Труди Канаван
Избраница (20)

Глава 19
Изпитите започват

Когато Сония излезе от Банята, сутрешното слънце едва огряваше небето. Въздухът все още бе студен, затова тя издигна бариера около себе си и затопли въздуха отвътре. Когато се спря, за да оправи мантията си, тя забеляза фигура със зелена мантия, която излизаше от мъжкото отделение на Банята.

Сония разпозна Дориен и се зарадва. Тъй като магьосник възнамеряваше да си тръгне рано сутринта, двамата се бяха сбогували на вечерята у Ротан. Сега получаваше възможността да поговори отново с него, преди той да поеме на път.

— Трябваше да предположа, че си ранобудник — каза тя.

Той се обърна и примигна изненадано.

— Сония! Какво правиш тук толкова рано?

— Аз винаги ставам рано. Така мога да свърша това-онова, без някой да ме притеснява.

Той се усмихна криво.

— Умен ход, но да се надяваме, че повече няма да е необходим Регин не те тормози вече, нали?

— Аха.

— Отлично. — Той наклони глава и я изгледа странно. — Преди да си тръгна, смятах да навестя едно мое любимо местенце. Искаш ли да дойдеш?

— Къде е то?

— В гората.

Тя погледна към върховете на дърветата.

— Поредното от тайните ти места?

Дориен се усмихна.

— Да, но този път наистина е тайно.

— Така ли? Но ако ми го покажеш, повече няма да е тайно.

Той се засмя.

— Сигурно. Просто много обичах да ходя там като малък. Винаги се криех там, когато имах проблеми.

— Значи е било доста често.

— Разбира се — ухили се Дориен. — Идваш ли?

Тя погледна към кутията си. Следващата й спирка щеше да е столовата.

— Нали няма да се бавим много?

Той поклати глава.

— Ще те върна тъкмо навреме за изпитите.

— Много добре — каза тя.

Дориен тръгна по пътеката, която водеше към гората. Докато и вървеше с него, Сония си припомни последния път, когато беше минала по този маршрут. Беше студена нощ, преди около година, и тя все още беше „затворничка“ в Гилдията. Ротан беше решил, че тя се нуждае от малко свеж въздух и раздвижване. Навътре в гората имаше древно гробище и тогава Ротан й беше обяснил какво се случва с магьосниците, когато умрат.

Припомняйки си думите му, тя потрепери. Когато магьосникът умира, съзнанието му губи контрол над магическата сила. Останалата магия поглъща тялото му, превръщайки плътта и костите в прах и пепел. Затова никога не погребваха магьосниците. Съществуването на старото гробище беше загадка.

Дориен вървеше забързано по пътеката и тя подтичваше до него. Припомни си разговора от предишната вечер и се сети с какво нетърпение той очакваше да се прибере у дома, но въпреки това толкова й се искаше да остане още малко. Не можеше да си спомни кога се бе забавлявала толкова много, колкото през последните няколко седмици. Макар Ротан да бе добра компания, Дориен беше пълен с енергия и непрекъснато търсеше нови забавления. Той я беше научил да левитира и да играе няколко игри. Всички те включваха магия и на него очевидно му беше приятно да си има партньор.

— Какво е усещането да си единствен магьосник сред обикновените хора? — попита тя.

Дориен се замисли.

— И приятно, и стимулиращо. Хората никога не забравят, че си различен, независимо колко си близък с тях. Те се чувстват неудобно, защото ти можеш да правиш нещо, което те не разбират. Някои от фермерите не ми позволяват да ги докосвам, макар да ме молят да лекувам добитъка им.

Тя кимна.

— Хората в копторите са същите. И те се ужасяват от магьосниците.

— В началото повечето фермери се страхуваха от мен. Мина доста време, преди да започнат да ми се доверяват.

— Чувствал ли си се самотен?

— Понякога. Но пък си струваше. — Двамата бяха стигнали пътя и Дориен сви вляво. — Когато работя, чувствам, че не живея напразно. В онези планини има хора, които щяха да са мъртви, ако не бях наблизо да им помогна.

— Сигурно е страхотно да знаеш, че си спасил нечий живот.

Дориен се усмихна.

— Това е най-доброто приложение на магията. Останалото е като детски игри. Татко няма да се съгласи с мен, но аз винаги съм смятал, че алхимията е загуба на сила, а воинските умения… какво да ти кажа?

— Алхимиците твърдят, че са създали и изобретили неща, които улесняват живота на хората и го правят по-удобен — посочи Сония, А Воините твърдят, че са нужни за защитата на Киралия.

Той кимна.

— Алхимиците свършиха доста добра работа, а и наистина е добре магьосниците да не забравят бойните си умения. Сигурно просто ме е яд на онези, които си губят времето. Вместо да помагат на другите, те посвещават целия си живот на прехвалените си хобита.

Сония се усмихна, спомняйки си за експериментите на Денил с прехвърлянето на мисловни образи върху хартия, които той беше изоставил, след като бе назначен за посланик на Гилдията в Елийн.

Дориен сигурно нямаше да одобри „хобито“ му.

— Има твърде много алхимици и недостатъчно лечители — продължи Дориен. — Лечителите се грижат единствено за пациентите с пари и положение, за останалите просто нямат време. Всъщност всички магьосници се обучават на лечителски техники. Не виждам защо Алхимиците и Воините да не жертват малко време, за да помагат на Лечителите. Така ще могат да се лекуват повече хора. Аз лекувам всички, които потърсят помощта ми: пастири, занаятчии, фермери, преминаващи пътешественици. Не виждам защо да не го правят всички лечители. Занаятчиите също плащат данъци и част от тях отиват за поддръжката на Гилдията. Те също трябва да имат възможност да използват услугите на Лечителите.

Гласът му звучеше все по-силно. Очевидно той страстно вярваше в думите си.

— А хората от копторите? — подсказа му Сония.

Дориен забави ход и я погледна.

— Да — рече той, — те също. Макар според мен там трябва да сме малко по-внимателни.

Тя се намръщи.

— Така ли?

— Копторите са част от един много по-голям проблем. Като лекуваме жителите им, ние ще изгубим много време, но няма да изкореним източника на злото. Извини ме за сравнението, но те са като язви по кожата на града, които подсказват за вътрешни болести в тялото. Язвите няма да изчезнат, докато не бъдат излекувани болестите.

— Вътрешни болести?

— Разбираш ли — погледна я Дориен, — ако трябва да продължа със сравненията, то градът ни се е превърнал в дебел, алчен воин. Той или не е наясно, или не се интересува, че алчните му навици унищожават системата на тялото му, или че шкембето му го загрозява. Той отдавна няма врагове, които да го притесняват, затова просто лежи по гръб и си угажда.

Сония го погледна, впечатлена от думите му. Тя осъзна, че той има предвид краля и Домовете, които са станали алчни и мързеливи и това се отразява върху останалите жители на Имардин — като обитателите, например. Той отново я погледна и се усмихна неуверено.

— И нямам предвид — добави бързо той, — че трябва да стоим със скръстени ръце, защото проблемът е твърде голям. Трябва да направим нещо.

— Какво, например?

Той се усмихна:

— Хайде, не искам да развалям последната ни разходка с моите гневни тиради. Виж, стигнахме до пътя.

Дориен я поведе край къщите на старите жители на Гилдията, които вече се бяха оттеглили от дейност. Когато стигнаха до края на пътя, той продължи навътре в гората и ботушите му заскърцаха по снега. Сония го последва.

Скоро земята стана неравна. Тежката кутия й пречеше да прескача лесно падналите дървета, затова тя я остави върху един пън и се загради с бариера. Изкачването по стръмния склон я беше изморило. Накрая Дориен спря и сложи ръка на стъблото на едно огромно дърво.

— Първият ориентир. Запомни това дърво, Сония. Продължи по посоката, в която води пътя, а когато стигнеш до него, се обърни на изток и продължи да се изкачваш, докато не стигнеш до стената.

— Външната стена?

Той кимна. Сония едва не изпъшка. Външната стена се намираше дълбоко навътре в гората. Те повървяха още малко, докато Сония не се задъха съвсем.

— Спри! — извика тя, когато установи, че повече не може да помръдне краката си.

Дориен се обърна и се ухили, а тя със задоволство установи, че той също диша тежко. Той посочи една покрита със сняг купчина камъни.

— Стената.

Сония се загледа в снега, но бързо осъзна, че под него лежа огромните каменни блокове, които бяха пръснати из гората. Само това бе останало от Външната стена.

— А сега — рече задъхано Дориен — продължаваме на север. Преди Сония да успее да възрази, той закрачи натам. Тъй като теренът беше равен, на нея й беше по-лесно да се върви и тя скоро се съвзе. Дориен стигна до някаква оголена скала, спусна се от другата й страна и се изгуби от погледа й. Сония се изкатери след него и се озова на малка равна площадка, заобиколена от гъст храсталак. Сигурно през лятото това място изобщо не се забелязваше. От другата страна на площадката по камъните подскачаше ручейче. То се вливаше в малко езеро, замръзнало покрай брега, а след като изтечеше от другата му страна, се разливаше отново върху камъните.

Дориен стоеше на няколко крачки от нея и се усмихваше.

— Ето това е то. Изворът. Оттук Гилдията получава вода.

Сония се приближи и видя, че ручеят извира право от скалите.

— Прекрасно е — каза тя и погледна Дориен. — Сигурно през лятото е много красиво.

— Не чакай да настъпи лятото. — Очите на Дориен сияеха. — Пролетта също е невероятно. Аз идвах тук още когато снегът започваше да се топи.

Сония си представи момчето, което се катери по склона и седи самичко край потока. Това момче е станало ученик в Гилдията, а след това Лечител. „Аз също ще идвам тук“ — помисли си тя. Тук можеше да поседи сама и да забрави тъгата. Сигурно точно по тази причина Дориен й беше показал източника.

— За какво си мислиш, малка Сония?

— Искам да ти благодаря.

Той повдигна вежди:

— За какво?

— Заради номера, който изигра на Регин. Затова че ме изведе на покрива на Университета. — Тя се засмя. — Затова че ме научи да левитирам.

— А! — Той махна пренебрежително с ръка. — В това няма нищо трудно.

— И затова че ми върна радостта. Вече бях започнала да си мисля, че в живота ми няма място за радост. — Тя изведнъж се усмихна. — Знам, че трябва да си вървиш, но много ми се иска да беше останал.

Дориен я погледна сериозно.

— Ще ми липсваш, малка Сония. — Той пристъпи към нея и отвори уста, сякаш за да каже нещо, но размисли. Повдигна брадичката и с пръст, наведе се и я целуна по устните.

Сония леко се отдръпна назад. Лицето на Дориен беше съвсем близо. В блестящите му очи тя прочете въпрос. Изведнъж лицето му пламна и сърцето й заби ускорено. Тя усети, че се усмихва широко и колкото й да се опитва, не може да се спре. Дориен тихо се засмя и отново я целуна.

Този път устните му се задържаха върху нейните. Сония почувства колко топли и меки са те. Усети как по гърба й пробягват тръпки, но не от студ. Когато Дориен най-накрая се отдръпна от нея, тя леко се наведе напред, удължавайки контакта.

Той отстъпи назад и усмивката му изчезна.

— Извинявай, не беше честно от моя страна.

Тя преглътна и произнесе с дрезгав глас:

— Честно ли?

Той погледна в краката си:

— Защото си тръгвам. Защото междувременно можеш да срещнеш някого и да го отблъснеш заради мен.

Сония се засмя с лека горчивина.

— Едва ли.

Дориен се взря изпитателно в очите й. Сония се намръщи. Дали пък не си помисли, че тя търси вниманието му, само защото никой друг не би проявил такъв интерес към нея?

Така ли беше? Допреди няколко минути през главата й дори не минаваше мисълта, че той може да е нещо повече от приятел. Ти поклати глава и се усмихна.

 

 

— Е, Дориен, този път наистина ме изненада!

Той й се усмихна радостно в отговор…

— Дориен!

Тя разпозна мисления глас на Ротан.

— Да, татко?

— Къде си?

— Отидох да се поразходя.

— Конярят дойде.

— Идвам.

Дориен прехапа устни.

— Боя се, че ни отне повече време да дойдем дотук, отколкото очаквах.

Обхвана я мрачно предчувствие. Дали не беше закъсняла за изпитите?

— Да вървим.

Двамата прескочиха скалата и забързаха по обратния път. Когато стигнаха до поваленото дърво, Сония прибра кутията си. Скоро след това се озоваха на пътя и ускориха крачка.

От време на време Сония хвърляше коси погледи към Дориен, опитвайки се да се досети за какво си мисли той. Тя забеляза, че той също я поглежда. Накрая очите им се срещнаха. Дориен се усмихна и я хвана за ръката. Когато стигнаха до Гилдията и той неохотно пуска дланта й, тя почувства дълбоко разочарование.

Когато приближиха жилищната сграда на магьосниците, през вратата изскочи Ротан.

— Конят ти те чака, Дориен. — Ротан ги огледа от глава до пети и изненадано вдигна вежди при вида на заснежените им дрехи и обувки. — Мисля, че първо трябва да се изсушите добре.

Тримата тръгнаха към Университета. От Дориен се вдигаше пара. Сония също бързо сушеше дрехите си. Пред входа на Университета стоеше прислужник, който държеше повода на кон.

Дориен прегърна силно Ротан, а след него и Сония.

— Пазете се.

— И ти се пази — отвърна Ротан. — И не пътувай по време на бурите, само за да се прибереш по-бързо.

Дориен се метна на седлото.

— Не се е появила такава буря, която да ме задържи далеч от дома!

— Тогава от какво се оплакваше през последните няколко седмици?

— Аз? Да съм се оплаквал?

Ротан се разсмя и скръсти ръце.

— Изчезвай оттук, Дориен.

Дориен се усмихна.

— На добър час, татко.

— На добър час, Дориен.

Дориен се обърна към Сония. Тя усети лекото му мисловно докосване.

— На добър час, Сония. Учи се по-бързо.

След това пришпори коня си и след няколко минути се изгуби зад портата.

Известно време Сония и Ротан гледаха мълчаливо затворената порта. Той въздъхна, присви очи и погледна момичето.

— Хм! — заяви той. — Според мен тук става нещо.

Сония запази неутрално изражение.

— Какво например?

— Не се притеснявай. — Той се усмихна многозначително и тръгна по стълбите към Университета. — Одобрявам. Според мен разликата във възрастта няма значение. Все пак са само няколко години. Нали осъзнаваш, че докато не се дипломираш, ще трябва да останеш тук?

Сония отвори устата си, за да възрази, но бързо я затвори, защото долови движение във фоайето. Тя улови Ротан за ръката.

— Говори каквото си искаш, Ротан — прошепна тя. — Само че, моля те, не го прави пред другите.

Той я погледна изненадано, но тя не отмести погледа си от залата. Двамата отстъпиха встрани и в залата отекна звукът от бързи стъпки. Сония вдигна глава и познатото усещане полази по гръбнака й.

Стомахът й се сви. Преди Регин да се изгуби от погледа й, тя зърна познатата усмивка на лицето му. Напоследък учителите се отнасяха значително по-добре към нея, след като научиха, че Регин се е опитал да я представи като крадла, но тя се съмняваше, че се е отървала от подигравките му. Преди изпитите момчето беше доста заето, но Сония предполагаше, че той планира някакво изключително злобно отмъщение.

— Ще се видим довечера — каза тя на Ротан.

Той кимна сериозно.

— Успех, Сония. Знам, че ще се справиш добре.

Тя се усмихна и тръгна нагоре по стълбите. Изкачи ги и предпазливо влезе в коридора. Университетът беше пълен с ученици. Ниските им гласове и напрегнати лица създаваха атмосфера на очакване и страх. Тя отиде до стаята си и влезе вътре.

Регин седеше на обичайното си място и я гледаше втренчено. Тя се обърна, поклони се на двамата учители, които стояха отпред и отиде до мястото си. Отвори кутията и извади съчинението си по история, което им бе дал лорд Скоран. Прегледа набързо страниците, за да се убеди, че всичко е наред. Макар Сония да държеше кутията си заключена с магия, тя очакваше, че Регин по някакъв начин е проникнал вътре и е направил някоя пакост.

Когато Сония подаде съчинението си на лорд Скоран, той кимна одобрително, прибра го в кутията на бюрото и я заключи. Сония отново въздъхна с облекчение.

Междувременно Регин не сваляше очи от нея. Тя се стараеше да не гледа към него, но втренченият му поглед започваше да й играе по нервите. Когато в стаята влязоха и последните ученици и предадоха съчиненията си, лорд Ворел се обърна към класа:

— Днес ви предстои първият изпит по Воински изкуства — обяви той. — Всеки един от вас ще трябва да се изправи срещу останалите си съученици. Оценки ще се поставят на техниката, Контрола и естествено, броя победи. Последвайте ме.

Сония се изправи заедно с останалите от класа. Докато учениците излизаха от стаята, Регин се обърна и й се усмихна сладко.

Сония отдавна се беше научила да отвръща на усмивките му с хладно безразличие, но сега усети как я обхваща ужас. Тя беше най-силната в класа, но Ворел не й разрешаваше да нанася удари с пълна сила. Щитът, който тя издигаше около себе си, по някакъв начин му позволяваше да проследява кога ударите й стават по-силни, отколкото смяташе за нужно. Регин все още я превъзхождаше във Воинските изкуства. Той вече не се занимаваше с лорд Болкан, но никой не му пречеше да взима допълнителни уроци при лорд Гарел.

Когато Сония излезе от стаята, към нея изтича прислужник в униформата на куриер.

— Лейди Сония — каза мъжът, — изпратиха ме да ви предам спешно да се върнете в покоите на Ротан.

Тя погледна изненадано лорд Борел. Магьосникът се намръщи.

— Не можем да те чакаме, Сония. Ако не се върнеш до един час, ще трябва да насрочим изпита ти за началото на следващата година.

Сония кимна. Тя благодари на куриера и забърза по коридора.

Защо ли я викаше Ротан? Двамата се бяха разделили съвсем скоро. Може би беше узнал, че Регин планира нещо и я беше извикал, за да го предотврати.

Тя поклати глава. Ротан не би постъпил така. Той щеше да се опита да предупреди Борел за плановете на Регин, вместо да я откъсва от толкова важния изпит.

Освен ако не искаше просто да я предупреди какво да очаква от него. Да я посъветва как да постъпи. Щеше да има достатъчно време да се върне на Арената.

Но защо не беше дошъл сам при нея?

И защо е вкъщи, а не в Университета? Нали трябваше да приготвя материалите за изпитите!

Сония се намръщи и ускори крачка. Куриерът не й каза защо я вика Ротан, а само че трябва да отиде в покоите му. Ами ако му се беше случило нещо? Ако се е разболял? Той вече е на възраст. Току-виж…

„Стига си се тревожила — каза си тя. — Сигурно не е нищо сериозно“. Въпреки това тя буквално долетя до жилищата на магьосниците. Сърцето й биеше ускорено, докато тичаше нагоре по стълбите и по коридора към вратата на Ротан.

Докосна я и тя се отвори. Ротан стоеше изправен до прозореца. Когато Сония влезе в стаята, той се обърна. Тя отвори уста, но думите замръзнаха на устните й, щом забеляза изражението на лицето му.

Изведнъж тя усети нечие присъствие. То запълваше стаята като задушлив дим. Тя почувства как ужасът стяга гърлото й, но се постара на лицето й да се изпише единствено изненада и уважение.

„Нямаш представа защо е тук — помисли си тя. — Не му позволявай да забележи страха ти“. Забила поглед в пода, тя се обърна към посетителя и се поклони.

— Извинете ме, Върховни повелителю.

Той не отвърна нищо.

— Сония. — Гласът на Ротан беше нисък и напрегнат. — Ела тук.

Тя погледна наставника си и стомахът й се сви. Лицето му беше бледо, почти позеленяло. Той й махна леко с трепереща ръка. Тя се разтревожи от тези признаци на страх и отиде бързо при него.

Но когато заговори на Върховния повелител, гласът на Ротан бе изненадващо спокоен.

— Сония е тук, както пожелахте, Върховни повелителю. С какво можем да ви бъдем полезни?

Акарин бавно насочи към Ротан вледеняващия си поглед.

— Дойдох, за да открия източника на един… слух. Разпоредителят ми разкри някои неща за вас и вашата ученичка.

Ротан кимна. Струваше й се, че той подбира думите си изключително внимателно.

— Мислех, че на тези слухове беше сложен край. Никой не вярва на…

Тъмните очи на Акарин проблеснаха.

— Не става въпрос за това. Имам предвид слуха за моите нощни дейности. Слух, на който трябва да бъде сложен край.

Сония се почувства така, сякаш нечия ледена ръка я сграбчва за гърлото. Ротан се намръщи и поклати глава.

— Грешите, Върховни повелителю. Не знам нищо за вашите…

— Не ме лъжи, Ротан. — Акарин присви очи. — Нямаше да дойда тук, ако не бях сигурен в това. — Той се приближи към тях. — Току-що го прочетох в съзнанието на Лорлън.

Като че ли всичката кръв се отдръпна от лицето на Ротан. Той мълчаливо впери поглед в Акарин. Ако Върховният повелител беше прочел мислите на Лорлън, то той знаеше всичко! Сония почувства как коленете й омекват и притеснена, че ще се свлече на пода, се вкопчи здраво в перваза на прозореца.

Устните на Акарин се изкривиха в усмивка.

— Видях доста неща, които ме впечатлиха: как Сония се е промъкнала в Гилдията, докато още беше отцепничка, какво е видяла онази нощ, как Лорлън е разбрал за това, докато прочиташе истината по време на нейното изслушване и как е наредил на двамата ви да го пазите в тайна, докато той намери начин да приложи закона на Гилдията. Много разумно решение. Провървяло ви е.

Ротан се изпъна и погледна Акарин в очите.

— На никого не сме казали нищо.

— Може би. — Гласът на Акарин омекна. — Но трябва сам да се убедя в това.

Ротан рязко въздъхна. Двамата магьосници се гледаха втренчено.

— А ако откажа?

— Тогава ще ме принудиш да взема всички необходими мерки, Ротан. Не можеш да ми попречиш да прочета съзнанието ти.

Ротан отмести погледа си. Изведнъж Сония си припомни разказа на Сери за това как Акарин беше прочел спомените му. Когато магьосникът го беше открил в тъмницата, където го беше затворил Фергън, Сери беше разрешил на Акарин да проникне в съзнанието му. Беше й казал, че е станало много лесно. Съдейки по описанието му, процесът въобще не приличаше на обмяната на мисли с Ротан или прочитането на спомените й от Лорлън. Тогава Сония си беше помислила, че ненапразно някои смятат, че Акарин умее да разчита съзнания, независимо от желанието на човек.

Ротан се приближи до Върховния повелител бавно и вдървено, сякаш беше по-възрастен с поне двайсет години. Сония го погледна, неспособна да повярва, че се е предал толкова лесно.

— Ротан…

— Всичко е наред, Сония — отвърна Ротан с напрегнат глас. — Остани на мястото си.

Акарин бързо пристъпи към Ротан и положи длани върху слепоочията му. Затвори очи и лицето му изведнъж се отпусна в спокойно изражение.

Ротан рязко си пое дъх и се олюля. Ръцете му се свиха в юмруци и бързо се разтвориха. Сония направи крачка напред, но се спря.

Не смееше да се намеси. Ами ако Акарин нарани Ротан? Ядосана и уплашена, тя стисна юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха и дланите.

Двамата магьосници останаха неподвижно непоносимо дълго време. Изведнъж Акарин рязко си пое дъх и отвори очи. Той погледна мъжа, който стоеше пред него, после свали ръцете си и отстъпи назад.

Сония наблюдаваше разтревожено как Ротан си поема накъсано дъх и леко се олюлява. Акарин скръсти ръце, без да сваля поглед от възрастния магьосник. Сония предпазливо пристъпи напред и го улови за ръката.

— Добре съм — рече той със слаб глас. — Всичко е наред. — Той разтърка слепоочията си и след което стисна ръката й.

— А сега Сония.

Момичето усети как я връхлита студен ужас. Ротан стисна ръката й още по-силно.

— Не! — възрази той с дрезгав глас и обгърна раменете й с ръка. Вече знаеш всичко. Остави я на мира.

— Не мога.

— Но нали видя всичко? — възрази Ротан. — Тя е само едно…

— Дете? — Акарин вдигна вежди. — Момиче? Стига, Ротан. Знаеш много добре, че няма да я нараня.

Ротан преглътна тежко и бавно се обърна към нея. Погледна я в очите.

— Той знае всичко, Сония. Нищо не можеш да скриеш. Щом трябва, нека сам се увери. Няма да боли.

Очите му, макар и замъглени, бяха спокойни. Той стисна ръцете й, пусна ги и се отдръпна. Сония се чувстваше така, сякаш е била предадена…

Довери ми се. Трябва да бъдем заедно. Нямаме друг изход.

Акарин пристъпи към момичето. Тя застана пред него с разтуптяно сърце. Черната му мантия тихо прошумоля. Сония отстъпи назад и усети ръцете на Ротан върху раменете си.

Акарин намръщено протегна ръцете си към нея. Тя потрепери, когато студените му пръсти докоснаха лицето й. После дланите му се притиснаха твърдо към слепоочията й.

Сония усети нечие присъствие в съзнанието си, но то не разкриваше ничия самоличност. Тя не откри никакви мисли или чувства. Може би той изобщо не бе способен на емоции. Тази мисъл въобще не й подейства успокояващо.

Тогава в съзнанието й проблесна един образ. Тя се стресна, осъзнавайки, че беше очаквала той се сблъска с бариерите в ума й. Но по някакъв начин Акарин беше успял да ги заобиколи. Преградите си бяха на мястото, но присъствието му беше толкова недоловимо, че не бе успяло да ги задейства.

В съзнанието й продължаваше да се върти образът на подземната стая под седалището му, видяна отвън. Пред очите й отново се разигра онази нощна сцена…

Сония почувства как Акарин не спира да се връща на това място в търсене на нови детайли. Тя си спомни, че когато Лорлън разчиташе паметта й, тя бе успяла да скрие някои спомени. Опити се да постъпи по същия начин и сега, но четенето на спомените й продължаваше. Тя разбра, че усилията й са безполезни. Лорлън само направляваше и подтикваше спомените й в нужната посока, докато Акарин я беше подчинил напълно на волята си.

Престани!

В думите му се промъкна гневна нотка. Сония се спря, изпълнена с триумф при мисълта, че е намерила начин да му попречи. Страхът й прерасна в решителност. Тя започна да си спомня уроците, списъците с факти, всички опити, които беше направила. Бомбардираше го с картини от учебниците и безсмислени поеми, които беше открила в библиотеката. Не спираше да го засипва със спомени от копторите, безсмислени, обикновени късчета от някогашния й живот.

В съзнанието й се появи мисловната форма на ураган. Отделните образи се въртяха в него, без да позволяват на Акарин да проникне в дълбината му…

Болка! Сякаш ножове се бяха забили в черепа й. Тя чу вик, които като че ли идваше ужасно отдалеч. Разпознавайки собствения си глас, Сония отвори очи и съзнанието й се залюля между вътрешния и външния свят. Чуждите длани продължаваха да се притискат към слепоочията й.

— Спри да се съпротивляваш! — разнесе се заповеден глас.

Тя отново се потопи във вътрешния си свят. Болката замъгли съзнанието й и пречупи съпротивителните й сили. Методичното преравяне на спомените й продължи. Акарин безмилостно я караше да си спомня всичко отново и отново. Ето я на Северния площад. Хвърля камъка по магьосника и се впуска в бяг. Улици, коридори, стаи. Ротан я търси и тя инстинктивно скрива присъствието си. Сери, Херин и цялата им банда. Ето го и Фарин. Сенфел, магьосникът на Крадците.

Ето че отново се промъква в Гилдията посред нощ. Присъствието се напрегна и внимателно започна да оглежда подробностите. Тя прескача стената на Лечителницата и започва да наблюдава учениците. Отново усеща вибрациите около Арената. Наднича през прозорците на Университета. После се озовава при жилищните помещения на учениците, наднича в стаите им и се крие в гората. Когато Сери отива да открадне книгите, тя се промъква до странната, сива двуетажна сграда. Идва прислужникът и я принуждава да се притаи в храстите. След това вижда светлината през отдушниците, промъква се и наднича през решетките.

В съзнанието й отекна лека нотка на раздразнение. „Но разбира се — помисли си тя, — ако и моите тайни можеха да се разкрият толкова лесно, и аз щях да се ядосам“. Отново видя как високият човек съблича окървавените си дрехи, отива някъде и се връща, облечен в черна мантия. После се обръща към прислужника. „Битката ме измори. Имам нужда от силата ти“. Мъжът вади украсен нож и прави разрез на ръката на прислужника, след което притиска длан към нея. И тя отново усеща странната магия.

Споменът секна изведнъж и се изгуби. Сония не долавяше нищо от съзнанието, което витаеше из нейното. Какво ли си мислеше той, зачуди се тя.

— Казвала ли си на някой друг за това, освен на Ротан и Лорлън?

— Не — помисли си тя.

Тя се успокои, уверена, че той ще я остави на мира, но безмилостният разпит продължи и той отново се зарови в спомените й. Проучи откъси от живота й — от детинството до уроците й в Университета. Порови в чувствата й, от привързаността към Ротан до верността към Сери и хората от копторите и новите чувства, които изпитваше към Дориен.

Най-накрая се сблъска с гнева, който изпитваше към него заради това, което й причиняваше. Той потърси чувствата, които тя изпитваше към заниманията му с черна магия и съзнанието й отговори с неодобрение и страх. Щеше ли да го издаде, ако можеше? Да! Но само ако бе уверена, че Ротан и останалите няма да пострадат.

След това присъствието му изчезна и тя усети как натиска върху слепоочията й отслабва. Сония отвори очи и примигна. Акарин се беше обърнал с гръб към нея и бавно се отдалечаваше. Тя почувства силните, успокояващи ръце на Ротан върху раменете си.

— И двамата бихте ме издали, ако можехте — рече Акарин. Той помълча известно време, после се обърна към тях. — Искам настойничеството над Сония. Способностите й са развити и както отбеляза Лорлън, енергията й е необичайно силна. Никой няма да оспори избора ми.

— Не! — ахна Ротан и стисна силно раменете й.

— Да — отвърна Акарин. — Това ще ми гарантира мълчанието ти. Докато тя е моя, ти няма да позволиш никой да разбира за заниманията ми с черна магия. — Погледът му се отмести върху Сония. — А благополучието на Ротан ще бъде гарантирано само в случай че ми сътрудничиш.

Сония го погледна ужасена. Тя щеше да бъде негова заложничка.

— Забранявам ви да разговаряте помежду си насаме, освен за да избегнете подозрението на останалите. Ще се държите така, сякаш не се е случило нищо необичайно. Ясен ли съм?

Ротан издаде странен звук, сякаш изхлипа. Сония разтревожено се обърна към него. Той я погледна и в очите му проблесна вина.

— Не ме принуждавайте да търся алтернативи — предупреди ги Акарин.

Ротан отвърна със задавен глас:

— Разбирам. Ще постъпим както настоявате.

— Добре.

Акарин пристъпи към тях и погледна напрегнато Сония.

— В къщата ми има стая за ученика на Върховния повелител. Сега ще дойдеш с мен, а по-късно ще изпратим прислужник, който да събере нещата ти.

Сония погледна Ротан със свито гърло. Той потърси погледа й.

— Съжалявам.

— Хайде, Сония. — Акарин махна с ръка към вратата и тя се отвори.

Тя почувства как Ротан леко я побутва. Погледна към Акарин и осъзна, че не иска Ротан да вижда как я отвеждат нанякъде. Той щеше да намери начин да й помогне. Щеше да направи всичко по силите си. Но сега нямаха друг изход, освен да се подчинят.

Сония си пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Акарин погледна отново предупредително Ротан и тръгна към вратата. Когато Върховният повелител се обърна, Ротан впери изпълнен с омраза поглед в гърба му.

Вратата се затвори.

— Да вървим — каза Акарин на Сония. — Ученическата стая в седалището ми пустее от години, но тя винаги е била поддържана в готовност. Ще видиш, че е много по-удобна от онези в ученическите жилища.