на няколко мъчителни седмици, докато беше в Хелстън.

— Здравей, Едуард. — Даниел се наведе да се ръкува с малкото момче, после се поклони на майка му. — Госпожо Холкоум.

До този момент Даниел не се беше замислял твърде за облеклото си, докато се движеше през времето. Не го беше грижа какво си мисли някой на улицата за модерните му сиви памучни панталони, нито дали кройката на бялата му риза с маншети и голяма яка изглежда странно в сравнение с тази на който и да е друг мъж в градчето. Но ако щеше да се натъква на хора, които наистина беше познавал преди близо двеста години, облечен в дрехите, които бе носил преди два дни на Деня на благодарността у родителите на Лус, можеше да тръгнат слухове.

Даниел не искаше да привлича към себе си никакво внимание. Нищо не биваше да му попречи да открие Лус. Просто щеше да му се наложи да си намери някакви други дрехи. Не че майката и синът Холкоум забелязаха. За късмет, Даниел се беше върнал във време, когато го бяха познавали като „ексцентричен“ художник.

— Едуард, покажи на господин Григори какво ти купи мама току–що — каза госпожа Холкоум, приглаждайки немирната коса на сина си.

Момчето неохотно измъкна малък комплект за рисуване от една торба. Пет стъклени бурканчета маслени бои и дълга червена четка с дървена дръжка.

Даниел направи задължителните комплименти — за това, как Едуард е едно малко момче с голям късмет, чийто талант сега разполага с подходящите инструменти, — докато се опитваше да не му проличи как гледа покрай двамата, търсейки най–бързия път да се измъкне от разговора.

— Едуард е такова надарено дете — настойчиво каза госпожа Холкоум, като хвана Даниел за ръката. — Бедата е, че намира нашите уроци по рисуване само малко по–скучни, отколкото очаква едно момче на неговите години. Затова си помислих, че един истински комплект за рисуване може би ще му позволи наистина да изяви себе си като художник. Нали разбирате, господин Григори?

— Да, да, разбира се. — Даниел я прекъсна рязко. — Дайте му всичко, което го изпълва с желание да рисува. Блестящ план…

Из тялото му плъзна студ и замрази думите в гърлото му.

Кам току–що беше излязъл от една кръчма в отсрещния край на улицата.

За миг Даниел закипя от гняв. Достатъчно ясно бе заявил, че не желае помощ от другите. Ръцете му се свиха в юмруци и ти пристъпи към Кам, но после…

Разбира се. Това беше Кам от времето в Хелстън. И както изглежда, се забавляваше страхотно в модните си стесняващи се надолу раирани панталони и плоска мека шапка, каквато викторианските мъже носеха, за да предпазват косата си от дима, когато пушеха. Черната му коса беше дълга, падаше като водопад точно под раменете. Беше се облегнал на вратата на кръчмата, забавлявайки се с още трима мъже.

Кам измъкна пура с позлатен връх от квадратна метална табакера. Още не беше видял Даниел. Видеше ли го, смехът му щеше да секне. Още отначало Кам беше пътувал чрез Вестители повече от всекиго от падналите ангели. Беше истински експерт в отношения, в които Даниел никога не би могъл да бъде. Това беше дарба на онези, избрали да свържат жребия си с Луцифер — те притежаваха талант да пътуват през сенките на миналото.

Един поглед към Даниел щеше да подскаже на този Кам от викторианската епоха, че съперникът му е Анахронизъм.

Човек извън времето.

Кам щеше да осъзнае, че става нещо голямо. Тогава Даниел никога нямаше да успее да го разтърси.

— Толкова сте великодушен, господин Григори. — Госпожа Холкоум още бъбреше, още държеше здраво Даниел за ръкава на ризата.

Главата на Кам започна да се извърта в неговата посока.

— Нищо особено не съм направил. — Думите се изливаха от Даниел. — Сега, ако ме извините… — той разхлаби със сила пръстите й… — просто трябва да… си купя нови дрехи.

Той се поклони забързано и се втурна през вратата на най–близкия магазин.

— Господин Григори… — Госпожа Холкоум почти крещеше името му.

Даниел безмълвно я изруга, преструвайки се, че е твърде далеч, за да я чуе, което само я накара да се провикне по–силно.

— Но това е дамско шивашко ателие, господин Григори! — извика тя, като сви ръце във фуния върху устата си.

Даниел беше вече вътре. Остъклената врата на ателието се затръшна зад гърба му и звънчето, привързано към пантите, издрънча. Можеше да се скрие тук, поне за няколко минути, с надеждата, че Кам не го беше видял или не бе чул пронизителния глас на госпожа Холкоум.

В ателието беше тихо и миришеше на лавандула. Дървеният му под беше протрит от обувки с добре подковани токове, а лавиците покрай стените бяха претъпкани до тавана с пъстри топове плат. Даниел спусна дантеленото перде над прозореца, за да не го виждат толкова ясно от улицата. Когато се обърна, зърна в огледалото друг човек в ателието.

Преглътна един стон от примесено с изненада облекчение.

Беше я намерил.

Лус пробваше дълга бяла муселинова рокля. Високата й яка беше прикрепена с жълта панделка, подчертаваща невероятния лешников цвят на очите й. Косата й беше вързана назад на една страна, прихваната с украсена с мъниста шнола на цветя. Тя непрекъснато се суетеше с начина, по който ръкавите падаха на раменете й, докато стоеше, разглеждайки отражението си в огледалото от възможно най–много ъгли. Даниел ги обожаваше всичките.

Искаше му се да си стои там и да й се възхищава цяла вечност, но после се опомни. Закрачи към нея и я сграбчи за ръката.

— Това продължи достатъчно дълго. — Още докато говореше, Даниел се почувства замаян от изкусителния допир на кожата й до ръката му. За последен път я беше докоснал в нощта, когато смяташе, че му е отнета от Прокудениците. — Имаш ли представа как ме изплаши? Не си в безопасност тук сама — каза той.

Лус не започна да спори с него, както беше очаквал. Вместо това изпищя и бързо го зашлеви през лицето.

Защото тя не беше Лус. Беше Лусинда.

И, което беше по–лошо, те дори още не се бяха запознали в този живот. Сигурно току–що се беше върнала от Лондон със семейството си. Тя и Даниел сигурно тепърва щяха да се срещнат на празненството на семейство Констанс по случай лятното слънцестоене.

Видя всичко това сега, когато шокът се изписа по лицето на Лусинда.

— Кой ден е? — попита отчаяно той.

Тя щеше да помисли, че си е изгубил ума. От другия край на стаята той беше твърде зашеметен от любов, за да забележи разликата между момичето, което вече беше изгубил, и момичето, което трябваше да спаси.

— Съжалявам — прошепна той. Точно затова беше толкова ужасен като Анахронизъм. Напълно се объркваше и от най–дребните неща. Едно докосване на кожата й. Едно поглеждане в наситено лешниковите й очи. Едно долавяне на аромата от пудрата по пътя на косата й. Едно споделено дихание в тясното пространство на това мъничко ателие.

Лусинда трепна, когато погледна бузата му. В огледалото тя беше яркочервена от плесницата. Очите й бавно срещнаха неговите — и му се стори, че сърцето му хлътна. Розовите й устни се разтвориха, а главата й се наклони леко надясно. Гледаше го като дълбоко влюбена жена.

Не.

Имаше начин, по който се предполагаше, че трябва да се случи. Начин, по кота трябваше да се случи. Не се предполагаше да се срещат до празненството. Колкото и да проклинаше съдбата им, Даниел не би разрушил предишните й животи. Те бяха онова, което й позволяваше да продължи да се връща при него.

Опита се да си придаде възможно най–незаинтересовано и намръщено изражение. Държеше ръцете си скръстени на гърдите, пристъпваше от крак на крак, за да увеличи разстоянието между тях, задържаше погледа си на всички други места, само не и там, където искаше да бъде. Насочен към нея.

— Съжалявам — каза Лусинда, като притисна ръце към сърцето си. — Не знам какво ме прихвана. Никога не съм правила такова нещо…

Даниел не смяташе да спори с нея сега, макар че тя го беше зашлевявала толкова много пъти през годините, че Ариана отмяташе случаите в малък подвързан със спирала бележник, озаглавен „Още си пресен“.

— Моя грешка — каза той бързо. — Аз… помислих ви за някой друг. — Вече се беше намесил твърде много в миналото, първо — е Лучия в Милано, а сега тук. Започна да отстъпва заднешком.

— Чакай. — Тя протегна ръка към него. Очите й бяха прекрасни лешникови орбити от светлина, които го теглеха обратно. — Чувствам се сякаш наистина се познаваме, макар че не мога да си спомня съвсем…

— Боя се, че не мисля така.

Дотогава вече беше стигнал до вратата и разделяше завесите на прозореца да види дали Кам още е отвън. Там беше.

Кам стоеше с гръб към магазина и оживено жестикулираше, разказвайки някаква изфабрикувана история, в която със сигурност той беше героят. Можеше да се обърне и при най–малкото предизвикателство. Тогава Даниел щеше да бъде заловен.

— Моля ви, сър… спрете. — Лусинда забърза към Даниел. — Кой сте вие? Мисля, че ви познавам. Моля ви. Чакайте.

Щеше да се наложи да рискува и да излезе на улицата. Не можеше да остане тук с Лусинда. Не и когато тя се държеше писа. Не и когато тя се влюбваше не в онова негово превъплъщение, в което трябваше. Той беше живял този живот преди и нещата не се бяха случили така. Затова трябваше да бяга.

За Даниел бе истинска агония да пренебрегва Лусинда, да си отива от нея, когато всичко в душата му подсказваше да се обърне и да затича отново право към звука на гласа й, към прегръдката на ръцете й и топлината на устните й, към омагьосващата сила на любовта й.

Рязко отвори вратата на магазина и побягна надолу по улицата, тичайки към залеза, тичайки с всички сили. Изобщо не го беше грижа как изглежда това на някой друг в града. Тичаше, за да потуши огъня в крилете си.