Мики Спилейн
Дългото очакване (1)

Глава първа

Автобусът изкачи склона и пред погледа ми се откри Линкасъл сгушен в шепата на планините подобно на кутия със скъпоценности и блестящата луна над него. От това разстояние авенютата и улиците изглеждаха като блестящи и пъстри дантели, изтъкани от обикновените лампи и неоните, феерия, продължаваща далеч след полунощ, с гърчовете и писъците на фалшиво, бутафорно веселие.

Извадих плика от джоба си и го накъсах на дребни парченца, които падаха в скута ми, след което отворих прозореца и ги изхвърлих в нощта.

Дебеланата зад мен заби тлъстия си показалец в рамото ми и произнесе:

— Ако нямате нищо напротив, затворете прозореца.

Каза го така, сякаш бях някакво непослушно хлапе.

Аз и казах:

— Ако нямаш нищо напротив, затваряй си устата.

И тя си я затвори. Цял ден не беше спряла да меле. Коментираше неуморно всичко — от начина, по който шофьорът управляваше бричката до шума който вдигаше бебето отпред, но тоя път си я затвори така плътно, че чак устните и побеляха.

И последното късче хартия се стрелна в нощта и си помислих че на повече от миля разстояние по асфалта се е пръснала една наистина основателна причина да бъде пречукан един мръсник, и че каквито и старания да положеше, никой нямаше да успее да събере разпиляните късчета и да разбере защо беше осъден на смърт.

Оставих прозореца отворен с надеждата вятъра да духне перуката от главата на тлъстата свиня зад мен и го затворих едва след като автобусът зави в една оградена площ, която се оказа другата половина на железопътната гара.

Шофьорът угаси двигателя и с полуобърната към нас глава ни съобщи:

— Това е Линкасъл. Имате железопътна и автобусна връзка с Чикаго и всички маршрути на изток. Двадесетминутна почивка за всички, които продължават на юг.

За мен това беше краят на пътя.

Изчаках дебеланата да пропуфти край мен и в замяна на почти безгласната реплика от нейна страна я дарих с мръсна усмивчица, след което издърпах металния си куфар от багажния рафт и я последвах.

Дълъг цяла миля влак изсвири два пъти мощно в нощта и челният му прожектор прогони мрака по пътя му към гарата. Червената шапка предупреди групата пътници поели към чакалните, че престоят на влака е много кратък и онези които гонеха връзка хукнаха към перона.

Пуснах куфара на земята и извадих последната си цигара от джоба на сакото, запалих я и влязох в чакалнята. Щанд за закуски покриваше една от стените, а срещу него, до касата, имаше сергия за вестници. Всички места бяха заети, така че се върнах в тоалетната и си свърших работата. Цяла минута размишлявах дали да не се поизмия, но ведро с вода и сапунерка течен сапун едва ли щяха да бъдат достатъчни за мръсотията по тялото ми, натрупана за хиляда мили път. Още по-голяма беше нуждата ми от бръснар. Омазаните ми панталони и кожена куртка можеха да почакат. Така че накрая измих само ръцете си.

Тоя път имаше един свободен стол до щанда за закуски и веднага ми стана ясно защо никой не седеше в него. Дебеланата беше окупирала съседния и устата и не спираше и за секунда. Бръщолевеше нещо в смисъл че поничките били мръсни. Капналата сервитьорка беше готова да ревне всеки момент и ако не бях яхнал съседното и столче, на дебелата свиня сигурно щяха да сервират второто кафе в муцуната. Тя си затвори устата на мига щом ме видя и си набърчи носа сякаш най-малкото вонях.

Сервитьорката се приближи до мен и аз дадох поръчката си:

— Кафе. И ръжено хлебче със шунка и камамбер.

Тя чукна поръчката ми и ми върна рестото. Залях всичко това с второ кафе и се завъртях на стола.

За пръв път забелязах стареца в кабинката на касата. Но на него не му беше за пръв път да хвърля поглед към мен. Не беше трудно да го види човек. Пред прозорчето му имаше опашка от четирима души, но той дори не ги забелязваше. Продължаваше да се взира втренчено покрай тях, като примигваше ту през очилата си със стоманени рамки, ту над тях. Лицето му беше придобило погледа на баща, с който той следи загрижено болния си син.

През целия път се бях чудил как щеше да изглежда завръщането ми. Хиляда мили си бях блъскал главата над момента, в който щяха да ме разпознаят. И ето, то стана. Първият беше просто един белокос старец с гигантски мустаци, пожълтели като метла по краищата от непрекъснатото цвъкане на тютюн.

Изобщо не беше както си го бях представял.

И последният човек от опашката си взе билета и се запъти обратно към автогарата, а аз заех мястото му пред гишето. Старецът започна да се усмихва и аз казах:

— Здравей, татенце.

Само това.

Сякаш някой дръпна мустаците му с невидима струна. Четиридесет и осем изкуствени зъба разцъфнаха в гигантска усмивка, макар и малко колеблива в началото.

— Господи! Джони Макбрайд! Джони, момчето ми…

— Много време мина оттогава, нали, татенце?

Изражението на лицето му не ми беше много ясно, но поне бях сигурен в едно — беше ме познал.

— Господи, наистина! — каза той.

— Как е в града?

Той изпусна смешен кух звук през зъбите си, за да не развали усмивката си.

— Както винаги. Ти… мислиш да поостанеш ли?

— За известно време.

— Джони!

Вдигнах куфара си.

— Довиждане, татенце. Много съм мръсен и уморен и се каня дремна някъде през нощта.

Не исках да се задържам за дълго на едно място. От този момент нататък се налагаше да се придвижвам спокойно и предпазливо. Малките камъчета обръщаха колата.

От сергията за вестници си купих кутия Лъки Страйк и пакетче дъвка и веднага пъхнах една в устата си, докато продавачът ми връщаше рестото. Върнах се на платформата и скрит в сянката изчаках да отпътува автобусът с който бях пристигнал. Съзнавах, че вече не ми оставаше нищо друго, освен да поема пътя, който си бях избрал, дори и да не ми се искаше.

Но аз го исках. Желаех го повече от всичко друго, за което досега ми се беше случвало да изпитвам желание. Самата мисъл за това ми доставяше наслаждение, все едно забивах прегладнял зъби в сочна пържола. За някои други обаче това нямаше да бъде наслаждение.

За трима души. Единият щеше да умре. Другият щеше да остане с ръце, негодни за нищо до края на живота му. А третият щеше да бъде обработен до такава степен, че белезите от нея да останат по тялото му до края на дните му.

Третият беше жена.

Нещо се раздвижи в дълбоките сенки около ъгъла на зданието и прие силуета на човек. В продължение на минута той остана там, висок и широкоплещест, и после прекрачи на светло. Беше масивен, като леко напълнял борец тежка категория, но незагубил силата и бързината си. Светлината от прозореца блъсна лицето му, очертавайки суровите му черти, сякаш вградени около остатъка от пурата в устата му. Носеше нова широкопола шапка с тясна лента, но костюмът му беше работен, чиято кройка се разваляше единствено от издутината на пистолета в джоба на бедрото му.

Не гледах към него, но усетих присъствието му до рамото ми.

— Да ти се намира огънче, приятел?

Драснах клечка кибрит с нокътя на палеца ми и му я поднесох. Това, което бях приел за сурови черти, всъщност се оказаха животинско груби. Кимна ми и аз я угасих, като стиснах главичката и за да се уверя, че е напълно безопасна, преди да я захвърля.

— Мислиш да останеш за дълго ли? — запита ме той и издуха дима от устата си в лицето ми.

— Може би. — казах аз.

— Откъде си?

— Оклахома. — На свой ред издухах в очите му цялото съдържание от цигарения дим в дробовете ми и той се разкашля. — Нефтените кладенци. — добавих аз.

— Тука няма такава работа.

— Кой казва?

Чудех се дали ще посегне да ме удари. Размърда ръката си, но единствено за да ми позволи да зърна сребърния блясък на значката му върху черния кожен калъф.

— Аз казвам.

— Е, и?

— Не обичаме пришълци. Особено безработни от Оклахома. След двайсет минути имаш автобус. Не е зле да го хванеш.

— Какво ще стане, ако не го хвана?

— Мога да ти покажа, ако наистина се интересуваш.

Цигарата ми блъсна асфалта и се разсипа в искри. Внезапен импулс ме бутна да прекрача в сянката, където нямаше абсолютно нищо друго освен мрак, а той остана в светлината, като примижа в опита си да ме види.

Едно им е хубавото на всички, които се правят на юнаци, а то е че винаги усещат кога човекът срещу тях е левак и кога не е.

— Двадесет минути. — каза той. Краят на пурата му се превърна във вишневочервено огънче като опъна от нея. — След това светлините тук угасват.

Някакво такси се плъзна и спря до нас. Вдигнах куфара и прекрачих до него. Шофьорът се оказа младо момче със силно зализана назад коса, което ме огледа отгоре до долу докато отворя вратата и се настаня.

— В града. — казах му аз.

Ченгето се измъкна от сянката и прекрачи бордюра. Хлапето се ухили:

— Имаш ли мангизи?

Извадих балата от джоба и се порових доста сред двайсетачките и петдесетачките, докато успея да открия две по един долар, и му ги хвърлих на предната седалка до него. Той мигновено ги натъпка в джоба си и внезапно стана учтив.

— Веднага тръгваме, приятел. — каза той.

Хлопнах вратата и погледнах през задното стъкло. Ченгето още си стоеше там, но лицето му се беше изкривило в озадачена гримаса, като се чудеше как е възможно да направи такава груба грешка, и то два пъти, като ме беше взел за левак, и то за левак-голтак втория път.

Излязохме на главния път и аз се облегнах удобно на седалката, като наредих на шофьора да кара в хотел Хатъуей. Наблюдавах как пъстрата светлинна дантела постепенно се разлива в блестящо сияние и си помислих че завръщането ми засега не блестеше с нещо особено.

Но аз и не бях очаквал повече.