Морис Льоблан
Принцът Жерико (20)

ПЕТА ГЛАВА
Сбогом, Натали

Натали, която дотогава беше слушала без нито един жест, почувства внезапен гняв. Подобни думи я караха да се бунтува, а може би още повече я ужасяваха.

— Нито една дума по този повод… Забранявам ви… Малко ме интересува какво представлявам за вас. И какво ме засяга също така дали сте Жерико или Жан дьо Плуванек!

— Трябва да ме изслушате — извика той с плам. — Две същества като нас, свързани така силно от съдбата, нямат право да се разделят, преди да са осветлили напълно душите си.

Тя отново запротестира:

— Не ви позволявам. В продължение на седмици не се ли отнасяхте с мен като чужденец?

— Чужденец, който ви обичаше — каза той с непредвидена възбуда, променила самия тон на разговора. — От деня, когато в Неапол вие се украсявахте с венец цветя, не виждам друга освен вас. Даже в нощта, преживявана в продължение на месеци от мен, с ум, обхванат от непроницаем мрак, само вашият образ остана непокътнат. Това видение на младост и на красота беше единственият ми водач. Възможно е по-късно да съм ви се сторил безразличен или враждебен, но в изтощителните ми усилия за търсене на истината мислех само за вас и се надявах само на вас. От градината в Неапол до вила „Мирадор“, и после от долината на Сегеста до настоящата минутка в себе си не откривам друго, освен любов — най-дълбока и светла любов. А сега вие, Натали, когато ви се разкрих такъв, какъвто съм бил, ще ми говорите ли за вашите тайни чувства?

— Аз ли?

— Да. Ние сме двама един срещу друг. Няма ли да бъдете искрена на свой ред, и ако трябва да се разделим, не е ли необходимо да чуя същите думи, които вие чухте?

С мощната си ръка той хвана двете китки на младото момиче и произнесе със сдържан плам:

— Спомнете си „Мирадор“… Колко бяхте развълнувана! Веднага у вас се предаде това екзалтиращо нещо, съдържащо се у мен. Щяхте ли да действате така, както го сторихте, ако не бяхте увлечена от същата чудна страст? Не бяхме ли повече от приятели, когато слушахме заедно шума от лодките и се надвесвахме над бездната? И чувствата, които изпитвахме близо един до друг при биенето на камбаната, при горящия над морето огън и при отдалечаващия се звън на китарата, не бяха ли най-бурните в целия ваш живот? Спомнете си, Натали… Бяхте ли безразлична през тази нощ, когато последвахте мен — чужденеца, и се качихте на лодката ми без да ме познавате?

— Мълчете! Мълчете! — промълви Натали, развълнувана от споменаването на тези часове. — Мълчете! Не допускам…

Тя правеше невъзможното да се освободи. Беше изчервена от срам и възмущение.

— Ще ме изслушате до края — нареди Елен Рок… — т.е. до признанието.

— Признание за какво? — извика отчаяна Натали. — За моето подчинение? Да, може би. Признание за вашата сила, която е по-голяма от моята… за волята ви, която ме смазва… Ето, вижте китките ми, които измъчвате. Ах, винаги е било така. Още от началото трябва да се подчинявам. Ако се измъкна, вие тичате след мен, сякаш съм ваша плячка. Е добре, не искам повече да се подчинявам, не искам! Не искам!

Той се усмихна.

— Това не е подчинение.

— Напротив — потвърди тя, — подчинявам се като робиня, както го сторих на кораба, който превзехте на абордаж. Събитията ме освободиха и няма да падна повече в плен.

— В такъв случай какво търсите из тези руини? — каза той. — Защо дойдохте тук, ако не да търсите спомен за мен, да задавате въпроси за мен, да се трогвате от детството ми и от невинното същество, което съм, бил тук? Мислите ли, че не отгатвам колко са ви развълнували откровенията на Армел? И мислите ли, че не ви видях да побледнявате, когато тя се върна и вие се запитахте дали няма да се затичам срещу моята някогашна годеница?

— Какво се осмелявате да говорите? — извика Натали извън себе си от гняв. — Кой ви попречи да се покажете?

— Любовта ми към вас. Но беше достатъчна една дума от вас и Армел щеше да узнае за присъствието ми.

— Защо не съм я казала? Какво ме възпираше?

— Вашата любов към мен.

Тя успя в един порив на бунт да отблъсне Елен Рок. Но тутакси се приближи до него, цялата трепереща.

— Това, което наричате любов, е омраза. Ненавиждам ви.

— Не — каза той. — В един момент вие сметнахте, че ще се измъкнете от мен, защото ви изглеждах като болен, като откъснат от човешкия род. Тази илюзия се разпръсна в деня, когато почувствахте страданието и ужаса ми.

— Ненавиждам ви — повтори тя с болка. — Чувате ли? Винаги съм бягала от вас…

Той отново я хвана за раменете и й подхвърли:

— Тогава, ако ме мразиш, защо ме спаси преди малко? В този момент ти мислеше, че аз съм убиецът на баща ти, и все пак, когато Бонифас стреля срещу мен, ти ме предупреди: „Елен Рок!“ Беше ли това вик на омраза или вик от любов? Отговори, Натали!

Сега тя отстъпваше. Усети зад краката си препятствието на каменната пейка. С две ръце Елен Рок я обгърна и я притисна до себе си.

— Осмели се да кажеш, че не ме обичаш, горделивке! Когато си дала на един ненавистен човек такова доказателство за любов, имаш ли право да мълчиш?

Тя нямаше повече сили да се бори срещу него, и още по-малко срещу себе си. Страстта на Елен Рок я изпълваше със слабост. Всички любовни слова бяха на устата и, но ако тя намираше убежище в мълчанието, то се дължеше на срамежливостта, която очите и опровергаваха.

Тя си спомни идеята за поражението, което свързваше с целувката, придобита с хитрост или сила. „Само да ме целуне по устата и съм загубена“ — помисли си тя. И чакаше, нетърпелива и ужасена.

С неподозиран порив на волята той се въздържа, и нищо не можеше да я засегне в по-голяма степен. Той отпусна прегръдката си, после полека и с безкрайно уважение я спусна на пейката и, полагайки коляно на земята, целуна плата на роклята й.

— Моля ви за извинение. Виждате ли, Жан дьо Плуванек е все още и задълго ще остане варварин. Но всичко ще се промени. Необходимо е. Вярвайте, че в себе си под прикритието на самохвалството не се гордея много с живота си, такъв, какъвто го познавам днес. Между миналото, което открих, и бъдещето, за което мечтая, трябва да има период на поправка и на съсредоточаване. Голямото приключение завърши, Натали, както това на Жерико, така и това на Елен Рок. И във втория имаше толкова горделивост и самоизтъкване, колкото й в първия. За да се превърна отново в Жан дьо Плуванек и да измоля милост от вас, трябва да се посветя на по-скромна задача.

Той беше станал и се забавляваше от собствените си думи.

— Ами да, трябва да работя, да водя стада и да разоравам земи. По-рано щях да стана монах. Днес ще се заточа и ще стана земеделец. Впрочем не трябва ли да изкарвам хляба си и да се впиша в правилата, за да разбера дали в мен е останало нещо от пирата и авантюриста и да науча дали кризата на безпаметството и лудостта, причинена от войната, е вече преминала?

Той поснова минута-две, после пак спря пред нея.

— И после, Натали, не знаем какви ще бъдат реакциите на един Форвил или на един Бонифас. Нито единият, нито другият ще се откажат от злото, бъдете сигурна в това, и нищо не гарантира, че един ден правосъдието няма да сложи ръка на тях и че няма да избухне скандал, в който миналото на Жерико ще изплува на повърхността. Не мога да рискувам името ви да бъде замесено в това. Да се разделям, Натали.

Тя криеше лице в шепите си. Плачеше ли? С безразличен поглед ли Щеше да отвърне на неговия? Той и каза:

— Във фамилията Плуванек има дълбока тайна, Натали, която се предава от баща на син, дамите от рода също я знаят и никога не са я издали. Юг дьо Плуванек, господар на Йерусалим и първи принц на Жерико, е получил като възнаграждение медальон, съдържащ парченце от истинския кръст. Уви! — добави той, усмихвайки се. — Тази реликва не ни дари нито мъдрост, нито покорство, а може би точно на нея дължим тази прекалена горделивост, която понякога ни погубва. Но тя е затворена в този стар медальон и аз притежавам на дъното на един сандък стари пергаменти, удостоверяващи абсолютната й автентичност. Пазете я, Натали. Ще ми я върнете един ден, когато се почувствам достоен за вас и вие ще можете да доведете тук, в неговото владение, Жан дьо Плуванек.

Натали промърмори с едва доловим глас:

— Ами Армел д’Анилис?…

Той отвърна:

— Надеждата й ще угасне от само себе си. Забелязах я преди малко и долових думите й. Това вече не е болезнено преживяваща годеница. Тя ще забрави.

Той откъсна от една туфа треви най-дебелия стрък, положи го по дължината на единия от показалците и го задържа с другия си обтегнат показалец. По такъв начин също като децата, долепяйки уста, силно изсвири. Отекна дрезгав и пронизителен вик, който той повтори три пъти.

— Послушайте — каза той. — Не чухте ли шум от стъпки? Да, шум от стъпки на някой, вървящ сред руините!…

Той изсвири отново. Стъпките забързаха. И изведнъж на върха на един склон на петдесет метра се появи старият Жофроа. Той беше задъхан. С объркан вид търсеше откъде идваше повикът.

За трети път Елен Рок изсвири с обтегнатия стрък трева, вибриращ между пръстите му.

— Това беше детският ми сигнал, когато се връщах от скиторенето си и исках помощ от Жофроа да премина стената.

Докато старият управител се приближаваше, походката му ставаше по-бавна. Ако разпознаваше някогашния сигнал, то той не различаваше отдалеч с умореното си зрение друго, освен силуета на господаря си. Само на десет крачки, той изпита съмнение, после веднага беше обзет от внезапна увереност и залитна. Елен Рок го прихвана в обятията си и старецът изломоти:

— Жан! Ах! Възможно ли е… малкият ми Жан!… Значи госпожица д’Анилис имаше право?… Малки ми Жан!

Елен Рок го доведе пред Натали и му рече:

— Ето твоята господарка, Жофроа… Ето господарката на Плуванек…

Старецът поздрави, веднага приемайки в себе си новата владетелка на замъка. Елен Рок, бързащ да приключи, се надвеси над него:

— Без излишни думи, Жофроа. Да, зная, ти много ме обичаш… и ти би желал да ми го кажеш, да ме оставиш при себе си. Това е невъзможно… Тръгвам. Слушай ме. Ще ти изпращам от време на време малко пари… Ще приведеш имението в ред доколкото е възможно, според стария план, който трябва да притежаваш. Един ден след четири или пет години то трябва да е обитаемо… Най-вече не казвай на госпожица д’Анилис, че си ме виждал.

Той го прегърна и се върна към Натали.

— Може би ще пожелаете да поправите част от злото, което съм сторил. Ето защо сигурен съм, че там долу, в Кастелсерано, посещението ви би било полезно у семейство Долчи… и после ще има други задачи за изпълнение, други задължения… ще ви пиша.

Тя обеща с кимване на глава. Той я загледа продължително. Очите й бяха влажни, а лицето разкриваше силно вълнение и любов.

— Сбогом, Натали.

— Довиждане — промълви тя.

— Обичате ме, нали?

— Обичам ви.

Не си казаха нищо повече. И той си отиде.

Тя го видя на няколко пъти по пътеката, водеща към решетката. Много и се искаше да го последва. Защо да се разделят? Необходими ли са още изпитания и толкова предпазни мерки срещу съдбата? Нима тя не го обичаше, бил той Жан дьо Плуванек, Елен Рок и даже Жерико?

До нея старецът трепереше като лист. С бастуна си започна да имитира фехтуване със защити и нападения. Тя пошушна:

— Няма да чакаме толкова дълго, добри ми Жофроа. Да приведем имението в ред. Да издигнем това, което може да се издигне. След няколко месеца ще отида да взема Жан дьо Плуванек.

Там долу, на пътя, водещ от решетката към гората, тя все още забелязваше високия му силует. Той вървеше с широки крачки, строен, полюляващ гръдния си кош и тежките рамене. Каква мощи каква странност се излъчваха от него!

Тя си припомни бурното родословие на господарите Плуванек. Мислеше си също, потръпвайки, без страх от това, което може да му се случи, че този човек беше Жерико. И си припомняше стиховете на поета: „Как можеше така да печели доверие? Това се дължеше на властта на мисълта, на магията на душата. Той моделираше по свое желание духа на другите…“