Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Неочаквано предложение

Когато Сония влезе в стаята, Ротан вдигна изненадано глава.

— Свърши ли за днес? — Очите му се плъзнаха по мантията й. — О! Какво се случи?

— Регин.

— Пак ли?

— Непрекъснато. — Сония остави папката със записките си на масата. Тя издаде странен пльокащ звук и под нея се образува локвичка вода. Сония я отвори и откри, че всичките й записки са подгизнали, мастилото се е разтекло и се е смесило с водата. Тя изпъшка, осъзнавайки, че ще се наложи да преписва всичко отначало. Обърна гръб на масата и отиде в стаята си да се преоблече.

На входа на Университета Кано беше изтичал до нея и беше хвърлил шепа храна в лицето й. Сония беше отишла до фонтана и центъра на двора с намерението да се измие, но когато се наведе над него, водата я плисна в лицето и я измокри до кости.

Тя въздъхна, отвори шкафа с дрехите си, извади една стара риза и панталони и ги облече. После взе мократа мантия и се върна в гостната.

— Вчера лорд Елбен каза нещо интересно.

Ротан се намръщи.

— Така ли?

— Каза, че по знания съм изпреварила съучениците си с няколко месеца — че съм почти на нивото на учениците от зимния набор.

Той се усмихна.

— Нали се упражнява няколко месеца преди да започнат занятия — Но щом видя дрехите й, усмивката се изтри от лицето му. — Трябва винаги да носиш мантията си, Сония. Не можеш да отидеш така в клас.

— Знам, но не ми останаха чисти дрехи. Тания ще ми донесе няколко довечера. — Тя разгъна подгизналата мантия. — Освен ако не ми я изсушиш още сега.

— Вече би трябвало и сама да можеш да го правиш.

— Мога, но нали не ми е позволено да правя магия, освен…

— … ако не се намираш под надзора на магьосник — завърши Ротан с насмешка. — Това правило не е от най-строгите. Обикновено се подразбира, че ако учителят ти нареди да упражняваш онова, на което те е научил, то ти можеш да го правиш и извън класната стая, стига изрично да не ти е забранил.

Тя се ухили и погледна към мантията си. Щом изпрати към нея топлинна вълна, над плата започна да се издига пара. Когато мантията изсъхна, Сония я остави настрани и си взе парче от сладкиша, който беше останал от закуска.

— Веднъж ми каза, че особено надарените ученици могат да бъдат преместени в по-горен клас. Какво е нужно да направя, за да се преместя?

Ротан повдигна вежди.

— Ще трябва доста да се потрудиш. Ти се справяш добре с практическата магия, но в теорията и разбирането на основите на магията има какво още да се желае.

— Но по принцип е възможно, нали?

— Да — отвърна бавно той. — Ако работим всяка нощ и всеки волник, за месец и нещо може да успееш да вземеш тестовете за половин година, но това няма да е краят. Щом преминеш в по-горен курс, ще трябва да догониш новите си съученици. Провалиш ли се на изпита в края на първия срок, ще те върнат отново в летния випуск. Това означава, че два-три месеца те чака здраво учене.

— Разбирам. — Сония прехапа устна. — Искам да опитам.

Ротан се взря в нея, после отиде до креслото си и се отпусна в него.

— Значи си размислила?

— За кое? — погледна го изненадано Сония.

— Нали искаше да изчакаш, докато останалите в класа те догонят?

Сония махна презрително с ръка.

— Остави ги. Не го заслужават. Имаш ли достатъчно време да ме обучаваш? Не искам да те откъсвам от учениците ти.

— Няма проблем. Ще се подготвям, докато ти учиш. — Ротан се наведе напред. — Знам, че го правиш, за да се отървеш от Регин. Държа да те предупредя, че учениците в по-горния клас може да се окажат същите.

Сония кимна. Тя седна на стола до Ротан и започна внимателно да разделя слепналите се от водата страници.

— Помислих и за това. Не очаквам симпатия от тях, искам просто да ме оставят на мира. Наблюдавах ги известно време и като че ли сред тях няма никой като Регин. Никой не се откроява като водач. Тя сви рамене. — Нека да ме пренебрегват, ще го преживея.

Ротан кимна.

— Както виждам, обмислила си всичко внимателно. Много добре. Ще го направим.

Сония усети как в гърдите й се надига нова надежда. Това беше вторият й шанс. Тя се усмихна широко:

— Благодаря ти, Ротан.

Магьосникът изпъна рамене.

— Та аз съм твой наставник, все пак. Заниманията с теб са основното ми задължение.

Сония започна да суши записките си. Листите хартия се къдреха, буквите се размазваха в гротескни петна. Тя отново въздъхна при мисълта, че ще трябва да ги преписва.

— Макар войнските изкуства да не влизат в моята компетенции — рече Ротан, — мисля, че ще ти е от полза да се научиш да издигаш и поддържаш най-простия щит. Той ще може да те защити от подобни шеги.

— Както кажеш — отвърна Сония.

— И тъй като вече си изпуснала началото на часа, най-добре да си останеш вкъщи и да се позанимаваме с това още сега. Ще кажа на учителя ти… все ще измисля нещо убедително.

Изненадана и доволна, Сония остави настрани изсъхналите тениски. Ротан се изправи и избута масата настрани.

— Изправи се.

Сония стана.

— Както знаеш, всеки човек, магьосник или не, има естествена граница, която защитава тялото му. Никой магьосник не може да повлияе на нищо в тази граница, без първо да изцеди силите ни. Ако не беше така, магьосниците щяха да се избиват един друг като просто проникват в телата си и смазват сърцата си.

Сония кимна.

— Естествената граница е кожата. Тя е бариера. Лечителите може да преминат през нея, но само чрез контакт „кожа до кожа“.

— Правилно. Досега по време на упражненията си се учила да използваш силата си подобно на протягането на ръка, за да запалиш свещ, например, или да вдигнеш топка. Издигането на щит е като да разтеглиш кожата си във всички посоки, създавайки нещо като мехур около себе си. Наблюдавай ме — ще направя видим щит.

Погледът на Ротан се разсея. Кожата му засия, след това като че ли най-горният й пласт се изду навън, изглади се и изгуби очертанията на тялото му. Продължи да се издува и да оформя сияеща сфера от светлина около него, след което изведнъж се прибра обратно и изчезна.

— Това беше само светлинен щит — каза Ротан. — Той не би могъл да отблъсне нищо. Но е подходящ за началото на упражненията, защото може да се види. Сега искам от теб да направиш същия щит, но само около ръката си.

Сония повдигна ръка и се концентрира върху нея. Появата на сиянието беше лесна — Ротан я беше научил как да създава достатъчно студена светлина, за да не изгори нещо. Тя си представи, че кожата й е границата на влияние на магията й и силно я тласна навън.

Първоначално светлината запулсира неравномерно около дланта й, но след няколко минути тя успя да я накара да се разпространи равномерно навсякъде. Накрая цялата й длан се оказа обградена от блестяща сфера.

— Добре — каза Ротан. — Сега опитай с цялата ръка.

Постепенно, леко колебливо, сферата се разтегна до рамото й, след което се разду до по-големи размери.

— А сега цялата горна част на тялото ти.

Усещането беше наистина странно. Сония се почувства така, сякаш тялото й се беше раздуло дотолкова, че да запълни доста по голямо пространство. Когато разшири сферата до толкова, че да покрие и главата й, тя усети леко гъделичкане по скалпа.

— Много добре. А сега цялата.

Когато се съсредоточи върху краката си, Сония изгуби контрол върху части от вече оформената сфера и по повърхността й се образуваха пукнатини. Но след като се погрижи и за тях, тя се оказа обградена изцяло от светещо кълбо. Когато погледна надолу, тя установи, че то дори е навлязло в пода под краката й.

— Отлично — каза Ротан. — Сега се опитай да го придърпаш към себе си едновременно от всички страни.

Тя бавно започна да всмуква сферата и въпреки образувалите се пукнатини успя да свие светещото кълбо до границите на тялото й. Ротан кимна замислено.

— Успяла си да схванеш цялостната идея — каза той. — Трябва ти просто малко повече практика. Щом я усвоиш докрай, ще се прехвърлим върху отблъскващите и задържащи щитове. А сега опитай отново.

Когато вратата се затвори зад гърба на Сония, Ротан събра книгите и записките си. Доколкото му беше известно, възпитаникът на Гарел беше роден лидер. Наистина беше жалко, макар че можеше да се очаква, че момчето ще реши да укрепи влиянието си над останалите, настройвайки ги срещу един от съучениците им. Сония беше очевидният избор. За жалост това беше сложило край на всички надежди да бъде приета от останалите.

Той въздъхна и поклати глава. Нима напразно беше положил толкова усилия по подготовката на Сония за Университета, напразно бяха работили толкова много върху речта и маниерите й? Ротан я беше убеждавал безброй пъти, че ще е достатъчно да си намери един-двама приятели и миналото й ще бъде забравено. Но очевидно беше сгрешил. Съучениците й не само я отхвърлиха, но и се бяха настроили срещу нея.

Учителите й също не я обичаха, въпреки изключителните й способности. Според Ялдан, по-възрастния приятел на Ротан, из техните среди се носеха слухове, че в копторите, на Сония й се е налагало да краде и дори да използва ножа си. Но въпреки това те не можеха да пренебрегнат обучението й. Той щеше да се погрижи за това.

— Ротан!

Ротан се сепна и се вслуша в гласа, който прозвуча в главата му.

— Денил?

— Здравей, стари приятелю.

Ротан се съсредоточи, гласът прозвуча по-ясно и той почувства присъствието на личността на Денил. Освен това усети как присъствието на другите магьосници, чието внимание беше привлечено от Проникването, постепенно избледнява. Те се бяха изключили от разговора, който не ги касаеше.

— Очаквах да се обадиш по-рано. Да не би да сте се сблъскали с препятствия по пътя?

— Не, пристигнах преди две седмици и оттогава не мога да намеря свободно време. Първият посланик уреди толкова много срещи и посещения, че едва успявах да ги посетя. Струва ми се, че човекът се разочарова от мен — оказва се, че нощем се налага все пак да поспя.

Ротан искаше да попита дали е вярно, че Първият посланик на Гилдията в Елийн е станал толкова дебел, колкото се говори. Но мисловният диалог не беше най-сигурният начин на общуване и винаги съществуваше възможността някой друг магьосник да чуе какво си казват.

— Успя ли да разгледаш Капия?

— Малко. Наистина е толкова красив, колкото се говори. — В съзнанието на Ротан се появи образът на голям град с къщи от жълт камък, синя вода и кораби.

— Представиха ли те вече в кралския двор?

— Не, лелята на краля починала преди няколко седмици и той е в траур. Ще го посетя днес. Сигурно ще бъде интересно.

Ротан улови усещането за силно самодоволство. Той се досети, че приятелят му си мисли за всичките скандални клюки, сплетни и слухове, които беше изровил за елийнския двор, преди да напусне Киралия.

— Как върви обучението на Сония?

— Учителите й хвалят способностите й, но в класа й има един размирник, който настройва всички срещу нея.

— Не можеш ли да направиш нещо? — В думите на Денил се усещаше разбиране и искрено съчувствие.

— Тя реши да премине в по-горен клас.

— Горкият Ротан! И двамата ви чака доста работа.

— Да, мога да си представя. Притеснявам се единствено да не се окаже, че и учениците от зимния набор са също толкова неприятелски настроени.

— Предай й поздрави и пожелание за успех. — Ротан усети как вниманието на Денил се раздвоява. — Извинявай, трябва да вървя. Прощавай.

— На добър час.

Ротан събра книгите си и тръгна към вратата на гостната. Той си припомни колко начумерен и отритнат ученик беше самият Денил и се почувства по-добре. При Сония може би щеше да е по-трудно, но накрая нещата отново щяха да се оправят.

 

 

— Тайенд от рода Тремелин, а? — Еренд, Първи посланик на Гилдията в Елийн, се намести в стола си и впечатляващият му корем се разлюля над пояса на мантията му. — Той е най-малкият син на дем Тремелин. Учен от Голямата библиотека, ако не се лъжа. Не го срещам често в двора — макар да съм го виждал с дем Агералин, човек със съмнителни връзки.

Съмнителни връзки? Денил отвори уста, за да попита посланика какво има предвид, но вниманието на дебелия мъж беше привлечено от нещо, което беше видял през прозореца на каретата.

— Двореца! — възкликна той и посочи с ръка. — Сега ще ви представя на краля, а след това общувайте с когото ви е приятно. Имам ангажимент, който ще отнеме голяма част от следобеда ми, така че когато решите, можете да се приберете с каретата. Само не забравяйте да напомните на кочияша да се върне привечер да ме прибере.

Вратата на каретата се отвори и Денил излезе след Еренд. Намираха се в единия край на огромен вътрешен двор. Пред тях се издигаше дворецът, мащабна сграда с множество куполи и балкони, надвиснали над дългото и широкото стълбище, което водеше към парадния вход. Пищно облечени хора се изкачваха бавно нагоре, като от време на време се поспираха да отдъхнат на каменните пейки, разположени по стълбищните площадки точно с тази цел.

Денил се обърна към спътника си и установи, че Еренд се носи над една педя над земята. Първият посланик се засмя весело, забелязвайки изненаданото му изражение.

— Няма смисъл да се ходи пеш, когато не е наложително! Мъжът се понесе нагоре, без да докосва стъпалата, а Денил погледна към придворните и прислугата, които се намираха наоколо. Някои гледаха усмихнати посланика, но повечето се държаха така, сякаш използването на магия бе нещо обичайно. Очевидно дебелият и жизнерадостен Еренд бе същевременно силен и изкусен магьосник. Денил обаче реши да не привлича вниманието към себе си и започна да се изкачва нагоре по обичайния начин.

Еренд го чакаше горе. Посочи му града с широк жест.

— Погледнете каква гледка! Не е ли прекрасен?

Все още задъхан от продължителното изкачване, Денил се обърна. Пред него се простираше целият залив. Сияещите под лъчите на яркото слънце бледожълти сгради обкръжаваха ослепително синята водна шир.

— „Огърлица, достойна за крале“, както е казал поетът Лоренд.

— Наистина красив град — съгласи се Денил.

— Пълен с прекрасни хора — добави Еренд. — Елате. Ще ви представя.

Те се обърнаха към входа. Досега Денил никога не беше виждал толкова разкошна фасада. Изящно извитите арки надвишаваха човешкия ръст няколко пъти. Под най-високата се намираше входът към вътрешността на двореца.

Шестимата изпънати стражи погледнаха към Денил, който влезе заедно с Еренд в една просторна зала. В прохладния въздух витаеше лек цветен аромат. Покрай стените бяха разположени фонтани и скулптури, а сводестите проходи, разположени между тях, водеха до други стаи и коридори. От различните ниши в стените висяха екзотични растения, а огромните каменни саксии по пода бяха пълни с ароматни цветя.

Еренд се запъти към центъра на залата. Край него минаваха групи мъже и жени, някои водеха със себе си деца. Всички бяха разкошно облечени. Когато Денил минаваше край тях, всички го гледаха с любопитство, а най-близкостоящите му се покланяха грациозно.

От време на време той мяркаше по някоя гилдийска мантия жени в зелено, мъже в червено или лилаво. Той отвръщаше с учтиви кимвания на магьосниците, които го поглеждаха и го поздравяваха. До всяка врата стояха униформени стражи, които наблюдаваха внимателно. Из залата се разхождаха музиканти, които свиреха на различни инструменти и тихичко припяваха. Наблизо притича някакъв вестоносец с лъщящо от пот лице.

В дъното на залата Еренд мина под друга арка, която го отведе в по-малка стая. Тежките врати в другия й край бяха украсени с кралския герб на Елийн: риба, извита в скок над чепка грозде. Пред тях изскочи страж със същия герб на нагръдника и попита за името на Денил.

— Лорд Денил, Втори посланик на Гилдията в Елийн — отвърна Еренд.

„Никак не звучи зле“ — помисли си Денил. Стражът ги въведе в залата, махна с ръка на двама придворни да освободят голямата тапицирана пейка и покани двамата магьосници да седнат. Еренд се отпусна с въздишка върху меката седалка.

— Тук ще почакаме — каза той.

— Дълго ли?

— Толкова, колкото е нужно. Щом приключи настоящата аудиенция, имената ни ще бъдат съобщени на краля. Ако той пожелае да ни види веднага, ще ни повикат. Ако ли пък не — Еренд сви рамене и посочи хората, които се бяха струпали в преддверието, — ще изчакаме докато ни дойде редът или ще се приберем у дома.

Стаята се изпълни с женски гласове и смях. Групата жени, които седяха на пейката срещу Денил слушаха мърморенето на музиканта, който се беше настанил в нозете им. Инструментът му лежеше на коленете му и той лениво прокарваше пръсти по струните му, и извличайки несвързани, но мелодични звуци. Денил забеляза как музикантът наклони глава към една от жените и прошепна нещо в ухото й. Тя вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си.

Сякаш почувствал, че го наблюдават, музикантът вдигна глава и срещна погледа на Денил. С бързо грациозно движение той се надигна от пода и засвири приятна мелодия. Денил се развесели, установявайки, че онова, което беше помислил за риза, всъщност се оказа странен костюм с къса пола, а краката на музиканта бяха обути в ярки чорапи на жълти и зелени райета.

Мъж с мантия, мъж с мантия,

мъж с мантия стои до нашата компания.

Музикантът направи няколко танцови стъпки в залата и се спря пред пейката. Той леко се поклони и отново улови погледа на Денил.

Мъж с пола, мъж с пола,

мъж с пола май му взе акъла.

Денил се зачуди как да реагира и погледна въпросително към Еренд. Посланикът наблюдаваше мъжа с търпеливо безразличие. Музикантът се завъртя и зае драматична поза.

Дебелакът в строга поза,

дебелакът в строга поза…

Той млъкна за миг и подуши въздуха.

… дебелакът в строга поза

мирише като майска роза!

Придворните избухнаха в смях и дори Еренд не успя да сдържи усмивката си. Шутът-музикант се поклони, завъртя се на пети и разпервайки ръце, закрачи обратно към жените.

— Моята любима в Капия има червени коси, червени коси и зелени очи — запя той с приятен дълбок глас. — Моята любима в Тол-Ган има силни ръце, с които ме притиска силно към своето сърце.

Денил се засмя.

— Моряците от Вин пеят друга версия на тази песен, която със сигурност няма да е подходяща за ушите на тези млади дами.

— Несъмнено вие сте чули оригинала, а в двора изпълняват по меката му версия — отвърна Еренд.

Музикантът връчи церемониално инструмента си на една от дамите и започна да прави задни салта.

— Колко странен човек — рече Денил.

— Той владее до съвършенство изкуството на ласкателството и го използва, за да нанася обиди — махна презрително с ръка Еренд. — Не му обръщайте внимание. Освен ако, разбира се, не го намирате за забавен.

— Не знам защо, но наистина ми се струва забавен.

— Нищо, ще ви омръзне. Веднъж той…

— Посланиците на Гилдията в Елийн — избумтя гласът на кралския страж.

Еренд се надигна и прекоси залата, следван от Денил. Стражът им махна с ръка да изчакат, след което се скри зад вратата.

Денил чу как произнасят титлата на Еренд, а след това и неговата. Настъпи кратко мълчание, след което стражът се върна и ги покани вътре.

Залата за аудиенции беше по-малка от преддверието. От двете страни на вратата бяха разположени две дълги маси, зад които седяха мъже на преклонна възраст — съветниците на краля. В средата имаше друга маса, отрупана с документи, книги и поднос със сладкиши.

До нея на голям тапициран трон седеше кралят. Зад него се бяха изправили двама магьосници, които зорко наблюдаваха всяко движение в стаята.

Следвайки примера на Еренд, Денил се отпусна на едно коляно. Бяха минали много години, откакто за последен път беше коленичил пред крал — тогава той беше още дете и баща му го беше взел със себе си в кралския двор като един вид награда. След като стана магьосник, той вече приемаше за даденост всички, освен другите магьосници, да му се кланят, макар да не му допадаше особено хората да изразяват уважението си по този начин. И все пак се чувстваше обиден, ако не получеше този акт на внимание. В края на краищата добрите маниери го изискваха.

Но колениченето пред някой друг беше унизително, а той не беше свикнал да се чувства така. Не можеше да не си помисли, че в подобни моменти кралят сигурно изпитва огромно удоволствие да е един от малкото хора в света, пред когото коленичат дори магьосниците.

— Станете.

Денил се изправи и надигайки главата си, установи, че кралят го разглежда с интерес. Маренд минаваше петдесетте; червеникавокестенявата му коса беше прошарена със сребро, но очите му продължаваха да греят с енергичност и интелигентност.

— Добре дошли в Елийн, посланик Денил.

— Благодаря ви, Ваше височество.

— Как мина пътуването ви?

Денил се замисли.

— Попътен вятър. Никакви бури. Спокойно, без особени събития.

Мъжът се засмя.

— Говорите като истински моряк, посланик Денил.

— Пътуването ме научи на доста неща.

— А как възнамерявате да прекарате времето си в Елийн?

— Когато не се занимавам със задълженията, които вървят с поста ми, смятам да разгледам града и околностите му. С нетърпение очаквам да посетя Голямата библиотека.

— Разбира се — усмихна се кралят. — Магьосниците като че ли изпитват безграничен глад за знания. И така, за мен бе истинско удоволствие да се запозная с вас, посланик Денил. Сигурен съм, че това няма да е единствената ни среща. Свободен сте.

Денил се поклони учтиво и последва Еренд през една странична врата. Двамата се озоваха в малка стая, където стояха няколко стражи и тихо разговаряха. Един от тях ги поведе през тесен коридор и те се озоваха в преддверието.

— Е — рече Еренд, — беше бързо и не особено вълнуващо, но той ви огледа добре, а всъщност това беше целта на настоящата аудиенция. Така, сега ще ви оставя сам. Не се притеснявайте — уредил съм човек да ви… а, ето ги и тях.

Към тях се приближиха две жени. Те се поклониха церемониално, докато Еренд ги представяше. Денил им кимна в отговор и се усмихна, припомняйки си някои особено интересни клюки, които беше открил за двете сестри.

По-голямата хвана Денил под ръка, а Еренд се усмихна, извини се и се отдалечи. Дамата представи Денил на няколко елийнски придворни, чиито имена му бяха добре познати.

Всички те изглеждаха искрено заинтересувани да се запознаят с него и той се почувства дори притеснен от интереса им. Когато полегатите златисти лъчи на залязващото слънце изпълниха залата и Денил забеляза, че хората започват да се разотиват, той реши, че може да се извини и да си тръгне, без това да прозвучи грубо. Щом се измъкна от сестрите, тръгна към изхода, но пред него се изстъпи един мъж и го заговори.

— Посланик Денил? — Той беше слаб, с късо подстригана коса и тъмнозелени дрехи, които изглеждаха мрачни в сравнение с пъстро цветните одежди на елийнските придворни.

Денил кимна.

— Да?

— Аз съм дем Агералин. — Мъжът се поклони. — Как мина първият ви ден в двореца?

Името на мъжа му прозвуча познато, но Денил не можа да се сети откъде.

— Приятно и забавно, дем. Запознах се с много нови хора.

— Виждам, че сте се запътили към вкъщи. — Дем Агералин отстъпи назад. — Не бих искал да ви задържам.

Изведнъж Денил се сети къде е чувал името му. Дем Агералин беше мъжът със „съмнителни връзки“, за който беше споменал Еренд. Той го погледна внимателно. Този дем беше около трийсетте, предположи магьосникът. И в него нямаше нищо забележително.

— Не бързам — отвърна Денил.

Дем Агералин се усмихна.

— Ах, това е чудесно. Бих искал да ви задам един въпрос, ако ми разрешите, естествено.

— Разбира се.

— Въпросът е от личен характер.

Заинтригуван, Денил даде знак на мъжа да продължи. Демът замълча, като че ли обмисляйки думите си, след което заговори с извинителен тон:

— Малко неща остават незабелязани в елийнския двор и както може би вече сте се досетили, ние сме силно очаровани от Гилдията на магьосниците. Вие възпроизведохте истински фурор в двореца.

— Забелязах.

— Затова не бива да се изненадвате, че до ушите ни достигнаха и някои слухове.

Денил усети как кожата му настръхва. Той внимателно изобрази на лицето си изненада и озадаченост.

— Слухове?

— Да. Наистина стари слухове, които обаче аз и някои други хора не можахме да не си припомним, когато дочухме, че идвате да живеете в Капия. Не се притеснявайте, приятелю мой. Тук подобни въпроси не се считат за табу, както е в Киралия, макар да не е за предпочитане да се обсъждат на всеослушание. Всички ние сме изпълнени с любопитство, затова ще проявя смелостта да ви запитам: дали тези слухове са истина?

В гласа на мъжа прозвуча надежда. Денил осъзна, че го зяпа невярващо и се насили да отмести погледа си встрани. Ако в Киралия някой придворен зададе подобен въпрос, ще се разгори скандал, който би могъл да съсипе честта на човека и общественото положение на Дома, към който принадлежи. Първата мисъл на Денил беше да се възмути и да разясни на дема, че подобни въпроси са неуместни.

Но гневът и горчивината, които беше изпитвал към Фергън, авторът на тези слухове, бяха утихнали, след като воинът беше изпратен в изгнание заради изнудването на Сония. Освен това, макар Денил така и да не се беше оженил, за да разпръсне завинаги съмненията, Висшите магове все пак го бяха избрали за посланик на Гилдията. Той старателно обмисли отговора си. Притесняваше се да не обиди мъжа. Елийнците може и да се отнасяха с по-голяма търпимост към определени неща от киралийците, но до каква степен? Посланик Еренд беше нарекъл дем Агералин човек „със съмнителни връзки“. Във всеки случай щеше да е глупаво още в първия си ден и двора да си създава врагове.

— Разбирам — отвърна бавно Денил. — Мисля, че се досещам за кои слухове става въпрос. Като че ли никога няма да успея да сваля от себе си подозренията, макар оттогава да минаха десет — не, петнайсет! — години. Както сигурно знаете, Гилдията е изключително консервативно място, така че ученикът, който пусна тези слухове, прекрасно знаеше, че ще ми причини големи неприятности. Той беше склонен да измисля всякакви истории за мен.

Мъжът кимна и раменете му унило клюмнаха.

— Разбирам. Извинете ме, че повдигнах този болезнен въпрос. Разбрах, че този бивш ученик, за когото споменахте, сега живее в планините, в някаква отдалечена крепост. Ние сме много любопитни що за човек е той. Нали знаете — онзи, който вдига най-много шум, обикновено е най…

Демът не завърши изречението и погледна встрани. Денил изненадано забеляза, че към тях се приближава Тайенд. Външността на младия учен отново го порази. Облечен в тъмно синьо, привързал с лента червеникаворусата си коса назад, Тайенд изглеждаше така, сякаш мястото му е в двореца. Ученият се поклони грациозно и им се усмихна.

— Посланик Денил, дем Агералин. — Той кимна последователно и към двамата. — Как сте, дем?

— Добре, благодаря — отвърна мъжът. — А вие? От доста време не сме те виждали в двореца, млади Тремелин.

— За съжаление задълженията ми в Голямата библиотека не ми оставят никакво време. — В гласа на Тайенд не се усещаше никакво съжаление. — Боя се, че трябва да ви открадна посланик Денил, дем. Трябва да обсъдя нещо с него.

Дем Агералин погледна Денил. Лицето му не изразяваше нищо.

— Разбирам. Тогава ще се сбогувам с вас, посланик. — Той се поклони и си тръгна.

Тайенд изчака, докато мъжът се отдалечи достатъчно и погледна Денил с присвити очи.

— Трябва да ви кажа нещо за дем Агералин.

Денил се усмихна предпазливо.

— Да, той съвсем недвусмислено ми показа, що за човек е.

— Ах, така ли. — Тайенд кимна. — А повдигна ли въпроса за слуховете, свързани с вас? — Когато Денил се намръщи смутено, ученият кимна. — Така си и помислих.

— Всички ли обсъждат това?

— Не, само някои хора в определени кръгове.

Денил не беше сигурен дали трябва да се чувства успокоен от думите му.

— Но оттогава минаха години! Изненадан съм, че тези слухове изобщо са достигнали до елийнския двор.

— Не трябва да се изненадвате. Мисълта, че киралийски магьосник може да е „момък“ — което е учтивият термин за мъже като Агералин — е доста забавна. Но не се притеснявайте. Наистина звучи като обичайно обръщение между момчета. Смея да заявя, че реагирахте изненадващо спокойно за киралиец. Притеснявах се да не изпепелите горкия стар Агералин.

— Ако го бях направил, щях да се простя с поста си.

— Сигурно, но като че ли вие дори не се ядосахте.

Денил отново внимателно обмисли отговора си.

— Когато цял живот се опитвате да опровергаете разни безпочвени слухове, вие започвате да симпатизирате на хората, на които ни оприличават. Не мога да си представя колко ужасен може да бъде животът на човек с „недопустими“ наклонности, който трябва или да ги отрича, или да полага всички усилия да ги прикрива.

— В Киралия може да е така, но не и тук — усмихна се Тайенд. Елийнският двор ненапразно е наричан упадъчен, но същевременно е и чудесен в освободеността си. Ние очакваме от всеки един човек да има своите интересни или ексцентрични навици. Обожаваме клюките, но не вярваме особено на слухове. Всъщност ние имаме една чудесна поговорка: „Във всеки слух има частица истина; проблемът е как да я открием.“ И така, кога ще дойдете в библиотеката?

— Скоро — отвърна Денил.

— Очаквам с нетърпение да ви видя там. — Тайенд отстъпи крачка назад. — А сега трябва да вървя. До скоро, посланик Денил. — Той се поклони.

— До скоро — отвърна Денил.

Денил изпрати учения с поглед, поклащайки глава. Той беше събирал клюки и слухове за елийнските придворни като редки бисери, без въобще да му мине през ума, че те също толкова старателни събират информация за него. Нима целият двор обсъждаше слуха, който Фергън беше пуснал за него преди толкова много години? Тази мисъл силно обезпокои Денил; оставаше му единствено да се надява, че Тайенд е прав и дворът не приема подобни истории на сериозно.

Магьосникът въздъхна, излезе от двореца и започна бавно да слиза по стълбището към каретата, украсена със символите на Гилдията.