Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 32
Едно малко отклонение

Ротан се прозя и продължи да се изкачва по стълбите на Магьосническата библиотека. Дори студеният душ не успя да го разсъни. Откри Тания да го чака в гостната му с поднос, отрупан с чинии, пълни с палачинки и кифли.

— Добро утро, Тания — каза той.

— Днес закъсняхте, милорд — отвърна тя.

— Да. — Той разтърка лицето си и започна да си приготвя суми. Тогава осъзна, че тя не е свалила погледа си от него и въздъхна. — Намалих дозата си на една десета.

Тя не каза нищо, само кимна одобрително.

— Имам новини. — Тя се спря и когато той й даде знак да продължи, на лицето й се изписа извинително изражение. — Няма да ви харесат.

— Кажи ми ги.

— Университетските чистачи се оплакаха сутринта, че един от коридорите е оплискан с някаква неприятно миришеща течност. Попитах ги какво се е случило според тях и те започнаха да недоволстват, че учениците се бият из коридорите. Не искаха да кажат кои са били — всъщност на мен не искаха да ми кажат. Затова подкупих една от прислужничките, която вече беше чула историята.

Регин събирал групичка от ученици и причаквали вечер Сония. Попитах Виола за това и тя каза, че не е видяла нищо, което да предполага, че Сония е била наранена.

Ротан се намръщи.

— Сония не може да се изтощи лесно. — Той усети как го изпълва гняв, щом осъзна какво означава това. — Но щом силата й се изчерпи, Регин може да прави каквото си поиска с нея. Тя ще бъде твърде изтощена и дори няма да може да му се противопостави физически.

Тания рязко си пое дъх.

— Той не би посмял да я нарани, нали?

— Не и сериозно, защото ще бъде прогонен от Гилдията. — Ротан погледна намръщено масата.

— Защо Върховният повелител не сложи край на това — или просто не знае нищо? Може би трябва да му кажете.

Ротан поклати глава.

— Знае. Работата му е да знае.

— Но… — Прекъсна я почукване по вратата. Зарадван от прекъсването, Ротан отвори с усилие на волята. В стаята влезе куриер, поклони се и му подаде писмо, след което бързо си тръгна.

— За Сония е. — Ротан погледна подателя и сърцето му прескочи един удар. — От леля й и чичо й.

Тания се приближи до него.

— Те не знаят ли, че вече не живее при вас?

— Не. Сония реши, че Регин може да задържа писмата, ако те бъдат доставяни в жилищната сграда на учениците, а след като се премести при Върховния повелител, сигурно не се е свързвала с тях.

— Искате ли да й го занеса? — попита Тания.

Ротан я погледна изненадано. Колко бързо беше забравил, че останалите нямат причина да се страхуват от Акарин.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Отдавна не сме се виждали.

Но Акарин можеше да се усъмни нещо, ако видеше, че прислужницата на Ротан носи писмо на Сония.

— Тя ще иска да го прочете колкото се може по-бързо. Ако го отнесеш в стаята й, сигурно ще го намери късно довечера. Мисля, че тя прекарва волниците си в Ученическата библиотека. Ще го предадеш ли на лейди Тия?

— Да. — Тания взе писмото и го пъхна в джоба на униформата си.

— Ще мина през библиотеката, след като оставя чиниите в кухнята.

 

 

— Ах! Краката ме болят! — оплака се Тайенд.

Денил тихо се засмя, когато ученият се просна върху един камък, за да си почине.

— Сам поискахте да посетим руините. Идеята не беше моя.

— Но според дем Ладейри са ужасно интересни. — Тайенд извади манерката си и отпи няколко глътки вода. — И близки.

— Просто пропусна да каже, че трябва да се изкатерим по скалите, за да стигнем дотам. И че онзи въжен мост не е безопасен.

— Но нали ни каза, че от доста време не се е качвал тук. Понякога левитацията може да се окаже изключително полезна.

— Понякога.

— Защо не дишате тежко?

Денил се усмихна.

— Левитацията не е единственият полезен трик, на който ни учат в Гилдията.

— Вие си възстановявате силите? — Тайенд хвърли по него едно малко камъче. — Това е измама!

— Значи ще отхвърлите помощта ми, ако ви я предложа?

— А, не — мисля, че ще бъде честно, ако ви лиша от предимствата ви.

Денил въздъхна с шеговито примирение.

— Дайте ми ръката си тогава. — За негова голяма изненада Тайенд му протегна ръката си без капка колебание, но когато Денил притисна дланта си към кожата му, ученият извърна глава и здраво стисна очи.

Денил вля малко лечителска магия в тялото на Тайенд и отпусна напрегнатите му мускули. Повечето лечители биха се намръщили на такова разхищение. Тайенд си беше съвсем здрав, просто не беше свикнал да се катери по планините.

Когато Денил пусна ръката му, ученият се изправи и огледа тялото си.

— Невероятно! — възкликна той. — Чувствам се както сутринта, преди да тръгнем насам. — Той се усмихна на Денил и се втурна нагоре по пътеката. — Хайде, да вървим! Не разполагаме с цял ден!

Денил го последва развеселен. След неколкостотин крачки Тайенд стигна до едно възвишение и се спря. Когато Денил го настигна, пред очите му се разкриха руините. По склона се забелязваха ниски стени, които очертаваха основите на сгради. Тук и там беше оцеляла по някоя древна колона, а в центъра на малкия изоставен град се издигаше по-голяма, останала без покрив сграда, чиито стени бяха изградени от огромни каменни блокове. Всичко бе обрасло с трева и дива растителност.

— Значи това е Армдже — промърмори Тайенд. — Не е останало много.

— Съществувал е преди повече от хиляда години.

— Да го разгледаме.

Пътеката, която водеше към града, постепенно прерасна в криволичещ, обрасъл с трева път. Когато стигна до първата сграда, той се превърна в права улица, водеща право до голямата сграда. Денил и Тайенд спряха, за да разгледат някои от стаите в по-малките сгради.

— Смятате ли, че това е било някаква обществена баня? — попита Тайенд, застанал до каменната пейка, в която на равни интервали бяха издълбани дупки.

— Може и да е някаква кухня — отвърна Денил. — В дупките може да са слагали гърнета, а отдолу да са разпалвали огън.

Когато стигнаха до голямата сграда в центъра, Денил усети неподвижността във въздуха. Двамата минаха под тежък трегер и се озоваха в широка стая. Подът беше покрит с дебел пласт пръст и обрасъл с трева и билки.

— Чудя се какво е било това място — размишляваше на висок глас Тайенд. — Сигурно е било нещо важно. Дворец, може би. Или храм.

Когато премина в по-малката стая, Тайенд изведнъж се стрелна към едната стена. Вторачи се в изсечените в нея сложни мотиви.

— Тук има думи — каза той. — Нещо за закони.

Денил погледна отблизо и усети как сърцето му подскача, когато забеляза изсечената ръка.

— Вижте тук.

— Това е глифът за магия — рече презрително Тайенд.

— Ръката е била символ на магията в древна Елийн?

— Да — и се среща в много древни надписи. Някои учени вярват, че съвременната буква „м“ води началото си от символа на ръката.

— Значи половината от титлата на краля на Чаркан означава магия. Но какво е значението на полумесеца?

Тайенд сви рамене и продължи да разглежда сградата.

— Лунна магия. Нощна магия. Магията влияели се от лунните цикли?

— Не.

— Може би има нещо общо с жените. Женска магия. Почакайте — вижте тук!

Тайенд беше спрял пред друга украсена стена. Той сочеше към горната й част, която се беше срутила донякъде и беше оставила само част от надписа. Денил рязко си пое дъх. Ученият не сочеше към изсечените глифове. Той показваше познатото име, написани със съвременни букви.

— Дем Ладейри не спомена нищо за това, че Акарин е идвал тук — каза Тайенд.

— Може и да е забравил. Може Акарин да не му е казал.

— Но той толкова искаше да се изкачим тук.

Денил погледна отново името, след това огледа останалата част от стената.

— Какво означава надписът?

Тайенд се вгледа отблизо.

— Дайте ми няколко минутки…

Докато ученият проучваше надписа, Денил отстъпи назад и огледа стаята. Под името на Акарин се забелязваше гравираната горна част на арка. Това ли беше наистина? Той разчисти пръстта и тревата и се усмихна, когато пред очите му се разкри отвор.

Тайенд рязко си пое дъх.

— Според надписа, това е…

— Врата — завърши Денил.

— Да! — Тайенд удари с длан по стената. — И тя води към съдебна зала. Чудя се дали може да се отвори.

Денил погледна към вратата и концентрира сетивата си върху нея. Усети няколко прости механизма, направени така, че да се отварят само отвътре — или с помощта на магия.

— Отстъпете назад.

Когато Тайенд се отмести от пътя му, Денил съсредоточи волята си. Механизмът неохотно се завъртя, измъквайки вратата от пръстта, праха и тревата, които я блокираха. Стаята се изпълни с тропот и стържещи звуци; вратата се отвори навътре, разкривайки тъмен проход.

Когато отворът стана достатъчно голям, за да може да се промъкне човек, Денил освободи механизма, притеснен, че може да го счупи, ако продължи да го насилва. Двамата с Тайенд се спогледаха.

— Ще влезем ли? — прошепна ученият.

Денил се намръщи.

— Аз ще мина пръв. Може да е нестабилно.

Тайенд изглеждаше така, сякаш се готви да възрази, но после като че ли промени мнението си.

— Аз ще продължа с превода на надписа.

— Ще се върна веднага, щом се убедя, че всичко е безопасно.

— Дано.

Денил мина през вратата, запали кълбо светлина над главата си и го изпрати напред. Стените не бяха украсени. В началото се налагаше да си проправя път през прорасли корени и паяжини на фарини, но след двайсетина крачки пътят се разчисти. Коридорът бавно започна да се спуска надолу и въздухът бързо започна да изстива.

Нямаше никакви странични разклонения. Таванът беше нисък и скоро Денил усети как го изпълва познатото безпокойство. Той продължи да брои крачките си и когато стените свършиха, тъкмо беше достигнал двеста. Подът обаче продължаваше с изсечен в скалата тесен мост, който чезнеше в непрогледна тъмнина. Денил внимателно стъпи върху него, готов да левитира, ако се срути под краката му. Съдейки по ехото на стъпките му, пропастта от двете му страни беше доста дълбока.

След около десетина крачки мостът се разширяваше в кръгла платформа. Денил засили светлината на кълбото и ахна, когато тя се отрази в блещукащия купол. Повърхността му проблясваше и примигваше така, сякаш бе покрита с безброй скъпоценни камъни.

— Тайенд! — извика той. — Елате да видите това! — Денил се обърна и погледна към тъмния вход на тунела. После концентрира волята си и прати няколко светлинни кълба в коридора.

С крайчеца на окото си зърна някакво раздвижване. Обърна се и видя, че част от купола проблясва по-ярко. Появиха се ярки ручейчета светлина. Денил наблюдаваше с възхищение как те се устремяват едно към друго. Напомняха му за бариерата на Арената, когато бъде улучена от удар, само че вълните се движеха в друга посока…

Някакъв инстинкт го накара да вдигне щита си, тъкмо навреме, преди от купола да се стрелне поток от сила. Денил възкликна изненадано от силния удар — след това извика стреснато, когато получи удар и отзад. Когато се обърна, видя втори изблик на сила от камъните… както и още два изблика, които бързо се оформяха.

Направи крачка към входа на тунела, после още една и усети ужилването на бариера, препречваща пътя му. Какво става тук! Кой прави това?

Но тук нямаше никой друг. Само Тайенд. Денил погледна към коридора, но той беше празен. Последваха нови атаки. Денил протегна ръце към бариерата и изпрати магическа светкавица. Бариерата издържа. Може би ако вложеше всичката си сила… но тя му трябваше, за да поддържа щита си.

Паниката му се засили. Всеки нов удар го изморяваше все повече. Нямаше представа колко дълго ще продължи атаката. Ако продължеше да чака, това място — този капан — щеше да го убие.

„Мисли!“ — каза си той. Ударите от стените бяха насочени към една точка, която се намираше над центъра на платформата. Ако се свиеше край бариерата, ударите може би щяха да го пропускат. А ако свалеше щита си и вложеше цялата си сила в удар по бариерата, може би щеше да успее да я свали преди следващата атака.

Не се сещаше за друго. Нямаше време да обмисля по-добра тактика. Затвори очи и се опита да не обръща внимание на жиленето на бариерата, докато се притискаше към нея. Пое си дълбоко дъх и после едновременно свали щита си и нанесе удар с всички сили.

Усети как бариерата потрепна. В този миг осъзна, че и последните му сили са го напуснали. Подготви се за болката от поредния удар, но вместо това усети, че пада. Отвори очи, но виждаше само тъмнина… Продължи да пада дълго, след като би трябвало да се удари в земята.

 

 

— Лейди Сония.

Сония вдигна глава и сърцето й трепна.

— Тания!

Когато прислужничката й се усмихна, в главата й нахлуха спомените за сутрешните им разговори и тя разбра колко й липсва всичко това. Сония потупа с ръка мястото до нея и Тания седна.

— Как сте? — попита прислужничката. Нещо в начина, по който я погледна, подсказваше, че жената не очаква положителен отговор.

— Добре. — Сония се насили да се усмихне.

— Изглеждате ми уморена.

Сония сви рамене.

— Твърде често оставам до късно. Имам толкова много за учене. А ти как си? Ротан тормози ли те много?

Тания се изкиска.

— Нямам никакви проблеми с него, макар че много му липсвате.

— И той ми липсва много — както и ти.

— Имам писмо за вас, милейди — каза Тания. Извади го от джоба си и го постави на масата. — Ротан каза, че е от леля ви и чичо ви и че сигурно ще искате веднага да го прочетете, затова му предложих да ви го донеса тук.

Сония нетърпеливо грабна писмото.

— Благодаря ти. — Отвори го и започна да чете. Тонът на писмото беше официален и приповдигнат. Тъй като леля й и чичо й не можеха да пишат, те наемаха писар всеки път, когато искаха да й пратят писмо.

— Леля чака второ дете! — възкликна Сония. — Ох, само да можех да ги видя!

— Разбира се, че можете — отвърна Тания. — Нали знаете, Гилдията не е затвор.

Сония погледна към жената. Тания, естествено, не знаеше за Акарин. Но той никога не беше казвал, че забранява семейните посещения. Нито пък й беше забранявал да напуска Гилдията. Стражниците на входа нямаше да я спрат. Можеше просто да излезе в града и да отиде където пожелае. На Акарин нямаше да му хареса, но след като я беше прогонил от тайните проходи и я беше оставил на милостта на Регин и бандата му, тя въобще нямаше намерение да му се подчинява.

— Права си — рече тихо тя. — Ще ги посетя. Даже още днес.

Тания се усмихна.

— Сигурна съм, че ще се радват да ви видят.

— Благодаря ти, Тания — отвърна Сония и се изправи. Прислужничката се поклони и с усмивка на уста тръгна към вратата на библиотеката.

Сония прибра книгите си в кутията с нарастващо въодушевление. Но когато се сети къде отива, настроението й отново се развали. Можеше с лекота да се придвижва по улиците на града. Никой нямаше да се осмели да направи нещо в присъствието на магьосник, бил той и ученик. Но щом се озовеше в копторите, мантията й щеше да привлече вниманието, възможно бе дори да стане обект на враждебно отношение. При предишните си посещения не се беше замисляла за този проблем, защото още не беше станала ученичка. Тя можеше да използва магията си, за да се защити от нападения и тормоз, но не искаше да я следят или да привлича вниманието към леля си и чичо си.

Ала законът я задължаваше навсякъде да носи униформата си. Тя не се притесняваше да го наруши, но къде щеше да се преоблече в опърпаните дрехи, каквито носеха в копторите, дори и да успееше да си намери такива?

Би могла да си купи палто или наметало от пазара, когато стигнеше до Северния квартал. За целта обаче й трябваха пари, а тя си ги държеше в стаята. Сония погледна кутията си и промени плана си. Щеше ли да позволи на страха от Акарин да й попречи да посети семейството си? Не. През деня той рядко се завърташе у дома. Сигурно нямаше да се срещнат.

Тя вдигна кутията си, поклони се на лейди Тия и излезе от библиотеката. Докато вървеше по коридорите на Университета, се усмихваше. Щеше да купи подарък на леля си и чичо си — а след това можеше да мине и през странноприемницата на Голин, да види Херин и Дония, да поразпита за Сери.

Когато влезе в къщата на Върховния повелител, тя усети как пулсът й се ускори. За нейно огромно облекчение Акарин не беше вътре, а Такан, прислужникът му, се появи само за да й се поклони и после отново изчезна. Сония остави кутията си, пъхна кесията с монети в джоба на мантията си и напусна стаята. Когато вратата на къщата се затвори зад гърба й, тя вдигна глава и тръгна към портата.

Стражниците я изгледаха с любопитство, когато мина покрай тях. Сигурно никога досега не я бяха виждали, тъй като бе излизала от земите на Гилдията само няколко пъти, и то в карета с Ротан. Може би просто им се струваше странно да видят ученик, който излиза пеша.

Щом се озова във Вътрешния кръг, тя изпита странното усещане, че е чужда тук. Огледа големите къщи, които ограждаха улиците и си спомни за посещенията си в тази част на града, когато трябваше да отнесе поправените обувки и дрехи на слугите в Домовете. Тогава добре облечените мъже и жени от Вътрешния кръг я гледаха с подозрение и презрение, и тя няколко пъти беше принудена да показва пропуска си.

Сега хората й се кланяха и й се усмихваха учтиво, когато минаваше покрай тях. Това й се струваше странно и нереално. Чувството за нереалност се засили, когато мина пред портата на Северния квартал. Стражниците замръзнаха на място, отдадоха чест и дори спряха каретата на Дома Корин, за да може тя да мине, без да чака.

Щом се озова в Северния квартал, учтивите поклони и усмивките бяха заменени от втренчени погледи. След неколкостотин крачки, Сония реши да не посещава пазара. Вместо това влезе в една къща с табела „Качествени дрехи. Продажба и поправка“.

— Да? — Вратата отвори жена с посивяла коса, която щом зърна младата магьосница на прага си, ахна от изненада. — Милейди! Какво мога да направя за вас? — попита тя и припряно се поклони.

Сония се усмихна.

— Бих искала да си купя наметало.

— Моля, влезте! Влезте! — Жената отвори широко вратата и се поклони, докато Сония влизаше, след което я покани в стая, пълна с рафтове с дрехи.

— Не съм сигурна, че имам нещо подходящо за вас — каза извинително жената, докато вадеше няколко наметала от рафтовете. Качулката на това е обшита с кожа на лимек, а това е бродирано по ръбовете.

Сония не издържа на изкушението и огледа наметалата.

— Добра работа — показа тя бродираното наметало. — Но се съмнявам, че това е кожа от лимек. Лимекът има двойна кожа.

— О, извинете! — възкликна жената и грабна наметалото от ръцете й.

— Нищо, и без това няма да ми свършат работа — додаде Сония.

— Търся нещо старо и малко износено — не че очаквам да намеря висококачествена стока тук. Дали някоя от прислужничките ви няма наметало, което скоро ще има нужда от подмяна?

Жената погледна изненадано Сония.

— Не знам… — отвърна замислено тя.

— Защо не ги попитате — предложи Сония, — докато аз се възхищавам на изделията ви.

— Щом точно това търсите… — Погледът на жената искреше от любопитство. Тя се поклони и се изгуби във вътрешността на къщата, викайки името на прислужничката си.

Сония се приближи до закачалките и огледа няколко дрехи. После въздъхна с копнеж. Законът я задължаваше да носи мантия, така че тя никога повече нямаше да облече нещо такова, въпреки че вече можеше да си го позволи.

Дочуха се забързани стъпки. Тя се обърна и видя шивачката да влиза, понесла купчина дрехи.

Следваше я една прислужничка, която изглеждаше бледа и притеснена. Щом зърна Сония, очите на момичето се разшириха.

Сония прегледа наметалата и си избра едно дълго, с грижливо зашито разпорено парче от едната страна. Подгъвът също беше разпран на места. Тя погледна прислужничката.

— Тук имате ли градина? Или курник?

Момичето кимна.

— Вземи това наметало и натъркай подгъва му с кал — и малко го посипи с прах.

Смаяното момиче изчезна заедно с наметалото. Сония постави една златна монета в ръката на шивачката, а когато момичето се върна с наметалото, пусна една сребърна монета в джоба му.

„Кой би си помислил, че един ден ще раздавам пари, вместо да ги крада?“ — помисли си развеселено тя, докато излизаше от къщата. След като скри мантията си под наметалото, любопитните погледи вече не я притесняваха по пътя й към Северната порта.

Стражата я погледна пренебрежително, когато влезе в копторите. Тях повече ги интересуваха обитателите, които излизаха оттам. Обгърна я едновременно неприятна и позната миризма и тя тръгна по криволичещите улици. Огледа се и усети как напрежението постепенно я напуска. Тук Ротан и Акарин й се струваха като далечни, незначителни проблеми.

Изведнъж забеляза някакъв мъж, който я гледаше от прага на една пивница и отново се напрегна. Това все пак бяха копторите и макар вече да можеше да се защитава с магия, по-добре да се погрижи да не се стига до това. Тя продължи да върви бързо, напрегната и прикриваща се в сенките на къщите.

Джона и Ранел живееха в по-богата част на копторите, в която имаше стабилни дървени къщички. Сония мина през пазара, за да купи малко одеяла и кошница, пълна със зеленчуци и пресен хляб. Щеше й се да може да купи нещо по-луксозно, но Джона винаги отказваше подобни подаръци с думите: „Не искам нищо вкъщи, което да прилича на предмет от Домовете. Хората ще започнат да си мислят разни неща за мен“.

Когато стигна на улицата, където живееше семейството й, тя подхвърли няколко вкусни кифли на момчетата, които бяха насядали върху няколко празни щайги. Те й благодариха. Сония осъзна, че от много време не се беше чувствала толкова добре.

„Откакто Дориен беше тук“ — изведнъж съобрази тя. Беше по-добре да не мисли за него.

Когато стигна до къщата на леля си и чичо си, тя се намръщи.

Откакто беше влязла в Гилдията, те се държаха неспокойно и припряно край нея. Бяха я виждали да губи Контрола си и Сония нямаше да се изненада, ако още се страхуваха от нея. Но тя знаеше също, че никога нямаше да преодолеят страха и неловкостта си, ако не продължеше да ги посещава. Те бяха нейното семейство и тя нямаше да позволи да изчезнат от живота й.

Тя почука. Миг по-късно вратата се отвори и Джона я зяпна изненадано.

— Сония!

Сония се ухили.

— Здравей, Джона.

Джона отвори широко вратата.

— Изглеждаш различно… но разбирам защо си взела наметалото. Това позволено ли е?

Сония изсумтя.

— На кого му пука? Получих писмото ти днес и реших, че трябва да те видя. Ето, донесох ти подарък да го отпразнуваме.

Тя й подаде кошницата и одеялата. После влезе в малката, семпло обзаведена гостна. Ранел влезе в стаята и се засмя от удоволствие.

— Сония! Как е малката ми племенница?

— Добре. Щастлива — излъга Сония. Не си мисли за Акарин. Не си разваляй следобеда.

Ранел я прегърна.

— Благодаря ти за парите — промърмори той.

Сония се усмихна и тръгна да сваля наметалото, но после размисли. Забеляза едно детско креватче в ъгъла на стаята, отиде до него и погледна спящия си братовчед.

— Доста е пораснал — каза тя. — Някакви проблеми?

— Само малко кашлица — каза Джона и се усмихна. Тя се потупа по корема. — Този път се надяваме да е момиче.

Докато разговаряха, Сония с облекчение установи, че са много по-спокойни в нейно присъствие. Хапнаха малко от хляба, поиграха си с бебето, когато се събуди и обсъдиха имената за следващото. Ранел разказа на Сония за старите й приятели и познати, и за други събития от живота на обитателите.

— Не бяхме в града, но разбрахме кога е имало Прочистване — каза Ранел и въздъхна. После я погледна. — Ти…? — попита неохотно той.

— Не. — Сония се намръщи. — Учениците не ходят. Аз… Много глупаво от моя страна, но си мислех, че след случилото се минала година няма да има повече Прочиствания. Може би след като се дипломирам… — Тя поклати глава. „Какво бих могла да направя? Да ги убедя да престанат? Сякаш ще послушат някакво си момиче от копторите“.

Тя въздъхна. Щеше да мине доста време, преди да може да помогне на хората, към които принадлежеше. Сега идеята й да убеди Гилдията да сложи край на Прочистването й се струваше наивна и абсурдна, както и надеждата, че ще започнат да изпращат Лечители в копторите.

— Какво още имаме тук? — рече Джона и посочи зеленчуците в кошницата. — Ще останеш ли за вечеря, Сония?

Момичето се сепна стреснато.

— Колко е часът? — Тя погледна през високите тесни прозорци и видя, че слънчевата светлина е помътняла и е придобила златист оттенък. — Скоро трябва да се връщам.

— Внимавай по пътя — каза Ранел. — Нали не искаш да попаднеш на онзи убиец, за когото всички говорят?

— Тя ще се справи с него — обади се Джона и се изкиска.

Сония се усмихна на увереността на леля си.

— Какъв убиец?

Ранел повдигна вежди.

— Мислех, че вече си чула за него. Върлува из целия град. — Той се намръщи. — Казват, че не е някой от Крадците — чух, че и те са тръгнали по петите му. Но засега никакъв късмет.

— Не мога да си представя, че ще успява още дълго да им се изплъзва — рече замислено Сония.

— Убийствата продължават от месеци — каза Ранел. Някои обитатели твърдят, че е имало подобни убийства преди година, а и по-рано.

— Някой знае ли как изглежда този убиец?

— Носят се различни слухове. Но повечето твърдят, че носи пръстен с голям червен камък. — Ранел се наведе напред. — А най-странната история чух от един клиент. Той каза, че съпругът на сестра му държи странноприемница в Южната част. Една нощ мъжът чул някой да крещи в една от стаите и отишъл да провери. Когато отворил вратата, убиецът изскочил през прозореца. Но вместо да падне на земята от третия етаж, той се издигнал нагоре, сякаш лети!

Сония сви рамене. Мнозина, които се занимаваха с подозрителни дела, използваха пътеките по покривите на къщите в копторите, известни като Високия път. Възможно бе човекът да се е хванал за горния корниз и да се е изкатерил на покрива.

— Но не това е странното — продължи Ранел. — Съдържателят се изплашил от това, че мъжът в стаята бил мъртъв, но по тялото му имало само плитки рани.

Сония се намръщи. Мъртъв, но без дълбоки рани, а само плитки порязвания? Изведнъж кръвта й се вледени. В съзнанието й изникна споменът за Акарин в подземната стая.

Такан се отпусна на едно коляно и протегна ръката си. В ръката на Акарин проблесна кама. Той прокара острието по кожата на прислужника си и притисна длан към раната…

— Сония. Слушаш ли ме?

Тя примигна и погледна към чичо си.

— Да. Просто се сетих нещо. Отпреди доста време. Всичките тези разговори за убийства. — Сония потрепери. — Трябва да вървя.

Когато се изправи, Джона я прегърна силно.

— Толкова е хубаво да знам, че можеш сама да се защитиш, Сония. Не трябва да се притеснявам за теб.

— Уф! Може поне мъничко да се притесняваш!

Джона се засмя.

— Добре де. Щом това те кара да се чувстваш по-добре.

Сония се сбогува с Ранел, после излезе на улицата. Когато тръгна между къщите, тя не можа да не си спомни онова, което й беше казал Лорлън по време на разчитането на истината.

„Освен това, колкото и да не ми се нрави тази мисъл, смятам, че ти ще бъдеш примамлива жертва за него. Той знае, че силата ти е голяма. Ти ще бъдеш потенциален източник на магия“.

Но Акарин не можеше да я убие. Ако тя изчезнеше, Ротан и Лорлън щяха да кажат на Гилдията за престъплението му. Акарин не можеше да си позволи това.

Въпреки това, когато мина през портата и влезе в Северния квартал, Сония не спря да се тревожи. Беше ли превърнал той копторите в свое ловно поле? Намираха ли се чичо й и леля й в опасност?

„Но той няма да ги убие — помисли си тя. — Иначе аз ще кажа истината на Гилдията“.

Изведнъж й хрумна, че е постъпила ужасно глупаво, като е отишла на гости на чичо си и леля си. Беше изчезнала внезапно; само Тания знаеше къде е. Ако Лорлън и Ротан научеха, че е изчезнала, щяха да решат, че това е дело на Акарин. Или пък той щеше да си помисли, че Сония е напуснала Гилдията. Може би в момента се подготвяше да затвори устата на останалите.

Сония потръпна и разбра, че няма да се почувства в безопасност, докато не се върне обратно в Гилдията, дори това да означаваше, че ще живее под един покрив със същия убиец, който всяваше ужас в копторите.