Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 18
Приятелство

Сония отвори вратата на стаята си и примигна изненадано.

— Стига учене — обяви Дориен. — Всяка вечер се затваряш тук. Днес е волник и двамата ще излезем някъде.

— Някъде? — повтори Сония.

— Някъде — потвърди той.

— Къде?

— Това — каза Дориен и очите му проблеснаха — е тайна.

Сония отвори уста да възрази, но той постави пръст на устните й.

— Шшт — рече той. — Никакви въпроси повече.

Изпълнена с любопитство, въпреки раздразнението си, тя затвори вратата на стаята си и тръгна след него по коридора. Тихото изщракване зад гърба й я накара да се обърне. През открехнатата врати на една стая надничаше Регин и на устните му играеше противна усмивчица.

Тя се обърна и излезе навън. Слънцето грееше, макар земята все още да бе покрита с дебел пласт сняг. Дориен вървеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Колко далече е това тайно място?

— Не е далеч — усмихна се Дориен.

Не е далеч. Типичен отговор за Дориен, който не й давани никаква информация. Тя стисна устни, решена да не задава повече въпроси.

— Откакто си тук, колко пъти си излизала извън Гилдията? — попита той, забавяйки крачка, когато влязоха в Университета.

— Няколко пъти. Но не и след като започнаха занятията.

— Но от тогава са минали почти шест месеца! — Дориен поклати глава. — Ротан наистина трябва да те извежда повече. Не е здравословно да прекарваш толкова време затворена в стаята си.

Развеселена от неодобрението му, тя се усмихна. Въобще не можеше да си го представи да стои затворен в стаята си за дълго време. Лекият загар на лицето и ръцете му намекваше за продължителните часове, прекарани на слънце. Крачките му бяха широки и леки и тя трябваше да върви по-бързо, за да не изостава.

Сония бе очаквала да види един по-млад Ротан. Макар очите на Дориен да имаха същия яркосин цвят като на баща му, челюстта му бе по-тясна и фигурата му по-слаба. Но двамата се различаваха Най-вече по характерите си. Или пък не? Докато Ротан се беше посветил на преподавателската дейност, Дориен се беше посветил на селата, които му бяха поверени. Двамата просто практикуваха различни дисциплини и живееха в различна среда.

— Къде ходи? — попита Дориен.

— Няколко пъти посетих леля и чичо в копторите — отвърна тя. Мисля, че всеки път, когато излизах, някои магьосници се притесниха, че ще избягам.

— Някога мислила ли си за бягство, Сония?

Изненадана от въпроса, тя го погледна втренчено. Очите му бяха сериозни.

— Понякога — призна си тя, вирнала упорито брадичка.

Дориен се усмихна.

— Не си мисли, че си единствената — рече тихо той. — Почти всички са си го помисляли поне веднъж — обикновено преди изпити.

— Но накрая ти си успял да се измъкнеш, нали? — посочи Сония.

Той се засмя.

— Може и така да се каже.

— Откога работиш в твоето село?

— От пет години. — Двамата стигнаха до края на коридора, преминаха във фоайето и тръгнаха нагоре по стълбите.

— Липсва ли ти Гилдията?

Той сви устни.

— Понякога. Най-много ми липсва баща ми, но освен това ми липсва и достъпът до лекарствата и науката. Когато имам нужда да науча как да се преборя с някоя болест, аз се свързвам с тукашните Лечители, но процесът е бавен и твърде често се оказва, че не разполагам с необходимите лекарства.

— А там, където живееш, има ли друга Лечителница?

— О, не — усмихна се Дориен. — Аз живея сам в малка къща в подножието на един хълм. Хората идват при мен да ги лекувам или аз ги посещавам вкъщи. Понякога се налага да пътувам по няколко часа и трябва да нося със себе си всичко, от което се нуждая.

Докато се изкачваше по стълбите, Сония обмисляше думите му. Когато стигнаха до края, тя забеляза, че леко се е запъхтяла, докато Дориен дишаше равномерно, сякаш не беше полагал никакви усилия.

— Оттук. — Той й махна с ръка и тръгна по големия коридор. Намираха се на третия етаж на Университета. Сония се зачуди какво ли толкова интересно има тук.

Дориен сви в един по-малък коридор. След още няколко завои и след като мина през малка, неизползвана стая, той се спря пред една врата и прокара ръка пред малка плочка, вградена в дървото. Разнесе се леко изщракване, пред тях бавно се отвори врата и двамата се озоваха пред тъмно стълбище. Когато вратата се затвори зад тях, над главата на Дориен се появи светлинно кълбо.

— Къде се намираме? — ахна Сония. Бяха направили толкова много завои, че тя напълно бе изгубила ориентация. Смяташе, че се намираха някъде в предната част на Университета. Над тях нямаше повече етажи, но стълбата се виеше нагоре.

— В Университета — отвърна Дориен с невинна усмивка.

— Това го разбрах.

Той се засмя и се заизкачва по стълбата. Стигнаха до друга врата, която Дориен отвори по същия начин, както и първата. Пови леден вятър.

— А сега вече сме извън Университета — каза Дориен, щом излязоха навън.

Сония се озова през широка пътека и ахна от изненада. Двамата стояха на покрива на Университета.

Покривът беше леко извит, за да може да се изтича водата при дъжд и снеговалеж. В средата се виждаше големият стъклен покрив на Голямата зала. По ръбовете на отделните панели се беше насъбрал снежец.

— Не знаех, че може да се излиза на покрива — призна си тя.

— Само няколко магьосници имат право да идват тук — каза Дориен. — Ключалките реагират само на тяхното докосване. Аз получих достъп от предшественика на лейди Винара, лорд Гарен. — Лицето му придоби замислено изражение. — След смъртта на майка ми, двамата станахме нещо като приятели. Той ми беше нещо като дядо, мисля, който винаги бе наблизо, за да можем да поговорим. Той ме обучаваше, когато реших да…

Силен порив на вятъра заглуши думите му и развя мантиите им. Бретонът на Сония й пречеше да вижда добре. Тя протегна ръце над главата си и свали диадемата, която придържаше косата й. След това се обърна с лице срещу вятъра и отново си я сложи, като прибра плътно разпуснатата си коса.

Изведнъж вятърът рязко стихна. Тя почувства магическата бариера на Дориен и се обърна. Той я погледна. Очите му блестяха.

— Да слезем до ръба — предложи той и тръгна покрай парапета. Сония го последва. Тя забеляза, че повърхността на покрива е набраздена, за да не се пързалят обувките, когато е мокро. Дориен стигна някъде до средата на сградата и спря. Сония изчетка снега от перилата, облегна се на тях и погледна надолу. От височината леко й се зави сняг.

Тя различи в ниското група прислужници, които вървяха бързо по разчистената пътека към Лечителницата. Над дърветата се забелязваше покривът на кръглата сграда. Обръщайки се надясно, тя видя жилищната сграда на учениците, Купола, Седемте свода и Банята. Зад тях се издигаше хълмът Сарика, покрит със сняг. На върха на хълма едва се забелязваше изоставената, порутена наблюдателница.

Тя се завъртя отново и пред нея се ширна градът. Синята лента на Тарали се виеше през Имардин и се скриваше в мъгливата далечина.

— Погледни — каза Дориен, — по реката плават баржи.

Сония заслони очите си с ръка и видя дългата поредица от плоски плавателни съдове, които се носеха по реката в покрайнините на града. На палубите им се виждаха дребни фигурки с дълги прътове в ръце, с които се оттласкваха от речното дъно. Тя се намръщи.

— Реката не е ли дълбока?

— Дълбока е — в града и по-надолу по течението — обясни Дориен, — но тук е достатъчно плитка, за да се използват прътовете. Когато пристигнат в града, ще ги посрещне лоцманска лодка, която ще ги насочва до пристанището. Баржите сигурно карат стоки от северозапад — отбеляза той. — Виждаш ли пътя от другата страна на реката.

Сония кимна. Покрай синята лента на реката се виеше тясна кафеникава линия.

— След като ги разтоварят, гораните ще изтеглят лодките нагоре по реката. На връщане ще донесат други стоки — те са по-бавни и затова са по-евтини.

— Онзи път води до дома ми. — Дориен посочи с пръст в далечината. — След няколко дни езда на хоризонта ще се появи Стоманеният пояс.

Сония погледна в указаната посока. Пътят минаваше през гората, а зад нея, докъдето й стигаше погледът, се простираха полета.

Тя беше изучавала картите на Киралия и знаеше, че планините бележат границата между Киралия и Сачака, също както Сивите планини на северозапад бележеха границата с Елийн. Докато се взираше в далечината, тя усети как я обзема някакво странно чувство. Имаше толкова много места, които никога не беше виждала — за които дори не беше замисляла — но те също бяха част от родината й.

А отвъд имаше и толкова други земи, за които тепърва научаваше.

— Някога излизал ли си извън Киралия?

— Не. — Дориен сви рамене. — Може някой ден да реша да попътувам. Досега не съм имал добра причина да го направя, а и не обичам да се отдалечавам за дълго от селото ми.

— Ами Сачака? Ти живееш точно до проходите, нали? Не ти ли е минавало през ума да отскочиш и да хвърлиш едно око?

Той поклати глава.

— Няколко овчари са го правили, сигурно за да проверят дали има нещо, което си заслужава. От другата страна няма градове, само пустош.

— Останала от войната?

— Да — кимна той. — Явно си внимавала в часовете по история.

Тя сви рамене.

— Само това ми е интересно. Всичко останало — Алиансът и създаването на Гилдията — са ми безумно скучни.

Той се засмя и се отдръпна от парапета. Двамата тръгнаха бавно към вратата и отново влязоха в малката стая. Дориен се спря до стълбата и я хвана за ръката.

— Хареса ли ти изненадана ми?

Тя кимна.

— Да.

— По-добре ли е от ученето?

— Разбира се.

Той се усмихна, отстъпи встрани и изведнъж скочи от стълбището. Миг по-късно се издигна във въздуха, стъпил върху магически диск. Тя притисна ръка към гърдите си, усещайки разтуптяното си сърце.

— Изплаши ме до смърт, Дориен! — извика тя.

Той се засмя.

— Искаш ли да се научиш да левитираш?

Тя поклати глава.

— Разбира се, че искаш.

— Трябва да прочета още три глави.

Очите му проблеснаха.

— Можеш да ги прочетеш довечера. Да не би да искаш да учиш да левитираш пред очите на всички останали? А тук само аз ще виждам грешките ти.

Тя прехапа устни. Той имаше право…

— Хайде де — настоя той. После разпери ръце и се завъртя в кръг.

— Ако откажеш, няма да те пусна през вратата.

Тя завъртя очи.

— Добре де, добре.

 

 

Домът на Гилдията в Кико Таун беше построен на стръмен склон. Безбройните тераси осигуряваха на посетителите изглед към морето, плажовете и дългия спираловиден път, който все още боим пълен с празнуващи. До ушите на Денил достигаше ритмична музика. Той държеше в едната си ръка чаша с елийнско вино, в другата бутилката. Отпи глътка вино, отиде до стола си и седна, като остави бутилката на земята до себе си. Протегна крака и се замисли.

Както винаги, мислите му се насочиха към Тайенд.

Откакто Денил го беше спасил от крадеца, младият учен се чувстваше неловко в негово присъствие. Макар Денил да си даваше вид, че нищо не се е случило, Тайенд като че ли бе сигурен, че тайната му е разкрита. Ученият вярваше, че по време на лечителството магьосникът може да открие физически белези, които издават „противоестествените му наклонности“. Единственият начин да го убеди, че няма нищо такова, бе да му каже, че греши, но по този начин щеше да разкрие, че така или иначе знае тайната му.

Тайенд се страхуваше, че Денил ще отхвърли приятелството му. Това беше напълно рационален страх. Макар киралийците да не екзекутираха мъже заради „неприемливо“ поведение, както правеха в Лонмар, това все пак се считаше за противоестествено. Мъжете се наказваха с отнемане на титлите, а на семейството им се лепваше позорно петно. Ако някое семейство откриеше в свой член подобни неестествени наклонности, те го изпращаха в някое отдалечено имение.

Денил беше чувал за няколко магьосници от Гилдията, които са били наказани по този начин. Вярно, че не ги бяха изключили, но в социално отношение ги бяха превърнали в изгнаници. А когато самият той се беше оказал замесен в подобни слухове, му беше казано, че ако слуховете се потвърдят, няма да му бъде разрешено да се дипломира.

През следващите години той внимателно избягваше всичко, което би привлякло подозренията на останалите. През последните няколко дни се опитваше да прогони тревожната мисъл, че наклонностите на Тайенд сигурно са известни в елийнския двор, което означаваше, че ще се появят сплетни и за него. Слуховете за миналото на магьосника само щяха да налеят масло в огъня. За Елийн подобни слухове сигурно не бяха нищо необичайно, но ако стигнеха до ушите на Гилдията…

Денил тръсна глава. Той пътуваше с Тайенд вече няколко месеца. Репутацията му сигурно беше пострадала. За да оправи нещата, трябваше демонстративно да прекъсне всякакви връзки с него веднага, щом се върнат в Елийн. Трябваше ясно да покаже на кралския двор, че е изпаднал в ужас, когато е разбрал, че помощникът му е „момък“.

„Тайенд ще разбере“ — обади се вътрешният му глас.

„Дали?“ — възрази веднага сам на себе си. Ами ако се разсърдеше и разкаже на Акарин за поръчката на Лорлън?

„Не — не млъкваше вътрешният му глас, — той не е способен на това. Той е истински учен. За него всичко, свързано с проучванията, е свещено. Трябва просто да прекъснеш внимателно връзките си с него, за да не нараниш чувствата му“.

Денил раздразнено остави чашата си встрани. Защо трябва винаги всичко да свършва зле? Тайенд беше толкова приятен спътник. Денил ценеше помощта му. Той изпита срам и раздразнение при мисълта, че трябва да разруши приятелството им от страх пред слуховете. Със сигурност имаше начин да запази компанията на учения, без да застраши репутацията си.

„Нека си говорят — помисли си той. — Няма да изгубя един приятел заради глупавите им предразсъдъци“.

Ами ако в Гилдията научеха за това и го отзовяха от Елийн?

Едва ли щяха да предприемат толкова решителни действия само въз основа на някакви си слухове. Те знаеха много добре какво представлява елийнския двор. Нямаше да предприемат нищо, освен ако имат сериозни основания…

„Каквито няма да има“ — каза си Денил. Той никога нямаше да се отърве съвсем от подозренията. Значи трябваше да се научи да живее с тях, дори ако е възможно да ги обърне в своя полза…

— Нали не смятате да изпиете бутилката съвсем сам?

Денил сепнато вдигна глава. На вратата към балкона стоеше Тайенд.

— Не, разбира се.

— Чудесно — рече Тайенд и се приближи до него. — Защото в противен случай ще изглеждам глупаво, разнасяйки това наоколо. — Том вдигна ръката си, в която държеше празна чаша.

Докато му наливаше вино, Денил улови погледа му, но Тайенд бързо се извърна. Ученият се облегна на парапета и се загледа в морето.

„Сега е моментът — реши Денил. — Трябва да му кажа истината и че няма да го отблъсна“.

Той си пое дълбоко дъх.

— Трябва да поговорим — каза внезапно Тайенд.

— Да — съгласи се Денил. Той внимателно обмисли думите си. Мисля, че знам защо не ми позволявахте да ви лекувам.

Тайенд потрепна.

— Веднъж ми казахте, че разбирате колко е трудно за… мъже като мен.

— Но вие ми казахте, че елийнците разбират мъжете като вас.

— И да, и не. — Тайенд пресуши чашата си на един дъх и се обърна към Денил. — Поне не ги лишаваме от титлите им — рече той с обвиняващ тон.

Денил се намръщи.

— Киралия не е известна като толерантна нация. Знаете, че сам съм го изпитал на гърба си. Но дори сред нас има хора без предразсъдъци.

Тайенд се намръщи:

— Аз смятах да стана магьосник. Братовчед ми ме провери и откри наченки на магическа сила. Трябваше да ме изпратят в Гилдията. — Тайенд зарея поглед и Денил усети копнежа му по несбъдната му мечта, но ученият бързо тръсна глава и въздъхна. — След това чух за вас и осъзнах, че няма значение дали слуховете са истина или не. На мен беше ясно, че никога няма да стана магьосник. Гилдията веднага щеше да разбере що за човек съм и да ме изпрати у дома.

Внезапно Денил се изпълни със странна, глуха ярост. От Тайенд с феноменалната му памет и остър ум щеше да стане отличен магьосник.

— Как успяхте да се откажете от постъпването в Гилдията?

— Казах на татко, че не искам да стана магьосник — сви рамене Тайенд. — Тогава той още не подозираше нищо. По-късно, когато се свързах с определени хора, той реши, че разбира всичко. Сметна, че съм се отказал от блестящо бъдеще, за да угодя на собствените си желания, което никога нямаше да ми позволят в Гилдията. Той така и не разбра, че аз просто нямаше да успея да го скрия.

Тайенд се приближи до масата, наля си вино и го изпи на един дъх.

— Както и да е — каза той, поглеждайки към океана. — Сигурно ви е все едно какво мисля, но винаги съм знаел, че слуховете за вас не са истина.

Денил потрепна.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Ако бяхте като мен, Лечителите щяха да го разберат, нали?

— Не е задължително.

Тайенд се ококори:

— Да не би да казвате…

— Лечителите усещат какво се случва в човешкото тяло на физическо ниво. Само това. Ако има някаква физическа причина за това, че мъжът изпитва привличане към други мъже, то тя не е известна на Лечителите.

— Но на мен са ми казвали… казвали са ми, че Лечителите могат да определят кога човек е болен.

— Могат.

— Значи това… не е болест или… — Тайенд се намръщи и погледна Денил. — А вие как разбрахте за мен?

Денил се усмихна.

— Вашето съзнание направо крещеше за това, така че просто нямаше как да не го чуя. Хората с неразвит магически потенциал често излъчват твърде силно мислите си.

— Така ли? — Тайенд извърна поглед и лицето му пламна. — Какво успяхте… да прочетете?

— Не много — успокои го Денил. — Общо взето страховете ти. После спрях да слушам. Това се приема за лоши маниери.

Тайенд кимна. Замисли се за миг и очите му се разшириха.

— Значи съм можел да се присъединя към Гилдията? — Той се намръщи. — Но сега не съм съвсем сигурен, че там ще ми хареса. — Тайенд седна на стола до Денил. — Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Да.

— Какво се случи всъщност между вас и онзи ученик?

Денил въздъхна.

— Нищо. — Той погледна към Тайенд и откри, че ученият го гледа очаквателно. — Добре. Ще ви разкажа всичко. В Университета не бях твърде популярен. Младите ученици често молят по-големите за помощ, а на мен никой не искаше да ми помага. За едно от по-големите момчета се разказваха разни истории и останалите ученици го избягваха заради тях, но той бе един от най-добрите и аз решиш да пренебрегна слуховете. Когато той се съгласи да ми помага, бях много доволен от себе си. — Той поклати глава. — Но в класа ми имаше едно момче, което ме мразеше.

— Лорд Фергън?

— Да. Двамата започнахме да се обиждаме и да си погаждаме номера още от първия учебен ден. Той научи слуховете за момчето, което ми помагаше и това бе достатъчно, за да пусне нови слухове. И изведнъж се озовах на разпит пред Висшите магове.

— Какво се случи?

— Отрекох всички слухове, разбира се. Те решиха, че единственият начин да сложат край на клюките е да ни разделят, затова ми наредиха да стоя далеч от момчето. Това, разбира се, беше достатъчно за съучениците ми да решат, че слуховете са верни.

— А с него какво се случи? Той също ли беше невинен или…?

— Той завърши университета и се прибра у дома. Само това мога да ви кажа. — Денил забеляза, че Тайенд го гледа с любопитство и добави: — Не, не ме питайте, няма да ви кажа името му.

Тайенд се облегна разочаровано назад.

— Тогава ми разкажете какво стана по-нататък.

Денил сви рамене.

— Продължих обучението си, като се стараех да не давам повече поводи за слухове. В края на краищата всички забравиха за тях, освен Фергън — и елийнския двор, разбира се.

Тайенд не се усмихна. Между веждите му се оформи бръчка.

— И какво ще правите сега?

Денил си доля вино.

— Тъй като Гробниците на Белите сълзи са затворени по време ми празненствата, не ми остава нищо друго, освен да пия и да си почивам.

— А след това?

— Сигурно ще посетим Гробниците.

— А след това?

— Зависи какво ще намерим. Във всички случаи после се прибираме в Елийн.

— Нямах предвид това. — Тайенд не сваляше очи от Денил. — Щом общуването с ученик, който може и да е бил, а може и да не е бил „момък“, е навредило до такава степен на репутацията ви, то общуването с човек, чиито пристрастия са всеизвестни, сигурно ще нанесе непоправима вреда. Вие самият казахте, че с всички сили се стараете да не давате поводи за клюки. Аз ще продължа да ви помагам както досега във вашето проучване, но ще изпращам по куриер всичко, което успея да открия.

Денил усети как нещо в него се пречупи. Въобще не му беше минало през ума, че Тайенд сам ще му предложи нещо такова. Спомняйки си предишните си размишления за прекъсването на дружеските им отношения, той усети как го жегва вина.

— О, не — отвърна той. — Няма да се отървете толкова лесно от мен.

— Но какво би могло да предизвика повече подозрения, отколкото общуването с…

— … учен от Голямата библиотека — завърши Денил. — Полезен и ценен помощник. И приятел. Ако за нас вече се носят слухове, то това е свършен факт. Ако продължим да общуваме тайно само ще долеем масло в огъня.

Изненадан, Тайенд отвори уста да възрази, но после само поклати глава. Погледна към чашата си и я вдигна за наздравица.

— В такъв случай наздраве за приятелството.

Денил се усмихна и вдигна чашата си, за да се чукне с него.

 

 

Ротан прокара пръсти по кориците на подредените книги. Сепна го отварянето на вратата на магьосническата библиотека. Вдигна глава, забеляза забързания Дориан, следван от Сония и се намръщи. Сония го беше помолила да й вземе няколко книги от библиотеката, а ето я сега тук, заедно с Дориен.

Лорд Джалън се навъси и й каза да остави кутията си на рафтовете до вратата. Тя извади отвътре няколко листа хартия и постави кутията на посоченото място. Дориен кимна учтиво на библиотекаря и поведе Сония към отрупаните с книги рафтове.

Ротан реши първо да намери нужните книги, а след това да проверява от какво още се нуждае Сония. Най-накрая намери, първата книга от списъка. Тя се оказа на съвсем друго място и Ротан наруга небрежния магьосник, който я бе поставил там.

Той машинално отбеляза, че някой се приближава до лорд Джалън и го пита нещо. След това чу гласа на Дориен, който поведе приятелски разговор с лорд Галин в съседния коридор. Зад гърба му се разнесе силно кашляне, той се обърна и се озова пред лорд Гарел, който придържаше кърпичка пред устата си. После вниманието му беше привлечено от възмутено възклицание.

— Регин! — извика Галин и забърза по коридора. Ротан надникни отстрани и видя, че Регин стои до бюрото на лорд Джалън.

— Да, милорд? — Момчето гледаше невинно и озадачено.

— Какво сложи в онази кутия?

— Коя кутия, милорд?

Галин присви очи.

— Какъв е проблемът, лорд Галин? — Лорд Гарел се появи от коридора и се приближи до бюрото на Джалън.

— Току-що видях Регин да взима нещо от бюрото на Джалън и да го слага в онази кутия. — Галин свали кутията на Сония от рафта и я остави на бюрото пред Регин.

Ротан чу надигащото се мърморене. Работещите в библиотеката магьосници се бяха събрали около бюрото на библиотекаря и с интерес наблюдаваха развитието на събитията. Лорд Джалън се приближи с бързи крачки. Той погледна към магьосниците, а след това към кутията.

— Какво става тук? Това е кутията на Сония.

Галин вдигна вежди.

— Така ли? Колко интересно.

Той му разказа какво е видял.

Лорд Джалън се намръщи неодобрително.

— Хайде да проверим от какво, според Регин, се нуждае Сония.

Регин пребледня. Ротан не можа да сдържи усмивката си. Той едва не извика от изненада, когато усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и се озова пред Дориен, чиито очи проблясваха закачливо.

— Какво си направил? — прошепна обвинително Ротан.

— Нищо — отвърна Дориен и се ококори невинно. — Регин го направи сам. Аз просто се погрижих някой да го забележи.

Лорд Джалън отвори кутията и извади черен лъскав предмет.

— Това е моята двестагодишна елийнска мастилница. — Библиотекарят се намръщи. — Ценна е, но пропуска. Трябва да те поздравя, Регин. Дори Сония да не успееше да я върне на мястото й, всичките й записки щяха да бъдат омазани в мастило.

Регин погледна отчаяно наставника си.

— Сигурен съм, че просто е искал да съсипе записките й — каза Гарел. — Каква глупава шега.

— Едва ли — намеси се Галин. — Той можеше просто да залее листите със съдържанието й и да остави мастилницата обратно на бюрото.

Лицето на Гарел помръкна, но Гарин продължаваше да го гледа обвинително. Лорд Джалън изгледа последователно магьосниците, след което се обърна към залата.

— Лорд Дориен — извика той.

Дориен се приближи до бюрото му.

— Да?

— Моля ви, извикайте Сония.

Дориен кимна и се изгуби между рафтовете. Ротан наблюдаваше лицето на Сония, когато тя се изправи пред магьосниците. Не изглеждаше притеснена. Докато Джалън й обясняваше случилото се, очите й се разшириха и тя погледна Регин.

— Боя се, че записките ти са съсипани, Сония — каза Джалън побутвайки кутията към нея. Тя погледна вътре и се намръщи. Ако искаш, отсега нататък ще заключвам кутията ти в шкафа ми.

Момичето го погледна изненадано.

— Благодаря ви, лорд Джалън — отвърна тя с тих глас.

Той затвори кутията и я постави в шкафчето под бюрото. Галин погледна Регин.

— Можеш да продължиш заниманията си, Сония. Регин и аз ще трябва да си поговорим с директора на Университета.

Сония отново погледна Регин, после се обърна и се изгуби сред рафтовете. Дориен се поколеба за миг, но после я последва.

Галин впери поглед в Гарел.

— Идвате ли?

Воинът кимна.

Когато двамата магьосници и ученикът напуснаха залата, Дориен и Сония се приближиха до Ротан. И двамата се усмихваха самодоволно. Ротан поклати глава и ги погледна строго.

— Това беше много рисковано. Ами ако никой не го беше видял?

Дориен се усмихна.

— О, аз се погрижих някой да го забележи. — Той намигна на Сония. — Изненадата ти беше много добре изиграна.

Сония се усмихна хитро:

— Наистина бях изненадана — от това, че номерът ни мина.

— Какво? — възкликна Дориен. — Нима никой не вярва в способностите ми? — Лицето му отново стана сериозно и той погледна към Ротан. — Забеляза ли кой отвлече вниманието на Джалън, докато Регин извършваше черното си дело?

Ротан се замисли.

— Гарел? Не. Не ставай смешен. Регин просто се възползва от ситуацията. Гарел помоли Джалън за помощ, а после се закашля. От това не следва, че той взима участие в идиотските забавления на племенника си.

— Може и така да е — недоверчиво промърмори Дориен. — Но на твое място щях да го държа под око.