Лорън Кейт
Страст (3)

Изпратен от небето

Москва, 15 октомври 1941 г.

— Лусинда! — изкрещя отново Даниел, но твърде късно: в този миг нея я нямаше вече. Той току–що се бе появил в мрачния, заснежен пейзаж. Беше усетил проблясване на светлина зад гърба си и горещината на пожар наблизо, но виждаше единствено Лус. Втурна се към нея на затъмнения уличен ъгъл. Тя изглеждаше миниатюрна в нечие чуждо овехтяло палто. Изглеждаше изплашена. Беше я наблюдавал как отвори една сянка, и после…

— Не!

В една постройка зад гърба му се разби ракета. Земята се разтресе, улицата подскочи и се разцепи, а късчета от стъкло, стомана и бетон се събраха във въздуха и после се посипаха като дъжд по земята.

След това на улицата се възцари мъртвешка тишина. Но Даниел почти не забеляза. Просто стоеше невярващо сред отломките.

— Тя се връща още по–назад — промърмори той, като отупваше праха от раменете си.

— Тя се връща още по–назад — каза някой.

Онзи глас. Неговият глас. Ехо ли беше това?

Не, беше твърде близо, за да е ехо. Твърде ясно, за да е дошло отнякъде вътре в ума му.

— Кой каза това? — Втурна се покрай разбърканите отломки от някакво скеле към мястото, където беше стояла Лус.

Две ахвания.

Даниел стоеше лице в лице със себе си. Само че не точно със себе си — със свое по–ранно превъплъщение, своя не толкова цинична версия. Но откога? Къде се намираше?

— Не пипай! — изкрещя Кам на двамата. Носеше работна униформа, военни ботуши и обемисто черно палто. При вида на Даниел очите му запламтяха от гняв.

Неволно и двамата Даниеловци се бяха приближили, като предпазливо се обикаляха взаимно в кръг в снега. Сега отстъпиха назад.

— Стой далече от мен — по–възрастният предупреди по–младия. — Опасно е.

— Знам това — излая Даниел. — Не мислиш ли, че знам това? — Дори само от това, че бе толкова близо, стомахът му се присви. — Бил съм тук преди. Аз съм ти.

— Какво искаш?

— Аз… — Даниел се огледа наоколо, опитвайки се да се ориентира. След хиляди години, в които беше живял, беше обичал Лус и я бе губил, тъканта на спомените му се беше прокъсала. Повторението правеше миналото трудно за припомняне. Но това място не беше толкова отдавнашно, него той си спомняше…

Разрушен и пуст град. Сняг по улиците. Огън в небето.

Можеше да е всяка една от сто войни.

Но там…

Мястото на улицата, където снегът се беше стопил. Тъмният кратер в морето от белота. Даниел се свлече на колене и посегна към кръга от черна пепел, останал като петно на земята. Затвори очи. И си спомни точно как беше умряла в ръцете му.

 

 

Москва, 1941 година.

Значи това правеше тя — промъкваше се в миналите си животи. Надяваше се да разбере.

Въпросът беше, че в смъртта й, в нито един от всичките пъти, нямаше логика. Даниел бе по–наясно с това от всеки друг.

Но имаше определени животи, когато се беше опитал да й даде някаква яснота с надеждата, че това ще промени нещата. Понякога се беше надявал да я опази жива по–дълго, макар че никога не се получаваше. Понякога — като този път по време на обсадата на Москва — беше избирал да я изпрати по пътя й по–бързо. Да я пощади. За да може целувката му да е последното, която тя да почувства в този живот.

И това бяха животите, които хвърляха най–дълги сенки през епохите. Това бяха животите, които се открояваха и привличала Лус, както магнитът привлича металните стружки, докато тя пристъпваше тромаво през Вестителите. Животите, в които й беше разкрил онова, което тя трябваше да знае, макар че фактът, че го знаеше, щеше да я унищожи.

Като смъртта й в Москва. Той си я спомни ясно и отчетливо и се почувства глупаво. Дръзките думи, които беше прошепнал, пламенния начин, по който я беше целунал. Изражението на блажено осъзнаване върху лицето й, когато умираше. Това не беше променило нищо. Краят й си беше точно същият, както винаги.

А Даниел също си беше съвсем същият след това. Мрачен. Черен. Празен. Опустошен. Неутешим.

Габ пристъпи напред да изрита малко сняг върху кръга от пепел, където беше загинала Лушка. Въздушно леките й криле сияеха в нощта, а блестяща аура обгръщаше тялото й, когато се приведе в снега. Плачеше.

Приближиха се и останалите: Кам, Роланд, Моли, Ариана.

А Даниил, отдавнашният Даниел, завършваше разнородната им група.

— Ако си дошъл да ни предупредиш за нещо — обади се Ариана, — тогава казвай, каквото имаш да казваш, и си върви. — Дъгоцветните й криле се насочиха напред, почти отбранително. Тя пристъпи пред Даниил, който изглеждаше леко позеленял.

Беше незаконно и неестествено ангелите да общуват с по–раншните си превъплъщения. Даниел се чувстваше лепкав и слаб — не можеше да определи дали това бе защото беше принуден да изживява отново смъртта на Лус, или защото бе толкова близо до предишното си превъплъщение.

— Да ни предупреди ли? — подметна подигравателно Моли, като обикаляше в кръг около Даниел. — Защо Даниел Григори би си давал труд да ни предупреждава за каквото и да било? — Тя бутна лицето си в неговото, дразнейки го с крилете си с цвят на бакър. — Не, сещам се какво е намислил — той препуска из вековното минало. Вечно търсещ, вечно закъснял.

— Не — прошепна Даниел. Това бе невъзможно. Беше решил да я улови и щеше да го направи.

— Това, което тя има предвид с въпроса си — обърна се Роланд към Даниел, — е какво се случи, за да се озовеш тук? Откъдето и да идваш?

— Почти бях забравил — каза Кам, като масажираше слепоочията си. — Тръгнал е след Лусинда. Тя изпадна извън времето. — Той се обърна към Даниел и повдигна вежда. — Може би сега ще загърбиш гордостта си и ще ни помолиш за помощ?

— Нямам нужда от помощ.

— Струва ми се, че имаш — подметна подигравателно Кам.

— Не се замесвай в това — изсъска Даниел. — Достатъчно неприятности ни създаваш напоследък.

— О, колко забавно. — Кам изръкопляска. — Предоставяш ми нещо, което да чакам с нетърпение.

— Играеш опасна игра, Даниел — каза Роланд.

— Зная това.

Кам се изсмя мрачно и зловещо.

— И така. Най–после стигнахме до края на играта, нали?

Габ преглътна:

— Значи… нещо се е променило?

— Тя започва да проумява положението! — каза Ариана. — Отваря вестители и прекрачва през времето, и е още жива!

Очите на Даниел пламнаха във виолетово. Той се извърна всички тях, загледан назад към развалините на църквата — първото място, където беше видял Лушка.

— Не мога да остана. Трябва да я настигна.

— Е, от това, което си спомням — каза Кам тихо, — никога няма да успееш. Миналото е вече написано, братко.

— Моето минало — може би. Но не и моето бъдеще. — Даниел не можеше да мисли ясно. Крилете горяха вътре в тялото му, до болка копнеещи да бъдат освободени. Тя си беше отишла. Улицата бе пуста. Нямаше за кого друг да се тревожи.

Той отметна рамене назад и освободи крилата си със свистене. Ето. Онази лекота. Онази най–дълбока свобода. Сега можеше да мисли по–ясно. Това, от което имаше нужда, беше един миг насаме. Със себе си. Стрелна другия Даниел с поглед и отлетя в небето.

Мигове по–късно чу отново звука: същото свистене на разперващи се криле — звукът от други криле, по–млади криле, политащи от земята отдолу.

По–ранното превъплъщение на Даниел го настигна безмълвно в небето:

— Накъде?

Безмълвно, двамата спряха върху козирката на третия етаж на една сграда близо до Патриаршеското езеро, на покрива срещу прозореца на Лус, където имаха навика да я гледат как спи. Споменът щеше да е по–пресен в ума на Даниил, но от слабия спомен за Лус, която лежеше, сънуваща, под завивките, по крилете на Даниел още преминаваше топъл полъх.

И двамата бяха мрачни и с печални изражения на лицата. Тъжно и иронично бе, че в разрушения от бомби град нейната жилищна сграда бе пощадена, когато самата тя не беше. Стояха мълчаливо в студената нощ и двамата прибирайки внимателно крилете си назад, за да не се докоснат случайно.

— Как стоят нещата за нея в бъдещето?

Даниел въздъхна:

— Добрата новина е, че в този живот нещо е различно. По някакъв начин проклятието е… променено.

— Как? — Даниил вдигна поглед и надеждата, която блестеше ярко в очите му, помръкна. — Искаш да кажеш, че в настоящия си живот тя все още не е обвързана с нищо?

— Смятаме, че не. Това е част от положението. Изглежда, че се е отворила пролука и й е позволила да живее по–дълго от обичайното…

— Но това е толкова опасно. — Даниил говореше бързо, енергично избълвайки същите думи, които се гонеха из ума на Даниел още от последната нощ в „Меч и Кръст“, когато беше осъзнал, че този път е различно: — Тя може да умре и да не се върне. Това може да е наистина краят. Сега абсолютно всичко е заложено на карта.

— Знам.

Даниил спря, овладя се.

— Съжалявам. Разбира се, че знаеш. Но… въпросът е, дали тя разбира защо в този живот е различно?

Даниел погледна празните си ръце.

— Една от Старейшините на Зесмелим успя да се добере до нея, разпитвала я е, преди Лус да знае нещо за миналото си. Лусинда признава, че всички са съсредоточени върху факта, че не е кръстена… но има толкова много неща, които не знае.

Даниил пристъпи към перваза и се взря в тъмния й прозорец:

— Тогава каква е лошата новина?

— Опасявам се, че има и много неща, които аз не знам. Не мога да предвидя последиците от бягството й назад във времето, ако не я намеря и не я спра, преди да е твърде късно.

Долу на улицата се чу вой на сирена. Въздушното нападение беше приключило. Скоро руснаците щяха да излязат да разчистват града в търсене на оцелели.

Даниел започна да пресява късчетата от спомените си. Тя се връщаше по–далече назад — но в кой живот? Обърна се да изгледа сурово по–ранното си превъплъщение:

— И ти си го мислиш, нали?

— Че… тя се връща назад?

— Да. Но колко далече назад? — Проговориха едновременно, взирайки се в тъмната улица.

— И къде ще спре? — каза Даниел рязко, като се дръпна назад от ръба. Затвори очи, пое си дъх. — Сега Лус е различна. Тя е… — Почти можеше да усети миризмата й. Чиста, неопетнена светлина, като светлината на слънцето. — Нещо съществено се е променило. Най–сетне имаме истински шанс. А аз… аз никога не съм бил по–изпълнен с възторг… нито пък така ми е призлявало от ужас. — Той отвори очи и с изненада видя, че Даниил кима.

— Даниел?

— Да?

— Какво чакаш? — попита Даниил с усмивка. — Върви да я вземеш.

И при тези думи, Даниел побутна една сянка по покрива — един Вестител, — за да я отвори — и пристъпи вътре.