Морис Льоблан
Принцът Жерико (7)

ВТОРА ГЛАВА
Пленничката

В продължение на една дълга минута Натали стана неподвижна, цялата вцепенена, в плен на това име, чиито три срички повтаряше непрекъснато, и ла образа на този човек, изправен в предната част на лодката.

— Елен Рок… Елен Рок…

Кой го беше предупредил за заминаването й? Как бе успял да я догони? Какви бяха намеренията му? Всички мисли на Натали се блъскаха в главата и и объркването й беше толкова голямо, че беше принудена да се довери на капитан Уилямс, и то с думи, на които самата тя се учуди.

— Преследват ме, капитане… Познавам този мъж. Той ревностно ме преследва и се страхувам…

Капитанът се усмихна:

— Могат да ви преследват, госпожице. Но не могат да ви настигнат на палубата на моя кораб.

— Сигурен ли сте в това? Той е способен на всякакви дързости и на всичко, за да успее.

— Освен да ни вземе на абордаж, госпожице. Не сме вече във времето на флибустиерите.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ами нищо.

— Нищо ли?

— Абсолютно нищо. Няма да стане дори нужда да се защитаваме. Една лодка с двама мъже едва ли ще нападне шестстотинтонен параход с пълен екипаж.

— Но ако все пак се опита?…

— Толкова по-зле за нея. Ще се самопотопи, а на нас няма да ни остане друго, освен да гледаме. Но има лудости, в които човек не се решава да се впусне.

Натали поклати глава.

— Този тук се впуска, за него лудости не съществуват…

Лодката напредваше с впечатляващо, упорство. С всяка секунда разстоянието намаляваше… Петдесет метра, четиридесет, тридесет… Натали различаваше дори лицето на Елен Рок. Изразът му не беше нито агресивен, нито намръщен, нито саркастичен, а просто замислен. С внимателен поглед Елен Рок измерваше разстоянието и избираше пътя си, като извикваше заповедите си със строг глас, надмогващ шума на вятъра.

Седнал на кормилото, морякът Бертьо се подчиняваше. До него се беше настанила жената — главата и раменете й бяха обвити с плетен шал от яркоцветна вълна. Натали знаеше, че тази жена можеше да бъде само италианската певица.

Когато приближи на двадесетина метра, лодката зави надясно, избягвайки дълбоката бразда и бушуващите вълни, които „Лилия“ оставяше след себе си. И почти веднага се изравни с яхтата.

— Проклет човек! — изръмжа капитан Уилямс. — Как може да се държи на ореховата си черупка, без да загуби равновесие? Стои като обтегнато въже, с ръце в джобовете.

Моряците от екипажа се бяха събрали около капитана си. Натали стискаше конвулсивно парапета и беше вперила поглед в бушуващата бездна, където подскачаше лодката. Елен Рок вдигна глава и свали фуражката си. Той изглеждаше все така безстрашен и наблюдаваше маневрата толкова спокойно, сякаш самото му присъствие отдалечаваше опасността. Лодката се доближи до яхтата.

— Това е лудост! — протестираше капитан Уилямс. — Какво прави? Ще потъне. На какво се надява?

На какво се надяваше Елен Рок ли? Да сграбчи едно въже, което висеше от яхтата. На два пъти за малко да го достигне. Но лодката силно се блъскаше в „Лилия“, която я отхвърляше надалеч като топка. Все пак на третия опит той подскочи, хвана се за въжето, остана увиснал над бездната, а после го видяха с невероятни усилия да се катери към парапета, помагайки си с крака.

Капитан Уилямс бе обзет от гняв. Преживяваха абордаж като в старите времена и това го отчайваше.

— А, не, не! Няма да стане, човече! Няма да разправят, че капитан Уилямс е позволил подобно безобразие!… Хайде, момчета, удар с брадва по въжето! И удряйте здраво! Ние сме си вкъщи тук, нали?

Подобен изблик на ярост обземаше и Натали и тя одобри заплахата на капитана. Тя също не искаше „проклетият човек“ да се появи до нея и окуражи моряците, като подсили заповедите на капитана.

— Побързайте де! Няма да се подчиним… Толкова по-зле за него!

Прекалената възбуда беше временна. След първия удар на брадвата върху въжето тя хвана ръката на този, който удряше, улови брадвата и я хвърли надалеч, след това се надвеси отново над бездната. Острието само беше докоснало въжето, без да наруши здравината му. Елен Рок беше достигнал металните напречници на парапета и се издигаше със силата на мишиите си.

Целият екипаж се събра, за да му прегради пътя! Някой насочи револвер.

— Стой или ще стрелям! — изкрещя капитанът, като доближи дулото до лицето на нападателя.

Но Натали се намеси. Без нито една дума, с протегнати ръце тя пазеше Елен Рок. Цялата група отстъпи под натиска й. Пред Елен Рок се отвори празно пространство, той скочи на палубата, смеейки се, повторно свали фуражката си и се поклони леко, изпълнен със същата веселост и по същия безгрижен начин както на терасата на вила „Мирадор“.

— Извинете ме — каза той. — Идвам тук като натрапник. Но се налагаше за ваше добро, госпожице.

За ваше добро, госпожице… Човек би карал, че той изпълняваше един от тези жестове на куртоазия и на банална привързаност, които един добре възпитан мъж трябваше да проявява към жената на своите симпатии. Веднага след това той се зае с друго дело. Краят на въжето беше увит около медна макара. Той го отвърза и го хвърли зад борда.

— Хайде — извика на съпровождащите го. — Готов ли си, Бертьо?

Бертьо беше изоставил кормилото, а жената се беше изправила. Морякът направи клуп, а тя пъхна в него краката си и хвана въжето, което Елен Рок намота около макарата и задърпа към себе си.

Сцената се разви като номер по акробатика в цирка без погрешни движения и ненужни жестове, без никакво усилие, сякаш е била репетирана много пъти над предпазна мрежа. Половин минута по-късно жената стъпи на палубата; шалът й беше паднал и разкриваше лицето й. Както беше предвидила Натали, това беше италианската певица.

Лодката по заповед на Елен Рок зави и се отправи към френския бряг.

Така Елен Рок извърши невероятен, немислим подвиг. Два пъти Натали беше бягала и ето че той беше отново пред нея, осуетил всички предпазни мерки, които тя беше взела. Победата му беше толкова явна, че тя дори не се опита да й се противопостави, а той от своя страна не изпита нужда да се оправдае. Нямаше никакво обяснение помежду им. Действията, които той щеше да предприеме, щяха да послужат за обяснение. Натали се отправи към кабината си, оставяйки свободно поле на победителя. Капитан Уилямс и екипажът трябваше да му се подчиняват.

Между другото веднага се видя, че той беше от тези хора, които имат правото да бъдат слушани, защото! умеят да командват. Начинът, по който той пое кормилото и заповяда да се промени посоката, беше на роден професионален водач. Десет минути след абордажа „Лилия“, изоставяйки югозападното направление, т.е. към Испания, се устреми на югоизток към Италия или по-точно към Сицилия. Елен Рок беше господар на кораба, а както изглежда, и над събитията.

Ако Натали не се беше овладяла, тя трябваше да изкрещи от ярост и унижение. Пленничка, истинска пленничка както по времето на пиратите и на неверническите кораби. Тя не беше освободената кралица, както каза Елен Рок през първия ден, а пленена робиня, подчинена на волята му. Тази певица от улиците и мръсните кръчми играеше ролята на кралицата, като фаворитка, от която не можеш да се отдалечиш и която водиш със себе си, за да присъства на триумфа.

Натали не разбираше. Затворена в кабината си, тя беше вперила поглед в кръглото прозорче, откъдето бледа светлина се мъчеше да се пребори е мрака на нощта, и отправяше мислите си към часовете на първата им среща във вила „Мирадор“. Тя забеляза, че помнеше точно всички думи, произнесени от Елен Рок, както помнеше и най-дребните подробности от тази вечер. Той беше повдигнал лампата и гледайки Натали в лицето, беше казал:

— Виждал съм ви някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред някакъв фонтан в една градина, с венец цветя на челото. Да, една минута от вашето минало присъства и в моето, и затова ви търся. Намесвайки се в живота ви, аз ще преоткрия себе си.

Той беше казал това и други неща, които днес отхвърляше, тъй като, изглежда, действаше като враг. В дъното на душата си, в объркването си тя очакваше неговото идване, сигурна, че той би желал да се оправдае, или напротив, да я упрекне за бягството и. Невъзможно беше той да се намира толкова близо до нея и да не я намери.

Тя се лъжеше. Той не се появи.

Тя позвъни и поръча да й сервират вечерята.

Минаха два часа. Когато предполагаше, че всички с изключение на дежурния спят, тя се промъкна на палубата. Два силуета стояха прави, облегнати на задната палуба. Близкият фенер позволяваше да бъдат различени лицата им: бяха Елен Рок и италианката. Изглежда не говореха. Най-много няколко разменени на тих глас думи. Натали се опита да чуе нещо. Никакъв звук не достигаше до слуха й.

Тогава тя се подчини на необмислен порив, който беше в такова противоречие с природата й, че тя имаше впечатлението, че извършва срамно и отвратително за нея нещо. Тя се хвърли върху Елен Рок и промълви:

— Каква е целта ви? Така ли следва да се държи един мъж? С толкова грубост спрямо мен!…

Тя не осъзнаваше какво говори и когато си даде сметка за това, избяга, без да довърши изречението си и без да си изясни целта на реакцията си. Тя се върна в кабината, хлопна резето и завъртя ключа, наранена, трепереща от гняв и омраза. Това беше страдание от горделивост, най-лошото за жена която никога не се е съмнявала в себе си и в своята власт.

В този миг, забелязвайки томчето на „Корсарят“, тя има детинщината да се зачете в него, както се четат книгите на пророците в момент на слабост, като избра Случайно една страница.

„Любовната ми тайна е скрита дълбоко в самотното ми сърце…“

Любовна тайна! Нищо не можеше да я обиди повече. Тя отвори прозорчето и хвърли томчето в морето.

Заспа едва на сутринта дълбоко, без да сънува.

Когато се събуди към края на следобеда, „Лилия“ не се движеше повече. Бумтенето на машините беше спряло. През прозорчето тя видя кей, по който се движеха коли и зад който се издигаха къщи. След като се облече набързо, тя излезе и повика капитан Уилямс.

— Е, къде сме?

— В Палермо.

Тя потърси с очи и не видя нито Елен Рок, нито италианката.

— Къде е?

— Замина.

— Какво? Замина ли?

— Да, сбогува се просто така: „Благодаря ви, капитане“. Поиска да ми даде петстотин франка за екипажа? Отказах. Тогава той смачка петте банкноти и ги хвърли в морето. След това ми повери писмо за вас, госпожице. И след това се отдалечи със спътничката си, като някой пътник, извършил хубаво пътуване с кораба си. Ах, проклет човек!…

Капитанът извади от джоба си писмо, което подаде на младото момиче, и тя нервно го скъса. Няколкото реда бяха написани с молив.

„Преди две години, когато баща ви внезапно почина в Сицилия, Жерико беше там. Някои разкрития, които направи пред мен Паскарела Долчи, съпровождащата ме италианка, ме карат да вярвам, че са се срещали. Един автомобил ви очаква до кея, пред църквата «Санта Лучия». За няколко часа той ще ви откара до селцето Кастелсерано, недалеч от храма на Сегеста, богинята на посевите. В главната странноприемница е запазена стая за вас. Утре сутринта към десет часа ще благоволите да се изкачите в горната част на селото, в Каза Долчи.

Искрени уважения,

Елен Рок“

Натали не се колеба въобще. Почувствала се свободна, не мислеше за нищо друго, освен да избяга за трети път и да отплува. Капитанът й каза, че трябва да изчакат част от екипажа, слязъл на брега. Тя се заразхожда нетърпелива и трескава по палубата.

Машината заработи. Трима моряци се върнаха, после и четвъртият, последен от слезлите на брега. Но когато се канеха да вдигнат трапа, Натали внезапно промени решението си, каза няколко думи на капитана, взе чантата си и се отдалечи със забързани стъпки.

Една кола под наем стоеше пред църквата. Шофьорът запита:

— Синьора Манолсен?

— Синьора Манолсен — потвърди Натали.

Настани се в колата.

Пътят бе неравен, осеян с локви от дъжда. Вълнообразният пейзаж беше осеян с плантации от фурми и портокали. Натали не гледаше и не виждаше нищо, замаяна от объркана замечтаност, в която изпитваше болезненото чувство че действа против волята си. Защо се съгласи на това пътуване? Защо се подчинява по такъв необясним начин? Това, че смъртта на баща й съвпадаше с престой на Жерико в Сицилия, беше случайност, която не можеше да повлияе на решенията й. Тогава?

Пътят се издигаше към хълмовете, потопени ох сянката на нощта. Натали пристигна късно в мръсна странноприемница, където двама мъже пиеха до огнището. Встрани друг пушеше цигара. Докато старата съдържателна търсеше регистъра на чужденците, Натали наблюдаваше разсеяно тримата, както и залата е потъмнели варосани стени. Тя записа името си в регистъра, после старицата я отведе в стая на първия етаж, където й бе сервирана вечерята.

Никога досега не беше изпитвала по-голямо отчаяние и такова желание да избухне в сълзи. Странноприемницата й изглеждаше злокобна и младото момиче се питаше дали не е попаднало в някаква клопка. Всички може би бяха съучастници — шофьорът на автомобила, съдържателната, тримата мъже на масата. В случай на убийство, кой някога щеше да узнае какво е станало с нея?

Тя реши да прекара нощта в един фотьойл. Опита се да подремне в него, неспокойна, непрекъснато с наострен слух, съжалявайки за угасената свещ и не намирайки смелост отново да я запали. Църковен часовник отмерваше времето. Двадесет минути след полунощ т трепна, убедена, че някой иска да отвори един от прозорците зад фотьойла. Не смееше да се обърне. Не смееше да извика, а и впрочем не можеше да го стори — страхът така стискаше гърлото й.

В същото време шумът стана по-ясен и тя можеше да проследи отделните фази — натиска върху рамката, стърженето на разрязваното стъкло, завъртането на… мартинката… Почувства полъх на студен въздух. Бяха отворили. Някой влезе.

Около нея се завъртя лъчът на електрическа лампа. Тя се надяваше, че седейки неподвижна, остава невидима, скрита: зад облегалото на стола. Но идваха към нея. Почти я докосваха. Тя почувства ужасяващото убеждение в това и обзета от енергия, изведнъж скочи, готова за борба.

Светлината на лампата веднага угасна преди Натали да има времето да различи силуета на нападателя си. Една ръка я сграбчи за гърлото. Тя седна, обзета от страх и неспособна да се съпротивлява. Това продължи най-много минута или две. Ръката не я стискаше повече. Натали можеше свободно да диша. Но другата ръка на мъжа търсеше около врата й. Развърза шала и. Разкопча едно копче от корсажа и. Натали трепереше от ужас и отвращение. Какво искаха от нея? Тя изведнъж разбра. Ръката беше сграбчила едно бижу, голям старинен медальон, който тя винаги носеше на гърдите ся като кръщелен медал.

С бързо дръпване мъжът скъса верижката и откъсна бижуто.

Натали не направи никакъв жест. Мъжът скочи през прозореца и изчезна.