Морис Льоблан
Принцът Жерико (5)

ПЕТА ГЛАВА
Нападението

Пренесен над морето, повторен от ехото, сигналът отекна като най-злокобен боен вик. Барон Елен Рок обясни спокойно:

— Това е първият. След пет минути ще има втори сигнал. Тогава ще вдигнат стълбите си.

Тя повтаряше машинално думите:

— Ще вдигнат стълбите. Ще има второ изсвирване. Елен Рок я попита:

— Не ви е страх, нали?

— О, не — отвърна тя, свивайки юмруци.

Лъжеше. Потайният страх се проливаше в нея през всичките пори на кожата й и в същото време тя се възмущаваше от този чужденец, принуждаващ я да се подлага на изпитание, което можеше да бъде избягнато. Вее пак тя повтори почти ядосано:

— Но не, не ме е страх!

— Нали? — каза Елен Рок. — Хубаво нещо е това нападение, и колко възхитително е чувството за опасност! В продължение на векове съществата по това крайбрежие са живели в подобно злокобно очакване. Бягащата нощ ще им донесе ли нещастие? Пиратите ще ги нападнат ли? Дали ще има мъчения, грабежи? Ах, да преоткриеш днес подобни преживявания, при тази цивилизация!… Да знаеш, че в мрака те дебнат диви зверове… и да се защитаваш! Между тях и вас няма друга преграда освен мен самия!

Те леко се отдръпнаха. Стояха нрави един до друг. Трепереща, Натали промълви:

— Ние бихме могли да им се покажем…

— Нашите два силуета няма да ги спрат… Разберете добре, че те трябва да са се свързали със съучастниците си, италианските певци, и знаят, че сте тук сама и без прислуга…

— Да, те вярват, че съм сама… и идват… Ох, чувате ли?

— Да — каза той, — това е стържене на лодка по чакъла… Един от тях току-що скочи… Те са само на четиридесет метра от нас.

— Колко ужасно! — изстена тя.

Той се обърна към нея и се опита да я различи в тъмнината.

— Гласът ви леко трепери. Ако сте неспокойна, ако сърцето ви бие по-силно, можете да ми го кажете искрено.

— Това е женско сърце… то бие много силно… и тогава, нали?…

Тя се олюля. Наложи се той да я подкрепи за миг и тъй като тя веднага се изправи, мъжът се извини:

— Ох, извинете ме. Мислех само за собственото си удоволствие и забравих, че нервите на жените не бива много да се напрягат… Впрочем часът настъпи и тези вагабонти няма да ни изпуснат, ако им се оставим да ни изненадат.

— Наистина не биха ни пропуснали…

Той изведнъж взе решение и необходимостта от действие го преобрази… Засмя се и без да сниши глас заговори, като оглеждаше терасата.

— Да видим как да действаме? Аркебузите на приятеля ви Максим, врящият катран… малко е примитивно, нали? И съмнително като резултат? Не, по-добре е да възпрепятстваме нападението…

— Да, най добре е да възпрепятстваме нападението, Но вие можете ли? — каза Натали.

— Всеки може… стига да е сръчен…

— Побързайте.

— Ами, имаме време… Тридесет или четиридесет секунди.

— Не повече? Възможно ли е? Побързайте… — Натали броеше секундите наум и на всяка й се струваше, че нападателите са направили още един скок напред.

— Ох, моля ви… Моля ви… На края на силите съм. Вярвате ли…?

— Вярвам, че аз сега контролирам битката, а не те. Впрочем този, който контролира битката, я печели.

Той беше взел от една маса сноп вестници, които смачка един след друг на топка и ги захвърли на купчина до парапета. После поиска спирт. Натали намери малко сили в себе си и се затича до трапезарията, откъдето донесе една бутилка.

— Ракия от Шампан, реколта 1896, отлично! — извика той. — Да приготвим пунша.

Той отля от бутилката, запали хартията със запалката си и безразборно хвърли, в кладата всичко, което успя да намери — две кутии пури, кошница с ръкоделие, старо плетено от върбови клонки кошче за саксия, пръчките от стола, който разби, сламена рогозка. Пламъците лумнаха и запращяха, а той ги поливаше с ракията и с петрола от лампите.

— Това е елементарният сигнал за защита от отколешни времена — викаше той в състояние на възбуденост. — В случай на нападение са запалвани огньове по целия бряг, от нос до нос… поредица от пожари, командващи се един друг. И веднага във всяко село нощният наблюдател от върха на камбанарията биел камбаните отчаяно…

Той изтича до една камбана, с която се викаха за храна гостите и която беше закачена на фасадата, и започна да я бие продължително.

— Камбанният звън! Истинският глас на страната в опасност, която ляла се вдига за съпротива и победа! Звънете, бронзови камбани! Тишината е победена, както и тъмнината. Зовът на звука се присъединява към този на огъня. Цялата земя е развълнувана срещу объркания противник.

Той сновеше като капитан на корабния мостик. Това беше цялото буйство на същество, свикнало с опасността и придобило увереността, че нищо не може да устои на усилията му.

— Значи сме спасени? — каза Натали.

— Е, как искате тези днешни здравеняци да имат необходимата дързост да предприемат абордаж? Липсва вече сърцатост за големи начинания. За това са нужни специални люде, изключително здрави и закалени от векове енергия и варварство… като мен!

Сянката му изглеждаше огромна пред трептящия в небето пожар, и той повтори все със същия тон на приповдигната веселост, който смущаваше и разсмиваше Натали.

— Да, като мен! Ако съм изгубил миналото си на простосмъртен, чувствам друго, много по-далечно минало, свързващо ме чрез стоманени вериги с яростни векове. Да, аз съм там с цялото си тяло и с цялата си душа. Това, което най-сигурно усещам в мен, е тази жажда за предприемчивост и героизъм. Да наказвам лошите, да прогоня пиратите, да освободя красивите пленнички — ето елементите на живота и действието, с които се самоизграждам!

Той беше завързал бяла салфетка и червен парцал на края на една тояга, която размаха над огъня и после поби на парапета.

— Знамето на победата! Бягайте, маври и кастилци! Една кибритена клечка е достатъчна да прогони дивия звяр, една песен — да отблъсне нещастието!

Той биеше камбаната триумфално и забързано, като продължаваше:

— Край! Варварите си отиват! Ненужно е да чувате шума на греблата им! Те бягат само от един, мъж, а кралицата е спасена.

Кралицата, както той я наричаше, стоеше права, неподвижна, без сянка на страх да помрачи мислите й.

Този необикновен човек, който сякаш играеше театрална сцена — в такава степен запазваше непосредствеността си и толкова се забавляваше от собствения си ентусиазъм — и изглеждаше като защитник, срещу който и най-лошите заплахи се разбиваха.

Врагът бягаше. Тя беше сигурна в това само защото Елен Рок го беше казал. Освен това на съседния хълм гласът на италианската певица тихо се извиси. Звънът на китарата се отдалечи.

— Това е сигнал за оттегляне… Бихме могли да се завтечем след това трио. Но е рисковано, а имаме да вършим по-важни неща.

Те се заслушаха за момент в песента, донасяна с полъхванията на бриза. Отгласите утихваха. Нашествието на пиратите, изкачването, близкото нахлуване на дивите зверове — това бяха лоши спомени, прогонени от действителността! Тогава Елен Рок положи леко длан върху ръката на младото момиче и го поведе към къщата.

— Обещах ви да си отида веднага щом премине опасността, и тъй като не можете да останете тук сама, защо не ме придружите?

— Да ви придружа ли?

— Трябва да преследваме пиратите без минута почивка, докато не сме им изгубили следите.

Минавайки през вестибюла, той взе едно наметало, с което покри раменете й. Тя се оставяше Да я водят. След силния шок на мъчителното очакване беше замаяна и неспособна на съпротива. Впрочем той говореше с толкова почтителен глас, че тя не можеше да се усъмни, че има капан в молбата му или че не действа по уважителни причини. Той беше дошъл да я спаси, беше я спасил и продължаваше делото си. Тя дълбоко в себе ей чувстваше лоялността на този мъж.

Той отвори вратата на градината. Малко по-далеч вдясно се очертаваше скалистата пътека, която Натали често беше използвала и която слизаше до морето със стръмни завои. Елен Рок осветяваше пътя с електрически фенер, разпръсващ светлина пред краката на младото момиче сякаш беше разгърнат килим.

Долу, закотвен до един подмол, се люшкаше моторна лодка.

— Ето „Живо сребро“ — каза Елен Рок… — Един добър бегач, с чиято помощ осъществих добри експедиции. Бъдете моя пътничка, госпожице.

Тъй като тя се колебаеше, той настоя:

— Заклевам ви. Делото, което предприемам, ви засяга и вас самата, защото става въпрос да узнаете от кого сте била нападната. Какво е идвал да търси тук? Нямаше нито пари, нито бижута, а тези разбойници не действат слепешком. Тогава какво?… Целият ви живот от днес нататък ще бъде доминиран от ужасната заплаха, която Жерико насочва срещу вас, А това е прекрасен Противник, когото искам да демаскирам и да стисна за гърлото. Не понасям този вид чудовища.

Той повтори:

— Заклевам ви. Никога не бива да се прекъсва устремът на успеха. Заклевам ви.

Без да каже дума, тя слезе в лодката. Преди да запали мотора, той се ослуша и заключи:

— Не е сигурно, че ще ги открием. Нощта е много тъмна, а те трябва да са се закачили на буксир зад някоя лодка като моята, която ги е очаквала.

И той добави, с лека насмешка, от която Натали потрепери:

— Жалко! Щеше да е добре да потопим някоя от лодките им. Бих уловил някой от тези обесници за врата и бих го принудил да се изповяда.

Те се плъзгаха по невидимата вода. Елен Рок беше угасил лампата и се насочваше към открито море. Светлините, които на места очертаваха брега на Естерел, ставаха все по-неразличими. Натали си мислеше, че си отиваше не толкова като освободена кралица, колкото като пленничка. Но тя не изпитваше никакво чувство на бунт и в никакъв случай не би се оплакала или проронила дума. Той също мълчеше.

След петнадесет-двадесет минути те излязоха пред Кан, чиито светлини се уголемяваха, и влязоха в малкото пристанище. Елен Рок издигна четири пъти отново запалената лампа. Подобна светлина, размахана четири пъти, му отговори и застина.

Това беше целта. Той тутакси се приближи.

На кея стоеше един мъж, моряк. Фенерът освети лицето му — мургаво, със сиви бакенбарди.

— Представям ви Бертьо — каза Елен Рок, като хвърли едно въже и привърза лодката. — Той е служител от старата гвардия, комуто съм бил полезен и който представлява целият ми екипаж. Е, Бертьо, видя ли други лодки да акостират.

— Не шефе.

— Сигурен ли си?

— Да. Никаква лодка, нито голяма, нито малка… нито за разходка, нито риболовна… нищо от залез слънце насам.

— Отлично. Изпреварваме ги.

Елен Рок и Натали зачакаха мълчаливо в лодката. Но времето течеше и от камбанарията в стария Кан камбаните удариха единадесет часа, никаква лодка не се беше появила. Без съмнение бандата на Жерико е продължила до Антиб и може би чак до Ница.

Елен Рок не беше човек, който си губи времето. След половин час той каза на Натали:

— Не сте ли много уморена за едно последно усилие? Моля ви само за няколко минути. Тази сутрин, когато дочух разговора в градската градина в Ница, испанците споменаха една моряшка кръчма, където бандата се събира при възможност…

— Да вървим — каза Натали, все така подчиняваща се, сякаш и липсваха собствена воля и лични мисли.

Той вървеше бързо, забравил придружителката си, отдаден изцяло на действието.

Те пресякоха един площад и навлязоха в стария град. Поеха по една крива стръмна улица и след стотина, метра изкачване, мъжът спря и каза:

— Тук е… Виждате ли осветената витрина?… Слушайте… Пеят… Женски глас… и китара…

Натали наостри слух и прошепна:

— Това е гласът на италианката, която идва в „Мирадор“.

— А — каза той — то нещата се оправят. Тя трябва да e дошла с влака, придружена от двамата си другари.

Той се доближи до прозорците. Едно червено перде пречеше да се види вътрешността, затова реши да влезе — махна яката и вратовръзката си, хвърли фуражката на земята и разроши косите си с ръка. Непознат за членовете на бандата певци, той искаше да си даде сметка за положението и веднага да се върне.

Отвори вратата. Гласът на жената се издигна с тъжен и болезнен тембър. Песента свърши. Хората изръкопляскаха. След това последва олелията на разговорите, прекъсвани от време на време от акордите на китара.

Все пак един по-светъл лъч бе преминал през червените пердета, отместени без съмнение от някой пияч. Натали се наведе и цялата зала се представи пред очите й с двадесетте клиенти около масите. Сред тях тя не разпозна нито един от следобедните певци. Но вдясно забеляза италианката, седнала на една пейка, а до нея говореше, като я гледаше, барон Елен Рок.

Чак тогава Натали забеляза, че тя беше красива, с вулгарна и чувствена красота, когато иначе мрачното й лице се осеняваше от някаква идея. А думите на Елен Рок, изглежда, й доставяха удоволствие, защото смехът й се усилваше и разкриваше прекрасните й зъби. Пръстите й разсеяно докосваха струните на китара. Елен Рок се беше надвесил над нея с вид на дебнещ човек, бдителен и омагьосващ. Можеше да се отгатне, че всяка от произнесените от него думи има своя роля и цел и певицата изпитваше ласкателството и чара им. Натали усети, че се изчервява, и бе обзета от раздразнение, което не се помъчи да обуздае. Тази сцена на прелъстяване, отишло твърде далеч за толкова кратко време, вълнението на жената, страстното внимание, фалшиво или не, с което мъжът упражняваше властта си над едно същество, което двадесет минути по-рано не познаваше — всичко това смути Натали.

И изведнъж тя видя отстрани собственото си поведение в края на този ден. Тя също не познаваше Елен Рок, а ето че му се беше доверила като на най-добрия и най-сигурния приятел. Беше изоставила своя дом, за да го последвай нощна експедиция с неясни цели. Ето че го дебнеше през прозореца на една кръчма, цялата тръпнеща от възмущение. Възможно ли беше това?

Изведнъж се събуди от съня, в който несъзнателно се намираше и който внезапно й се стори като най-ужасния кошмар. Колкото повече си възвръщаше контрола над себе си, толкова повече я обземаше растящият гняв срещу Елен Рок. Тя мислеше само как да се измъкне от поробването и унижението. За последен път погледна залата. Без да стане или да мръдне от мястото си, с отметната назад глава и със затворени очи, италианката пееше бавна монотонна песен. Моряците мълчаха. Елен Рок мълчаливо слушаше…

Натали си тръгна.

Пред казиното чакаха автомобили. Тя се качи на първото такси и каза на шофьора:

— В Естерел… Два километра след Трайас… Вила „Мирадор“… Ще ви покажа пътя.

Колата беше открита. Ароматен бриз изпълваше нощта. Натали поемаше въздуха на големи глътки, който я освежаваха. Въпреки това в мозъка й царяха шум и безпорядък. Всички впечатления и чувства бушуваха и се блъскаха там. Страх, любопитство, унижение, горделивост, неосъзнато опиянение, — непознат бунт… Никога дотогава мъж не е бил причина за подобно объркване у нея.

И от всичко това се излъчваше бурно желание за бягство, непрестанно бягство, докато се намери в безопасност…