Лорън Кейт
Страст (10)

Борбата продължава

Таити, френска Полинезия, 11 декември 1775 г.

Лус се озова едва–едва крепяща се върху паянтова дървена греда.

Гредата изскърца, когато се наклони леко наляво, после изскърца отново, когато се отпусна много бавно надясно. Люлеенето беше равномерно и непрестанно, сякаш гредата беше прикрепена към много късо махало.

Горещ вятър развя косата й така, че тя зашиба лицето й и отвя слугинската й шапчица от главата. Гредата под нея се люшна отново и краката й се подхлъзнаха. Тя падна върху гредата и едва успя да се вкопчи в нея, преди да се търкулне надолу…

Къде се намираше? Пред нея беше безкрайната синева на открито небе. По–тъмносиньо там, където трябва да беше хоризонтът. Тя погледна надолу.

Намираше се невероятно високо горе.

Подгизнал от вода прът се простираше на сто стъпки под нея, завършвайки в дървена палуба. О! Беше мачта. Лус седеше на най–горната палуба на много голям платноход.

Много голям претърпял крушение платноход, точно отвъд крайбрежието на остров с черни брегове.

Носът на платнохода беше жестоко разбит в риф от остри като бръснач вулканични скали, които го бяха оставили превърнат на прах. Гротът бе раздробен: опърпани парчета жълто-кафяво платно, които се развяваха и плющяха свободно на вятъра. Въздухът миришеше както на сутринта след мощна буря, но този кораб беше толкова разнебитен, че имаше вид, сякаш е там от години.

Всеки път, щом вълните връхлитаха по покритите с черен пясък брегове, водни пръски се издигаха на десетки футове нагоре от процепите в скалите. Вълните люлееха разбития кораб — и гредата, в която Лус се бе вкопчила — толкова силно и грубо, че тя имаше чувството, че ще повърне.

Как щеше да слезе? Как щеше да стигне до брега?

— Аха! Я виж ти кой е кацнал като птичка върху пръчка в клетка. — Гласът на Бил надвика шума на разбиващите се вълни. Той се появи в далечния край на гниещата мачта на кораба, като вървеше с изпънати и протегнати пред тялото ръце, сякаш се крепи върху гимнастическа греда.

— Къде сме? — Лус беше твърде нервна, за да прави внезапни движения.

Бил продължително си пое въздух през зъби и напълни дробовете си.

— Не можеш ли да усетиш вкуса му? Северното крайбрежие на Таити? — Той се тръсна до Лус, ритна с късите си набити крака, протегна нагоре късите си сиви ръце и сключи пръсти зад главата си. — Не е ли истински рай?

— Мисля, че ще повърна.

— Глупости. Просто трябва да успееш да сдържиш пристъпа на гадене.

— Как се озовахме… — Лус отново се огледа набързо наоколо за някой Вестител. Не виждаше нито една сянка, само безкрайната безизразна синева на празните небеса.

— Погрижих се за придвижването и настаняването вместо теб. Мисли за мен като за туристическия си агент и си представяй, че си на почивка.

— Не сме на почивка, Бил.

— Не сме ли? Аз пък мислех, че правим Голямата Любовна Обиколка. — Той разтърка чело и от скалпа му се посипаха късчета кремък. — Погрешно ли съм разбрал?

— Къде са Лусинда и Даниел?

— Почакай. — Той кръжеше във въздуха пред Лус. — Не искаш ли малко история?

Лус не му обърна внимание и изтича към мачтата. Неуверено протегна крак към най–високата от дървените пречки, които излизаха като спици от двете страни на мачтата.

— Поне не искаш ли помощ?

Тя беше затаила дъх и се опитваше да не гледа надолу, когато кракът й се подхлъзна от дървената пречка за трети път. Най–накрая преглътна на сухо и протегна ръка да поеме студения, груб нокът, който Бил протегна към нея.

Когато пое ръката на Бил, той я изтегли напред, после я издърпа изцяло от мачтата. Тя изписка, когато мокрият вятър блъсна лицето й, развявайки полата на роклята й около талията. Затвори очи и зачака да я запрати през прогнилите дъски на палубата долу.

Само че това не стана.

Тя чу свистене и почувства как тялото й заседна във въздуха. Отвори очи. Късите набити криле на Бил се бяха издули като балони и бяха поели вятъра. Той крепеше тежестта й само с една ръка, носейки я бавно към брега. Беше невероятно колко пъргав и подвижен беше, колко лек. Лус с изненада откри, че се отпуска — по някакъв начин усещането, че лети, вече й се струваше естествено.

Даниел. Когато въздухът я обкръжи, тя бе завладяна от болезнения копнеж да бъде с него. Да чуе гласа му и да усети вкуса на устните му — Лус не можеше да мисли за нищо друго. Какво не би дала да бъде в обятията му точно в този момент!

Онзи Даниел, когото бе срещнала в Хелстън, колкото и щастлив да беше да я види, не я беше познавал истински. Не така, както я познаваше нейният Даниел. Къде ли беше той точно сега?

— По–добре ли се чувстваш? — попита Бил.

— Защо сме тук? — попита Лус, докато се носеха високо над водата. Беше толкова бистра, че тя виждаше как отдолу се движат мастилено–тъмни сенки — огромни рибни пасажи, които плуваха с лекота, следвайки бреговата линия.

— Виждаш ли онази палма? — Бил посочи напред със свободния си нокът. — Най–високата, третата, като броиш от процепа в пясъчния нанос?

Лус кимна, присвивайки очи.

— Там баща ти в този живот построил колибата си. Най–хубавото бунгало на плажа! — Бил се прокашля. — Всъщност това е единственото бунгало на плажа. Британците дори още не са открили тази страна от острова. Затова, когато баща ти излизал на риболов, мястото било главно на разположение само на вас двамата с Даниел.

— Даниел и аз… сме живели тук… заедно?

Хванати за ръце, Лус и Бил стъпиха на брега с гъвкавата елегантност на двама танцьори, изпълняващи балетна стъпка. Лус беше благодарна — и малко шокирана — колко гладко беше успял да я свали от мачтата на кораба, но щом стъпи твърдо на земята, отдръпна ръка от мръсния му нокът и я избърса в престилката си.

Тук беше невероятно красиво. Кристалночистите води се плискаха в непознатите и прекрасни плажове от черен пясък. Китки цитрусови дръвчета и палми се надвесваха над брега, натежали от яркооранжеви плодове. Отвъд дърветата, през мъглите на тропическата гора, се издигаха ниски планини. Водопади се врязваха в тях. Вятърът тук долу не беше толкова ожесточен; още по–хубаво — бе натежал от аромата на хибискус. Не беше трудно да си представиш, че можеш да прекараш тук една почивка, камо ли пък — цял живот.

— Ти си живяла тук. — Бил тръгна по протежение на криволичещата брегова линия, като оставяше малки следи от нокти в тъмния пясък. — Баща ти и всичките десетима от останалите местни жители, които са живели на разстояние, достатъчно близко, за да се измине с кану, са те наричали… ами, звучало е като нещо от рода на Лулу.

Лус вървеше бързо, за да не изостава, навила и вдигнала полите на слугинските си дрехи от Хелстън, за да не се влачат по пясъка. Спря и направи гримаса.

— Какво? — каза Бил. — Мисля, че е сладко. Лулу. Лулулулулу.

— Престани.

— Както и да е, Даниел е бил нещо като пират–изследовател. Виждаш ли онази лодка ей там? Твоето върховно гадже я отмъкнало от личния кораб на Джордж Трети. — Той хвърли поглед назад към разбития платноход. — Но на капитан Блай и неговия екипаж от метежници щели да са им нужни още две години да проследят Даниел дотук, а дотогава… сещаш се.

Лус преглътна. Дотогава Даниел вероятно щеше отдавна да е заминал, защото Лусинда щеше да е отдавна мъртва.

Бяха стигнали до една пролука в редицата от палми. Река е доста солени води се виеше спираловидно между океана и малко вътрешно сладководно езерце. Лус се промъкна по няколко плоски камъка, за да прекоси водата. През фустите и бельото й избиваше пот и тя си помисли да съблече задушаващата я дреха и да се гмурне право в океана.

— Колко време имам с Лулу? — попита тя. — Преди да се случи?

Бил вдигна ръце:

— Мислих си, че искаш само да видиш доказателство, че любовта, която споделяш с Даниел, е истинска.

— Да, искам.

— За това няма да ти трябват повече от десет минути.

Излязоха на къса пътека с орхидеи от двете страни, която с лъкатушене излизаше на друг девствен плаж. Малка хижа със сламен покрив се издигаше върху подпори близо до ръба на светлосинята вода. Зад хижата потрепваше полъхвана от вятъра палма.

Бил се настани над рамото на Лус, като кръжеше във въздуха.

— Погледни я. — Каменният му нокът посочи към палмата.

Лус гледаше със страхопочитание как два чифта крака се показаха от палмовите листа високо на тресящия се ствол на дървото. После едно момиче, което не носеше нищо друго, освен тъкана пола и голям хавайски венец на врата, метна четири влакнести кафяви кокосови ореха към брега, а после бързо се спусна по възлестия ствол към земята.

Косата на момичето беше дълга и свободно пусната, улавяйки в тъмните си кичури ромбоидни късчета слънчева светлина. Лус познаваше точното усещане — как косата гъделичкаше ръцете й, докато се люшка на вълни покрай кръста й. Слънцето беше придало на кожата на Лулу наситен златисто–кафяв цвят — по–тъмна, отколкото някога е била Лус, дори когато прекарваше цяло лято в плажната вила на баба си в Билокси — а по лицето и горната част на ръцете й бяха изрисувани тъмни геометрични татуировки. Тя съществуваше някъде между напълно неузнаваемата и типичната Лус.

— Еха! — прошепна Лус, когато Бил я дръпна зад прикритието на храстовидно дърво с пурпурни цветове. — Хей… Оу! Какво правиш?

— Придружавам те до по–безопасно място за наблюдение. — Бил я повлече отново нагоре във въздуха, докато се издигнаха през балдахина от листа. Щом стигнаха до дърветата, той я повдигна до един висок, здрав клон и я настани върху него и тя видя целия плаж.

— Лулу!

Гласът си проправи път през кожата на Лус и стигна право до сърцето й. Гласът на Даниел. Той я викаше. Той я желаеше. Нуждаеше се от нея. Лус се обърна в посоката на звука. Дори не беше забелязала, че е започнала да се надига от мястото си на високия клон, сякаш можеше просто да се отдалечи от върха на дървото и да литне към него, докато Бил не я сграбчи за лакътя.

— Точно затова трябваше да довлека тук горе задника на баща ти. Той не говори с теб. Говори с нея.

— О. — Лус тежко се отпусна обратно долу. — Вярно.

На черния пясък момичето с кокосовите орехи, Лулу, тичаше. А онзи долу на брега, който тичаше бързо към нея, беше Даниел.

Беше без риза, великолепно загорял и мускулест, само с отрязани до коленете тъмносини панталони, които се нищеха по ръбовете. По кожата му проблясваше морска вода — току–що се беше гмуркал в океана. Под босите му крака хвърчеше пясък. Лус завиждаше на водата, завиждаше на пясъка. Завиждаше на всичко, което успяваше да се докосне до Даниел, докато тя беше принудена да стои горе на това дърво. Най–много завиждаше на предишното си превъплъщение.

Тичайки към Лулу, Даниел изглеждаше толкова щастлив и толкова естествен, колкото Лус не помнеше да го е виждала някога. От тази гледка й се доплака.

Стигнаха един до друг. Лулу се хвърли в прегръдките му и той я сграбчи буйно, завъртайки я във въздуха. Остави я отново на земята и я обсипа с целувки, целувайки връхчетата на пръстите й и ръцете й над лактите, чак до раменете, шията й, устата.

Бил се облегна на рамото на Лус:

— Събуди ме, когато стигнат до хубавата част — каза той с прозявка.

— Перверзник! — Идваше й да го цапне, но не искаше да го докосва.

— Имам предвид татуирането. Ама че мръсно подсъзнание имаш. Падам си по татуировките, ясно?

Когато Лус погледна назад към двойката на брега, Лулу водеше Даниел към тъкана рогозка, разстлана на пясъка недалеч от бунгалото. Даниел измъкна късо мачете от колана на панталоните си и започна да сече един от кокосовите орехи. След няколко удара отдели горната част и подаде остатъка от ореха на Лулу. Тя отпи голяма глътка, млякото покапа от ъгълчетата на устата й. Даниел ги изчисти с целувка.

— Няма татуиране, те само… — Лус млъкна рязко, когато предишното й превъплъщение изчезна в колибата. Лулу се появи отново миг по–късно, като носеше малък вързоп, завързан с палмови листа. Разви някакъв инструмент, който приличаше на дървен гребен. Зъбците му проблясваха на слънцето, сякаш бяха остри като игли. Даниел се отпусна върху рогозката, гледайки как Лулу потопи гребена в голяма, плитка мидена черупка, пълна с черен прах.

Лулу бързо го целуна и се залови за работа.

Започвайки от гръдната му кост, тя притисна гребена в кожата му. Работеше чевръсто, като натискаше силно и бързо, и с всяко движение на гребена оставяше черно петно, татуирано върху кожата му. Лус вече започваше да различава някаква форма: малък нагръдник с шахматни шарки. Щеше да обхване целите му гърди. Лус беше ходила в студио за татуировки само веднъж, в Ню Хампшър с Кали, която искаше малко розово сърчице на хълбока. Беше отнело по–малко от минута и Кали бе пищяла гръмогласно през цялото време. Тук обаче Даниел лежеше безмълвно, без да издава нито звук, без да отмества очи от Лулу дори за миг. Отне много време и Лус почувства как по долната част на гърба й се стичат струйки пот, докато гледаше.

— Е? Какво ще кажеш за това? — смушка я Бил. — Обещах ли да ти покажа любов, или не?

— Несъмнено имат вид на влюбени. — Лус сви рамене. — Но…

— Но какво? Имаш ли представа колко болезнено е това? Погледни го. Прави татуирането да изглежда като милувка от лек ветрец.

Лус се присви на клона.

— Това ли е поуката тук? Болката се равнява на любов?

— Ти ми кажи — рече Бил. — Може и да се изненадаш да го чуеш, но не може да се каже, че жените се избиват да тропат на вратата на Бил.

— Искам да кажа, ако татуирам върху тялото си името на Даниел, това ще значи ли, че го обичам повече, отколкото вече го обичам?

— Това е символ, Лус. — Бил изпусна дрезгава въздишка. — Приемаш нещата твърде буквално. Помисли си за това по този начин: Даниел е първото привлекателно момче, което Лулу е виждала някога. До момента, в който той се е появил на брега преди няколко месеца, целият свят на тази девойка се е състоял от баща й и няколко тлъсти туземци.

— Тя е Миранда — каза Лус, спомняйки си любовната история от „Бурята“, която беше чела, когато изучаваше Шекспир в десети клас.

— Колко изключително цивилизовано от твоя страна! — Бил присви одобрително устни. — Те наистина са като Фердинанд и Миранда. Красивият чужденец, претърпял крушение на бреговете на родината й…

— Значи, разбира се, за Лулу това е било любов от пръв поглед — промърмори Лус. Именно от това се беше страхувала: същата лекомислена, автоматично зараждаща се любов, която я беше смутила в Хелстън.

— Правилно — каза Бил. — Тя не е имала избор, освен да се влюби. Но интересното тук е Даниел. Виждаш ли, той не е трябвало да я учи да тъче платно или да печели доверието на баща й, като налови риба за сушене колкото за цял сезон, или да прави артистични изпълнения — Бил посочи към влюбените на плажа, — да се съгласява да татуира цялото си тяло в съответствие с местния обичай на Лулу. Щеше да бъде достатъчно Даниел просто да се появи. Лулу така или иначе щеше да го обича.

— Той го прави, защото… — Лус мислеше на глас. — Защото иска да спечели любовта й. Защото иначе щеше просто да се възползва от проклятието, което тегне над тях. Защото независимо от какъв цикъл са обвързвани, любовта му към нея е… истинска.

Тогава защо Лус не беше напълно убедена?

На плажа Даниел се надигна и седна. Хвана Лулу за раменете и започна да я целува нежно. Гърдите му кървяха от татуирането, но изглежда никой от двамата не забелязваше. Устните им почти не се разделяха, те дори за миг не откъсваха поглед един от друг.

— Искам да си тръгна сега — внезапно каза Лус на Бил.

— Наистина ли? — Бил примигна, изправяйки се на клона, сякаш го беше стреснала.

— Да, наистина. Получих онова, за което дойдох и съм готова да продължа. Веднага. — Тя също се опита да се изправи, но клонът се люшна под тежестта й.

— Ъм, добре. — Бил я хвана под ръка да я подкрепи. — Накъде?

— Не знам, но да побързаме. — Слънцето се спускаше ниско в небето зад тях, удължавайки сенките на влюбените върху пясъка. — Моля те. Искам да запазя един хубав спомен. Не искам да я виждам как умира.

Лицето на Бил беше сбърчено и объркано, но той не каза нищо.

Лус не можеше да чака повече. Затвори очи и остави желанието си да призове Вестител. Когато отново отвори очи, видя потрепване в сянката на една пасифлора наблизо. Съсредоточи се, призовавайки я с цялата си сила, докато Вестителят не започна да трепери.

— Хайде — каза тя, като стисна зъби.

Най–после Вестителят се освободи, смъкна се със свистящ звук от дървото и полетя из въздуха, спирайки плавно точно пред нея.

— Спокойно сега — каза Бил, като кръжеше над клона. — Отчаянието и пътуването чрез Вестители не се съчетават добре. Като мариновани зеленчуци и шоколад.

Лус се втренчи в него.

— Искам да кажа: недей да се отчайваш дотолкова, че да губиш представа какво искаш.

— Искам да се махна оттук — каза Лус, но не можеше да прилъже сянката да заеме стабилна форма, колкото и усилия да полагаше. Не гледаше към влюбените на плажа, но въпреки това чувстваше как мракът се сгъстява в небето над брега. Не бяха дъждовни облаци. — Ще ми помогнеш ли, Бил?

Той въздъхна, посягайки към тъмното безформено нещо във въздуха и го притегли към себе си.

— Наясно си, че това е твоята сянка. Аз й придавам форма, но това си е твоят Вестител и твоето минало.

Лус кимна.

— Което означава, че нямаш представа къде ще те отведе, а аз не нося отговорност.

Тя кимна отново.

— Добре тогава. — Той потърка една част от Вестителя, докато потъмня, после подхвана тъмното място с нокътя си и го дръпна. То служеше за нещо като дръжка на брава. Вонята на плесен плисна навън, при което Лус се закашля.

— Да, и аз го подушвам — каза Бил. — Тази сянка е стара. — Направи й знак да тръгне напред. — Първо дамите.

 

 

Прусия, 7 януари 1758 г.

Една снежинка докосна носа на Лус.

После втора, и трета, и още, и още, докато буря от малки вихрушки изпълни въздуха и целият свят стана студен и бял. Тя издиша продължително и дъхът й образува облак в мразовития студ.

По някакъв начин бе знаела, че ще се озоват тук, макар да не беше напълно сигурна къде е това „тук“. Всичко, което знаеше, беше, че следобедното небе беше притъмняло от яростна буря, а през черните й кожени ботуши се просмукваше мокър сняг, който хапеше пръстите на краката й и я смразяваше чак до костите.

Отиваше на собственото си погребение.

Беше го почувствала в мига, когато минаваше през последния Вестител. Прииждащ студ, неподатлив като ледена кора. Озова се пред портите на някакво гробище: всичко беше покрито със снежна пелена. Зад нея имаше път с дървета от двете страни, с голи клони, които се извиваха като хищни нокти към оловносивото небе. Пред нея имаше нисък насип от заснежена пръст; надгробни камъни и кръстове стърчаха от белотата като неравни, мръсни зъби.

На няколко стъпки зад нея някой подсвирна.

— Сигурна ли си, че си готова за това?

Бил. Звучеше задъхано, сякаш току–що я беше настигнал.

— Да. — Устните й трепереха. Обърна се едва когато Бил се спусна близо до раменете й.

— Ето — каза той, като й подаде тъмно палто от норки. — Помислих си, че може да ти е студено.

— Откъде…

— Отмъкнах го от една хубавица, която се прибираше от пазара ей там. Не се тревожи, тя вече си беше достатъчно подплатена от природата.

— Бил!

— Хей, ти имаше нужда от него! — Той сви рамене. — Да си го носиш със здраве.

Той наметна раменете на Лус с дебелото палто и тя го придърпа плътно около себе си. Беше невероятно меко и топло. Заля я вълна от признателност: тя протегна ръка нагоре и пое нокътя му, без дори да я е грижа, че е лепкав и студен.

— Добре — каза Бил, като стисна ръката й. За миг Лус почувства странна топлина във връхчетата на пръстите си. Но после тя изчезна и каменните пръсти на Бил станаха студени като камък. Той си пое дълбоко и нервно дъх. — Ъм. Ъъъ, Прусия, средата на осемнайсети век. Живееш в селце на бреговете на река Хендел. Много приятно. — Той прочисти гърло и шумно изкашля голяма храчка, а после продължи: — Би трябвало да кажа, ъъ, че си живяла. Ти всъщност, току–що си… ами…

— Бил? — Тя протегна врат, за да го погледне, седнал сгушен на рамото й. — Всичко е наред — каза меко. — Не е нужно да обясняваш. Позволи ми просто, нали се сещаш, да го почувствам.

— Така вероятно е най–добре.

Когато Лус влезе тихо през портите на гробището, Бил изостана назад. Седна с кръстосани крака на върха на обвит в лишеи надгробен паметник, като чоплеше мръсотията под ноктите си. Лус спусна шала върху главата си, за да скрие още от лицето си.

Далече напред имаше опечалени хора, с черни дрехи и мрачни лица, притиснати толкова плътно един до друг, за да се топлят, че приличаха на една–единствена безформена маса от печал. С изключение на един човек, който стоеше зад групата и далече встрани. Той сведе непокритата си руса глава.

Никой не говореше с Даниел, нито го поглеждаше. Лус не можеше да прецени дали е смутен, че е пренебрегнат, или предпочита така.

Когато тя се озова зад малката тълпа, погребението приключваше. В плосък сив надгробен камък беше издълбано име: Лусинда Мюлер. Едно момче на не повече от дванайсет години, с тъмна коса и бледа кожа и стичащи се по лицето му сълзи, помогна на баща си — нейният баща от този друг живот? — да изсипе първата лопата пръст върху гроба.

Тези мъже сигурно бяха роднини на предишното й превъплъщение. Сигурно я бяха обичали. Зад тях плачеха жени и деца; Лусинда Мюлер сигурно бе означавала нещо и за тях. Може би беше означавала всичко за тях.

Но Лус Прайс не познаваше тези хора. Почувства се коравосърдечна и изпита странно усещане, когато осъзна, че те не означават нищо за нея дори когато виждаше болката по лицата им. Даниел беше единственият тук, който наистина имаше значение за нея, човекът, при когото искаше да изтича, онзи, от когото искаше да се отдръпне.

Той не плачеше. Дори не се взираше в гроба като всички останали. Беше сключил ръце пред тялото си и гледаше надалече — не към небето, а някъде много нататък в далечината. В един миг очите му бяха виолетови, в следващия — сиви.

След като членовете на семейството хвърлиха няколко лопати пръст върху ковчега и гробът беше осеян с цветя, присъстващите на погребението се разделиха и тръгнаха с несигурни крачки обратно към главния път. Всичко беше свършило.

Остана само Даниел. Неподвижен като мъртвите.

Лус също изостана назад, отдръпвайки се зад един нисък мавзолей на няколко парцела оттам, като го наблюдаваше да види какво ще направи.

Беше здрач. Гробището беше на тяхно разположение. Даниел се смъкна на колене до гроба на Лусинда. Сняг се сипеше върху гробището, покривайки раменете на Лус, едри снежинки се заплитаха в миглите й, мокреха връхчето на носа й. Тя се промъкна зад ъгъла на мавзолея; цялото й тяло беше напрегнато.

Дали той щеше да обезумее от мъка? Дали щеше да рови с нокти замръзналата пръст и да блъска с юмруци по надгробния камък и да вие, докато вече не му останат сълзи за проливане? Не можеше да се чувства толкова спокоен, колкото изглеждаше. Беше невъзможно, преструвка. Но Даниел почти не погледна към гроба. Легна на една страна в снега и затвори очи.

Лус зяпна. Беше толкова неподвижен и великолепен. Със затворени клепачи, изглеждаше напълно умиротворен. Тя беше наполовина влюбена, наполовина смутена, и остана така няколко минути — докато така се смръзна, че трябваше да разтрие ръце и да се разтъпче, за да се стопли.

— Какво прави? — прошепна накрая.

Бил се появи зад нея и запърха около раменете й.

— Изглежда, че спи.

— Но защо? Дори не знаех, че ангелите имат нужда да спят…

— Имат нужда не е правилният израз. Могат да спят, ако им се прииска. Даниел винаги спи с дни, след като ти умреш. — Бил тръсна глава, сякаш си спомни нещо неприятно. — Добре де, невинаги. През повечето време. Сигурно е доста тежко да изгубиш единственото, което обичаш. Можеш ли да го виниш?

— Д–донякъде — заекна Лус. — Аз съм онази, която избухва в пламъци.

— А той е онзи, който остава сам. Вековният въпрос: кое е по–лошо?

— Но той дори не изглежда тъжен. Изглеждаше отегчен по време на цялото погребение. Ако бях аз, щях… щях…

— Какво щеше?

Лус се приближи до гроба и спря точно пред рехавата пръст, където започваше нейният парцел. Отдолу лежеше ковчег.

Нейният ковчег.

От тази мисъл по гърба й полазиха тръпки. Отпусна се на колене и положи длани в пръстта. Тя беше влажна и тъмна и смразяващо студена. Лус зарови ръце в нея, при което почти веднага почувства хапещия мраз, но не я беше грижа: посрещна с радост докосването. Беше искала Даниел да направи това, да търси опипом тялото й в пръстта. Да обезумее от желанието да си я върне обратно — жива и в обятията му.

Но той просто спеше, бе потънал в такъв мъртвешки сън, че дори не усети как тя коленичи точно до него. Искаше й се да го докосне, да го събуди, но не знаеше дори какво щеше да каже, когато той отвореше очи.

Вместо това тя риеше из калната земя, докато цветята, така спретнато положени върху нея, се разпиляха и изпочупиха, докато красивото палто от норки се изцапа, а ръцете и лицето й се покриха с кал. Тя копаеше и копаеше и отхвърляше пръстта настрани, посягайки по–надълбоко към мъртвото си превъплъщение. Копнееше до болка да установи някаква връзка.

Най–накрая пръстите й се удариха в нещо твърдо: дървеният капак на ковчега. Тя затвори очи и зачака проблясък, какъвто бе почувствала в Москва, светкавичният прилив на спомени, който беше нахлул в тялото й, когато беше докоснала портата на изоставената църква и беше почувствала живота на Лушка.

Нищо.

Само празнота. Самота. Виещ бял вятър.

И Даниел, заспал и недостижим.

Тя се отпусна на пети и зарида. Не знаеше нищо за момичето, което беше умряло. Струваше й се, че никога няма да узнае.

— Бууу–хуу — обади се тихо Бил от рамото й. — Ти не си там вътре, нали знаеш?

— Какво?

— Помисли за това. Ти не си вътре. Ако от теб изобщо е останало нещо, ти си вече само прашинка пепел. Не си имала тяло, което да погребат, Лус.

— Заради пожара. О. Но тогава защо…? — понечи да попита тя, после се спря. — Семейството ми е поискало това.

— Били са стриктни лутерани. — Бил кимна. — Всеки Мюлер от сто години насам има надгробен камък в това гробище. Затова и миналото ти превъплъщение също има. Просто под него няма нищо. Или не съвсем нищо. Любимата ти рокля. Кукла от детството. Твоята Библия. Такива неща.

Лус преглътна. Нищо чудно, че се чувстваше толкова празна отвътре.

— Значи Даниел… затова той не гледаше към гроба.

— Той е единственият, който приема, че душата ти е някъде на друго място. Остана, защото това е най–близкото място, на което може да отиде, за да се придържа към спомена за теб. — Бил се спусна толкова близо до Даниел, че полъхът от каменните му криле разроши косата на Даниел. Лус едва не изблъска Бил — Ще се опитва да спи, докато душата ти се установи някъде другаде. Докато намериш следващото си прераждане.

— Колко време отнема това?

— Понякога години, понякога секунди. Но той няма да спи с години. Независимо, че вероятно много би искал.

Когато Даниел се раздвижи на земята, Лус подскочи.

Той се размърда в пелената от сняг, която го обвиваше. Измъчен стон се откъсна от устните му.

— Какво става? — попита Лус, като се смъкна на колене и посегна към него.

— Не го буди! — бързо каза Бил. — Сънят му е изпълнен с кошмари, но е по–добре за него, отколкото да е буден. Докато душата ти се установи в нов живот, цялото съществувание на Даниел е мъчение.

Лус се разкъсваше между желанието да облекчи болката на Даниел и това да се опита да разбере, че ако го събуди, може само да влоши нещата.

— Както казах, понякога той, един вид, страда от безсъние… и именно тогава става наистина интересно. Но не би искала да видиш това. Не.

— Бих — каза тя, като се надигна и седна. — Какво се случва?

Месестите бузи на Бил потрепнаха, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.

— Ами, ъъ, много пъти другите паднали ангели са наблизо — каза той, без да я поглежда в очите. — Пристигат и, нали се сещаш, опитват се да го утешат.

— Видях ги в Москва. Но ти не говориш за това. Има нещо, което не ми казваш. Какво става, когато…

— Не ти трябва да виждаш тези животи, Лус. Това е една страна от него…

— Това е една страна от него, която ме обича, нали? Дори да е тъмна или лоша, или разстройваща, имам нужда да видя това. Иначе пак няма да разбера какво преживява той.

Бил въздъхна:

— Гледаш ме, сякаш ти е необходимо разрешение от мен. Твоето минало ти принадлежи.

Лус вече се беше изправила на крака. Огледа се из гробището, докато погледът й падна върху малка сянка, която се простираше от задния край на надгробния й камък. Ето. Тази е. Лус беше удивена от увереността си. Това никога не се беше случвало преди.

На пръв поглед тази сянка изглеждаше като която и да е от другите сенки, които Лус неумело бе призовавала в гората в „Шорлайн“. Но този път тя виждаше нещо в самата сянка. Не беше образ, показващ конкретна посока, а странно сребристо сияние, което подсказваше, че този Вестител ще я отведе там, където душата й имаше нужда да отиде сега.

Вестителят я зовеше.

Тя отговори, посягайки навътре, към същността си, черпейки от сиянието, за да насочи сянката да се издигне от земята.

Късчето тъмнина се отдели от белия сняг и прие форма, когато се приближи. Беше наситено черно, по–студено от снега, който падаше навсякъде около нея, и литна към Лус като огромен, тъмен лист хартия. Пръстите й бяха напукани и схванати от студ, докато разстилаше сянката в по–голяма, овладяна форма. От вътрешността й идваше познатият полъх на зловонен вятър. Порталът беше широк и стабилен, преди Лус да осъзнае, че е останала без дъх.

— Започваш да ставаш добра в това — каза Бил. В гласа му имаше странна остра нотка, която Лус не изгуби време да анализира.

Не хвърли излишно време и да се гордее със себе си — макар че с някакво късче от съзнанието си бе наясно, че ако Майлс или Шелби бяха тук, досега вече щяха да се премятат по земята от въодушевление. Досега това беше най–сполучливото призоваване, което бе постигнала сама.

Но те не бяха тук. Лус беше сама, затова всичко, което можеше да направи, беше да продължи към следващия живот, да наблюдава още от Лусинда и Даниел, да попива всичко в паметта си, докато нещо започне да придобива смисъл. Тя опипа лепкавите краища, търсейки резе или дръжка на брава, просто някакъв вход. Най–накрая Вестителят се отвори със скърцане.

Лус си пое дълбоко въздух. Погледна назад към Бил.

— Идваш ли, или напротив?

С мрачно изражение той скочи на рамото й и сграбчи ревера й като поводи на кон и двамата пристъпиха през Вестителя.

 

 

Лхаса, Тибет, 30 април 1740 г.

Лус се задъхваше.

Излизайки от тъмния Вестител се беше озовала във вихър от бързо движеща се мъгла. Въздухът беше разреден и студен и всеки път, щом поемеше глътка от него, усещаше пробождане в гърдите. Изглежда не можеше да си поеме въздух. Хладната бяла пара на мъглата развя косата й назад, промъкна се по разтворените й ръце, пропи дрехите й с роса, а после изчезна.

Лус видя, че стои на ръба на най–стръмния бряг, който някога беше виждала. Олюля се и залитна назад замаяна, когато видя как под краката й се отрони едно камъче. То се търкулна няколко сантиметра напред и падна през ръба, като продължи да се спуска стремително надолу цяла вечност.

Тя отново се задъха, този път — защото се страхуваше от височини.

— Дишай — наставляваше я Бил. — Повече хора умират тук горе по–скоро от паника, че не получават достатъчно кислород, отколкото защото наистина не са имали достатъчно кислород.

Лус вдиша предпазливо. Така беше малко по–добре. Смъкна мръсното палто от норки от раменете си и се наслади на докосването на слънцето по лицето си. Но все още не можеше да свикне с гледката.

От скалистия бряг, на който стоеше, се простираше широка долина, осеяна с нещо, което приличаше на обработваеми земи и залети от вода оризища. А от двете страни се извисяваха два обвити в мъгли планински върха.

Далече напред, изваян направо в един от стръмните планински склонове, се намираше внушителен дворец. Величествено бял и увенчан с тъмночервени покриви, външните му стени бяха „обкичени“ с толкова много стълбища, че не можеше да ги преброи. Дворецът приличаше на излязъл от древна вълшебна приказка.

— Какво е това място? В Китай ли сме? — попита тя.

— Ако останем тук достатъчно дълго, ще бъдем — каза Бил. — Но точно сега, това е Тибет, благодарение на Далай Лама. Това там е неговото жилище. — Той посочи към огромния дворец. — Натруфена работа, а?

Но Лус не следеше посоката на пръста му. Беше чула смях някъде наблизо и се беше обърнала да разбере откъде идва.

Нейният смях. Тихият, щастлив смях, който не познаваше, докато не срещна Даниел.

Най–накрая забеляза две фигури на стотина метра напред по протежение на брега. Щеше да й се наложи да се изкатери през няколко големи камъка, за да се приближи, но нямаше да е толкова трудно. Сгърби се в изкаляното си палто и започна внимателно да си проправя път през снега, към звука.

— Ей, задръж. — Бил я сграбчи за яката на палтото. — Виждаш ли някое място, където можем да се скрием?

Лус огледа голата местност: навсякъде каменисти урви и открити пространства. Нищо, което да ги предпази дори от вятъра.

— Намираме се над редицата от дървета, приятелче. А ти си дребна, но не си невидима. Ще трябва да останеш тук.

— Но аз не виждам нищо…

— В джоба на палтото — каза Бил. — Пак заповядай.

Тя затърси опипом в джоба на палтото — същото палто, което носеше на погребението в Прусия — и измъкна чисто нов театрален бинокъл, който изглеждаше много скъп. Не си направи труда да пита Бил откъде или кога го е намерил, просто го вдигна към очите си и го завъртя на фокус.

Ето там.

Двамата стояха един срещу друг, на няколко стъпки разстояние. Черната коса на миналото й превъплъщение беше прибрана в момичешки кок, а тъканата й ленена рокля беше с розовия цвят на орхидея. Изглеждаше млада и невинна. Усмихваше се на Даниел, полюшвайки се напред–назад на петите си, сякаш беше нервна, и наблюдавайки с нестихващо напрежение всяко негово движение. В очите на Даниел имаше закачливо изражение; държеше в ръце букет закръглени бели божури и й ги подаваше един по един, а тя всеки път се смееше по–силно.

Загледана внимателно през театралния бинокъл, Лус забеляза, че пръстите им никога не се докосваха. Стояха на определено разстояние един от друг. Защо? Беше почти обезпокоително.

В другите животи, в които беше надзърнала тайно, Лус беше видяла толкова много страст и копнеж. Но тук беше различно. Тялото й започна да тръпне, жадуващо само за един миг на физическа връзка между тях. Ако тя не можеше да докосне Даниел, то поне предишното й превъплъщение можеше.

Но те просто стояха там и сега обикаляха в кръг. Никога не се приближаваха един до друг, нито се отдалечаваха.

От време на време смехът им достигаше отново до Лус.

— Е? — Бил все така се опитваше да промъкне дребното си лице до това на Лус, за да може да гледа през едната от лещите на театралния бинокъл. — Какво става?

— Те просто си говорят. Флиртуват, сякаш са непознати, но в същото време изглежда сякаш се познават наистина добре. Не проумявам.

— Значи го дават бавно. Какво лошо има в това? — попита Бил. — Хлапетата в днешно време просто искат нещата да вървят бързо — бум, бум, ТРЯАААС!

— Нищо лошо няма, че не бързат, аз просто… — Лус млъкна насред изречението.

Миналото й превъплъщение падна на колене. Започна да се полюшва напред–назад, като се държеше за главата, после — за сърцето. По лицето на Даниел премина ужасено изражение. Изглеждаше толкова вдървен в белите си панталони и туниката, като статуя на самия себе си. Поклати глава, погледна към небето, като оформи само с устни думите: Не. Не. Не.

Лешниковите очи на момичето бяха станали безумни и пламтящи, сякаш нещо я беше обсебило. Пронизителен писък отекна из планините. Даниел се свлече на земята и зарови лице в ръцете си. Посегна към нея, но ръката му увисна във въздуха, без дори да се допре до кожата й. Тялото му се присви и се разтресе и точно в най–важния момент той извърна очи.

Единствена Лус гледаше как момичето, съвсем изневиделица, се превърна в огнен стълб. Толкова бързо.

Лютивият дим се изви в спираловидни струйки над Даниел. Очите му бяха затворени. Лицето му блестеше — мокро от сълзи. Изглеждаше толкова нещастен всеки път, когато го гледаше как наблюдава смъртта й. Но този път изглеждаше и така, сякаш му беше призляло от шок. Нещо беше различно. Нещо не беше наред.

Когато Даниел най–напред й разказа за наказанието си, той каза, че имало някои животи, в които една–единствена целувка я убивала. По–лошо — в които дори само нещо, наподобяващо целувка, я убивало. Едно–единствено докосване.

Те не се бяха докосвали. Лус беше гледала през цялото време. Той толкова внимаваше да не се приближи до нея. Дали мислеше, че може да я има по–дълго, като сдържа топлотата на прегръдката си? Дали мислеше, че би могъл да надхитри проклятието, като я държи винаги точно толкова надалеч, че да не може да я докосне?

— Той дори не я докосна — промълви тя.

— Какво разочарование — каза Бил.

Да не я докосне нито веднъж през цялото време, докато са били влюбени. А сега щеше да е принуден да чака отново всичко, без да знае дали изобщо нещо ще е различно следващия път. Как можеше надеждата да оцелее пред лицето на подобно поражение? Нищо в това не звучеше логично.

— Ако не я е докосвал, тогава какво е предизвикало смъртта й? — Тя се обърна към Бил, който наклони глава и погледна нагоре в небето.

— Планини — каза той. — Красота!

— Знаеш нещо — каза Лус. — Какво?

Той сви рамене.

— Не знам нищо — каза. — Или нищо, което мога да ти кажа.

Ужасен, безутешен вик проехтя из долината. Звукът на мъчителното страдание на Даниел отекна и се върна многократно повторен, сякаш сто Даниеловци крещяха заедно. Лус отново вдигна театралния бинокъл към лицето си и го видя как запраща цветята в ръцете си на земята.

— Трябва да отида при него! — възкликна тя.

— Твърде късно — каза Бил. — Ето, започва се.

Даниел се отдръпна от ръба на скалистия бряг. Сърцето на Лус заблъска в гърдите от страх заради онова, което той се готвеше да направи. Със сигурност не смяташе да спи. Той затича изведнъж с пълно темпо, без да губи време да загрява, набирайки нечовешка скорост, докато стигна до ръба на скалата, а после се изстреля във въздуха.

Лус зачака крилете му да се разперят. Чакаше тихия тътен на величественото им разгъване, чакаше да се разтворят широко и да уловят въздуха сред удивителен блясък. Беше го виждала да полита така в миналото и всеки път осъзнаването я осеняваше до дълбините на същността й: колко отчаяно го обичаше.

Но крилете на Даниел така и не се показаха от гърба му. Когато стигна до ръба на скалата, той я прескочи като всяко друго момче.

И падна, като всяко друго момче.

Лус изпищя — силен, продължителен и изпълнен с ужас писък, докато Бил затули устата й с мръсната си каменна длан. Тя го отблъсна рязко, изтича до ръба на скалата и се запромъква напред.

Даниел още падаше. До долу имаше много метри. Тя загледа как тялото му се смалява все повече и повече.

— Той ще разпери криле, нали? — промълви тя. — Ще осъзнае, че ще пада безкрайно, докато…

Не можеше дори да го изрече.

— Не — каза Бил.

— Но…

— Ще се блъсне право в онази земя на две хиляди фута долу, да — каза Бил. — Ще изпочупи всички кости в тялото си. Но не се тревожи, няма да се самоубие. Само му се иска да може. — Той се обърна към нея и въздъхна: — Сега вярваш ли на любовта му?

— Да — прошепна Лус, защото всичко, което искаше да направи в този миг, беше да се хвърли от скалата след Даниел. Толкова много го обичаше и тя.

Но от това нямаше да има никаква полза.

— Толкова внимаваха. — Гласът й беше напрегнат. — И двамата видяхме какво се случи, Бил: нищо. Тя беше толкова невинна. Тогава как може да е умряла?

Бил се разсмя буйно:

— Мислиш си, че знаеш всичко за нея просто защото видя последните три минути от живота й от отсрещната страна на планински връх?

— Ти си онзи, който ме накара да използвам бинокъл… о! — Тя застина. — Чакай малко! — Нещо я безпокоеше в начина, по който очите на предишното й превъплъщение сякаш се бяха променили, само за миг, точно накрая. И Лус внезапно разбра: — Онова, което я е убило този път, сигурно не е било нещо, на което мога да стана свидетел…

Бил завъртя ноктестите си пръсти, като я чакаше да си довърши мисълта.

— Случваше се вътре в нея.

Той бавно изръкопляска.

— Мисля, че сега може и да си готова.

— Готова за какво?

— Помниш ли какво ти споменах в Хелстън? След като разговаря с Роланд?

— Не беше съгласен с него… за това да се приближавам до миналите си превъплъщения?

— Пак не можеш да пренапишеш историята, Лус. Не можеш да промениш повествованията. Ако се опиташ да…

— Знам, това изкривява бъдещето. Не искам да променям миналото. Просто имам нужда да разбера какво се случва — защо все умирам. Мислех си, че става след целувка, или докосване, или някакво физическо съприкосновение, но изглежда по–сложно.

Бил издърпа сянката иззад краката на Лус като бикоборец, който размахва червен плащ. Краищата й потрепваха в сребристо.

— Готова ли си да поставиш душата си там, където е устата ти? — попита той. — Готова ли си да минем в триизмерния свят?

— Готова съм. — Лус рязко отвори Вестителя и се напрегна да посрещне соления вятър, който повя отвътре. — Чакай — каза тя, поглеждайки към Бил, който кръжеше до нея. — Какви са тези триизмерни изпълнения?

— Полъх от бъдещето, хлапе — каза той.

Лус го изгледа сурово.

— Добре, съществува неблагозвучен термин за това — спояване — но за мен, триизмерно пътуване звучи по–забавно. — Бил се гмурна в тъмния тунел и я повика с извит пръст. — Повярвай ми, страшно ще ти хареса.