Труди Канаван
Избраница (35)

Глава 34
Де да беше толкова просто

Когато стигнаха до завоя на пътя, откъдето за пръв път бяха видели дома на дем Ладейри, Денил и Тайенд спряха конете си и се обърнаха, за да погледнат за последен път сградата. Слугите им продължиха напред; конете им вървяха бавно по криволичещия път.

— Кой би си помислил, че на това старо място ще открием отговорите на толкова много въпроси — каза Тайенд, поклащайки глава.

Денил кимна.

— Бяха много интересни няколко дни.

— Меко казано. — Тайенд стрелна с поглед Денил и крайчеца на устата му се повдигна.

Денил се засмя на изражението на учения и погледна към планината, която се извисяваше над къщата Ладейри. Отвъд единия хребет, скрити от човешки очи, лежаха руините на Армдже.

Тайенд потрепери.

— Целият настръхвам, като се сетя за онази пещера.

— Едва ли някой друг магьосник, освен Акарин, е посещавал Армдже — рече Денил. — А и онази врата не може да бъде отворена без магия — или без да бъде срутена цялата стена. Бих предупредил дема, но не искам да му казвам нищо, преди да съм се посъветвал с Гилдията.

Тайенд кимна. Той смушка коня си и препусна напред, следван от Денил.

— Поне събрахме повечко информация за този крал на Чаркан. Ако имахме няколко свободни седмици, можехме да отскочим до Сачака.

— Все още не съм убеден, че това е добра идея.

— Акарин сигурно е бил там. Защо да не идем и ние?

— Не знаем със сигурност, че е отишъл точно там.

— Ако отидем, може да открием доказателства, че е ходил. Сачаканците със сигурност няма да забравят, че са се сблъскали с някой магьосник от Гилдията. Има ли други магьосници, които да са посещавали Сачака през последните десетина години?

Денил сви рамене.

— Не знам.

— Ако някой е бил там, не може да не е научил, че друг магьосник от Гилдията е посещавал страната преди него.

— Сигурно. — Денил почувства тревожно безпокойство. Мисълта за близостта на други магьосници му напомни, че един ден ще трябва да се върне в Гилдията. Като че ли колегите му щяха да усетят…

Но разбира се, те нямаше как да разберат, като просто го гледат. Така че ако двамата с Тайенд внимаваха при обсъждането на темата, ако той никога не се подлагаше на разчитане на истината и внимаваше при мисловните общувания, кой би могъл да докаже нещо?

Денил погледна към Тайенд. „Ротан би казал, че съм достатъчно хитър, за да открия — или да скрия — всяка тайна“ — помисли си той.

— Денил.

Денил се стресна и се изправи в седлото. След това разпозна личността зад мисловното повикване и се смрази.

— Денил.

Той усети как го залива паника. Защо го търсеше Акарин? Какво искаше Върховният повелител? Денил погледна Тайенд. Нима беше разбрал за… но не, това не беше чак толкова важно, че…

— Денил.

— Акарин?

— Къде сте?

— В Елийнските планини. — Той му изпрати образ на пътя. — Предложих на посланик Еренд да направя вместо него ежегодната обиколка на демовете, за да мога да се запозная със страната.

— А и да продължите проучването си, въпреки заповедите на Лорлън.

Това не беше въпрос. Денил се изненада колко облекчен се почувства след думите на Върховния повелител. Ако Акарин беше чул слуховете за Тайенд и… но той бързо изхвърли тези мисли от главата си.

— Да — потвърди той, като нарочно си мислеше за Гробниците на белите сълзи и загадката на краля на Чаркан. — Продължих от чисто любопитство. Лорлън не ми забрани да продължа изследванията, само ми съобщи, че вече не са необходими.

— Явно задълженията ви като посланик ви оставят твърде много свободно време.

Денил потрепна. В присъствието на Акарин определено се долавяше неодобрение. Дали той просто бе загрижен, че Денил отделя твърде много време за изследването или негодува срещу това, че друг магьосник е продължил проучването, което той е изоставил? Или пък се ядосваше, че някой рови из миналото му? Да не би да крие нещо?

— Искам лично да обсъдим както сте открили. Веднага се върнете в Гилдията и носете записките си с вас.

Денил се изненада и след леко колебание попита:

— А останалата част от посланическата ми обиколка?

— След това ще се върнете, за да изпълните задълженията си.

— Много добре… Ще трябва да…

— Уведомете ме веднага, щом пристигнете.

Тонът на Акарин му показа, че разговорът е приключен. Денил отвори очи и изруга.

— Какво има? — попита Тайенд.

— Това беше Ак… Върховният повелител.

Тайенд се кокори.

— Какво ви каза?

— Научил е за нашите проучвания. — Денил въздъхна. — Не мисля, че това му е харесало. Нареди ми да се върна.

— Да се върнете… в Гилдията?

— Да. Заедно със записките ни.

Тайенд го гледаше слисано, но после лицето му придоби студен израз.

— Как е разбрал?

— Не знам. — Как е успял? Денил си спомни разказите за способностите на Акарин да чете мисли, без да иска достъп и потрепери. „Имаше момент, в който си помислих за Тайенд… дали е усетил нещо?“.

— Ще дойда с вас — каза Тайенд.

— Не — отвърна бързо Денил и го обзе тревога. — Повярвайте ми, по-добре е да не се замесвате в това.

— Но…

— Не, Тайенд. По-добре да не разбира колко сте научили. — Денил пришпори коня си и го подкара в тръс. Замисли се за очакващите го дълги седмици на езда и плаване, които го разделяха от срещата с Акарин. Би трябвало да изпитва желание да отлага този момент, но вместо това той искаше да се срещнат колкото се може по-бързо, защото една мисъл го притесняваше особено много.

Какво щеше да се случи с Тайенд, ако Акарин се разгневеше от това, че Денил е продължил проучванията му? Щеше ли неодобрението на Върховния повелител да се простре и върху учения? Можеше ли Тайенд да изгуби достъпа си до Голямата библиотека?

Денил не се интересуваше какви ще бъдат последствията за самия него, стига Тайенд да останеше незасегнат. Каквото и да се случеше, Денил щеше да се погрижи да поеме цялата вина.

 

 

Пейката в градината беше приятно затоплена. Сония остави кутията до себе си, затвори очи и подложи лице под лъчите на пролетното слънце. Отнякъде се чуваха бърборенето на останалите ученици и приближаващите се плътни гласове на по-възрастни магьосници.

Тя отвори очи и видя, че по пътеката се приближават няколко Лечители. Разпозна няколко от по-младите възпитаници. Те избухнаха в смях, а когато двама от тях отстъпиха встрани, Сония зърна познато лице.

Дориен!

Сърцето й подскочи. Тя се изправи и забърза по една от страничните пътечки с надеждата, че той не я е забелязал. Стигна до една малка полянка, обградена от храсти и седна на друга пейка.

Тя бе изхвърлила Дориен от мислите си, защото си мислеше, че ще минат месеци, може би повече от година, преди той отново да посети Гилдията. Но ето че той беше тук, само няколко месеца след последното си посещение. Защо се беше върнал толкова рано? Дали Ротан не му беше разказал за Акарин? Едва ли. Но може би по време на мисловните им разговори той подсъзнателно беше оставил впечатлението, че нещо не е наред.

Тя се намръщи. Независимо от причината, Дориен щеше да я потърси. Трябваше да му каже, че за нея той вече не е нищо повече от приятел. Това вече беше разговор, за който трябваше да се подготви предварително.

— Сония.

Тя скочи, огледа се и забеляза Дориен, който стоеше на входа на малката градинка.

— Дориен! — Тя се опита да овладее паниката си. Сигурно я беше видял и я беше проследил. Поне нямаше да се налага да разиграва изненада. — Толкова скоро!

Той се усмихна и се приближи.

— Тук съм само за седмица. Татко не те ли предупреди?

— Не… но напоследък двамата не се виждаме често.

— И той така каза. — Усмивката му се изгуби. Той седна до нея и я погледна въпросително. — Взимаш вечерни уроци и прекарваш повечето време в учене.

— Само защото съм безнадежден Воин.

— Аз чувам други работи.

Тя се намръщи.

— Какво си чул?

— Че си се била с няколко ученици наведнъж и си ги победила.

Сония потрепна.

— Или не съм разбрал правилно частта за победата?

— Колко хора знаят за това?

— Доста.

Сония се хвана за главата и изстена. Дориен се засмя и леко я потупа по рамото.

— Регин е отговорен за това, нали?

— Разбира се.

— Защо наставникът ти не направи нищо по въпроса?

Сония сви рамене.

— Мисля, че не знае. А и аз не искам да знае.

— Разбирам. — Дориен кимна. — Предполагам, че ако Акарин тича всеки път на помощ, хората ще решат, че не е направил добър избор. Всички ученици ти завиждат, без да осъзнават, че ще се намират в същото положение, ако станат избраници на Върховния повелител, нищо че са от Домовете. Всеки ученик, избран от него, се превръща в мишена. От тях непрекъснато се очаква да се доказват.

Той замълча и по изражението на лицето му тя се досети, че усилено размишлява.

— Значи само от теб зависи да ги спреш.

Тя се изсмя горчиво.

— Не мисля, че ще има смисъл от нова постановка.

— Нямах предвид това.

— А какво?

Дориен се усмихна.

— Трябва да докажеш, че си най-добрата. Че можеш да го биеш в собствената му игра. Досега какво си направила, за да си върнеш за тормоза?

— Нищо. Нищо не мога да направя. Те са твърде много.

— Сигурно има ученици, които не го харесват — посочи той. — Убеди ги да ти помогнат.

— Никой не разговаря с мен.

— Дори сега? Изненадан съм. Не може да няма такива, които да виждат предимства в това, че са приятели на избраницата на Върховния повелител.

— Ако само заради това искат да сме приятели, не ми трябват.

— Поне ще си наясно с мотивите им. Но защо да не се възползваш от ситуацията?

— Може би защото Регин вкара последния ученик, който се сприятели с мен, в Лечителницата.

Дориен се намръщи.

— Хмм, спомних си. Тогава трябва да измислим нещо ново. — Той отново замълча.

Сония се опита да пребори разочарованието си. Тя се беше надявала, че Дориен ще измисли някакъв хитър начин да сложи край на засадите на Регин, но може би проблемът просто не беше по силите му.

— Мисля, че онова, от което се нуждае Регин — каза внезапно той, — е окончателно публично унижение.

Сърцето на Сония спря.

— Нали не смяташ да…

— Не, не от мен. От теб.

— От мен?

— Ти си по-силна от него, нали? Доста по-силна, ако слуховете са верни.

— Ами да — призна Сония. — Затова събира толкова много ученици да му помагат.

— Тогава го предизвикай. Официално предизвикателство. На Арената.

— Официално предизвикателство? — Тя впери поглед в него. — Искаш да кажеш… да се бия с него пред всички?

— Да.

— Но… — Сония си спомни нещо, което беше казал лорд Скоран. — Такова не е имало от петдесет години — и последното е било между двама магьосници, не ученици.

— Няма правило, което да забранява на учениците да отправят официални предизвикателства. — Дориен сви рамене. — Разбира се, риск винаги има. Ако изгубиш, тормозът ще се засили. Но ако си по-силна от него, как може да изгубиш?

— Уменията могат да победят силата — цитира Сония.

— Вярно, но ти не си лишена от умения.

— Досега не съм го побеждавала.

Дориен повдигна вежди.

— Но ако си силна, колкото казват, по време на занятия са ти нареждали да ограничаваш силата си, прав ли съм?

Тя кимна.

— По време на официалния двубой няма да е така.

Сония усети как я изпълват надежда и вълнение.

— Наистина ли?

— Да. Идеята на официалното предизвикателство е противниците да се изправят един срещу друг без ограничения или помощ. Всъщност това е абсурден начин да се реши един спор. Нито една битка не е доказала правото на някой мъж — или жена.

— Но тук не става въпрос за това — рече тихо Сония. — Важното е да убедя Регин, че не си струва да се заяжда с мен. Щом бъде унизен публично, той няма да се осмели отново да поеме рискове.

— Правилно си схванала мисълта ми. — Дориен се усмихна. — Отправи предизвикателството си на публично място. Той ще бъде принуден да го приеме или ще опетни фамилното си име. После хвърли на глупака един хубав бой, не го жали. Ако след това продължи да те тормози, отново го предизвикай. Но аз не мисля, че ще поиска втори път да се озове в такова положение.

— И няма да ми се наложи да въвличам когото и да било в тази история — ахна Сония. — Никой няма да пострада и няма да се налага да завързвам фалшиви приятелства.

— Напротив — рече сериозно той. — Ще имаш нужда от подкрепа. Той може да реши, че хората ще се възхитят на решителността му, ако не спира да се изправя срещу теб. Събери около себе си група приятели, Сония.

— Но…

— Но?

Тя въздъхна.

— Не съм такава, Дориен. Не искам да бъда водач на някаква си жалка банда.

— Добре. — Той се усмихна. — Не е задължително да си като Регин. Просто покажи, че си добра компания, с което едва ли ще имаш трудности. Аз лично силно ценя общуването с теб.

Тя наведе глава. „Трябва да кажа нещо, за да го отблъсна“ — помисли си тя. Но не се сещаше за нищо. Когато отново го погледна, тя видя напрегнатото, разочаровано изражение на лицето му. Мълчанието й се беше оказало достатъчно.

Той се усмихна, но в очите му вече нямаше проблясъци.

— Нещо друго интересно да се е случило?

— Не. Как е Ротан?

— Ужасно му липсваш. Нали знаеш, че мисли за теб като за дъщеря? Той преживя много тежко напускането ми, но тогава знаеше, че трябва да замина и постепенно свикна с тази мисъл. А при теб… това му подейства като силен шок.

Сония кимна.

— На мен също.

 

 

Когато влезе в стаята, Ротан посочи на двамата си помощници демонстрационната маса. Щом учениците оставиха товара си, той отключи хранилището и провери дали има достатъчно прибори за следващия час.

— Лорд Ротан — каза едно от момчетата.

Ротан вдигна глава. Когато видя кой стои на вратата, сърцето му прескочи един удар.

— Лорд Ротан — каза Лорлън. — Искам да поговорим насаме.

Ротан кимна.

— Разбира се, Разпоредителю. — Той погледна към двамата ученици и кимна към вратата. Те бързо се запътиха към нея, като спряха за миг, за да се поклонят на Лорлън.

Когато вратата се затвори зад тях, Лорлън отиде до прозореца. На лицето му бе изписано напрежение и тревога. Ротан не сваляше очи от него, защото знаеше, че само нещо изключително важно ще доведе Разпоредителя в стаята му въпреки заповедта на Акарин да не разговарят един с друг.

Да не би нещо да се беше случило със Сония? Ротан усети нарастващ ужас. Нима Лорлън е дошъл да му съобщи ужасните новини с ясното съзнание, че това му развързва ръцете да се опълчи на Акарин?

— Преди малко видях сина ви градината — започна Лорлън. — Дълго ли ще остане тук?

Ротан затвори облекчено очи. Ставаше въпрос за Дориен, не за Сония.

— Една седмица — отвърна той.

— Беше със Сония. — Лорлън се намръщи. — Да не би да са… се сприятелили при предишното му посещение?

Ротан си пое рязко дъх. Той беше предположил — и се беше надявал — че интересът на Дориен към Сония бе повече от обикновено любопитство. Въпросът на Лорлън подсказваше, че онова, което става между двамата, е ясно дори на страничните наблюдатели. Ротан трябваше да бъде доволен, но вместо това тревогата му се засили. Какво щеше да направи Акарин, когато разбере за това?

Ротан внимателно подбра думите си.

— Дориен знае, че ще минат години, преди Сония да може да напуска земите на Гилдията — и тогава тя може да не пожелае да бъде с него.

Лорлън кимна.

— Може би ще се наложи да бъде убеждаван допълнително.

— При Дориен подобни действия често водят до обратното — отвърна иронично-шеговито Ротан.

Лорлън не оцени чувството му за хумор.

— Вие сте негов баща — рече остро той. — Вие най-добре знаете как да го убедите.

Ротан погледна встрани.

— Аз също не искам да се замесва в това.

Лорлън въздъхна и погледна ръцете си. Рубинът на пръстена му проблесна.

— Съжалявам, Ротан. И без това си имаме достатъчно проблеми. Вярвам, че ще направите всичко възможно. Смятате ли, че Сония ще усети опасността и ще го отблъсне?

— Да. — Разбира се, че щеше да я усети. Ротан изпита прилив на съчувствие към сина си. Горкия Дориен! Той сигурно бе предусещал, че Сония ще изгуби интерес към него, предвид дългите години на обучение, които я очакваха и разстоянието, което ги делеше. Но ако синът му знаеше истинската причина, това сигурно щеше да го подтикне към нещо глупаво. Затова беше по-добре да не узнава нищо.

Но как ли се чувстваше Сония? Беше ли й трудно да отблъсне Дориен? Ротан въздъхна. Толкова му се искаше да я попита.

Лорлън отиде до вратата.

— Благодаря ви, Ротан. Ще ви оставя да се приготвите за занятията.

Ротан кимна и изпрати с поглед Разпоредителя. Макар да разбираше примирението на Лорлън, той го презираше. „От вас се очакваше да намерите изход от тази ситуация“ — помисли си той зад гърба на мъжа. След това презрението премина в усещане за безнадеждност.

Щом Лорлън не можеше да намери изход, то кой би могъл?

 

 

„Рано е още — помисли си Сония. — Едва минава полунощ. Защо съм будна? Да не ме е събудило нещо?“

Усети лек хлад по бузите си. Ветрец. Отвори очи и след миг забеляза тъмния квадрат на мястото на вратата. В мрака проблесна нещо бледо. Ръка.

Това я разбуди напълно. Над ръката се забелязваше бледият овал на лицето му. Останалото не се виждаше, черната му мантия се сливаше с тъмнината.

Какво прави той? Защо е тук?

Сърцето й тупаше силно и тя бе сигурна, че той го чува. Опита се да диша бавно и да не мърда, уплашена от мисълта какво би могъл да направи, ако разбереше, че е будна и знае за присъствието му. Той остана на мястото си непоносимо дълго.

Но за времето между две примигвания вече беше изчезнал и вратата беше затворена.

Тя впери поглед във вратата. Сън ли бе това?

По-добре беше да вярва, че е. Алтернативата беше твърде плашеща. Да, сигурно е било кошмар…

Когато отново се събуди, вече беше утро. Нощният гост от съня й се беше слял с тъмните фигури от кошмарите й; тя ги избута в дъното на съзнанието си, стана от леглото и облече мантията си.