Морис Льоблан
Принцът Жерико (16)

ПЪРВА ГЛАВА
Очакващата годеница

Старият Жофроа, пазач и единствен обитател на замъка Плуванек, чиито величествени руини са разположени на края на Бретан, близо до морето и в покрайнините на вековна гора, правеше всекидневната си обиколка. Куцукайки, подпирайки се на чепатия си бастун, облечен в късо сако с кадифени галони и изтъркан черен панталон, той премина през останките на разрушените кули и на срутената капела, хвърли поглед към централната кула и се добра до крепостната стена. Стигнал там, недалеч от постоянно отворената решетка, той се спря пред четвъртата бойница отдясно — защото наистина тази стена със зъбери и подпори имаше както прикрития, така и бойници — той се наведе и откри няколко пресни следи върху влажната земя.

След като ги преброи, се върна при главната кула, единственото му възможно убежище. Той спеше на тавана, като поддържаше на партера и на първия етаж залата на стражите и трите малки стаи, обитавани някога от починалите му господари. Жофроа изкачи петнадесетте стъпала, водещи към широка площадка, от която се влизаше в залата на стражите, и, изглежда не беше учуден да види там непознати нему лица. Това бяха посетители, господин и дама, влезли вътре, докато той е обикалял.

Той им каза с доверителен тон и с усмивка, огряваща цялото му прорязано от бръчки лице:

— Тази сутрин пак са идвали, за четвърти път… Видях следите им… Трима са… Това трябва да са тримата мародери, които са се настанили в празните колиби на дърварите, докато търсят работа.

Залата беше голяма, овална като кулата, а двата огромни прозореца сякаш пробиваха стените й. Те гледаха към останките на зле поддържана градина, в която гърбиците на заровените камъни надигаха килими от бръшлян. Залата беше уютна и като гледа огромната камина с горящите пънове, подредените мебели, свежите цветя, книгите, стария часовник, чието махало се движеше насам-натам, ловните рогове, чекръка, сбирките от саби, шпаги и пушки, както и колекцията стари портрети, наредени по стените, човек би казал, че тя винаги е била обитавана.

Ала от долната страна на стълбището женски глас извика:

— Жофроа!

— Ах, вие ли сте, госпожице Армел — отвърна старецът, като се върна на площадката. — С какво мога да ви услужа?

— Няма ли го там?

— Не, госпожице.

— Никакви новини ли няма?

— Никакви.

— Остава за утре. Днес слез да набереш цветя. Хвърли тези от вчера.

— Добре, госпожице.

Като се обърна към двамата туристи, им каза поверително:

— Това е госпожица д’Анилис… от замъка Анилис на един час оттук. Много красива дама! По-рано идваше с магарето си. Но то умря от старост.

След като каза това, той се отдалечи, без да се безпокои повече за господина и дамата.

Те чуха стъпките му и почукването на бастуна по стълбището, а през единия от прозорците го видяха да се отдалечава, придружавайки висока натежала жена, облечена в демодирани дрехи, даващи й вид на нещо средно между селянка и благородничка. Те разговаряха оживено.

Господинът и дамата започнаха да оглеждат залата, като четяха заглавията на книгите и надписите от портретите на предците.

— Искате ли да ви кажа какво мисля, Натали? — извика посетителят. — Ами ето, стаята създава впечатление, че не е обитавана, въпреки че благоговейно е поддържана във вида, сякаш някой живее в нея. Това между впрочем ни казаха и в хотела в Брест. Господарката на Плуванек се е споминала, синът й също, а старият управител, който не е с всичкия си, се грижи за имението, както може, т.е. зле.

Натали възрази:

— В такъв случай какво правим тук, Максим?

— Търсим. Търсим от четири дни насам, както пожелахте.

— Сведенията ни са толкова смътни.

— Какво искате? Паскарела смяташе, че е разбрала че замъкът, в който е отгледан Жерико, се е наричал Плувен… или нещо такова… Направих списък. Но си мисля, че и този път усилията ни са напразни.

— Да си ходим оттук. Тези руини навяват тъга…

— Както всички руини — отвърна Максим.

Той огледа колекцията, повъртя в ръце някои оръжия, после хвърли последен поглед върху работната маса. Тъкмо щеше да се откаже от проучванията си, когато изведнъж извика: „Ах, това е много любопитно, Натали. Не съм очаквал подобна находка!“

— За какво става дума? — каза Натали, учудена от вълнението му.

— Вижте — каза Максим — тази разтворена книга!… Вижте заглавието!… И в полето тази бележка с червен молив…

Тя се приближи бързо. Но едва прочела първите думи на цитата, тя отскочи назад.

— „Корсарят“!… Ох, да тръгваме, Максим… Той е тук… това е сигурно… Как бихте могъл да допуснете?…

Той обясни:

— Но не, Натали. Елен Рок е в Париж. Видях го пак в деня, когато тръгвахме.

— А тази книга?…

Тя не искаше нищо да слуша. Повлече Максим с такъв ужас, сякаш Елен Рок й се беше явил, и те излязоха в градината, а после напуснаха владението.

Автомобилът на Натали чакаше на триста стъпки оттам, на края на гората. Тя каза на шофьора:

— Връщаме се в Брест. Бързо. Искам да взема влака за Париж… или влака за Нант… не зная… Побързайте.

Две седмици след събитията, които я бяха разтърсили така силно, Натали помоли Максим да организира това пътуване в Бретан. Тя не можеше да се откаже да вярва, че Елен Рок е Жерико. Разумът и логиката й се прекланяха пред тази действителност, неоспорима поради многото факти. Но инстинктът й се бунтуваше. Тя искаше повече яснота. Търсеше очевидността и признанието на фактите.

От нейна страна това не беше проява на слабост или подлост, а още по-малко на онова желание за отмъщение, движило Паскарела и което, напускайки я във върховния момент, остави италианката без сили, ридаеща на колене пред този, когото обичаше. Не. Тя искаше да знае, просто да знае дали Елен Рок, т.е. Жерико, беше убиецът на баща й и дали имаше право да се отдаде на тази омраза, чиято ярост чувстваше в себе си.… Ето защо, веднъж завърнали се в Брест, Максим не изпита никаква трудност да я задържи.

— Не искам от вас да се срещате с Елен Рок и много добре разбрах объркването ви. Но следата е сериозна. Върнете се в Париж, ако това ви устройва, но първо ме изслушайте. Защото от петнадесет дни насам ние живеем, или по-скоро вие живеете в такова вълнение, че не можете да кажете една разумна дума и да развиете един разумен довод. Щом произнеса името Елен Рок или Жерико, и вие сте готова да припаднете. Детинщини! Напротив, трябва да ви говоря за Елен Рок и да ви кажа в какво физическо и морално състояние е в момента.

Натали слушаше. Максим се зарадва и продължи:

— Физически е много добре. Закален човек като него реагира веднага. Морално? Е, тук беше тежко. В продължение на два дни д-р Шапро, който за щастие беше в Париж, и аз се редувахме до него, тъй като се страхувахме от някое отчаяно действие. Това, което ни успокои, е, че на третия ден той ни изгони. Беше спасен.

Максим пое дъх.

— Спасен, но сломен. Тогава му беше хрумнало да се предаде като затворник. Щом другите са престъпници — повтаряше той, — какво съм аз самият? И ако желанието ми е било да ги предам на правосъдието, не бива ли пръв да се предам? — А после… после не ставаше повече дума за това. И малко по малко видяхме животът да се завръща у него, докато някои елементи от миналото му възкръсваха. Колкото и мълчалив да беше, някои фрази му се изплъзнаха и разкриха, че потокът на спомените отново потича. Сега той различава без никакво съмнение голяма част от съществуването си. Той се преоткрива. Повдига тази, после онази завеса. И скоро ще види всичко наведнъж. Спомените от детството му ще нахлуят. Ще узнае истинското си име. И ако това име е Плуванек, в което съм убеден, той ще дойде в замъка Плуванек, където спомените от детството му ще го излекуват напълно — така твърди д-р Шапро. Но той не е достигнал до този момент и няма да го достигне до няколко дни. В такъв случай защо да не се възползваме от случая да продължим нашето разследване докрай?

Младото момиче замълча, но не отпътува.

На другия ден Максим се свърза по телефона с Елен Рок. Следователно той не беше напуснал Париж.

Натали изчака още един ден, после се остави да бъде убедена и те се завърнаха в Плуванек. От предпазливост оставиха колата в гората и се приближиха по пътеката, от която се разкриваше цялата купчина руини. Вървейки, Максим говореше:

— Имайте ми доверие, Натали. Всичко се прави в пълна тайна, а това е необходимо за успеха на плановете ми, Елен Рок не знае откъде съм му телефонирал. Той не знае къде сте вие, къде съм аз, нито пък знаят Жанин и Анриет, не знае и докторът. Бонифас и Людовик след неуспеха на удара се укриват. Накрая разбрах от сигурен източник, че Форвил е отплувал за Америка. Следователно сме спокойни.

— А Паскарела? — попита Натали.

— Тя получи от майка си новини за душевното състояние на сестра си. От друга страна, няма сили да нанесе удар на Елен Рок. Ето защо се върна в Сицилия. Затова, повтарям ви, няма повод да се страхуваме от изненади. Имаме свобода за действие. До час или два ще изясня положението.

— А именно?

— Ще знаем дали Елен Рок произхожда от този край и какъв е бил преди.

Беше неделя. В девет часа сутринта те преминаха решетката и проникнаха в главната кула, чиято врата, изглежда, никога не беше затворена. Там откриха стария Жофроа да бърше праха в залата на стражите. Той ги посрещна с не по-голямо внимание или любопитство от предишния път и с весело убеждение, отговарящо на обърканите му мисли, им каза:

— До църквата в Плуванек има половин левга, една и половина левга е до морето, и три четвърти левга до гарата. Що се отнася до следите от стъпки, открих нови сред руините, но бяха само от двама души. През следващата лунна нощ ще стрелям по тях.

Максим го разпита, но Жофроа беше обзет от прищевките си и най-напред отговори наопаки. Чак след известно време той промърмори, като се почука по челото:

— Извинете, добри ми господине, главата ми не е съвсем наред. Трябва за това да говорите с г-ца Армел.

— Значи тя ще дойде?

— Идва. Чувам я.

Той сякаш изведнъж се разбуди и изприпквайки до площадката, се заслуша. Същите думи като предишния път бяха разменени. Отдолу женският глас извика:

— Пак ли никой?

— Да, госпожице Армел.

— Няма ли го там?

— Не.

— Никакви новини ли няма?

— Никакви.

— Ще остане за утре.

— Да е надяваме, госпожице Армел. Но колко сте порозовяла!

— Вървях по-бързо. Днес е неделя и искам да отида с теб на службата в селото. Ето, Жофроа, вземи тези цветя от градината ми.

— Колко са хубави! Не сте ли много уморена?

— Всеки ден ме питаш за това. Знаеш много добре, че имението д’Анилис е само на един час път.

— На отиване и връщане правят два часа.

— Какво да правя? Старото магаре умря.

— Баща ви беше обещал да купи друго.

— И така ни е трудно да свързваме двата края. Знаеш ли, че таванът в стаята ми тече?

— И тук е така! Всичко се руши от смъртта на скъпата ни господарка на Плуванек. Няма повече фермери, няма прислуга. Само аз, старият Жофроа, останах да пазя последната кула! Аз, старият учител по фехтовка, бившият адютант! Не е ли тъжно?

— Нищо не е тъжно в Плуванек.

— Ами, парчета стени и бръшлян!

— Да, ама е най-хубавият замък на областта!

— Докато продължаваше разговора, Армел д’Анилис стигна до площадката и даде цветята на Жофроа. Това действително беше жената, която Натали и Максим бяха видели в гръб — доста висока и здрава, с остарели дрехи и прическа, но с хубаво здраво лице, блестящи страни и красива усмивка. Забелязвайки Натали и Максим, тя каза:

— Извинете ме, госпожо…

— Госпожице — поправи я Натали. — А това е братовчед ми.

— Извинете ме, госпожице — поде отново Армел, — не знаех, че има посетители. Говорех каквото ми дойде на ума.

Тя върза около кръста си престилка, подмени цветята във вазите, избърса праха и подреди масата. Максим се приближи.

— Госпожица д’Анилис, нали? Ние дойдохме тук най—напред да посетим руините, а освен това името Плуванек ни е познато. Ние срещнахме в Париж преди няколко години един Плуванек.

— Не е нашият, господине — каза тя. — Жан дьо Плуванек бе убит през войната в 1914 година. И трябва да ви заявя, че беше последният с това име и че никой няма право да се назовава Плуванек.

— Този господин — добави Максим — се назоваваше освен това принц… принц на не знам какво си…

Армел заяви:

— Тук няма принцове на десет левги наоколо.

— Напротив — каза Жофроа. — Измежду титлите си Жан дьо Плуванек имаше и тази на принц. Един ден като подреждаше това чекмедже, той ми показа стар пергамент, където неговите предци бяха споменати по този начин.

Армел се разсмя:

— Ах, добри ми Жофроа, ти можещ понякога да се объркаш, и даже при възможност да дрънкаш глупости. Но когато става въпрос за твоя господар и за твоя замък, бързо се възстановяваш.

— Аз, така да се каже, съм го отгледал — каза старецът. — Уроците му по езда, по стрелба, по плуване, по езда… аз ръководех всичко. Ах, какъв суров човек беше, като тръгваше на война!

— На колко години щеше да бъде сега? — попита Натали.

— Тридесет и две години… — отвърна Армел.

— Висок ли беше?

— Да, висок, едновременно слаб и много силен… истински господар.

— Вие роднина ли сте му, госпожице?

— Аз съм годеницата му.