Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 33
Предупреждението на Върховния повелител

Когато Денил се събуди, го посрещнаха птичи песни и лек полъх на вятъра. Той отвори очи и примигна объркано. Беше заобиколен от каменни стени, но над главата му нямаше покрив. Лежеше върху килим от гъста трева. Във въздуха ухаеше на свежо утро.

Армдже. Намираше се в руините на Армдже.

После си спомни за пещерата и куполообразния таван, който го беше нападнал.

Значи съм оцелял.

Огледа тялото си. Мантията му беше овъглена по ръбовете. Кожата по прасците му точно над ботушите, беше зачервена и пареше. Вдигна глава и видя ботушите си на няколко крачки от него, грижливо подредени един до друг.

Осъзна, че се е разминал на косъм от смъртта.

Тайенд сигурно го беше измъкнал от пещерата до това място. Денил се огледа, но не забеляза учения. Зърна нещо синкаво сред тревата и установи, че това е палтото на Тайенд, грижливо сгънато и оставено на земята.

Зачуди се дали да не стане и да потърси приятеля си, но се отказа. Тайенд едва ли беше далеч, а той изобщо не изпитваше желание да се движи. Имаше нужда от почивка — не защото тялото му се нуждаеше от нея, а защото трябваше да се възстанови по магически път.

Съсредоточи се върху източника на сила и не откри почти никаква магия. При нормални обстоятелства щеше да поспи, докато не я възстановеше поне частично. Може би споменът за надвисналата опасност го беше събудил веднага, след като бе събрал достатъчно сили, за да се изтръгне от безпаметния сън. Той знаеше, че липсата на магия би трябвало да го накара да се почувства уязвим и неспокоен, но вместо това се чувстваше по-свободен, сякаш се беше отървал от нещо.

Разнесоха се стъпки и той се надигна на лакът. Тайенд влезе в стаята и се усмихна, щом видя, че Денил е буден. Косата на учения беше поразрошена, но иначе той имаше доста спретнат вид, макар че се беше наложило да спи на легло от трева.

— Най-после се събудихте. Тъкмо напълних манерките. Жаден ли сте?

Денил осъзна, че всъщност е много жаден и кимна. Взе манерката и я пресуши.

Тайенд коленичи до него.

— Добре ли сте?

— Да. Малко съм поопечен по глезените, но иначе няма нищо страшно.

— Какво се случи?

Денил поклати глава.

— Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос.

— Не, първо ще разкажете вие.

— Добре. — Денил описа пещерата и как таванът го е атакувал. Тайенд го слушаше с ококорени очи.

— След като влязохте вътре, аз продължих да разчитам глифовете — каза ученият. — Там пише, че вратата води до място, наречено Пещерата на абсолютното наказание, а малко по-нататък успях да прочета, че мястото е направено, за да екзекутира магьосници. Опитах се да ви извикам — да ви предупредя — но тогава чух, че вие ме викате и изпратихте светлина в коридора. Преди да успея да стигна до края му, те угаснаха.

Тайенд потрепери.

— Продължих да вървя. Когато стигнах до пещерата, вие се бяхте притиснали до нещо невидимо. После паднахте по лице и не помръднахте. Видях светлинките по стените. Изтичах напред, хванах ви за ръцете и ви издърпах от платформата. Една светкавица я удари и всичко потъна в мрак. Не можех да виждам, но продължих да ви тегля през коридора, докато не се озовахме отвън. След това ви донесох дотук. — Той замълча и устните му се разтеглиха в полуусмивка. — Доста сте тежък, между другото.

— Така ли?

— Причината е високият ви ръст, убеден съм.

Денил се усмихна и изведнъж се почувства преизпълнен с привързаност и благодарност.

— Вие спасихте живота ми, Тайенд. Благодаря ви.

Ученият примигна и се усмихна леко.

— Като че ли е така. Изглежда, ви върнах услугата. Смятате ли, че Гилдията знае за тази Пещера на абсолютното наказание?

— Да. Не. Може би. — Денил поклати глава. Не искаше да обсъжда Гилдията или пещерата. „Жив съм“ — помисли си той. Поглед на дърветата, небето, Тайенд. „Той наистина е много красив мъж“ — помисли си изведнъж Денил, спомняйки си как остана поразен от физиката на учения в първия ден от пристигането си, на доковете на Капия. Почувства как някакъв неясен спомен се размърда в дълбините на съзнанието му. Когато се концентрира върху него, усети как го залива познатото чувство на безпокойство и се опита да го прогони.

Изведнъж ясно осъзна липсата на магическата си сила. Намръщи се, чудейки се защо ли я е потърсил. Изведнъж се досети. Беше се опитал да използва лечителската си сила, за да прогони безпокойството или поне физическата реакция, която го беше причинила. „Както винаги съм правил, без да го осъзнавам“.

— Какво има? — попита Тайенд.

Денил поклати глава.

— Нищо. — Но това беше лъжа. През всичките години беше постъпвал точно така: отблъсваше мислите, които му бяха причинили толкова проблеми и болка и използваше лечителските си сили, за да възпре реакцията на тялото си.

Връхлетяха го спомени. Спомени за скандали и слухове. Той беше решил, че щом онова, което чувства, е неприемливо, то по-добре да спре изобщо да го чувства. И може би с времето щеше да започне да желае онова, което трябва.

Но нищо не се беше променило. В мига, когато изгуби способността си да лекува, то се беше появило отново. Беше се провалил.

— Денил?

Денил погледна Тайенд и сърцето му трепна. Как можеше да гледа приятеля си и да смята, че е грешно да бъде като него?

Не можеше. Спомни си нещо, което Тайенд му беше казал. „Аз изпитвам… някаква увереност, че онова, което е естествено и правилно за мен, е също толкова силно, колкото собствената му вяра кое е естествено и правилно“.

Кое е естествено и правилно? Кой би могъл да го знае? Светът никога не е бил толкова елементарен, че една личност да знае всички отговори. Толкова дълго се беше борил с това. Какво ли щеше да е усещането, когато спреше да се съпротивлява? Да приеме това, което е?

— На лицето ви е изписано много странно изражение. За какво си мислите?

Денил погледна замислено Тайенд. Ученият беше най-близкият му приятел. По-близък и от Ротан, осъзна той. Никога не би могъл да признае истината на Ротан. Знаеше, че може да се довери на Тайенд. Нима ученият не го беше защитил от клюките в Елийн?

„Какво облекчение, че най-после мога да поговоря с някого за това“ — помисли си Денил. Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Боя се, че не бях напълно откровен с вас, Тайенд.

Очите на учения леко се разшириха. Той седна върху петите си и се усмихна.

— Така ли? Какво имате предвид?

— Ученикът, с когото се сприятелих преди години. Той беше точно такъв, какъвто го описваха слуховете.

Устните на Тайенд се разтеглиха в полуусмивка.

— Никога не сте ми казвали, че не е.

Денил се поколеба, но после продължи.

— Както и аз.

Без да сваля очи от лицето на Тайенд, Денил с изненада забеляза, че усмивката се разтяга до ушите му.

— Знам.

Денил се намръщи.

— Откъде? Дори самият аз… си го спомних чак сега.

— Спомнихте си го? — Лицето на Тайенд стана сериозно и той наклони главата си на една страна. — Как можете да забравите нещо такова?

— Аз… — Денил въздъхна и му обясни за Лечението. — Предполагам, че след няколко години ми стана навик. Съзнанието е нещо могъщо, особено за магьосниците. Ние се обучаваме да фокусираме съзнанията си и да достигаме дълбоки нива на концентрация. Аз успях да отблъсна всички опасни мисли. Може би нямаше да се получи, ако не бях успял да потуша физическите си усещания с помощта на магията. — Той изкриви лице. — Но това не промени нищо. Лиши ме от всякакъв усет за привличане. Не ме вълнуваха нито мъжете, нито жените.

— Сигурно е било ужасно.

— И да, и не. Имам няколко приятели. Предполагам, че съм бил самотен. Но това е някакво притъпено чувство за самота. Когато не сте свързан с никого, не чувствате болка. — Той замълча. — Но може ли това да се нарече живот?

Тайенд не отговори. Денил погледна учения и откри предпазливост в очите му.

— Вие сте знаел — каза бавно Денил. — Но не посмяхте да кажете нищо.

„Защото щях да реагирам със страх и отрицание“.

Тайенд вдигна рамене.

— По-скоро предполагах. Но дори и да се окажех прав, вие никога нямаше да го признаете. Сега, когато знам какви усилия сте полагали, съм изумен, че изобщо се стигна до това. — Той замълча. — Навиците се изкореняват трудно.

— Но аз ще го направя. — Денил се вцепени, осъзнавайки какво е казал току-що. „Наистина ли съм способен да го направя? Мога ли да приема истинската си същност и да се изправя срещу страха от разкриване и отхвърляне?“.

Ала когато погледна към Тайенд, той чу как вътрешният му глас възкликна: „Да!“.

 

 

Пътеката до седалището на Върховния повелител беше посипана с малки цветни петънца. Когато вятърът разклати дърветата, върху петънцата се посипаха нови цветчета. Сония се възхити на багрите. Радостното настроение не я беше напускало от предишния ден, когато посети леля си и чичо си. Дори погледите, които Регин й хвърляше в час не я разстроиха.

Когато обаче стигна до вратата, отново потъна в познатата тъга. Влезе вътре и се поклони на магьосника, който стоеше във всекидневната.

— Добър вечер, Сония — каза Акарин. Дали й се стори, или гласът му прозвуча по различен начин?

— Добър вечер, Върховни повелителю.

Вечерите всеки първоден се бяха превърнали в рутина. Той винаги я питаше за уроците; тя отговаряше колко се може по-сбито. Не разговаряха за много други неща. Вечерта, след като я беше открил в проходите, тя очакваше от него да повдигне въпроса, но за нейно голямо облекчение той дори не го спомена. Очевидно усещаше, че няма нужда от допълнително мъмрене.

Сония започна да се изкачва по стълбите. Както винаги, Такан ги очакваше в трапезарията. В стаята се носеше апетитен, пикантен аромат и тя усети как корема й изръмжа от нетърпение. Но когато Акарин се настани срещу нея, тя се сети за историите за убиеца и апетитът й се изпари.

Сония наведе очи към масата, но после го стрелна с поглед. Дали седеше срещу убиец? Той я погледна и тя бързо извърна глава.

Ранел беше казал, че убиецът е носил пръстен с червен камък. Тя погледна към пръстите на Акарин и беше почти разочарована да открие, че са голи. Нямаше дори белег, който да намеква, че редовно носи пръстен. Пръстите му бяха издължени и елегантни, но въпреки това изглеждаха силни…

Вниманието й бе отвлечено от Такан, който влезе с поднос в ръце. Когато Сония започна да се храни, Акарин се облегна назад и тя разбра, че ще започне да й задава обичайните въпроси.

— Как са леля ти, чичо ти и синът им? Приятно ли си прекара с тях?

Той знаеше! Тя рязко си пое дъх и усети как нещо засяда в гърлото й. Грабна една салфетка, покри лицето си и се закашля. „Как е разбрал къде съм ходила? Да не ме е проследил? Или е отишъл в копторите в търсене на жертви и случайно ме е видял?“

— Нали нямаш намерение да умираш на масата? — попита сухо той. — Ще бъде ужасно неудобно.

Тя свали салфетката в скута си и видя Такан, който й подаваше чаша вода. Сония я взе и отпи една глътка.

„Какво да отговоря? Той знае къде живеят Джона и Ранел“. Прониза я страх, но тя бързо го прогони. Стига да искаше, той щеше да го разбере и без да я следи. Може би дори беше научил къде живеят от нейното — или ротановото — съзнание.

Той като че ли не очакваше отговор.

— Нямам нищо против да ги посещаваш — каза той. — Но очаквам да искаш разрешение от мен всеки път, когато възнамеряваш да напускаш територията на Гилдията. Следващия път, Сония — той я погледна твърдо право в очите, — се надявам първо да ме попиташ.

Тя сведе поглед и кимна.

— Да, Върховни повелителю.

Вратата се отвори точно когато Лорлън стигна до седалището на Върховния повелител. Той се озова пред Сония, която излизаше с кутия в ръка. Момичето примигна от изненада и се поклони.

— Разпоредителю.

— Сония — отвърна той.

Тя погледна надолу към ръката му и очите й се разшириха. Потърси погледа му, в очите й проблесна въпрос, но тя извърна глава, заобиколи го и забърза към Университета.

Лорлън погледна към пръстена и усети как стомахът му се свива. Тя сигурно беше чула за убиеца с червения пръстен. Какво ли си мислеше сега? Той се обърна и я погледна, а гърдите го стегнаха от притеснение. Всеки ден тя се сблъскваше с нови и нови кошмари. От сянката на Акарин към тормоза на учениците. Ужасна ситуация.

Която не беше необходима. Той стисна юмруци и влетя през вратата. Акарин седеше в едно от луксозните кресла, с пълна чаша вино в ръка.

— Защо позволяваш на учениците да я нападат вкупом? — попита гневно той.

Акарин вдигна вежди.

— Сигурно говориш за Сония? Това е добре за нея.

— Добре ли? — възкликна Лорлън.

— Да. Тя се учи да се защитава.

— Срещу другите ученици?

— Трябва да може да ги побеждава. Те не са добре организирани.

Лорлън поклати глава и закрачи из стаята.

— Но тя не ги побеждава и някои магьосници започват да се питат защо не се намесиш и не сложиш край на това.

Акарин сви рамене.

— От мен зависи как да обучавам ученичката си.

— Да я обучаваш? Това не е обучение!

— Нали чу анализа на лорд Ийкмо. Тя е твърде добра. Реалните конфликти ще я накарат да отвръща на удара.

— Но те са петнайсет срещу един! Как очакваш от нея да се справи с толкова хора?

— Петнайсет? — Акарин се усмихна. — Последния път бяха поне двайсет.

Лорлън спря да крачи и впери поглед във Върховния повелител.

— Ти я наблюдаваш?

— Винаги, когато мога. — Усмивката на Акарин се разшири. — Макар че невинаги успявам да се движа в крачка с тях. Бих искал да знам как е завършила последната им среща. Осемнайсет, може би деветнайсет, а тя е успяла да се освободи.

— Измъкнала се е? — Лорлън изведнъж усети как му олеква. Приближи се до едно от креслата и седна в него. — Но това означава…

Акарин се засмя.

— Съветвам те да размислиш, преди да я отведеш на Арената, Лорлън, макар че липсата й на умения и увереност могат да ти осигурят победата.

Лорлън не отвърна нищо; той все още не можеше да приеме, че толкова малка ученичка може да е толкова силна. Акарин се наведе към него и черните му очи проблеснаха.

— Всеки път, когато я нападат, тя прави невъзможното — рече тихо той. — Учи се да се защитава по начин, на който нито Болкан, нито Ийкмо могат да я научат. Нямам никакво намерение да спирам Регин и съучастниците му. Те са най-добрите учители, които би могла да намери.

— Но… защо искаш да стане по-силна? — Лорлън си пое дълбоко дъх. — Не те ли е страх, че ще се обърне срещу теб? Какво ще правиш, след като завърши?

Усмивката на Акарин изчезна.

— Тя е избраната ученичка на Върховния повелител. Гилдията очаква от нея да се развива. Но тя никога няма да стане толкова силна, че да се превърне в заплаха за мен. — Той извърна глава и лицето му придоби студен израз. — Що се отнася до завършването, ще мисля как да се оправям с това, когато му дойде времето.

Съзирайки пресметливия поглед на Акарин, Лорлън потрепери. Спомни си за последното си посещение в Дома на стражата. Образите на телата на убития младеж и баща му трудно можеха да се заличат. Макар убийството на младежа да бе по-жестоко, Лорлън остана потресен от смъртта на баща му. На китките му имаше плитки разрези и той бе изгубил малко кръв. Но въпреки това бе мъртъв.

Акарин му беше наредил да обясни на Баран, че няма да изпраща магьосниците на лов за отцепника, както бяха направили за Сония. Издирването я беше накарало да потърси помощта на Крадците, които я бяха укривали от Гилдията в продължение на месеци. Макар да се говореше, че Крадците също търсят убиеца, беше напълно възможно да сключат сделка с него, ако той потърсеше помощта им. Затова беше по-добре Гилдията да не му дава поводи да се укрива твърде старателно. Стражата трябваше да го открие, а после Лорлън щеше да изпрати магьосници, които щяха да им помогнат при залавянето му. Баран се беше съгласил, че това е най-мъдрото решение.

Но това никога нямаше да стане, ако Акарин беше убиецът. Лорлън погледна към мъжа в черна мантия. Искаше му се да го попита право в очите дали има нещо общо с убийствата, но се страхуваше от отговора, който щеше да получи. И дори той да беше отрицателен, дали изобщо щеше да му повярва?

— Ах, Лорлън! — Гласът на Акарин прозвуча развеселено. — Всеки би си помислил, че ти си избрал Сония за своя ученичка.

Лорлън се насили да се върне към темата на разговора.

— Когато наставникът пренебрегва задълженията си, мой дълг е да променя нещата.

— А ако ти кажа да не се занимаваш с това, ще го направиш ли?

Лорлън се намръщи.

— Разбира се — отвърна неохотно той.

— Как да ти повярвам? — Акарин въздъхна. — Защо не направи онова, което те помолих във връзка с Денил?

Лорлън се изненада и погледна намръщено Акарин.

— Денил ли?

— Той продължава своето разследване.

Лорлън не можа да сдържи възторга си при тези новини, но той бързо се изпари. Щом Акарин вече го знаеше, от това нямаше да се получи нищо добро.

— Изпратих му заповеди да прекрати дейността си.

— Значи той не ги спазва.

Лорлън се поколеба.

— Какво ще направиш?

Акарин пресуши чашата си, стана и отиде до помощната масичка.

— Още не съм решил. Ако стигне дотам, където се боя, че може да отиде, той ще загине — и не от моята ръка.

Сърцето на Лорлън подскочи.

— Можеш ли да го предупредиш?

Акарин остави чашата си на масата и въздъхна.

— Вече може би е твърде късно. Трябва да преценя рисковете.

— Рискове ли? — Лорлън се намръщи. — Какви рискове?

Акарин се обърна и се усмихна.

— Тази вечер задаваш твърде много въпроси. Напоследък се чудя дали няма нещо в изворната вода. Като че ли всички стават все по-смели. — Той се обърна, напълни чашата си и още една. — Засега мога да ти кажа само това. Ако имах свободата да ти разкажа каквото знам, щях да го направя.

Той прекоси стаята и подаде чашата на Лорлън.

— Но засега просто трябва да ми се довериш.