Труди Канаван
Избраница (6)

Глава 5
Полезни умения

Докато Сония чакаше да започнат часовете, тя отвори папката със записките си и започна да чете. Над чина й премина сянка, нечия ръка се стрелна и грабна един от листите. Тя се опита отчаяно да го задържи, но беше твърде късно. Хартията сякаш отлетя.

— Я виж ти, какво имаме тук? — Регин изтича пред черната дъска и се облегна на бюрото на учителя. — Записките на Сония.

Тя го изгледа студено. Останалите ученици го наблюдаваха с интерес. Регин прегледа страницата и доволно се засмя.

— Погледнете й почерка! — възкликна той и вдигна високо листа. — Пише като малко дете! Ами правописът!

Сония потисна един стон, когато Регин започна да чете записките й, правейки се, че с усилие разчита написаното. След няколко изречения той се спря и се затюхка, че нищо не й се разбира. Разнесе се сподавен смях и тя почувства как лицето й пламва. Регин се ухили и се зае да произнася думите буква по буква, подчертавайки грешките в правописа. Учениците вече се смееха с цяло гърло.

Сония се облегна на чина и подпря брадичката си върху ръцете, опитвайки се да изглежда равнодушна, но всъщност усещаше как я заливат горещи и студени вълни от гняв и унижение.

Изведнъж Регин се изправи и бързо изтича до мястото си. Смехът постепенно утихна и от коридора се чуха бързи стъпки. На вратата се появи облечена с пурпурна мантия фигура. Лорд Елбен изгледа класа над дългия си нос, отиде до бюрото си и постави върху него една дървена кутия.

— Огънят — започна той, — прилича на живо същество и също като живите същества има своите нужди.

Той отвори кутията и извади отвътре свещ и малка чиния. С бързо движение магьосникът наниза свещта върху късия бодил в центъра на чинийката.

— Огънят се нужда е от въздух и храна, също като живите същества. Но изобщо не си мислете, че е жив — засмя се той. — Това би било глупаво, но не забравяйте, че той често се държи така, сякаш е разумен.

Зад гърба на Сония някой се изкиска. Тя се обърна. С крайчето на окото си видя как Кано подава нещо на Валон и коремът й се сви. Листът със записките й минаваше от ръка на ръка, а лорд Елбен не забелязваше нищо.

Тя бавно си пое дълбоко дъх и тихо въздъхна. Втората учебна седмица не беше по-добра от първата. Всички ученици — освен Шерн, който въобще не се появи повече след странния му истеричен пристъп, когато се разкрещя, че вижда слънчевата светлина през покрива — бързаха да се съберат около Регин при всеки удобен случай. Беше повече от ясно, че тя не бе добре дошла в малката му банда и че той възнамеряваше да я направи обект на всичките си шеги и номера.

Тя беше отхвърлена. Ала за разлика от момчетата, които се опитваха да влязат в бандата на Регин, но биваха отхвърлени, тя нямаше къде другаде да отиде. Беше принудена да ги търпи.

Затова Сония избра единствената стратегия, за която можа да се сети: да не им обръща внимание. Тя се надяваше, че ако не реагира на шегите на Регин и останалите, те най-накрая ще се отегчат и ще я оставят на мира.

— Сония.

Тя подскочи и забеляза, че лорд Елбен се е намръщил неодобрително. Сърцето й се разтупка. Нима той й беше казал нещо? Нима толкова беше погълната от самосъжалението си, че не беше чула въпроса му? Дали щеше да я смъмри пред целия клас?

— Да, лорд Елбен? — каза тя, подготвяйки се за предстоящото унижение.

— Ти първа ще се опиташ да запалиш свещта — каза той. — Така, първо искам да ви напомня, че е много по-лесно да се генерира топлина, ако…

Изпълнена с облекчение, Сония се съсредоточи върху свещта. В главата й прозвуча гласът на Ротан, който й обясняваше как да го направи: „Изтегли малко магия от източника си, напрегни волята си, фокусирай се върху фитила, оформи магията и я освободи…“ Тя усети как тънката нишка сила прескочи върху фитила и върху него затанцува мъничко пламъче.

Лорд Елбен стоеше със зяпнала уста и примигваше.

— … благодаря, Сония — завърши той. После огледа останалите от класа. — Имам свещи за всички. Задачата ви тази сутрин е да се научите да ги палите, след това ще се поупражнявате да ги палите бързо, почти без усилие.

Той извади свещите от кутията и ги подреди пред учениците. Те веднага впериха погледи във фитилите. Сония ги гледаше и постепенно започна да я изпълва задоволство, когато видя, че нито една от свещите, дори Региновата, не пламна.

Елбен се върна при бюрото си и извади една стъклена сфера, пълна със синя течност. После я отнесе до чина на Сония и я постави върху него.

— Това упражнение ще те научи на финес — каза й той. — Субстанцията в този контейнер е чувствителна към температурата. Ако започнеш да я нагряваш бавно и равномерно, цветът й ще се промени в червено. Ако нагряването е неравномерно, в нея ще се появят мехурчета, които ще изчезнат след няколко минути. Искам да видя червенина, а не мехурчета. Повикай ме, когато го постигнеш.

Сония кимна, изчака го да се върне при бюрото си, и се концентрира върху сферата. За разлика от свещта, тук беше необходима единствено затопляща енергия. Тя си пое дълбоко дъх и оформи магията си в нежна мъгла, която щеше да затопли равномерно стъкло то. Когато я освободи, течността се оцвети в тъмно червено.

Доволна от себе си, тя вдигна глава и забеляза, че Елбен разговаря с Регин.

— Не разбирам — казваше момчето.

— Опитай отново — рече Елбен.

Регин напрегнато присви очи, вперил поглед в свещта, която държеше в ръката си.

— Лорд Елбен — повика го тихо тя.

Учителят се изправи и се обърна към нея.

— Значи магическата сила трябва да се фокусира върху фитила? — попита бързо Регин, опитвайки се отново да привлече вниманието на учителя към себе си.

— Да — отвърна Елбен и в гласа му се промъкна нетърпелива нотка. Докато Регин гледаше напрегнато свещта, учителят се обърна към сферата на Сония и поклати глава.

— Не е достатъчно гореща.

Момичето наведе поглед и установи, че течността се е охладила до пурпурно. Тя се намръщи и отново съсредоточи волята си върху сферата, докато пурпурното отново не премина в тъмночервено.

Регин скочи от стола си и извика от изненада и болка. Свещта му беше изчезнала, а ръцете му бяха покрити с разтопен восък, който той трескаво се опитваше да обели. Сония усети как устните й се разтягат в усмивка и скри лицето си в шепи.

— Изгори ли се? — попита загрижено Елбен. — Ако искаш, върви при лечителите.

— Не — отвърна бързо Регин. — Добре съм.

Елбен повдигна вежди. После сви рамене, взе друга свещ и я постави на чина на Регин.

— Продължавайте с упражненията — обърна се рязко той към останалите от класа, които гледаха стреснато зачервените ръце на Регин.

Елбен се приближи до чина на Сония, погледна към сферата и кимна.

— Хайде — каза той. — Покажи ми.

Сония отново се концентрира върху сферата и течността й се затопли. Елбен кимна доволно.

— Добре. Имам друго упражнение за теб. — Когато се отдалечи от бюрото си, тя забеляза, че Регин я гледа. Устните й отново се разтеглиха в усмивка и тя видя, че ръцете му се свиват в юмруци. Минавайки покрай чина му, Елбен почука по него.

— Продължавайте с упражнения, казах. И за теб се отнася, Регин.

 

 

Облягайки се на парапета на палубата, Денил вдъхна с наслаждение морския въздух.

— Навън няма лош стомах, а?

Той се обърна и забеляза приближаващия се Джано. Дребният мъж се движеше с лекота по полюляващата се палуба. Когато стигна до парапета, той се обърна и се облегна с гръб към Денил.

— Магьосниците нямат морска болест — отбеляза Джано.

— Имаме — призна Денил. — Но можем да я излекуваме. Ала е нужна голяма концентрация, а ние не можем непрекъснато да мислим само за това.

— Значи… не ти е лошо, когато си мислиш, че не ти е лошо, но не можеш винаги да мислиш, че не ти е лошо?

Денил се усмихна.

— Да, точно така.

Джано кимна. Един от екипажа, който се беше изкатерил на мачтата, удари камбаната и извика нещо на езика виндо.

— Той Капия ли каза? — попита Денил и погледна нагоре.

— Капия, да! — Джано се извърна, взря се в далечината и посочи с пръст. — Виждаш ли?

Денил се взря в указаната посока, но видя само размита брегова линия. Той поклати глава:

— Зрението ти е по-добро от моето — каза той.

— Виндо имат добри очи — съгласи се гордо Джано. — Затова от нас става добри морски ездачи.

— Джано! — разнесе се суров глас.

— Трябва да вървя.

Денил изпрати с поглед отдалечаващия се бързо виндски моряк, след което се обърна и отново погледна към брега. Столицата на Елийн все още се криеше от погледа му, затова той се обърна към носа на кораба, наблюдавайки го как пори вълните. Денил никога не се изморяваше да гледа променящия се оттенък на морската вода в зависимост от часа и времето, а непрекъснатият плясък на вълните го успокояваше и му действаше донякъде хипнотизиращо.

Когато отново вдигна глава, той установи, че сушата се е приближила и вече може да различи далечните очертания на елийнската столица. По кожата му пробяга хлад и той усети как ритъмът на сърцето му се ускорява. Докато наблюдаваше приближаващия се бряг, ти не спираше да барабани с пръсти по парапета.

Големият процеп между сградите се оказа вход към залив, добре защитен от вълните и ветровете. Сградите се оказаха просторни имения, обградени от терасовидни градини, които се спускаха до белия плаж. Всички къщи бяха построени от бледожълт камък, който миеше топло под утринното слънце. Корабът се изравни с входа на залива и дъхът на Денил секна. Величественият град се простираше от двете страни на залива и сякаш го притискаше в обятията си. Зад високата стена, която защитаваше града от морето, се издигаха още по-високи къщи. Между тях се забелязваха куполи и кули, някои от които бяха свързани помежду си чрез грамадни каменни аркади.

— Капитанът иска да се присъедините към него, милорд.

Денил кимна на моряка, който го беше заговорил и тръгна по палубата към грамадния рул, до който бе застанал капитанът. Наоколо подтичваха моряци, проверяваха въжетата и разговаряха на виндо.

— Викали сте ме, капитане?

Мъжът кимна.

— Просто искам да постоите с мен, милорд, по-далеч от суматохата.

Денил послушно застана на мястото, което му посочи Нумо. Капитанът погледна първо брега, после морето, излая някаква заповед на родния си език и завъртя руля. Екипажът се втурна по местата си. Задърпаха въжетата и платната се отпуснаха, попаднали в безветрена зона. Корабът се наклони леко и обърна носа си към входа на залива.

Изведнъж платната отново заплющяха и се издуха, уловили порива на вятъра. Моряците привързаха отново въжетата, подвикнаха нещо и зачакаха.

Когато се приближиха доста близо до брега, горната сцена се разигра отново. Този път корабът плавно навлезе в залива. Капитанът се обърна към Денил.

— Бил ли сте някога в Капия, милорд?

Денил поклати глава.

— Не.

Нумо се обърна и кимна към града.

— Красив е.

Семплите фасади на арките и колоните вече се виждаха ясно. За разлика от киралийските жилища, твърде малко от тукашните сгради се отличаваха със сложни украси, макар спираловидните и ветрилообразни структури на някои кули и куполи да им придаваха особена изисканост.

— Още по-красив е при залез-слънце — отбеляза Нумо. — Някоя вечер трябва да наемете лодка и да го видите със собствените си очи.

— Непременно ще го видя — отвърна тихо Денил. — Непременно.

И тогава за пръв път видя на лицето на капитана изражение, което наподобяваше усмивка. То изчезна почти веднага, когато мъжът отново започна да крещи заповеди. Платната бяха навити на горе, за да се намали площта им. Корабът забави ход и се отправи към свободното място между хилядите морски съдове, които бяха хвърлили котва в залива. Големите кораби акостираха до високата морска стена.

— Вземете си нещата от стаята — каза Нумо, поглеждайки към Денил през рамо. — Скоро пристигаме, милорд. Пратете човек да съобщи на хората ви, че сте тук. Те ще ви вземат.

— Благодаря ви, капитане. — Денил тръгна по палубата към каютата си. Докато почистваше стаичката и проверяваше багажа си, той усети как корабът намалява скоростта си и завива. От палубата се разнесоха приглушени заповеди и изведнъж всичко се разтресе корпусът на кораба се блъсна в стената на пристана.

Когато Денил отново се изкачи на палубата, екипажът вече привързваше кораба към тежките железни скоби на стената. От външната страна на корпуса висяха обемисти торби, пълни с нещо меко, които го предпазваха при ударите в пристана. Тясна пътечка в Подножието на стената водеше към стълби, които се издигаха нагоре.

Капитанът и Джано стояха до трапа.

— Можете да тръгвате, милорд — каза Нумо и се поклони. — За мен беше чест да ви докарам.

— Благодаря — отвърна Денил. — За мен беше чест да плавам с вас, капитан Нумо — додаде той на виндо. — Попътен вятър.

Очите на Нумо се разшириха от изненада. Той се поклони вдървено и бързо се отдалечи.

Джано се ухили.

— Той те хареса. Магьосници не опитват да говорят по нашенски.

Денил кимна. Това не го изненада. Четирима моряци отнесоха сандъка му, а Денил тръгна след Джано по трапа. След като направи няколко крачки на сушата, той се спря, объркан от начина, по който стената, като че ли се полюляваше под краката му. Магьосникът отстъпи встрани, за да направи път на моряците, които носеха сандъка. Джано се обърна назад и се засмя, забелязвайки озадачения израз по лицето му.

— Трябва да почакаш краката ти отново да свикнат със земята — извика той. — Няма да е много.

Подпрял едната си ръка на стената, Денил тръгна след моряците по пътеката и нагоре по стълбите. Щом ги изкачи, той се озова пред широк, оживен път, който минаваше по ръба на пристана. Моряците оставиха сандъка и приседнаха върху стената, очевидно доволни, че могат просто да погледат потока от хора.

— Пътуването беше добро — каза Джано. — Попътен вятър. Без бури.

— Без морски пиявици — додаде Денил.

Джано се засмя и поклати глава.

— Няма айома. Те плават в северни морета. — Той замълча. — Ти добър човек, с когото да упражнявам този език. Научил много нови думи.

— И аз научих няколко думи на виндо — отвърна Денил. — Не са особено подходящи за елийнския дворец, но ще свършат работа, ако някога посетя някоя виндска кръчма.

Дребният мъж се ухили.

— Ако дойдеш във Вин, си добре дошъл в къщата на Джано.

Денил се обърна и погледна изненадано мъжа.

— Благодаря ти — рече той.

Джано посочи към пътя и присви очи.

— Твоите хора идват, мисля.

Денил проследи с поглед пръста му, но не видя никаква черна карета със символите на Гилдията.

Джано отстъпи назад към стълбата.

— Аз тръгвам вече. Попътен вятър, милорд.

Денил се обърна и му се усмихна.

— Попътен вятър, Джано.

Морякът се ухили и забърза надолу по стълбата. Денил се обърна отново към улицата и се намръщи, когато пред него спря карета от лакирано червено дърво, закривайки гледката му. Едва когато от капрата скочи един от моряците и заедно с останалите натовариха сандъка му, Денил осъзна, че тя е дошла за него.

Вратите на каретата се отвориха и оттам слезе един богато облечен мъж. Денил за миг изгуби дар слово. Той беше виждал и преди елийнски придворни и се радваше, че няма да се налага да се облича с абсурдните натруфени премени, които бяха на мода в елийнския двор. Но въпреки това трябваше да признае, че богато украсеният, плътно прилепващ костюм подхождаше удивително на красивия младеж. С подобно лице, помисли си Денил, той сигурно има огромен успех сред дамите.

Мъжът пристъпи колебливо напред.

— Посланик Денил?

— Да.

— Аз съм Тайенд от рода Тремелин. — Мъжът се преви в изящен поклон.

— За мен е чест да се запознаем — отвърна Денил.

— За мен е огромна чест да се запозная с вас, посланик Денил върна му комплимента Тайенд. — Сигурно сте изморен от пътуването. Ще ви отведа веднага в къщата ви.

— Благодаря. — Денил се зачуди защо не го посрещат слуги, а този млад придворен. Той внимателно се вгледа в Тайенд. — Вие от Гилдията ли сте?

Не — усмихна се Тайенд. — Аз съм от Голямата библиотека. Вашият Разпоредител уреди да ви посрещна.

— Разбирам.

Тайенд посочи каретата.

— След вас, милорд.

Денил се настани в каретата и тихо въздъхна от възхищение пред луксозния й интериор. След дните, прекарани в тясната каюта без никакви удобства, той с нетърпение предвкусваше горещата вана и нещо по-изискано от супа с хляб за обяд.

Тайенд се настани срещу него и почука по покрива. Каретата бавно потегли. Тайенд плъзна очи по мантията на Денил и бързо отвърна поглед. Той погледна през прозореца, преглътна звучно и потърка длани в панталоните си.

Забелязвайки вълнението на младия човек, Денил сподави усмивката си и започна да си припомня всичко, което беше научил за двора на Елийн. Не беше чувал нищо за Тайенд от рода Тремелин, макар да беше чел доста за други хора от това семейство.

— Каква е длъжността ви в двора, Тайенд?

Младият мъж махна пренебрежително с ръка.

— Незначителна. Радко се появявам там, а и те не усещат липсата ми. — Той погледна Денил и се усмихна стеснително. — Аз съм учен. Повечето време прекарвам в Голямата библиотека.

— Голямата библиотека — повтори Денил. — Винаги съм искал да я видя.

Широка усмивка озари лицето на Тайенд.

— Тя е чудно място. Ако искате, утре ще ви заведа. Установих, че магьосниците оценяват книгите така, както никой от придворните не го прави. Вашият върховен повелител прекара тук доста време… преди да стане Върховен повелител, разбира се.

Денил погледна младежа и пулсът му се ускори.

— Наистина ли? И какво го е заинтригувало толкова?

— Най-различни неща — отвърна Тайенд и очите му грейнаха. — В продължение на няколко дни му бях помощник. Когато бях малък, Иранд — главният библиотекар — не можеше да ме изгони от библиотеката, затова ме нае да подреждам и да нося разни неща. Лорд Акарин изчете всички стари книги. Търсеше нещо, но така и не можах да разбера какво. Истинска загадка. Един ден не пристигна в обичайното време, не се появи и на следващия ден, затова разпитахме за него. Оказа се, че внезапно си е събрал багажа и отпътувал.

— Колко интересно! — рече замислено Денил. — Чудя се дали е намерил онова, което е търсил.

Тайенд погледна през прозореца.

— Ах! Почти стигнахме до дома ви. Искате ли да ви взема утре… о, но вие първо трябва да посетите кралския двор, нали?

Денил се усмихна.

— Непременно ще се възползвам от поканата ви, Тайенд, но не мога да кажа със сигурност кога. Да ви изпратя ли съобщение, кога то науча?

— Разбира се. — Каретата спря, Тайенд отключи вратата и я отвори. — Изпратете бележка до Голямата библиотека — или просто елате. Винаги съм там през деня.

— Много добре — отвърна Денил. — Благодаря ви, че ме взехте от пристана, Тайенд от рода Тремелин.

— За мен беше чест, милорд — отвърна младият мъж.

Денил слезе от каретата и се озова пред широка, триетажна къща. Колоните, съединени чрез арки, поддържаха просторна веранда. Пространството между средните колони беше по-широко и там верандата леко се изгърбваше, образувайки арка, която напомняше за входа на Университета на Гилдията. Зад колоните се забелязваше врата — точно копие на университетската.

Четирима прислужници вече бяха свалили сандъка от каретата. Друг слуга пристъпи напред и се поклони.

— Посланик Денил. Добре дошли в Дома на Гилдията на Капия. Моля, последвайте ме.

Денил чу как зад гърба му познат глас шепнешком повтаря титлата му. Той устоя на импулса си да се обърне и да погледне Тайенд, а вместо това се усмихна и тръгна след слугата към къщата. Младият учен очевидно благоговееше пред магьосниците.

Но усмивката бързо изчезна от лицето му. Преди десет години Тайенд беше помагал на Акарин. Лорлън го беше помолил да посрещне Денил. Случайно съвпадение ли беше това? Едва ли. Очевидно Лорлън разчиташе, че Денил ще се възползва от помощна на Тайенд при проучването на древната магия.

 

 

Ароматът на цветя в малката градина бе почти непоносимо сладък. Някъде наблизо, в тъмните сенки на дърветата, ромолеше малък фонтан. Лорлън изчетка с ръка малките цветни листенца, които бяха посипали мантията му.

Съпрузите, които седяха на отсрещната пейка, бяха далечни роднини на Лорлън и членове на същия Дом като него. Преди да попадне в Гилдията, той растеше заедно с най-големия им син Уейлън. Макар Уейлън вече да живееше в Елийн, Лорлън обичаше да посещава родителите на стария си приятел, особено когато градината на Дерил беше разцъфнала в пълния си блясък.

— Баран се справя много добре — каза Велия и очите й проблеснаха на светлината на факлите. — Сигурен е, че догодина ще го повишен в капитан.

— Вече? — възкликна Лорлън. — Явно е постигнал много през по-последните пет години.

Дерил се усмихна.

— Определено. Човек се чувства много добре, когато види как най-малкият му син се е превърнал в толкова отговорен млад мъж, въпреки че Велия толкова го глезеше.

— Вече не го глезя — възрази тя. Изведнъж усмивката изчезна от лицето й. — Но наистина ще се успокоя, когато повече няма да се наложи да патрулира по улиците — добави тя.

— Хм. — Дерил погледна жена си и се намръщи. — Тук трябва да се съглася с Велия. С всяка година градът става все по-опасен. Не съм страхливец, но след последните убийства дори най-смелият човек ще започне да залоства нощем вратата си.

Лорлън се намръщи:

— Убийства ли?

— Не си ли чул? — повдигна вежди Дерил. — Та целият глад говори само за това!

Лорлън поклати глава.

— Може и да са ми казали, но напоследък мислите ми са ангажирани изцяло със случилото се в Гилдията. Не съм обръщал особено внимание на градските дела.

— Трябва по-честичко да си подаваш носа от онова място — рече неодобрително Дерил. — Изненадан съм, че не си се заинтересувал от това. Казват, че това са най-ужасните убийства от сто години на сам. Двамата с Велия знаем повечко неща за това, естествено, заради Баран.

Лорлън сподави усмивката си. Дерил обичаше да споделя с хората „секретната“ информация, получена от сина му, но повече от всичко му харесваше първи да научава за случилото се в града. Сигурно беше ужасно горд от себе си, че пръв е съобщил на Разпоредителя на Гилдията на магьосниците за тези престъпления.

— По-добре ми разкажи всичко за това — преди някой да се досети, че нищо не знам за градските дела — подтикна го Лорлън.

Дерил се наведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Казват, че докато убива жертвата си, убиецът извършва някакъв странен ритуал. Преди две нощи някаква жена станала свидетелка на едно от убийствата. Тя почиствала стаята, когато чула в коридора гласа на господаря си и на още някой друг. Когато осъзнала, че се борят и всеки момент ще връхлетят в стаята, тя се скрила в един шкаф.

Жената каза, че непознатият завързал господаря й, после взел един нож и разрязал ризата му. След това направил няколко резки по тялото на мъжа, по пет на всяко рамо. — Дерил постави разперени те си пръсти върху рамото си. — По тези резки стражата разпознала убиеца. Жената каза, че убиецът притиснал дланта си върху раните и започнал да припява тихо нещо. Когато завършил, прерязал гърлото на мъжа.

Велия изпъшка отвратено и се надигна.

— Извинете ме, но от това ме побиват тръпки. — Тя бързо влезе в къщата.

— Слугинята каза още нещо — додаде Дерил. — Каза, че според нея мъжът бил мъртъв още преди да му прережат гърлото. Баран твърди, че раните по раменете на мъжа не са достатъчни, за да убият човек, а и не се намират никакви следи от отравяне. В края на краищата те решили, че човекът е изгубил съзнание, а на слугинята й се е сторило, че е мъртъв. На нейно място и аз бих се изплашил до смърт… Лорлън, наред ли е всичко?

Лорлън с усилие успя да разтегли устните си в някакво подобие на усмивка.

— Да — излъга той. — Просто не мога да повярвам, че не съм чул нищо за това. Жената даде ли някакво описание на убиеца?

— Нищо, което да свърши работа. Каза, че не можела да го види добре, защото било тъмно и тя гледала през ключалката, но мъжът имал тъмна коса и бил облечен с парцаливи дрехи.

Лорлън си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— И припявал нещо, казваш. Странна работа.

Дерил кимна.

— Докато Баран не се записа в стражата, нямах никаква представа, че на света има толкова извратени и ненормални хора. Какви неща правят само!

С мисълта за Акарин в главата, Лорлън кимна.

— Бих искал да науча малко повече за това. Ще ми разкажеш ли, ако дочуеш още нещо?

Дерил се ухили.

— Привлякох интереса ти, нали? Разбира се, че ще ти разкажа.