Труди Канаван
Избраница (8)

Глава 7
Голямата библиотека

Сония притисна силно книгите към гърдите си. Отмина поредният ден, изпълнен с непрекъснати подигравки и обиди. Пред нея лежеше цяла седмица безкрайни изпитания. И това бе едва петата седмица от началото на обучението й, припомни си тя. До завършването й оставаха пет дълги години.

В края на всеки ден се чувстваше изтощена до крайност. Когато не й се налагаше да търпи Регин и останалите ученици, тя се опитваше да измисли всякакви начини да избегне срещите с тях. Достатъчно бе учителят да излезе от стаята дори за минута и Регин започваше да я тормози. Тя се беше научила да пази записките си и през цялото време да бъде нащрек.

Известно време успяваше да се измъква по един час всеки ден, като се прибираше у дома по време на обедната почивка, за да обядва с Тания, но Регин започна да я причаква на пътя към Университета. На няколко пъти опита да остане в класната стая след часовете, но щом Регин разгада намеренията й, той изчака учителя да си тръгне и се върна да я тормози.

Накрая тя се разбра с Ротан да го посещава в класната му стая и по време на обедната почивка. Помагаше му да разнася по масите или да прибира в шкафовете уредите със стъклени епруветки и колби за уроците му. Тания им носеше малки дървени кутии, пълни с вкуснотии за обяд.

Щом чуеше гонга, обявяващ началото на следобедните часове, стомахът й винаги се свиваше. Ротан и Тания й предлагаха да я придружават до стаята, а след часовете да я взимат, но тя отказваше. Знаеше много добре, че тогава Регин и приятелите му ще разберат, че са я надвили. Тя мълчаливо понасяше подигравките и оскърбленията, защото осъзнаваше, че реагира ли по някакъв начин, мъченията що продължат с удвоена сила.

Гонгът, който обявяваше края на часовете, винаги й донасяше облекчение. Сония нямаше представа с какво се занимаваха учениците след часовете, но очевидно беше нещо по-интересно от това да я дразнят, защото веднага след като учителят разпускаше класа, всички бързо се разотиваха. Сония изчакваше и тогава спокойно се прибираше в жилищната сграда на магьосниците. Но за всеки случай тя винаги си тръгваше по дългия маршрут през градините, като избираше различна пътека всеки път и се опитваше да се държи по близо до магьосниците и до по-големите ученици.

Днес, както винаги, когато стигаше до края на корида, Сония усети как раменете й се отпускат и възелът в стомаха й изчезва. Тя мислено благодари на Ротан, че й позволяваше да живее у тях. Не и се мислеше на какви мъчения щеше да я подлага Регин, ако трябваше всеки ден да се прибира в жилищните помещения на учениците.

— Ето я!

Сония разпозна гласа и се обля в студена пот. Коридорът беше пълен с ученици от по-горните класове, но те никога не се бяха оказвали пречка. Тя ускори крачка, като се надяваше да стигне до коридора към изхода на Университета, където сигурно щеше да има няколко магьосници, преди Регин и приятелите му да я настигнат.

Зад гърба й се разнесе тропот на тичащи крака.

— Сония! Сонииииияяяяя!

По-големите ученици се обърнаха към шума. По изражението на лицата им Сония разбра, че Регин и бандата му са вече зад гърба й. Тя въздъхна дълбоко и се подготви да посрещне Регин, без да мигне.

Нечия ръка я сграбчи за лакътя и грубо я дръпна. Тя яростно се отърси от нея и гневно погледна към Кано.

— Защо ни избягваш, момиче от копторите? — попита я Регин. — Това е много неучтиво от твоя страна, но пък от теб не могат да се очакват кой знае какви маниери, нали?

Те я наобиколиха. Сония погледна към ухилените им лица. Притискайки още по-плътно книгите към тялото си, тя пристъпи напред и се опита да си пробие път с рамо между Исле и Аленд. Протегнатите им ръце я сграбчиха за раменете и я избутаха обратно в кръга. Обзе я ужас. Досега само я бяха бутали, за да я накарат да се отмести от пътя им или й бяха подвиквали обиди, но не се беше стигало до физическо насилие.

— Къде отиваш, Сония? — попита Кано. Някой я блъсна в гърба. — Искаме да поговорим с теб.

— Нямам намерение да разговарям с вас! — изръмжа тя. Обърна му гръб и отново се опита да си пробие път навън, но учениците отново я избутаха обратно. Тя усети как я обзема паника. — Пуснете ме да мина!

— Защо не ни помолиш както трябва, момиче от копторите? — присмя й се Регин.

— Да, хайде, помоли се. Сигурно си много добра в това.

— Сигурно имаш голям опит от копторите — засмя се Аленд. — Не може да си го забравила толкова бързо. Обзалагам се, че си била с онези сополиви хлапета, които висяха край нашите задни врати и просеха храна.

— Моля ви, дайте ми да ям. Моляяяя ви! — изви глас Балон. — Умирам от глааад!

Останалите се разсмяха и се присъединиха към него.

— А може би е имала нещо за продаване — предположи Исле. — Добър вечер, милорд. — В гласа й се промъкна подмазваческа нотка.

— Имате ли нужда от компания?

Валон се задави от смях.

— Помислете си само с колко мъже е била!

В коридора се разнесе злобен кикот и Аленд се отдръпна от нея.

— Сигурно е заразна.

— Едва ли — рече авторитетно Регин. — Забрави ли когато ни казаха, че след като са я намерили, лечителите са я прегледали? Сигурно са я излекували. — Момчето се обърна към Сония и я погледна със свити устни. — И така… Сония — рече Регин с мазен глас. — Каква ти е тарифата? — Той пристъпи към нея и тя се отдръпна назад, но някой я блъсна обратно към него. — Знаеш ли — изрече провлечено той, — може пък да съм грешал. Току-виж си ми харесала. Малко си кльощава, но това не е болка за умиране. Кажи ми, предлагаш ли някакви по-особени… ъъъ, услуги?

Сония се опита да отърси ръцете от раменете си, но ученици те я сграбчиха още по-здраво. Регин поклати глава с подигравателно съчувствие.

— Сигурно магьосниците са ти забранили да се занимаваш повече с това. Горката. Но не е нужно да разбират. Ние няма да им кажем. — Той леко наведе главата си на една страна. — Можеш да изкараш добри пари. Има толкова богати клиенти.

Сония го погледна изумено. Не можеше да си представи, че той дори на шега би предложил да я вкара в леглото си. За миг се изкуши да приеме на шега предложението му и да види как ще се опита да се измъкне, но веднага се досети, че той ще разкаже на учителите как го е взела на сериозно. Погледна бързо над рамото му и видя, че по-големите ученици наблюдават с интерес случващото с Регин се наведе още повече към нея. Тя усети дъха му на лицето си.

— Ще го наречем просто бизнес договорка — измърка той.

Сония разбра, че той се опитва да я изплаши и да види докъде може да издържи. Добре, тя вече имаше опит с подобни типове.

— Прав си, Регин — каза тя. Очите му се разшириха от изненада — Срещала съм много като теб. И много добре знам как да се оправя с вас. — Тя се хвърли напред и го сграбчи за гърлото. Регин вдигна ръце, но преди да успее да се вкопчи в нея, тя му подложи крак и блъсна с всичка сила. Усети как коленете му се подгъват и почувства прилив на гневно удовлетворение, когато го видя как полита назад, размахал ръце във въздуха и се стоварва на пода.

В коридора се възцари мъртва тишина — всички ученици, и нови, и стари бяха вперили погледи в него. Сония изсумтя презрително.

— Ти си чудесен пример, Регин. Ако всички мъже от Дома Парен се държат по този начин, то маниерите им не са по-добри от тези на някой пияница.

Регин се вцепени и присви очи. Тя му обърна и гръб и изгледи останалите ученици, предизвиквайки ги да я докоснат отново. Те отстъпиха назад и когато кръгът около нея се разкъса, тя побърза да се измъкне.

Едва успя да направи няколко крачки, когато гласът на Регин отекна в коридора.

— Явно имаш голям опит, щом правиш подобни сравнения — извика той. — А как се представя Ротан? Сигурно е много доволен, че живееш в покоите му. Ах, сега вече разбирам всичко. Много ми беше интересно как си успяла да го убедиш да ти стане наставник.

Сония изстина, после я заля гореща гневна вълна. Тя стисна юмруци, едва устоявайки на изкушението да се обърне. Какво би могла да направи? Да го удари? Дори и да се осмелеше да вдигне ръка срещу сина на един Дом, той щеше да издигне щит срещу нея. И щеше да разбере колко силно я е засегнал.

Тихият шепот на по-големите ученици я изпрати по коридора. Сония не отместваше поглед от стълбището, защото не искаше да види изражението на лицата им. Те нямаше да повярват на думите на Регин. Не биха могли. Дори да вярваха и на най-ужасните слухове за нея заради произхода й, никой не би се осмелил да си помисли нещо лошо за Ротан.

— Нали?

 

 

— Разпоредителю!

Лорлън се спря на входа на Университета и се обърна към директора Джерик.

— Да?

Директорът го настигна и му подаде лист хартия.

— Вчера получих тази молба от лорд Ротан. Иска да премести Сония в зимния набор първокурсници.

— Наистина ли? — Лорлън прегледа бегло мотивите и обяснението на Ротан. — Смяташ ли, че е достатъчно напреднала?

Джерик сви замислено устни.

— Вероятно. Разпитах подробно всички учители на първокурсниците и всички те смятат, че би могла да се справи, ако залегне сериозно над уроците.

— А Сония?

— Определено изпитва желание да се захване за работа.

— В такъв случай ще й позволиш ли?

Джерик се намръщи и снижи глас.

— Най-вероятно. Онова, което не ми харесва, е истинската причина за тази промяна.

— Така ли? И каква е тя? — Лорлън с усилие потисна усмивката си.

Джерик не спираше да твърди, че учениците никога не се захващат сериозно с ученето единствено заради самото учене. Мотивираше ги нуждата да впечатляват, да бъдат най-добрите, да се харесат ни родителите си или да бъдат в компанията на приятели или някой, на когото се възхищават.

— Както очаквахме, тя не успя да се впише сред останалите. При подобни обстоятелства отхвърленият новак често става обект на подигравки от останалите. Според мен тя просто иска да се махне от тях. — Джерик въздъхна. — Макар да се възхищавам на решителността й, аз се притеснявам, че зимният набор също няма да я приеме охотно и ще се окаже, че е работила здраво за нищо.

— Разбирам — кимна Лорлън, обмисляйки думите на директора. — Сония е няколко години по-голяма от останалите в класа й и е твърде зряла за възрастта си — поне по нашите стандарти. Повечето новаци са още деца, когато пристигнат тук, но те губят повечето си детски навици през първата година на обучение. Зимният набор ученици може да не са толкова проблемни.

— Вярно е, те са доста здравомислещи — съгласи се Джерик. — Но все пак обучението в магическите изкуства не бива да се претупва. Тя ще придобие много знания, но практическите й умения няма да са много добри и по-късно може да допусне опасни грешки.

— Тя използва силата си повече от шест месеца — напомни му Лорлън. — Въпреки че през повечето време Ротан й преподаваше основните знания, необходими да бъде приета в университета, тя опозна добре силата си и сигурно й е доста досадно да наблюдава как съучениците й усвояват елементарни от нейна гледна точка неща.

— Да разбирам ли, че сте склонен да удовлетворите молбата?

Джерик посочи листа хартия.

— Да. — Лорлън му върна молбата. — Дайте й тази възможност. Според мен ще ви изненада приятно.

Джерик сви рамене.

— В такъв случай ще я одобря. Изпитът й ще бъде след пет седмици. Благодаря ви, Разпоредителю.

Лорлън се усмихна.

— Ще ми бъде безкрайно интересно да разбера колко добре се справя тя. Ще ме държите ли в течение?

Възрастният мъж кимна.

— Щом е такова желанието ви.

— Благодаря ви, Директоре. — Лорлън се обърна и заслиза по стълбите на Университета към очакващата го карета. Качи се в нея и даде знак на кочияша да потегли, след което се облегна назад. Каретата мина през портата на Гилдията и навлезе в града, но Лорлън вече беше потънал дълбоко в мислите си и не обърна внимание на това.

Предишния ден беше получил покана за вечеря от Дерил. Макар обикновено той да отхвърляше подобни покани, този път бе организирал работата си така, че да отиде. Ако Дерил беше научил нещо ново за убийствата, Лорлън искаше да го чуе.

Историята за убийствата го беше смразила. Нараняванията на жертвите, странният ритуал, предположението на очевидката, че мъртвата е била мъртва, преди гърлото й да е било прерязано… Напоследък мислите на Лорлън непрекъснато се връщаха към черната магия и може би затова убийствата му се струваха толкова подозрителни.

Но ако те бяха дело на черен магьосник, това можеше да означена две неща: или магьосник-отцепник, способен на черна магия, нападаше жителите на града, или убиецът беше Акарин. Лорлън потрепери, представяйки си последствията от тези две възможности.

Когато каретата спря, той изненадано вдигна глава и установи, че са пристигнали. Кочияшът слезе от капрата и отвори портата, разкривайки елегантна къща с множество балкони на предната фасада. Лорлън слезе от каретата и беше посрещнат на входа от един от слугите на Дерил. Мъжът поведе магьосника към един вътрешен балкон, който гледаше към градината. Лорлън се облегна на парапета и замислено се загледа към оклюмалия малък растителен оазис; цветята изглеждаха нещастни и бяха започнали да се изсъхват по краищата.

— Боя се, че тази година летните горещини погубиха градината ми — заяви печално Дерил, докато се приближаваше към Разпоредителя. — Храстите ган-ган няма да оцелеят. Ще трябва да поръчвам нов разсад от Ланските планини.

— Трябва да ги изкопаеш още сега, преди да са изсъхнали и коренищата — предложи Лорлън. — Корените от ган-ган имат забележителни антисептични свойства, а ако ги добавиш стрити на прах към сумито, се получава отлично лекарство при проблеми с храносмилането.

Дерил се засмя.

— Все още не си забравил лечителското си обучение.

— Не съм — усмихна се Лорлън. — Може и да се превърна в някой сърдит стар Разпоредител, но поне ще съм здрав. Все някъде трябва да приложа всичките си медицински знания.

— Хмм. — Дерил присви очи. — Ще ми се сред стражниците да има някой с твоите познания. Баран се е сблъскал с нова загадка.

— Поредното убийство?

— И да, и не — въздъхна Дерил. — Този път смятат, че става въпрос за самоубийство. Поне така изглежда.

— Да не би да смята, че е убийство, направено да изглежда като самоубийство?

— Според него не е изключено и да е така. — Дерил повдигна вежди. — Баран дойде на вечеря. Защо да не отидем при него и да го помолим да ти разкаже повече?

Лорлън кимна и тръгна след възрастния мъж към вътрешността на къщата. Двамата влязоха в голяма гостна, чиито прозорци бяха покрити с хартиени паравани, декорирани с рисунки на цветя и растения. Млад мъж, малко над двайсетте, седеше в едно от луксозните кресла. Широките му рамене и леко гърбав нос веднага напомни на Лорлън за брат му Уалин.

Баран погледна към Разпоредителя, рязко се изправи и се поклони.

— Поздрави, Разпоредителю Лорлън — каза той. — Как се чувствате?

— Добре, благодаря — отвърна магьосникът.

— Баран — каза Дерил, предлагайки стол на Лорлън, — Разпоредителят се интересува от самоубийството, което разследваш. Можеш ли да му разкажеш подробностите?

Баран сви рамене.

— Те не са тайна, а просто загадка. — Той се обърна към Лорлън, който забеляза тревогата в сините му очи. — Една жена отишла при стражника на нейната улица и му казала, че е открила съседката си мъртва. Мъжът отишъл да разследва и открил жената с прерязани вени. — Баран замълча и присви очи. — Загадката е, че тя е била още топла и не била изгубила много кръв. Раните не са били дълбоки. Би трябвало да е още жива.

Лорлън поглъщаше думите му.

— Острието може да е било намазано с отрова.

— Разгледахме и тази възможност, но тогава значи е била използвана много рядка отрова, за която никой не е чувал. Всички отрови оставят след себе си следи, дори да е само върху вътрешните органи. Не открихме никакво оръжие, което е странно само по себе си. Ако някой си прерязва вените, оръжието, с което го е направил, обикновено остава в близост до тялото. Ние претърсихме къщата и открихме само няколко кухненски ножа, които бяха чисти и прибрани в чекмеджето. Съдейки по всичко, не е била и удушена. Но има някои детайли, които предизвикаха подозрението ми. Намерих отпечатъци, които не отговарят на обувките на никой от прислужниците, приятелите или членовете на семейството. В стаята, където беше намерена жената, прозорецът беше отключен и леко притворен. На перваза намерих отпечатъци от пръсти и петна, които приличаха на изсъхнала кръв, и когато отново огледах трупа, намерих същите отпечатъци върху китките й.

— Нейните ли?

— Не, отпечатъците бяха големи. Мъжки.

— Може би някой се е опитал да спре кръвотечението й и след като е чул приближаващите се гласове, е избягал през прозореца.

— Възможно е. Но стаята се намира на третия етаж, а стената е гладка и човек няма къде да се захване. Според мен дори опитен крадец ще срещне трудности при спускането по нея.

— Намерихте ли някакви отпечатъци по земята?

Младият мъж се поколеба, преди да отговори.

— Когато излязох отвън, за да огледам земята под прозореца, открих наистина странно нещо. — Баран очерта дъга във въздуха. Сякаш някой беше отпечатал идеален кръг в калта. В средата му се виждаха два отпечатъка от ботуши, същите като в стаята, а няколко други се отдалечаваха от къщата. Последвах ги, но те ме отведоха до калдъръма.

Сърцето на Лорлън прескочи един удар, след което се разтупа като полудяло. Идеален кръг в калта и скок от третия етаж? При левитацията магьосниците създаваха диск от сила под краката си. Той можеше да остави кръгъл отпечатък в мека почва или пясък.

— Може би това са стари отпечатъци? — предположи Лорлън.

Баран сви рамене.

— Или пък е използвал някаква стълба с кръгла основа. Това се оказа наистина странен случай. Но пък по раменете на жената не открих никакви рани, така че според мен тя не е жертва на серийния убиец, когото издирваме. Според мен той просто се е спотаил или пък ние не сме чували…

Прекъсна го звук на камбана. На прага се появи Велия с малък гонг и пръчка в ръка.

— Моля, заповядайте в трапезарията! — обяви тя.

Лорлън и Баран се изправиха и тръгнаха към нея. Велия погледна строго сина си:

— И не искам никакви разговори за тия ваши убийства или самоубийства на масата! Направо ще убият апетита на Разпоредителя.

 

 

Денил гледаше пред прозореца на каретата появяващите се и изчезващи големи жълтеникави сгради на Капия. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и озареният от лъчите му град като че ли сам излъчваше топла светлина. Улиците бяха пълни с хора и карети.

През последните три седмици Денил нямаше минутка свободно време. Ако не беше зает със срещи или посещения при различни важни особи, той помагаше на Еренд в посолството. Успя да се запознае с почти всеки дем и всяка бел в кралския двор. Научи биографиите на всички магьосници от Гилдията, които сега живееха в Елийн. Отговаряше на въпросите на придворните или ги препращаше към съответните специалисти и договаряше доставките на елинско вино в Киралия. Записа имената на всички елийнски деца с магически потенциал и излекува една прислужничка, която се беше изгорила в кухнята на дома на Гилдията.

Притесняваше го, че беше минало вече доста време, а той дори не беше започнал проучването, което му беше поръчал Лорлън. Затова реши при първия удобен случай, когато разполага с няколко свободни часа да посети Голямата библиотека. Той изпрати на Тайенд съобщение, в което го питаше дали са разрешени вечерните посещения в Библиотеката и получи отговор, че може да отиде когато му е удобно. Затова когато разбра, че тази вечер ще е свободна, той вечеря по-рано и си поръча карета.

За разлика от Имардин, улиците на Капия се виеха хаотично. Каретата криволичеше напред-назад, от време на време се изкачваше и спускаше по някой хълм. Градските имения отстъпиха място на го леми крайградски къщи, които на свой ред бяха заменени от малки спретнати къщички. Каретата зави и Денил разбра, че се намира в бедняшкия квартал на града. Жълтеникавите камъни бяха заменени от дърво и други груби материали, а мъжете и жените, които вървяха по улиците, бяха облечени с по-долнокачествени дрехи. Макар квартала да изглеждаше по-представително от копторите, в които му се беше наложило да търси Сония, Денил беше поразен. Елийнската полица беше толкова красива, че видът на бедните й райони предизвикаха у него силно разочарование.

Оставяйки къщите зад гърба си, каретата пое по хълмовете, двете страни на пътя се ширеха полета, засети с тен, която се поклащаше на лекия бриз. Смениха ги засадени в редици вейрови лозя, натежали от гроздове, готови да бъдат обрани и складирани за приготвянето на вино. В овощните градини клоните на дърветата се превиваха от тежестта на плодовете и работниците винди, които всяка година идваха в Елийн за сезонна работа, събираха в кошници те си пачи и пиоре^[1].

Залязващото слънце оцвети небето в ярко оранжево, а каретата продължаваше да се отдалечава от града. Безпокойството на Денил се засили. Да не би кочияшът да не беше разбрал правилно указанията му? Той вдигна ръка, за да почука по покрива, но в този момент те завиха зад поредния хълм и пред очите му се разкри изумителна гледка.

Тъмната лента на пътя водеше до подножието на висока скала. Окъпан в лъчите на залязващото слънце, жълтият камък сияеше така, сякаш във вътрешността му пламтеше клада. Резките сенки очертаваха правилните ъгли, високите прозорци и изящните арки на величествена сграда, която Денил разпозна от илюстрациите в книгите.

— Голямата библиотека — прошепна благоговейно той.

В огромния портал, изсечен в скалата, беше разположена масивна дървена порта. Когато каретата се приближи до нея, Денил забеляза, че малкият тъмен квадрат в долния й ъгъл всъщност представлява врата с човешки размери, вградена в по-голямата порта. До нея се виждаше човешка фигура. Когато забеляза яркото разкошно облекло, Денил се усмихна. Той нетърпеливо забарабани с пръсти по облегалката. Щом каретата спря, Тайенд изтича напред и отвори вратичката.

— Добре дошли в Голямата библиотека, посланик Денил — изрече той с тържествен тон и се поклони грациозно.

Денил поклати недоверчиво глава:

— Още като ученик съм виждал тази сграда, нарисувана на картини. Но те по никакъв начин не могат да предадат величието, което се излъчва от нея. На колко години е вашата библиотека?

— По-стара е от Гилдията — заяви гордо и с леко самодоволство Тайенд. — По наши оценки е на седемстотин или осемстотин години. Някои стаи са още по-древни, както сам ще се убедите. Моля, последвайте ме, милорд.

Двамата преминаха през малката врата и Тайенд грижливо я отключи. Оказаха се в сводест коридор, чийто край тънеше в мрак. Преди Денил да успее да създаде магическо светещо кълбо, Тайенд се преведе през един страничен изход и те се озоваха в подножието на тъмно, осветено с факли стълбище.

Когато се изкачиха по него, Денил се озова пред дълга, тясна стая. От едната й страна се намираха прозорците, които беше забелязал от каретата. Те бяха огромни и запълнени с малки стъкълца, фиксирани в метална рамка. Нахлуващата слънчева светлина отразяваше на противоположната стена мозайка от златисти квадратчета. Столовете бяха разположени на групи от по три или четири, а на най-близкия седеше възрастен мъж.

— Добър вечер, посланик Денил. — Мъжът се поклони с предпазливата вдървеност на старец. — Аз съм Иранд, библиотекарят.

Иранд имаше дълбок, изненадващо силен глас, който подхождане на нечовешките мащаби на Библиотеката. Главата му беше покрита с редки бели коси и той носеше семпла риза и панталон, ушити от мека сива материя.

— Добър вечер, библиотекарю Иранд — отвърна Денил.

Устните на мъжа се разтегнаха в усмивка.

— Разпоредителят Лорлън ме информира, че ви е възложил задача, която трябва да свършите тук. Предупреди ме, че ще поискате да прегледате всички източници, които е проверил Върховният повелител по време на последното си посещение.

— Знаете ли кои са тези източници?

Възрастният мъж поклати глава.

— Не, но Тайенд има някакви спомени оттогава. Той беше помощник на Акарин и се съгласи да ви помогне в търсенето ви. — Старецът кимна на учения. — Познанията му по древни езици ще ви бъдат от полза. Освен това ще ви осигури храна и питие, ако имате нужда.

Тайенд кимна нетърпеливо и възрастният човек се усмихна.

— Благодаря ви — отвърна Денил.

— В такъв случай да не ви задържам. — Очите на Иранд като че ли проблеснаха. — Библиотеката ви очаква.

— Оттук, милорд — каза Тайенд, отправяйки се обратно към стълбището.

Денил го последва обратно в тъмния коридор. На рафтче от едната му страна бяха подредени няколко лампи. Тайенд се пресегна към него.

— Не се притеснявайте — каза Денил и над главите им се разлюля светлинният глобус. Сенките им се издължиха по пода. Тайенд погледна към кълбото светлина и присви очи.

— От тях ми се появяват петна пред очите. — Той протегна ръка и взе една лампа. — Може би ще ми се наложи по някое време да ви оставя сам, така че ще взема една със себе си.

С лампата в ръка Тайенд забърза по коридора.

— Това място винаги е било хранилище на знания. Тук съхраняваме един старинен документ отпреди осемстотин години, в който се споменава за Библиотеката или поне за книгохранилище, което още по онова време се е смятало за древно. Първоначално само няколко стаи са били използвани като библиотека. Останалата част от сградата е била населена от няколко хиляди души. Сега всички помещения са запълнени с книги и свитъци, плочици и картини, и освен това сме изсекли нови стаи в скалата.

Докато вървяха, Денил наблюдаваше как тъмнината отстъпи, пред тях като някаква прогонена от магия мъгла. Накрая те рязко спряха пред една глуха стена и тъмнината отстъпи наляво и надясно Тайенд сви вдясно и пое по коридора.

— Колко езика владеете? — попита Денил.

— Всички древни диалекти на Елийн и Киралия — отвърна Тайенд. — Нашите стари езици много си приличат, но колкото по-назад се вглеждаме, толкова по-големи са различията. Аз говоря съвременен виндо — научих го от слугите у дома — и малко лански. Мога да превеждам древни виндо и тентурски глифове, с помощта на речник, разбира се.

Поразеният Денил погледна спътника си:

— Никак не е малко!

Ученият повдигна рамене.

— Научат ли се няколко отначало, останалото е лесно. Някой ден ще науча съвременен лонмарски и древните лонмарски езици. Просто още не съм намерил повод да го направя. След това може пък да се прехвърля на сачаканските езици. Древните им диалекти много приличат на нашите.

След още няколко завоя и няколко стълби, Тайенд се спря пред една врата. Лицето му придоби необичайно сериозно изражение. С жест той покани Денил да влезе пръв. Магьосникът мина през прага и замря от възхищение.

От двете страни на широка пътека се издигаха безброй рафтове с книги. Въпреки ниския си таван залата изглеждаше толкова просторна, че задната стена не можеше да се види. На всеки сто крачки масивни колони поддържаха тавана. Лампи, окачени на тежки железни конструкции, осветяваха залата с оскъдна светлина.

От тази огромна зала лъхаше на древност. В сравнение с масивните колони и тежко надвисналия таван, книгите изглеждаха толкова крехки и преходни. Денил се почувства толкова незначителен и потиснат. Той можеше да прекара тук месеци, години, целия си живот, но плодовете на труда му щяха да оставят в Библиотеката следа, който можеше да се сравнява с отпечатъка на крилото на молец върху каменната стена.

— В сравнение с това всичко останало, което се намира в Библиотеката, е съвременно — рече Тайенд с приглушен глас. — Това е най-старата стая. Може би е на хиляди години.

— Кой я е създал? — ахна Денил.

— Никой не знае.

Денил тръгна бавно по пътеката, разглеждайки редките книги.

— А как ще намеря онова, което ми е нужно? — попита той с отчаян глас.

— Не се безпокойте! — Гласът на Тайнед, внезапно изпълнен с мъдрост и веселие, проряза угнетената тишина. — Приготвил съм ви всичко нужно в същата стая, която използва и Акарин. Последвайте ме.

Тайенд тръгна с бодра крачка по коридора. След като подмина няколко шкафове с книги, той рязко сви встрани, тръгна между рафтовете и достигна до голямо каменно стълбище, което се издигаше към отвор в тавана. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той поведе Денил към началото на широк коридор, със също толкова нисък таван. От двете му страни зееха отворени врати. Тайенд спря до една от тях и с жест покани вътре Денил.

Магьосникът се озова в малка стая. В средата й беше поставена голяма каменна маса, върху която бяха струпани няколко купчини книги.

— Пристигнахме — обяви Тайенд. — Това са книгите, които преглеждаше Акарин.

Книгите бяха най-различни: от малки книжки с размера на човешка длан, до внушителни томове, чието повдигане нямаше да е лесна задача. Денил започна да ги разглежда и да чете заглавията им, премествайки ги от една купчина на друга.

— Откъде да започна? — запита се той на глас.

Тейенд издърпа прашен том от средата на едната купчина.

— Тази беше първата, която Акарин прочете.

Денил погледна впечатлен към Тайенд. Очите на младия учен горяха от ентусиазъм.

— Толкова добре ли го помните?

Ученият се ухили.

— Човек трябва да има отлична памет, за да ползва Библиотеката. Как иначе би могъл да намери отново някоя книга, след като вече я е прочел?

Денил погледна към томчето, което държеше в ръце. „Магьоснически практики на племената в Сивите планини“. Датата под заглавието показваше, че книгата е на около петстотин години. Денил знаеше, че последните племена, населявали планините между Елини и Киралия, бяха изчезнали от лицето на земята горе-долу по това време. Заинтригуван, той отвори книгата и потъна в четене.