Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (142)

Глава 141

Мъжът, когото Алисън нарече Боби, замръзна. После се посъвзе, но видях върху лицето му да се изписва объркване.

— Алисън — изрече, — защо не си вкъщи?

Боби! Не познах заекването, но сега разпознах лицето му. Беше Боб Хинтън, адвокатът от града, който ми налетя с колелото. Нямах време да мисля как се вписва в картината.

Алисън пристъпи иззад гърба ми като насън. Приближи се до Боб Хинтън и обгърна кръста му с ръце. Поисках да я спра, но преди да успея, Хинтън протегна ръце и прегърна силно Алисън.

— Сестричке — прошепна, — мястото ти не е тук. Ти не бива да виждаш това.

Краката ми омекнаха и спусъкът стана хлъзгав в потните ми длани. Продължих да се целя в Хинтън.

Преместих се, за да имам по-добър ъгъл, при което Хинтън обърна с лице към мен замаяното момиченце. Той също изглеждаше замаян.

— Боб — произнесох и вложих в думите си цялата убедителност, на която бях способна, — ти избираш. Но ще ти пръсна мозъка, ако не хвърлиш ножа и не паднеш веднага на колене.

Боб се наведе и скри лице зад главата на Алисън, превръщайки я в щит. Знаех, че в следващия момент ще прокара острието през гърлото й и ще ми каже да хвърля пистолета си. Трябваше да го направя.

Но не бях подготвена за изражението на безкрайна тъга, което се появи върху лицето му, когато притисна бузата си о нейната.

— О, Али, Али, още не си пораснала достатъчно, за да разбереш.

Али поклати глава.

— Знам всичко, Боби. Трябва да се предадеш. А аз трябва да разкажа всичко на Линдси.

Мярна се червено петно, което внезапно откъсна вниманието ми от натрапчивата сцена пред мен. Мелиса Фарли се препъна през вратата на банята. Предницата на нощницата й бе потъмняла от кръв.

— Линейка — едва успя да произнесе тя. — Извикайте линейка. Моля ви! Ед е още жив.