Лорън Кейт
Страст (17)

Кам

Йерусалим, Израел

27 Иисан 2760 (приблизително 1 април 1000 г. пр.Хр.)

Даниел не беше съвсем на себе си.

Все още беше споен с тялото, с което се беше съединил на мрачните фиорди в Гренландия. Опита се да намали скоростта, докато напускаше Вестителя, но беше взел твърде голяма инерция. Изгубил равновесие, той изплува с въртене от тъмнината и се претърколи по камениста земя, докато главата му се блъсна в нещо твърдо. После застана неподвижно.

Спояването с миналото му превъплъщение беше огромна грешка.

Най–простият начин да се разделят две преплетени превъплъщения на една душа беше да се убие тялото. Освободена от клетката на плътта, душата се възстановяваше. Но за Даниел самоубийството всъщност не беше вариант. Освен…

Звездната стрела.

В Гренландия я беше грабнал от снега в края на запаления от ангелите огън, където лежеше сгушена. Габ я беше донесла със себе си като символична защита, но никога не бе очаквала Даниел да се слее с предишното си „аз“ и да я открадне.

Наистина ли си беше въобразявал, че може просто да прокара тъпия сребърен връх по гърдите си и да раздели душата си, захвърляйки миналото си превъплъщение назад във времето?

Глупава мисъл.

Не. Беше твърде вероятно да сбърка, да се провали и тогава, вместо да раздели душата си, по невнимание да я убие. Останала без душа, земната маскировка на Даниел, това унило, скучно тяло, щеше да се скита вечно по земята, като търси душата му, но ще се спре на следващото най–добро нещо: Лус. Щеше да я преследва до деня на смъртта й, а може би и след това.

Това, от което Даниел имаше нужда, беше партньор. Онова, от което имаше нужда, бе невъзможно.

Изпъшка и се претърколи по гръб, примижавайки на яркото слънце точно над главата му.

— Виждаш ли? — каза един глас над него. — Казах ти, че сме на точното място.

— Не разбирам защо това… — друг глас, този път на момче — е доказателство, че правим нещо правилно.

— О, хайде, Майлс. Не позволявай това, че не се разбираш с Даниел, да ни попречи да намерим Лус. Той очевидно знае къде е тя.

Гласовете се приближиха. Даниел примигна, отвори очи, и видя една ръка да прорязва слънчевата светлина, протягайки се към него.

— Ей, ти там. Имаш ли нужда от помощ?

Шелби. Момичето–Нефилим, приятелката на Лус от „Шорлайн“.

И Майлс. Онзи, когото Лус беше целунала.

— Какво правите тук вие двамата? — Даниел рязко се надигна и седна, като отблъсна протегнатата ръка на Шелби. Разтри челото си и хвърли поглед зад гърба си — онова, с което се беше сблъскал, беше сивият ствол на маслиново дърво.

— Какво мислиш, че правим тук? Търсим Лус. — Шелби зяпна надолу към Даниел и сбърчи нос: — Какво става с теб?

— Нищо. — Даниел се опита да се изправи, но така му се зави свят, че бързо легна отново. От спояването — особено от това, че беше въвлякъл предишното си тяло в друг живот — му беше прилошало. Бореше се с миналото си „аз“ отвътре, като се блъскаше в ръбовете, натъртвайки душата си по костите и кожата. Знаеше, че Нефилимите могат да доловят, че му се е случило нещо, което не може да спомене. — Вървете си у дома, натрапници. С чий Вестител си послужихте, за да стигнете тук? Знаете ли в колко неприятности може да се забъркате?

Изведнъж нещо сребърно блесна под носа му.

— Заведи ни при Лус. — Майлс беше насочил към врата на Даниел звездна стрела. Козирката на бейзболната му шапка скриваше очите му, но устата му беше присвита в нервна гримаса.

Даниел беше зашеметен.

— Ти… ти имаш звездна стрела.

— Майлс! — прошепна ожесточено Шелби. — Какво правиш с това нещо?

Тъпият връх на стрелата потрепери. Майлс явно беше нервен.

— Остави я в двора, след като Прокудениците си тръгнаха — каза той на Даниел. — Кам грабна една, а в суматохата никой не забеляза, когато аз вдигнах тази. Ти тръгна след Лус. А ние тръгнахме след теб. — Той се обърна към Шелби. — Помислих си, че може да ни потрябва. Самозащита.

— Не смей да го убиваш — каза Шелби на Майлс. — Ти си идиот.

— Не — каза Даниел, като се изправи съвсем бавно до седнало положение. — Всичко е наред.

Умът му работеше трескаво. Какви бяха шансовете? Само веднъж преди беше виждал как се прави това. Даниел не беше опитен в „спояването“. Но миналото му превъплъщение се гърчеше в него — не можеше да продължава така. Имаше само едно решение. Майлс го държеше в ръцете си.

Но как да предизвика момчето да го нападне, без да обясни всичко? И можеше ли да има доверие на Нефилимите?

Даниел започна да се промъква внимателно назад, докато раменете му опряха в дървесния ствол. Плъзна се по него, широко разперил и двете си празни ръце, за да покаже на Майлс, че няма от какво да се бои.

— Вземал ли си уроци по фехтовка?

— Какво? — Майлс изглеждаше объркан.

— В „Шорлайн“. Вземал ли си уроци по фехтовка, или не?

— Всички вземахме. Беше твърде безсмислено и изобщо не бях толкова добър, но…

На Даниел не му беше нужно да чува друго.

— En garde! — изкрещя той, вдигайки скритата си звездна стрела като сабя.

Очите на Майлс се разшириха. В миг той също вдигна стрелата си.

— О, да му се не види — каза Шелби, като побърза да се отдръпне. — Момчета, сериозно. Престанете!

Звездните стрели бяха по–къси от шпаги за фехтовка, но няколко сантиметра по–дълги от нормалните стрели. Бяха леки като перце, но твърди като диаманти и ако Даниел и Майлс бяха много, много внимателни, можеше и двамата да се измъкнат от това живи. Някак, с помощта на Майлс, Даниел можеше да се отдели от миналото си и да се освободи.

Той проряза въздуха със звездната си стрела, като пристъпи няколко крачки напред към Нефилима.

В отговор Майлс парира удара на Даниел: стрелата му се хлъзна силно надясно. Когато се сблъскаха, звездните стрели не издадоха металически звън като шпагите за фехтовка. Издадоха плътно, отекващо свистене, което рикошира от планините и разтърси земята под краката им.

— Уроците ти по фехтовка не са били безсмислени — каза Даниел, когато стрелата му се кръстоса с тази на Майлс във въздуха. — Целта му е била да те подготви за момент като този.

— Момент — изсумтя Майлс, когато се хвърли напред, замахвайки със звездната си стрела нагоре, докато тя се плъзна по тази на Даниел във въздуха — като кой?

Ръцете им се изопнаха напрегнато. Звездните стрели образуваха застинало „Х“ във въздуха.

— Трябва да ме освободиш от едно по–ранно превъплъщение, което съм споил с душата си — каза Даниел простичко.

— Какво, по… — промърмори Шелби отстрани.

По лицето на Майлс бързо се мярна объркване и ръката му потрепна. Острието се изплъзна от ръката му и звездната му стрела падна с дрънчене на земята. Той ахна и неумело затършува за нея, като гледаше назад към Даниел, изпълнен с ужас.

— Не съм тръгнал след теб — каза Даниел. — Необходимо ми е ти да тръгнеш след мен. — Успя да се усмихне предизвикателно. — Хайде. Знаеш, че искаш. Отдавна го искаш.

Майлс се втурна, държейки звездната стрела като обикновена стрела, вместо като сабя. Даниел беше готов да го посрещне, като се наклони на една страна точно навреме и се завъртя, за да сблъска звездната си стрела с тази на Майлс.

Бяха се вкопчили един в друг: Даниел — със звездната стрела, насочена към рамото на Майлс, използвайки силата си, за да удържи Нефилима; а Майлс — насочил звездната си стрела на сантиметри от сърцето на Даниел.

— Ще ми помогнеш ли? — запита Даниел.

— Какво ще спечелим ние от това? — попита Майлс.

Даниел трябваше да се замисли за миг върху това:

— Щастието на Лус — каза най–сетне.

Майлс не каза „да“. Но не каза и „не“.

— Сега — гласът на Даниел потрепна, докато даваше указанията — много внимателно прокарай острието в права линия надолу по средата на гърдите ми. Не пробождай кожата, иначе ще ме убиеш.

Майлс се потеше. Лицето му беше бяло. Хвърли поглед към Шелби.

— Направи го, Майлс — прошепна тя.

Звездната стрела потрепери. Всичко бе в ръцете на това момче. Тъпият край на звездната стрела докосна кожата на Даниел и започна да се движи бавно надолу.

— О, боже мой. — Устните на Шелби се присвиха ужасено. — Та той се разпада.

Даниел можеше да го почувства — сякаш пласт кожа се отделяше от костите му. Тялото на миналото му превъплъщение бавно се отделяше от неговото. Отровата на разделянето потече през него, вливайки се дълбоко във фибрите на крилете му. Болката беше толкова силна, че му се гадеше; тя кипеше дълбоко в него, нахлувайки на мощни приливи. Зрението му се замъгли; звънтене изпълни ушите му. Звездната стрела в ръката му се търкулна на земята. После, внезапно, той почувства силно блъскане и остра, студена глътка въздух. Разнесоха се продължително сумтене и две глухи тупвания, а после…

Зрението му се проясни. Звънтенето престана. Почувства лекота, простота.

Свободен.

Майлс лежеше на тревата под него, с бурно надигащ се и спадащ гръден кош. Звездната стрела в ръката на Даниел беше изчезнала. Даниел рязко се извъртя и видя до него да стои призрак на миналото му превъплъщение, със сива кожа и с вид на дух, с черни като въглен очи и зъби, стиснал звездната стрела в ръката си. Профилът му се олюляваше на горещия вятър, като картината на повреден телевизор.

— Съжалявам — каза Даниел, като протегна ръка напред и стисна миналото си превъплъщение в основата на крилете. Когато повдигна сянката на някогашното си „аз“ от земята, собственото му тяло му се стори ограничено и недостатъчно. Пръстите му намериха сивеещия портал на Вестителя, през който двамата Даниеловци бяха преминали точно преди да се разпадне. — Твоят ден ще дойде — каза той.

После блъсна миналото си превъплъщение обратно във Вестителя.

Загледа как празното място изчезва в горещото слънце. Тялото издаде провлечен свистящ звук, когато се прекатури във времето, сякаш падаше от скален зъбер. Вестителят се раздели на безкрайни частици и изчезна.

— Какво, по дяволите, стана току–що? — попита Шелби, като помагаше на Майлс да се изправи на крака.

Нефилимът беше призрачно блед, зяпнал надолу към ръцете си, като ги преобръщаше и оглеждаше, сякаш не ги беше виждал никога преди.

Даниел се обърна към Майлс:

— Благодаря ти.

Сините очи на момчето–Нефилим изглеждаха едновременно нетърпеливи и ужасени, сякаш искаше да измъкне от Даниел всяка подробност за онова, което се беше случило току–що, но не желаеше да показва вълнението си. Шелби бе останала без думи, което беше безпрецедентно събитие.

Дотогава Даниел презираше Майлс. Дразнеше се от Шелби, която на практика беше повела Прокудениците право към Лус. Но в този момент, под маслиновото дърво, разбра защо Лус се беше сприятелила с двамата. И се радваше.

В далечината протяжно изсвири рог. Майлс и Шелби подскочиха.

Беше шофар — свещен рог от овен, който издаваше продължителен, носов звук — често използван, за да оповести началото на религиозни служби и празненства. Дотогава Даниел не се беше огледал наоколо достатъчно, за да си даде сметка къде се намираха.

Тримата стояха под пъстрата сянка на маслиновото дърво досами нисък хълм. Пред тях хълмът се спускаше надолу към широка, равна долина, жълто-кафява от високите местни треви, които никога не бяха косени от човешка ръка. В средата на долината имаше тясна зелена ивица, където покрай тясна река растяха диви цветя.

Точно на изток от коритото на реката се издигаха няколко скупчени палатки, разположени с лице към по–голяма квадратна конструкция, изградена от бели камъни, с решетъчен дървен покрив. Изсвирването на рога трябва да беше дошло от този храм.

Редица от жени в пъстри наметала, стигащи до глезените, влизаха и излизаха от храма. Носеха глинени кани и бронзови подноси с храна, сякаш се готвеха за пиршество.

— О — изрече Даниел гласно, чувствайки как го обзема дълбока меланхолия.

— „О“ какво? — попита Шелби.

Даниел стисна качулката на суичъра на Шелби в маскировъчен цвят.

— Ако търсите Лус тук, няма да я намерите. Тя е мъртва. Умряла е преди месец.

Майлс едва не се задави.

— Имаш предвид Лус от този живот — каза Шелби. — Не нашата Лус. Нали?

— Нашата Лус — моята Лус — също не е тук. Никога не е знаела, че това място съществува, така че нейният Вестител не би я довел тук. Вашите също не биха го направили.

Шелби и Майлс се спогледаха бързо.

— Твърдиш, че търсиш Лус — каза Шелби, — но щом знаеш, че тя не е тук, защо още се мотаеш наоколо?

Даниел се взря отвъд тях, в долината отдолу.

— Недовършена работа.

— Коя е тази? — попита Майлс, като посочи към жена в дълга бяла рокля. Тя беше висока и стройна, е червена коса, проблясваща на слънчевата светлина. Роклята й беше къса, излагайки на показ златиста кожа. Тя пееше нещо тихо и прекрасно, тиха песен, която те едва чуваха.

— Това е Лилит — каза Даниел бавно. — Днес трябва да се омъжи.

Майлс направи няколко крачки по пътека, която водеше надолу от маслиновото дърво към долината, където се намираше храмът, на стотина стъпки под тях, сякаш за да види по–добре.

— Майлс, чакай! — Шелби се запрепъва след него. — Това не е както когато бяхме във Вегас. Това е някакъв… шантав предишен път, или каквото е там. Не можеш просто да видиш едно привлекателно момиче и да влезеш небрежно, сякаш мястото е твое. — Тя се обърна да потърси помощ от Даниел.

— Покрийте се — нареди им Даниел. — Стойте под тревата. И спрете, когато ви кажа.

Внимателно, те залъкатушиха надолу по пътеката, като спряха най–сетне близо до брега на реката, надолу по течението срещу храма. Всички палатки в малкото селце бяха окичени с гирлянди от невени и цветчета от касис. Бяха достатъчно близо, за да чуят гласовете на Лилит и момичетата, които помагаха в приготовленията й за сватбата. Момичетата се смееха и започнаха да пригласят на песента на Лилит, докато сплитаха дългата й червена коса във венец около главата.

Шелби се обърна към Майлс:

— Не прилича ли малко на Лилит от нашия клас в „Шорлайн“?

— Не — каза мигновено Майлс. За миг огледа изучаващо булката. — Добре де, може би мъничко. Странна работа.

— Лус вероятно никога не я е споменавала — обясни Шелби на Даниел. — Тя е истинска кучка от Ада.

— Има логика — каза Даниел. — Възможно е вашата Лилит да произхожда от същата дълга поредица зли жени. Всички те са потомки на прамайката Лилит. Тя е била първата съпруга на Адам.

— Адам е имал повече от една жена? — зяпна Шелби. — Ами Ева?

— Преди Ева.

— Преди Ева? Няма начин.

Даниел кимна.

— Не били женени от много дълго, когато Лилит го напуснала. Това разбило сърцето му. Чакал я дълго, но накрая срещнал Ева. А Лилит никога не простила на Адам, задето превъзмогнал загубата й. Прекарала остатъка от дните си, като се скитала по земята и проклинала семейството, което Адам създал с Ева. А потомците й… понякога в началото са добри, но в крайна сметка, ами, ябълката всъщност никога не пада по–далече от дървото.

— Това е объркано — каза Майлс, въпреки че изглеждаше хипнотизиран от красотата на Лилит.

— Искаш да ми кажеш, че Лилит Клаут, момичето, което ми подпали косата в девети клас, може в буквалния смисъл да е кучка от Ада? Че всичките ми вуду–ритуали, отправени към нея, може да са били основателни?

— Предполагам. — Даниел сви рамене.

— Никога не съм се чувствала толкова отмъстена. — Шелби се засмя. — Защо това не влизаше в нито един от учебниците ни по ангелология в „Шорлайн“?

— Шшшт. — Майлс посочи към храма. Лилит се беше разделила с шаферките си, за да довърши украсите за сватбата — да разпръсне жълти и бели макове до входа на храма, да увие панделки и малки камбанки, направени от сребро, в ниските клони на дъбовете — и се отдалечи от тях, на запад, към реката, към мястото, където се криеха Даниел, Шелби и Майлс.

Носеше букет от бели лилии. Когато стигна до речния бряг, откъсна няколко цветчета и ги разпръсна по водата, като все още напяваше тихо под нос. После се обърна, за да тръгне на север по брега, към огромно старо рожково дърво с ниско надвиснали клони, които се спускаха в реката.

Под дървото седеше момче и се взираше в течението. Дългите му крака бяха вдигнати и облегнати плътно до гърдите, беше преметнало върху тях едната си ръка. Другата ръка мяташе камъчета във водата. Зелените му очи искряха на фона на загорялата кожа. Гарвановочерната му коса беше малко разчорлена и влажна от неотдавнашно плуване.

— О, боже мой, това е… — Викът на Шелби беше прекъснат от ръката на Даниел, която затисна устата й.

Точно от този момент се беше страхувал.

— Да, това е Кам, но не е онзи Кам, когото познаваш. Това е един друг Кам, от по–ранен момент. Върнали сме се хиляди години назад в миналото.

Майлс присви очи:

— Но той пак си е зъл.

— Не — каза Даниел. — Не е.

— Хм? — попита Шелби.

— Имаше време, когато всички ние бяхме част от едно семейство — Кам беше мой брат. Не беше зъл, все още не. Може би дори и сега не е.

Физически, единствената разлика между този Кам и онзи, когото Шелби и Майлс познаваха, беше, че на врата му я нямаше татуировката във форма на слънце с лъчи, която беше получил от Сатаната, когато бе избрал да свърже жребия си с Ада. Иначе Кам изглеждаше точно както сега. Само че лицето на този отдавнашен Кам беше сковано от тревога. Даниел от хилядолетия не беше виждал върху лицето на Кам такова изражение. Вероятно не и след същия този момент.

Лилит спря зад Кам и обви ръце около врата му, така че дланите й се опряха точно над сърцето му. Без да се обърне и без да каже нито дума, Кам посегна и обгърна дланите й в своите. И двамата затвориха очи, удовлетворени.

— Това изглежда твърде лично — каза Шелби. — Не е ли редно ние да… искам да кажа, чувствам се странно.

— Тогава си върви — каза Даниел бавно. — Не превръщай напускането си в сцена…

Даниел млъкна рязко. Някой вървеше към Кам и Лилит.

Младият мъж беше висок и загорял, облечен в дълга бяла роба и носеше дебел пергаментов свитък. Русата му глава беше сведена, но това очевидно беше Даниел.

— Няма да си тръгна. — Очите на Майлс се приковаха върху миналото превъплъщение на Даниел.

— Чакайте, мисля, че този току–що го изпратихме обратно във Вестителите — каза Шелби, объркана.

— Това беше една по–късна ранна моя версия — каза Даниел.

— Една по–късна ранна моя версия, казва той! — Шелби изсумтя презрително. — Точно колко Даниеловци съществуват?

— Той дойде от един момент две хиляди години напред в бъдещето отвъд момента, в който се намираме точно сега, който все още е хиляда години в истинското минало. Този Даниел не би трябвало да бъде тук.

— Точно сега сме три хиляди години назад в миналото? — попита Майлс.

— Да, а наистина не би трябвало да бъдете. — Даниел се взря настойчиво в Майлс, докато той се почувства неудобно.

Но мястото на това мое минало превъплъщение — той посочи момчето, което беше спряло до Кам и Лилит, — е тук.

От другата страна на реката Лилит се усмихна:

— Как си, Дани?

Загледаха как Дани коленичи до двойката и разви пергаментовия свитък. Даниел си спомни. Това беше брачното им свидетелство. Сам той беше написал целия текст на арамейски. От него се очакваше да отслужи церемонията. Кам го бе помолил преди месеци.

Лилит и Кам прочетоха документа. Справяха се добре заедно — спомни си Даниел. Тя пишеше песни за него и с часове береше диви цветя, които втъкаваше в дрехите му. Той й се отдаваше изцяло. Изслушваше мечтите й и я разсмиваше, когато беше тъжна. И двамата си имаха своите опасни и непостоянни страни и когато спореха, цялото племе разбираше за това — но нито един от двамата все още не беше тъмното същество, в каквото щяха да се превърнат двамата след раздялата си.

— Тази част ето тук — каза Лилит, като посочи един ред в текста. — Пише, че ще се оженим край реката. Но ти знаеш, че аз искам да се омъжа в храма, Кам.

Кам и Даниел се спогледаха. Кам посегна да хване Лилит за ръката.

— Любов моя. Вече ти казах, че не мога.

В гласа на Лилит се надигна разгорещена нотка:

— Отказваш да се ожениш за мен под Божия поглед? На единственото място, където семейството ми ще одобри нашия съюз! Защо?

— Чакай малко — прошепна Шелби от другата страна на потока. — Разбирам какво става. Кам не може да се ожени в храма… той не може дори да стъпи в храма, защото…

Майлс също зашепна:

— Ако паднал ангел влезе в Божието светилище…

— Целият храм ще избухне в пламъци — довърши Шелби.

Нефилимите бяха прави, разбира се, но Даниел се изненада от собствения си гняв. Кам обичаше Лилит, а Лилит обичаше Кам. Имаха шанс да накарат любовта си да проработи, и, ако питаха Даниел, всичко останало можеше да върви по дяволите. Защо Лилит толкова настояваше да се омъжи в храма? Защо Кам не можеше да й даде задоволително обяснение за отказа си?

— Кракът ми няма да стъпи там вътре. — Кам посочи към храма.

Лилит беше готова да избухне в сълзи.

— Тогава значи не ме обичаш.

— Обичам те повече, отколкото някога съм смятал за възможно, но това не променя абсолютно нищо.

Слабото тяло на Лилит сякаш се изду от гняв. Дали долавяше, че в отказа на Кам има нещо повече, а не просто желание да й се противопостави? Даниел не мислеше така. Тя стисна юмруци и нададе дълъг, пронизителен писък.

Той сякаш разтърси земята. Лилит сграбчи китките на Кам и го притисна към дървото. Той дори не се опита да се бори.

— Баба ми никога не те е харесвала. — Ръцете й трепереха, докато го притискаше. — Винаги говореше най–ужасни неща, а аз винаги те защитавах. Сега го виждам. В очите ти и в душата ти. — Очите й се впиваха в него. — Кажи го.

— Какво да кажа? — попита Кам, ужасен.

— Ти си лош човек. Ти си… зная какво си.

Беше ясно, че Лилит не знае. Беше се вкопчила в слуховете, които летяха из общността — че той е зъл, магьосник, член на окултно общество. Единственото й желание беше да чуе истината от Кам.

Даниел знаеше, че Кам можеше да каже на Лилит, но нямаше да го направи. Страхуваше се.

— Не съм нито едно от лошите неща, които някой казва, че съм, Лилит — каза Кам.

Това бе истина и Даниел го знаеше, но звучеше толкова много като лъжа. Кам беше на косъм от най–лошото решение, което щеше да вземе някога. Това беше той: моментът, който разбиваше сърцето на Кам толкова силно, че то се покваряваше и се превръщаше в нещо опасно и черно.

— Лилит — замоли я Дани, като отдръпна ръцете й от шията на Кам. — Той не е…

— Дани — обади се Кам предупредително. — Каквото и да кажеш, няма да поправи това.

— Точно така. Свършено е. — Лилит го пусна и Кам падна назад в праха. Тя вдигна брачния им договор и го захвърли в реката. Той се завъртя бавно в течението и потъна. — Надявам се да живея хиляда години и да имам хиляда дъщери, така че винаги да има жена, която да може да проклина името ти. — Тя го заплю в лицето, после се обърна и затича обратно към храма: бялата й рокля се развяваше зад нея като корабно платно.

Лицето на Кам стана бяло като сватбената рокля на Лилит. Посегна към ръката на Даниел, за да се надигне.

— Имаш ли звездна стрела, Дани?

— Не. — Гласът на Дани потрепери. — Не говори така. Ще си я върнеш, или пък…

— Бях толкова наивен, та да си помисля, че мога безнаказано да обичам смъртна жена.

— Само да й беше казал — рече Дани.

— Да й бях казал? За това, какво стана с мен — с всички ни? Падението и всичко оттогава насам? — Кам се наведе по–плътно към Дани. — Може би тя е права за мен. Чу я. Цялото село ме мисли за демон. Дори и да не използват тази дума.

— Те не знаят нищо.

Кам се извърна.

— През цялото това време се опитвам да го отрека, но любовта е невъзможна, Дани.

— Не е така.

— Невъзможна е за души като нашите. Може и да издържиш по–дълго, отколкото успях аз, но ще видиш. И двамата в крайна сметка ще трябва да избираме.

— Не.

— Вечно си толкова бърз с възраженията, братко. — Кам стисна рамото на Дани. — Това ме кара да се чудя за теб. Някога не си ли помисляш за това… да преминеш от другата страна?

Дани сви рамене и се отдръпна.

— Мисля за нея и само за нея. Броя секундите до момента, в който тя отново ще бъде с мен. Избирам я, както тя избира мен.

— Колко самотно.

— Не е самотно — тросна се Дани. — Това е любов. Любовта, която и ти искаш за себе си…

— Исках да кажа: аз съм самотен. И далеч по–малко благороден от теб. Всеки ден се боя, че се задава промяна.

— Не. — Сега Дани пристъпи към Кам. — Не би трябвало.

Кам се дръпна заднешком и се изплю:

— Не всички сме такива късметлии, че да сме обвързани с любимата си чрез проклятие.

Даниел си спомни тази празна обида: беше го изпълнила с ярост. Но въпреки това не биваше да изрича следващите думи:

— Върви тогава. Няма да липсваш на никого.

Съжали за думите си на мига, но беше твърде късно.

Кам изопна плещи назад и разпери ръце. Когато крилете му се появиха отстрани до тялото, от тях се разнесе полъх на силен горещ вятър, който прошумоля през тревата, в която се криеха Даниел, Шелби и Майлс. Тримата надникнаха. Крилете му бяха масивни и сияещи, и…

— Чакайте малко — прошепна Шелби. — Не са златисти!

Майлс примигна:

— Как може да не са златисти?

Естествено, че Нефилимите щяха да бъдат объркани. Разделението в цвета на крилете беше ясно като разликата между деня и нощта: златисто за демоните, сребристо или бяло за всички останали. А онзи Кам, когото познаваха, беше демон. Даниел не беше в настроение да обяснява на Шелби защо крилата на Кам бяха чисто, ярко бели, сияещи като диаманти, блестящи като докоснат от слънцето сняг.

Този отдавнашен Кам още не беше преминал на другата страна. Просто беше на косъм.

В онзи ден Лилит беше изгубила Кам като свой любим, а Даниел го изгуби като брат. От този ден нататък щяха да бъдат врагове. Дали Даниел щеше да може да го спре? Ако не се беше извъртял и отдръпнал от Кам и не бе разперил собствените си криле като щит — както виждаше да прави Дани сега?

Трябваше да го направи. Гореше от копнеж да изскочи от храстите и да спре Кам сега. Колко много неща можеха да бъдат различни!

Крилете на Кам и Дани още не изпитваха мъчителното магнетично взаимно привличане. Всичко, което ги отблъскваше в момента, беше твърдоглаво различие на мнения, умерено съперничество между братя.

Двата ангела се надигнаха едновременно от земята, всеки — застанал с лице в различна посока. Така че когато Дани се извиси на изток през небето, а Кам се издигна на запад, трите Анахронизма, криещи се в тревата, единствени видяха как златистият проблясък обхваща крилете на Кам. Като искряща мълния.