Морис Льоблан
Принцът Жерико (13)

ТРЕТА ГЛАВА
Атаки н контраатаки

— Само една дума — каза Елен Рок на Натали, която благодари и се приготвяше да тръгва. — Ще бъда кратък. Почувствах преди малко, че се разминаваме в мненията си.

— По какъв въпрос? — попита тя.

— В поведението ви се чувстваше учудване, може би упрек, когато отказах на Форвил някакви гаранции, които могат да го успокоят.

— Признавам си — каза тя.

— Да не би да искахте да му простя?

— Не, но можеше да се забравят делата му. След като вашите условия бяха приети, вие губите правата си.

— Не мисля така. Когато сме изправени срещу злосторник, имаме две задължения: най-напред да му попречим да вреди, а след това да го накажем.

— Да го накажем ли? Но ние нямаме това право.

— Ето защо нямам такова намерение.

— Тогава?

— Ще го предам на правосъдието.

Натали отстъпи назад, наистина шокирана от такава твърдост.

— Как? Вие хвърляте в затвора този човек, когото принудихте да се откаже от всичко и да поправи злото, което, е сторил?

— Наказанието е единственият начин да се поправи злото. Останалото са само допълнения. Форвил си остава негодяй, докато не изкупи престъплението си.

И добави със саркастичен тон:

— И след това бъдете сигурна, че Форвил никога няма да остане без средства и че въобще не възнамерява да се променя:

Натали понита:

— Ами… другите?

— Другите ли?

— Да… например този Зафирос, когото пощадихте…

— Пощадих го временно. Когато настъпи часът, Зафирос ще трябва да отговаря за деянията си.

— А кога ще настъпи този час?

— Когато хвана бандата, от най-низшите чинове до главатаря, от Банифас до Жерико. Този последният, е най-големият враг и е най-виновният. Нищо не може да ми попречи да го преследвам и да го стисна за гърлото.

Той произнесе тези думи с изключителна ожесточеност. Натали не възрази. Тя също ненавиждаше тази шайка бандити, убили баща й, а Жерико я изпълваше с ужас.

Елен Рок подхвана отново с глух глас, приковал поглед:

— Да, може би наистина преувеличавам мерките. С тази моя неуравновесеност, тъй като връзката на паметта липсва, аз съм загубил контрол над всичко и съм под въздействието на силите, които са ми останали. Ето защо никога не съм мразил така злото. Всички, които причиняват зло, ми се струват лични врагове. Изпитвам, почти болезнена нужда да ги видя в положение да не могат да започнат отново.

Добави още по-глухо:

— Особено тези тук, виждате ли… тези тук, които ви притискат от всички страни и се развихрят срещу вас.

За първи път той намекваше за разговора им на терасата на „Мирадор“ и това, изглежда, го успокояваше. Той продължи с приятелски тон:

— И после… и после… всичко, което предчувствах, се потвърждава. Да се боря за вас, значи да се боря за себе си. Като преоткрих чертите ви в мъртвата ми памет, така както слепецът вижда в съзнанието ек това, на което живите му очи са се любували, аз отгатнах, че образът ви ще ме отведе до самото ми някогашно съществуване. Днес имаме всички необходими доказателства за това, нали? В градината на Неапол, където си играехте да поставяте венец в косите си, съм минал покрай вас, както са минали в съответните дни Форвил и Жерико, Бонифас, други от бандата, дебнала баща ви. Като карам да излязат от сянката тези лица, аз виждам и възкресявам себе си. Какво дълбоко опиянение! Още няколко часа и ще знам. Призраците се разбуждат. Престъпленията, считани за забравени, отново се правят. Ако сега ги преследвам, то не съм ли ги преследвал и някога? И няма ли да имам правото с радост да заема мястото си в мен самия, т.е. в този, който ви зърна там и който може би в Неапол, в Палермо, в Сегеста се бореше за същата кауза!… За вас!… За вас!…

Натали потръпваше от погледа на този човек и от тихия му глас, разкриващ такъв страстен ентусиазъм, какъвто тя не се надяваше повече да почувства.

Но това бяха типични за него трескави пристъпи, които не траеха дълго, а тайната му мисъл не му позволяваше да се задържа в това състояние на кипеж. Светкавицата престана да осветява лицето му, а умората и оживлението се редуваха на все по-къси интервали в интензивния му живот. Почти веднага Елен Рок се отдръпна и отдалечи от нея, за да изпадне в състояние на съзерцание, което я дразнеше тъй силно.

Той не казваше нищо повече. Тя също стоеше мълчалива, като бързаше да излезе и да се отдалечи от него.

Той подреди папката и я върза с ремъка. После си тръгнаха. Той придружи Натали до колата и. Преди да се разделят, а каза:

— Развръзката е близка. Не се учудвайте на нищо, което може да се случи дотогава, и не си променяйте навиците. Всяка вечер в продължение вече на две седмици вечеряте в ресторанта на хотела, нали? Нека и днес да бъде така и се качете в същия час в апартамента си.

Този следобед Натали прекара в шезлонга си, обзета от нервно напрежение, породено от очакването на сериозни събития. Околните шумове я караха да потръпва, сякаш бяха сигнали срещу нея, можещи да доведат развръзката, спомената от Елен Рок: Тогава тя се стягаше, едновременно обезпокоена и любопитна.

Серия необясними инциденти увеличиха объркването и, докато го направиха наистина мъчително. Първо звънът на телефона, отекнал в стаята й в седем часа, я накара да подскочи. Тя изтича към него. Женски глас, сторил й се познат, може би този на Паскарела Долчи, промълви притеснено:

— Вие ли сте, господин Дютийол?

— Не — отвърна Натали. — Г-н Дютийол не е тук.

— Ах — каза гласът, — търсил ме е по телефона и е искал да разговаря с мен. Г-ца Манолсен ли е на телефона? В такъв случай мога да ви предупредя…

Но в този момент отекна звънецът във вестибюла. Камериерката отвори. Максим влезе забързано, сякаш е бил предупреден или е дочул разговора, и сграбчи слушалката.

— Ало!… Да, Паскарела, аз съм, Максим. Е, какво ново? Остава ли за тази вечер? Няма промени, нали? Сигурна ли сте?… Ало… Какво казвате?… Не трябва да се пие ли?… Ало… Обяснете… Но обяснете, по дяволите!… Ало… Ах, дявол да го вземе, връзката, прекъсна. Ало! Ало!… Пфу! Никой не отговаря.

Той окачи слушалката и изръмжа:

— Ето ви несполука! Какво искаше да каже?… Не трябва да се пие.

Със същата бързина, с която беше влетял в стаята, се устреми към вестибюла на апартамента. Натали се опита да го задържи, но той й подхвърли:

— Нямам никакво време за губене. Трябва да намеря Елен Рок… и най-вече Паскарела. Но къде е тя? И какво иска да каже с тези думи: „Не трябва да се пие?“

Неочакваната намеса на Максим, повторното влизане в играта на Паскарела, недовършеното предупреждение, установените връзки между младото момиче и Максим — всичко това обърка Натали, която почувства толкова ясно някакво незабавно нападение, че реши да вземе предпазни мерки, без да губи време. Револверът й ce намираше в малката масичка до леглото й. Тя отвори чекмеджето й веднага забеляза, че някои неща не са на местата си, а кобурът на револвера е отворен. Провери оръжието. Шестте патрона бяха извадени.

Тя възвърна спокойствието си с известно усилие, преди камериерката, която повика, да се появи.

— Никой ли не е идвал по време на отсъствието ми, Сюзан?

— Не, госпожо.

— Вие също ли не сте влизала?

— Не, госпожо.

— Къде бяхте?

— В моята стая от другата страна на коридора и излязох от нея само да отворя на г-н Максим. Да не би госпожицата да е констатирала някакви нередности?

— Бога ми, не — каза Натали, за да не разтревожи момичето. — Абсолютно нищо. Помогнете ми, Сюзан. Ще се облека.

Тя не смееше да остане сама, а безпокойството й беше толкова силно, че накара Сюзан да я придружи до ресторанта.

Там тя бе посрещната почтително с мълчаливо възхищение. Както винаги красотата й, начинът да носи и най-обикновения тоалет, благородството на походката й предизвикваха сензация. Няколко минути по-късно, повдигайки поглед, тя забеляза Елен Рок да влиза от противоположната врата. Носеше строго елегантен фрак, който не можеше да не бъде забелязан. Седна през няколко маси от нея, точно насреща й, и като наклони недоловимо глава, подсказа на Натали да не го поздравява.

Многократно погледите им се кръстосаха и беше очевидно, че Елен Рок искаше да поддържа така контакта с нея. Наистина изведнъж той й посочи с поглед виночерпеца, който обикновено я обслужваше и който отваряше специално за нея всяка вечер бутилка от едно и също вино бордо. Като си спомни веднага предупреждението на Паскарела по телефона, тя насочи вниманието си върху този човек и се убеди от начина на действията му, че бутилката е била вече отваряна. Докато той пълнеше наполовина чашата на Натали, тя го огледа. Полази я тръпка. Това беше спътникът на Бонифас, другият музикант от „Мирадор“, наречен Людовик.

Като се мъчеше да изглежда безгрижна, тя избра един момент, когато Людовик беше с гръб към нея, протегна ръка към съседната маса, остави там пълната си чаша и взе друга, в която наля малко бордо. Людовик остана по този начин с убеждението, че тя е погълнала три четвърти от наркотика. Между другото тя нито за мигне не си помисли, че са й сипали отрова. Беше убедена, че това е някакъв медикамент, който ще я потопи в дълбок сън, когато се върне в стаята си.

Значи бандитите бяха около нея, заговорът беше организиран, позициите бяха заети и ударът щеше да се осъществи на часа, на минутата и при условията, избрани от тях.

Както всяка вечер тя се настани в един фотьойл в хола, пуши цигари и чете вестници. Видя Елен Рок да си отива и се почувства ужасно самотна, толкова самотна, колкото би била на терасата на „Мирадор“, ако той не беше там, за да отблъсне нападението. Тя се запита дали не трябва да предупреди директора на хотела и да се довери на полицията. Но нищо и никой не можеше да спре развитието на нещата освен Елен Рок.

Тогава, събирайки всичките си сили, тя стана и взе асансьора за втория етаж.

Живееше в последния апартамент на края на дълъг коридор, толкова пуст, сякаш никой не минаваше по него. Отвори първо укрепващата преграда, след това двукрилата врата, чийто ключ носеше у себе си, Влезе във вестибюла, обслужващ три помещения: вдясно салона, в средата стаята й, вляво тоалетните помещения.

Натали отвори вратата на салона и сподави вика си на изненада, забелязвайки Елен Рок и Максим.

Цялата опустошена от преживяното, тя още един път в присъствието на Елен Рок изпита чувството на сигурност.

— Ах — каза тя, освободена от задушаващата я тежест, — това сте вие… толкова по-добре!… Но как успяхте да проникнете тук?

Максим веднага прие типичния си вид на важност и непринуденост.

— Ние проникваме, където пожелаем, скъпа приятелко; и мога да ви разкажа как преминахме през тавана. Но никога не искам да учудвам другите и просто ще ви обясня, че от един месец спя в съседната на вашия апартамент стая. През двойната врата, която ни разделя и чиито крила открехвах, аз можех да чувам у вас и да бдя над вашия живот. По този начин дебнех г-н Форвил. И по този начин също преди малко чух разговора ви с Паскарела, а това позвъняване беше предназначено за мен. Грешка в избирането на телефонния номер. Освен това моля ви да отбележите, че резето е дръпнато, а това ни позволи да се вмъкнем.

— Но кой го е дръпнал?

— Вашата вярна камериерка Сюзан, наша още по-вярна сътрудничка. Току-що я изпратих, уж по ваша заповед и както всяка събота, на кино, откъдето ще се прибере направо в стаята си. Следователно няма да се страхуваме от никаква намеса. Свободни сме да действаме, а другите са свободни да действат против нас.

— Те вече започнаха — каза Натали.

— Да, зная, наркотика в чашата с вино. Но вие успяхте да парирате удара.

— Освен това са изпразнили револвера ми, а това показва скорошно нападение.

— Дреболия. Колкото повече неприятелят напредва в подготовката си, толкова повече се оплита. Нашият план е точен. Атака? Париране… Капан? Капан на капана… Людовик излиза на сцената? Ще му противопоставя Паскарела.

Той погледна часовника си.

— Десет и двадесет. В и половина италианката ще ме чака вън. Ще отида да я взема и да я доведа тук с индиански хитрости, за да не я открият.

Излезе.

Елен Рок беше проучил апартамента и разположението на помещенията. Той изследваше накъде се отварят вратите. Търсеше електрическите ключове, палеше и гасеше лампите. Накрая каза на Натали:

— Къде оставяте бижутата си, госпожице?

— В една каса в банката, в Париж. Нося у мен само някои с незначителна стойност.

— И които са?…

— В това писалище, чийто ключ е у мен.

Тя извади от писалището малка кожена торбичка, която изпразни върху мраморната плоча на еднокраката масичка. От торбичката изпаднаха две гривни, пръстени, едно колие и византийският медальон.

— Не го ли носите повече у себе си? — попита Елен Рок.

— Не, откакто знам, че е причинил смъртта на баща ми.

Елен Рок то разглеждаше разсеяно. С молив начерта на лист прави линии, които се пресичаха безразборно, сякаш искаше да направи точна рисунка.

Натали, наведена до него, забеляза:

— Нарисувахте кръст… с два хоризонтални напречника… лотарингски кръст, нали?… Този знак има ли го на медальона?

Той повдигна капака и го поднесе към светлината. На обрамчената и надраскана плочка на кристала смътно се очертаваше кръст, подобен на нарисувания.

— Значи вие сте познавал вече това бижу? — попита Натали.

— Да — промърмори той. — Още в Сицилия имах чувството, че вече съм го държал в ръцете си и че то е било част от живота ми дълго дълго време… Пръстите ми си спомниха за този материал. Без съмнение Жерико ми го е откраднал и държи на него по причини… по причини, които не зная.

Усилието, което нравеше, за да реши загадката, дълбаеше дълбоки бръчки по челото му. Двамата млъкнаха до завръщането на Максим.

— Е и? — каза той, промушил глава през открехнатата врата на стаята… — Нищо ново ли няма? Паскарела може ли да влезе?

Той се обърна и въведе италианката, като я хокаше:

— Побързайте, Паскарела… И не треперете. Нима аз треперя?

През изминалите седмици лицето на италианката беше загубило от свежестта и блясъка си. Очите й блестяха по-твърдо. Облеклото беше по-бедно и по-занемарено. Тя имаше вид на объркана, почти полудяла жена.

— Ах — каза тя, — ако другите се усъмнят в нещо, бързо ще ми видят сметката. Способни са на всичко. Ето, за един момент си помислих, че искат да ви сипят отрова, госпожице. Един път видях човек да пада мъртъв от отрова, приготвена от тях. Ах, нещастниците…

— Хайде, Паскарела — каза Елен Рок, — ти си под моя защита. Нито Людовик, нито Бонифас могат да узнаят нещо, нито ще го узнаят. Впрочем, сигурна ли си, че са тук?

— Бонифас всеки момент ще дойде.

— Людовик?

— Той работи в хотела.

— А Жерико?

— Не ме разпитвайте още. Ще ви кажа всичко, което зная… което научих за Бонифас и за Жерико след пътуването ни в Сицилия.