Лорън Кейт
Страст (19)

Погрешни напътствия

Йерусалим, Израел, 27 Иисан 2760 г.

— Значи всъщност не си чак толкова лош тип? — обърна се Шелби към Даниел.

Седяха на тучния бряг край старото речно корито в Йерусалим, наблюдавайки хоризонта, където пътищата на двамата паднали ангели току–що се бяха разделили. Едва доловима светлина със златист оттенък висеше в небето, където преди това беше Кам, а въздухът започваше да мирише леко на развалени яйца.

— Разбира се, че не съм. — Даниел топна ръка в хладката вода. Още усещаше крилете и душата си сгорещени от това, че беше гледал как Кам прави избора си. Колко просто бе изглеждало това за него. Колко лесно и колко бързо.

И всичко — заради едно разбито сърце.

— Просто въпросът е, че когато Лус научи, че двамата с Кам сте сключили онова примирие, беше съкрушена. Никой от нас не можеше да го разбере. — Шелби погледна Майлс за потвърждение. — Нали?

— Помислихме си, че криеш нещо от нея. — Майлс свали бейзболната си шапка и разтърка главата си. — Всичко, което знаехме за Кам, беше, че се предполага да е олицетворение на чистото зло.

Шелби изкриви пръстите си, за да наподоби хищни нокти.

— Непрекъснато съскащ и злобен, и всички подобни неща.

— Малко души са чисто олицетворение на каквото и да било — каза Даниел, — било в Рая, в Ада, или на земята. — Той се извърна, като се загледа високо в небето на изток за някаква следа от сребристия прах, който Дани трябваше да е оставил, когато разпери криле и отлетя. Нямаше нищо.

— Съжалявам — каза Шелби, — но е толкова странно да си ви представям като братя.

— В някакъв момент всички бяхме едно семейство.

— Да, но, кажи–речи, преди цяла вечност.

— Мислиш, че само защото едно нещо е стояло по даден начин в продължение на няколко хиляди години, то е утвърдено за цяла вечност. — Даниел поклати глава. — Всичко е в постоянно състояние на промяна. Бях с Кам в Зората на Времето и ще го изпратя до Края на Времето.

Веждите на Шелби невярващо се изстреляха нагоре:

— Мислиш, че Кам ще се опомни и ще се върне отново? Един вид, ще види пак светлата страна?

Даниел понечи да се изправи:

— Нищо не остава същото завинаги.

— А любовта ти с Лус? — попита Майлс.

Това накара Даниел да застине на място:

— Това също се променя. Тя ще бъде различна след това преживяване. Само се надявам… — Даниел сведе поглед към Майлс, който още седеше на брега, и осъзна, че не го мрази. По свой, безразсъдно глупашки начин, Нефилимите се бяха опитвали да помогнат.

За пръв път Даниел можеше да каже искрено, че вече не се нуждае от помощ; пътем беше получил от предишните си превъплъщения цялата помощ, от която имаше нужда. Сега, най–сетне, беше готов да настигне Лус.

Защо още стоеше тук?

— Време е вие двамата да си вървите у дома — каза той, като помогна на Шелби, а после и на Майлс да се изправят на крака.

— Не — каза Шелби, като посегна към Майлс, който стисна ръката й. — Сключихме споразумение. Няма да се върнем, докато не се уверим, че тя е…

— Няма да отнеме много време — каза Даниел. — Мисля, че знам къде да я намеря и това не е място, където вие двамата може да отидете.

— Хайде, Шел. — Майлс вече отделяше сянката, хвърляна от маслиновото дърво недалече от брега на реката. Тя се разплиска и се завихри в ръцете му и за миг изглеждаше неподатлива, като грънчарска глина, която всеки момент ще падне от колелото. Но после Майлс я обузда, като я завъртя и я оформи във впечатляващо просторен черен портал. Леко натисна Вестителя и го отвори, като направи знак на Шелби да пристъпи първа.

— Започваш да ставаш добър в това. — Даниел си беше придърпал собствен Вестител, призовавайки го от сянката на собственото си тяло. Той потрепери под него.

Тъй като не бяха попаднали тук чрез собствените си минали преживявания, на Нефилимите щеше да им се наложи да прескачат от един Вестител на друг, като в игра на прескочикобила, за да се върнат в собственото си време. Щеше да бъде трудно и Даниел не им завиждаше за пътуването, но определено им завиждаше, защото си отиваха у дома.

— Даниел. — Шелби подаде глава от Вестителя. Тялото й изглеждаше разкривено и неясно през сенките. — Късмет.

Тя помаха, а после Майлс също помаха и двамата пристъпиха заедно. Сянката се затвори, рухвайки в мъничка точица, точно преди да изчезне.

Даниел не видя това да се случва. Той вече си беше отишъл.

 

 

В тялото му се впи студен вятър.

Той се устреми през него, така бързо, както не беше пътувал никога преди, завръщайки се към място и време, където никога не беше мислил, че ще се върне.

— Хей — обади се един глас. Беше дрезгав и рязък и сякаш прозвуча точно до Даниел. — Забави малко темпото, а?

Даниел рязко се отдръпна от звука.

— Кой си ти? — изкрещя в непрогледната тъмнина. — Разкрий се.

Когато нищо не се появи пред него, Даниел разпери пърхащите си бели криле — колкото за да предизвика натрапника в своя Вестител, толкова и за да му помогне да забави скоростта. Те осветиха Вестителя със сиянието си и Даниел почувства как напрежението в тялото му леко отслабва.

Напълно разперени, крилете му обхванаха цялата ширина на тунела. Тесните им връхчета бяха най–чувствителни на допир; когато опряха съвсем леко във влажните стени на Вестителя, Даниел усети прилошаване и чувство за клаустрофобия.

В тъмнината пред него бавно се показа една фигура.

Първо, крилете: твърде малки, и тънки като паяжина. После тялото стана по–наситено на цвят, точно колкото Даниел да успее да види дребен, блед ангел, застанал в неговия Вестител. Даниел не го познаваше. Чертите на ангела бяха меки и невинно изглеждащи, като на бебе. В тесния тунел фината му руса коса падаше върху сребристите му очи, развявана от вятъра, който вдигаха крилете на Даниел всеки път, щом започнеха да пулсират. Изглеждаше много млад, но, разбира се, беше точно толкова стар, колкото и всеки от тях.

— Кой си ти? — попита отново Даниел. — Как влезе тук? От Съдниците ли си?

— Да. — Въпреки невинната му, детинска външност, гласът на ангела беше дрезгав и дълбок. Той посегна за миг зад гърба си и Даниел си помисли, че може би крие там нещо — навярно някой от капаните, с които принадлежащите към неговия вид улавяха жертвите си, — но ангелът просто се обърна така, че да се види белегът на тила му. Седмовърхият отличителен знак на Съдниците. — От Съдниците съм. — Дълбокият му глас беше груб и накъсан. — Бих искал да говоря с теб.

Даниел скръцна със зъби. Съдниците сигурно знаеха, че той не храни уважение към тях или към задълженията им, изискващи да се бъркат в чужди дела. Но нямаше значение колко ненавиждаше надутото им държание и вечния им стремеж да избутат падналите настрани: въпреки това трябваше да зачете исканията им. Нещо в този му се струваше странно, но кой друг, освен член на съвета на Съдниците можеше да намери начин да влезе в неговия Вестител?

— Бързам.

Ангелът кимна, сякаш вече знаеше това.

— Лусинда ли търсиш?

— Да — изрече Даниел на един дъх. — Нямам… нямам нужда от помощ.

— Имаш. — Ангелът кимна. — Пропусна си изхода — той посочи надолу, към мястото във вертикалния тунел, откъдето Даниел току–що беше дошъл. — Точно ей там, обратно.

— Не.

— Да. — Ангелът се усмихна, разкривайки ред дребни, неравни зъби. — Ние чакаме и наблюдаваме. Виждаме кой пътува чрез Вестител и къде отива.

— Не знаех, че контролирането на Вестителите попада под юрисдикцията на Съдниците.

— Има много неща, които не знаеш. Уловихме следа от преминаването й. Досега сигурно вече е изминала доста път. Трябва да тръгнеш след нея.

Даниел се вцепени. Съдниците бяха единствените ангели, на които се позволяваше да виждат между Вестителите. Възможно беше някой от Съдниците да е видял пътуванията на Лус.

— Защо ще искаш да ми помогнеш да я намеря?

— О, Даниел. — Ангелът се намръщи. — Лусинда е част от съдбата ти. Искаме да я намериш. Искаме да бъдеш верен на природата си…

— А после да взема страната на Небесата — изръмжа Даниел.

— Едно по едно. — Ангелът прибра криле отстрани до тялото си и се устреми през тунела. — Ако искаш да я настигнеш — изтътна плътният му глас, — аз съм тук, за да ти покажа пътя. Знам къде са свързващите точки. Мога да отворя портал между тъканта на миналите времена. — После, със слаб глас: — Без никакви условия.

Даниел беше объркан. Съдниците го дразнеха още от Войната в Небесата, но поне мотивите им бяха прозрачни. Искаха той да вземе страната на Небесата. Това беше. Предполагаше, че беше редно да го отведат при Лус, ако можеха.

Може би ангелът беше прав. Едно по едно. Интересуваше го единствено Лус.

Той прибра криле отстрани до тялото си, както беше направил ангелът, и почувства как тялото му се движи през тъмнината. Когато стигна до ангела, спря.

Ангелът посочи:

— Лусинда прекрачи оттам.

Пътят на сенките беше тесен и перпендикулярен на пътеката, по която се движеше Даниел. Не изглеждаше по–правилен или погрешен от посоката, в която Даниел се беше отправил преди.

— Ако това свърши работа — каза той, — ще ти бъда длъжник. Ако ли не, ще те открия и заловя.

Ангелът не каза нищо.

Затова Даниел скочи, преди да погледне, чувствайки как мокър вятър близна крилете му, как някакво течение отново го подхвана и го понесе с бясна скорост, и чу — някъде далече зад гърба си — едва доловим изблик на смях.