Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (19)

Глава 18

В съдебна зала „В“ в Централния градски съд имаше всичко на всичко дванадесет реда с места и липсваше ложа за съдебни заседатели. Едва ли можеше да се намери по-задушевна съдебна зала от тази. Мисля, че всички бяха спрели да дишат, докато Мики се приближаваше към свидетелското място.

Поздрави г-ца Д’Анджело, очевидно облекчена, че се е отървала от горещите въпроси, с които я засипа Мейсън Бройлс.

— Имам само няколко въпроса — заяви той. — Нормална практика ли е да се използват тампони с етилов алкохол за почистване на раните? Възможно ли е този алкохол да е бил объркан с алкохол в кръвта?

Бети Д’Анджело едва не се разплака.

— Ние използваме тампони с бетадин за промиване на раните. А не с алкохол.

Мики пренебрегна отговора и се обърна към съдията. Помоли за почивка и молбата му беше уважена. Репортерите се втурнаха към вратата и в настъпилото относително уединение аз му се извиних от цялото си сърце.

— Чувствам се адски глупаво — каза той незлобливо. — Видях медицинския доклад, но алкохолът ми е убягнал.

— И аз бях напълно забравила до този момент — рекох. — Явно се е изтрило от паметта ми.

Казах на Мики, че не съм била на работа, когато Джейкъби ми се обади в „Сузис“. Казах му също какво бях пила и че не съм била излязла от строя, защото притокът на адреналин при гонитбата напълно бе изчистил алкохолното въздействие, ако го е имало при качването ми в колата.

— Нали обикновено пийваш една-две чашки по време на храна? — попита Мики.

— Да. Няколко пъти в седмицата.

— Ето, видя ли! Пиенето по време на храна за теб е нещо обичайно, а и 0.67 промила си е гранична стойност. После обаче за теб настъпва съществен катаклизъм. Простреляна си. Боли те. Убиваш човек — и това се превръща в натрапчива мисъл. Половината от жертвите на престрелки изцяло заличават случката от съзнанието си. Ти добре се оправяш, като знаем през какво си минала.

Въздъхнах.

— И сега какво?

— Поне знаем с какво разполагат. Може да привикат Сам Кабът да даде показания и ако ме оставят да разпитам копелето, всичко ще е наред.

Съдебната зала отново се напълни и Мики се върна на мястото си. Балистичен експерт свидетелства, че куршумите, извадени от тялото ми, съвпадат с изстреляните от пистолета на Сара Кабът; чухме и записаното на видео изявление на Джейкъби от болничното легло. Той беше моят свидетел от местопрестъплението.

Макар видимо да изпитваше болки от огнестрелната рана, Джейкъби даваше обстойни показания за нощта на десети май. Първо описа автомобилната катастрофа.

— Обаждах се за линейка, когато чух изстрелите — каза той. — Обърнах се и видях как лейтенант Боксър пада. Сара Кабът стреля два пъти в нея, а Боксър нямаше оръжие в ръката си. После момчето ме простреля с револвер. — Ръката на Джейкъби предпазливо посочи омотаното му в превръзки тяло. — Това е последното, което запомних, преди да изгубя съзнание.

Разказът на Джейкъби си го биваше, но не беше достатъчен, за да обърне хода на делото.

Само един човек можеше да ми помогне оттук нататък. Аз носех нейните дрехи, седях в нейния стол. Гадеше ми се, раните ми пулсираха. Честно казано, не знаех дали ще успея да отърва кожата или само ще влоша положението.

Моят адвокат ме погледна с топлите си кафяви очи.

„Спокойно, Линдзи.“

Изправих се с олюляване, когато името ми проехтя в съдебната зала.

Мики Шърман ме викаше да дам показания.