Морис Льоблан
Принцът Жерико (8)

ТРЕТА ГЛАВА
Разкритията на Паскарела

В посочения от Елен Рок час, превъзмогвайки умората и чувствата си, Натали напусна странноприемницата. Селцето Кастелсерано, със старите си неравни и бедни наглед къщи, се е вкопчило в стръмния склон на един от хълмовете, конто оформят основата на широк амфитеатър, в чийто център се намира забележителният храм на Сегеста. Без да разпитва за пътя, като туристка, разхождаща се напосоки, тя изкачи стъпалата на зле павирана и крива уличка. От църквата нагоре тя се превръщаше в още по-стръмна пътека й се виеше сред лозя и малки градини. На най-високата точка от изкачването тя забеляза Елен Рок, който я беше изпреварил със стотина метра.

Страхувайки се от шума около себе си и от разследването, което би последвало, Натали въобще не разказа на хората от странноприемницата за среднощното нападение, чиято жертва стана. Но тя пазеше ужасния спомен за него и страхът я караше на моменти да потреперва и залита. Видът на Елен Рок изведнъж я успокои. Тя тутакси се почувства под закрила. Никаква опасност не можеше да я достигне и всичко се подреждаше, щом той се намираше там, на един вик разстояние. Тя малко се вълнуваше дали той беше или не беше любовник на италианската певица, и не чувстваше никакво неудобство отново да се срещне с тази жена.

Той премина близо до един кръст, побит на кръстовището, поколеба се, сякаш не знаеше правилния път, след това пое надясно и изчезна.

Натали ускори крачка и пресече кръстовището. Паянтова бариера, направена от палмови клонки, крепеше дървена плочка, на която се четеше: Вила „Долчи“. Момичето я отмести живо. Малко звънче проехтя на ъгъла на малка разнебитена къща, боядисана в светлорозов цвят, към която водеше алея от хилави и прашни кактуси. На прага Елен Рок разговаряше с италианската певица.

Той веднага се отправи към нея да я посрещне. Натали смътно го чу да се извинява за начина, по който е действал вследствие на обстоятелствата. Тя беше толкова уморена, че едва влязла в главното помещение на партера, се наложи да седне.

— Колко сте бледа! — каза Елен Рок. — Какво се е случило?

— Нищо… Нищо… — рече Натали, която след няколко минути слабост отново възвърна властта над чувствата си. — Нищо не се е случило… или нищо, което да ни безпокои в момента. След малко ще узнаете…

Той не настоя. За него очевидно целият интерес на тази среща се въртеше около Паскарела Долчи. Ако беше нагласил тази среща, то целта му беше да изправи това момиче срещу нея, Натали, и причините за това той щеше след малко да обясни.

Тя погледна и двамата. Сериозната физиономия на италианката показваше нещо още по-диво и упорито, което й придаваше борбено изражение. Той също беше приел враждебен и суров вид, съвсем различен от този — безгрижен и почти весел — който привлече Натали през първия ден. Беше вглъбен и следваше тайната си мисъл, сякаш нищо не можеше да го отклони от нея. Цялото му начинание се състоеше в настоящата среща. Единият от двамата трябваше да отстъпи — той или италианската певица.

— Говори — каза Елен Рок на италианката.

— Не! — възрази тя неочаквано бурно. — Не всичко, което направих до днес, беше против волята ми… Не искам повече да ви се подчинявам… Оставете ме.

Той я потупа лекичко по рамото.

— Слушай ме добре, Паскарела. Вечерта, когато говорихме в кръчмата в Кан, ти не се страхуваше от мен и не отрече връзката си с бандата на Жерико. Оттогава те разпитвах и ти направи и други признания, от които следва, че си видяла тук преди две години г-н Манолсен. Това е било по време, когато Жерико е играел повече или по-малко важна роля в твоя живот. Тези именно признания ти обеща да допълниш, щом пристигнем в твоя край. Ето ни, Паскарела. Дъщерята на г-н Манолсен е срещу теб. Сега е моментът да удържиш на обещанието си. Разкажи какво знаеш.

Той повтори по-нежно: „Разкажи, Паскарела. Няма от какво да се страхуваш, що се отнася до мен. Когато ни кажеш какво знаеш и аз науча самата истина, ти можеш да бъдеш сигурна, че ще действам само в твой интерес и в интерес на семейството ти. Разкажи, Паскарела.“

Натали четеше по лицето на младата италианка ефекта от гласа на Елен Рок. Чертите й се отпуснаха. Устата загубваше злата си гънка. Дали го желаеше или не, тя се предаваше на удоволствието да се подчинява и се виждаше, че онова, което тя отказваше да разкаже, ще излезе от нея в някакво състояние на неосъзнато опиянение. И Натали имаше същото чувство, когато усещаше да се разтопяват и изчезват собствените й решения.

Италианката промълви:

— Преди две години не бях напускала никога селцето Кастелсерано, където майка ми се беше оттеглила след смъртта на баща ми, италиански чиновник. Ние бяхме две сестри — по-голямата Летиция и аз. Ние трите преживявахме от малка рента, а майка ни, за да може да ни отгледа, плетеше дантели. Тя ни обожаваше, особено по-голямата ми сестра, която беше и все още е чудно красива. Сигурно след малко ще я видите, бедната Летиция, и ще разберете мъката ни… и нашата омраза… Да, омразата ни! Бяхме толкова щастливи, толкова весели и трите!… Летиция не спираше да се смее и да пее…

Младото момиче продължи след кратко мълчание:

— Един вторник в края на март се връщахме от работа от полето… от едно малко лозе, което ни принадлежи и което обичахме сами да обработваме… Нищо не ни безпокоеше… Нищо… въпреки че имахме причини заради двамата мъже, които се скриха в гъсталаците при приближаването ни. Но това понякога се случваше… нас много ни ухажваха… и не мислехме, че това може да ни причини зло. Вечеряхме с мама. През нощта старата ни кучка излая. Но това си беше неин навик и едва съм я чула в съня си. Едва на сутринта, като не видях Летиция да излиза от стаята си, предупредих мама, а тя се разтревожи и поиска да влезе. Стаята беше празна, прозорецът отворен, с едно счупено стъкло, и се виждаше краят на една стълба, подпряна зад къщата.

Елен Рок и Натали внимателно слушаха. Натали си мислеше, че и тя бе нападната през изминалата нощ по същия начин.

— Никакви следи ли нямаше? — попита Елен Рок.

— Никакви.

— Но вие нали се оплакахте? Направено ли бе разследване?

— Да.

— Какъв беше резултатът?

— Никакъв резултат. Търсенето не доведе до нищо. През нощта беше валяло и не откриха никакви следи навън.

— Двамата мъже?…

— Споменах за случая. Не ги откриха.

— И все пак ни казахте, че може би ще видим сестра ви днес?

— Да, тя се разхожда в полето с мама.

— Значи след отвличането тя се завърна?

— Върна се петнадесет дни след това. Видели я да пресича селцето. Тя пеела и леко танцувала, повдигайки малко полите си и смеейки се. Беше полудяла.

Паскарела плачеше. Натали чувстваше гърлото си свито.

— Мама се разболя — поде отново младото момиче. — В продължение на две седмици бяхме загубили надежда да я спасим. Вярвам, че това, което я възвърна към живота и ме подкрепи мен самата, беше безумното ни желание за отмъщение. Казвах й, надвесена над леглото:

„Оздравявай, мамо. Ще отмъстя за нея, кълна ти се. Ти ще се грижиш за бедната Летиция, а аз ще отмъстя за нея.“

Оттогава нямах друга мисъл и целият ми живот бе посветен на този дълг. Но как можех да успея там, където бе пропаднало правосъдието? Може би никога нямаше да науча по кой път да вървя, ако обстоятелствата не ми бяха помогнали. Един ден дойде при мен малко момиченце от името на майка си, богата фермерка от околностите, вдовица на име Анита, която доста добре познавахме. Анита от известно време беше болна от лоша треска. Лекарят я беше изоставил и тя чувствайки приближаването на смъртта, бе пожелала да ми довери една тайна и сведенията, придобити по случаен начин според думите й. Но оттогава все ми се струва, че не всичко е плод на случая…

Паскарела прекъсна думите си, сякаш устремът на разказа й беше пресечен от умора или скрупули. Елен Рок почувства необходимост да я попритисне и й постави въпроси:

— Тя поиска ли да пазиш тайна, Паскарела?

— Да, отчасти, и само за неща, които не успя да ми разкрие.

— Защо?

— Беше много слаба. Що се отнася до нашия въпрос, тя ми каза, че е имала възможността да научи името на единия от двамата мъже, които ни бяха следили, сестра ми и мен, около лозето й които бяха задигнали Летиция.

— А тя повери ли ти името на този мъж?

— Майор Бонифас.

— Майор Бонифас ли! — извика Елен Рок. — Странстващият певец? Този, който подготви нападението над вила „Мирадор“? Съучастникът на Жерико?

— Да.

— Ти познаваше ли го вече?

— Да. Той е корсиканец, бивш капитан на далечни плавания, и далечен братовчед на майка ми, която идваше да види понякога. Ние знаехме, че ръководи трупи на странстващи певци, и тъй като самата аз пеех и свирех на китара, той често ми е предлагал да ме отведе. Този път, когато се завърна при нас, два месеца след отвличането на сестра ми, аз приех предложението му.

— С каква цел? Да отмъстиш на него за сестра си ли?

— Не. А да стигна чрез него до Жерико.

— Ти смяташ, че е работил за Жерико, като е отвлякъл сестра ти?

— Твърдението на Анита по този повод беше съвсем ясно — Жерико бил забелязал на няколко пъти Летиция и е бил влюбен в нея.

— Значи истинският виновник е Жерико?

— Да, и него търся от две години, като живея в обкръжението на Бонифас. Съгласих се на всичко, за да успея, станах съучастничка на Бонифас в експедициите, които подготвяше. Но не можах да достигна до Жерико. Той живее настрана, ми каза Бонифас, и ръководи групата си отдалеч. Стои невидим. И все пак аз добре се потрудих!

Елен Рок промърмори:

— Ще го намерим, кълна ти се. Впрочем не е ли идвал насам едновременно с майор Бонифас?

— Да, по-късно узнах, че е бил в околностите, когато се свързах с Бонифас.

— По времето, когато г-н Манолсен пътуваше наоколо ли?

— По това време. Един ден, 18-и май, срещнах един господин, който идваше от гарата и ме попита дали има тук странноприемница. Посочих му тази, в която сте отседнала, госпожице, и той взе стаята над вашата. На, 19-и, го съзрях на пътя за храма на Сегеста да говори с майор Бонифас и един друг тип, чиито черти не можех да различа. Последвах ги, но на един заври на пътя този индивид изчезна. На 20-и май вечерта откриха чужденеца, умрял от кръвоизлив на стълбите на храма; научих името му, г-н Манолсен. А три дни по-късно прочетох във вестника за удар, осъществен от Жерико на брега Марсала.

Натали извади от чантата си фотография. Италианката веднага каза:

— Това именно е господинът, който ме заговори… Г-н Манолсен… Носеше голяма шапка от светлосив филц.

— Да… винаги… Наистина става въпросна баща ми. И според вас, госпожице, той се е срещнал с майор Бонифас и с другия индивид, който трябва да е бил Жерико?

— Потвърждавам го. Майор Бонифас след това ми е разказвал, че е предложил на г-н Манолсен да му служи за водач при посещението в храма. Г-н Манолсен отказал. Майорът бил заедно с Жерико.

Италианката беше казала всичко, което знаеше. Елен Рок й зададе още няколко въпроса и заключи, като се обръщаше към Натали:

— Както виждате, госпожице, бандата на Жерико е върлувала в тази област на същата дата, когато е умрял баща ви, а водачът на шайката се е въртял около него с намерения, който не можем да уточним, но ще ги разкрием и тогава ще разберем мотивите на атаката над вила „Мирадор“. Това Действително ще бъде крачка, огромна крачка. От моя страна…

Той млъкна. Мислеше внимателно, смръщвайки лице. Нищо не можеше да отвлече мисълта му от проблема, който проучваше:

— И за мен всичко е тук — каза той тихо. — Това е единствения факт, който ме свързва с миналото и ми дава поводи да се надявам. Виждал съм ви един път някога, госпожице, и имам дълбокото предчувствие, че животът ми е докоснал вашия в някаква точка. Като хвърлям светлина върху събитията, разразили се тук, може би извиквам на бял свят моя собствен някогашен живот… сигурно го извиквам, защото в края на краищата…

Той си говореше сам. Устата му произнасяше думите, които подхвана полугласно, като продължи започнатото изречение:

— Защото в края на краищата съм бил в Неапол в едно и също време с вас… и не е ли това едно съвпадение, достойно да бъде отбелязано? Вие с баща ви в Неапол, по същото време като мен… А после баща ви пътува за Сицилия, разговаря с Паскарела… с майор Бонифас… без съмнение с Жерико… Не са ли това сцени от една и съща драма, в която съм играл някаква роля и която трябва да възстановим?…

Стискаше с всичка сила юмруци и повтаряше настойчиво:

— Трябва… Трябва… По-рано можех да живея, без да знам кой съм… Не мога повече, откакто имам надежда да преоткрия себе си… Мисля само затова… Искам да проникна в тъмнината… Има проблясъци, които долавям… и искам те да осветят пътя ми и да ме водят.

Странно същество! Натали сега го разбираше по-добре. Противоречията и задръжките му придобиваха по-ясен смисъл. В действителност той преследваше само възстановяването на това, което вече не беше. Той би вървял неуморно по пътеката на спомените, докато преоткрие съществото, което е бил някога.