Лорън Кейт
Страст (4)

Само глупаците прибързват

Милано, Италия, 25 май 1918 г.

Лус излезе със залитане от Вестителя и се озова сред шум от експлозии. Сниши се и затули уши.

Мощни взривове люлееха земята. Силни бумтежи, един след друг, всеки — по–зрелищен и парализиращ от предишния, докато звукът и треперенето ехтяха, сякаш в нападението няма никакво прекъсване. Никакъв начин да избягаш от шума и никакъв край.

Лус се препъваше в оглушителния мрак, присвита, опитвайки се да защити тялото си. Взривовете я блъскаха като барабанни удари в гърдите, хвърляха прах в очите и устата й.

Всичко това — преди още да бе имала шанс да види къде се е озовала. При всяка ярка експлозия зърваше вълнисти поля, пресечени накръст от дренажни тръби и полуразрушени огради. Но после проблясването изчезваше и тя отново оставаше сляпа.

Бомби. Още избухваха.

Нещо не беше наред. Лус бе възнамерявала да прекрачи през времето, да се махне от Москва и от войната. Но сигурно в крайна сметка беше попаднала обратно там, откъдето бе тръгнала. Роланд я беше предупредил за това — за опасностите на пътуването чрез Вестители. Но тя бе прекалено твърдоглава, за да се вслуша.

В непрогледната тъмнина Лус се препъна в нещо и се приземи тежко, по лице в пръстта.

Някой изпъшка. Някой, върху когото Лус се бе приземила.

Тя ахна, присви се и се отдръпна, усещайки остро убождане в хълбока от мястото, където беше паднала. Но когато видя мъжа, който лежеше на земята, забрави собствената си болка.

Беше млад, приблизително на нейната възраст. Дребен, с деликатни черти и плахи кафяви очи. Лицето му беше бледо. Дишаше плитко и задъхано. Присвитата длан, която притискаше към корема си, беше покрита със спечена черна мръсотия. А под тази ръка войнишката му униформа бе подгизнала от тъмночервена кръв.

Лус не можеше да извърне поглед от раната.

— Не би трябвало да съм тук — прошепна тя полугласно.

Устните на момчето потрепнаха. Окървавената му ръка потрепери, когато направи върху гърдите си кръстния знак.

— О, умрял съм — каза той, като се взираше в нея с широко разтворени очи. — Ти си ангел. Умрял съм и съм отишъл в… В Рая ли съм?

Посегна към нея: ръката му трепереше силно. Искаше й се да изпищи или да повърне, но всичко, което можеше да направи, бе да покрие ръцете му и да ги притисне отново върху зейналата дупка в стомаха му. Нов бумтеж разтресе земята и момчето, което лежеше на нея. През преплетените пръсти на Лус се процеди прясна кръв.

— Аз съм Джовани — прошепна той, като затвори очи. — Моля те. Помогни ми. Моля те.

Едва тогава Лус осъзна, че вече не беше в Москва. Земята под нея беше по–топла. Не покрита със сняг, а тревиста равнина, която беше разкъсана на места и отдолу се показваше плодороден чернозем. Въздухът беше сух и прашен. Това момче й беше заговорило на италиански и, точно както в Москва, тя го беше разбрала.

Очите й се бяха приспособили. Виждаше в далечината прожектори, чиито светлини обхождаха обагрени в пурпурно хълмове. А отвъд хълмовете вечерното небе беше обсипано с петънцата на ярки бели звезди. Лус се извърна. Не можеше да види звезди, без да се сети за Даниел, а тъкмо сега не трябваше да мисли за Даниел. Не и докато бе притиснала ръце към тялото на този младеж, не и когато той всеки момент щеше да умре.

Поне все още не беше умрял.

Само си мислеше, че е.

Тя не можеше да го вини. След като го бяха улучили, той вероятно беше изпаднал в шок. А после може би я беше видял да прекрачва през Вестителя — черен тунел, появил се от нищото. Сигурно е бил ужасен.

— Ще се оправиш — каза тя, служейки си със съвършения италиански, който винаги беше искала да научи. Усещаше го удивително естествено върху езика си. Гласът й също звучеше по–меко и гладко, отколкото очакваше; това я накара да се запита каква ли е била в този живот.

Залп от оглушителна преградна артилерийска стрелба я накара да подскочи. Оръдейна стрелба. Безкрайна, в бърза последователност, ярки свистящи трасиращи снаряди, които описваха дъги из небето, горящи бели линии в полезрението й, последвани от силни викове на италиански. После приглушеният тропот на стъпки в пръстта. Приближаваха се.

— Отстъпваме — промълви младежът. — Това не е добре.

Лус погледна натам, откъдето се чуваха войниците, тичащи към тях, и за първи път забеляза, че тя и раненият войник не са сами. Поне още десет мъже лежаха ранени около тях, като стенеха и трепереха, а кръвта им попиваше в черната пръст. Дрехите им бяха опърлени и разкъсани от сухопътната мина, която сигурно ги бе заварила неподготвени. Наситената воня на разложение, пот и кръв бе надвиснала тежко във въздуха, покривайки всичко. Беше толкова ужасяващо, че Лус трябваше да прехапе устна, за да сдържи писъка си.

Мъж в офицерска униформа притича покрай нея, после спря.

— Какво прави тя тук? Това е военна зона, не място за медицински сестри. Мъртва няма да си ни от полза, момиче. Поне свърши нещо полезно. Трябва да натоварим жертвите.

Той се отдалечи бързо, преди Лус да успее да реагира. Под нея очите на момчето започваха да се замъгляват, а цялото му тяло трепереше. Тя отчаяно се огледа наоколо за помощ.

На около половин миля оттам имаше тесен черен път, отстрани на който бяха паркирани два камиона с направо древен вид и две малки, ниски и схлупени линейки.

— Връщам се веднага — каза Лус на младежа, като притисна ръцете му по–здраво към корема, за да овладее кървенето. Той изхленчи тихо, когато тя се отдръпна.

Тя затича към камионите, като се препъна, когато зад нея падна нов снаряд и покри земята с чернилка.

Групичка жени в бели униформи стояха събрани около каросерията на един от камионите. Медицински сестри. Те щяха да знаят какво да правят, как да помогнат. Но когато Лус се приближи достатъчно, за да види лицата им, сърцето й се сви. Бяха момичета. Някои от тях едва ли бяха повече от четиринайсетгодишни. Униформите им изглеждаха като маскарадни костюми.

Тя огледа набързо лицата им, търсейки себе си в някоя от тях. Сигурно имаше причина да влезе в този Ад. Но никоя не изглеждаше позната. Трудно й беше да проумее спокойните, ведри изражения на момичетата. У никое от тях не личеше ужасът, за който Лус знаеше, че е изписан ясно на собственото й лице. Може би вече бяха видели достатъчно от войната, за да свикнат с онова, което причинява тя.

— Вода. — От вътрешността на камиона се разнесе глас на по–възрастна жена. — Превръзки. Марля.

Раздаваше медицински консумативи на момичетата, които се натовариха, после се заловиха да стъкмяват импровизиран лазарет отстрани край пътя. Една редица ранени вече бяха преместени зад камиона за лечение. Задаваха се още. Лус се нареди на опашката за бинтове, марля и вода. Беше тъмно и никой не й каза нито дума. Сега усещаше колко стреснати бяха младите медицински сестри. Сигурно ги бяха обучавали да поддържат външно овладяно, спокойно изражение заради войниците, но когато момичето пред Лус посегна да вземе своята дажба от медицински запаси, ръцете му се тресяха.

Около тях войниците се движеха бързо по двойки, носейки ранените, като ги държаха под мишниците и за краката. Някои от пренасяните шепнеха въпроси за битката, питаха колко зле са улучени. Следваха онези, улучени по–сериозно, чиито устни не можеха да оформят въпроси, защото бяха твърде заети да сподавят писъците си и които трябваше да бъдат повдигани, като ги държат за кръста, защото единият или и двата им крака бяха откъснати от сухопътна мина.

— Вода. — Една кана се приземи в ръцете на Лус. — Бинтове. Марля. — Главната сестра тръсна в ръцете й дажбата от медицински запаси механично, готова да продължи към следващото момиче, но след това не го стори. Прикова поглед върху Лус. Очите й се плъзнаха надолу и Лус осъзна, че още е облечена в тежкото вълнено палто от бабата на Лушка в Москва. Което беше добре, защото под палтото бяха джинсите й и ризата с копчета на яката от настоящия й живот.

— Униформа — каза накрая жената със същия монотонен глас, като й подхвърли бяла престилка и сестринска шапчица, каквито носеха останалите момичета.

Лус кимна с признателност, после се сниши зад един камион да се преоблече. Бялата престилка се издуваше, стигаше й до глезените и миришеше силно на белина. Опита се да избърше кръвта на войника от ръцете си с вълненото палто, после го метна зад едно дърво. Но докато закопчае сестринската униформа, навие нагоре ръкавите и завърже колана около кръста си, униформата вече беше изцяло покрита с ръждивочервени ивици.

Грабна бинтовете, марлята и водата и затича обратно отсреща. Гледката пред нея бе ужасяваща. Офицерът не беше излъгал. Имаше поне сто мъже, които се нуждаеха от помощ. Тя погледна бинтовете в ръцете си и се запита какво трябва да прави.

— Сестра! — провикна се един мъж. Вкарваше носилка в задната част на една линейка. — Сестра! Този човек се нуждае от медицинска сестра.

Лус осъзна, че говори на нея.

— О — изрече немощно. — Аз ли? — Надникна в линейката. Вътре беше тясно и тъмно. Пространство, което изглеждаше направено за двама души, сега побираше шестима. Ранените войници бяха положени на носилки, които се прикрепваха с три реда ремъци, от двете страни. За Лус нямаше място, освен на пода.

Някой я изблъскваше настрани: някакъв мъж, който вмъкваше нова носилка върху малкото празно пространство на пода. Положеният върху нея войник бе в безсъзнание, черната му коса беше сплъстена върху лицето.

— Хайде — обърна се войникът към Лус. — Линейката потегля сега.

Когато тя не помръдна, той посочи дървено столче, прикрепено към вътрешната страна на задната врата на линейката с кръстосано въже. Наведе и се направи стреме с ръцете си, за да помогне на Лус да се качи на столчето. Нов снаряд разтърси земята и Лус не можа да сдържи писъка, който се откъсна от устните й.

Хвърли към войника извинителен поглед, пое си дълбоко въздух и скочи горе.

След като тя се настани на миниатюрното столче, той й подаде каната с вода и кутията с марля и превръзки. Понечи да затвори вратата.

— Чакайте — прошепна Лус. — Какво да правя?

Мъжът спря за миг.

— Знаете колко е дълго пътуването до Милано. Превържете раните им и се погрижете да им е удобно. Направете най–доброто, което можете.

Вратата се затръшна с Лус, застанала на нея. Трябваше да се вкопчи в столчето, за да се предпази да не изпадне от линейката и да не се приземи върху войника в краката й. В линейката бе задушаващо горещо. Миришеше ужасно. Единствената светлина идваше от малък фенер, окачен на пирон в ъгъла. Единственият прозорец беше точно зад главата й, от вътрешната страна на вратата. Не знаеше какво е станало е Джовани, момчето с куршума в стомаха. Дали някога щеше да го види отново. Дали той щеше да преживее нощта.

Двигателят заработи. Линейката превключи на скорост и се люшна напред. Войникът на една от горните носилки започна да стене.

След като достигнаха равномерна скорост, Лус чу потропващия звук на нещо течащо. Нещо капеше. Тя се наведе напред на столчето, присвивайки очи в мъждивата светлина на фенера.

Беше кръвта на войника на горното легло, която капеше през платнения ремък върху войника на леглото по средата. Очите на войника по средата бяха отворени. Той гледаше как кръвта пада върху гърдите му, но беше ранен толкова тежко, че не можеше да се отдръпне. Не издаваше нито звук. Не и докато тънката струйка кръв не се превърна в поток.

Лус изхленчи заедно с войника. Понечи да се надигне от столчето си, но нямаше място да застане права, освен ако не притиснеше крака от двете страни на тялото на войника на пода. Внимателно промъкна краката си около гърдите му. Докато линейката се тресеше по неравния черен път, тя сграбчи изопнатия брезент на най–горната койка и притисна пълна шепа марля към най–долния й край. Кръвта се просмука през марлята и напои пръстите й след броени секунди.

— Помощ! — извика тя на шофьора на линейката. Не знаеше дали той изобщо ще я чуе.

— Какво има? — Шофьорът имаше силен местен акцент.

— Този мъж тук отзад — има кръвоизлив. Мисля, че умира.

— Всички умираме, красавице — каза шофьорът. Той сериозно ли флиртуваше с нея сега? Миг по–късно той се обърна, хвърляйки поглед към нея през отвора зад шофьорското място. — Вижте, съжалявам. Но нищо не може да се направи. Трябва да откарам останалите до болницата.

Беше прав. Вече бе твърде късно. Когато Лус отдръпна ръка изпод носилката, кръвта отново рукна силно.

Лус нямаше утешителни думи за момчето на средната койка, чиито очи бяха широко отворени и застинали и чиито устни трескаво шепнеха молитва към Дева Мария. Потокът от кръвта на другото момче капеше отстрани по тялото му, образувайки локва на мястото, където хълбоците му се допираха до ремъка.

На Лус й се искаше да затвори очи и да изчезне. Искаше й се да пресее сенките, хвърляни от фенера, да намери Вестител, който да я отведе някъде другаде. На което и да е друго място.

Например плажа на скалите под кампуса на „Шорлайн“, където Даниел я беше извел да танцуват върху океана, под звездите. Или девствено изглеждащият вир, в който бе зърнала да се гмуркат двамата, когато бе носила жълтия бански костюм. Беше готова да приеме „Меч и Кръст“ вместо тази линейка, дори най–лошите моменти, като нощта, когато беше отишла да се срещне с Кам в онзи бар. Като онзи път, когато го беше целунала. Би предпочела дори Москва. Това беше по–лошо. Не се беше сблъсквала с нещо подобно никога преди.

Освен…

Разбира се, че беше. Сигурно вече беше преживявала почти същото нещо. Именно затова беше попаднала тук. Някъде в този разкъсван от войни свят беше момичето, което беше умряло, се беше върнало към живота и беше продължило нататък, за да се превърне в нея. Сигурна беше в това. Сигурно беше превързвала рани, беше носила вода и беше потискала позива на повръщане. Това даде на Лус сили да помисли за момичето, което бе преживяло тези неща преди.

Потокът от кръв започна да се превръща в струйка, после закапа съвсем бавно. Момчето отдолу беше припаднало, затова Лус безмълвно наблюдаваше сама в продължение на много време. Докато капенето напълно спря.

После посегна за кърпа и за водата, и започна да мие войника на средната койка. От доста време не се беше къпал. Лус го изми внимателно и смени превръзката около главата му. Когато войникът се свести, тя му даде да отпие няколко глътки вода. Дишането му стана равномерно и той престана да се взира ужасено в койката отгоре. Сякаш се почувства по–удобно.

Всички войници, изглежда, намираха някаква утеха, докато тя се грижеше за тях — дори онзи в средата на пода, който така и не отвори очи. Тя почисти лицето на момчето на най–горната койка, което беше умряло. Не можеше да обясни защо. Искаше той също да бъде по–умиротворен.

Невъзможно беше да определи колко време е минало. Лус знаеше само, че е тъмно и отвратително и гърбът я боли, а гърлото й е пресъхнало и е изтощена — но в по–добро състояние от когото и да е от мъжете около нея.

Беше оставила войника на най–долната носилка отляво за накрая. Той беше уцелен зле във врата и Лус се тревожеше, че ще изгуби още повече кръв, ако се опита да смени превръзката на раната. Тя направи най–доброто, на което беше способна, като седна отстрани до носилката му и почисти с гъба мръсното му лице, отмивайки част от кръвта от русата му коса. Под цялата тази кал той беше красив. Много красив. Но вниманието й се разсейваше заради врата му, който още кървеше през марлята. Всеки път, щом тя дори само го доближеше, войникът надаваше вик от болка.

— Не се тревожи — прошепна тя. — Ще се оправиш.

— Знам. — Шепотът му бе толкова тих и звучеше толкова невероятно тъжно, че Лус не беше сигурна дали го е чула правилно. Дотогава си мислеше, че той е в безсъзнание, но нещо в гласа й сякаш достигна до ума му.

Клепачите му потрепнаха. После очите му бавно се отвориха.

Бяха виолетови.

Каната с вода падна от ръцете й.

Даниел.

Инстинктивният й порив беше да се вмъкне до него и да покрие устните му с целувки, да се престори, че не е толкова тежко ранен, колкото беше в действителност.

При вида й очите на Даниел се разшириха и той понечи да седне в леглото. Но тогава кръвта отново започна да се лее от врата му и целият цвят се отдръпна от лицето му. Лус нямаше избор, освен да го възпре.

— Шшшт. — Притисна раменете му назад към носилката, като се опитваше да го накара да се отпусне.

Той се затърчи под хватката й. С всяко ново движение през превръзката избиваше ново петно ярка кръв.

— Даниел, трябва да престанеш да се бориш — изрече умолително тя. — Моля те, престани да се бориш. Заради мен.

Преплетоха погледи за един дълъг, напрегнат миг — а после линейката рязко спря. Летящата задна врата се отвори. Нахлу зашеметяващ порив на чист въздух. Улиците отвън бяха тихи, по мястото създаваше усещането за голям град, дори посред нощ.

Милано. Там беше казал войникът, че отиват, когато я изпрати в тази линейка. Сигурно бяха в някоя болница в Милано.

Двама мъже във военни униформи дойдоха до вратите и започнаха да измъкват носилките навън с бърза прецизност. За броени минути ранените бяха поставени на колички и откарани. Мъжете избутаха Лус от пътя, за да могат да измъкнат носилката на Даниел. Миглите му отново потрепваха и й се стори, че протяга ръка към нея. Тя гледаше от задната част на линейката, докато той се изгуби от поглед. После започна да трепери.

— Добре ли си? — Едно момиче подаде глава вътре. Беше свежо и хубавичко, с малка червена уста и дълга тъмна коса, прибрана в нисък кок. Сестринската й униформа беше по–спретната, отколкото тази на Лус, и толкова бяла и чиста, че накара Лус да осъзнае колко покрита с кръв и кал беше.

Лус скочи на крака. Почувства се, сякаш я бяха хванали да върши нещо срамно.

— Добре съм — каза тя бързо. — Аз просто…

— Не е нужно да обясняваш — каза момичето. Лицето му помръкна, когато огледа вътрешността на линейката. — Ясно ми е, че е било доста зле.

Лус загледа втренчено как момичето вмъкна тежка кофа с вода в линейката, после се повдигна и се вмъкна вътре. Залови се незабавно за работа, като изтърка окървавените ремъци и избърса с парцал пода, изливайки вълни от обагрена в червено вода от задната врата. Смени изцапаните чаршафи в шкафчето с чисти и добави още газ във фенера. Едва ли беше на повече от тринайсет години.

Лус се изправи да й помогне, но момичето я отпрати с махване на ръка:

— Сядай. Почини си. Току–що те прехвърлиха тук, нали?

Лус колебливо кимна.

— Съвсем сама ли пътува от фронта? — Момичето спря да чисти за миг, а когато погледна Лус, лешниковите му очи преливаха от съчувствие.

Лус понечи да отговори, но устата й беше толкова пресъхнала, че не можеше да говори. Как така й беше отнело толкова време да осъзнае, че гледа себе си?

— Да — успя да прошепне тя. — Бях съвсем сама.

Момичето се усмихна:

— Е, вече не си. Тук в болницата сме много. При нас са всичките най–мили сестри. И най–сладките пациенти. Мисля, че няма да имаш нищо против. — Тя понечи да протегне ръка, но после погледна надолу и видя колко е мръсна. Изкикоти се и отново взе парцала с дълга дръжка. — Аз съм Лучия.

Знам — възпря се да каже Лус. — Аз съм…

Умът й блокира. Опита се да измисли някакво име, каквото и да е име, което би свършило работа.

— Аз съм Дори — Дориа — каза накрая. Почти името на майка й. — Знаеш ли… къде водят войниците, които бяха тук?

— О–хо. Не си вече влюбена в някого от тях, нали? — подразни я Лучия. — Отвеждат новите пациенти в източното крило, за да им мерят температурата и кръвното налягане.

— Източното крило — повтори си полугласно Лус.

— Но е добре да идеш да се срещнеш с госпожица Фиеро в сестринския пункт. Тя се занимава с регистрирането на постъпилите и със съставянето на разписанията… — Лучия се изкикоти отново и сниши глас, накланяйки се към Лус — … и с доктора, във вторник следобед!

Лус се втренчи в Лучия. Отблизо, миналото й превъплъщение беше толкова истинско, толкова живо, толкова подобно на онзи вид момичета, с които Лус щеше да се сприятели мигновено, ако обстоятелствата бяха поне донякъде нормални. Искаше и се да протегне ръце и да прегърне Лучия, но беше завладяна от неописуем страх. Беше почистила раните на седем полумъртви войници — включително любовта на живота й, — но не беше сигурна как да постъпи, когато ставаше въпрос за Лучия. Момичето изглеждаше прекалено младо да знае която и да е от тайните, които Лус търсеше — за проклятието, за Прокудениците. Лус се опасяваше, че само ще изплаши Лучия, ако започне да говори за прераждания и Рай. Имаше нещо в очите на Лучия, нещо в невинността й — Лус си даваше сметка, че Лучия знае дори още по–малко от нея самата.

Слезе от линейката и се отдръпна.

— Беше ми приятно да се запознаем, Дориа — провикна се Лучия.

Но Лус вече си беше отишла.

 

 

Лус шест пъти сбърка стаята, стресна трима войници и преобърна един шкаф с лекарства, преди да го открие.

Даниел беше в една стая в източното крило с още двама войници. Единият бе мълчалив мъж, чието лице беше цялото в превръзки. Другият хъркаше силно, с не твърде добре скрита бутилка уиски под възглавницата и с два счупени крака, повдигнати с ремък.

Самата стая беше гола и стерилна, но имаше прозорец, от който се откриваше гледка към широк градски булевард с портокалови дръвчета от двете страни.

Застанала над леглото му, гледайки го как спи, Лус можеше да си представи как бе разцъфнала любовта им тук. Можеше да си представи как Лучия влиза да донесе храната на Даниел, как той бавно отваря сърцето си за нея. Как двамата вече са неразделни, когато Даниел се възстанови. И това я накара да изпита ревност, вина и смущение, защото точно в този момент не можеше да каже дали любовта им е била нещо красиво, или това е поредният пример колко е погрешна.

Ако е била толкова млада, когато са се запознали в този живот, сигурно бяха имали продължителна връзка. Сигурно беше успяла да прекара години с него, преди това да се случи. Преди да умре и да се прероди в изцяло друг живот. Сигурно си беше мислила, че ще прекарат заедно цяла вечност — и сигурно дори не беше знаела какво означава вечност.

Но Даниел знаеше. Той винаги знаеше.

Лус се отпусна отстрани на леглото, като внимаваше да не го събуди. Може би той невинаги е бил толкова затворен и недостижим. Току–що го беше видяла в живота им в Москва, да й шепне нещо в критичния момент, преди тя да умре. Може би ако само успееше да поговори с него в този живот, той щеше да се държи с нея различно от онзи Даниел, когото познаваше. Може би нямаше да крие толкова много от нея. Може би щеше да й помогне да разбере. Може би щеше да й каже истината, за разнообразие.

Тогава тя можеше да се върне в настоящето и нямаше да има повече тайни. Това беше всичко, което всъщност искаше: двамата да се обичат открито. И тя да не умира.

Протегна ръка и го докосна по бузата. Обичаше бузата му. Той беше изтощен и ранен, и вероятно с мозъчно сътресение, но бузата му беше топла и гладка, и, най–важното, беше на Даниел. Той беше прекрасен както винаги. В съня лицето му бе толкова спокойно, че Лус можеше с часове да се взира в него от всеки ъгъл, без нито за миг да се отегчи. За нея той бе съвършен. Съвършените му устни си бяха съвсем същите. Когато ги докосна с пръст, бяха толкова меки, че трябваше да се наведе и да го целуне. Той не се раздвижи.

Тя проследи с устни очертанията на челюстта му, зацелува го по онази страна на шията, която не беше натъртена и насинена, и по ключицата. Най–горе на дясното му рамо устните й спряха за миг над малък бял белег.

За всеки друг той щеше да е почти неразличим, но Лус знание, че това беше мястото, от което се разперваха крилете на Даниел. Целуна белега. Толкова тежко беше да го вижда как лежи безпомощен на това болнично легло, когато знаеше на какво е способен. Когато крилете му я обгръщаха, Лус винаги губеше представа за всичко друго. Какво не би дала да ги види да се развяват сега, в безбрежното бяло великолепие, което сякаш отнемаше цялата светлина от стаята! Положи глава на рамото му: белегът беше горещ, когато докосна кожата й.

 

 

Главата й рязко се вдигна. Осъзна, че е задрямала едва когато скърцането от колелата на количката надолу по неравния под в коридора я стресна и я събуди.

Кое време беше? През прозореца върху белите чаршафи на леглата струеше слънчева светлина. Тя извъртя рамо, опитвайки се да разхлаби схващането в мускула си. Даниел още спеше.

Белегът над рамото му изглеждаше по–бял на утринната светлина. Лус искаше да види другата страна, белега, който бе същият като този, но тя беше обвита в марля. Поне раната, изглеждаше, беше престанала да кърви.

Вратата се отвори и Лус подскочи.

Лучия стоеше на прага, понесла в ръце купчина от три покрити подноса.

— О! Ти си тук. — Звучеше изненадана. — В такъв случай, значи вече са закусвали?

Лус се изчерви и поклати глава:

— Аз… ъъ…

— Ах. — Очите на Лучия светнаха. — Познавам това изражение. Ужасно си хлътнала по някого. — Остави подносите със закуската върху една количка и застана до Лус. — Не се тревожи, няма да те издам — стига да одобря. — Тя наклони глава да погледне към Даниел и дълго време се взира съсредоточено в него. Не помръдваше, нито дишаше.

Усещайки как очите на момичето се разтвориха широко, когато видя Даниел за пръв път, Лус не знаеше какво да изпитва. Съчувствие. Завист. Скръб. Чувстваше всичко това.

— Божествен е. — Лучия звучеше така, сякаш бе готова да се разплаче. — Как се казва?

— Името му е Даниел.

— Даниел — повтори по–младото момиче с такъв тон, че думата прозвуча свято, когато се откъсна от устните му. — Някой ден ще срещна такъв мъж. Някой ден ще ги подлудявам всичките. Точно както правиш ти, Дориа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лус.

— Онзи, другият войник, през две врати оттук? — Лучия се обърна към Лус, без дори за миг да откъсва очи от Даниел. — Сещаш ли се — Джовани?

Лус поклати глава. Не се сещаше.

— Онзи, когото ще оперират — все пита за теб.

— Джовани. — Момчето, уцелено в стомаха. — Той добре ли е?

— Разбира се. — Лучия се усмихна. — Няма да му кажа, че си имаш приятел. — Тя намигна на Лус и посочи надолу към подносите със закуската. — Ще те оставя ти да ги нахраниш — каза на излизане. — Ще ме потърсиш ли по–късно? Искам да чуя всичко за теб и Даниел. Цялата история, ясно?

— Разбира се — излъга Лус и сърцето й леко се сви.

Отново насаме с Даниел Лус беше нервна. В задния двор на родителите й, след битката с Прокудениците, Даниел й се беше сторил толкова ужасѐн, когато я видя да прекрачва през Вестителя. Също и в Москва. Кой знае какво щеше да направи този Даниел, когато отвореше очи и разбереше откъде е дошла?

Ако някога отвореше очи.

Тя отново се надвеси над леглото му. Трябваше да отвори очи, нали? Ангелите не умират. Логично, тя мислеше, че е невъзможно, но какво, ако… какво, ако чрез връщането си назад във времето е объркала нещо? Беше гледала филмите от поредицата „Завръщане в бъдещето“ и веднъж в училище издържа тест по квантова физика. С постъпките си тук, вероятно объркваше пространствено–времевото единство. А Стивън Филмор, демонът, който преподаваше хуманитарни науки в „Шорлайн“, беше качал нещо за изменянето на времето.

Тя не знаеше наистина какво означава каквото и да било от това, но определено знаеше, че може да е много лошо. Толкова лошо, че заличи цялото ти съществуване. Или толкова лошо, че да убие гаджето ти ангел.

Именно тогава Лус изпадна в паника. Сграбчвайки раменете на Даниел, тя започна да го разтърсва. Леко, внимателно — все пак, беше преживял война. Но достатъчно, за да му покаже, че има нужда от знак. Точно сега.

— Даниел — прошепна тя. — Даниел?

Ето. Миглите му започнаха да потрепват. Тя издиша шумно. Очите му се отвориха бавно, както миналата нощ. И също като миналата нощ, когато забелязаха момичето пред тях, се ококориха. Устните му се отвориха леко.

— Ти си… стара.

Лус се изчерви.

— Не съм — каза през смях. Никой преди не я беше наричал „стара“.

— Да, стара си. Ти си наистина стара. — Изглеждаше почти разочарован. Разтърка челото си. — Искам да кажа… Откога съм…?

Тогава тя си спомни: Лучия беше с няколко години по–млада. Но Даниел дори още не беше срещнал Лучия. Откъде знаеше на колко години е тя?

— Не се тревожи за това — каза тя. — Трябва да ти кажа нещо, Даниел. Аз… аз не съм тази, за която ме мислиш. Искам да кажа, предполагам, че съм, аз винаги съм, но този път, дойдох от… ъъ…

Лицето на Даниел се разкриви.

— Разбира се. Пристъпила си през Вестител, за да стигнеш дотук.

Тя кимна:

— Трябваше.

— Бях забравил — прошепна той, обърквайки Лус още повече. — От колко далече? Не. Не ми казвай. — Той я отпрати с махване на ръка, отдръпвайки се назад в леглото си, сякаш тя беше заразна. — Как изобщо е възможно това? В проклятието нямаше пролуки. Не би трябвало да можеш да си тук.

— Пролуки? — попита Лус. — Какви пролуки? Трябва да знам…

— Не мога да ти помогна — каза той и се закашля. — Трябва да научиш сама. Такива са правилата.

— Дориа. — Една жена, която Лус никога не беше виждала, стоеше в рамката на вратата. Беше по–възрастна, руса и строга, с колосана сестринска шапчица, прикрепена с игли така, че стоеше под ъгъл на главата й. Отначало Лус не осъзна, че жената говори на нея. — Ти си Дориа, нали? Току–що прехвърлена тук?

— Да — каза Лус.

— Трябва да си попълниш документите тази сутрин — каза рязко жената. — Не разполагам с нищо от досиетата ти. Но първо ще ми направиш една услуга.

Лус кимна. Ясно й беше, че е загазила, но имаше да се тревожи за по–важни неща от тази жена и нейните книжа.

— Редник Бруно отива на операция — каза сестрата.

— Добре. — Лус се опита да съсредоточи вниманието си върху сестрата, но всичко, което искаше, бе да се върне към разговора си с Даниел. Най–после стигаше до някъде, най–после откриваше ново парче в пъзела на животите си!

— Редник Джовани Бруно? Той помоли да заменят дежурната сестра, която е определена да асистира при операцията му. Казва, че е влюбен в сестрата, която му спасила живота. Неговият ангел? — Жената изгледа строго Лус. — Момичетата ми казват, че това си ти.

— Не — каза Лус. — Не съм…

— Няма значение. Той вярва именно в това. — Сестрата посочи към вратата. — Да вървим.

Лус се надигна от леглото на Даниел. Той беше извърнал поглед от нея, гледаше навън през прозореца. Тя въздъхна.

Операцията не беше толкова ужасна, колкото можеше да бъде. Всичко, което Лус трябваше да прави, беше да държи малката, мека ръка на Джовани и да шепне утешителни думи, да подаде няколко инструмента на доктора и да се опита да не гледа, когато той пъхна ръка в тъмночервения оголен стомах на Джовани и измъкна окървавените късчета шрапнел. Дори и да се чудеше на очевидната й неопитност, лекарят не каза нищо. Тя не беше отсъствала повече от час.

— Трябва да говоря с теб — прошепна тя, макар че той не я погледна в очите. — Връщам се веднага.

 

 

Точно достатъчно дълго, за да се върне при леглото на Даниел и да открие, че е празно.

Лучия сменяше чаршафите. Втурна се към Лус, и Лус си помисли, че ще я прегърне. Вместо това Лучия рухна в краката й.

— Какво стана? — попита Лус. — Къде отиде той?

— Не знам. — Момичето се разплака. — Тръгна си. Просто си тръгна. Не знам къде. — Тя вдигна поглед към Лус, с пълни със сълзи лешникови очи. — Помоли да ти кажа „довиждане“ от негово име.

— Не може да си е отишъл — промълви Лус. Дори не бяха успели да поговорят…

Разбира се, че не бяха. Даниел беше знаел точно какво прави, когато си беше тръгнал. Не искаше да й каже цялата истина. Криеше нещо. Какви бяха правилата, които спомена? И каква пролука?

Лицето на Лучия беше пламнало и зачервено. Говорът й беше накъсан от хълцания.

— Знам, че не бива да плача, но не мога да го обясня… Чувствам се, сякаш някой е умрял.

Лус разпозна чувството. Това беше общото между тях: когато Даниел си тръгнеше, и двете момичета бяха неутешими. Лус сви юмруци, чувствайки се разгневена и унила.

— Не се дръж детински.

Лус примигна, помислила отначало, че момичето говори на нея, но после осъзна, че Лучия хокаше себе си. Лус се изпъна, като отново изправи треперещите си рамене, сякаш се опитваше да възвърне спокойната увереност, която излъчваха сестрите.

— Лучия. — Лус протегна ръце към момичето, посягайки да го прегърне.

Но момичето се отдръпна леко, извръщайки се от Лус, за да погледне празното легло на Даниел.

— Добре съм. — То отново започна да смъква чаршафите. — Единственото, което можем да контролираме, е работата, която вършим. Сестра Фиеро винаги казва така. Останалото е извън контрола ни.

Не. Лучия грешеше, но Лус не виждаше как да я поправи. Лус не разбираше много, но беше наясно с това — нейният живот не трябваше да бъде извън контрола й. Тя можеше да оформи собствената си съдба. По някакъв начин. Още не си беше изяснила всичко, но чувстваше как се приближава някакво решение. Как иначе би се озовала тук, преди всичко? Откъде иначе би знаела сега, че е време да продължи?

В светлината на късната сутрин една сянка се протегна от склада за материали. Имаше вид, сякаш може да й свърши работа, но Лус не беше напълно уверена в уменията си за призоваване. Съсредоточи се за миг върху сянката и зачака да види мястото, където трептеше тя.

Ето. Видя я как се присвива. Преборвайки се с отвращението, което все още изпитваше, Лус я сграбчи.

В отсрещния край на стаята Лучия съсредоточено прибираше и трупаше на купчина чаршафите и усърдно се опитваше да скрие, че още плаче.

Лус работеше бързо: придаде на Вестителя сферична форма, а после го разтегли с пръсти по–бързо от когато и да било преди.

Затаи дъх, намисли си желание и изчезна.