Труди Канаван
Избраница (13)

Глава 12
Не каквото очакваха

Как беше успял да го направи?

Сония вървеше бавно по коридора. Със себе си носеше кутията, в която държеше писалката, шишето с мастило, папката за записки и празни листи хартия.

Папката беше празна.

Сония отново се опита да си спомни. Кога беше дала на Регин възможността да пипа нещата й? Тя винаги внимаваше за записките си.

Но лейди Кинла често викаше учениците до бюрото си, за да наблюдават поредната демонстрация. Възможно бе Регин да бе измъква листите от папката, докато е минавал покрай нейния чин. Досега тя беше смятала, че разглезените деца от Домовете не са чевръсти в пръстите. Очевидно беше бъркала.

Сония огледа внимателно стаята си и дори прескочи късно вечерта до Университета, за да провери в класната стая. През цялото време, докато търсеше записките си, тя знаеше, че няма да ги намери преди изпита, или ако ги намери, ще бъдат накъсани.

Когато влезе в класната стая, подозренията й се потвърдиха от самодоволното изражение на лицето на Регин. Без да показва по никакъв начин, че нещо не е наред, тя се поклони на лейди Кинла и седна до Порил.

Лейди Кинла беше висока лечителка на средна възраст. Жените лечителки винаги носеха косата си на кок. Тази прическа придаваше ни слабото лице на лейди Кинла неизменно строго изражение. Тя се прокашля и внимателно огледа учениците.

— Днес ще ви изпитам върху материала, който взехме през последните три месеца. Разрешавам ви да ползвате записките си. Тя вдигна списъка с въпросите и огледа първия лист. — Така, да започваме. Бенон, кажи ми…

Лейди Кинла вървеше между чиновете и задаваше въпросите по произволен ред. Когато Сония чу името си, сърцето й подскочи. За щастие въпросът се оказа лесен и тя не се затрудни да отговори по памет.

Но въпросите ставаха все по-трудни и по-трудни. Преди да отговорят, учениците дълго прелистваха записките си. Безпокойството на Сония растеше. Лейди Кинла мина покрай нея, обърна се рязко и я погледна.

Сония наведе поглед. Лечителката огледа чина й. Намръщи се и пристъпи по-близо.

— Сония — каза тя, посочвайки с пръст чина. — Къде са ти записките?

Сония преглътна тежко. За миг й мина през ума да каже, че ги е забравила, но този неубедителен отговор щеше да достави още по-голямо удоволствие на Регин. В този миг и хрумна друго оправдание.

— Нали казахте, че в този час ще имаме изпит, милейди — рече тя. — Не мислех, че записките ще ми трябват.

Лейди Кинла повдигна изненадано вежди и изгледа замислено Сония. Някъде отзад се разнесе приглушено кискане.

— Разбирам. — В гласа на учителката се долавяше опасна нотка.

— Изброй ми двайсет кости от човешкото тяло, като започнеш от най-малките.

Сония изруга на ум. Отговорът й беше ядосал Лечителката, която очевидно не очакваше от нея да е запомнила всичко това.

Но тя беше длъжна да опита. Отначало бавно, а след това все по-уверено, Сония започна да изброява костите по памет, свивайки пръстите на ръцете си. Когато свърши, лейди Кинла я изгледа мълчаливо, стиснала здраво устни.

— Правилно — рече най-накрая неохотно Лечителката.

Сония леко въздъхна с облекчение, без да сваля поглед от учителката си, която се обърна и продължи да се разхожда между чиновете. След това извърна глава към съучениците си и забеляза, че Регин я гледа втренчено с присвити очи.

Тя отмести погледа си. Добре, че беше помогнала на Порил да попълни записките си и сега щеше да има възможността да си ги препише отново. Едва ли повече щеше да види своите.

 

 

Няколко дни след пристигането им, жреците от Блестящия храм отговориха положително на молбата на Денил да разгледа колекцията им от свитъци. Той посрещна с облекчение откъсването си от посланическите задължения. Непрекъснатите скандали в лонмарския Съвет на старейшините вече му лазеха по нервите.

Причината Лорлън да изпрати чуждестранен посланик на Гилдията в Лонмар беше досадна, но важна. Един от Великите кланове беше изгубил влиянието и богатството си и вече не можеше да издържа своите ученици и магьосници. Налагаше се останалите кланове да разпределят задълженията му помежду си.

За да се подготви за ролята си в спора, Денил внимателно проучи споразуменията между Гилдията и останалите държави. Кралят на Киралия заделяше част от данъчните приходи за нуждите на киралийските магьосници и оставяше Великите Домове сами да избират децата, които да се обучават в Гилдията. Но системата в другите държави се различаваше от киралийската. Кралят на Елийн отпускаше определен брой места всяка година и избираше кандидатите по политически съображения. Виндо изпращаха в Университета всички кандидати, които можеха да намерят, но учениците им пак бяха малко, защото магията в кръвната им линия беше слаба.

Лонмар се управляваше от Съвет на старейшините, съставен от представители на всички Велики кланове. Всеки клан финансираше обучението на своите магьосници. Един договор, сключен преди векове между лонмарците и киралийския крал, гласеше, че ако някой клан не може да финансира повече магьосниците си, издръжката им се поделя между останалите кланове. Гилдията нямаше никакво желание магьосниците й да изпадат в нужда и да използват магията си за неетични цели само за да оцелеят.

Напълно естествено няколко от клановете се възпротивиха! От обясненията на посланик Ваулен, Денил стигна до извода, че за да ги накара да сътрудничат, трябва само внимателно и твърдо да им напомни за недостатъците от анулирането на споразумението. Магьосниците им щяха да бъдат върнати вкъщи и достъпът им до обучение в Гилдията щеше да бъде прекратен. Ваулен щеше да отправи апел в качеството си на мекия елийнски дипломат, а на Денил се падаше ролята на непреклонния суров киралиец.

Но не и днес.

Щом разбра, че молбата на Денил до Храма е била удовлетворена, посланик Ваулен веднага разпореди да бъде подготвена каретата на Гилдията.

— Днес е ден за почивка — заяви той. — Което означава, че Старейшините ще си гостуват един на друг и ще обсъждат как да постъпят. Междувременно вие можете да разгледате няколко забележителности.

Докато чакаха, той им предложи сушени плодове с медена вода.

— Преди да тръгна, трябва ли да знам нещо по-важно за жреците? — попита Денил.

Ваулен се замисли.

— Според доктрината Мага всички мъже намират в живота си радост и болка. Тъй като магьосниците са благословени с дара на магията, те не могат да бъдат приемани в жреческото съсловие. Досега са правени само няколко изключения.

— Така ли? — Денил се изпъна. — При какви обстоятелства?

— Няколко пъти в миналото жреците са взимали решение, че магьосници, които са преживели много страдания, могат да постигнат равновесие, като бъдат приети за жреци, но само ако се откажат от силите си — ала дори и така не са можели да се издигнат до висши рангове.

— Надявам се това да не означава, че ще ми причинят болка, за да уравновесят моя магически дар.

Ваулен се усмихна.

— Вие сте неверник. От тяхна гледна точка това уравновесява всичко.

— Какво можете да ми кажете за Върховния жрец Касик?

— Той уважава Гилдията и има високо мнение за Върховния повелител.

— Защо точно Акарин?

— Преди повече от десет години Акарин посети Храма и очевидно силно е впечатлил Върховния жрец.

— Да, той ги умее тези неща. — Денил погледна Тайенд, но ученият беше погълнат от храната. За негова голяма изненада още на следващия ден след пристигането им, Тайенд се беше върнал от шивача, облечен с най-обикновена безцветна лонмарска дреха. „Много са удобни — беше обяснил ученият. — Освен това ми се иска да, ги взема със себе си като сувенир“. Поклащайки глава, Денил беше отговорил: „Само вие сте способни да превърнете един символ на смирение в предмет на разкоша“.

— Каретата ви е готова — обяви Ваулен и се изправи.

Пред сградата се разнесе тропот на копита и скърцане на пружини. Денил тръгна към изхода, следван от Тайенд, който забърсваше лепкавите си пръсти с влажна кърпичка.

— Предайте моите поздрави на Върховния жрец — каза Ваулен.

— Разбира се. — Денил излезе от сградата. Изведнъж беше облян от топлината, която се излъчваше от нагрятата от слънцето стена. Колелата на каретата вдигнаха прах, който погъделичка гърлото му.

Прислужникът им отвори вратата и Денил се качи в задушаващо горещата карета. Тайенд се настани на седалката срещу него и се намръщи. Прислужникът им подаде две бутилки с вода и махна на кочияша да потегли.

Денил отвори прозорците на каретата с надеждата да влезе чист въздух, но устата му се напълни с прах и той я изплакна с вода. Улиците бяха тесни и така попадаха почти винаги в сянка, но тълпите пешеходци ги забавяха. Някои улици бяха покрити с дървени покриви, които ги превръщаха в тъмни тунели.

Двамата се опитаха няколко пъти да поведат разговор, но накрая потънаха в мълчание. Говоренето само пълнеше устата им с прах. Каретата се движеше бавно през безкрайния град. Скоро Денил се измори да гледа еднаквите хора и къщи. Той се облегна на стената на каретата и задряма.

Разбуди го потропването на копита върху каменни плочи. Той погледна през прозореца и видя, че от двете страни на пътя се издигат гладки равни стени. След няколкостотин крачки коридорът свърши, каретата се озова в широк вътрешен двор и пред тях се разкри Блестящият храм.

Типично за лонмарската архитектура, сградата беше едноетажна и неукрасена. Но стените й бяха изградени от мраморни блокове, които прилепваха толкова плътно, че ръбовете им почти не се различаваха. На равни интервали пред сградата бяха разположени обелиски. Ширината на основата им отговаряше на височината на сградата, а върховете им не можеха да се видят през прозореца на каретата.

Каретата спря и Денил бързо слезе без да изчака кочияшът да му отвори, нетърпелив да се отърве от задушния въздух. Той вдигна глава и ахна от изненада пред височината на обелиските. Те бяха пръснати навсякъде и запълваха небето над храма.

— Само ги погледни — рече той тихо на Тайенд. — Приличат на гора от гигантски дървета.

— Или хиляди мечове.

— Или на мачтите на кораби, готови да отведат душите в другия свят.

— Или на дъска с набити пирони.

— Днес сте в много жизнерадостно настроение — отбеляза сухи Денил.

Тайенд се усмихна накриво:

— Нали?

Когато се приближиха до входа на Храма, навън излезе един мъж, облечен в проста бяла роба. Косата му също беше бяла и ярко контрастираше на черната му кожа. Той леко наклони глава, притисна дланите на ръцете си и бързо ги разпери настрани в ритуалния поздрав на последователите на религията Махга.

— Добре дошли, посланик Денил. Аз съм Върховният жрец Касик.

— Благодаря, че ни позволихте да посетим храма — отвърна Денил. Това е моят помощник и приятел Тайенд от Тремелин, учен от Голямата библиотека на Капия.

Върховният жрец повтори ритуалния поздрав.

— Добре дошли, Тайенд от Тремелин. Бихте ли желали да разгледате Блестящия храм, преди да ви отведа при свитъците?

— За нас ще бъде чест — отвърна Денил.

— Последвайте ни.

Върховният жрец се обърна и ги поведе към храма. Посрещна ги прохладна тишина. Те тръгнаха по дълъг коридор, жрецът им показваше архитектурните детайли, обясняваше им религиозното значение и им разказваше историята на храма. Пътя им пресичаха други дълги коридори. Светлината се процеждаше през малките тесни прозорци, разположени под сводестия покрив. Понякога преминаваха през малки вътрешни дворове, пълни с широколистни растения, които изненадваха посетителите със своята свежест. Друг път спираха до вдълбаните в стените фонтани, за да пийнат глътка вода.

Върховният жрец им показа малките стаи, в които жреците живееха и прекарваха времето си в четене и медитация. Преведе ги през огромни, просторни зали, където всеки ден се провеждаха молитви и ритуали. Най-накрая ги отведе в комплекс от малки стаи, където съхраняваха свитъците и книгите.

— Кои текстове бихте искали да видите? — попита Касик.

— Бих искал да разгледам Доргонските свитъци.

Жрецът погледна изпитателно Денил, преди да отговори.

— Не позволяваме на неверници да четат тези текстове.

— О. — Денил се намръщи разочаровано. — Въобще не се радвам да го чуя. Бях подведен да смятам, че мога да разгледам тези свитъци и затова дойдох чак дотук.

— Много съжалявам. — В гласа на жреца прозвуча искрено съжаление.

— Поправете ме ако греша, но поне веднъж сте разрешили да бъдат прочетени.

Касик примигна изненадано и бавно кимна.

— Когато преди десет години ни посети вашият Върховен повелител, той успя да ме убеди да му позволя да ги прочете. Увери ме, че повече никой няма да търси тази информация.

Денил и Тайенд се спогледаха.

— Тогава Акарин още не е бил Върховен повелител, но дори и да е бил глава на Гилдията, как е могъл да даде такова обещание?

— Той се закле, че никога няма да разкаже онова, което е чул тук. — Жрецът се намръщи. — Или да спомене на някого за свитъците. Освен това заяви, че тази информация не представлява интерес за Гилдията. Нито представлява интерес за него, защото той търси древна магия, а не религиозни истини. И вие ли търсите същото?

— Не мога да кажа, защото не знам какво точно е търсил Амарин. Свитъците могат да помогнат на моето изследване, въпреки че са се оказали безполезни за Върховния повелител. — Денил издържа погледна на жреца. — Ако положа същата клетва, ще ми ги прочетеш ли?

Жрецът погледна изпитателно Денил. След продължителна пауза той кимна утвърдително.

— Много добре, но приятелят ви трябва да остане тук.

На лицето на Тайенд се изписа разочарование, но щом седна в близкия стол, той въздъхна с облекчение. Денил остави учения да се разхлажда с ветрилото си и последва Върховния жрец покрай пълните със свитъци стаи. След като повървяха доста из лабиринта от коридори и стаи, те се озоваха в малка квадратна зала.

Стените й бяха заети с рафтове, покрити с безупречно гладки стъкла. Когато се приближи, Денил видя, че стъклата всъщност притискат листи хартия.

— Доргонските свитъци — каза Върховният жрец и се приближи до първия. — Ще ви ги преведа, ако се закълнете в честта на семейството си и на Гилдията, че никога няма да разкриете съдържаният им.

Денил се изпъна и се обърна с лице към Касик.

— Кълна се в честта на моето семейство, на Дома ми и на Магьосническата гилдия на Киралия, че никога няма да споделя онова, което науча от тези свитъци, с никой мъж или жена, млади или стари, освен ако мълчанието ми не застраши по някакъв начин Обединените земи. — Той замълча. — Това приемливо ли е? Не мога да дам друга клетва.

Устните на стареца потръпнаха насмешливо, но той тържествено отвърна:

— Достатъчно е.

Денил въздъхна с облекчение и тръгна след Върховния жрец към първия от свитъците. Касик започна да чете.

Двамата обикаляха бавно залата, Касик сочеше диаграмите и картините в текста и му ги обясняваше. След като прочете и последния свитък, Денил се отпусна на пейката в центъра на стаята.

— Кой би могъл да предположи? — произнесе бавно той.

— По онова време — никой — отвърна Касик.

— Сега разбирам защо не позволявате никой да ги чете!

Касик се усмихна и седна до него.

— За жреците не е тайна, че Доргон е бил измамник, който използвал жалките си силици, за да убеди хиляди хора в своята святост. Важно е онова, което се е случило по-късно. Той започнал да разбира, че в жалките му фокуси се крият чудеса, които на свой ред се явяват фокуси на Великата сила. Но никой, който прочете свитъците, няма да разбере това.

— Защо изобщо ги пазите?

— Само те са ни останали от Доргон. По-късните му творби са били преписвани, но това е единственият оцелял оригинален текст. Семейството, което ги е съхранявало, векове наред се съпротивляваме на религията Махга.

Денил се огледа и кимна.

— Да, тук наистина няма нищо, което да нанесе вреда, но и нищо полезно също. Дойдох в Лонмар за нищо.

— Същото каза и вашият Върховен повелител, преди да стане Върховен повелител. — Касик се усмихна. — Помня много добре посещението му. Вие бяхте много учтив, посланик Денил. Младият Акарин просто се разсмя, когато научи онова, което разбрахте и вие. Може би все пак и двамата търсите едно и също.

Денил кимна.

— Може би. — Той погледна Върховния жрец. — Благодаря ви, че ми позволихте да науча това, Върховни жрецо. Извинявам се, че не ви повярвах, когато ми казахте, че в тях няма нищо за древната сила.

Мъжът се изправи.

— Знаех, че ако ви откажа, любопитството ще продължи да ви разкъсва и се надявам, че ще сдържите думата си. Сега ще ви върна при приятеля ви.

Двамата излязоха от стаята и тръгнаха обратно по лабиринта от коридори.

 

 

— И всички книги за Сачаканската война са били взети? — попита Сония.

Лорд Джалън вдигна глава.

— Нали това казах.

Сония се обърна и прошепна ругатня, която щеше да й спечели строга лекция от Ротан.

След като получеха задачата си, учениците обикновено отиваха бързо в библиотеката и учтиво се съревноваваха за най-добрите книги по темата. Сония не искаше да участва в това съревнование и затова първо провери в библиотеката на Ротан, но не откри нищо. Когато най-накрая отиде в ученическата библиотека, там не беше останало нищо, което да й свърши работа. Магьосническата библиотека също се оказа разграбена.

— Не е останало нищо — каза тя на Ротан.

Той вдигна изненадано вежди.

— Нищо ли? Как е възможно? И учениците, и магьосниците могат да вземат само определено количество книги.

— Не знам. Сигурно е успял да убеди Генил също да вземе ни колко.

— Не можеш да си сигурна, че това е дело на Регин, Сония.

Тя тихо изсумтя.

— Поръчай си копие.

— Не е ли много скъпо?

— Нали за това са ти джобните, забрави ли?

Тя потрепна и наведе поглед.

— Колко време ще отнеме?

— Зависи от книгата. За печатните — няколко дни, за ръкописните няколко седмици. Учителят ти ще знае кои книги са най-добрите.

Той се засмя и снижи глас. — Не му казвай за какво са ти. На учителя ще му хареса, че се интересуваш от предмета му.

Сония взе папката.

— Аз ще тръгвам. Ще се видим утре.

Той кимна.

— Искаш ли да те изпратя?

Тя се поколеба и поклати глава.

— Лорд Аринд наблюдава всички.

— Лека нощ, тогава.

— Лека нощ.

Лорд Джалън я изгледа подозрително, когато излизаше от Магьосническата библиотека. Навън беше студено и тя забърза към жилищните помещения на учениците. Когато влезе в коридора, тя забеляза малка група ученици и спря. Щом я зърнаха, те се разхилиха. Сония забеляза, че вратата й е покрита с черни надписи. Момичето стисна зъби и тръгна към нея.

— Хей, Сония!

Разпознавайки гласа, тя рязко се обърна. В коридора се бяха появили две фигури, едната висока, другата ниска. Лорд Аринд присви очи, забелязвайки надписите по вратата. Зад гърба й се разнесе хор от гласове — учениците отричаха участието си.

— Не ме интересува кой го е направил. Вие ще го почистите. Веднага!

Но Сония не им обръщаше внимание. Тя виждаше само познатото, приятелско лице.

— Сери! — ахна тя.

Сери осъзна какво става и усмивката изчезна от лицето му.

— Държат се лошо с теб, нали. — Това не беше въпрос.

Тя сви рамене.

— Те са просто деца. Аз…

— Сония. — Лорд Аринд се приближи до нея. — Както сама виждаш, имаш посетител. Можете да разговаряте в коридора или навън. Може и в стаята.

Сония кимна.

— Да, милорд.

Доволен от отговора, той отиде до стаята си и се скри зад вратата. Сония се огледа и видя, че всички ученици, с изключение на един, са си отишли. Момчето беше останало да изчисти надписите от вратата й. По мрачния поглед, който й хвърли, преди да се прибере в стаята си, тя се досети, че това е бил просто един от зяпачите, не онзи, който е драскал по вратата.

Макар коридорът да беше празен, Сония можеше да си представи как всички са долепили ушите си до вратите и подслушват разговора й със Сери.

— Да излезем навън. Само изчакай малко. Трябва да взема нещо.

Тя се вмъкна в стаята си, взе едно малко пакетче, след което се върна в коридора и изведе Сери в градината. Двамата намериха една уединена пейка. Тя издигна бариера от топлина около тях, което накара Сери да повдигне изненадано вежди и да я погледне одобрително.

— Явно си усвоила някои полезни номера.

— Само няколко — съгласи се тя.

Очите му шареха наоколо, проверявайки непрекъснато сенките.

— Помниш ли кога за последно бяхме в тази градина? — попит той. — Промъкнахме се между онези дървета. Беше преди почти една година.

Тя се ухили.

— Как бих могла да забравя?

Усмивката й постепенно избледня, когато се сети за онова, което беше видяла под седалището на Върховния повелител. Тогава не беше разказала на Сери на какво беше станала свидетел, защото бързаше да се измъкне от Гилдията. По-късно му беше казала, че е видяла как някакъв магьосник прави магия, без да знае, че това е забранената черна магия. Сега, разбира се, беше обещала на Разпоредителя да пази истината в тайна от всички, с изключение на Ротан.

— Онова момче им е водачът, нали? Което се скри, щом видя магьосника — лорд Аринд беше, нали?

Тя кимна.

— Как се казва момчето?

— Регин.

— Много ли те тормози?

Тя въздъхна.

— Непрекъснато. — После, докато му разказваше за всичките номера и подигравки, тя почувства едновременно притеснение и облекчение. Беше хубаво да разговаря със стария си приятел и изпита задоволство, когато видя как лицето му се изкриви от гняв.

От устата му се отрони цветиста ругатня.

— Това момче има нужда от един добър урок, ако питаш мен. Искаш ли да му дам да се разбере?

Сония се изкиска.

— Никога няма да успееш да се доближиш до него.

— Нима? — Той се усмихна лукаво. — Магьосниците не трябва да нараняват хората, нали?

— Да.

— Значи той не може да използва силите си в борба с немагьосник, така ли?

— Той няма да се бие с теб, Сери. Според него е под достойнството му да се бие с обитател.

Той изсумтя грубо.

— Тогава значи е страхливец.

— Не е.

— Но пък няма нищо против да се заяжда с теб. А ти беше обитател.

— Той не се бие с мен. Просто се старае останалите да не забравят за произхода ми.

Сери се замисли, после вдигна рамене:

— Тогава ще трябва да го убием.

Изненадана от абсурдността на предложението му, тя се засмя.

— Как?

Очите му проблеснаха.

— Бихме могли… да го примамим в подземието и да срутим тавана.

— И само това? Той просто ще създаде магически щит и ще отблъсне отломките.

— Но ще изразходва всичката си магия. Ами ако го затрупаме с много камъни? Цяла къща например.

— Нужно е доста повече.

Той замислено сви устни.

— Ще го вкараме в отходна яма и ще го зазидаме вътре.

— Той ще я взриви.

— Тогава ще го примамим на някой кораб и ще го потопим в открито море.

— Той ще създаде около себе си балон с въздух и ще изплува.

— Да, но няма да може да го поддържа вечно. Ще се измори и ще се удави.

— Основният щит може да се поддържа дълго време — каза Сония. — Достатъчно е само да се свърже мисловно с лорд Гарел и Гилдията ще изпрати лодка да го спаси.

— Ако потопим кораба далеч от всякакви магьосници, той може да умре от жажда.

— Може — съгласи се тя, — но се съмнявам да се получи. Магията ни прави много издръжливи. Можем да издържаме по-дълго от обикновените хора. Освен това можем да извличаме солта от водата. Той няма да умре от жажда. Освен това може да лови риба и да я яде.

Сери изсумтя нетърпеливо.

— Престани. Направо ме караш да ти завиждам. Не можеш ли първо да го изтощиш и после да ми го дадеш? Аз хубавичко ще го оправя.

Сония се засмя.

— Не мога, Сери.

— Защо не? Той по-силен ли е от теб?

— Не знам.

— Тогава какво?

Тя погледна встрани.

— Просто не си заслужава. Каквото и да му направиш, той ще си го изкара на мен.

Сери се намръщи.

— Като че ли ти е взел страха, а ти търпиш! Бори се с него, Сония. И без това няма какво да губиш. — Той присви очи. — Бих могъл да се справя с него както го правят Крадците.

Тя го погледна остро.

— Не.

Той потри ръце.

— Щом наранява моята рода, аз ще нараня неговата.

— Недей, Сери.

На лицето му се изписа отнесено изражение, той като че ли не я слушаше.

— Не се тревожи, няма да ги убивам, нито ще нараня по-слабите, само ще подплаша мъжете в семейството. Регин най-накрая ще се усети, защото всеки път, когато ти направи нещо, някой от рода му ще бъде посещават от вестоносец.

Сония потрепери.

— Не се шегувай с това, Сери. Въобще не е смешно.

— Не се шегувам. Няма да посмее да те докосне.

Тя го хвана за ръката и го обърна с лице към себе си.

— Тук не са копторите, Сери. Ако си мислиш, че Регин ще си мълчи, защото иначе трябва да признае какви ги върши, жестоко се лъжеш. Направо ще му паднеш в ръцете. Заплахата над семейството му е много по-ужасно престъпление от това да тормози съученик. Те ще си помислят, че използвам връзките си с Крадците, за да навредя на семейството на друг ученик и може да ме изхвърлят от Гилдията.

— Връзките ти с Крадците. — Сери сбърчи нос. — Разбирам.

— О, Сери. — Сония се намръщи. — Оценявам желанието ти да ми помогнеш, наистина.

Той се загледа сърдито в короните на дърветата.

— Нищо не мога да направя, за да го спра, нали?

— Да. — Тя се усмихна. — Не беше забавно да си представя как Регин потъва в морето или как върху него се срутва цяла къща.

Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Наистина беше.

— Радвам се, че се отби. Не съм те виждала, откакто започнах занятия.

— Имам доста работа — каза той. — Нали чу за убийствата?

Сония се намръщи.

— Не.

— Напоследък стават много често. Странни убийства. Стражниците търсят навсякъде убиеца, създават много проблеми, затова Крадците искат да го заловят. — Той сви рамене.

— Виждал ли си Джона и Ранел?

— Добре са. Малкият ти братовчед расте силен и здрав. Ще отидеш ли да го видиш скоро? Казват, че отдавна не си се отбивала при тях.

— Ще се опитам. Много съм заета. Има толкова много за учене.

— Тя бръкна в джоба си и извади оттам пакета. — Искам да им дадеш това — рече тя и го тикна в ръцете му.

Той го притегли на око и я погледна изненадано.

— Пари?

— Част от джобните ми. Кажи им, че поне част от данъците им ще отидат за нещо добро — и ако Джона продължи да отказва, дай ги на Ранел. Той не е чак толкова упорит.

— Но защо искаш аз да ги занеса?

— Не искам никой тук да разбира за това. Дори Ротан. Той би одобрил, но… — Тя сви рамене. — Ще ми се да запазя някои неща в тайна.

— Точно мен?

Тя се усмихна.

— Знам точно колко има вътре.

Той обидено нацупи устни.

— Не бих откраднал от приятел.

Тя се засмя.

— От приятел — не. Само от всички останали.

— Сония! — разнесе се глас.

Двамата надигнаха глави. Лорд Аринд стоеше на прага на ученическите жилища и се оглеждаше за нея. Тя се изправи, магьосникът я забеляза и й махна нетърпеливо с ръка да се прибира.

— По-добре да тръгвам — каза тя.

Сери поклати глава.

— Толкова ми е странно да те виждам как изпълняваш всяка тяхна заповед и се обръщаш към тях с „милорд“.

Тя го погледна намръщено.

— Сякаш ти не правиш същото за Фарин. Аз поне знам, че след пет години ще заповядвам на някой друг.

По лицето на Сери премина странно изражение. Той се усмихна и я побутна.

— Хайде, отивай да учиш. Ще се опитам скоро да мина пак.

— Гледай да си изпълниш обещанието!

Тя тръгна към жилищата на учениците. Лорд Аринд я наблюдаваше със скръстени ръце.

— И кажи на онова момче, че ще му счупя ръчичките, ако не те остави на мира! — извика Сери тихо, за да го чуе само тя.

Тя се обърна и му се ухили.

— Ако прекали, сама ще го направя. Случайно, разбира се.

Той кимна одобрително и й махна с ръка. Когато стигна до сградата, тя се обърна. Сери все още стоеше до пейката. Когато му махна с ръка, той бързо й направи един знак от уличния език. Тя се усмихна и лорд Аринд я въведе вътре.