Джеймс Фенимор Купър
Следотърсача (25)

Глава XXV

В нощта ви вятър като псе пребито.

изля се силен дъжд като река.

Сега вън грее слънцето измито

и пеят птички в свежата гора.

Уърдсуърт

Рано сутринта Следотърсача и Кап се изкачиха отново на покрива, за да огледат острова. Плоският покрив на блокхауса бе ограден с нисък парапет, който освен предпазната си роля служеше и като прикритие, зад което можеше да се залегне и стреля. Скрити зад тази ниска, но здрава ограда, двамата наблюдатели виждаха много добре почти целия остров и по-голямата част от протоците, които водеха към него. Не можеше да се види само онова, което храстите прикриваха.

От юг все още духаше силен вятър и реката, зелена и сърдита, бучеше, макар че бурята бе отслабнала и над водата не се появяваха бели гребени. Островчето имаше форма на почти правилен овал, изтеглен от изток към запад. Затова всеки плавателен съд, който минаваше по миещите го протоци, можеше, благодарение на различните течения и направления на вятъра, да върви с издути платна. Кап веднага разбра това и го обясни на Следотърсача, защото двамата се надяваха сега само на помощ от Осуиго. И тъй те стояха на покрива, като се вглеждаха тревожно във всички посоки, когато изведнъж Кап възкликна високо и радостно:

— Кораб!

Следотърсача бързо се обърна към посоката, в която гледаше старият моряк, и забеляза това, което бе предизвикало възторжения вик на Кап. От височината, на която се намираха, те виждаха като на длан ниските съседни острови и през храстите, които обграждаха брега на острова, разположен югозападно от техния, се мяркаше платно. Корабът вървеше с „малки платна“, както се изразяват моряците, но вятърът му придаваше скоростта на препускащ с всички сили кон и белият му корпус проблясваше през пролуките между храстите като летящо в небето облаче.

— Не може да е Джаспър — разочаровано промърмори Следотърсача, който в този летящ кораб не можа да познае кутера на своя приятел. — Момчето закъснява. Сигурно французите изпращат кораб на своите приятели, проклетите мингоси.

— Не, този път, драги Следотърсачо, ти не улучи, както никога досега — възрази Кап, който дори в това критично положение не бе загубил обичайната си самоувереност. — Дали е Сладка вода — не зная, но това е горният ъгъл на грота на „Вихър“ — клинът му е по-тясно скроен, отколкото трябва, а и гафелът е вдигнат нагоре. Трябва да се признае, че не изглежда съвсем зле, но гафелът е вирнал нос.

— Откровено казано, нищо такова не виждам — отговори Следотърсача, за когото дори самите названия звучаха като китайски език.

— Как е възможно! Аз пък мислех, че от твоите очи нищо не може да се укрие. Но на мене този грот и този гафел са ми добре известни. Трябва да призная, приятелю, че на твое място бих се запитал дали не отслабва зрението ми.

— Ако това наистина е Джаспър, няма от какво да се страхуваме. Спокойно можем да се защитаваме в блокхауса дори против цялото племе на мингосите още осем или десет часа. Ако и оттеглянето ни се прикрива от Сладка вода, не виждам причини за отчаяние. Дано само момчето не попадне на засада като сержанта!

— В това е цялата опасност. Трябваше да се уговорим за сигналите на пристана. Можеше дори да устроим лазарет за ранените, стига да сме в състояние да накараме мингосите да уважават законите. Ако този юнак дойде, както сам казваш, близо до острова, с кутера ще бъде свършено. Трябва да добавя, мастър Следотърсач, че самият Джаспър е може би по-скоро таен съюзник на французите, отколкото наш приятел. Аз зная, че и сержантът мисли така за него и да си призная, тази работа ми мирише на предателство.

— След малко ще разберем, след малко ще разберем всичко, мастър Кап. Кутерът вече заобиколи съседния остров и след пет минути всичко ще стане ясно. Добре би било да дадем някакъв знак на момчето, за да го предупредим. Ще бъде много неприятно да попадне на засада, само защото не сме го предупредили.

И Следотърсача, и Кап обаче бяха така объркани и разтревожени, че дори не се опитаха да дадат някакъв сигнал на Джаспър. Пък и как биха могли да го направят? „Вихър“ се носеше толкова бързо по протока откъм наветрената страна на острова, че не оставаше никакво време за размишления. Пък и на борда на кутера нямаше кой да види сигнала. Нямаше никой дори при кормилото, макар че „Вихър“, въпреки бързината, се движеше по точен курс.

Кап стоеше в мълчаливо възхищение пред това необикновено зрелище, Но когато „Вихър“ наближи, опитното око на моряка забеляза, че кормилото се направлява от невидимия кормчия с помощта на щуртроси^[1]. Скоро тайната се изясни — екипажът на кутера бе залегнал зад високите бордове, за да се предпази от неприятелските куршуми. Като чу това обяснение, Следотърсача разочаровано поклати глава — очевидно на кутера се намираше само неговият малък екипаж.

— Това означава, че Голямата змия не е успял да стигне до Осуиго и ние не можем да разчитаме на помощ от форта. Дано поне на Лунди не му е хрумнала вятърничавата мисъл да замени Джаспър с някой друг, защото в такава трудна работа Джаспър Уестърн струва колкото цял отряд. Ние тримата, мастър Кап, трябва храбро да се защитаваме. Ти като моряк ще поддържаш връзка с кутера; Джаспър, който се чувства в езерото като у дома си, ще действа по вода, а аз с моите способности, които не отстъпват на способностите на който и да е от мингосите — за това впрочем не е нужно да се говори — ще се заема с останалото. Трябва мъжки да се сражаваме, за да спасим Мейбъл.

— Това е наш дълг и ние ще го изпълним! — отговори пламенно Кап, който с настъпването на утрото бе започнал да вярва, че ще запази скалпа си непокътнат. — Има две обстоятелства: първото е появяването на „Вихър“ и второто — предположението, че Сладка вода все пак ще се окаже честен човек. Джаспър не е глупаво момче, държи се предпазливо на разстояние от острова и изглежда, е решил да разузнае положението, преди да пусне котва.

— Виж, виж! — възторжено възкликна Следотърсача. — Пирогата на Голямата змия е на палубата на „Вихър“. Вождът е попаднал на борда на кутера и сигурно е разказал комуто трябва какво е нашето положение. Делауерът не е мингос, той или ще разкаже всичко, или ще си държи езика зад зъбите.

Както сигурно е известно вече на читателя, Следотърсача беше склонен да счита всички делауери за добродетелни и всички мингоси — за негодници. Водачът високо ценеше честността на първите, а за последните мислеше така, както по-наблюдателните и умни хора в страната ни мислят за някои наши драскачи, дотолкова затънали в лъжи, че вече никой не им вярва, дори когато излизат от кожата си в старанието си да кажат истината.

— Може би тази пирога принадлежи на кутера — каза недоверчиво морякът. — На борда на Сладка вода имаше лодка, когато замина оттук.

— Това е вярно, приятелю Кап, но ако ти познаваш платната и мачтите по грога и гафела, аз умея след толкова години, прекарани по границата, да различавам пирогите и пътеките. Ти забелязваш новото платно, а аз — свежата кора, от която е направена пирогата. Това е пирогата на Голямата змия. Какъв благороден човек и приятел! Щом е видял, че блокхаусът е обсаден, той е тръгнал веднага към форта, по пътя е срещнал „Вихър“, разказал е всичко и сега води кутера на помощ. Дано само Джаспър Уестърн управлява кораба!

— Да, да, това би било добре. Не зная дали е изменник или честен човек, но трябва да призная, че момчето майсторски се справи с урагана.

— И с преминаването през водопада! — каза Следотърсача, като побутна с лакът събеседника си и се разсмя със своя беззвучен, добродушен смях. — Трябва да бъдем справедливи към достойнствата на момчето и да му отдадем дължимото, дори ако той сам вземе скалповете от главите ни.

„Вихър“ се беше приближил толкова, че Кап нямаше време да отговори. В този миг пейзажът бе толкова своеобразен, че заслужава да бъде описан подробно, за да си изгради читателят по-точна представа за картината, която искаме да опишем. Бурята все още не беше утихнала. Дърветата се превиваха тъй силно, сякаш искаха да докоснат земята с върховете си, а воят на вятъра в клоните напомняше грохота на търкалящи се някъде далече колесници.

Листата, които по това време на годината вече започваха да падат, се носеха на облаци из въздуха и като ято птици прелитаха от остров на остров. Само тяхното шумолене нарушаваше гробната тишина, която цареше наоколо. Но индианците не бяха напуснали острова. Техните пироги стояха заедно с лодките на петдесет и пети полк в малкото заливче, което служеше за пристан. Никакви други признаци не издаваха тяхното присъствие. Внезапното и непредвидено завръщане на кутера ги обърка, но навикът за предпазливост по време на война, станал органична съставна част от тях, накара всеки да се скрие с хитростта на лисица, влизаща в дупката си веднага щом бе даден сигнал за тревога. Тихо беше и в блокхауса. Докато наблюдаваха протока, Следотърсача и Кап също взеха мерки да останат незабелязани. Странното отсъствие на всякакъв живот на борда на „Вихър“ оставяше впечатление за нещо свръхестествено. Индианците следяха с благоговеен ужас неуправляваното от никого движение на кутера и даже най-храбрите от тях започнаха да се съмняват в благополучния изход на това сражение, започнало тъй щастливо за тях. Дори на Пронизваща стрела, свикнал да общува с белите и от двете страни на езерото, появяването на кораба без хора изглеждаше като някакво зловещо знамение и той си помисли, че щеше да бъде щастлив, ако се намираше сега сред девствените гори на континента.

Междувременно кутерът неотклонно и бързо се движеше напред. Той се придържаше към средата на протока, като ту се накланяше под напора на вятъра, ту се изправяше и пореше водата с носа си, оставяйки след себе си пенлива следа. Приличаше на мъдрец, който се прегъва под тежестта на житейските несгоди, за да изправи отново гордо глава, щом те отминат. Въпреки че платната бяха почти прибрани, той се движеше много бързо. Не бяха минали и десет минути, откак се мярна като бял облак сред храстите и дърветата, а вече се изравняваше с блокхауса. Когато кутерът наближи тяхното орлово гнездо, Кап и Следотърсача изоставиха прикритието си, за да разгледат по-добре палубата. Изведнъж пред възхитените им очи Джаспър Сладката вода се изправи на крака и ги приветства с радостни викове. Забравил за опасността, Кап скочи на дървения парапет и отговори на поздрава с гръмогласни възклицания. Спаси го прекалената предпазливост на индианците, които все още се криеха в храстите и не дадоха нито един изстрел. Следотърсача мислеше само за предстоящата работа и не обръщаше никакво внимание на драматичната страна на събитията. Като видя своя млад приятел, той извика:

— Помогни ни, Джаспър, и победата ще бъде наша. Вземи на мушка тези храсти и ще подплашиш индианците като стадо яребици.

Но Джаспър не успя да чуе нищо и думите на Следотърсача отидоха на вятъра. „Вихър“ бе минал вече край тях и само след миг изчезна зад горичката, в която бе скрит блокхаусът.

Изминаха две минути в тревожно очакване, после платната отново се белнаха сред дърветата. Джаспър зави с помощта на попътния вятър и на другия галс се отправи към острова. Както казахме вече, вятърът беше достатъчно силен за такава маневра и кутерът, дрейфувайки по течението откъм подветрената страна, можеше без никакви затруднения да доближи наветрената страна на острова. Цялата маневра бе извършена с лекота и грациозност: платната се обръщаха сами, послушният кораб се управляваше само с кормилото. Очевидно „Вихър“ искаше да разузнае обстановката. Но когато обиколи целия остров и се появи отново в същия проток, по който бе дошъл първия път, кормилото му беше насочено наляво и той се обърна на другия галс. Макар и с отпуснати рифове, гротът се опъна и заплющя така силно, сякаш се разнесоха оръдейни изстрели. Кап се изплаши да не се разпорят шевовете на платната.

— Трябва да се признае, че Негово величество отпуска отличен брезент за платна — промърмори старият моряк. — Трябва също така да се признае, че момчето управлява кораба си така ловко, сякаш се е учил във висша школа. Гръм да ме удари, мастър Следотърсач, ако след всички измислици повярвам, че този мастър Сладка вода е научил занаята си в тукашната сладководна локва.

— И все пак се е научил тук, именно тук. Той не е виждал никога океана и е придобил капитанското си изкуство на Онтарио. Често съм мислил, че има природна дарба да се оправя с тези шхуни и лодки и винаги съм го уважавал за това. Що се отнася до измяната, лъжата и всичките останали мръсотии и пороци, то Джаспър Уестърн е толкова далеч от тях, колкото е далеч и най-доблестният делауер, защото, ако искаш да видиш истински честен човек, иди при делауерите и ще го намериш.

— Ето, той обръща! — възкликна възхитеният Кап, когато „Вихър“ легна на предишния галс. — Сега вече ще разберем какво е намислило момчето. Не може безкрайно да обикаля из протоците като селско момиче, което танцува.

Платната, на „Вихър“ бяха така отпуснати, че Следотърсача и Кап, които го следяха от покрива на блокхауса, се уплашиха, че Джаспър има намерение да се насочи право към брега. От своите прикрития ирокезите гледаха кутера с такова радостно очакване, каквото изпитва тигърът, когато вижда жертвата да се приближава спокойно към леговището му. Но Джаспър имаше съвсем други намерения. Понеже познаваше добре крайбрежието и дълбочината на водата в протоците, които миеха острова, и беше сигурен, че без всякакъв риск може да се доближи до брега, той смело влезе в заливчето, закачи с кука двете привързани към кея войнишки лодки и ги изведе в протока. Тъй като всички пироги бяха вързани за двете лодки на Дънъм, чрез тази смела и успешна маневра младият капитан с един удар лиши индианците от възможността да напуснат острова другояче освен с плуване. Те веднага разбраха в какво трудно положение са ги поставили, скочиха и огласиха острова с викове и изстрели, които не причиниха никаква вреда. Непредпазливостта на ирокезите бе бързо наказана. Чуха се два изстрела. С първия Следотърсача уби на място един от индианците, като пръсна черепа му. Вторият куршум бе изпратен от борда на „Вихър“, от делауера, но тъй като той не беше такъв точен стрелец като своя приятел, само осакати завинаги още един индианец. Екипажът на „Вихър“ ликуваше, а ирокезите за миг изчезнаха, сякаш потънаха в земята.

— Голямата змия се обади — каза Следотърсача, като чу втория изстрел. — Познавам звука на неговата пушка не по-зле от гласа на моята сърнебойка. Забележителна цев, макар че не винаги изпраща сигурна смърт. Добре, добре! Чингачгук и Джаспър откъм водата, аз и ти, приятелю Кап, от блокхауса! Ще бъде непростимо, ако не покажем на тия скитници, мингосите, как умеем да бием врага.

„Вихър“ продължаваше да върви напред и, като стигна края на острова, Джаспър пусна хванатите лодки по течението, те заплаваха, гонени от вятъра, и бяха изхвърлени на брега на друг остров, на повече от миля от поста. След това „Вихър“ се обърна и като тръгна срещу течението, заплава към острова по другия проток. Следотърсача и Кап забелязаха необичайно движение по палубата. Радостта им бе голяма, когато видяха, че на борда на кутера, който отново стигна до заливчето, край което бяха залегнали най-много индианци, се появи единствената му гаубица. В същия миг към храстите полетя истински град от картеч! Под тази неочаквана оловна градушка ирокезите излетяха от храстите като ято пъдпъдъци и отново един червенокож падна от куршума на сърнебойката, а вторият закуца, ранен от Чингачгук.

Индианците пак се скриха. Двете страни се готвеха за нова схватка, но неочаквано се появиха Юнска роса с бял флаг, френският офицер и Мюр. Всички затихнаха в очакване на близкия мир.

Преговорите, които започнаха след това, се водеха до самия блокхаус и неуспелите да се скрият навреме се намираха под прицела на точната сърнебойка. Джаспър хвърли котва срещу блокхауса и насочи гаубицата към водещите преговорите, но по такъв начин, че обсадените и приятелите им на кутера, с изключение на моряка, който държеше запаления фитил, можеха да се покажат без всякакъв риск. Само Чингачгук остана зад прикритието, но не от нужда, а от навик.

— Ти победи Следотърсачо! — крещеше интендантът. — И капитан Санглие се явява лично тук, за да ти предложи мир. Няма да откажеш на храбрия офицер правото да се оттегли достойно, след като се е сражавал честно за своя крал и за своето отечество. Ти сам си верен поданик и няма да поискаш сметка на капитана за това, че и той е бил честен и верен. Аз съм упълномощен да ти предложа следните условия: неприятелят ще напусне острова, ще размени пленниците и ще върне скалповете. Тъй като няма артилерия и обоз, не можеш и да искаш нещо повече.

Интендантът произнесе тази реч много високо заради силния вятър и разстоянието и всяка негова дума се чуваше еднакво добре и на покрива на блокхауса, и на кутера.

— Какво ще кажеш за предложението, Джаспър? — възкликна Следотърсача. — Ти чу условията. Какво ще кажеш, да пуснем ли тези скитници накъдето им видят очите, или да ги дамгосаме, както се дамгосват овце, за да ги познаем следващия път?

— Какво стана с Мейбъл Дънъм? — попита младият човек. Красивото му лице потъмня и доби такъв заплашителен израз, че го забелязаха чак от покрива на блокхауса. — Ако е паднал само един косъм от главата й, нека ирокезкото племе се сърди на себе си.

— Не, тя е жива и здрава и се грижи в блокхауса за своя умиращ баща, както прилича на една добра дъщеря. Ние нямаме право да отмъщаваме за раната на сержанта, защото тя е получена в открит честен бой. Що се отнася до Мейбъл…

— Аз съм тук — обади се девойката, която се беше изкачила на покрива, след като научи за развоя на събитията. — Аз съм тук и ви моля в името на вярата, която всички изповядваме, да не проливате повече кръв. Достатъчна е тази, която вече се проля. И ако тези хора искат да си отидат, Следотърсачо, ако искат мирно да напуснат острова, Джаспър, не ги задържайте. Нещастният ми баща доживява последните си часове и аз искам той да издъхне в мир с целия свят. Вървете си, вървете си, индианци и французи! Ние вече не сме врагове и никому не желаем зло.

— Е, хайде, стига, Магнит! — прекъсна я Кап. — Твоите думи са доста благочестиви и звучат като стихове, но в тях няма здрав смисъл. Помисли само: неприятелят е объркан, Джаспър е пуснал котва и топът му е пълен с барут, ръката на Следотърсача не трепва и окото му е точно повече от всякога! Бихме могли да поискаме откуп на глава, да вземем добри пари и да спечелим чест и слава. Помълчи още половин час…

— Не — възрази Следотърсача, — аз съм съгласен с Мейбъл. Стига кръв. Ние постигнахме целта си и изпълнихме своя дълг пред краля. А славата, за която говориш, мастър Кап, подхожда повече на млади офицери и новобранци, но не и на хладнокръвни и зрели войни и християни. И аз смятам за грях безцелното убиване на хора, ако ще да са и мингоси, и за добродетел — вслушването в гласа на разума. И тъй, поручик Мюр, искаме да чуем какво имат да ни кажат твоите приятели — французи и индианци.

— Моите приятели! — трепна Мюр. — Нима ще наречеш мои приятели враговете на краля, Следотърсачо, само защото поради случайностите на войната попаднах в ръцете им! От древни времена до наши дни и на много по-велики войни се е случвало да попадат в плен. Ето мастър Кап ще ти каже, че направихме всичко възможно, за да избегнем този позор.

— Да — сухо отвърна Кап, — само че би трябвало да се каже не „да избегнем“, а „да избягаме“, защото ние бягахме колкото ни държат краката и така добре се скрихме, че и досега можеше да стоим в дупката, ако не беше ни засвирило от глад в стомасите. Ако трябва да кажа истината, интенданте, ти се оказа доста пъргава лисица. И досега не мога да се начудя как бързо намери мястото! И най-последният безделник на кораба, който клинчи от работа, не би могъл така ловко да се скрие в някой ъгъл на трюма, както ти се вмъкна в дупката.

— Да, но и ти ме последва! Случват се в живота на човека минути, когато инстинктът надделява над разума.

— И човек бяга долу, в дупката — оглушително се разсмя Кап. Следотърсача се присъедини към него със своя беззвучен смях, неволно се усмихна и Джаспър, въпреки че сърцето му бе свито от тревога за Мейбъл. — Не напразно казват, че и дяволът не може да направи от човека моряк, ако той не може да гледа нагоре. Сега ми се струва, че не е войник оня, който не може да гледа надолу.

Макар че това неочаквано веселие беше обидно за Мюр, то значително допринесе за установяването на мира. Кап реши, че шегата му е необикновено остроумна и тъй като бе доволен, че всички я оцениха, отстъпи в основния пункт. След кратък спор всички индианци бяха обезоръжени и събрани на едно място — на около сто ярда от блокхауса, под прицела на гаубицата на „Вихър“. Следотърсача слезе долу и обяви условията, при които неприятелят трябваше окончателно да напусне острова. При създадената обстановка условията бяха приемливи и за двете страни. Индианците трябваше да предадат всичкото си оръжие, дори томахавките и ножовете. Това беше необходима предпазна мярка, защото те бяха четири пъти по-многобройни. Френският офицер, господин Санглие, както го наричаха и както той сам се наричаше, особено възразяваше срещу последния пункт, защото според него той уронвал престижа му на командир повече, отколкото всички останали условия. Следотърсача, който бе виждал неведнъж кланета, устроени от индианците, и затова знаеше колко малко държат на обещанията си, остана непреклонен. Следващият пункт беше не по-малко важен. Капитан Санглие се задължаваше да предаде всички пленници, които бяха строго пазени в същата пещера, в която се бяха укривали Кап и Мюр. Когато доведоха хората, се оказа, че четирима дори не са ранени. Те се хвърлили на земята, когато започнала стрелбата — една обичайна хитрост при сражения с индианците. Двама имаха само драскотини и можеха да се върнат в строя. Войниците донесоха и своите мускети и, като видя това значително подкрепление, Следотърсача видимо се развесели. Той нареди да се пренесе оръжието на неприятеля в блокхауса, изпрати там войниците и остави часови при вратата. Останалите войници бяха загинали, защото индианците доубили тежко ранените, за да вземат ценените по-високо от всичко скалпове.

Щом съобщиха на Джаспър, че предварителните условия по примирието са изпълнени и може да се отдалечи от острова, той отиде до мястото, където се бяха спрели лодките, взе ги отново на буксир и ги докара в протока откъм наветрената страна. Настаниха всички индианци, без да ги връзват, Джаспър за трети път взе лодките на буксир и като ги отведе на около миля от острова, ги пусна по течението. За всяка лодка дадоха на индианците по едно гребло. Младият капитан знаеше, че като държат посоката на вятъра, до сутринта те ще стигнат канадския бряг.

От неприятелския отряд останаха на острова само капитан Санглие, Пронизваща стрела и Юнска роса. Френският офицер трябваше да състави някои документи и да ги подпише заедно с Мюр, когото той поради офицерското му звание считаше за единствения упълномощен. Тускарорът също имаше, изглежда, някакви причини да не се присъединява към неотдавнашните си приятели — ирокезите. На острова бяха оставени лодки, за да си заминат, като приключат всички задължения.

Докато „Вихър“ отвеждаше на буксир лодките с червенокожи, Следотърсача и Кап заедно с няколко помощници се заеха да приготвят закуска, защото по-голямата част от хората не бяха хапвали нищо през последното денонощие.

До завръщането на „Вихър“ около огнището бе тихо, Следотърсача отдели време да навести сержанта, да утеши, доколкото бе възможно, Мейбъл и да даде някои нареждания за облекчаване последните минути на умиращия. Той настойчиво поиска от Мейбъл да се подкрепи малко и понеже нямаше вече нужда от охрана на блокхауса, освободи часовия, за да остане девойката сама с баща си. Като даде тези разпореждания, Следотърсача се върна при огнището, където се бяха събрали всички оцелели участници в експедицията. Към тях беше се присъединил вече и Джаспър.