Морис Льоблан
Принцът Жерико (15)

ПЕТА ГЛАВА
Истината

Елен Рок беше от хората, готови да започнат битка дори срещу истината, която ги притиска от всички страни. И дори за миг не си помисли, че може той да е Жерико. Да, допускаше хипотезата, наложена впрочем от събитията, че случайности, поредица от факти, развиващи се но съседни линии, можеха да смесят понякога съдбите на две същества. Но тези две същества да се окажат едно, това не!

С движение на главата той отхвърли подобна възможност. После седна срещу италианката, с колене допрени о нейните, с поглед, впит в очите й, и й каза:

— Нали нищо не си измислила, Паскарела? Нали не е разказ на някакъв кошмар? Да не би Бонифас да е бълнувал, говорейки това?

— Не — потвърди тя, — защото, издал може би неволно тайната си, на следващата нощ пак говори за нея много дълго и хладнокръвно.

— И нищо ново ли не научи?

— Нищо.

— Не се ли лъжеш? Някои подробности могат да имат значение. Например името на Жерико?… Дали това е истинското му име?

— Не вярвам — каза Паскарела.

— Но той не може да го е използвал пред лица, които не са му съучастници?

— Наистина. Той караше да го наричат г-н Льопренс (Принцът). И по този повод си спомням — според Бонифас той е истински принц. Жерико му го е признал, твърдейки, че е от стар благороднически род и че е живял в стар замък в Бретан. Но в действителност между Бонифас и Людовик е ставало въпрос само за угризенията на Бонифас. Той не може да си прости убийството на Жерико. Жерико остава за него нещо изключително, което го покорява още с надмощието си. Той го обожава и се страхува от него. Вижда призрака му навсякъде през нощта и даже през деня — ужасен призрак, чиито проклятия чува и който идва да му отмъсти, като на свой ред го удари по главата.

— Ти си измисляш, Паскарела, ти сънуваш…

— Не, кълна ви се.

— Значи те наистина са го зашеметили?

— Да.

— И са го вързали на един отломък?

— Да.

— И са го изоставили в открито море?

— Да.

— Но на коя дата? — извика Елен Рок, все повече възбуден. — Ти не каза датата…

— Пет седмици след смъртта на г-н Манолсен.

— Пет седмици ли? Значи към края на юни?

— Точно на 30-и.

— На 30 юни — повтори Елен Рок.

Млъкна. Изчисляваше наум. 30 юни… а на 6 юли са го прибрали при нос Антиб… седем дни след това… Седемте дни, от които един отломък се нуждае да преплува от бреговете на Сицилия до тези на Франция…

Елен Рок подпря лакти на коленете си, с юмруци, допрени до слепоочията. Натали изведнъж се ужаси от силата на светлината, която ги обливаше, и изгаси трите крушки. Остана да свети само една лампа, закрита от абажур.

Развълнуван, Максим пожела да наруши тишината и каза:

— В края на краищата това е много мътна история и не заслужава да си губим времето с нея. Вниманието ни трябва да се насочи единствено към тази вечер. Паскарела, след като Жерико е умрял, тогава не виждам защо ни събра.

— Защото Бонифас ще дойде.

— Е и?

— За мен сега Бонифас е този, който погуби сестра ми. За вас не е ли той убиецът на г-н Манолсен? Чрез него може да се узнае истината… и на него единствен да се отмъсти.

— Имаш право, Паскарела — каза Елен Рок, повдигайки глава. — И ти потвърждаваш, че ще дойде тази вечер?

— Да.

— Какъв е планът му?

— Най-накрая научих, че Людовик от две седмици е виночерпец тук и че…

— Людовик не е ли познавал Жерико?

— Не. Той е работел за Жерико, но отдалеч — като информатор и при подготовката на експедициите. Именно Бонифас по-късно го е прибрал при себе си. Следователно Людовик, след като се е наел тук, е следил г-ца Манолсен и е проучвал всичките й навици. Той даже е успял да проникне тук, в тоз апартамент, и знаейки, че камериерката ходи всяка събота на кино, е предвидил удара за тази вечер.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че ще въведе Бонифас в хотела, ще го прекара с помощта на асансьора за прислугата до малкия коридор, свързан с главния коридор срещу този апартамент. Людовик ще вземе ключа от офиса, където има копия от всички ключове, и ще остане в асансьора, готов да отведе Бонифас веднага щом той успее да си възвърне медальона.

— Става въпрос само за медальона ли?

— Да.

— Разбрали ли са се за някакъв час?

— Точно за единадесет часа и четиридесет минути. Той погледна стенния часовник, а след това и своя.

— Значи след петнадесет минути. Добре. Каква е твоята идея?…

— Да ви предам Бонифас, тъй като имаме възможност да го хванем в капана. Не ме интересува какво ще направите с него. Вие сте господарят.

— Ами ако го пусна?

Тя измъкна от корсажа си острието на малък кинжал.

— Ще си плати вместо Жерико — каза тя спокойно. — За мен той е едновременно Бонифас и Жерико.

Елен Рок придърпа Максим в неговата стая. Изглежда го беше обзело трескаво очакване.

— Имате право, Максим, всичко това е много мътно и без съмнение незначително. Има очевидно съвпадения:… почеркът… ударът по главата… отломъкът… и после всички объркани спомени, разбуждащи се у мен… Но в края на краищата нищо точно… Нали това е и ваше мнение, Максим? — каза той, но всъщност не очакваше неговия отговор, а сам си придаваше увереност.

След това довърши:

— Впрочем, ще получим потвърждение от Бонифас. Това потвърждението знам предварително. Все пак има неща, които се нуждаят от обяснение. Бонифас е познавал Жерико. Ще ни осведоми за този човек и аз ще узная какви са били връзките между него и мен. Ах, най-сетне ще зная.

Той обикаляше помещението и повтаряше, размахвайки ръце:

— Ще зная!… Може би Жерико ме е познавал!… Ще узная!… Ще узная! Какво опиянение!… Да зная!… Да зная!…

Изведнъж се овладя и спокойно, сякаш съдбата му не беше поставена на карта, каза:

— Още няколко минути. Да приготвим всичко, Максим.

Моментът наистина приближаваше. Защитата беше готова, но трябваше да бъде пригодена още по-добре към плана на противника. Елен Рок и Максим се върнаха в салона. Набързо баронът попита Паскарела:

— Уточни. Ти телефонира преди известно време, за да предпазиш г-ца Манолсен от виното, което щеше да бъде сервирано…

— Да, и ще повторя, че отначало си помислих за отрова. Но след това чух Бонифас. Той реши Людовик да разтвори в бутилката един грам от някаква субстанция, чието име не долових. Ефектът трябваше да се почувства час или два по-късно, когато г-ца Манолсен се е качила в покоите си.

Натали мълчеше, сякаш искаше да избегне думите, които Елен Рок можеше да й отправи. Все пак той и каза:

— Ако имате доверие в Максим и в мен, госпожице, ще отидете до края на това, което започнахте. След като сте изпила наркотика, както предполага Бонифас, ще се престорите на внезапно заспала, без дори да сте стигнала до стаята. Нали? Вие сте отворила шкафа, взела сте пътната чанта и сте сложила кутийката за реликви сред бижутата. А след това неизбежният сън ви е надвил и вие сте останала във фотьойла, където сте четяла.

Натали се подчиняваше последователно на командите. Тя разкопча верижката на кутийката за реликви и постави бижуто на съседната маса до пръстените. Книгата, която взе, се плъзна от коленете й на земята. Елен Рок смъкна още абажура, покриващ единствено светещата крушка, и промълви:

— Вие въобще не се страхувате, нали? Впрочем този човек идва само за да открадне…

— Да — потвърди Паскарела, — той се закле. Няма да носи никакво оръжие. Това е условието, поставено от Людовик.

— Няма значение! — каза Елен Рок. — Аз съм тук… Отговарям за всичко.

Стенният часовник показваше единадесет и четиридесет. Всеки зае поста си.

Паскарела премина в стаята на Максим и остави крилото притворено. Елен Рок се прикри зад един издатък във вестибюла, място, откъдето не можеше да бъде забелязан. Зад него Максим се настани на прага на банята.

Не се долавяше никакъв шум в тази част на хотела. Навън се чуваше нормалният шум на автомобилите. Максим прошепна:

— Няма да се забавят. Тези удари се осъществяват точно на часа. Иначе… Слушайте… Не… още не са те… хайде, Елен Рок, не сте ли малко зашеметен от приключението? Но не, но не… Бонифас ще изясни цялата работа. Хайде, какво, има неща, които не са съвсем невероятни… Ето например…

Елен Рок произнесе ясно, продължавайки мисълта си:

— Ще запаля всички светлини, когато реши да си тръгне, и по този начин ще си дам сметка за реакцията му, когато ме види.

— А после?

— После ли? Е, ще разбера, ако ме е разпознал — това е главното.

— На ваше място, скъпи приятелю…

— Тихо. Това трябва да са те.

Недалеч се чу шум от движението на асансьора. После тишина. Елен Рок прилепи ухо към вратата. Но килимът на коридора заглушаваше стъпките.

Измина една минута. Ако това наистина беше Бонифас, той трябваше да се намира в перпендикулярния коридор и да изследва централния, за да го пресече на спокойствие. Елен Рок отстъпи до входа на банята.

И изведнъж се чу леко изскърцване.

Всичко ставаше много бавно. Нападателят използваше безкрайни предпазни мерки, за да не се вдигне шум от бравата.

Малко светлина от коридора се промъкна в тъмния вестибюл. Лъчът увеличи размерите си. Плътен силует се вмъкна вътре. Светлината изцяло изчезна. А сянката се изправи пред вратата на стаята, в която чакаше Натали.

Същите действия бяха повторени, придружени от същите изключителни предпазни мерки. Никакво скърцане не се чу. Нищо освен тишина. И пак просветна лъч, по-слаб, идващ от стаята.

Силуетът премина. Веднага, докато той напредваше, Елен Рок излезе от скривалището си и се долепи до вратата.

Натали беше заела положението на жена, която наистина спи. Но между клепките си тя виждаше в едно огледало мъжа, който се приближаваше към нея, и разпозна в него Бонифас, т.е. пътуващия певец, когото беше видяла в „Мирадор“. Нямаше никакво съмнение. Лицето му беше изкривено от нечовешкото усилие да бъде по-тих от тишината и по-неподвижен от неодушевените предмети. Две дълбоки бразди разполовяваха напреки челото му. Погледът му беше жесток. Тъй като ръката на Натали, облегната на масата, беше трепнала леко, той пъхна ръка в джоба си, сякаш за да вземе оттам някакво оръжие. Натали не забеляза този жест.

Тя не се страхуваше. С цялата си воля налагаше на лицето си да изглежда спокойно, а на дишането си да прилича на това на обзета от спокоен сън жена.

Бонифас напредваше. На три крачки от себе си забеляза бижутата и кутийката за реликви. Това, изглежда, му се стори подозрително, защото спря за две секунди. После отново поднови движението си напред. Той протегна ръка, без да гледа предметите, които щеше да сграбчи. Очите му не се отделяха от спокойното лице на Натали. Ръката му трепереше, готова да граби или да убива в зависимост от поведението на момичето.

Елен Рок на свой ред беше открехнал вратата и съобразно своя план търсеше с ръка да напипа двата ключа. Искаше с един удар светлината да ги облее и противникът да го види с открито лице. Изпитанието щеше да бъде решаващо. И именно това той желаеше с всичка сила. Той, Елен Рок, да се окаже Жерико — разумът и инстинктът му не позволяваха да приеме това. Но толкова факти го дебнеха от всички страни, че му беше необходимо брутално уверение, за да избяга от измъчващото го съмнение.

Всичко се разви бързо. Алчността ускори действията на Бонифас. С риск да бъде чут и да разбуди Натали той събра с двете си грабливи ръце бижутата и медальона и задигна всичко.

Край. Опитът беше сполучлив. Той мислеше само как да се измъкне с плячката си и се обърна, за да се върне при съучастника си.

Точно в този момент полилеят и двата аплика светнаха. Помещението беше обляно в светлина.

Забелязвайки един мъж, който му преграждаше пътя, той се устреми към него. Но изведнъж рязко спря, сякаш получи шок. Тялото му се наклони назад. За малко не падна възнак. Лицето му прие израз на лудешки ужас. Адско видение! Дали не беше призрак? Не беше ли това човекът, който уби? Той промълви със задавен глас:

— Жерико!… Жерико!…

Проклетото име отекна в тишината. Елен Рок се олюля. После веднага се изправи, отчаян от това обвинение. То му изглеждаше като най-лошата от клеветите и цялото му същество се бунтуваше срещу него. Той се нахвърли върху Бонифас и го сграбчи с цяла ръка за гърлото.

— Лъжеш! Лъжеш!

Другият, с мораво лице, с обезумели очи, но все пак упорит, даже и страхът да умре не можеше да го накара да замълчи, бръщолевеше непрестанно с все по-намаляваща сила:

— Жерико… Жерико… още е жив… това е той… разпознавам го… Жерико… Жерико…

Максим притича, а също и Натали, и двамата се опитваха да отърват Бонифас. За момент Елен Рок отпусна хватката си, за да кресне на Натали:

— Лъже! Ако бях Жерико, щях да си спомня. Бонифас се възползва от това положение, за да се измъкне, затвори първата, след това втората врата, последван от Максим, който като добро ловно куче се устреми по следите му. А Елен Рок развихрен, без да знае какво върши, нито какво говори, ходеше като луд, събаряше столове и сякаш бягаше от бледото лице, отразено от огледалата — лицето на Жерико и неговото собствено. Той пелтечеше:

— Жерико ли? Но аз щях да го зная! Щеше да има нещо в мен, което да ме обвинява… Възможно ли е? Аз, Жерико?… Той лъже! Това е някаква прилика. Ах, нещастникът…

Думите му се объркваха. Ръцете му се мятаха из въздуха като тези на удавник, чувстващ, че потъва. Замаян, бълнуваш, той се завъртя около себе си, стиснал в ръце главата си, явно някогашната рана го караше да страда ужасно. Изведнъж се срина на килима.

Безучастна, Натали съзерцаваше дългото неподвижно тяло. Тя си казваше:

„Той е убил баща ми. Това е Жерико, убиецът и пиратът. Колко го мразя!“

Беше ли жив? Беше ли припаднал от шока? За нищо на света тя нямаше да се надвеси над него, нито да се погрижи, нито да преслуша дали бие сърцето му. Това беше същество, извършило много престъпления, едно от тези чудовища, които правосъдието довършва с револверен изстрел или обществото качва на ешафода. Тя го гледаше без капка милост.

Гледаше го също и Паскарела, която току-що беше влязла и се приближаваше с бавни стъпки към това, което беше труп или умиращ. Тя, италианката, намери смелост да се наведе и да потърси биенето на сърцето. Жерико беше жив.

Тогава изтегли ножа си.

Натали не се запита какво щеше да направи Паскарела. Тя го знаеше. Но това не влизаше в съзнанието и като действителен факт на път да се осъществи и за който трябваше да се погрижи. Впрочем нямаше да предприеме нищо, за да спре фаталния жест. Нека съдбата се осъществи без нейната намеса! Нека престъпникът понесе заслуженото си наказание! Тя не искаше и не можеше нито да помогне, нито да се противопостави.

Елен Рок помръдна и глухо въздъхна. Старата му рана трябваше да го измъчва ужасно, защото на два пъти удари главата си в килима, стенейки.

Паскарела вдигна ръка. Лицето и беше безпощадно. Беше настъпил часът да отмъсти за сестра си. Тя повдигна още малко ръка, а дланта и стисна конвулсивно дръжката на оръжието. Натали я оставяше да действа. Трябваше това да се случи. То беше съобразено с разума и със справедливостта, и тя изпитваше едновременно ужас и задоволство…

Но в момента, когато Паскарела се стегна за последното, усилие, у нея се почувства нещо като огъване на цялото й същество, непредвидено изгубване на волята й. Ръката омекна. Оръжието падна. Изразът изведнъж стана по-човешки и отчаян. В действителност актът превишаваше силите й. Тя не би могла, тя не можеше да удари този, когото обичаше в дъното на сърцето си. И започна да плаче на колене пред него, да плаче, без да разбира, без да прощава, но и без да мрази.

Когато Максим се върна от безплодното си преследване, Паскарела беше изчезнала. Натали се беше затворила в стаята си…