Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (8)

Глава VIII

Земя на обич, светлина —

там няма слънце, ни луна.

потокът като жив пълзи

и чиста светлина струи;

земя на сенки и мечти.

където всичко кротко спи.

Джеймс Хог

Почивката след тежка умора е особено приятна и поражда у човека чувство на спокойствие и сигурност. Това изпитваше и Мейбъл на другата сутрин, когато стана от простия сламеник — легло, напълно подходящо за дъщерята на един сержант в отдалечен пограничен пост. Войниците от гарнизона отдавна се бяха строили на парадния плац за сутрешен преглед, призовани от барабанните удари. Сержант Дънъм, върху чиито плещи лежеше задачата да следи за изпълнението на всички тези всекидневни занятия, беше вече привършил работата си и се канеше да закусва, когато дъщеря му излезе от стаята, за да подиша чист въздух, все още невярваща и в същото време радостна от спокойствието и сигурността на новото си положение.

По време на описваните от нас събития Осуиго беше един от най-отдалечените фортове на английските владения на континента, а укреплението, построено сравнително отскоро, първоначално бе заето от един батальон на шотландски полк, в който след пристигането му в страната постъпиха и много американци. По силата на това обстоятелство бащата на Мейбъл бе заел скромния, но отговорен пост на старши сержант. В гарнизона служеха и няколко млади офицери, родени в колониите. Самият форт, както и повечето укрепления от този род, беше пригоден да отстоява по-скоро нападения на индианци, отколкото една истинска военна обсада — превозването на тежка артилерия до тези отдалечени места беше съпроводено с толкова трудности, че вероятността за истинска обсада беше почти изключена и инженерите не са имали предвид подобни опасности, когато са замисляли укреплението. Бастионите бяха дървени, имаше ров, висока ограда от колове, обширен плац за обучение и дървени казарми, които служеха едновременно за жилища и за укрепления. На плаца имаше няколко леки оръдия, готови да бъдат преместени навсякъде, където потрябват. А от ъгловите кули заканително се показваха дулата на две чугунени оръдия, предназначени отдалеч да сплашват онзи, който би дръзнал да се приближи.

Когато Мейбъл напусна удобната, но сравнително отдалечена барака, в която баща й бе получил разрешение да я настани, за да подиша свежия утринен въздух, тя се намери в подножието на един бастион, който сякаш я канеше да се изкачи с обещание, че ще й даде възможност да хвърли поглед към всичко онова, което предишната вечер бе останало скрито в нощната тъмнина. Пъргавата и жизнерадостна девойка изтича по тревистия склон и се озова върху наблюдателната площадка, откъдето пред погледа й като на длан се откри съвършено нова за нея гледка.

На юг се простираше гъстата гора, през която тя бе пътешествала в продължение на толкова мъчителни дни и бе преживяла цял низ трудни и опасни моменти. Обширна просека опасваше оградата от колове и отделяше форта от гората. Дърветата, доскоро расли на това място, бяха послужили за постройката на крепостните съоръжения. Този гласис^[1], защото всъщност това беше стратегическото предназначение на просеката, обхващаше една площ от около сто акра и зад неговите предели изчезваше всяка следа от цивилизация. Отвъд се простираше гората — тази гъста, безкрайна гора, която Мейбъл можеше да възкреси в паметта си — скритите й гладки като огледало езера, тъмните й буйни потоци, цялата пищност и разнообразие на една девствена природа.

Като се обърна на другата страна, Мейбъл усети по страните си свежия и приятен полъх на ветреца, който беше оставила на далечния морски бряг. Сега пред погледа й се представи нова гледка. Макар да беше подготвена за нея, девойката неволно трепна и от устата й се изтръгна възторжено възклицание, а очите й жадно поглъщаха разкрилата се красота. На север, на изток и на запад — почти във всички посоки — се разстилаше гладка водна шир. Водата тук имаше не зеленикавия оттенък на стъкло, тъй характерен за всички води в Америка, нито тъмносиния цвят на океана, а лека отсянка на кехлибар, без това да я прави по-малко прозрачна. Никъде не се виждаше земя освен близкия бряг, който се простираше наляво и надясно в една непрекъсната гориста ивица с широки заливи и ниски носове. На места брегът беше скалист и когато мудните води заливаха пещерите, образувани от високите отвесни скали, оттам се разнасяше глух шум, наподобяващ далечен оръдеен изстрел. Нито едно платно не се белееше по повърхността на езерото, нито една едра риба не лудуваше в глъбините му, дори и след най-продължителен и щателен оглед на този необятен простор не можеше да се открие и следа от човешки труд и облагородяване. Безкрайното горско пространство граничеше с необятната водна шир.

Природата сякаш се бе забавлявала, поставяйки един до друг два от основните си образци в такъв смел контраст, и в залисията бе забравила всякакви други дреболии. Погледът се обръщаше с удивление и наслада от просторния зелен килим към още по-просторното водно огледало, от неспирното, но кротко полюляване на езерните води към свещения покой и поетическото усамотение на гората.

Простодушна като повечето обитателки на глухата и затънтена провинция по онова време, естествена и пряма, каквато би могла да бъде една мила и добра девойка, Мейбъл Дънъм не беше лишена от чувство за поетичното и умееше да се наслаждава на красотата на нашата земя. Макар че едва ли можеше да се нарече образована — защото повечето девойки получаваха в онези далечни дни само най-повърхностни познания, тя беше далеч по-умна и просветена от другите млади жени с нейното обществено положение и в това отношение правеше чест на своите учители. Вдовицата на един офицер, който беше служил в същия полк заедно с Томас Дънъм, бе взела под свои грижи момичето след смъртта на майка му и благодарение на настойничеството на тази жена Мейбъл бе придобила някои навици и схващания, които иначе завинаги щяха да й останат чужди. В семейството на своята настойница тя беше заемала не мястото на прислужница, а на скромна компаньонка и резултатите от това явно проличаваха в умението й да се облича, в говора и дори в чувствата и възприятията й, макар да не бе успяла да достигне висотата на поведение, характерно за една истинска дама. Тя беше заличила недодяланите обноски и привички на първоначалното си възпитание наистина, но не бе придобила изцяло онзи светски блясък, който би й помогнал да заеме положение по-високо от това, определено й от произхода и имотното й състояние. Всички други отличителни и своеобразни черти в нейния характер й бяха дадени от природата.

След тези обяснения читателят вече няма да се учуди, когато разбере, че Мейбъл съзерцаваше открилата се пред нея картина с върховна наслада, а не с някакво обикновено чувство на изненада. Тя възприемаше красотата на пейзажа така, както би го възприел и всеки друг, но заедно с това чувствуваше и неговото величие — поетичната усамотеност, тържественото спокойствие и красноречивото безмълвие — всичко онова, с което ни очарова девствената природа, още незасегната от труда и усилията на човека.

— Колко е красиво! — възкликна неволно Мейбъл, застанала на усамотения бастион с лице към езерото, вдъхвайки с наслаждение свежия въздух, който действаше живително на душата и тялото й. — Колко красиво и все пак колко необичайно!

Леко докосване по рамото я накара да прекъсне думите си и потокът от мисли. Мейбъл се обърна, очаквайки да види баща си, но видя Следотърсача, застанал до нея. Той стоеше спокойно, облегнат на дългата си пушка, смееше се беззвучно и с протегната ръка сочеше панорамата от земя и вода.

— Ето, вижте нашите владения — каза той. — На Джаспър и моето. Езерото принадлежи на него, а гората на мене. Момчето понякога се хвали с необятността на своето владение, но аз му отвръщам, че дърветата заемат не по-малко място на земята от неговата любима вода. А вие, Мейбъл, напълно подхождате и на двете. Доколкото виждам, страхът от мингосите и нощният ни поход ни най-малко не са се отразили върху хубавото ви личице.

— Това е нова черта в характера на Следотърсача — да прави комплименти на едно глупаво момиче.

— Не е глупаво, Мейбъл, никак не е глупаво. Дъщерята на сержанта би посрамила достойния си баща, ако каже или извърши нещо, което би могло да се нарече глупаво.

— В такъв случай тя трябва да се пази да не се поддаде на коварните и ласкателни слова. Но нека ви кажа, Следотърсачо, колко се радвам да ви видя отново сред нас. Джаспър не се разтревожи особено, но аз се уплаших да не би да се е случило някакво нещастие с вас или с вашия приятел на този ужасен праг.

— Момчето познава достатъчно добре и двама ни, за да допусне, че можем да се удавим, пък и на мен едва ли ми е писано да умра от подобна смърт. Разбира се, трудно е да се плува с такава дълга пушка в ръка, а ние с моята сърнебойка сме минали през толкова много премеждия — и на лов, и в схватките с индианци и французи, че не можем лесно да се разделим. Не, чисто и просто минахме реката на брод, там водата, общо взето, е доста плитка, като изключим някои отделни вирове и ями, и се добрахме до брега, без да измокрим оръжието си. Трябваше само да изчакаме малко, защото ирокезите ни дебнеха. Знаех, че щом сержантът и другите излязат да ви посрещнат, тези негодяи незабавно ще офейкат, защото се страхуват да не би войниците от гарнизона да тръгнат по следите им. Един час чакахме търпеливо на камъните, докато премине опасността. Търпението е най-голямото достойнство на оня, който живее в гората.

— Колко се радвам, че всичко е завършило така благополучно. Въпреки голямата умора почти не можех да спя от тревога, все се страхувах, че нещо лошо ви се е случило.

— Бог да благослови вашето добро сърчице, Мейбъл! Да, такава сте вие, предана и милостива. А аз, да си призная, също много се зарадвах, като видях фенерите да се приближават към брега, защото това беше сигурен знак, че сте пристигнали невредими. Ние, ловците и водачите, сме груби хора, но и ние сме способни да изпитваме искрени чувства не по-зле от който и да било генерал от армията. Двамата с Джаспър по-скоро бихме умрели, отколкото да допуснем да ви се случи някакво нещастие, повярвайте ми.

— Благодаря ви за всичко, което сторихте за мене. Следотърсачо. Благодаря ви от цялото си сърце и бъдете уверен, че ще разкажа всичко на моя баща. Вече доста много му разказах, но то все още не е достатъчно.

— Спрете, Мейбъл! Сержантът добре познава тази гора, познава и самите червенокожи, така че ще бъде излишно да му разправяте каквото и да било… Но ето че вие вече се срещнахте с вашия баща, кажете ми тогава, отговаря ли този храбър стар войник на вашите очаквания?

— Намерих в негово лице един нежен баща, който ме прие тъй ласкаво, както само бащата може да приеме своето дете. А вие отдавна ли го познавате, Следотърсачо?

— Зависи от това как хората броят времето. Аз бях дванадесетгодишен, когато сержантът ме взе за първи път със себе си на разузнаване, а оттогава има повече от двадесет години. Доста пътеки сме извървели с него, докато вас още не ви е имало на света, а може би нямаше и сега да ви има, ако ми липсваше дарбата да владея така добре пушката.

— Какво искате да кажете?

— Не са нужни много думи, за да разберете. Нападнаха ни из засада, сержантът беше ранен и сигурно щеше да се раздели със скалпа си, ако аз нямах вродена наклонност към оръжието. Както и да е, успяхме да спасим сержанта и дори сега едва ли ще намерите човек в целия полк с по-хубави и буйни коси от неговите въпреки преклонната му възраст.

— Вие сте спасил живота на моя баща, Следотърсачо — възкликна Мейбъл, като сграбчи несъзнателно жилестата ръка на ловеца и я стисна сърдечно. — Бог да ви благослови за това и за всички други добри дела, които сте извършил.

— Не, вие преувеличавате. Аз, струва ми се, само спасих скалпа му. Човек може да продължи да живее и без скалп, затова не мога да твърдя, че съм му спасил живота. Ето Джаспър например може да каже, че ви е спасил живота, защото, ако не бяха неговите зорки очи и сигурната му ръка, лодката едва ли щеше да мине благополучно през прага в такава нощ. Момчето си е родено за водата, а аз — за лов в гората. Сега той е там, долу, на брега на скалистото заливче, оправя лодките и не сваля поглед от любимото си корабче. По мое мнение няма по-хубаво момче по тия места от Джаспър Уестърн.

За първи път откакто беше излязла от своята стая, Мейбъл погледна надолу и очите й съзряха това, което би могло да се нарече предел на незабравимата картина, която тя бе наблюдавала с толкова наслада. Там, където Осуиго вливаше тъмните си води в езерото, бреговете бяха сравнително високи, но източният бряг бе по-висок и повече се издаваше на север от западния. Фортът се намираше на западния бряг и непосредствено под него, до самата река, бяха разположени няколко дървени бараки. Те не бяха построени с отбранителна цел, а служеха за склад на стоките, предназначени за самия форт или за препращане в другите пристанища на Онтарио, с които фортът беше в постоянна връзка. При двата бряга на устието на реката противодействащите сили на северните ветрове и бързото течение бяха образували две извити чакълести, учудващо симетрични издатини, които бурите по езерото бяха закръглили в заливчета. Заливчето при западния бряг беше по-извито и по-дълбоко и представляваше мъничко живописно пристанище. На тясната брегова ивица между форта, кацнал на високия бряг, и водата се намираха бараките, за които споменахме по-горе.

Няколко малки плоскодънни лодки и канута бяха изтеглени на брега, а в самото заливче стоеше малкият кораб, който даваше правото на Джаспър да се нарича моряк. Той беше стъкмен като кутер^[2] и можеше да носи около четиридесет тона. Конструкцията му беше тъй изящна и той бе тъй красиво боядисан, че приличаше на военен кораб, макар и да нямаше квартердекер^[3]. Кутерът беше построен спретнато и целесъобразно и се отличаваше с такава красота и съразмерност на пропорциите, че дори Мейбъл се възхити от кокетността му. Беше изработен по чертежите на един изкусен корабостроител от Англия, по специална поръчка на коменданта на форта. Тъмната боя му придаваше вид на военен кораб, а развяващият се над него дълъг вимпел показваше, че е от корабите на кралската флота. Името му беше „Вихър“.

— Това значи е корабът на Джаспър? — попита Мейбъл, която съвсем естествено свързваше този красив кораб с притежателя му. — А има ли много други кораби на езерото?

— Френците имат три. Единият от тях, както са ми разправяли, приличал на корабите, дето плават по океана, другият е бригантина, а третият е кутер като „Вихър“ и се нарича „Катеричка“ — на техния език, разбира се. Тази „Катеричка“, изглежда, има голям зъб на нашия красавец „Вихър“, защото, щом Джаспър се покаже в езерото, и тя тръгва подир него.

— Нима Джаспър се страхува от един французин, и то под образа на някаква си катеричка, и то по вода?

— А какъв смисъл има да проявяваш храброст, щом не можеш да се възползваш от нея? Джаспър е смело момче, това го знаят всички тук, но няма ни едно оръдие на борда си освен една малка гаубица, а екипажът му е само от двама души, без да се брои той и един юнга. Веднъж ме взе да поскитаме по езерото и прояви голяма смелост — промъкна се покрай самата муцуна на „Катеричката“ — толкова близо, че се стигна до пушечна стрелба. А френците си имат и оръдия, и отверстия за оръдия и не си подават носа от Фронтеняк, ако освен „Катеричката“ не вземат поне още един кораб с двадесет души екипаж на него. Не, не, нашият „Вихър“ е създаден да лети по езерото, а не да се сражава. Майорът казва, че нарочно не му давал хора и оръдия, за да не си въобразявал, че наистина е военен кораб — тогава бързо ще му прережат крилата. Аз не разбирам много от тези неща, защото моето призвание е другаде, но знам, че той е прав, знам, че е прав, макар Джаспър да не мисли така.

— А ето и моя вуйчо! Изглежда, вчерашното плуване не му е навредило и сега идва да се порадва на това вътрешно море.

И действително в този миг Кап, който извести за приближаването си с няколко силни покашляния, се появи на бастиона. Кимна на племенницата си и на нейния събеседник и се зае да разглежда разстилащата се пред него водна шир. За по-голямо удобство старият моряк се качи на едно от старите чугунени оръдия, скръсти ръце на гърди и започна да олюлява тялото си, сякаш се намираше на палубата на движещ се параход. За да се допълни картината, трябва да кажем, че между зъбите си той стискаше късата си лула.

— Е, мастър Кап? — добродушно попита Следотърсача. Той още не беше забелязал презрителното изражение, което постепенно се изписваше по лицето на другия. — Нима тази водна равнина не е красива и не е достойна да се нарича море?

— Това значи е прословутото ви езеро? — отвърна му с въпрос Кап, като посочи с лулата си северния хоризонт. — Не, кажете наистина, това ли ви е езерото?

— Да, разбира се, това е. И ако се съди по преценката на хората, живели по бреговете на много други езера, то е най-обширното и най-хубавото.

— Друго и не очаквах! По размерите си прилича на вир, а по вкус — на водата в корабната бъчва. Не си струва да биеш толкова път по сушата, за да видиш един нищо и никакъв недораслек. Впрочем аз и отпреди си знаех, че така ще излезе.

— А какво не му харесвате на езерото, мастър Кап? То е голямо и красиво, водата му е приятна за пиене и дори онези, които са свикнали с изворна вода, не могат да нахвалят неговата.

— И на това вие му викате голямо езеро? — изуми се Кап, като отново описа с лулата си полукръг във въздуха. — А какво му е голямото, позволете да попитам. Та нали самият Джаспър си призна, че от единия му бряг до другия няма повече от двадесет лиги^[4]?

— Но вуйчо — намеси се Мейбъл, — та наоколо не се вижда друго късче земя освен брега, на който ние стоим. На мен това езеро ми се струва същински океан.

— Това вирче ти прилича на същински океан? Ех, Мейбъл, как може едно момиче, в чието семейство има толкова моряци, да изрече подобна глупост? Кажи ми, моля те, по какво си прилича с океана, какво общо има с него?

— По какво ли? По това, че наоколо, докъдето ти стига погледът, има само вода, вода, вода и нищо друго освен вода — на мили и мили разстояние.

— А няма ли също само вода, вода, вода, нищо повече освен вода на мили и мили разстояние и в реките, по които плавахме с тези канута? И докъдето ти стига погледът, щом искаш?

— Да, вуйчо, но реките са тесни и бреговете им са обрасли с дървета.

— А това, на което стоим, не е ли бряг? Войниците на гарнизона не го ли наричат „езерния бряг?“ И няма ли тук стотици дървета? И нека си говорим истината, двадесет лиги голямо разстояние ли ти се струва? Кой, по дяволите, е чувал океанът да има брегове, освен ако не става дума за бреговете под водата?

— Но вуйчо, тук не се вижда отсрещният бряг както при реките.

— Ето къде грешиш, Магнит. Амазонка, Ориноко и Ла Плата са реки, но можеш ли да видиш отсрещния им бряг? Я чуйте, Следотърсачо, аз доста се съмнявам, че тази водна ивица изобщо може да се нарече езеро. На мен по ми прилича на река. Във всеки случай виждам, че тук в горите не сте много точни по отношение на географията.

— Този път грешите, мастър Кап! В това езеро се вливат две чудесни реки, пред вас е нашето мило Онтарио и според мен, макар че природата не ми е отредила да разбирам много от тези неща, по-хубаво езеро никъде няма да се намери.

— А ако застанем на брега на океана, вуйчо, например в Рокауей, какво повече ще видим от това, което виждаме тука? И там от едната страна има бряг, има плитчини, има дървета.

— Не ставай вироглава, Магнит. На младите момичета упоритостта никак не подхожда. Трябва да умееш да правиш разлика между речни брегове и морско крайбрежие.

Тъй като Мейбъл не можа много убедително да оспори това своеобразно схващане, Кап продължи с нескрито тържество на победител:

— И сравнение не може да става между онези дървета и тези тук. Освен това на брега на океана ще видиш ферми, градове, летни дворци, а в някои части на света има замъци, манастири и фарове, да, да, именно фарове. Е, кое от всичките тия неща можеш да намериш тука? Не, Следотърсачо, не, никога не съм чувал за океан, който да няма поне фарове, докато тук при вас няма дори и една шамандура.

— Затова пък имаме нещо по-хубаво, много по-хубаво. Нашата гора, величествените дървета.

— Да, вашата гора може да подхожда на едно езеро, но каква полза би имало, ако цялата земя, ограждаща океана, е обрасла с дървета? Корабите биха били ненужни, тъй като дървеният материал ще се превозва със салове, и тогава с търговията ще бъде свършено. А какво би представлявал светът без търговия? Споделям мнението на онези философи, които твърдят, че човекът е бил създаден заради търговията. Чудно ми е, Магнит, как не виждаш, че и водата тук не е като океанската? Съвсем съм сигурен, че във вашето езеро няма да се намери дори и един кит, Следотърсачо.

— Да си призная, за китове не съм чувал, но не съм познавач на животните, които живеят въз водата. Мога да различавам само речните риби.

— Как, няма китове, няма делфини, няма дори и една жалка акула, така ли?

— Не мога да ви кажа има ли, няма ли. И пак ви повтарям, мастър Кап, моята сила е другаде.

— Нямате херинги, нямате албатроси, нито хвърчащи риби — продължи Кап, като гледаше изпитателно ловеца, за да види докъде може да се разпростре. — Нямате риби, които хвърчат, струва ми се?

— Риба, която хвърчи ли? Мастър Кап, не мислете, че понеже сме прости погранични жители, нямаме представа от природата и от творенията, които на нея е било угодно да сътвори. Аз знам, че има хвърчаща катеричка, но…

— Хвърчаща катеричка ли? По дяволите, Следотърсачо! Вие какво, да не си въобразявате, че пред вас стои юнга, тръгнал на първото си плаване?

— Нищо не знам и не мога да кажа за вашите плавания, мастър Кап, само предполагам, че не са били малко. Но за горската природа, за това, което съм видял с очите си, мога да говоря спокойно, без да ме е страх, че някой ще ме обори.

— Искате да ме накарате да повярвам, че сте виждал хвърчаща катеричка?

— Ако искате да повярвате в силата на природата, мастър Кап, съветвам ви да повярвате и в това, и в много други неща от този род, защото можете да бъдете напълно сигурен, че е вярно.

— И все пак, Следотърсачо — намеси се Мейбъл, така мила и хубава дори когато отправяше укоризнени думи, че той й прости от цялото си сърце тази забележка, — вие, който говорите толкова благоговейно за всемогъществото на природата, се усъмнихте в съществуването на хвърчаща риба.

— Не съм казвал такова нещо, не съм казвал. И ако мастър Кап е готов да се закълне в думите си, което ми се струва малко вероятно, аз съм склонен да му повярвам. Смятам, че човек трябва да вярва във всемогъществото на природата, дори когато му е малко трудно да повярва.

— А защо моята риба да няма криле като вашата катеричка? — попита Кап с повече логика, отколкото му беше присъща. — Това, че рибите могат да летят и че действително летят, е напълно вярно и неоспоримо…

— Аз обаче не мисля така и ще ви кажа кое е невероятното в тази история — прекъсна го Следотърсача. — Какъв е смисълът да дадеш на водно животно крила, които очевидно ще са му напълно безполезни.

— А мислите ли, че рибите са толкова глупави, че да плуват под водата, щом веднъж са им дадени криле?

— Не съм запознат с тези неща и не мога да кажа нищо положително, но ми се струва още по-чудно и противоестествено рибата да хвърчи във въздуха вместо в собствената си среда — там, където се е родила и отраснала, ако мога така да се изразя.

— Ето какво значи да имаш тесен кръгозор, Магнит. Рибата излита във въздуха, за да избяга от своите врагове във водата. Ето ви самия факт, ето ви и обяснението.

— Сега вече започвам да мисля, че е вярно — каза водачът примирено. — А колко дълго могат да летят?

— Не колкото гълъбите може би, но достатъчно, за да се спасят от неприятеля си. Колкото до вашите катерички, то няма да говорим повече за тях, приятелю. Предполагам, че ги измислихте ей тъй, за да омаловажите морето пред гората. А какво представлява онази черупка, закотвена там долу?

— Това е кутерът на Джаспър, вуйчо — побърза да отвърне Мейбъл. — Намирам, че е много красив кораб. Нарича се „Вихър“.

— Да, за езерото може и да става, но иначе не е нещо особено, Бугшпритът^[5] му е наклонен. Къде се е виждало досега кутер с наклонен бугшприт?

— Може би за такова езеро тъкмо така трябва да бъде, вуйчо.

— Разбира се, аз забравям, че това не е океанът, макар толкова много да му прилича.

— Аха, значи и ти, вуйчо, признаваш, че Онтарио наистина прилича на океана.

— Да, в твоите очи и в очите на Следотърсача, но не и в моите, Магнит. Сложете ме в най-малкото кану, хвърлете ме в това вирче в най-тъмната и непрогледна нощ, която може да се спусне от небесата, и аз веднага ще отгатна, че това не е никакъв океан, а едно нищо и никакво езерце. И „Дороти“ (така се казваше корабът, на който служеше Кап) няма да се остави да я излъжат. Достатъчно е моята бригантина да направи само няколко галса^[6], за да разбере разликата между Онтарио и Атлантическия океан. Веднъж я заведох в един от големите южноамерикански заливи и тя горката се държа така непохватно, като селски глупак, когото си завел на църква, където има много народ и всички се тълпят към входа… Какво казваш, Джаспър ли плава с тази лодка? Ще трябва да кръстосам езерото с това момче, преди да те оставя, Магнит, ей така за смях. Не искам после да казват, че съм видял това езерце, но не съм поплавал по него.

— Е, няма да ви се наложи дълго да чакате такъв случай — отвърна му Следотърсача. — Сержантът се готви да тръгне към Хилядата острова с един помощен отред, за да смени поста. Чух го да казва, че смята да вземе и Мейбъл със себе си, така че вие спокойно можете да тръгнете с тях.

— Вярно ли е това, Мейбъл?

— Предполагам, че е вярно — отвърна девойката и лицето й се покри с едва видима руменина, тъй лека, че събеседниците й дори не я забелязаха. — Впрочем, толкова малко време имахме да разговаряме с моя скъп баща, че не съм съвсем сигурна. Но ето той идва, най-добре е да попитате самия него.

Въпреки скромното положение, което сержант Дънъм заемаше, във външността и в характера му имаше нещо, което будеше уважение. С висока, представителна фигура, сериозен и малко мрачен по характер, той беше точен и изпълнителен спрямо задълженията си и честен в начина си на мислене. Дори Кап, надменен и самоуверен, какъвто беше в отношенията си с хората, не се осмеляваше да прояви към стария войник безцеремонността, с която се отнасяше към другите. Говореше се, че Дънкън ъф Лунди, шотландски земевладелец по произход и комендант на форта, цени и оказва много повече внимание на сержант Дънъм, отколкото на всички други офицери. Дългогодишната практика караше майора да цени опитността и вярната служба повече от знатния произход и богатството. Макар сержантът да не хранеше надежда за по-нататъшно повишение, той с такова достойнство носеше сегашната си служба, че неволно предизвикваше всеобщата почит на гарнизона. Навикът да общува постоянно с войниците беше научил сержанта да се държи с тях взискателно и строго и да обуздава по този начин и най-малката проява на своеволие и недисциплинираност от тяхна страна. Това беше сложило отпечатък върху цялото му поведение и малцина в гарнизона се решаваха да противостоят на неговия авторитет. Капитаните се отнасяха към него добросърдечно, като към стар приятел, поручиците рядко се осмеляваха да оспорят мнението му по военните въпроси, а подпоручиците, както се говореше, изпитваха истинско страхопочитание към него. Затова никак не беше чудно, че известието на Мейбъл сложи край на този своеобразен разговор, макар Следотърсача, както всички знаеха, да беше единственият човек по цялата граница, който, без да има благороднически произход, си позволяваше да се държи със сержанта не само като с равен, но дори да проявява известна дружеска фамилиарност.

— Добро утро, братко Кап — каза сержантът, като се появи на бастиона с обичайната си сериозност и поздрави по военному. — Сутрешните ми задължения ми попречиха да се заема с теб и с Мейбъл, но сега имаме на разположение един-два часа, през които, надявам се, ще се опознаем по-отблизо. Не намираш ли, братко Кап, че момичето много прилича на онази, която тъй отдавна загубихме?

— Мейбъл е същински портрет на майка си, сержанте, винаги съм го казвал, макар че по ръст и фигура повече прилича на баща си. Но и на Каповци не им е липсвала гъвкавост и пъргавина.

Мейбъл хвърли плах поглед към суровите и твърди черти на своя баща, за когото по време на тъй дългата им раздяла тя бе събирала цялата си нежност на рано осиротяло дете. Признаците на вълнение по мрачното му лице, които той искаше да прикрие зад сдържаността си, я подтикваха да се хвърли на шията му и да се наплаче на воля. Но той така не отговаряше на образа, който тя мислено си беше създала, така я смущаваше неговата хладна сдържаност и официалност, че тя не би си позволила такава волност, дори и да бяха сами.

— Заради мен ти предприе дълго и трудно пътуване, но аз ще се постарая да направя престоя ти при нас колкото се може по-приятен.

— Чух, че очакваш заповед да вдигнеш котва, сержанте, и да се преместиш с койката си в някаква част на света, където, казват, имало хиляда острова.

— Следотърсачо, ти май си се поразпуснал и си забравил моето предупреждение.

— Не, сержанте, нищо не съм забравил, но просто не счетох за нужно да скрия намеренията ти от твоята плът и кръв.

— Всички военни придвижвания трябва да се извършват, без много да се говори за тях — възрази сержантът, като потупа приятелски, но и с известен укор, водача по рамото. — Ти си прекарал доста голяма част от живота си в битки с французите, за да знаеш стойността на мълчанието. Но както и да е, нашият план и без това скоро ще стане известен на всички, така че е безполезно повече да го крием. Да, предстои да изпратим отряд, за да смени един от постовете ни на езерото — още не мога да кажа със сигурност дали точно на Хилядата острова, и аз навярно ще го придружавам. В такъв случай смятам да взема и Мейбъл, та да има кой да ми приготвя яденето. Надявам се, братко Кап, че няма да се откажеш да дойдеш с нас и да прекараш месец на постна войнишка храна.

— Всичко ще зависи от маршрута ви. Горите и блатата не са ми много по сърце.

— Ще тръгнем с „Вихър“ и аз смятам, че за човек, привикнал с водата, това наше плаване ще бъде интересно и приятно.

— Да, привикнал съм със солената вода, ако нямаш нищо против, но не и с езерната. Но в случай че ти трябва човек да управлява тази съдинка, не бих имал нищо против да се заема с нея, въпреки че за мен това пътуване ще бъде само хвърлено на вятъра време, защото не можете да ме измамите, че люшкането из това езерце може да се нарече плаване.

— Джаспър много умело управлява „Вихър“, ето защо не са ни нужни твоите услуги, но много бихме се радвали да ни бъдеш спътник. Ти не можеш да се прибереш обратно в селището, докато не изпратят отряд, а това едва ли ще стане преди моето завръщане. Е, Следотърсачо, като че ли за първи път се случва нашите хора да тръгнат по следите на мингосите и ти да не си начело.

— Откровено казано, сержанте — отвърна водачът (той явно беше смутен и по обветрените му страни като че ли се появи руменина), — тази сутрин не се чувствувах разположен за подобно нещо. Първо, много добре зная, че момчетата от 55-и полк не са така изкусни, та да могат да настигнат и заловят ирокезите, а пък и тези проклетници нямаше да се оставят да бъдат обкръжени от всички страни, щом веднъж са разбрали, че Джаспър е стигнал гарнизона. Второ, струва ми се, че след като човек е работил усилено цяло лято, има право да си почине, без да го укоряват за това. Впрочем Голямата змия е с тях и ако изобщо е възможно да се открият тези негодяи, разчитам само на неговата ненавист и зоркост. Ненавистта му към тях е много по-силна от моята, а по зоркостта си погледът му не отстъпва на моя. Той много повече от мен мрази тези проклетници. Сравнени с неговите, моите чувства към мингосите са много по-нищожни; това е само омразата на делауера, присадена на християнско стъбло. Този път реших да оставя тази чест, ако в това изобщо има някаква чест, на подпоручика, който командва отряда. Ако не изгуби скалпа си и успее благополучно да се завърне във форта, ще може да се хвали в писмата до майка си с този поход. А аз реших за първи път в живота си да помързелувам малко.

— И никой няма по-голямо право на това от тебе — отвърна меко сержантът, — щом като за продължителна и предана служба всекиму се полага отпуск. Мейбъл едва ли ще те презре, задето си предпочел нейната компания, вместо да тръгнеш да преследваш индианците, и струва ми се, с удоволствие ще подели с тебе закуската си, ако си гладен. Но ти, момиче, да не помислиш, че това е правило за Следотърсача? Той никога досега не е позволил на тези мародери, дето обикалят около форта, да си отидат, без да чуят звука на неговата пушка.

— Ако допусках, че тя може да помисли подобно нещо, сержанте, макар да не съм особено склонен към разните му военни маневри и патърдии, щях да нарамя сърнебойката и да напусна гарнизона, преди красивите й очи да имат време да премигнат. Не, Мейбъл ме познава достатъчно добре, макар че съвсем отскоро се знаем, защото по време на краткия поход, който направихме заедно, мингосите здравата ни развличаха.

— Много доказателства ще бъдат необходими, за да ме накарат да си променя мнението за вас, Следотърсачо, особено пък по отношение на вашата храброст — отвърна пламенно Мейбъл, която очевидно не желаеше у Следотърсача да остане и най-малко съмнение относно нейните добри чувства. — И бащата, и дъщерята, доколкото ми е известно, дължат живота си на вас и никога няма да забравят това, уверявам ви.

— Благодаря ви, Мейбъл, благодаря ви от цялата си душа. Но в никакъв случай не бих искал да злоупотребявам с вашата наивност, затова ще ви кажа, че мингосите нямаше да докоснат и косъм от главата ви, ако след всичките си хитри машинации бяха успели да се доберат до вас. Скалповете на мастър Кап, на Джаспър, на Голялата змия и моят естествено щяха да бъдат опушени на техния огън, но от главата на сержантската дъщеря нямаше да падне и косъм.

— А защо мислите, че ирокезите, които не щадят нито жени, нито деца, биха проявили към мен повече милост, отколкото към всеки друг? Не, Следотърсачо, много добре зная, че дължа живота си единствено на вас.

— Грешите, Мейбъл, те не биха имали сърце да ви причинят каквото и да било зло. Не, не, дори тези същински дяволи, мингосите, не биха имали сърце да докоснат и косъм от главата ви. Аз познавам добре тези изчадия, но не допускам, че дори и те биха могли да извършат подобно зло. По-скоро биха ви предложили, впрочем не, биха ви принудили да станете жена на някой от техните вождове, а това е достатъчно изпитание за една християнска девойка. Според мен на по-голяма злина дори и мингосите не са способни.

— Тогава на вас дължа избавлението си от тази злочестина! — възкликна Мейбъл, като му стисна ръката с цялата искреност и сърдечност, на които беше способна, а това очевидно достави голяма радост на ловеца. — За мен би било по-малка беда да умра, отколкото да стана жена на индианец.

— Ето каква е нейната природа, сержанте — възторжено се обърна Следотърсача към стария си приятел и честното му лице засия от радост. — И тя никога няма да й измени. Това казвам и на Голямата змия — покръствай колкото си щеш един червенокож, пък бил той и делауер, от него бял човек няма да стане. Ето такава е природата на младата девойка, родена в семейство на християни, и нека тя я следва докрай!

— Ти си прав, Следотърсачо, а щом се отнася до Мейбъл Дънъм, сигурен съм, че тя наистина ще я следва докрай. Но вече е време за закуска и ако дойдете с мен, братко Кап, ще ви покажа как живеем ние, бедните войници, тук на далечната граница.